Урсула Познански
Еребус (24)

24.

Веднага щом чу звъна на будилника, Ник си представи богинята на утрото. Хемера. Гореше от нетърпение да чуе разказа на Емили. Какво е преживяла, как е минало, дали вече е получила поръчение. Ще й помага и тя отново ще му позволи да я гледа, докато играе. Ако не е вътре в играта, сигурно ще му е по-лесно да разбере какво се крие зад Еребус. Да открие някои връзки. Взе си душ, подсвирквайки си, а докато се обличаше, направо запя. Предстоеше му хубав ден.

Обикновено Емили идваше в училището преди него и той я виждаше да разговаря с приятелки или с Ерик, но днес не я откри никъде. Видя само Ерик да си бъбри с няколко момичета от 11. клас. Изглеждаше много по-спокоен отпреди. Очевидно бе преодолял шока, в който го бе вкарала Айша. Дали и той работи срещу Еребус? Не му се вярваше. Ерик сигурно се радваше, че вече не е в центъра на вниманието.

Най-после се появи Емили. Вървеше бързо, не поглеждаше встрани. Ерик й махна да отиде при него, но тя само му кимна и продължи. Ник я улови точно пред портата.

— Здрасти, Емили.

— Здрасти.

Беше му ясно, че не могат да разговарят за Еребус в училищния двор, пред очите на толкова други играчи, но поне да му беше намигнала, поне да се беше усмихнала съзаклятнически… да направи един съвсем малък жест. Ник потърси по лицето й, но то беше безизразно като бяла стена.

— Искаш ли да се срещнем след четвъртия час в библиотеката? — попита шепнешком той.

— Ще видим — отговори Емили, вдигна рамене и продължи пътя си.

Пред училището стояха Рашид и Алекс и Емили се насочи право към тях. Какво иска от онези? Ник изгуби ума и дума. С недоверие проследи как Емили заговори Алекс, с какво внимание го изслуша, когато той започна да й обяснява нещо с величествени жестове и тайнствена физиономия. Какво ли й говори? Нали няма право да разкрива подробности от играта!

Ник вървя по петите на Емили през целия ден, но тя явно го избягваше. Гледаше покрай него или през него и най-лошото — не остана нито за миг сама.

Ник беше толкова съсредоточен върху Емили, че едва следобед забеляза как Колин го преследва. Все едно къде отиваше, Колин се оказваше наблизо. Не знаеше дали бившият му приятел го наблюдава, но през цялото време вървеше след него като черна сянка. Ник се изкушаваше да отиде при него и да си поговорят, да забравят вчерашната караница. Все пак доскоро бяха първи приятели. Но само като си представеше, че Колин е мушнал заплашителното писмо в чантата на Джейми и може би е прерязал спирачките на колелото му, му идеше да закрещи. Обеща си при първото доказателство за вина да счупи носа на Колин.

Колкото повече се проточваше денят, започнат с такава радост, толкова по-изгубен се чувстваше Ник. Най-добрият му приятел лежеше в кома, с Колин не си говореха, а Емили се правеше, че не го забелязва. Съученици, с които се разбираше добре, го зяпаха подозрително. Например Джеръм. А онези, за които беше сигурен, че са вън от играта, се правеха на невидими и отказваха да разговарят. Например Грег.

По някое време следобеда Ник забеляза в двора на училището зеленото манто. Момичето, което го носеше, сигурно беше Дарлийн Пембър. Познаваше я само по външен вид, но си спомняше, че Джейми й бе хвърлил око. Най-добре да я заговори. Така ще изкупи малка част от вината си пред Джейми.

Ник се огледа. Къде беше изчезнал Колин? Не би могъл да заговори Дарлийн, ако преследвачът му е наблизо. В момента обаче от Колин нямаше и следа. Тогава да действа, бързо.

Приближи се и издърпа Дарлийн по-далече от двете момичета, с които разговаряше.

