Урсула Познански
Еребус (21)

21.

„Катедралата на мрака“, мисли си Сарий, докато стои пред Пратеника. Намират се в огромно помещение с високи, тесни прозорци, но през стъклата не пада светлина, макар да светят с най-различни цветове. Каменни статуи, двойно по-високи от Сарий, с лица на демони и крила на ангели, стоят между прозорците и се взират в нищото.

Пратеника се е разположил в красиво резбован дървен стол, нещо като трон. Зад него има процеп, още по-тъмен от останалото помещение. Пропаст ли е? От мястото, на което е застанал, Сарий не може да я види.

Пратеника е преплел дългите си пръсти под брадичката и го наблюдава мълчаливо. Наоколо в дълги свещници блещукат стотици сиви свещи.

— Ти получи задача — казва Пратеника.

— Да.

— Изпълни ли я?

— Да.

Пратеника се обляга назад и кръстосва крака.

— Разкажи ми.

Сарий е кратък, макар да не пропуска нито една подробност. Разказва как намерил хапчетата, как търсил термоса в училището, как накрая го намерил и изсипал хапчетата в чая.

— Всичките ли? — пита Пратеника.

— Да.

— Ами шишенцето?

— Хвърлих го в един контейнер на станцията на метрото.

— Добре.

Отново настъпва мълчание. Една свещ угасва със съскане, от свещника се издига тънък стълб дим и приема формата на череп. Пратеника се накланя напред и жълтите му очи почервеняват.

— Искам да ми обясниш нещо.

Той знае! Аз съм глупак! Знае всичко!

— Един от съгледвачите ми намерил шишенцето. Пълно.

В сърцето на Сарий бушува паника. Бързо да намери обяснение.

— Сигурно е намерил друго шишенце.

— Ти лъжеш. Други съгледвачи съобщават, че мистър Уотсън е в добро здраве. Все още е в училище.

— Може да не е пил от чая — отговаря бързо Сарий. — Или да го е изсипал, защото хапчетата са го направили горчив.

— Ти лъжеш. Вече нямам полза от теб.

— Не! Момент, това изобщо не е вярно!

Сарий отчаяно търси аргументи, с които да убеди Пратеника. Сигурен е, че никой не може да докаже какво е правил в учителската гардеробна.

— Аз изпълних всичко, както ми беше поръчано. Не е моя вината, че мистър Уотсън не е пил от онзи чай. Аз…

— Нерешителните, колебливите, страхливите и моралните нямат място в служба на господаря. Те не са желани тук. Не са годни да унищожат Ортолан. Сбогом.

Сбогом?

По знак на Пратеника двама каменни демони се отделят от местата си и разперват криле.

— Не! Спрете! Това е заблуда! — крещи Сарий. — Не е честно! Аз направих всичко, каквото трябваше!

Двамата демони го хващат с ноктите и го вдигат във въздуха.

Сарий се съпротивлява с всички сили, но е безпомощен в хватката на каменните великани. Защо Пратеника ми причинява всичко това? Досега винаги ми е помагал… А сега ме изхвърля само заради едно неизпълнено поръчение…

— Почакайте, това е недоразумение! Ще опитам още веднъж — обещава той. — Този път ще се справя. Този път ще съм по-добър. Обещавам!

Пратеника нахлупва качулката дълбоко над лицето си.

— Забранено ти е да говориш за Еребус. Не смей да се обърнеш срещу нас. Не се заяждай с останалите воини. Не се прехвърляй на страната на враговете ни, защото ще съжаляваш.

— Престанете, моля! Аз ще го направя, този път ще го направя, както трябва!

Демоните го понасят към пропастта зад трона на Пратеника. Там е смъртта, Сарий я вижда съвсем ясно. Продължава да се съпротивлява отчаяно, но напразно.

— Ник Дънмор. Ник Дънмор. Ник Дънмор… — Името му отеква между стените на катедралата.

