Мишел Джафи
Целуни и предскажи (3)

3

Миранда обичаше летището на Санта Барбара за това, че повече приличаше на Кантината на Акапулко Джо, отколкото на официална сграда с подобните на кирпичени стени, хладен теракотен под, щури плочки в синьо и златно и бугенвилии покрай стените. Беше малко, самолетите паркираха там, където кацаха, слагаха им стълби на колелца и само една верига отделяше посрещачите от слизащите от самолета.

Тя извади табелата от таксито, провери името на нея — КУМЕ — и я вдигна срещу слизащите пасажери. Докато чакаше, слушаше как жената в златния „Лексус SUV“, четири коли след нея на опашката, говори по телефона: „Ако тя слезе от самолета, ще я позная. Той да си приготвя чековата книжка“! — а после килна глава и се съсредоточи върху провлачения звук — шшлюп, шшлюп, шшлюп, който издаваше един охлюв, пълзящ по още топлия тротоар към бръшляна.

Още помнеше точния момент, когато осъзна, че не всички имат слух като нейния, че не е нормална. Вече беше завършила първия срок на седми клас в училище „Сейнт Бартоломео“ и им бяха пускали филма „Тялото ти се променя: женственост“. Озадачена от всички пропуснати във филма промени, като неконтролираните избухвания, случайното чупене на предмети, които се опитваш да вземеш, и удрянето на главата в тавана на гимнастическия салон, когато скачаш, и внезапната способност да виждаш прашинки по хорските дрехи. След като сподели със сестра Ана и тя отговори на въпросите й със „Стига шеги, дете“, Миранда реши, че сигурно са толкова очевидни, че нямаше нужда да ги споменават и във филма. Чак когато се опита да спечели неугасващата обич на Джони Войт, като го предупреди да не мами пак Синтия Райли, която беше страшно сърдита, Миранда разбра до каква степен е „с нетипични способности“. Вместо Джони да падне на коляно и да обяви, че тя е неговата богиня със спортен сутиен и карирана пола, той я беше нарекъл първо изрод, после нахална кучка, и се бе опитал да я набие.

Ето как за пръв път разбра колко опасни са тези сили и как могат да те превърнат в изгнаник.

А също и че е по-силна от момчетата — нейни връстници, и според тях това никак не е готино или поне не е добре. Училищната администрация също смяташе така.

От тогава беше станала спец по нормално държание и внимателни действия. Бе овладяла силите си. Или поне така си мислеше допреди седем месеца, когато…

Миранда отблъсна спомена и отново се загледа в хората на летището. Беше дошла по работа. Видя как едно момиченце със златни къдрици, яхнало на конче татко си, застанал до пътеката, започна да маха на една слязла от самолета жена и започна да вика: „Мамо, мамо, липсваше ми!“.

Видя как щастливото семейство се прегърна и сякаш някой я удари в корема. Едно от предимствата на училищата — интернати, помисли си тя, че не те канят на гости и никога не виждаш съучениците си и техните да закусват като нормално семейство. Кой знае защо, когато си представяше истински щастливо семейство, те все закусваха.

Освен това хора с нормални семейства не учеха в Чатсуърт Академи, „Най-добрият интернат в Южна Калифорния“. Или, както обичаше да го нарича наум Миранда, Склада за деца — мястото, където родителите (или в нейния случай настойниците) си пазят децата на склад, докато им потрябват за нещо.

Изключение правеше съквартирантката й Кензи. Двете с Кензи Чин живееха заедно от четири години, от, първата й година там. Миранда не беше живяла с никого толкова дълго. Кензи идваше от идеално семейство, което закусва заедно, имаше идеална кожа, идеален успех, всичко й беше идеално и Миранда би била принудена да я намрази, ако Кензи не беше толкова всеотдайна и мила. И мъничко откачена.

Както по-рано същия следобед, когато Миранда влезе в стаята им и я завари застанала в челна стойка, само по гащички, и цялото й тяло беше наплескано със засъхваща глина с цвят на мента.

— Ще се наложи да ходя на психотерапия цял живот, за да прогоня този образ от съзнанието си — каза й Миранда.

