Урсула Познански
Еребус (8)

8.

Включи компютъра и сложи диска в устройството. Секунди на напрегнато очакване. Програмата стартира.

— Сарий — пошепва призрачен глас.

Отново е в пещерата, където отиде миналата нощ с Пратеника. Но днес е различно. От стените, гладки като шлифован кристал, струи светлина. Кристалът на желанието?

Сарий се навежда да вземе нещо, което прилича на златна монета. Входът се отваря. Влиза Пратеника и жълтите му очи се устремяват към Сарий.

— Ти изпълни поръчението.

— Да.

— Ще ми кажеш ли какво пишеше върху сандъчето, освен „Галарис“?

— Цифри. 18.03.

— Много добре. Нося ти ново въоръжение. Нагръдник, шлем и добър меч. Доволен съм от теб, Сарий.

Пратеника сочи скала, подобна на маса, до кристалната стена и Сарий веднага отива да види какво има там. Блестящ шлем, украсен с вълча глава, оголила зъби. Сарий е щастлив — вълците са любимите му животни. Слага си ризницата — 9 точки за сила! — и посяга към меча. По-дълъг от предишния, от тъмен метал. Съвсем различен. Накрая нахлупва вълчия шлем.

— Доволен ли си? — пита Пратеника.

Сарий потвърждава с цялото си сърце. Вече е двойка. Изглежда страхотно.

— Това не е всичко.

Пратеника се загръща в палтото.

— Това е Еребус. Ще видиш, че вярната служба се възнаграждава. Кажи на Ник Дънмор да се погрижи непосветени да не проникват тук. Кажи му да отиде във вътрешния двор на съседната къща. Решетката на една от шахтите на климатичната инсталация е разхлабена. Да я свали и да бръкне в шахтата. Там ще намери нещо.

Ще намери нещо? Сарий не иска да прекъсва играта. Ръцете го сърбят да опита новия меч.

— Сега? Веднага? — пита недоволно той.

— Сега. Ще те чакам.

Пратеника се обляга на кристалната стена и скръства ръце под гърдите.

 

 

Забавяне. Проклето забавяне. Ник сваля слушалките от ушите. Най-добре да заключи вратата. За всеки случай. Майка му може да забележи и да започне да задава въпроси. И изобщо… трябва да мине покрай нея и ако тя попита къде отива, няма да й даде смислен отговор.

Най-добре да свърши тази работа веднага. Измъкна се в коридора, заключи вратата на стаята си, колкото можеше по-тихо и се ослуша. Гласът на майка му идваше от кухнята. Говореше по телефона. Какъв неочакван късмет! Промъкна се до вратата на жилището, обу маратонките, грабна якето и излезе.

Вътрешният двор на съседната къща беше ужасно занемарен, но изглеждаше приятно. Преди години някой се бе опитал да засади цветя на малката зелена площ, но междувременно повечето бяха изсъхнали. Оцелелите избуяваха.

Ник видя три решетки, всички на височината на коленете му. Първата не се помръдна. Раздруса я отново, но без никакъв резултат. Надникна през квадратните дупки между железните пръчки, но видя само мрак и усети миризма на гнило.

Втората решетка се оказа търсената. Наистина беше разхлабена и почти не оказа съпротива, когато Ник я извади.

Едва сега момчето се запита какво ли го очаква в дупката. Пак ли сандъче с изписана върху капака рождената му дата? Нова задача? Или наистина награда, както бе намекнал Пратеника?

„Шоколад, помисли си Ник. Гумени мечета за похапване, докато седя нощем пред Еребус.“ Бръкна в четириъгълния отвор и веднага извади ръката си.

„Страхливец, укори се той. Да не те е страх от плъхове? Я се стегни! Това е реалният свят.“

Пъхна отново ръката си в дупката, усещайки неприятни тръпки в тила. Отначало не намери нищо. Само мръсотия. След малко напипа пластмаса. Хвана я здраво и извади жълто пликче за фризер, в което имаше нещо меко. В първия момент си представи нещо като униформа на Еребус, носена от всички играчи във второ ниво, но после си каза, че това е смешно. Обаче онова, което извади от плика, се оказа напълно неразбираемо.

Черна тениска с надпис „Hell Froze Over“. Под надписа се хилеше вледенена дяволска глава.

Настана ледена тишина. Ник не знаеше какво да мисли. „Hell Froze Over“ беше нещо между него и брат му. За тениската знаеха само Фин и той. Беше абсолютно сигурен, че не е казал нито думичка на Пратеника… и на никого другиго. Хвърли бърз поглед към етикета. Размер XXL. Значи все пак ги има.

Ще се обади на Фин. Сигурно имаше някакво обяснение. Сигурно не друг, а Фин е скрил тениската в шахтата. Ник помириса материята — в жилището на Фин винаги миришеше на застоял цигарен дим. Не. Тениската миришеше на прах за пране и малко на влажно мазе.

