Включено в книгата
Оригинално заглавие
Erebos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Сканиране
Еми (2016 г.)
Разпознаване и корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Автор: Урсула Познански

Заглавие: Еребус

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: немски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австрийска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Нина Ганева

ISBN: 978-954-660-123-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3550


На Леон

Започва нощем. Винаги нощем. Тогава храня плановете си с мрак. Ако има нещо, с което разполагам в излишък, това е мракът. Той е почвата и в нея ще израсне онова, което съм замислил.

Открай време избирам нощта пред деня и мазето пред градината. Осакатените същества от идеите ми се осмеляват да изпълзят от бункерите си само след залез-слънце, за да подишат малко леден въздух. Очакват да придам малко гротескна красота на разкривените им тела. Примамката трябва да е красива — така плячката ще забележи кукичката, едва когато се впие дълбоко в плътта й. Моята плячка. Готов съм да я прегърна, нищо, че не я познавам. И май ще го направя. Ще станем едно — в моя дух.

Не е нужно да търся мрака. Той винаги е около мен. Излъчвам мрак, както дишам. Той е като изпаренията на тялото ми. Вече ме избягват и това е добре. Промъкват се покрай мен, около мен, шепнат си с неловкост, треперят от страх. Мислят си, че не смеят да се приближат заради вонята, но аз знам, че е заради мрака.

1.

Вече е три и десет, а Колин още го няма. Ник удари баскетболната топка върху асфалта, хвана я първо с дясната, после с лявата, после пак с дясната ръка. При всяко съприкосновение с асфалта се чуваше кратко, мелодично тупване. Ник се стараеше да поддържа ритъма. Още двайсет пъти — и ако Колин пак не се появи, ще отиде на тренировка сам.

Пет, шест. Колин никога не отсъстваше без причина. Много добре знаеше колко бързо може да изхвърчи от отбора на Бетани. Мобилният му телефон не отговаряше — със сигурност бе забравил да зареди батерията. Десет, единайсет. Но да забрави баскетбола, съотборниците, треньора? Осемнайсет. Деветнайсет. Двайсет. Колин не се появи. Ник въздъхна и стисна топката подмишница. Е, добре, днес повечето кошове ще бъдат за негова сметка.

Тренираха интензивно, без почивка и след два часа Ник се къпеше в пот. Едва докуцука до душовете, застана под горещата струя и затвори очи. Колин така и не дойде и Бетани побесня — точно както се очакваше. И изля грозния си гняв изцяло върху Ник, сякаш той беше виновен за отсъствието на Колин.

Ник изсипа малко шампоан на главата си и изми хубаво твърде дългата си — според Бетани — коса. Изсуши се и я върза с ластик на тила. Напусна спортната зала последен. Навън вече притъмняваше. Докато се спускаше с ескалатора към метрото, извади от джоба си мобилния телефон и набра номера на Колин. Още след втория звън се включи гласовата поща и Ник затвори, без да остави съобщение.

 

 

Майка му бе полегнала на дивана, четеше едно от специализираните списания за фризьори и гледаше телевизия.

— Днес ще ядем хотдог — заяви тя още преди Ник да е затворил входната врата. — Ще припадна от умора. Ще ми донесеш ли един аспирин от кухнята?

Ник захвърли сака в ъгъла, наля вода в чаша и пусна вътре таблетка аспирин с витамин С. Хотдог, ама че работа! Та той умираше от глад.

— Татко не е ли тук?

— Ще се върне късно. Колегата му има рожден ден.

Без особена надежда Ник претърси хладилника за нещо по-хранително от кренвирши — например за остатък от вчерашната пица, — но не откри нищо.

— Какво ще кажеш за случилото се със Сам Лоурънс? — извика майка му от дневната. — Луда работа, нали?

Сам Лоурънс? Името му се стори познато, но не успя да свърже с него нито едно от познатите си лица. Тази вечер и той беше уморен до смърт и закодираните съобщения на майка му го нервираха повече от обикновено. Сервира й поръчания коктейл срещу главоболие и се запита дали и той да не си направи подобен.

— Бяхте ли там, когато го отведоха? Мисис Джилинджър ми разказа цялата история, докато й правех кичури. Тя работи в една фирма с майката на Сам.

— Помогни ми малко. Значи Сам Лорънс е от моето училище?

Майка му го изгледа неодобрително.

— Ами да! Две години след теб. Изключили са го. Наистина ли не си разбрал какво става?

