Мишел Джафи
Целуни и предскажи (7)

7

Той дори не разбра, че си там — каза Сиби. — Изобщо не разбра кой го удари.

— Такава беше и идеята. — Бяха паркирали до едно изоставено депо край старите железопътни линии, напълно скрито от улицата. Миранда бе започнала да ходи там преди седем месеца, за да се учи да овладява новата си щура енергия и да пробва неща, които другаде не можеше да упражнява — Ролър Дербито беше страхотно за трениране на скоростта, равновесието, нападателните движения, а също и като гимнастика, но там не се използваше джудо за напреднали. Нито пък оръжия.

Забеляза белезите от последната си тренировка с арбалет по стената на сградата. Парчето релса, което беше вързала на възел един ден преди да го изхвърли, още лежеше на земята. Не беше виждала други да се въртят тук и бе сигурна, че двете със Сиби ще са почти невидими, стига да не мърдат оттам.

— Къде си се научила да нокаутираш хората така? — попита Сиби, излегната на задната седалка.

— Можеш ли да научиш и мен?

— Не.

— Защо не? Само една хватка?

— В никакъв случай.

— Защо му се извини, след като го удари?

Миранда се извърна към нея.

— Мой ред е да задавам въпроси. Кой иска да те убие и защо?

— Богове, не знам. Може да са цял куп хора. Не е това, което си мислиш.

— Ами какво е тогава?

— Сложно е за обясняване. Но ако успеем да издържим до четири сутринта, има къде да отида.

— Значи остават шест часа.

— Това ще ми даде време за поне още десет целувки.

— Е да, естествено. Какво друго да правиш, когато някой се опитва да те убие, освен да излезеш да танцуваш танго с езици с колкото се може повече непознати?

— Те не се опитваха да ме убият, а да ме отвлекат. Това е съвсем различно. Хайде, искам да се забавлявам. С момчета.

— Това можем и да го пропуснем.

— Виж какво, това, че си член-основател на корпорацията „Долу забавленията“ не означава, че всички останали искаме да се запишем.

— Не съм член-основател на корпорацията „Долу забавленията“. Обичам да се забавлявам. Но…

— Убийца на забавленията.

— … идеята да хойкаш насам-натам, докато една камара хора се опитва да те отвлече, някак си не ми звучи забавно, а по-скоро като добър начин да влезеш в „Книгата на световните рекорди на Гинес“ в раздел „План, запетая, Най-тъпият в света“. Освен това невинни зяпачи могат да го отнесат, когато хайката те намери.

— „Ако“, а не „когато“. И тях не ги интересува никой друг, освен мен.

Миранда завъртя очи и й обърна гръб.

— Точно затова се наричат невинни зяпачи. Защото са зяпали наоколо и случайно са пострадали.

— Тогава ти несъмнено трябва да ме зарежеш. Сериозно, въпреки че страшно ми се иска да си кротувам шест часа в тоалетната на бездомниците единствено в твоята компания, мисля, че и за двете ни ще е по-безопасно аз да рискувам някъде другаде. Като например онзи салон за сладолед, който подминахме на път за насам. Видя ли устните на продавача? Бяха митични! Остави ме там, и готово.

— Никъде няма да мърдаш, ясно!

— Така ли? Защото ако чуваш някакъв звук, той е от ръката ми, която посяга към дръжката на вратата.

— Така ли? Защото ако ти чуваш някакъв звук, това е щракането на централното заключване, което натиснах. За да не излязат малките деца.

В огледалото за задно виждане Миранда видя как погледът на Сиби пламна от гняв.

— Много си гадна! Сигурно ти се е случила някоя гадост и затова си станала такава гадна!

— Не съм гадна, само се опитвам да те опазя.

— Сигурна ли си, че мислиш точно за мен? А не за някой скелет в шкафа си? Като онзи път, когато…

Миранда включи радиото.

— Изключи го! Аз говорех, а клиентът съм аз.

— Вече не си.

— Какво се е случило със сестра ти?! — кресна оглушително Сиби.

— Не знам за кого ми говориш!!! — ревна в отговор Миранда.

— Лъжеш.

Миранда си замълча.

— Питах те преди това дали имаш сестра и ти за малко да се разревеш! — изкрещя Сиби в ухото й. — Защо не ми разкажеш?

Миранда спря радиото.

— Можеш ли да ми посочиш три основателни причини защо да ти го разказвам?

— Може да ти поолекне. Ще ни даде тема за разговор, докато висим тук. И ако ти не ми разкажеш, ще започна да гадая.

Миранда отпусна глава назад, погледна часовника си и се загледа през прозореца.

— Моля, заповядай.

— Толкова си я изтормозила, че тя е напуснала дома? Толкова си й досадила, че тя е напуснала дома? Или си я прогонила с голямата тояга, която държиш в дупето си?

— Стига си ми щадила чувствата. Давай, кажи ми истинското си предположение.

От задната седалка Сиби каза:

— Това май беше много гадно. Извинявай.

Миранда не каза нищо.

— Ти нямаш тояга в задника. Защото ако имаше, нямаше да можеш да караш, ха-ха!

Мълчание.

— Обаче ти започна първа! Като каза онова за малките деца. Аз не съм дете. На четиринайсет съм.

Пак мълчание.

