Мишел Джафи
Целуни и предскажи (4)

4

Сиби Куме заговори веднага щом излязоха от летището.

— От колко време разкарваш хора?

— От една година.

— Тук ли си израсла?

— Не.

— Братя имаш ли?

— Не.

— Сестри?

— Н-не.

— Обичаш ли да караш?

— Да.

— Задължена ли си да носиш тоя тъп черен костюм?

— Да.

— На колко си години?

— На двайсет.

— Е-е, не си.

— Добре, де на осемнайсет.

— Правила ли си секс?

Миранда се прокашля.

— Мисля, че въпросът е неуместен. — Каза го досущ като доктор Троуп, заместник-директорът на училището, с тона, с който й съобщаваше, че не я слуша, когато му се оправдаваше за пореден път защо е закъсняла за общежитието. Правилата били измислени с основание, и това основание не било тя да ги нарушава за свое удоволствие; а като стана дума за закъснения, все пак смята ли някога да вземе решение какво ще прави следващата година или най-безотговорно ще зареже местата си в няколкото първокласни колежа, където беше приета, и да подкопае реномето на училището, а своето — още повече. А и наистина нямал представа какво я прихваща напоследък, къде е изчезнала онази Миранда Кис, която искаше да стане лекар и да спаси света, и е дошла тази, която върви към изключване — това ли искате, млада госпожице? Глас, който тя познаваше добре, защото го слушаше поне веднъж седмично от началото на ноември.

— Девствена си — обяви Сиби, все едно потвърждаваше отдавна подозиран тъжен факт.

— Това не е…

— Момче поне имаш ли си?

— В момента не…

— Момиче?

— Не.

— А приятели имаш ли? Не си много разговорлива.

Миранда започваше да разбира защо роднините на момичето не са дошли да я вземат от летището.

— Имам много приятели.

— Да, вярвам ти. Как се забавляваш?

— Отговарям на въпроси.

— Моля те, никога повече не се опитвай да се шегуваш. — Сиби се наведе напред. — Мислила ли си някога да се гримираш с черен молив? Ще те разкраси.

Бъди любезна!

— Благодаря.

— Тръгвай, моля те.

— Кхъм, на светофар сме.

— Мини само мъничко напред… идеално.

В страничното огледало Миранда видя, че Сиби е свалила стъклото си, подала се е навън и заговаря момчетата в джипа до тях.

— Къде сте тръгнали, момчета?

— Да посърфираме на лунна светлина — отвърнаха момчетата. — Ти искаш ли да дойдеш с нас, богиньо?

— Не съм богиня. На такава ли ви приличам?

— Не мога да ти кажа. Може би ще мога, ако си свалиш фланелката.

— А ти може ли да ме целунеш?

Миранда натисна копчето и стъклото се вдигна.

— Ама какво правиш?! — възнегодува Сиби.

— Можеше да ми строшиш главата!

— Сложи си колана, моля те.

— Сложи си колана, моля те! — изимитира я Сиби и се пльосна на седалката. — О, богове, аз само се опитвах да бъда любезна.

— Никакви любезности повече, докато не стигнем там, закъдето сме тръгнали.

— Да си се чувала напоследък как говориш? Като осемдесет, а не като осемнайсетгодишна!

— Тя погледна нацупено Миранда в огледалото.

— Мислех, че си шофьор, а не надзирател.

— В задълженията ми влиза да се погрижа да пристигнеш невредима и навреме. Между другото, пише го и на картичката, която ще намериш в джоба на седалката.

— И с какво ме застрашава целуването на момчета?

— По хиляди различни начини. Ами ако имат невидими гъбички в устата? Или Смъртоносната Устна.

— Няма такова нещо като Смъртоносна Устна.

— Сигурна ли си?

— Ти просто ревнуваш, защото аз умея да се забавлявам, а ти — не.

Девственица.

Миранда завъртя очи, но си замълча и се заслуша в телефонните разговори в колите зад тях.

— Една жена казваше на някого, че градинарят идвал, мъж обясняваше с мистичен глас: „Виждам тайнствен непознат, който идва да те вземе, не мога да различа мъж ли е, жена ли е“. Друг мъж обясняваше как искал да разкара тая кучка, и нямало значение, че била любимото куче на майка му…

Сепна я внезапният вик на Сиби:

— Ин-енд-Аут Бъргър! Трябва да спрем.

Бъди услужлива!

