Урсула Познански
Еребус (26)

26.

— Забрави — отсече тихият Грег. От падането бяха минали две седмици, но драскотините по лицето му все още си личаха.

— Кажи ми само какви поръчения си изпълнил — помоли настойчиво Ник. — Няма нужда да знам какъв си бил. За мен е важно да науча какво ти е възлагал Пратеника.

— Защо? Нали си навън? Каквото и да опитваш, няма да се върнеш там, повярвай ми.

Ник кимна обезсърчено. Идеше му да зареве. От началото на седмицата се опитваше да открие изхвърлени играчи и да ги разпита за поръченията им, но засега резултатите бяха нищожни. Грег също се готвеше да офейка, но Ник го хвана здраво за ръкава.

— Моля те! Никой не ни подслушва. Аз също ще ти разкажа за моите поръчения. Кажи ми, моля те!

— И какво ще спечеля? Наложи се да правя неща, с които хич не се гордея. Нищо няма да ти кажа, Дънмор. Хайде, пусни ме!

Грег издърпа ръкава си и побягна към най-близката класна стая.

Ник изруга ядно, обърна се и видя Ейдриън да бяга от мястото на разговора. Очевидно бе подслушвал. Ник се втурна след него.

— Ей, спри! Защо подслушваш чужди разговори?

Ейдриън спря и се обърна към него. Лицето му беше смъртно бледо.

— Нищо не чух. Какво не иска да ти каже Грег?

Ник съзнаваше, че постъпва нечестно, като излива гнева и отчаянието си върху невинен, но в момента нямаше друг подръка.

— Престани да шпионираш! Някой ден ще те цапнат по тиквата и ще объркаш посоките!

— Остави малкия на мира — проговори дълбок глас зад гърба му.

Хелън. Ник окончателно изгуби търпение.

— Не се меси в чужди разговори! — излая все още вбесен той.

— Казах ти да го оставиш на мира. Ако още веднъж те чуя да го заплашваш, на следващия ден няма да познаеш физиономията си в огледалото.

Слисан, Ник премести поглед от Хелън към Ейдриън и обратно.

— Изобщо не го заплашвам — оправда се той. — Казах му нещо и толкоз. Ти заплашваш, и то мен.

— Много добре си ме разбрал. А сега изчезвай.

По лицето на Ейдриън пролича, че е не по-малко слисан от Ник.

— Няма нищо, Хелън. С Ник просто разговаряхме.

— Така е — кимна Ник. — Аз го знам и ти го знаеш, но Хелън очевидно си мисли, че ти трябва бавачка.

С тези думи той се врътна и се отдалечи.

Следващия час имаха английски. Ник наблюдаваше внимателно мистър Уотсън, без да чува обясненията му за елизабетинския театър. От няколко дни не беше чувал нищо за Джейми. Е, това беше по-добре, отколкото да има лоши новини. Но дали изобщо щяха да им съобщят лошите новини?

В края на часа Ник стана и закрачи очебийно бавно към масата на учителя — никой не биваше да помисли, че има какво да крие.

— Знаете ли какво е състоянието на Джейми? — попита високо той. Устата му бе пресъхнала. — Исках да се обадя на родителите му, но не можах. Тогава си помислих, че може би вие знаете нещо…

— Все още е в изкуствена кома — отговори мистър Уотсън. — Но положението му е стабилно. Хълбокът зараства добре. Лекарите се тревожат най-вече за нараняването на главата. Такива рани често имат лоши последствия, нали знаеш?

Значи нищо ново. Ник благодари и излезе от класната стая след бърз поглед към Емили, на който тя не отговори. Бъбреше си с Глория, присъединяваше се към групата на Колин и не обръщаше никакво внимание на Ник. От няколко дни не бяха разменили нито дума, а и Виктор не се обаждаше. Ник постоянно проверяваше телефона си с надеждата да получи SMS или покана да отиде отново на Кроумър Стрийт. Напразно.

Следващия час отново имаха свободен. В началото на учебната година Ник се бе зарадвал, че ще имат много свободно време между часовете, но сега се ядосваше, че няма с кого да го прекара.

От друга страна обаче, това не беше съвсем вярно. В училище имаше стотици теми извън Еребус. Можеше да се присъедини към някоя групичка, все едно от играчи или не. Защо не иде например при Джеръм, който седеше наблизо и жадно отпиваше от кутийката Ред Бул.

— Здрасти, Джеръм. Как си?

— Ами…

— Беше ли миналия път на тренировка? Аз я пропуснах, но написах мейл на Бетани, за да не побеснее отново.

— Много си умен. — Джеръм затвори очи и отново отпи глътка Ред Бул.

— Е, беше ли на тренировка?

— Ъхъ.

— И?

— Нормално.

Ник се отказа. Явно идеята му да заговори точно Джеръм не беше добра — съученикът му не беше от разговорливите. Сякаш всяка дума му струваше пари.

— Тогава доскоро — промърмори Ник и се отдалечи трябваше по някакъв начин да убие свободния час.

На път към библиотеката го спря Ерик.

— Имаш ли минутка?

Колкото и да си повтаряше, че между Ерик и Емили няма нищо, Ник усети как в сърцето му моментално пламна старата ревност. Ерик винаги се държеше като възрастен. Винаги разумен, винаги спокоен… И това го дразнеше.

— Какво има?

— Разтревожен съм за Емили. Възможно ли е и тя да се е присъединила към вашата игра?

Ник се усмихна самодоволно. Явно Емили не бе посветила Ерик в плановете си.

— Нямам представа. Аз вече не играя, не знаеш ли?

— Така ли? — Ерик изненадано вдигна вежди. — Радвам се за теб.