Възможно ли е Фин да играе Еребус? Сигурно, защо не? Понякога стават най-невероятни случайности.

 

 

— Къде беше? — попита майка му, като го чу да влиза в жилището. Добре, че се сети да скрие тениската под якето.

— Излязох само за минутка да си купя дъвка.

В джоба му имаше отворено пакетче, но майка му не поиска да го види.

Ник се затвори в стаята си, увери се, че Пратеника не е помръднал от мястото си, и се обади на Фин.

— Здрасти, малкия! Как се сети да се обадиш? Случило ли се е нещо?

— Значи успя да ми намериш тениска, Фин?

Кратко мълчание.

— Не. Нали ти писах! В момента нямат твоя номер, но обещавам да удвоя усилията си. Нямах представа, че е толкова важно за теб.

— Не, не, разбира се, че не е. Не се притеснявай.

Фин не го лъжеше. Не би могъл.

— Не ми се сърди, Ники, но студиото е пълно с хора и трябва да затварям.

— Разбира се. Само още нещо: в последно време играеш ли на компютъра? Приключенски игри, искам да кажа.

— Изобщо не играя. Нямам никакво време. Това е да си бизнесмен. — Фин се засмя и затвори телефона. Ник остана още по-объркан, отколкото преди разговора.

 

 

Пратеника не изглежда нетърпелив. Точно обратното. Отделя се от стената бавно, сякаш разполага с цялото време на света, и изчаква Сарий да заеме мястото си.

— Намери ли наградата си?

— Да. Благодаря.

— Надявам се, че е по твой вкус и ти доставя радост.

— Да, разбира се, дори много. Може ли да попитам нещо?

Пратеника се колебае.

— Разбира се. Да чуя въпроса ти.

— Откъде знаете какво е най-голямото ми желание? Няма как да го разберете.

— Това е силата на Еребус. Радвай се, че е на твоя страна.

Пратеника накланя глава и мършавите му черти се озаряват от усмивка.

— Ако не ни разочароваш, силата ще остане на твоя страна. А сега ми кажи какво желаеш. Ако искаш, ще участваш в разрушаването на оркско село и ще вземеш оттам куп злато. Имаш и друга възможност: да потърсиш тайния тунел към Белия град. Утре там ще има турнир. На голямата арена. Добра възможност да минеш в трето ниво. А може и направо в четвърто.

— Става ли така?

— Разбира се, че става. На арената си проличава от какво тесто е омесен воинът. Там може да спечелиш всичко — или да изгубиш всичко. По-добре е да спечелиш, разбира се. Кристали на желанията, оръжия, пръстени. Последния път вампирът на име Дризел отне от вампира на име Блекспел три пръстена. В една-единствена битка.

— И това ли е възможно? — пита Сарий, въодушевен от възможностите, които внезапно се отварят пред него.

— Естествено, че е възможно.

Решението е взето. Селото на орките да върви по дяволите!

— Ще търся града.

— Добър избор. Да се надяваме, че ще го намериш навреме. Записването за двубоите приключва утре, щом часовникът на кулата удари три. Желая ти късмет.

Пратеника се сбогува с кратко махване на костеливите си пръсти и Сарий излиза от пещерата. Обляната от слънце поляна е осеяна с цветя. Пак е останал съвсем сам.

 

 

Разцъфнали дървета, разцъфнали храсти. Оглежда се около себе си, но никъде не открива указание къде да търси Белия град. За да не стои така, тръгва право напред. Първия път това му помогна.

Песните на птиците го изнервят. Внушават му, че е излязъл на пикник, отнемат му усещането за приключение. Никъде не се вижда таен тунел. Досега не е зърнал дори къртичина.

О, не, ей там в тревата има нещо! Прилича на парче платно, може би от флаг. Той се приближава, навежда се и замръзва на мястото си. Парче плат, напоено с кръв. Риза.

Отдалеч се чува шум. Сдържано ръмжене. Сарий захвърля ризата и хуква да бяга. По-далеч от ръмженето, което май не идва нито от животно, нито от човек, а е потресаваща смес от двете. Вече е доста по-издръжлив — установява го със задоволство, докато изкачва един хълм.