Демоните го пускат в черния мрак. Въздухът в пропастта пее и постоянно повтаря името му. Ник лети, но не стига дъното. В тясната ивица светлина успява да види ръцете си, протегната в смъртен страх.

Най-сетне стига дъното. Удар. Кратко, остро изсвирване в главата му. Силно както никога преди.

После тишина. Черен мрак. Край.

 

 

Ник удряше с юмруци по клавиатурата, размахваше мишката. Удряше екрана, компютъра, бюрото. Сарий не беше мъртъв! Това не можеше да е вярно!

Хайде стига. Дай по-спокойно. По-бавно. Първо изключи компютъра. Включи го пак. Изчакай да се зареди, без да проявяват нетърпение. Помисли малко.

Кой го е издал? Кой е извадил проклетите хапчета от боклука? Не бе видял никого, но и не бе обърнал внимание дали някой го е проследил извън училище.

Аз съм идиот. Някой от играчите е получил задача да върви след него. И сега се радва на заслужената награда: купчина злато и по-високо ниво.

Въпреки това, Пратеника нямаше как да докаже, че Ник не е изпълнил задачата. Нямаше право да го изхвърли без доказателства! Само преди ден бе казал, че Сарий е кандидат за Вътрешния кръг.

От тази мисъл го заболя. Утре щеше да започне турнир. Искаше да бъде там. Трябваше да бъде там! Ще направи всичко, за да го постигне. Само да се добере до Пратеника, за да изясни недоразумението.

Сети се за Грег. Още едно недоразумение. Не, не е същото. При мен е друго.

Той не е като Грег. Няма да позволи да го изхвърлят. Сигурно имаше път назад. Сигурно. Ник имаше нужда от втори шанс. Само да влезе отново в играта.

Ник нетърпеливо забарабани с пръста по плота на бюрото. Защо проклетият компютър се зарежда толкова бавно?

Да приемем, че Пратеника му възложи същото поръчение. Ще го направи ли този път? Ще отрови ли мистър Уотсън? Съжалява ли сега, че не се е възползвал от първата възможност?

Да, по дяволите, съжалява! Какво е мистър Уотсън в сравнение със Сарий?

Ник затвори очи. Сигурно няма да се случи нищо лошо. Уотсън ще опита чая, ще се учуди от горчивината му и ще го изплюе. И толкоз. Никакво отравяне. Може би Пратеника е искал точно това: щом хапчетата се разтворят в чая, той става негоден за пиене. Никаква опасност. Защо бяха тези негови скрупули?

Компютърът най-сетне се зареди. Обичайните икони. Ник автоматично премести мишката към иконата на Еребус. Но тя не беше там! Червеното Е бе изчезнало.

Гадост! Ник извади с треперещи ръце инсталационния диск и го пъхна в устройството. Прозорчето се появи почти веднага. Слава Богу! Инсталация.

Както и първия път, инсталирането се проточи. Нищо, той имаше търпение.

Готово. Сега. Къде е иконата? Няма я. Няма я и новоинсталираната програма. Ник претърси целия твърд диск. Веднъж, втори път. Нищо. Ще инсталира програмата още веднъж.

Момент, момент! Не трябва ли първо да копира диска?

Копиране, инсталация, копиране, инсталация… Три пъти. Обзет от отчаяние, Ник отново започна да удря компютъра. Общо седем пъти инсталира програмата. Опита различни варианти. Нищо. Нищичко. Знаеше, че няма да успее, но просто не можеше да престане. Ако спре, ще приключи веднъж завинаги. Ще излезе окончателно от играта. Едва задържаше напиращите сълзи. Сарий беше част от него. Никой нямаше право да му го отнеме. Ще инсталира играта пак и пак, докато успее.

След почти три часа Ник се отказа. Провали се. Пожертва Сарий заради някакъв си учител по английски. За човек, който много държеше да се меси в чуждите дела. Падаше му се да получи предупредителен изстрел пред носа. Ала Ник се оказа страхливец. Дали на паметника му ще пише: Умря поради страхливост…

Мисълта за надгробния камък отново извика сълзи в очите му. Дали гномът наистина е издълбал в камъка думата страхливост? А може би непослушание? Или нерешителност…

Даже това не му бе съдено да узнае.