— Ти и без това трябва да ходиш на психотерапия дотогава, за да преодолееш проблемите със сбърканото си семейство. Сега ти давам само материал за МВК. — Кензи знаеше за семейството на Миранда повече от всички в Чатсуърт. По-голямата част бяха измислици. За сбърканото семейство обаче беше вярно.

Освен това Кензи обичаше съкращенията и вечно измисляше нови. Миранда остави чантата си, тръшна се на леглото и попита:

— МВК?

— Много Важна Клюка. — А после Кензи додаде: — Не мога да повярвам, че няма да дойдеш на абитуриентския бал! Винаги съм си представяла как отиваме заедно!

— Надали на Бет това ще й се хареса особено. Да бъда третия излишен.

Бет беше интимната приятелка на Кензи.

— Изобщо не ми приказвай за тази твар — заяви тя и се престори, че потръпва. — Шоуто на Бет и Кензи официално се отменя.

— Откога?

— Колко е часът?

— Три и трийсет и пет.

— От два часа и шестнайсет минути.

— А, значи в деня на бала пак ще го има.

— Разбира се.

Кензи „отменяше шоуто“ горе-долу веднъж седмично и това никога не продължаваше повече от четири часа. Тя смяташе, че драмата на раздялата и радостта от помирението поддържат връзката свежа. И по някакъв странен начин това, като че действаше, защото Миранда не познаваше по-щастлива двойка от тях двете с Бет. Още съвършенство.

— Както и да е, стига си се мъчила да смениш темата. Мисля, че допускаш сериозна грешка, като пропускаш бала.

— Да, убедена съм, че никога няма да си го простя.

— Не се шегувам.

— Защо? Какво толкова? Голяма танцова забава със смотан девиз. Знаеш, че имам два леви крака и не бива да ме пускат на дансинга при другите.

— Мил Салют за Червеното, Бялото и Синьото не е смотан, а патриотичен девиз. А пък колкото го можеш.

— Мисля, че Либи Гиър няма да се съгласи с теб. Само че устата й е още запечатана.

— Както и да е, абитуриентският бал не е просто голяма танцова забава. Това е ритуал на преминаването, момент, в който от деца преминаваме в безкрая на възрастните хора, каквито ще станем, отхвърляме бремето на нашите младежки опасения, за да…

— … се напием и евентуално да ни излезе късметът. Според това какво смяташ за късмет.

— Ако не дойдеш, ще съжаляваш. Наистина ли искаш да си нещастна, изпълнена със съжаление възрастна?

— Да, моля! А и освен това съм на работа.

— Както винаги. Пак се криеш зад работата си. Можеш да си вземеш една свободна събота. Поне признай честно защо няма да идваш.

Миранда погледна Кензи с Невинни очи, изражение номер две от книгата за целуването.

— Не те разбирам.

— Я не ме гледай като Моето малко пони! Ще ти го кажа буква по буква: И-Д-В-А-Ш.

— И аз ще ти го кажа буква по буква: Н-Я-М-А. И още нещо: Г-Л-Е-Д-А-Й-С-И…

Но Кензи продължи, без да й обръща внимание — умееше го като професионалист:

— Вярно, че Уил може би трябва да го ваксинират и да го прегледат за болести, след като ще дойде с Ариел, но не мога да повярвам, че ще се откажеш така лесно.

Уил Джавълин изпълваше около 98 процента от мечтите на Миранда. Тя се опитваше да се отърве от чувството си, откакто разбра, че той ще идва на бала с Ариел Уест — „Кръстих новите си гърди на нашите семейни вили, Миранда, вашето семейство има ли вили? А, да бе, забравих, та ти си дете на приемни родители.“ Наследница на състоянието на „Уест — захарта на Уест е най-добра!“, това си беше предизвикателство. За да не си навлече лоша карма, Миранда каза.

— Нищо й няма на Ариел.

— Да, нищо, което не би могло да се излекува чрез изгонване на зли духове. — Кензи най-сетне спусна крака на пода, изправи се и взе хавлията си. — Но поне ми обещай да дойдеш на купона след бала. На семейната вила на Шон на плажа? Ще дойдеш, нали? Всички ще купонясваме и ще чакаме слънцето да изгрее, а ти ще можеш да побъбриш с Уил извън училище. А кога все пак ще ми разкажеш какво се случи между вас онази вечер? Защо си толкова МКГ за това?

