Урсула Познански
Еребус (9)

9.

— Искаш ли още ориз? — попита майка му, бодро размахвайки голямата лъжица над чинията му.

— Не, благодаря.

— Не ти ли е вкусно? Защо само ровичкаш в месото?

Ник не успя да се съсредоточи върху думите на майка си. Преди малко Сарий бе отседнал в една от странноприемниците на Белия град и собственикът му нареди да почива три часа. Цък — и екранът почерня за пореден път.

— Ей, майка ти те попита нещо!

— Да, татко, съжалявам. Оризът е много вкусен. Просто съм малко уморен.

Баща му отпива глътка бира и го оглежда със смръщено чело.

— Дори не си бил на училище!

— Да, но е учил по химия — намесва се майка му, винаги готова да го защити. — Радвай се, че момчето ни учи сериозно. Знаеш ли, вчера говорих с мисис Фокнър — нейният син изобщо не се прибира вкъщи, а в училище само създава ядове…

Ник престана да слуша обясненията на майка си. Така и не бе успял да се регистрира за двубоите на арената. Даже не знаеше къде трябва да отиде. Ами ако не намери мястото? Ами ако пак му възложат да изпълни някаква задача? Дали ще има време да свърши всичко? Слава Богу, остава по-малко от час до края на почивката. Ако има късмет, майка му ще заспи пред телевизора, а баща му ще отиде да изпие третата си бира в кръчмата. По-добре би било да почива по-късно, след полунощ — тогава и без това ще е уморен. Запита се дали и другите са намерили червената река, или все още блуждаят из лабиринта.

Разтърка парещите си очи и си спомни разказа на гостилничаря: в Белия град имаме невероятни майстори на оръжие, каза му той и огледа въоръжението му с критично око. Само че Сарий не разполага нито със злато, нито с кристал на желанията. Няма представа как ще плати стаята си в странноприемницата, но писмената заповед на Пратеника изисква да се настани някъде.

Проклет да е Лелант. Още в понеделник ще си отмъсти на Колин. Какъв мръсник!

— … още следващата седмица?

Внезапното мълчание след въпроса подсказа на Ник, че е бил отправен към него.

— О, извинявай… Би ли повторил какво ме питаш?

— Питах те дали контролното по химия е следващата седмица. За Бога, Ник, какво става с теб?

Баща му се наведе към него и големият му корем се опря в ръба на масата.

— Няма да търпя да се изолираш от разговора, момче! Все пак става въпрос за теб.

— Да, съжалявам. — Само да не го питат защо и за какво! — Трябва да предам работата си следващата седмица. В общи линии съм готов. Как беше днес в службата?

Ник знаеше, че като попита баща си за работата, със сигурност ще отклони вниманието му. Винаги имаше какво да им разкаже. Днес историята беше за пациент, който предложил на санитаря Дънмор пет фунта, ако иде да му купи риба и чипс от близката будка.

— А пък холестеролът му е оттук до Непал — заключи баща му и си взе още от пилето. — Хора, дето плюскат толкова, че ги изпращат в болница, би трябвало да се замислят, но къде ти!

Ник се усмихна автоматично и си пожела да се върне по-скоро в Белия град.

— Може ли да стана?

— Ама разбира се — кимна майка му.

— Помогни на майка си да измие съдовете — заповяда баща му между две хапки.

Ник събра съдовете с голям шум, нареди ги набързо в миялната машина и хукна нагоре към стаята си. Макар да знаеше, че няма да се получи, опита да стартира играта, но екранът си остана черен.

Оставаха му 45 минути. Дали да не ги използва за химията? При тази мисъл целият настръхна. Хайде, опита се да се убеди сам. Погледни поне формулите.

Точно когато отвори книгата, борейки се с отвращението си, в стаята влезе баща му.

— Съвсем забравих да те питам дали утре… Господи, ама ти наистина работиш!

— Ох, да…

— Трудно ти е, нали?

— Повече от трудно.

Баща му застана зад него и надникна в книгата с доброжелателен интерес, който само след секунди отлетя и отстъпи място на бащинска безпомощност.

— Мили Боже! Съжалявам, но не мога да ти помогна, Ник.