 

 

— Лазаня, Ники? — Въоръжена с кухненски ръкавици, майка му извади от фурната голяма алуминиева форма. Замириса на сирене и италиански подправки, но Ник нямаше апетит.

— Да, с удоволствие.

Какво друго би могъл да каже? Нали Пратеника им повтаряше да не правят впечатление! Стоп! Това вече не важи за него. Ник скри лице в ръцете си. Очите му пареха.

— Наред ли е всичко при теб?

— Разбира се. Просто съм малко уморен.

— Сигурно е от времето. Днес мисис Брикър за малко да заспи под сешоара, докато я къдрех…

Добре, че майка му обичаше да разказва истории. Ник се усмихваше и на два пъти дори се засмя заедно с нея, макар да не чуваше нито дума.

След като сълзите пресъхнаха, му хрумна нова идея. Може да инсталира играта на друг компютър. Ще се регистрира като нов играч. Вече няма да е Сарий, но какво да се прави. Това ли искаше? Е, все пак беше по-добре от нищо.

По дяволите! Съвсем бе забравил, че в началото трябва да се регистрира със собственото си име. Играта не допускаше да я лъжат. Нищо, пак ще опита. Пратеника ще разбере, че Ник Дънмор се отнася сериозно към Еребус, и ще го приеме отново.

 

 

Сарий стои в средата на арената. На шията му виси червеният пръст, но този не е от рубини, а от огън.

Публиката по пейките ликува. Този път зрителите са главно паяци и тръпнещите им крачета растат от главите. Сарий се обръща настрани. До него стои Лорд Ник. В тялото му е забито копие.

— Е, и? — мълви той и вдига рамене.

Тогава копието се превръща в змия. След кратко съскане тя се прибира в раната от копието и дупката се затваря. Магия.

Сарий търси Сапуяпу, но от него няма и следа. Затова пък Лелант е тук. Той прави глупава гримаса и му показва среден пръст. В колана му е затъкнат термос.

— Бийте се! — крещи Опуления и тропа с жезъла по земята. Под краката му се отваря пропаст.

„Не още веднъж! — пищи вътрешно Сарий. — Едва успях да се върна в играта.“ Поглежда към небето, където кръжи златният сокол. Този път от двете му страни летят два каменни демона. Не бива да го видят!

Земята се отваря още по-широко. Някои скачат доброволно в пропастта, но Сарий няма да го направи. Ще остане навън. Отдръпва се назад, но дупката продължава да се разширява и скоро заема цялата арена. Принуден е да прескочи парапета, да стигне до пейките със зрителите. Там обаче са паяците. Те протягат ръце към него и очевидно се радват, че храната им е дошла на крака.

Сарий пада отново. Пада безкрайно. Нищо, казва си той, сега поне знам как мога да се върна.

 

 

Звънът на будилника изтръгна Ник от падането. Събуди се напълно щастлив — Еребус отново беше отворен за него. В следващия миг реалността зае обичайното си място в главата му и Ник простена мъчително. Зарови лице във възглавницата и се опита да се върне в съня.

Дали по лицето му личеше какво се е случило? Имаше чувството, че още с влизането в училище всички го зяпат. Колин го огледа подигравателно — поне така му се стори, докато Рашид гледаше през него, сякаш е въздух.

Тези двамата няма да му помогнат, това е ясно. Трябваше му някой като Грег. Някой, вече преживял падането в пропастта, който вече търси обратния път към Еребус.

Веднага щом се почувства ненаблюдаван, Ник отиде при Грег. Наложи се да го последва чак до тоалетната.

— Може ли да те питам нещо?

Грег вдигна рамене. Очевидно се чувстваше неловко. Драскотините по лицето му бяха потъмнели, лявата китка все още беше превързана.

— Щом трябва.

— Междувременно намери ли… решение на проблема?