Чиста случайност е, че спира навреме, преди да пропадне в дълбок кратер, отворен от другата страна на възвишението. Хвърля поглед в дълбочината. Острите, насечени скали със сигурност са опасни. Дали да слезе? Ръмженето зад гърба му се засилва и въпреки че е любопитен, той не иска да знае кой или какво издава този звук. Прави няколко крачки надясно и открива ръждясала стълба, която изобщо не буди доверие, но изглежда единствената възможност да избяга от ръмжащото същество. Спомня си окървавената риза и стъпва на първото стъпало. Чува скърцане, но заедно с него зазвучава прекрасната музика, която засилва убеждението му, че е на прав път. Няма да сгреши. Без да се колебае, започва да слиза по стълбата, носен от мелодията, изпълнен с радостно очакване. Какво ли ще види долу? С всяко стъпало мракът се увеличава. Най-сетне стига до дъното. Добре, че по стените има факли. Трепкащата им светлина разкрива грубо издялани стени, улици, кръстовища, разклонения. Попаднал е в лабиринт. Тръгва направо и само след няколко секунди губи ориентация.

В инвентара му няма нищо, с което би могъл да слага знаци по стените. Няма тебешир, нито конец. Би могъл да направи драскотина в стената, но му е жал за новия меч.

Поглежда нагоре и му става ясно, че отворът, през който е слязъл, вече е доста назад. Дневната светлина не стига дотук. Добре, че по стените има факли. Понякога разстоянието между тях е голямо и той трябва да премине през различни степени на мрака.

Продължава да тича и стъпките му отекват многогласно. Дали са само неговите? Спира за малко и ехото заглъхва.

Музиката го окуражава да продължи. Избира първото разклонение вляво и веднага съжалява, защото следващата факла е много далеч. Бърза да я достигне, но спира малко преди нея. На стената нещо блещука. Кристал на желанието? Сарий посяга жадно, но искрящото нещо се разтваря под ръката му и изтича, оставяйки мазна следа по стената. Отвратен, той му обръща гръб. Най-сетне стига до следващата факла. Там отново го очаква разклонение. Наляво или надясно?

Наляво е по-светло. Завива предпазливо, стиснал здраво новия меч. Всяка стъпка отеква оглушително — ако някъде наблизо има чудовище, със сигурност го е чуло.

Още едно разклонение. Обхваща го безпокойство. Вярно, има много време, за да се запише за битките на арената, но тук всичко изглежда еднакво. Тъмни скали, факли, локви. Нищо друго. Няма нито един воин, също запътил се към Белия град. Завива зад следващия ъгъл и се спъва в паднало тяло. Ужасен, скача на крака и насочва меча срещу препятствието, причинило падането му.

Жена котка. Прочита името й. Аврора. Червеното на колана й е останало съвсем малко, останалото е черно като въглен. Но още не е мъртва. Той я докосва и ръката й помръдва. Сарий има нужда от време, докато се досети за желанието й. Трябва да запали огън.

— Благодаря ти. Малко оставаше да пукна. Ще ми помогнеш ли?

— Какво те сполетя?

— Огромен скорпион. В лабиринта има три или четири такива. Гадни животни! Пронижат ли те с жилото си, отиваш на кино.

„Огромен скорпион.“ Изобщо не звучи добре.

— Ние ли сме единствените в този лабиринт?

— Ами, ами! Много сме. Виж какво, не можеш ли случайно да лекуваш?

Сарий размишлява трескаво. Аврора е сериозно ранена. Съскането в главата й сигурно е непоносимо.

— Да, мога, но никога не съм го правил.

— По дяволите! Аз пък не мога и не знам как се прави.

„Сигурно е като да запалиш огън“, казва си Сарий и се опитва да го направи. Не след дълго се стрелва червена светкавица. Коланът на Аврора почервенява, обаче жизнената сила на Сарий пада значително. Не е очаквал това. Има нужда от всяка искрица енергия, за да стигне до целта.

— Трябваше да ми кажеш — изфучава той.

— Какво да ти кажа? — Жената котка се е възстановила достатъчно, за да стане и да извади оръжието си. Камшик с девет бича. Колко подходящо.

— Че като те лекувам, губя от собствената си жизнена сила!

— Не се вълнувай. Ще се възстановиш. Не е като при истинските рани.

Сарий продължава да се взира гневно в колана си. След малко забелязва някакво движение. Сивото отново почервенява. Милиметър по милиметър.

— И ти ли си се запътил към Белия град? — пита Аврора.

— Да. Нямах желание да се бия с орки.

— И аз. Но те сигурно щяха да са по-приятни от скорпионите. Нямаш представа как се уплаших.

Сарий неволно се запитва дали познава Аврора. Извън Еребус.

— Чу ли ръмженето горе на хълма?

— Разбира се.

— Знаеш ли каква гадина го издава?

— Не е гадина, а зомби. Преди да стигна до стълбата, се разправих с двама от тях. Като ги удариш, се разсипват на прах. Направо да ти се доповръща.

Сарий се радва, че не е срещнал зомби. Очевидно е постъпил правилно, като веднага се е спуснал по стълбата. Най-важното е да стигне до града. Сега обаче чува нещо. Тропот от много крака по камъка.