— Няма нищо, тате. Не е нужно. Мисля, че ще се справя.

Усети тежката ръка върху рамото си.

— Съжалявам, че те прекъснах. Аз много се гордея с теб, знаеш ли? Поне от едно от момчетата ми ще излезе нещо.

Ник потисна импулса да отблъсне ръката на баща си и прехапа устни. Малко след това баща му се отдръпна.

— Ще ида за малко в кръчмата. Не стой до късно, Ник.

Вратата се затвори след него.

Още 43 минути. Ник разтри лицето си с две ръце и отново се наведе над книгата с формулите. Дано намери поне няколко изречения, с които да започне реферата — това ще е достатъчно за днес. Затвори очи и повтори, каквото бе прочел. Жалко, че в действителния живот нямаше кристали на желанията — непременно щеше да ги използва за химията. Никога няма да му пишат А, никога.

Взе лист хартия и написа заглавието. Идентификация на аминокиселините посредством тънкопластова ароматография.

Така. Сложи началото. Сега му трябва увод. Но май не си струваше да работи по този начин. Щом ще пише, да е както трябва. Имаше много време за работа. Например утре след закуска. Тогава в мозъка му няма да пълзят скорпиони, а гневът срещу Колин ще е угаснал.

Ник хвърли последен поглед в книгата и включи компютъра. По навик надниква първо в страницата на Емили при девиантарт, но не откри нищо ново. В сърцето му пламна разочарование, но бързо отстъпи място на една идея. Как не се сети по-рано! Отвори Гугъл и написа в полето за търсене „Еребус“. Сигурно имаше страница на фирмата, създала играта, форум, а може би и ъпдейт за сваляне. Съвети, лъжи, с една дума, обичайното.

На първо място излезе статия от Уикипедия. Ето, значи играта е известна. Ник отвори статията и прочете следното:

Еребус (на гр. Ἐρεβος — тъмен), в гръцката митология бог на мрака и персонификация на тъмнината. Според Хезиод бил създаден едновременно с Гея, Нюкта, Тартар и Ерос от Хаоса. Според Хезиод в началото бил Хаосът (кухо, зеещо пространство), от който изникнал вечно тъмният мрак на дълбините — Еребус. Нюкта и Еребус се бракосъчетали и от тях се родили Сънят и сънищата, както и злото в света: измама, смърт, раздор, гняв, унищожение. Още безмилостната Немезида, Мойрите и Хесперидите, които се явяват заплашителни аспекти на богинята на Луната. Родили се още радостта, приятелството (Филот) и съчувствието.

Според по-късни легенди Еребус е част от подземния свят. Мястото, през което мъртвите трябва да минат непосредствено след смъртта си. Еребус често бил използван като синоним на Хадес, древногръцкия бог на подземния свят.

 

 

Ник прочете текста два пъти и го затвори. За човек, който се интересува от гръцки богове, статията сигурно представляваше интерес, но за него нямаше никаква стойност. Не намери нито един съвет как да играе.

Продължи да търси. Десетки линкове към гръцката митология, няколко за банда дет-метъл. Едва последното съобщение на страницата изтръгна от устата му тържествуващ вик. „Еребус, игра.“ Кликна върху линка, изпълнен с очакване. Страницата се отвори много бавно. Червен надпис върху черна основа:

„Идеята ти не е добра, Сарий.“

Защо да не е? — искаше да попита той, но в следващия миг осъзна чудовищността на ситуацията и затвори прозореца. Затвори и браузъра, сякаш трябваше да изключи някого. Защо си бе въобразил, че това не е реално? Невъзможно беше интернет да разговаря с него. Дали пък да не отвори страницата още веднъж, за да се увери, че не се е излъгал? Сигурно е станала грешка.

Точно тогава телефонът му иззвъня и сърцето му спря да бие. Дали пък не е трябвало да затваря страницата? На светналия екран се изписа „Джейми“ и Ник въздъхна облекчено.

— Здрасти! Попречих ли нещо? Гласът ти звучи някак… трескаво.

— Не, няма нищо. Всичко е наред.