Грег смръщи чело, после обаче се ухили. Очевидно бе разбрал за какво става дума.

— Да не би и ти да си изхвърчал? Е, Дънмор, нямаш късмет. Аз няма да ти кажа как да се върнеш. Ти не пожела да ми помогнеш и аз няма да ти помогна. Даже да знаех как става, пак нямаше да ти кажа.

Вратата на тоалетната се затръшна пред лицето на Ник.

Добре де, постъпи глупаво. Беше грешка да се обърне първо към Грег. Но за кого още знаеше със сигурност, че е изхвърлен? За никого. Кой в последно време изглеждаше потиснат и се затваряше в себе си? Първата му мисъл беше за Хелън. Тя през цялото време зяпаше право пред себе си и почти не говореше. Да, ще попита Хелън, макар че тя не можеше да го понася. Всъщност тя не се разбираше с никого от класа.

Въпреки това ще я попита. В най-лошия случай ще му заяви, че е глупак и ще го изрита отзад. Ще го преживее. Няма избор. Колкото по-дълго Сарий е мъртъв, толкова по-трудно става да го събуди за нов живот. Засега още е възможно — Ник го усещаше. Може би още не са го отнесли в гробището и могат да го върнат, да го оставят да продължи. Трябва само да убеди Пратеника. По някакъв начин.

Намери Хелън през следващия свободен час. Тя седеше в двора, под старата липа, и въртеше между пръстите си сърцевиден жълт лист. Изглеждаше необичайно кротка и Ник изпита угризения, че ще наруши спокойствието й. Е, ще се постарае да бъде мил.

Седна до нея на пейката и я повика тихо:

— Хелън?

Тя не се помръдна. Само изви ъгълчето на устата си, сякаш мислеше за нещо неприятно.

— Много бих искал да те попитам нещо. Ти… ти също играеше, нали?

— Изчезвай.

— Имам проблем — продължи той, търсейки правилните думи. — Не мога да вляза и се питах дали ти не би могла да ми помогнеш.

Хелън продължи да върти жълтия лист между пръстите си.

— Мисля, че ти също си била в подобна ситуация — продължи внимателно Ник, — затова…

Най-сетне Хелън обърна глава към него. Очите й бяха зачервени, обрамчени с тъмни сенки. „Цяла нощ е играла, каза си завистливо Ник. Тя е вътре, но дали все още или е успяла да влезе повторно?“

— Щом си приключил, значи край — отсече Хелън и захвърли липовия лист. — А сега се махай оттук.

— Имам нужда от помощ.

Това я развесели.

— И как ти хрумна, че аз бих могла да ти помогна?

Защото винаги съм се държал добре с теб. Много по-добре от другите.

— Просто така. Добре, няма да те моля повече — рече той и стана. Изобщо не беше добре. Турнирът ще започне след няколко часа, а той няма да е там. А така искаше да участва. Искаше го повече от всичко на света.

През часа по английски седеше като истукан и хипнотизираше термоса върху учителската маса. Днес мистър Уотсън го бе донесъл в класната стая, сякаш искаше да му се подиграе. От време на време си наливаше по малко чай и бавно отпиваше от чашката. „Той е правил това и друг път“, припомни си Ник и се успокои.

Емили седеше пред него. Днес носеше косата си пусната и макар че част от него все още я намираше прекрасна, мислите му кръжаха около друг обект. Тя все още можеше да получи играта. Не бе объркала всичко. Голямото приключение беше пред нея.

Сякаш усетила погледа му, тя се обърна и му се усмихна. Ник се помъчи да се усмихне в отговор. Дали вече е разбрала за изхвърлянето му? Днес и Джейми го гледаше много по-дружелюбно отпреди. Сигурно и двамата знаеха. Възможно ли беше това?

През обедната почивка Ник се обади на брат си. Фин вдигна чак на десетото позвъняване.

— Извинявай, братле, но тъкмо имам клиент. Какво става?

— Ще ми дадеш ли лаптопа си? За няколко седмици.

— Защо, да не би твоят да се е счупил?