— Искам да те питам нещо, Дарлийн. Намерила ли си вчера едно листче в джоба на мантото си? Или някъде другаде, например в учебник?

Момичето го изгледа със смесица от страх и любопитство.

— Не. Откъде ти хрумна?

— Просто така. Ако намериш нещо, запази го. Дай го на мистър Уотсън, но така, че никой да не те види.

Дарлийн задъвка долната си устна.

— Имаш предвид листче като онова, дето го получи Мохамед, нали? И Джереми.

Кои са Мохамед и Джереми?

— Какво са получили тези двамата?

Дарлийн вдигна рамене.

— Не видях добре. Нещо написано на компютър, не на ръка. Веднага след това Мохамед се разболя. Няма го вече два дни. Ти знаеш ли какво пише вътре?

Ник поклати глава.

— Не точно. Ще позволиш ли да те попитам още нещо?

Усмивката й издаде очакване. Ник можеше само да се надява, че това не се отнася до него. Огледа се бързо и попита:

— Вън ли си или вътре?

Тя не разбра веднага и Ник направи няколко движения, сякаш размахва меч.

— О! Навън съм, за съжаление. Но съм сигурна, че ще се върна вътре. Опитвам се да получа нов диск, даже бях в няколко магазина, освен това…

— По-добре се откажи — посъветва я тихо Ник. — Забрави какво си правила. Дръж се така, сякаш играта никога не е съществувала.

— Но…

— Знам, знам. Въпреки това ме послушай.

Момичето го гледаше с неразбиращи очи. Ник се опита да си я представи с Джейми на пейка в парка, на кино, сред природата. Хубава представа. Надяваше се Дарлийн да го попита за Джейми, но тя не го направи.

 

 

Вечерта се затвори в стаята си и се запита какво да прави. Единственото сигурно беше, че вече няма сили да понася неизвестността. Сега, от разстояние, поведението на Емили му изглеждаше напълно логично. Да, тя беше длъжна да стои далеч от него. Само че… да не би играта да го е очернила пред нея? В главата му се оформи картина, която го придружаваше през целия ден: Пратеника разказва на Емили, че Ник я е шпионирал. Че е помогнал да внесат оръжие на територията на училището. Накрая сигурно ще й покаже снимка, на която двамата с Брини седят заедно в кафенето. И тогава край. Завинаги.

Не, това са глупости. Емили се държа хладно, защото се чувстваше длъжна да се прикрива. Ще й се обади и ще си изяснят нещата. Още сега.

Емили не вдигна телефона. Не се включи дори гласовата поща. След десет минути Ник опита отново, след половин час още веднъж. Резултатът си остана нулев.

Тя сигурно играе. Затова не си вдига телефона.

Дали да иде у тях? Прекрасна идея: ще звъни на пожар и ще събуди изпадналата в депресия майка, защото Емили играе със слушалките и няма да чуе звънеца. Точно така. Тя играе, затова не е чула телефона.

Ник седна пред компютъра и се замисли. Влезе в интернет и кликна на „девиантарт“, за да види дали в страницата на Емили не се е появило нещо ново. Не. Само „Нощ“ — стихотворение, което вече познаваше.

Прекара остатъка от вечерта с майка си и баща си пред телевизора. Не си спомняше кога за последен път е седял с родителите си, но баща му беше много щастлив, това му личеше.

— Не е хубаво да зубриш по цяла вечер — каза той няколко пъти и даже потупа Ник по рамото.

През нощта Ник сънува, че е отишъл на гробището на Еребус и отчаяно търси надгробния камък на Сарий. Този път обаче всички надписи се състояха от преплетени тайнствени знаци и той не можа да разчете нито един.

 

 

След още един ден Емили изобщо не дойде на училище. Ник седеше в кабинета по химия и се взираше в празното й място, готов да се разреве. Познаваше признаците. Играта бе добила власт над нея.