— Добре. Звъннах да те питам искаш ли утре да излезем с колелата на зелено? Отдавна не сме ходили сред природата. Казаха, че времето ще е добро.

Ник имаше нужда от време, за да измисли подходящо извинение.

— Идеята ти е страхотна, но аз не съм написал домашното по химия. На всяка цена трябва да напиша нещо добро. Не мога да рискувам.

— О! — Гласът на Джейми прозвуча много разочаровано. — Знаеш ли какво? Ще ти помогна! Ела утре при мен и ще потърсим заедно в интернет. Така ще свършиш по-бързо.

Дяволите да го вземат!

— Ще видим. Мисля, че ако съм сам, ще работя по-съсредоточено. Това е важно за мен, разбираш ли?

Ник присви очи. За бога, защо продължаваше да лъже, и то така глупаво! Очевидно смаян, Джейми мълчеше. Телевизорът в стаята му явно работеше, защото се чуваше шум.

— Сериозно ли говориш? — попита той след необичайно дълга пауза. — Досега имаше друго отношение към тези неща. Винаги сме работили заедно и… Боже! — Джейми избухна в смях. — Ник, старче, защо не го каза веднага? Имаш среща и те е страх, че ако си признаеш, чичо Джейми няма да спре да те дразни.

— Глупости!

— О, не отричай! Всичко е наред. Забавлявай се, но искам в понеделник да ми разкажеш всички подробности. През следващата седмица ще сваля Дарлийн и ще обикаляме четиримата, искаш ли?

— Дарлийн? — повтори Ник. Любопитството му се събуди.

— Ами да! Сладката блондинка от училищния оркестър. Една година по-малка от нас, свири на кларинет, носи джинсови миниполички. Дарлийн. Звъни ли някой при теб?

— Май да. Съжалявам, трябва да затварям. Мама ме вика.

Лъжата излиза без проблеми от устата му. Часовникът на компютъра показва девет без пет. Трябваше веднага да включи играта.

 

 

Стаята е оскъдно обзаведена и има съвсем мъничък прозорец, който не се отваря. Щом се раздвижи, леглото започва да издава странни звуци и Сарий е сериозно уплашен, че ей сега ще се счупи и гостилничарят ще му го добави в сметката.

Издръжливостта и здравето му са напълно в ред, установява доволно той. Почивката явно му се е отразила добре.

Едва когато се запътва към вратата, забелязва, че не е сам. На малко столче седи гном, мръснобял като стените на стаята, сложил ръце върху събраните си колене.

— Здрасти, Сарий! — провиква се ухилено той. — Имам новини за теб. Аз съм, така да се каже, пратеник на Пратеника.

Сарий свежда поглед към посетителя и лицето на джуджето светва от радост. Въпреки това го обземат неприятни подозрения.

— Моят господар не остана възхитен от любопитството ти — започва тържествено гномът. — Мисля, че ти е ясно за какво става дума. Той, естествено, разбира, че искаш да знаеш повече за Еребус, но не му е приятно да правиш проучвания зад гърба му.

Малкият бърника между зъбите си с дълъг нокът, изважда нещо зеленикаво и го оглежда с интерес.

— Господарят е готов да отговори на въпросите ти. Освен това и той има въпроси към теб.

Сарий проследява с отвращение как посетителят връща зеленикавата топка в устата си и започва да я дъвче.

— Какви въпроси?

— О, съвсем обикновени. Например: познава ли Ник Дънмор човек на име Рашид Салех?

Сарий е стъписан. Какво означава това? От друга страна, ако и следващите въпроси на Пратеника са толкова обикновени, може да се смята за щастлив.

— Да, Ник го познава.

— Много добре. А знае ли Ник какво обича да прави Рашид?

Още един прост въпрос.

— Обича да кара скейтборд, да слуша хип-хоп и да чете Стивън Кинг.

Гномът кима доволно и продължава да дъвче.

— Ник е добре информиран. А знае ли от какво се страхува Рашид Салех?

Не. Откъде би могъл да знае? Макар че… има нещо, което му е направило впечатление. Рашид се бои от височината. Веднъж целият клас беше на „Лондон Ай“ и Рашид също се качи на огромното виенско колело, но лицето му побеля като сняг. По-късно май повръщаше.