Наистина. Ник не знаеше нищо, но майка му го осведоми с радост и съвсем подробно.

— Намерили в шкафчето му оръжие! Оръжие! Твърдят, че имало пистолет и два автоматични ножа. Той е на 15 години! Откъде е взел пистолет? Би ли ми казал как стават тези неща?

— Откъде да знам! — Учудването на Ник беше искрено. Целият този скандал, както го нарече майка му, бе убягнал от вниманието му. Той си представи кошмарите в американските училища и потръпна. И при тях ли имаше такива болни типове? Засърбяха го пръстите да се обади на Колин — той сигурно знаеше повече за случката, но Колин, този ужасен мързеливец, не си вдигаше телефона. А може би така беше по-добре, защото мама сигурно преувеличаваше — както обикновено, — а този Сам Лорънс е държал в шкафчето си просто воден пистолет и джобно ножче.

— Страшно е колко много неща може да се объркат, докато децата растат — заключи многозначително майка му и се обърна към сина си с поглед, който казваше: Мъничкият ми, зайчето ми, детенцето ми, ти никога не би направил подобно нещо, нали?

Като видя този добре познат поглед, Ник отново се замисли дали няма да е по-добре да се пренесе при брат си.

 

 

— Болен ли беше вчера? Ако знаеш как руга Бетани!

— Не. Всичко е наред — зачервените очи на Колин фиксираха стената на училищния коридор до главата на Ник.

— Сигурен ли си? Изглеждаш ужасно.

— Сигурен съм. През нощта не спах много, това е.

Колин стрелна с бърз поглед лицето на Ник и отново се втренчи в стената. Ник едва потисна презрителното си изпухтяване. Колин никога не беше изглеждал така след безсънна нощ.

— Навън ли беше?

Колин поклати глава и плитките раста се разлюляха.

— Добре. Но ако баща ти пак е…

— Не е баща ми, ясно ли е? — Колин мина покрай Ник и влезе в класната стая. Ала не седна на мястото си, а се запъти към Дан и Алекс, които стояха до прозореца, задълбочени в разговор.

Дан и Алекс? Ник примигна невярващо. Двамата бяха толкова кофти, че Колин винаги ги наричаше „плетачките на дантели“. Плетачка №1 (Дан) не бе пораснала много. Погледнеше ли я, човек оставаше с впечатление, че опитва да компенсира ниския ръст с тлъст задник, по който обичаше да се чеше. Плетачка №2 (Алекс) пък се отличаваше със способността за рекордно кратко време да сменя цвета на лицето си, когато някой благоволи да я заговори. От снежнобяло до яркочервено. От кухненско столче до знак стоп. Всеки път.

Нима Колин имаше намерение да се кандидатира за плетачка №3?

— Нищо не разбирам — промърмори Ник.

— Сам ли си говориш? — Появилият се зад него Джейми го цапна по рамото и запрати вехтата си чанта през стаята. Ухили се на Ник и разкри редицата от най-кривите зъби в училището. — Да си говориш сам е лош знак. Един от първите признаци на шизофренията. Чуваш ли вече гласове?

— Дрънкаш глупости — Ник го сръга в ребрата и обясни: — Колин се побратимява с плетачките на дантели.

Той погледна към ъгъла и се стъписа. Стоп. Там не ставаше побратимяване, а подчиняване. Върху лицето на Колин бе изписано умолително изражение, каквото Ник не бе виждал досега. Без да съзнава какво прави, той се приближи към триото.

— … какво толкова, ако ми дадеш някои насоки — каза в този момент приятелят му.

— Няма да стане. Много добре знаеш какви са правилата — отговори сърдито Дан и скръсти ръце върху увисналото си коремче. Върху вратовръзката на училищната му униформа бе полепнало парченце жълтък от закуската.

— Хайде, стига. Нищо страшно няма да се случи. Няма да те издам.

Докато Алекс гледаше Дан със съмнение, приятелчето му очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

— Забрави. Нали си много велик. Опитай да се справиш сам.

— Кажи ми поне…

— Не! И млъкни най-после, Колин!

Ей сега. Ей сега Колин ще сграбчи дебелака за раменете и ще го изхвърли в коридора. Сега, в този миг.

Вместо това Колин сведе глава и се вгледа във върховете на обувките си.

Нещо не беше наред. Ник отиде до прозореца и се присъедини към групата.

— Какво става тук?