— Не, но… за малко ми трябва втори. Моля те.

— Виж, Бека използва стария лаптоп за проектите си и сигурно ще ми се разсърди, но не мога да ти откажа. Ще го имаш.

— Много ти благодаря — Ник изпита огромно облекчение. — Да мина ли днес следобед?

— Днес няма как — отговори Фин. — В три затваряме дюкяна и заминаваме за Гринуич при приятели. Може би утре?

„Но турнирът започва днес“, помисли си отчаяно Ник.

— Добре, утре. Дотогава.

Прекара остатъка от деня в размишления, с чувството, че времето му изтича. Трябваше да направи нещо. Да намери решение.

Когато си тръгна към къщи, Джейми го настигна, скочи от колелото и тръгна редом с него.

— Какво се е случило с теб? Изглеждаш сломен. Да не е нещо сериозно? Или е свързано с Еребус?

Ник беше готов да го цапне.

— Доколкото знам, ти приемаш Еребус сериозно и даже си му обявил война — отговори войнствено той. Щом Джейми иска да се карат, той е съгласен. Ще му даде да разбере. Имаше спешна нужда да си излее гнева върху някого.

— Правилно. Но аз приемам сериозно по-скоро въздействието на играта, не самата игра. — Джейми буташе колелото си редом с него като в старите времена. Сякаш помежду им не стоеше цял свят.

— Как е Ерик? — попита Ник, надявайки се Джейми да каже „зле“.

— Горе-долу. Опитва се да говори с Айша, но тя мълчи. Не иска да говори даже с психоложката. Не иска да даде обяснения, но държи на обвиненията си. Ерик е в трудно положение — заключи Джейми и хвърли поглед към Ник отстрани. — За щастие има страхотна приятелка, която много държи на него. Наскоро се запознах с нея. Следва икономика. Много е мила. Ще я харесаш.

Приятелка. Студентка. Ник изпита чувството, че в стомаха му е паднал горещ камък. Преглътна няколко пъти, но не можа да го прогони. Колко лесно му е било на Пратеника да дава големи обещания!

Тогава защо е забъркал кашата с Айша? Само за да убеди Ник? Или за да навреди на Ерик? Да, май Айша е била хапчето в чая на Ерик.

Тази мисъл го разсмя, но Джейми го изтълкува грешно.

— Знаех си, че ще се зарадваш. Казва се Дана и ни помага да се борим срещу играта. Събираме материали за родителите и така нататък. Щях да ти разкажа за нея много по-рано, ако беше събрал търпение да ме изслушаш като нормален човек.

В момента Ник не понасяше критика.

— Нормален, а? Кой от двама ни страда от мания за преследване? И ти ще ми говориш за нормалност!

Стигнаха до входа за метростанцията. Ник хукна надолу по стълбите, без да каже чао и без да се обърне.

Да информират родителите! Джейми имаше късмет, че сподели това само с него. Някой активен играч веднага щеше да съобщи на Пратеника и тогава…

 

 

Десет вечерта. Ник лежеше в леглото, скръстил ръце под главата. Отново бе пропилял два часа в опити да влезе в играта. Два пъти копира диска, три пъти инсталира програмата. Нищо. Никаква промяна.

Затвори очи. Бившите му съиграчи вече бяха събрани за излизане на арената. Всяка раса в своето помещение. Варвари, вампири, хора котки, елфите на мрака…

След малко ще ги извикат на арената. Публиката ще ликува, церемониалмайсторът ще съобщи първото име. И Сарий няма да е там.

Дали Дризел ще предизвика Блекспел на двубой? Кой ще спечели? Кой ще умре като Ксохоо? Никога няма да узнае как е минал турнирът. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Жалко, че не знаеше кой е Ксохоо. Искаше му се да поговори с него. Чувстваше се толкова сам…

През нощта спа лошо. Копнееше отново да стане Сарий, поне в съня си, но колкото повече се стараеше да го сънува, толкова повече светът на Еребус се отдалечаваше.