— Страх го е от височината. Избягва кули и тем подобни.

Гномът цъка доволно.

— Думите ти се покриват с онова, което вече знаем. Благодаря ти, Сарий. Господарят ще е склонен да извини прекаленото ти любопитство. Сега аз на свой ред ще ти издам една тайна.

Той се навежда напред и примигва доверчиво.

— Списъкът с участниците в предстоящия турнир се намира в таверната на Атропа. Поздрави старата от мен.

Джуджето скача от столчето, покланя се с преувеличена учтивост и излиза. Сарий нахлупва шлема и окачва щита на гърба си. Вече е стигнал до вратата, когато се сеща нещо. Гномът не е отговорил на нито един въпрос. Сарий не е попитал нищо.

 

 

Въпреки късния час градът е много оживен. Сарий върви по широките улици и избягва страничните, които му напомнят тунелите в лабиринта. Тук на всеки ъгъл горят огньове и позлатяват кремавите стени на къщите. От време на време го срещат други воини. Някои от тях вече познава, например Сапуяпу и Лакор. Много му се иска да разбере дали Дризел, Блекспел и Лелант са пристигнали. Вероятно да. Сигурно бързо са намерили червената река… но може и да ги е нападнала орда гигантски скорпиони. Тази мисъл му харесва.

Жалко, че не му е останало време да попита гнома къде се намира кръчмата на Атропа. Обикаля улиците, но не я открива. Има нужда някой да го упъти. Бързо му става ясно, че кошовете, в които гори огън, не са като лагерните огньове в пустошта. Те са само за осветление, не и за разговори.

Би могъл да влезе в някой от магазините вляво и вдясно от пътя, но тази мисъл му идва едва когато вижда джудже, опитващо се да отвори тежка дървена врата. На закованата над вратата голяма табела пише с красиви букви „Месарница“.

След минута Сарий влиза във вехтошарски дюкян, чиито рафтове са отрупани с всякакви стоки. Погледът му е прикован от череп на вампир: на мястото на кучешките зъби са набучени макари с разноцветни конци. Попаднал е на точното място. Макари могат да се монтират и върху скорпионско жило.

От най-тъмния ъгъл на магазинчето се подава мъж със сива брада.

— Ще купуваш ли, или ще продаваш? — пита той, без да поздрави.

— Ще продавам — отвръща Сарий и отваря инвентара си. Изважда двете щипки, плочките и жилото и ги нарежда върху тезгяха. В гърдите му отново пламва гняв. Сега можеше да има кристал на желанията.

— Това са части от пълзящо животно — установява търговецът. — Не струват много. Но ако по жилото е останала отрова, ще увелича малко сумата.

Слага си увеличително стъкло и проверява извитото черно жило.

— Колко даваш? — пита Сарий. — Интересувам се например от кристали на желанията.

Търговецът рязко вдига глава.

— Кристалите не се продават. Трябва да ги намериш. Или някой да ти подари. За жилото ти давам три златни монети, а за останалото две.

„Не е много. След битката с водните сестри Тирания получи 40“, спомня си Сарий.

— Твърде малко е — отговаря той, следвайки внезапен импулс. — Искам 10 златни монети, иначе ще отнеса нещата другаде.

Търговецът мести поглед между Сарий и жилото на скорпиона.

— Най-много 6.

Споразумяват се за 7 и Сарий излиза от магазина с увереността, че се е справил добре. Самодоволството му угасва, защото само след две витрини вижда изложено скорпионско жило за 55 златни монети. Освен това заради пазарлъка е забравил да попита къде е кръчмата на Атропа. Влиза в обущарница, където могат да се купят ботуши, отблъскващи отрови, снабдени с острия и дори мятащи светкавици. Там му дават с готовност исканите сведения.

Отклонява се на третото кръстовище, както са го упътили, и скоро се изправя пред крива врата с ронещ се лак. На табелата над вратата е нарисувана отворена ножица, а надписът гласи: „Последното прерязване“.