— Имаш ли нужда от нещо? — попита войнствено Дан.

Ник премести поглед от едната към другата плетачка на дантели.

— От теб не искам нищо — отсече той. — Само от Колин.

— Сляп ли си? В момента той разговаря с нас.

Ник загуби ума и дума. Как си позволяваше да му говори с такъв тон!

— О, обясни, ако обичаш, Дан — провлачи заплашително той. — За какво би могъл Колин да разговаря с теб? Как се плетат дантели?

Колин му хвърли бърз поглед с черните си очи, но не каза нито дума. Ако кожата му не беше толкова тъмна, Ник щеше да се закълне, че приятелят му се е изчервил.

Това не можеше да е вярно! Да не би Колин да е забъркал някоя каша и Дан да е научил? Сигурно сега го шантажира!

— Колин — проговори Ник високо и ясно, — след училище Джейми и аз ще се срещнем с няколко души на Камдън Лок. Идваш ли?

Мина много време, преди Колин да отговори.

— Още не знам — погледът му напрегнато търсеше нещо през прозореца. — По-добре не ме чакайте.

Дан и Алекс си размениха многозначителен поглед и стомахът на Ник се сгърчи от внезапен спазъм.

— Какво всъщност става тук? — Ник хвана Колин за рамото и го раздруса. — Ей, Колин, какво ти е?

Не Колин, а смешният дебелак Дан отмахна ръката на Ник от рамото на Колин.

— Това не те засяга. Ти не разбираш от тези неща.

 

 

В пет и половина Северната линия беше пълна до последното правостоящо място. Ник и Джейми отиваха на кино и бяха притиснати между уморени, потящи се хора. Ник поне стърчеше над основната маса и дишаше сравнително чист въздух, докато Джейми се задушаваше между костюмиран тип и едрогърдеста дама.

— Нещо не е наред, казвам ти — повтори за кой ли път Ник. — Дан се държеше така, сякаш Колин му е прислужник. Сякаш аз съм някое тъпо хлапе. Следващия път… — Ник млъкна безпомощно. Какво ще направи следващия път? Ще забие юмрук в носа на Дан? — Следващия път ще му покажа кой какъв е — завърши малко несигурно той.

Джейми вдигна едното си рамо — за повече движения нямаше място.

— Според мен си въобразяваш — отвърна равнодушно той. — Може би Колин се надява Дан да му помогне по испански. Знаеш, че Дан помага на много съученици.

— Не си прав. Само да го беше чул как говори!

— Тогава сигурно е измислил някоя дяволия — Джейми опъна уста в усмивка. — За да им даде да разберат. Помниш ли как излъга Алекс, че Мишел му е навита? Забавлявахме се няколко седмици!

Против волята си Ник избухна в смях. Колин наистина бе успял да убеди Алекс и той преследваше плахата Мишел по цялото училище. Накрая работата, естествено, се разкри и през следващите няколко дни Алекс беше неспособен да сменя цвета на лицето си. През цялото време си оставаше яркочервен.

— Оттогава минаха цели две години. Бяхме едва на четиринайсет — промърмори Ник. — Държахме се като слабоумни деца.

Вратите на вагона се отвориха. Няколко души слязоха, много повече се качиха. Млада жена с високи токове се стовари с цялата си тежест върху крака на Ник и за няколко минути болката прогони всяка мисъл за странното поведение на Колин.

По-късно, когато вече седяха в тъмното кино и по огромния екран се точеха рекламни клипове, Ник отново си представи как изглеждаше Колин в компанията на двамата глупаци. В очите на Алекс святкаше въодушевление, Дан се хилеше с чувство за превъзходство… а Колин беше смутен.

Не, тук не ставаше дума за помощ по испански. В никакъв случай.

 

 

Колин не се обади и не се появи през целия уикенд, а в понеделник говореше с Ник само най-необходимото и постоянно изглеждаше готов да хукне нанякъде. През едно от междучасията Ник го видя да пъха нещо в ръката на Джеръм. Нещо тъничко от огледално светеща пластмаса. Джеръм не изглеждаше особено развълнуван, докато Колин му говореше настойчиво, трескаво размахваше ръце, а после рязко се отдалечи.

— Ей, Джеръм! — Ник се запъти към него и продължи подчертано добродушно: — Я кажи какво ти даде Колин.

— Нищо особено — отвърна Джеръм с вдигане на раменете.

— Покажи ми го!