Това съкращение Миранда го знаеше.

— Не, не Мълча Като Гроб. — Тя вдигна купчината листове на рафта между леглата им и ги подреди.

— Пак го правиш. Вечно се преструваш на Холи Домакинята, за да избегнеш разговора.

— Може би. — Миранда преглеждаше листовете, фотокопия на статии от вестници от последната половин година. „Крадец на чанти хванат от тайнствена добра самарянка, открит завързан за оградата с йо-йо“ — съобщаваше първата и най-скорошна. После, отпреди няколко месеца: „Как е станало? Обир, провален, защото крадецът губи контрол над пистолета си. Според свидетел пластмасова играчка с бонбонки Пез изхвърчала изневиделица и избила оръжието от ръката на нападателя“. И най-накрая, отпреди шест месеца: „Обир на супермаркет осуетен от паднал стълб; двама арестувани“. Стомахът й се сви.

Това поне са само три от около десетината различни случаи, каза си тя. Но това никак не й помогна да се почувства по-добре. Изобщо.

Супермаркетът беше първият случай. Беше привечер, откъм океана идваше мъгла, около уличните лампи имаше мъгляви ореоли. Тя караше по странична улица в Санта Барбара на път за тренировка по Ролър Дерби, когато чу заплахите вътре в Денонощния магазин на Рон номер 3 и просто… се задейства. Нямаше никакъв контрол върху действията си, беше като в сън — тялото й знаеше точно какво да прави, накъде ще тръгнат крадците, как да ги спре. Всичко това изплуваше като думите на любима песен, дори и да не си я чувал от години. Само дето тя нямаше представа откъде си го припомня.

Беше прекарала трите дни след обира на супермаркета на легло, свита на топка и разтреперана. Каза на Кензи, че е болна от грип, но всъщност беше обхваната от ужас. Ужасена от силите, които внезапно не бе в състояние да овладее.

Ужасена, защото толкова й хареса да ги използва. Беше й толкова добре. Сякаш за първи път беше жива.

Ужасена, защото знаеше какво можеше да се случи, ако хората разберат. На нея, и на…

Тя размаха копията към Кензи:

— Какво смяташ да правиш с това?

— Охо, Сержант Кис почна да командва! — Кензи козирува. — С цялото ми уважение, госпожо, но, както казват във войската, КТКЖ.

Няма да се измъкнеш и да смениш темата само като пуснеш страшния си глас.

КТКЖ означаваше „Колко Тъжно, Колко Жалко“. Миранда не можеше да не се разсмее.

— Ако се опитвах да сменя темата, едночленна ми армийо, щях да изтъкна, че тази гадост по тялото ти цапа целия килим, който декораторът на майка ти домъкна през три континента в четвърти, защото уж принадлежал на Луси Лоулес. Сериозно, искам да знам, защо се интересуваш от уличната престъпност в Санта Барбара?

Кензи се премести на пода.

— Не от уличната престъпност в Санта Барбара, а от осуетените улични престъпления. Това е за дипломната ми работа по журналистика. Някои хора твърдят, че тук действала някаква мистична сила. Може дори самата Санта Барбара да се е върнала.

— Не може ли да е просто съвпадение? Престъпниците най-редовно се дънят, нали?

— Хората не обичат съвпаденията. Точно както не е съвпадение, че се мъчиш да ме накараш да говоря по темата, вместо да отговориш на въпросите ми какво се случи между вас с Уил. Тъкмо, както изглежда, вие двамата най-сетне явно — и окончателно, бих добавила — сте се загаджили, и хоп, ти изведнъж се прибираш в стаята ни. И, да добавя също, съсипваш върховната романтична вечер за мен.

— Казах ти! — изпъшка Миранда. — Нищо особено. Нищо не стана.

Облегната на таксито сега, когато гаснеха последните лъчи на деня, Миранда си мислеше, че „нищо“ е слабо казано. По-зле и от нищо беше. Онзи израз на лицето на Уил, който се колебаеше между „Нещо зелено се е заклещило между зъбите ти“ и „О, здрасти, професор Перко“, смесица от ужас и… ами, ужас, когато най-сетне тя събра куража да…

И тогава внезапно го проумя. Статиите на бюрото на Кензи до една бяха излезли в четвъртък и съобщаваха за събития, случили се… За действия, които тя беше извършила… в сряда.