Вътре е по-тъмно, отколкото навън, където вече е паднала нощта. На масите са поставени лампи, но светлината им е толкова слаба, че се виждат само ръцете на клиентите, а лицата им остават скрити в мрака.

Сарий се запътва към тезгяха. Там стои прастара жена, която следва с кривия си показалец линиите на дървото и си мърмори полугласно. Очевидно не забелязва новия гост.

— Искам да се запиша за утрешния турнир — казва Сарий.

Старата вдига очи за миг, но не отговаря.

— Къде да намеря списъка, в който да впиша името си за двубоите на арената? — опитва отново Сарий. — Вие ли сте Атропа?

Името сякаш събужда старицата.

— Да, аз съм Атропа. Ще намериш списъка в мазето. — Оглежда Сарий от главата до петите и клати глава. — Наистина ли искаш да се биеш?

— Да.

— Но ти си двойка. Не постъпваш особено умно. Е, прави каквото искаш. Това не ме засяга.

Тя свежда поглед към дървения тезгях и Сарий се запътва към стълбата, за да слезе в мазето. Там е по-светло, отколкото горе — сводестото помещение е осветено от отворена камина. Списъкът е окачен на стената. Охранява го войник. Сарий се приближава и мъжът се обръща към него.

— Да се запишеш ли идваш?

— Да.

— Как ти е името?

— Сарий.

Той поглежда покрай войника с надеждата да разчете поне няколко от имената в списъка. Сред тях има доста познати: Блъдуърк, Ксохоо, Кескориан, Сапуяпу, Тирания. Но Лелант го няма. Няма ги и другите от лабиринта.

— С какво оръжие ще излезеш?

— С меч.

Войникът записва сведенията в книгата си.

— Още си двойка, както виждам.

Сарий се ядосва. Докога ще му го повтарят?

— И какво от това? Отскоро съм в играта, но точно затова искам да участвам. За да наваксам.

Някой се раздвижва в задния ъгъл на помещението. Едър мъж с дълга черна коса става от стола си и излиза в светлия кръг на огъня.

— Ако толкова ти се иска да наваксаш, излез срещу мен. Да се дуелираме.

Сарий поглежда към мъжа и изпитва странно усещане. Нещо не е наред с този човек. Побиват го тръпки и след тях идва прозрението: чуждият воин изглежда като Ник Дънмор след десет години. Същата гладка черна коса, тесните очи, трапчинката на брадичката — неговите черти, само че по-зрели и засенчени от набола брада. Името му е Лорд Ник. Със сигурност не е случайност.

— Е, ще се дуелираме ли?

— Ако тук е позволено…

Жалко, че не може да види в кое ниво е Лорд Ник. Ами ако е в седмо или дори осмо? Но нищо чудно да е в трето — тогава ще има известен шанс. Спомня си как е убил скорпиона и в гърдите му се надига увереност.

— Дуелите в таверната са разрешени — заявява войникът, очевидно доволен, че ще гледа битка, и оставя списъка без охрана. — Има обаче едно условие: по-слабият да предизвика по-силния. Във вашия случай предизвикателството трябва да отправи Сарий.

Сарий не е сигурен, че иска да се бие. Досега се е бил само срещу чудовища, не срещу друг участник в играта. От друга страна обаче — ако иска да излезе на арената, не е зле да направи пробен рунд.

— Добре. Предизвиквам Лорд Ник на дуел.

— Страхотен си, малкия! — провиква се противникът му.

„Лесно му е да се смее, казва си Сарий. Нали знае, че съм двойка.“ Тази мисъл го кара да се отдръпне от Лорд Ник, който го оглежда внимателно.

— На какво да се обзаложим? Харесвам шлема ти с вълча глава. Ако те победя, ще ми го дадеш. Ако ти ме победиш, ще ти дам щита си. Носи 30 защитни точки.

— Няма да рискувам шлема си. Даже ако ми разкриеш кой си и защо изглеждаш като мен.

— А какво ще дадеш?

Сарий прави мислен преглед на притежанията си.

— Четири златни монети.

— Какво? Не си струва. — Високият мъж е неприятно позната фигура му обръща гръб.

— Разбира се, че си струва — намесва се войникът. — Всяка победоносна битка обогатява жизнения опит и дава сили, не го забравяйте.