Джеръм явно бе готов да бръкне в джоба на якето, но бързо се опомни.

— Защо те интересува?

— Просто така. Чисто любопитство.

— Нищо важно. Ако толкова те интересува, попитай Колин. — С тези думи Джеръм се обърна и се присъедини към няколко ученици, които тъкмо обсъждаха резултатите от последните футболни мачове.

Ник извади от шкафчето учебника по английски и влезе в класната стая. Както обикновено, първо потърси с поглед Емили. Съсредоточена, свела глава към чина, тя рисуваше. Тъмната й коса закриваше хартията.

Ник с мъка се откъсна от тази гледка и се запъти към чина на Колин. Там обаче вече се бе настанила плетачка №2 (Алекс). Двамата с Колин бяха събрали глави и си шушукаха.

— Върви по дяволите — промърмори мрачно Ник.

На следващия ден Колин не дойде на училище.

— Всичко може да се е случило. Я стига, Ник, обикновено аз съм по-недоверчивият от двамата! — Джейми затръшна яростно вратата на шкафчето си. — Не помисли ли, че Колин може да се е влюбил? Влюбените момчета обикновено превъртат. — Джейми извъртя очи. — Може да е хлътнал по Глория. Или по Брини. Кой знае? О, не, Брини, въздиша само по теб, приятелю. Всички знаем, че си герой на женските сърца.

Ник го слушаше с половин ухо, защото малко по-нататък по коридора, пред тоалетните, стояха две момчета от седми клас. Денис и… Не, не можеше да си спомни името му. Във всеки случай Денис говореше трескаво на другото момче и размахваше нещо пред лицето му. Тясно квадратно пакетче. Стори му се познато. Другият се ухили и подчертано незабележимо пусна пакетчето в джоба си.

— А може би Колин е изгубил сърцето си по сладката Емили Карвър — продължи с предположенията Джейми. — Тя със сигурност го е отрязала и сега плаче някъде тайно. Или пък в любимата на всички ни Хелън! — Джейми цапна по задника пълничкото момиче, което се опитваше да мине покрай него, за да влезе в класната стая.

Хелън се обърна и го блъсна с такава сила, че той прелетя половината коридор.

— Не ме докосвай, задник такъв! — изсъска гневно тя.

След кратък миг на ужас Джейми успя да се овладее.

— О, никога вече! Макар да ми е много трудно при тази гледка. Защото съм луд по пъпки и тлъстинки!

— Не я закачай — намеси се остро Ник и Джейми го изгледа смаяно.

— Какво ти става? Да не си постъпил в Грийнпийс? Скоро ще тръгнеш да спасяваш китове!

Ник не отговори. Шегите на Джейми по адрес на Хелън винаги оставяха в сърцето му усещането, че някой стреля по туби бензин с фойерверки.

 

 

По телевизията даваха „Семейство Симпсън“. Ник седеше на дивана по анцуг и хапваше хладки равиоли направо от кутията. Майка му закъсняваше. Сутринта сигурно е бързала, защото половината от инструментите й търкаляха по пода в дневната. Още с влизането си Ник стъпи върху една ролка и се подхлъзна. Типично за майка му.

Баща му хъркаше в спалнята. На вратата бе окачена табелката: „Моля, не вдигайте шум — наваксвам си сън“.

Точно когато кутията с равиоли се изпразни, Хоумър удари с колата си в едно дърво. Ник се прозя уморено. Вече беше гледал тази серия, а и трябваше да върви на тренировка. Събра нещата си без всякакво въодушевление. Дано Колин се появи. Дали да му се обади и да му напомни, че вече е пропуснал една тренировка? Да, така е най-добре. Опита три пъти, но всеки път се включваше гласовата поща. Нямаше смисъл да оставя съобщение — всички знаеха, че Колин прослушва пощата си само на високосна година.

 

 

— Който не приема играта сериозно, няма място в отбора!

Крясъците на Бетани изпълваха малката спортна зала. Играчите от видимо намалелия отбор се взираха смутено във върховете на обувките си. Бетани крещеше не на когото трябва — все пак те бяха дошли на тренировка. Нима са виновни, че са осем вместо седемнайсет? С осем играчи не е възможно да се съставят два отбора, камо ли да се мисли за редуване на играчи. Колин пак не дойде, но днес отсъстваше и Джеръм. Странно.

— Какво им става на онези негодници? Всички ли са се разболели едновременно? Да не би в квартала да се разпространява размекване на мозъка?