Миранда се съгласи Сиби да си поръча сама на гишето за коли и веднага съжали, когато я чу да казва на момчето, което приемаше поръчките:

— Ако ти дам да ме целунеш, ще получа ли намаление?

— Ей, сериозно те питам, да не са те хранили със Смахнат кекс? Защо искаш да целуваш всичките тия момчета, които дори не познаваш?

— Там, откъдето идвам аз, няма много момчета. А и какво значение има дали ги познавам? Целувките са супер! В самолета целунах четири момчета. Надявам се до вечерта да станат двайсет и четири.

Когато си взе сандвича, тя добави към бройката и двамата работници от алеята.

— Всички хамбургери ли са толкова вкусни? — Попита тя, щом пак потеглиха.

Миранда я погледна в огледалото за задно виждане.

— Никога досега ли не си яла хамбургер? Къде живееш?

— В планините — отвърна бързо Сиби и Миранда забеляза лекото учестяване на пулса й, което предполагаше, че лъже и не е свикнала да го прави. Изглеждаше твърде малко вероятно — Не свикването де — за момиче с остър пристъп на лудост по момчетата като нея. Надали родителите й и позволяваха да хойка и да…

„О, това изобщо не е твой проблем“! — напомни си Миранда. Бъди дискретна.

Докато пътуваха, Сиби се опита да си измоли целувки от още четирима. Бяха на една миля от мястото, където трябваше да я откара, и тъкмо Миранда си мислеше, че вече няма търпение да стигнат, Сиби писна:

— О, богове, тук продават понички! Винаги съм си мечтала да пробвам и поничките! Може ли да спрем? Молятисемолятисемолятисе!

Вече бяха закъснели с близо час, но Миранда не можеше да откаже поничка на никого. Дори и на човек, който възкликваше „О, богове“. Но щом спря, видя група момчета, насядали на една вътрешна маса и реши, че ще е опасно да остави Сиби да припари до тях, ако искаше да потеглят до четирийсет минути.

— Аз ще отида да взема, ти стой тук.

Сиби също беше забелязала момчетата.

— Не става! Идвам и аз.

— Или задникът ти остава в колата, Бандитке Целувачке, или поничките си остават в сладкарницата.

— Никак не е любезно да се говори така с клиенти.

— Моля, ползвай телефона ми, за да подадеш жалба, докато аз съм вътре. Договорихме ли се?

— Добре. Но поне ще спуснеш ли стъклото?

Миранда се поколеба.

— Виж какво, бабо, обещавам да не вадя задника си от колата, просто не желая да се задуша. Богове!

Когато Миранда излезе от сладкарницата, Сиби седеше на прозореца — беше успяла да изкара от прозореца и тялото, и краката си, като дупето й си беше вътре, затънала до уши в целувка с някакво русо момче.

Миранда потупа момчето по рамото.

— Извинявай.

Той се обърна като замаян и я огледа от глава до пети.

— Здравей, момиче на моите мечти. И ти ли искаш целувка? С устни като твоите мога да направя чудеса. Даже няма да ти се наложи да си платиш долара.

— Не, благодаря. — После тя погледна Сиби.

— Нали се бяхме разбрали…

— … задникът ми да не мърда от колата. И ако си беше направила труда да погледнеш, той си е там.

Миранда се обърна — не искаше Сиби да види усмивката й. Подаде й поничките и седна зад волана. Когато Сиби успя да се настани отново вътре, Миранда улови погледа й в огледалото за задно виждане.

— Плащала си на момчетата да те целуват?

— Е, и? — сопна се Сиби. — Не всички ни целуват без пари! — Още по-сърдит поглед. — А ти почти нямаш цици. Моите са по-големи от твоите. Ама че глупаво!

Сиби млъкна, дори не си ядеше поничката, само от време на време тежко въздишаше.

Миранда вече съжаляваше малко. Може би наистина се държеше като бабичка. Погледна книгата на другата седалка — „Как да хванеш — и целунеш! — своето момче?“. Може би завиждаш.

— Тя е четири години по-малка, но за един ден целуна толкова момчета, с колкото ти няма да излезеш до края на живота си, дори да си сложиш силикон и да доживееш до два трилиона години.

Млък, канал „За нищо не ставаш“!

Тя трябва да води любезен разговор.

— И колко целувки общо отбеляза?

Сиби не вдигаше очи от скута си.