Лорд Ник, който се кани да си седне, спира.

— Добре, от мен да мине. Четири златни монети.

Заемат позиция пред камината. Сарий не откъсва очи от лицето на противника си. Има чувството, че ще се бие срещу себе си. Затова не е чудно, че още първият удар на Лорд Ник улучва целта. Сарий вдига щита си с една секунда закъснение. Мечът на противника пронизва рамото му. Съскането в главата му се появява моментално.

Няма време да провери какво става с колана му. Трябва да вярва, че ще преживее още един точен удар. Напада противника и нанася удар по шлема и още един в бедрото. Улучи! На колана на Лорд Ник се появява черно петно.

За съжаление триумфът му не продължава дълго. Противникът избива щита от ръката му и острието на меча влиза в корема му. Сарий се свлича на пода. Съскането в главата му се засилва до непоносимост.

— Спрете!

Войникът застава между дуелантите.

— Сарий е тежко ранен. Има право да реши дали ще продължи да се бие, или ще се предаде.

Няма какво да решава. Сарий няма сили да се изправи. Съскането в главата му стърже като трион. Иска да го спре, но не смее, защото може да пропусне важно предупреждение. Или указание. Нещо важно.

— Предавам се.

Лорд Ник триумфално се изправя над него.

— Хайде, давай четирите златни монети!

Сарий отваря инвентара си, внимавайки да не прави движения, които биха влошили състоянието му. Отброява уговорената сума и въздъхва. Остават му само три монети. Май ще се наложи да превърне в пари вещите, които е отнел от разбойниците. Ако оцелее, разбира се. Червената ивица на колана му е съвсем тясна.

Поглежда настрани, към масите и столовете. Лорд Ник отново се е скрил в сянката. От съседната маса с едно-единствено плавно движение се надига позната фигура. Под качулката, скриваща лицето, святкат добре познатите жълти очи.

— Първи урок — заговаря поучително Пратеника: — Не предизвиквай противник, за когото не знаеш нищо. Бий се с воини, които си виждал да се сражават.

Коленичи до Сарий и слага длан върху главата му. Съскането отслабва.

— Втори урок: бий се само за нещо, което си струва. Четири златни монети са смешен залог. Хайде, стани!

Подава му костеливата си ръка и Ник си спомня за тънките крака на скорпиона. Ала няма друг изход, освен да се подчини.

— Имаме да си говорим. Ела с мен.

Пратеника го отвежда в малко съседно помещение. В средата е поставена кръгла маса, върху нея гори една-единствена свещ. Двамата сядат.

— Отново се нуждаеш от лечение — казва Пратеника. — Нали си спомняш правилата в нашия свят? Имаш само един живот. Само един. Според мен не се стараеш да го запазиш.

Сарий не намира подходящ отговор. По-добре да си мълчи. Явно не е лесно да се угоди на Пратеника. Веднъж се кара на воините, които се пазят, друг път на онези, които рискуват.

— Не ме разбирай грешно. Аз ценя смелостта — продължава Пратеника, сякаш е прочел мислите му. — Затова съм тук. Ще ти помогна.

Слага на масата шишенце със златножълта течност и Сарий познава лечебното питие, което е получил след битката с троловете.

— Много искам да ти го дам. Нали знаеш, утре ще се проведе голям турнир. Това не се случва всеки ден. Който иска да продължи, трябва да участва.

— И аз искам — прошепва Сарий.

— Много добре.

Пратеника се навежда към него, сякаш се готви да му съобщи нещо поверително и не иска друг да ги чуе.

— Двубоите започват в обедния час. Който се е записал, е длъжен да се яви на арената в уреченото време. Внимавай да не пропуснеш началото, защото няма да те допуснат да се биеш.

— Няма да закъснея — обещава Сарий и посяга към шишенцето.

— Не бързай толкова.

Жълтите очи на Пратеника святкат. Той слага ръка върху рамото на Сарий и съскането в главата на ранения отново се засилва.

— Казах, че искам да ти дам това. Не, че ти можеш да си го вземеш.