— Ти си двойка, нали? — пита Аврора.

— Да, а ти? Ти каква си?

Над главите им се търкаля гръм. Сякаш приближава буря.

— Не бива да ти казвам. Знаеш правилата.

Тропотът приближава. Нима Аврора не го чува? Или не означава нищо?

— Ще ми кажеш ли поне кой е в лабиринта, освен нас?

— Скоро ще ги видиш. Няколко души, които не познавам, и няколко от винаги присъстващите. Преди малко видях Нодхагр, Дюк и Нуракс. После срещнах Самира, която виждам за първи път, и някакъв вампир.

— Познавам Самира — оживява се Сарий.

— И какво от това? Като видя скорпиона, избяга.

Черният скорпион, който в този миг се изстрелва иззад ъгъла, е огромен. Тропотът на краката му отеква оглушително. Сарий успява да избегне опасното жило и вдига меча. Дали да се опита да отреже една от щипките на скорпиона, когато наближи? Но скорпионът спира при Аврора, която го е забелязала твърде късно. Вдига жилото и я пробожда. Аврора се свлича върху камъка. Колко червено е останало на колана й? Сарий няма време да провери, няма и желание да си хаби жизнената енергия за жената котка. От другата страна май идва втори скорпион. Той ще му пререже пътя, ще се наложи да се върне…

Без да мисли много, Сарий замахва с меча и нанася удар върху лявата щипка. Чува звън на метал. Скорпионът се отдръпва. Сарий се стреми да стигне до главата му — съвсем мъничка в сравнение с огромното тяло. Животното разтваря щипки, жилото отново е готово да го прониже. От връхчето му изтича нещо — кръв, отрова или и двете — и образува локвичка, от която се издига пара.

Сарий се прицелва в жилото, което се движи насам-натам недалеч от главата му. При втория опит улучва. Скорпионът се отдръпва, обръща се и побягва. Скоро се скрива в една от тъмните шахти на лабиринта.

Сарий хвърля последен поглед към неподвижната Аврора и се отдалечава. Веднъж й помогнах. Стига й толкова. Тича, без да престава да се оглежда. Защо Аврора не чу приближаването на скорпиона? Мъчи го неясно подозрение. Защото е била ранена и е искала да си спести болезненото съскане в главата? Непростима грешка.

Вслушва се във всеки звук зад гърба си. Няма да позволи да го изненадат. Няма да умре още във второ ниво.

Друг скорпион го следва. Сарий го усеща. И, разбира се, го чува. Няма да се откаже от нито едно от сетивата си. Но все още няма стратегия как да се измъкне невредим от лабиринта.

Спира да си отдъхне и да помисли. Вслушва се, но не долавя шум от битка. Тропотът от стъпките на преследващия го скорпион също е изчезнал. Основание за тревога. Сарий продължава бавно напред, завива надясно и се изправя пред поредното отклонение. Дали ще умре от глад в този лабиринт?

Оставя инстинктът да го води и завива наляво. Поредният скорпион се е залепил за стената като паяк и черните плочки на гърба му отразяват светлината на факлите. Още по-голям от предишния. И размахва жилото си, сякаш иска да го хипнотизира. Още преди да го е помислил, Сарий вдига меча над главата. Няма нужда да замахне, просто нанася удар точно в средата на бронираното тяло, там, където плочките на гърба се допират…

Чува грозно скърцане. Мечът се забива дълбоко в тялото на скорпиона. Животното се мята като лудо, опитвайки се да забие жилото си в нападателя. Добре, че няма свобода на движение — мечът го е приковал. Ръцете на Сарий треперят — да държи меча е много по-трудно, отколкото да се катери по планината. Не смее да помисли какво ще се случи, когато издръжливостта му свърши.

„Умри най-после“, повтаря си отчаяно той.

По някое време — според Сарий са минали часове — скорпионът престава да се мята. Тялото му се отпуска, жилото се удря в камъка. Сарий изважда меча от мъртвото тяло. Не се сеща, че мъртвият скорпион няма да остане прикован към стената. За малко да закъснее с реакцията си. Все пак успява да отскочи встрани, преди падащият скорпион да го погребе под себе си. Рухналото тяло остава неподвижно, само крайниците потръпват.

Сарий сяда с гръб към стената и се взира в мъртвия скорпион. Ослушва се дали не се приближава някой от събратята му, но колкото и да се напряга, не чува тропот на крака. Затова пък в главата му отново звучи музика. Дошла е бавно и незабележимо. И е нова, макар да звучи познато. Сарий се успокоява. Вече не го заплашва опасност. Има време да огледа по-подробно победения противник. Открива, че без много усилия може да го „разглоби“. Например да отреже щипките. Прави го, добавя и част от бронята на гърба. Да вземе ли и отровното жило? По-добре не. Може да си навреди само като го докосне. В момента не му се иска да чуе отново неприятното съскане.