— Десет. — После погледна нагоре и додаде:

— Обаче съм платила само шест, а за едната дадох само двайсет и пет цента.

— Добре се справяш.

Миранда забеляза подозрителния поглед на Сиби — като че се опасяваше, че я подиграват, но после реши, че не е така и загриза поничката си. След малко се обади:

— Може ли да те попитам нещо?

— Вече ми искаш позволение?

— Ама наистина недей повече да се шегуваш. Мъчително е.

— Благодаря за безценния съвет. Нали щеше нещо да ме питаш?

— Ти защо не поиска да целунеш онова момче? Дето искаше да те целуне?

— Ами защото не е моят тип.

— А какъв е твоят тип?

Миранда си помисли за заместник-шерифа Рейнълдс — сини очи, трапчинка на брадичката и разрошена руса коса, и става всяка сутрин рано, за да сърфира. Момчето, което винаги носи тъмни очила или те поглежда премрежено, и не се усмихва, защото е много куул. После си представи Уил с мургавата му кожа с цвят на кленов сироп, къса къдрава коса, огромна момчешка усмивка и плочки на корема, които играеха, докато той разговаряше, гол до кръста, с другите играчи след тренировката по лакрос и тялото му лъщи на слънцето, а смехът му ехти и я кара да се чувства като маслото, разтапящо се върху идеално изпечените белгийски гофрети.

Не, че не скачаше редовно върху покрива на лабораторията по морска биология, когато нямаше кой да гледа. (Веднъж седмично).

— Не знам, по-скоро е усещане, отколкото тип — каза тя най-сетне.

— С колко момчета си се целувала? Със сто?

— Ъъ… не.

— С двеста?

Миранда усети, че се изчервява. Надяваше се Сиби да не забележи.

— Продължавай да гадаеш.

Пристигнаха на дадения й адрес един час и петнайсет минути по-късно — за първи път й се случваше да закъснее с клиент.

Когато отвори вратата на Сиби да слезе, тя я попита:

— Целувката с момче, което е твой тип, наистина ли е по-различна от целувката, с което и да е момче?

— Сложно е за обяснение. — Миранда се изненада колко й олекна, че няма да й се наложи да се обяснява, тоест да признае на това момиче, че представа си няма.

Тази къща прилича повече на правителствено охранявано жилище за свидетели, а не на дом, мислеше си тя, докато изпращаше Сиби до вратата. Можеше да служи за илюстрация в речника към думата „безличен“, сбутана между къща с поляна, на която Снежанка и седемте джуджета разиграваха Рождество Христово, и друга къща с розово-оранжева люлка в двора. Единственото нещо, което се забелязваше в тази къща, бяха закритите с плътни пердета фасадни прозорци, за да не се вижда вътре, и триметровата плътна дървена ограда около задния двор, за да не можеш да влезеш. Улицата беше шумна — Миранда чуваше цвъртенето на барбекю, разговори, някой гледаше „Красавицата и звярът“ на испански… Но тази къща беше тиха, все едно стените й бяха звукоизолирани.

Долови тихо жужене отстрани, подобно на жуженето на климатик, но не съвсем. Погледна нагоре и видя, че нито една електрическа жица не е свързана с тази къща. Нямаше и телефонен кабел. Генератор. Живеещите тук не бяха свързани с електромрежата. В края на краищата, мястото беше наистина уютно, ако под уютно разбираш зловещо и сектантско.

Ами жената, която отвори? Изглеждаше си точно като зловеща сектантка, помисли си Миранда. Прошарената й коса беше прибрана в хлабав кок, беше облечена с дълга пола и развлечен пуловер. На възраст беше някъде между трийсет и шейсет — невъзможно беше да се определи, защото беше нахлупила на носа си чифт грамадни очила с грозни квадратни рамки, които увеличаваха очите й и скриваха половината лице. Изглеждаше напълно безобидна, като учителка, посветила живота си на грижите за престарял роднина и чиято единствена слабост беше тайното увлечение по господин Рочестър от „Джейн Еър“.

Или почти. Такъв вид се стремеше да постигне. Но нещо не беше наред, имаше нещичко, което не беше съвсем така, дребен недоизпипан детайл.

Не. Е. Твоя. Работа.

Миранда се сбогува, взе бакшиша от един долар — „Защото наистина много закъсняхте, милинка“ — и потегли.

Беше изминала половин пряка, когато наби спирачки и се юрна обратно към къщата.