Сарий отдръпва ръката си. След кратко мълчание Пратеника продължава:

— Мисля, че е по-добре да участваш в битките като тройка, не като двойка.

— Да мина в трето ниво? Би било страхотно.

— Тогава ще изпълним третия ритуал. Ще ти дам поръчение, Сарий.

Дългите костеливи пръсти замислено опипват шишенцето с лечебно питие.

— Вероятно си запазил сребърния диск, който ти отвори Еребус?

Сарий има нужда от малко време, докато проумее какво го пита Пратеника.

— Да, разбира се.

— Много добре. Поръчението е следното: намери нов воин за нас. Или жена воин. Копирай сребърния диск и го предай на човека, когото сметнеш за достоен. Но съблюдавай правилата!

В жълтия поглед на Пратеника святкат червени искри.

— Не казвай нищо за Еребус. Нищичко! Обясни на новака, че му правиш голям подарък. Защото това е истина — ти му отваряш нов свят. Увери се, че той ще мълчи. Кажи му да не показва подаръка на никого. Кажи му го така, че да ти повярва. Обясни му, че трябва да отвори Еребус, когато е сам, без свидетели. Както го направи ти. И се погрижи той или тя да се появи тук възможно най-скоро.

Пратеника вдига шишенцето с лечебната напитка.

— Докато новият воин не пристигне, ти няма да имаш достъп до нас. Нали не искаш да пропуснеш началото на турнира?

Сарий преглъща мъчително.

— Но сега е среднощ, а утре е неделя! Как да намеря толкова бързо подходящ човек?

— Това не е моя грижа. Ти си умен боец и искаш да постигнеш трето ниво. Ако не се справиш, няма да си помръдна пръста. Битките ще започнат без теб.

Сарий е като ударен от гръм. Как да се справи толкова бързо? В никакъв случай не иска да пропусне турнира. Ако мине в трето ниво и се бие добре на арената, още утре може да стане четворка!

— Имаш ли някого предвид? — иска да разбере Пратеника.

— Ами… да.

— Кого?

— Приятел. Казва се Джейми. Джейми Кокс. Мисля, че още не участва.

— Аха. Джейми Кокс. А ако той не се съгласи?

„Емили, казва си Сарий. С радост бих споделил тайната с Емили.“

— Бих могъл да попитам едно момиче… подхваща нерешително той.

— Как се казва?

Никак не му се иска да каже името й.

— Емили Карвър, нали? — пита Пратеника по-скоро небрежно, отколкото любопитно.

Сарий зяпва изумено.

— Ако е тя, мога само да ти пожелая късмет. Вече трима се опитаха да я включат, но не успяха.

Изнервящият тон, необяснимите знания на Пратеника, липсата на време — всичко това заедно гони разумните мисли от главата му. Сарий много иска да се съсредоточи върху същественото. Сега най-важното е да изпълни задачата за третия ритуал.

Джейми, Емили… Кого още да предложи? Дан и Алекс отдавна са в играта, Брини също, Колин, Рашид, Джеръм…

Май шансът е при момичетата. Би могъл да попита Мишел, евентуално Айша или Карен. Или да се насочи към по-малките ученици…

— Сетих се за още една възможност. Ейдриън Маквай — съобщава той на Пратеника. — Мисля, че още не участва в играта, а Еребус сигурно ще му хареса.

Почти незабелязано жълтоокият поклаща глава.

— Няма да приеме.

Настъпва мълчание. Пратеника не го изпуска от очи. Мълчаливо върти шишенцето между пръстите си. Златножълтата течност, очите с цвета на жълтък и пламъчето на свещта са единствените светли петна в помещението.

— Бих искал да опитам с Ейдриън — настоява Сарий. — Според мен ще прояви любопитство към играта.

— Добре, опитай. Значи Джейми Кокс, Емили Карвър и Ейдриън Маквай. Очаквам един от тримата. Ако решиш да избереш друг, първо ме уведоми.

Пратеника подава флакона на Сарий, изчаква го да изпие лечебното питие и излиза от стаята. Сарий едва успява да забележи, че коланът му отново се е оцветил в червено и съскането в главата му е изчезнало, когато вратата се затръшва и екранът почернява.