Внимателно докосва жилото в широкия му край. Нищо. Отделя го внимателно и го прибира в инвентара си.

Изправя се и само на няколко крачки от себе си вижда елф на мрака. Познава го от пръв поглед: Лелант. Очевидно междувременно си е завоювал ново въоръжение. Размахва боздуган със заплашително дълги бодли.

Двамата се оглеждат изпитателно. Никой не пали огън. Сарий не желае да направи първата крачка. Още се чувства като новак. Едва е минал във второ ниво. Много иска да разбере дали Лелант е Колин. Знае обаче, че той няма да му се разкрие, даже десет пъти да запали огън.

Нарязаният скорпион изглежда ужасно. Сарий не смее да се докосне до сиво-розовата му плът. Прави няколко крачки към Лелант, който продължава да стои до стената като вцепенена сянка.

Какво чака? Дали иска да продължат заедно? Не би било зле, защото отнякъде се чува шум от битка. Дрънчене на желязо, удари и тропане огласят ходовете на лабиринта.

Сарий проверява жизнената си сила. Всичко е наред. Загубата от лечението на Аврора се е възстановила почти изцяло. Останал е невредим от битката със скорпиона, значи може да се впусне в следващата. Хвърля последен поглед към Лелант, който се е отделил от стената и върви към убития скорпион. Нека се запаси с провизии. Седем единици месо, но Сарий не иска нито една от тях.

Шумът от битката приковава цялото му внимание. Тръгва към биещите се, но трябва да премине през застрашително нисък коридор, на всичкото отгоре съвсем тъмен. Излиза на по-широко място и се учудва на тъмносинята плесен по стените. На следващото разклонение завива надясно и се озовава в задънена улица. Гаден лабиринт! Съсредоточава се и при следващата възможност пак завива надясно. Тунелът е абсолютно тъмен. Не се вижда дори една-единствена факла. Ако някъде дебне скорпион, ще го усети, едва когато жилото се забие в гърба му.

Все пак нещо му подсказва, че върви по правилния път. Шумът от битката се чува много по-ясно. Чува обаче и тропот от скорпионски крака. При следващата крачка в мрака усеща непосредствена заплаха. Вдига меча и се завърта около себе си. Има ли враг до него, зад него? Не.

Няма друг изход. Ако иска да продължи, трябва да премине. Държи щита плътно пред гърдите си, мечът му е в готовност. Крачка след крачка в черния мрак.

Напредва бавно. Стените сякаш се спускат отгоре му. Някъде далеч искри светлина. Трябва бързо да стигне до нея. Обзема го чувството, че е успял. Ускорява крачка — и пада. Панически забива върха на меча в нищото. Всеки момент очаква нападение, рана, мъчителното съскане. Нищо. Изправя се. Светлата точица му показва, че е сам. С изключение на нещото, в което се е спънал. Навежда се. Разпознава кости, кичури червена коса, лък и две пречупени стрели. Главата се е търкулнала настрана и е спряла до скалата.

Дали е някой от нас? Все едно. Само да се махне оттук. Последен страхлив поглед към скелета и пак напред. Там, където е по-светло и по-шумно. Там се води битка, а това е много по-добро от неизвестността и от самотата в мрака.

Къде изчезна светлината? Невъзможно е да се е объркал. Защо пак стои пред стена? Обръща се… Никога няма да се измъкнеш оттук. Спомня си кървавата риза в тревата. Ако беше останал горе, щеше да се бие със зомбита, но поне на светло.

Чува леко пращене и в следващия миг вижда сянка на стената. Неговата собствена, но той го осъзнава едва когато нанася удар с меча. Ехото се изгубва в тъмните тунели.

Шумът от битката е съвсем близо. Зад следващата стена. Сарий върви опипом, притиска се към скалата и чува скърцането на ризницата си. Внезапно стената изчезва, пред него се отваря ниша, а зад нея — порта. Най-сетне! Портата е затворена. Намира резето и го вдига. Натиска с все сила и успява да открехне портата. През процепа нахлува сноп светлина. Шумът от битката се засилва. Дори вижда крака в ботуши, обшити с козина, следвани от черни, скърцащи крака на скорпион.

Част от него — голяма част — иска да затвори портата и да изчака края на битката. Никой не го е видял. Сигурно само Пратеника, който всичко вижда и всичко знае…

Мисълта за жълтите очи е достатъчна. Сарий отваря портата и изскача навън. Вижда три скорпиона и шестима, не, седмина воини. Познава ли някого? Няма време да ги погледне. Един от скорпионите оставя противника си и се втурва срещу него.