„Свободна сте в сряда и в събота следобед“ — чу тя Кейлъб да повтаря думите й.

Лошо. Много лошо. Трябваше да си трайка.

Златният „Лексус SUV“ зад нея потегли от бордюра и Миранда чу как двойката вътре се кара за шума на климатика им. Жената зад волана се обърна и изрева на съпруга си: „Не ме лъжи! Знам, че си бил с нея“! И даде мощно газ точно когато семейството с русото момиченце излезе на пешеходната пътека пред нея…

След това никой не беше сигурен какво точно стана. Както колата летеше към семейството на пътеката, изведнъж всичко се размаза и те се намериха на бордюра, слисани, ала здрави и читави.

Докато гледаше как златистата кола офейква в далечината, Миранда усети прилива на адреналин, който винаги я заливаше след несъзнателни действия, когато спасяваше някого. Водеше до пристрастяване, като наркотик.

И беше опасен като наркотик, напомни си тя.

Мисля, че трябва да си купиш речник. „Да си траеш“ въобще не означава това.

Млъкни. Само замах с ръка и леко тласване, изобщо не беше някаква голяма тактическа маневра.

Не биваше да го правиш. Беше твърде рисковано. Не си невидима, да знаеш.

Но не ме видяха. Всичко мина добре.

Този път.

Миранда се зачуди дали всички имат вътрешен глас, който е застопорен на канала „За нищо не ставаш“.

Ти какво се опитваш да постигнеш, все пак? Да не мислиш, че можеш да спасиш всички? Когато не можа дори…

Млъкни.

— Какво? — попита момичешки глас. Миранда се сепна и осъзна, че го е казала на глас, а пред нея има някой.

Момичето беше високо горе-долу колкото Миранда, но по-малко, може би на четиринайсет, и облечено така, сякаш беше изучавало ранните клипове на Мадона и искаше да е сигурна, че ако мрежестите фланелки, облечени върху сутиен, ръкавиците без пръсти, тупираната коса, плътната черна очна линия, гумените гривни, фустите и мрежестите чорапи и ботите до глезена отново дойдат на мода, то ще е напълно готово.

— Извинявай, говорех на себе си — поясни Миранда. Не точно както би постъпил Зрелия Шофьор, какъвто уж беше.

— О… — Момичето подаде табелата с надписа КУМЕ на Миранда. — Трябва ти това. И това. — Тя й подаде една квадратна кутийка.

Миранда пое табелата, но отказа да вземе кутията.

— Това не е мое.

— А трябва да е твое. И аз също. Тоест, аз съм Сиби Куме. — Тя посочи табелата.

Миранда пъхна кутийката в джоба си, отвори задната врата на момичето и се зачуди какви ли са тия родители, които пращат непознат да вземе дъщеря им в осем часът вечерта.

— Не може ли да се возя отпред?

— Клиентите предпочитат задната седалка — каза Миранда с най-професионалния си глас.

— Искаш да кажеш, че ти предпочиташ те да се возят отзад. Ами ако искам да се возя отпред? Клиентът няма ли винаги право?

Фирмата Луксозен транспорт „Пет Бъди“ беше кръстена на набора от принципи, измислен от собственика Тони Босън — Бъди там навреме, Бъди вежлив, Бъди услужлив, Бъди дискретен и Бъди настоятелен да ти платят. Въпреки че Миранда подозираше, че ги е измислил на пияна глава в някоя късна вечер, тя се стараеше да ги следва и беше сигурна, че това попадаше под „Бъди услужлив“. Тя понечи да отвори предната врата.

Момичето тръсна глава.

— Карай да върви, ще си седя отзад.

Миранда си лепна усмивка. Егати деня!

ВИП — клиентката й беше мъничък демон, момчето на мечтите й щеше да води на бала друга, а заместник-шерифът, по който си падаше, не само го знаеше, ами се майтапеше за това с гаджето си! Красота.

Но поне, каза си тя, от това по-зле нямаше накъде.

О, ти успя да го утежниш.

Млъкни.