„Дано Бетани скоро прегракне“, помоли се Ник.

— Ако продължава да крещи, следващия път и аз ще си остана вкъщи — промърмори той и моментално бе възнаграден с 25 лицеви опори.

На път към къщи Ник се обади още два пъти на Колин. Той не вдигна. Проклятие.

Защо се тревожеше толкова? Само защото Колин се държеше като идиот? Не, реши Ник след кратък размисъл. Да се държи както иска. Но по всичко изглежда, че той го е изключил от живота си. Ей така, от днес за утре. Все пак не би било зле да му обясни защо.

Щом се прибра, Ник изтича в стаята си и се отпусна тежко върху вехтия стол пред бюрото. Отвори компютъра и започна да пише.

От: Nick Dunmore <[email protected]>;

До: Colin Harris <[email protected]>;

Относно: Всичко наред ли е при теб?

Здрасти, старче! Болен ли си, или нещо не е наред при теб? Да не съм те обидил с нещо? Ако да, не е било нарочно.

Кажи ми какви са тези работи между теб и Дан. Доскоро бяхме единодушни, че той е странен тип…

Утре ще дойдеш ли на училище? Ако имаш проблеми, нека да поговорим.

Поздрави, Ник

Ник изпрати писмото, отвори браузъра и влезе в чата на баскетболния отбор. Там нямаше никой, затова реши да отиде в deviantart[1]. При Емили. Провери дали не е сложила в сайта нова манта или стихотворение. Тя беше невероятно талантлива.

Намери две нови скици, които веднага съхрани на своя твърд диск, и кратка записка в блога. Поколеба се дали да я прочете. Всеки път трябваше да преодолее невидима бариера. Сигурно защото знаеше, че написаното не е за него. Емили искаше да остане анонимна, но имаше бъбриви приятелки.

Ник прогони тази мисъл. Тук, на сайта, беше близо до нея. Имаше чувството, че я докосва в мрака.

В блога си Емили пишеше, че усеща главата си празна. Че иска да отиде в провинцията, далеч от огромното чудовище Лондон. Всяка дума бодеше Ник право в сърцето. Не можеше да си представи, че Емили ще напусне неговия град, неговия живот. Прочете записките и три пъти и затвори страницата.

Провери пощата. Нито дума от Колин. Нито един нов туит вече два дни. Ник въздъхна, затвори компютъра малко по-силно, отколкото беше редно, и излезе от стаята си.

 

 

Химията е наказание от съдбата. Ник седеше над книгата и с нарастващо отчаяние се опитваше да проумее задачата, която мисис Гънтър им бе възложила за този час. Ако беше достатъчно в края на годината да му пише С, всичко щеше да е наред. Но с В не ставаше нищо, а в крайна сметка трябваше да се получи А. Медицинските университети не приемат слабаци по химия.

Ник вдигна глава. Емили седеше пред него и тъмната плитка лежеше спокойно върху гърба й. Хубав гръб… не тесен и крехък, а стегнат, силен… личеше си, че тренира плуване. А краката й бяха дълги и мускулести… Ник разтърси глава. Сега не беше време да мисли за краката на Емили. Проклятие. Колко мола бяха 19 грама CH4?

Звънецът дойде твърде бързо. Ник предаде листа си почти последен, убеден, че мисис Гънтър няма да се зарадва на усилията му. Емили вече бе излязла. Ник автоматично я затърси с поглед и я откри само на няколко метра по-нататък по коридора. Говореше с Рашид, чийто чудовищен нос хвърляше клюноподобна сянка върху стената. Ник се запъти към двамата, преструвайки се, че рови в папката си.

— Не бива да казваш на никого, нали разбираш! — Рашид подаде на Емили плоско пакетче, увито във вестник. Квадратно. Пак същото. — Важно е. Ще има да се чудиш. Това е върхът.

Емили го изгледа скептично.

— Нямам време за подобни глупости.

Ник спря малко настрани и се зачете в рекламното табло на шахклуба.

— Не може да нямаш време! Трябва да опиташ! Вземи!

Ник хвърли бърз поглед към Емили и разбра, че тя няма да приеме пакетчето. Момичето отстъпи крачка назад, поклати глава и се отдалечи.

— Дай го на друг — подвикна през рамо тя.

„Хайде, дай го на мен“, помисли си Ник. Какво ставаше тук? Защо никой не говореше за тайнствените пакетчета, които обикаляха класа? Защо, по дяволите, никой не се сещаше да връчи едно и на него? Никога досега не го бяха изключвали от живота на класа!