Сарий се отдръпва, но мечът му остава насочен срещу нападателя. Той е вдигнал жилото и го размахва в търсене на целта. Сарий нанася удар. Улучва тялото на скорпиона отстрани. Разнася се тревожно скърцане. Вторият удар е насочен срещу отровното жило — така е успял да прогони първия скорпион, но този не бяга. Може би не се е прицелил добре. Във всеки случай противникът му се отдръпва за миг, след което напада с двойно по-голяма ярост.

Сарий отскача настрани. Жилото минава покрай него. Това е удобен случай да нанесе нов удар с меча. Този път улучва по-добре. Звярът се олюлява. С малко повече късмет ще го прониже. Ще го закове за земята. Една от острите щипки минава на сантиметри от него. Сарий се навежда в очакване да чуе страховитото съскане, но скорпионът не улучва. Силен удар с меча и бронята поддава. Животното се килва надясно. Сарий го преследва, стреми се да улучи незащитения корем. Страхотен удар! Изведнъж до него се появява още някой. В главата на скорпиона се забива алебарда.

Допреди малко Сарий е искал компания, но сега се ядосва. Откъде се взе тази жалка елфа, защо се опитва да му се пречка? Той сам победи огромния скорпион, нали? Останалото е проста работа. Но елфата не позволява да бъде отстранена. Оръжието й явно е по-силно от неговото. Три удара са достатъчни да умъртвят скорпиона.

Сарий кипи от гняв. Мечът му е омазан със сива слуз. Много му се иска да я смеси с кръвта на елфата. Защо му се натрапи в последния момент? За да свърши по-лесната част от работата! Той няма нужда от помощ. Щеше да се справи и сам.

Проверява името й. Фениел! Тъпа крава! Какво прави сега? Защо иска да смели мъртвия скорпион на кайма? За разлика от него не е хвърлила око на щипките и жилото, а се рови в трупа. Тази е болна!

— Победа — пошепва глас в ухото на Сарий и той се оглежда. Битката е приключила, но другите воини от Еребус изглеждат много заети. Режат мъртвите скорпиони на малки парчета и Сарий си казва, че вероятно е пропуснал нещо.

В следващия миг чува тропот на копита и вече знае какво предстои. Облеченият в желязо кон на Пратеника спира пред воините и ездачът вдига ръка за поздрав.

— Свършихте добра работа. Време е да си получите наградите. Мисля да започна с Дризел.

Вампирът, който тъкмо рови в корема на мъртвия скорпион, се изправя. При мисълта какво е полепнало по ръцете му Сарий се задавя.

— Ти се би добре, но не превъзходно. Ще ти дам нов щит. Той също е добър, но не превъзходен.

Дризел поема щита с лепкавите си ръце и захвърля стария в един от тунелите на лабиринта. Отеква метален звън.

— Фениел!

Елфата се промушва покрай Сарий.

— С радост отбелязвам, че не се съобразяваш с другите и си вземаш, каквото искаш. Затова ще си избереш ново въоръжение. Давам ти 50 златни монети. Сама ще определиш какво да си купиш с тях.

Сарий стиска здраво зъби, за да не цапне Фениел с меча. Тя го измести, а получава награда! Каква подигравка!

— Сарий!

Той излиза напред. Хайде, признай, че се бих като лъв. Страхотно е за двойка, нали?

— Ти излезе от битката без рана. Заслужаваш комплименти. Само че се присъедини към биещите се доста късно и не уби сам скорпиона. Въпреки това ще те възнаградя. Увеличавам целебната ти магия. Сега вече можеш да даваш на другите повече от силата си.

Сарий чува леко съскане. Това ли е всичко? По лицето му се изписва изумление. Каква е тази награда? Ако лекува другите, вреди на себе си — защо сега трябва да си вреди още повече? Никога вече няма да приложи тази тъпа магия. Да не е луд?

— Блекспел! — Пратеника вече вика следващия.

Вампирът получава най-много похвали и е награден с нов меч — наситеночервен и прозрачен като тъмно вино. И Сарий би искал такъв. Е, днес вече получи нов меч, а към него и увеличена целебна магия. Страхотно наистина.

Защо е толкова гневен? Вълкът Нуракс получава от Пратеника чифт ботуши за специална издръжливост, а Гроток първият човек, когото среща в Еребус — е награден с някакви свитъци. Гневът му расте.

Сарий познава не само Нуракс, но и следващата, която излиза да получи наградата си: Арвенс Чайлд. Елфата е леко ранена и получава лечебно питие и 10 златни монети. Даже това е по-добре от неговата награда.

— Гагнар! — провиква се Пратеника.

Дрипаво, тежкоранено същество гущер изпълзява иззад един от мъртвите скорпиони.

— За малко да те изгубим, Гагнар. Ако останеш тук, ще умреш. Ела с мен.