Не биваше да я оставя сама. Защо точно Емили да има сили да устои на Еребус?

Сега вече беше късно. Нищо не можеше да направи. Емили ще престане да разговаря с него, няма да го допусне близо до себе си, ще живее само за изпълнението на възложените й поръчения. Трябваше да й разкаже повече за играта, вместо да я пусне в Еребус сама и беззащитна. Все едно я бе пратил в устата на лъва.

През междучасието й звънна, но тя, естествено, не вдигна. Добре тогава. След училище ще отиде у тях.

След като взе това решение, Ник се почувства по-добре. Ще говори с Емили и ще й напомни за общия им план да спрат Еребус. Все пак идеята беше нейна.

Приповдигнатото му настроение продължи до часа по английски, когато отвори учебника и намери между страниците сгънато листче. Със сигурност не го беше сложил той.

„До леглото на Джейми има още едно свободно“ — бе написал някой с несръчни печатни букви.

Ник пое дълбоко дъх. Дано никой не забележи колко е уплашен! Претърси с поглед класната стая, за да разбере дали някой не го наблюдава и не дебне да види реакцията му, ала никой не го гледаше. Хелън се прозяваше и се чешеше по тила. Колин четеше. Дан и Алекс си шепнеха. Те ли са сложили листчето? Алекс постоянно му се хилеше и демонстрираше любезност. Може би това беше неговият начин да се прикрива.

Ник сгъна листчето и го прибра в джоба на панталона. Значи до леглото на Джейми има още едно свободно. Свине такива. Открито признават, че злополуката е била планирана. Признават, че някой нарочно е прерязал спирачките. Само заради тази проклета, проклета игра.

Изведнъж в сърцето му пламна дива омраза. Мразеше всички, които продължаваха да играят Еребус. Мразеше ги толкова силно, че беше готов да скочи и да ги избие. Или поне да ги напердаши, за да им стане ясно колко приятно е да имаш черепно-мозъчна травма. Отново погледна към Колин и се уплаши, че ей сега ще скочи и ще го стисне за гърлото. Стана от мястото си и се запъти към вратата.

— Какво има, Ник? — попита мистър Уотсън.

— Чувствам се зле. Нещо ме удари в стомаха.

Беше сигурен, че мистър Уотсън е разбрал двойното значение на отговора му. Личеше му по лицето, но беше достатъчно умен да не попита нищо.

— Тогава по-добре се прибери вкъщи.

— Да. Благодаря.

В момента му беше все едно какво ще си помислят останалите играчи. Сигурно ще злорадстват, че се е уплашил от заплашителното писмо и е избягал от училище. Сега това нямаше значение. Единствено Емили беше важна. Трябваше веднага да говори с нея. Тя бе затънала до гуша и кой знае дали аргументите му щяха да й повлияят. Трябваше да й разкаже какво е станало в действителност с Джейми и да й покаже писмото. Сега. Още сега.

Извади телефона от джоба си. Пак ще й позвъни.

Едно ново съобщение — прочете на дисплея. Бързо да го отвори.

„Не ми пращай мейли и не се опитвай да се свържеш с мен по скайпа. Ако имаш време, ела към 16:00 ч. в Блумсбъри, на Кроумър Стрийт 32. Не казвай на никого къде отиваш. Увери се, че никой не те следва.

Емили.“

Ник преглътна тежко и се огледа трескаво. Никакви мейли, никакъв скайп — защо? Нима Емили знаеше нещо ново? Пое дълбоко въздух и се опита да подреди мислите си. По съобщението личеше, че Емили не е изгубила ума си по Еребус — това беше най-важното. И искаше да го види! Докато стане четири, трябва да минат почти три часа. Как да обуздае нетърпението си дотогава?

Ник реши да се възползва от тези три часа, за да е абсолютно сигурен, че никой не го преследва. Никой, освен него не беше стигал до Кроумър Стрийт по толкова обиколен път, използвайки толкова много линии на метрото.