Ник проследи как Рашид прибра пакетчето в джоба на якето и закрачи тежко по коридора. След малко се обърна към Брини, която тъкмо се сбогуваше с приятелката си, и пак извади пакетчето.

— Къде зяпаш така замечтано? — Джейми с все сила удари Ник по рамото. — Как беше ужасният час по химия?

— Повече от ужасен — отвърна сломено Ник. — А ти какво си мислеше?

— Просто исках да го чуя от първа ръка.

Няколко момчета стояха в коридора и му препречваха гледката към Брини и Рашид. Ник се втурна нататък, но се оказа, че е закъснял. Размяната беше станала. Рашид се отдалечи с характерната си провлачена походка, а Брини изчезна зад следващия ъгъл.

— Проклятие — промърмори Ник.

— Какво става?

— Нещо не е наред. Наскоро видях как Колин пъхна нещо на Джеръм. И двамата се държаха тайнствено. Преди малко Рашид се опита да даде нещо на Емили, но тя му отказа и той отиде при Брини. — Ник зарови пръсти в косата си. — Не разбрах дали тя го взе. Много искам да разбера какво е.

— Диск — отговори трезво Джейми. — Пиратски копия. Днес вече два пъти видях как някой отвежда друг в ъгъла и му връчва диск. Какво толкова те интересува?

Диск? Да, пакетчето на Рашид вероятно съдържаше диск. Пиратско копие, което се предава от ръка на ръка. Може би с най-нови парчета. Тогава не е чудно, че Емили не се заинтересува. Любопитството на Ник се поуталожи, но все пак… Ако е само диск, защо не говорят за музиката? Миналия път, когато в класа обикаляше забранен филм, всички говореха за него. Който бе успял да го гледа, описваше въодушевено най-впечатляващите сцени, а другите слушаха със завист.

Не, това беше нещо друго. Безмълвна размяна на писма. Тайна парола, която обикаля класа. Посветените мълчаха, шепнеха, усамотяваха се.

Дълбоко замислен, Ник се запъти към стаята по английски. Часът беше скучен, той мислеше за друго и чак след двайсетина минути забеляза, че и Колин, и Джеръм отсъстват.

 

 

Топлите лъчи на есенното слънце падаха върху бюрото на Ник и оцветяваха хаоса от книги, тетрадки и смачкани листове. Есето по английски, над което се трудеше, засега наброяваше три изречения, обаче страницата беше изрисувана с всякакви заврънкулки. По дяволите, защо не можеше да се съсредоточи! Мислите му бягаха на разни страни.

В кухнята майка му тракаше със съдовете и често сменяше радиостанцията. Уитни Хюстън му изпя I will always love you — с какво бе заслужил тази чест?

Ник тресна химикалката върху листа, скочи и затръшна вратата. „Така не става“, каза си ядно той. Проклетите дискове просто не му излизаха от главата. Защо никой не се сеща да даде и на него един? Защо никой не идва да му каже какво има на дисковете? Отново се опита да се обади на Колин, но той не вдигна. Каква изненада! Ник написа в мейлбокса няколко груби думички и избра номера на Джеръм. Сигналът свободно прозвуча веднъж, втори, трети път, после някой прекъсна връзката.

Дяволите да ги вземат! Ник въздъхна дълбоко. Това е смешно. Замахна с намерение да метне телефона към раницата, но изведнъж спря. В ума му покълна идея. Сякаш го погали пеперудено крилце. Имаше и номера на Емили.

Преди да е размислил и да е решил, че е по-добре да не го прави, той се обади на Емили. Сигнал свободно. Веднъж, два пъти…

— Ало?

— Емили? Аз съм, Ник. Исках само да те питам нещо. Става въпрос за училището. Днес… — Ник присви очи и шумно пое въздух.

— За контролното по химия?

— Не, за друго. Виж… случайно видях как Рашид се опита да ти даде нещо. Би ли ми казала какво беше?

Минаха няколко секунди, преди Емили да отговори.

— Защо питаш?

— Ами защото… защото… в последно време някои хора се държат странно. Направи ли ти впечатление колко много от класа отсъстват? — Слава Богу, вече беше в състояние да произнася цели изречения. — Според мен има нещо общо с тези неща, дето си ги предават тайно. Затова… нали разбираш? Просто искам да разбера за какво се отнася.