Гагнар се опитва да се изправи. Върху разкъсания му жакет и мазното кепе се вижда съвсем ясно цифрата 1, сякаш отпечатана с желязо в плата. Сарий не откъсва поглед от Гагнар. Най-сетне някой, който знае по-малко от него. Гущерът се качва на коня.

— Позволявам ви да запалите огън. — Пратеника махва за сбогом и изчезва.

Огънят на Сарий пламва, преди някой от другите да е реагирал. Арвенс Чайлд и Блекспел се приближават бавно, останалите отново се навеждат над труповете.

— Какво търсят? — пита нервно Сарий.

Блекспел мълчи, но Арвенс Чайлд отговаря с готовност:

— Кристали на желанията, естествено.

— В телата на мъртвите скорпиони?

Сарий има чувството, че са го цапнали по главата. Никога не би се сетил да търси кристал в корема на скорпион. Ето защо Дризел и приятелчетата му са толкова усърдни. Изкушава се да се присъедини към тях.

— Ти намирала ли си кристал? — пита той елфата на мрака.

— Досега не. Много са редки. Най-ценното, което можеш да намериш тук. Веднъж Блъдуърк извади кристал от огромен паяк. Син кристал. Не знам какво е направил с него.

Сарий се взира замислено в пламъците. Кога се е появила музиката? Не я е забелязал, но тя вече е тук и го прави по-силен. Готов е за следващата битка, толкова добре се чувства. Този път Фениел няма да го измести.

— Знаеш ли какво се прави с кристалите?

Арвенс Чайлд не бърза да отговори.

— Казват, че можели да изпълнят най-голямото ти желание. Май не могат само да възкресяват мъртвите. И да те вкарат във Вътрешния кръг.

— Какъв е този Вътрешен кръг? — пита Сарий. Днес изобщо не му е неприятно, че не знае. Сигурно заради музиката. Тя го кара да се чувства като цар. Ти си главното лице тук, другите са само спътници.

Не получава отговор, защото в разговора се намесва Блекспел.

— Сам ще разбереш. Ние вече сме минали по този път.

— Добре де. Просто зададох въпрос.

Дризел и Нуракс са се отказали да търсят повече. Оставят телата на скорпионите и идват до огъня.

— Защо поне не се изчистите? Изглеждате отвратително. — Арвенс Чайлд се отвръща от новодошлите.

Дризел не й обръща внимание.

— Я виж ти! Сарий. Мислех, че си умрял. Нима сините великанки от реката не те довършиха?

— Както виждаш.

— Добра битка ли беше?

— Ако не беше офейкал, щеше да знаеш.

— Голяма уста имаш. Не забравяй, че си едва двойка.

Сарий мълчи. Другите виждат нивото му, но той не вижда техните. Изведнъж се чувства гол.

— Остави го на мира, иначе ще му разкажа какво знам за теб — подхвърля Арвенс Чайлд.

— Направи го. Знаеш, че Пратеника обича умниците и бъбривците — отвръща Дризел.

В този момент се появява Лелант. Като ги вижда, спира и светкавично издърпва боздугана от колана си.

— О, гадост, инвазия на елфи! — простенва театрално Блекспел.

— Затваряй си устата — срязва го Сарий. Лелант е един от онези, които му е особено приятно да види. Знам кой си, старче. Прави подканващ жест и се отмества настрана, за да направи място на Лелант, но той явно не иска да застане до огъня. След малко забелязва Фениел и Гроток, които продължават да се ровят в телата на скорпионите, прави няколко крачки към тях, но размисля и спира. Накрая все пак идва до огъня, но застава възможно най-далеч от Сарий.

— Здрасти, Лелант — поздравява го Сарий.

— Онези двамата кристали ли търсят? — пита Лелант вместо поздрав.

— Сигурно — отговаря Блекспел. — Но няма да ги огрее. В гадините няма нищо.

— Явно нямате късмет. С мен стана друго — Лелант изважда от джоба си кристал, който разпръсква зелена светлина. — Супер е, нали?

— Откъде го взе? — учудва се Арвенс Чайлд.

— Това не те засяга.

Сарий се взира в светещия кристал и усеща как целият пламва. Не е нужно да пита откъде е кристалът. Това е неговият скорпион, неговата плячка. Лелант се е възползвал от отдалечаването му. Това е подлост.

— Ясно ти е, че камъкът принадлежи на мен, нали?

— Не виждам защо.

— Защото сам убих скорпиона, ето защо. Ако си почтен, ще ми го дадеш.

— Много искаш. Да не съм се побъркал?

Преди да е помислил, Сарий изважда меча. В следващия миг го обзема безпомощност. Не иска да напада Лелант, иска само да си получи кристала. Ако знаеше кой съм, щеше да ми го дадеш.

— Ей, ей, да няма дуели извън градовете! — намесва се Дризел.