Ник беше готов да му отговори, както заслужаваше, но се овладя. По-добре да спечели Ерик на своя страна. Той можеше да му помогне.

— И аз се радвам, че приключих. Проблемът е, че много бих искал да поговоря с някои от… засегнатите. Знам, че не съм единственият бивш играч в училището, но не успях да накарам никого да заговори.

Ерик се намръщи леко.

— Учудва ли те това? Защо да ти имат доверие? Няма как да докажеш, че си вън от Еребус.

В това имаше нещо вярно. И все пак…

— Ако им кажеш, че вече не играя, че могат да ми се доверят, може би някои ще го направят.

— Възможно е. Но виж, Ник, аз почти не те познавам. Знам от Джейми, че много си се променил. Не бих могъл да сложа ръка в огъня заради теб.

Невероятно. Ерик му стана едва ли не симпатичен с това решително заявление. Ник направи последен опит.

— Искам да предприема нещо срещу Еребус. Бях в играта, познавам доста от механизмите. Повечето. Убеден съм, че зад тази игра се крие нещо зловещо. Искам да открия какво е и се нуждая от повече информация.

Ерик вдигна рамене.

— Напълно те разбирам. Няколко души говориха с мен, но трябваше да им обещая, че ще мълча. Трябва да сдържа обещанието си, нали разбираш?

Всички се затварят като стриди, все едно на чия страна са, помисли си обезкуражено Ник.

— Е, добре — рече той. — Значи всеки ще води борбата сам.

Представата да се появи пред Виктор с празни ръце го потискаше. Към кого да се обърне сега? Към Дарлийн. Тя беше навън. Последния път бе споменала някои си Мохамед и Джереми, които били получили заплашителни писма — но това не означаваше почти нищо. Айша също бе получила заплашително писмо, но продължаваше да играе. Грег бе изхвърчал, но мълчеше като риба.

Ник реши да си поприказва с Дарлийн. Момичето не изглеждаше нито уплашено, нито затворено. Потърси я из училището и я откри в кафетерията. Откъсна я от групичката кискащи се момичета и я отведе в коридора, където беше по-спокойно и можеха да внимават за шпиони. Нито Колин, нито Дан и Джеръм бяха наблизо.

— Пак ли ти! — засмя се Дарлийн. — Кели и Тереза вече умират от завист.

Дарлийн и Джейми много ще си подхождат, каза си за пореден път Ник.

— Искам да поговорим, Дарлийн — започна предпазливо той. — Ти призна, че вече не играеш. Искам да ми направиш услуга. Би ли ми разказала за някои неща, които си преживяла в света на Еребус?

Момичето го погледна несигурно.

— Но ти сам каза, че е най-добре да се държа така, сякаш играта никога не е съществувала.

Ник се огледа бдително.

— Ще говориш само веднъж и само с мен.

В този миг чу стъпки. Моментално хвана Дарлийн за ръка и я отведе в една празна стая. Затвори грижливо и се облегна на вратата.

— Какво искаш да ти разкажа?

— Разкажи ми какви поръчения трябваше да изпълниш. Случи ли се нещо особено?

Дарлийн се замисли. През цялото време наблюдаваше Ник, сякаш искаше да се увери, че може да му има доверие.

— Помниш ли откраднатите компютри?

— Да, разбира се.

— И аз участвах. Стоях на пост. Беше ми възложено да звънна по телефона, ако се появи някой. Нали няма да кажеш на никого? Да знаеш, че ще отрека.

Ник се опитваше да подреди тази информация в някаква схема.

— Знаеш ли къде са отишли компютрите?

— Не, но имам някои предположения. Дали са ги на няколко души, които искат да влязат в играта, но си нямат собствен компютър. Според мен един от откраднатите компютри е отишъл при Айша.

Това звучеше смислено, но Виктор трудно щеше да намери мястото му в големия пъзел.

— Още нещо?

— Боже, колко си любопитен! — въздъхна Дарлийн. — Да, трябваше да копирам някакви документи, които извадих от кошче за боклук в Кенсингтън Гардънс. Но не ме питай какви. Съдебни документи, цяла купчина. Не разбрах нито дума.

Ник би дал цяло състояние, ако можеше да погледне в „съдебните документи“.

— Няма ли друго? Възложиха ли ти да заплашиш някого или… да счупиш нещо?

Дарлийн не посмя да го погледне.

— Не. Знам какво имаш предвид, но не съм правила такива неща, честно. Останалите поръчения бяха безобидни. Да напиша съчинение по английски, да купя предплатена карта за мобилен и да я оставя на определено място… май това беше.

— А защо те изхвърлиха от играта?

— Защото майка ми ме наказа с цели три дни лишаване от интернет. Щом се появих отново, Пратеника ми заяви, че вече не съм била ценна за него. Отвратителна постъпка, нали? Плакала съм от ярост! Изобщо не бях виновна!

— Права си. Благодаря ти, Дарлийн. Много ми помогна. Сега обаче трябва да се разделим, защото всеки момент може да се появи някой от пазачите на правилата.

Момичето кимна.

— Страхотно беше, нали? Мислиш ли, че сме се срещали в света на Еребус?

Ник се усмихна.

— Възможно е. Как ти беше името?

Дарлийн се поколеба, но все пак отговори:

— Самира.

— О! Разбира се, че сме се срещали! Ти беше жена котка, нали? Беше там, когато се включих за първи път.

— Сериозно? А ти кой беше?

Всеки път, когато говореше за своето друго Аз в минало време, Ник изпитваше болка.

— Сарий — отговори тихо той. — Аз бях Сарий.