— Нямам представа.

— Нима Рашид не ти каза нищо?

— Не. По-скоро ме разпита, искаше да знае разни неща за семейството ми и аз му заявих, че това изобщо не го засяга. Попита например дават ли ми свобода, или не. — Емили се изсмя кратко и безрадостно. — И дали имам собствен компютър.

— Аха — кимна Ник, въпреки че не разбра нищо. — А каза ли ти, че ще имаш нужда от собствен компютър?

— Не. Каза само, че ще преживея нещо уникално, по-добро от всичко, което съм виждала досега, и че трябва да съм сама, докато го гледам. — В гласа на Емили звучеше ясно неодобрение. — Стори ми се трескав и се държа много… натрапчиво. Но ти си го видял, нали?

Последното изречение прозвуча като намек и Ник се изчерви.

— Да, видях го — призна той.

Настана мълчание.

— Как мислиш, какво е? — попита след малко Емили.

— Нямам представа. Ще питам Колин, щом се върне в училище. Или… ти имаш ли по-добра идея?

Отново кратка пауза.

— Не — отвърна тихо Емили. — Честно казано, не се замислих много.

Преди да каже следващите думи, Ник пое дълбоко въздух.

— Искаш ли да ти кажа, ако узная? Само ако си заслужава, естествено.

— О, да, разбира се — отговори Емили. — Кажи ми. Но сега трябва да затварям. Чака ме много работа.

След разговора с Емили денят стана много по-приятен. Колин да си гледа работата. Ник имаше връзка с Емили. Имаше претекст да й се обади отново. Значи трябваше бързо да научи какво става.

 

 

Колин беше отново в клас. Облегнат на шкафчето си, сякаш нищо не е било. Ухили се на Ник и отметна къдриците си назад.

— Никога не съм имал толкова възпалено гърло — обясни той и посочи шала, с който беше увит вратът му. — Нямаше как да ти се обадя. Не бях в състояние да говоря.

Ник потърси по лицето му знак, че лъже, но не откри нищо подозрително.

— Бетани е бесен — отвърна тихо той. — Защо не му съобщи, че си болен?

— Защото ми беше зле, затова. Старецът да не се държи така грубо.

Ник подбра следващите си думи много предпазливо.

— Твоята болест май е много заразна. Завчера бяхме само осем души. Абсолютен минус-рекорд.

Колин умело скри учудването си.

— Случват се и такива неща.

— И Джеръм не дойде.

Очевидно интересът на Колин се събуди, защото ресниците му трепнаха, макар и само за миг. Ник реши да не се отказва.

— Щом заговорихме за Джеръм ще ми кажеш ли какво му даде онзи ден?

Отговорът дойде като изстрел от пистолет.

— Новият албум на Линкин Парк. Съжалявам, трябваше да го копирам и за теб. Ще ти го дам утре, става ли? — Колин затвори силно вратата на шкафчето си, мушна учебника по математика подмишница и го изгледа подканващо. — Тръгваме ли?

Ник разтърси глава, за да се освободи от вцепенението, предизвикано от обяснението на Колин. Линкин Парк? Да не би да си въобразяваше целия този заговор? Може би фантазията му играеше номер и причината толкова много от съучениците му да отсъстват наистина беше грипна вълна? При по-внимателно вглеждане наистина не бяха чак толкова много. Ник ги преброи набързо на ум и влезе в клас малко преди звънеца. Липсваха плетачка №2, Джеръм, Хелън и тихият Грег. Другите вече бяха насядали по чиновете и примигваха сънено.

„Добре де, каза си Ник, да приемем, че само съм си въобразявал. Няма тайни — просто Линкин Парк“. Ухили се доволно и се обърна към Колин, за да му разкаже как бе ругал Бетани. Ала Колин бе втренчил поглед в Дан, застанал на обичайното си място до прозореца. Полускрит зад учебника, Дан вдигна четири пръста. Колин кимна признателно и вдигна насреща му три пръста.

Ник безпомощно премести поглед от единия към другия, но преди да му се е удала възможност да попита Колин какви са тези тайнствени знаци, в класната стая влезе мистър Форнъри. Предстоеше им час, изпълнен със сложни математически проблеми, и в края му Ник напълно бе забравил за толкова обикновени неща като три или четири вдигнати пръста.

Бележки

[1] Deviantart — социална мрежа, в която всеки може да представя свое произведение на изкуството.