— Олеле, страх ме е! Двойката ще ми се нахвърли! — провиква се подигравателно Лелант. — Един удар с меча и Пратеника ще те прибере. Хайде, направи ми тази услуга!

За да запази лицето си, Сарий не сваля меча още няколко секунди. После подчертано бавно го пъхва в ножницата. Дълбоко в себе си е щастлив, че не се е стигнало до бой.

— Много добре знаеш, че не заслужаваш кристала.

— И защо? Какво съм виновен, че ти си тръгна и взе само жилото и щипките? Само да го бяхте видели! Отряза щипките на гадината, за да си попълни инвентара. Какво ще правиш с тях? Детски играчки?

Сарий го гледа втренчено. Тъмнокафяво лице, черна къдрава коса, блестящи черни очи. Задник такъв. Ще си платиш за тази обида.

— Добре, дръж си го. Жалък страхливец.

— Може да съм страхливец, но си имам кристал на желанието. Някой знае ли вече в каква посока се намира градът?

— Питай кристала — смее се Сарий. — Или за разнообразие си напрегни малко мозъчето.

Без да чака отговор, той обръща гръб на огъня и влиза в първия коридор на лабиринта. По-добре да върви сам, отколкото заобиколен от идиоти.

За малко да намери кристал на желанията! За малко! В тунела е тъмно, но мисълта за подлостта на Лелант го тласка напред. Ако на пътя му се изпречи още някой скорпион, ще го нареже на ситно. Напред и само напред. Има предостатъчно време да стигне до целта и ще се откачи от всички други. Няма нужда от тях.

За нещастие всички тунели изглеждат еднакви. Не вижда ни най-малко указание за Белия град. Продължава да блуждае, без да срещне някого, без някой да го нападне. След безкрайно дълго време спира. Гневът му се е събрал в малка пламтяща топчица дълбоко във вътрешността му.

Ами сега? Готов е да се нашамароса за необмисленото си бягство. Защо не помоли поне Арвенс Чайлд да тръгне с него? Тя е на негова страна. Не биваше да я оставя с онези. Ако бяха двамата, можеше да запали огън. Нямаше да е съвсем сам.

Прави няколко безуспешни опита да се ориентира. Трябва да намери указание. Бели камъчета по отклоненията или камбанен звън на всеки час. Напряга слух. Оглежда се във всички посоки. Вслушва се напрегнато на всяко разклонение. Най-сетне, на третото кръстовище, чува нещо. Не камбани, но поне шум. Съвсем тих, но го окуражава. Вече може да върви в посока на шума.

Постепенно шумът се засилва. Сарий е забравил предпазливостта — нещо му подсказва, че не го заплашва опасност. За момент спира, за да се запита откъде идва тази сигурност. Музиката! Точно така, от музиката. Кротко и незабележимо тя е променила характера си — вдъхва му сигурност, не оставя съмнения, че е на прав път.

Само след няколко минути Сарий стига до източника на шума: подземна река. Под оскъдната светлина на факлите водите й изглеждат почти черни, но щом наближава, се оказват кървавочервени.

В главата му моментално изникват ужасни картини: бойно поле, купчини трупове, жертвени ритуали. Кръвта все пак трябва да идва отнякъде.

Ако изобщо е кръв! Не е в състояние да каже точно. Може би цветът на водата се дължи на камъните в речното легло. Или на… О, все едно. Във всеки случай няма да пие от тази вода, макар че има нужда да се освежи.

Застава на каменния бряг, съвсем близо до водата, която тече абсолютно равномерно, сякаш през канал. Градовете обикновено се строят край река, затова ще следва тази като червена нишка. Само че: по течението или срещу течението? Претърсва околността за указания, не намира нито едно и решава да тръгне срещу течението.

Скоро става по-светло: огньове по брега на реката осветяват пътя на равни разстояния. Изведнъж става лесно като детска игра. Сарий се затичва напред. Тича все по-бързо, докато забелязва широка стълба. Спира точно пред нея, защото се сеща, че не е внимавал за издръжливостта си. Изчаква дишането му да се успокои и започва изкачването. Музиката в главата му ликува. В лицето му плисва дневна светлина.

Най-после изкачва стълбата и пред очите му се разкрива великолепна гледка. Зидове, кули и колонади от бял мрамор, облени от слънчева светлина. Даже пътят, който води към града, блести като слонова кост.

Сарий знае, че няма защо да бърза. Градът го очаква. Поема гледката дълбоко в себе си и тръгва с бавни крачки.

Пред портата стоят четирима стражи. При появата му свалят копията в знак на почит. Гърмят фанфари, а херолдът, застанал на градската стена, възвестява тържествено:

— Пристигна Сарий, рицар от елфите на мрака. Сарий влиза в Белия град.