— Извиних ти се вече. — Сиби се прегърби и въздъхна. — Добре де, карай да върви.

Мълчание. Докато, съвсем необяснимо за самата себе си, Миранда промълви:

— Починаха.

Сиби бързо се надигна на седалката и се наведе напред.

— Кой, сестрите ти ли?

— Всички. Цялото ми семейство.

— Заради нещо, което ти си направила ли?

— Да. И заради нещо, което не направих. Така мисля.

— Хм, Бабо Мрачке, това е нелепо. Как може да не направиш нещо, и да… Чакай малко, така мислиш? Не знаеш ли какво се е случило?

— Нищо не си спомням от онзи период в живота си.

— Тоест, от онзи ден?

— Не, от онази година. И от следващата. Нищичко от десетгодишната ми възраст, докато не навърших дванайсет. Има и още няколко дупки в паметта ми.

— Тоест, преживяванията са прекалено болезнени и затова нямаш спомени?

— Не, просто… ги няма. Останали са ми само впечатления. И сънища. Много, много лоши сънища.

— Например?

— Например, че не съм била там, където съм била длъжна да отида, и нещо се е случило, и аз съм разочаровала всички… — Тя млъкна и махна с ръка.

— Чакай, значи според теб си можела да предотвратиш онова, което се е случило с тях? Сама? Когато си била четири години по-малка от мен?

Гърлото на Миранда се беше свило толкова, че сякаш се затваряше. Никога досега не беше разказала дори и толкова от истинското си минало на никого, дори и на Кензи. Никога. Тя преглътна.

— Можеше да опитам. Можеше да съм там и да опитам.

— О, богове, почна се голямото ожалване. Прозяване. Събуди ме, като приключиш.

Миранда зяпна срещу образа й в огледалото.

— Казах ти, че не искам да говоря за това, но ти продължи да ми досаждаш, а сега пое кметството на град Кажи-го-както-си-е? — Тя пак преглътна. — Ти, малка…

— Та ти дори не знаеш какво се е случило! Защо тогава се чувстваш виновна? А и, да ти кажа, не виждам как би могла да си! Та ти дори не си била там и си била само на десет години. Най-добре престани да се самонавиваш за някаква тайнствена случка от древната история и заживей за момента.

— Извинявай, какво ми каза току-що?

— Да. Да зарежеш миналото и да се съсредоточиш върху настоящето. Като оная песен по радиото преди малко! Тъпо. А тоя град е пълен с готини момчета, които не целувам! — Миранда вдъхна дълбоко, но преди да успее да каже нещо, Сиби продължи. — Знам, знам, ти се извиняваш на нокаутираните от теб, защото така и не си се извинила на семейството си и трябва да ме опазиш, защото не си успяла да опазиш тях. Загрях най-после.

— Не е това. Аз…

— Дъра-дъра-дъра, тук впишете отричанията. Както и да е, защо „безопасност“ да означава непременно да вися с тебе в колата цяла нощ? Не може ли да отидем някъде, където да се смесим с тълпата, вместо да се крием? Много ме бива в смесването. Като миксер съм.

— Да бе, същински миксер. Всъщност с твоя костюм… прочее, Мадона се обади и каза да й върнеш костюма от клипа на парчето „Граница“, си направо невидима!

— Добър лаф, Убийцо на забавленията. Хайде, да отидем някъде.

Миранда се обърна назад на седалката:

— Чакай да ти обясня. Някой. Се. Опитва. Да. Те. Убие.

— Няма. Да. Ме. Убиват. Ти непрекъснато го повтаряш, но вече ти казах. Не могат да ме убият. Наистина, трябва да се освободиш от тая твоя мания, че разни хора ще ги убиват. И, да ти кажа честно, вече ми писва. На коя станция е радиото, Т-тъпотии? Няма как да издържим шест часа в тая кола.

Миранда нямаше как да не се съгласи. Защото ако останеха в колата, вече беше ясно, че сама ще убие Сиби.

И тогава се сети за идеалното скривалище.

— Значи искаш да се смесиш с тълпата? — попита тя.

— Да. И да има момчета.

— Пичове.

— Какво?

— Нормалните американски момичета от този век им казват пичове, а не момчета. Щом искаш да се смесиш…

Сиби като че се шокира. После се усмихна лекичко.

— Вярно бе. Пичове.

— „Ве“, не „бе“. Освен ако не говориш с възрастен.

— Вярно ве.

— И се казва „Боже мой!“ или „боже“, а не „богове“.

— Аз това ли…?

— Да. И се казва „заживей за момента“, това с ментата никой не го казва.

— Ти само почакай.

— Не, няма да стане. А, и никой не плаща на мъже за целувки. Няма нужда. Те трябва да се чувстват късметлии, че са успели да те целунат.

Сиби набърчи чело.

— Ти защо си толкова мила с мен и ми помагаш? Та аз дори не съм ти симпатична.

— Защото знам какво е да си далеч от дома, сама, и да се опитваш да се впишеш. И да не можеш да кажеш на никого истината за себе си.

Пътуваха в мълчание вече от няколко минути, когато Сиби попита:

— Ти убивала ли си някого с голи ръце?

Миранда я погледна в огледалото за обратно виждане:

— Още не.

— Ха-ха.