Урсула Познански
Еребус (27)

27.

Най-сетне дойде краят на седмицата. И с него дойде покана от Виктор: всички да нощуват при него, в неговото „студио“, както го наричаше.

— Ще играем, ще си приказваме, ще пием чай — обясни той по телефона. — Непременно трябва да дойдеш. Открих някои страхотни неща!

— Радвам се, че отново ще излезеш между хора — каза майка му, когато й съобщи за плановете си. — В последно време не вдигаш глава от книгите.

Въоръжен със спален чувал, рогозка и огромни количества ядки и чипс, Ник потегли към студиото на Виктор. Знаеше, че изглежда странно — на всяко кръстовище, на всеки ъгъл се оглеждаше по няколко пъти, за да е сигурен, че никой не го следи. Отново направи дълга обиколка с метрото, за да се отърве от евентуални преследвачи.

— Добре дошъл, приятелю! — Виктор му отвори вратата и взе нещата му. — Отдавна не бях правил парти по пижами! Надявам се да кажеш „да“ на чая и „здрасти“ на Емили.

Емили седеше на същото място, както последния път. При влизането на Ник тя се обърна за миг, посочи извинително към компютъра и отново се съсредоточи върху играта. На стената до нея бе облегната червена раница. И тя ли щеше да нощува тук?

На най-пъстрия диван в съседната стая вече се бяха разположили Спийди и момиче с катраненочерни коси, обръснати от едната страна.

— Кейт — представи я Спийди. — Годеницата ми.

— Радвам се.

Кейт се усмихна и разкри украсени с камъчета кучешки зъби.

— Време е да се включиш, Спийди — каза Виктор. — И не се опитвай да елиминираш шампиона.

— Не съм толкова глупав — изръмжа Спийди и отиде в другата стая. Седна на друг компютър, не на този от последния път.

— Така трябва — обясни Виктор, който очевидно бе забелязал погледа на Ник. — Сигурен съм, че програмата проверява айпи-адреса. Това е първото, което прави. Когато го знае, не ти позволява да видиш и най-малкото дръвче в първото действие.

„Значи идеята ми да взема лаптопа на Фин е била добра“, помисли си Ник.

— Как мина акцията с графитите?

— О! Добре, ако може така да се каже — Виктор му донесе чаша с форма на октопод, любезно преплел две от пипалата си, за да образуват дръжка. — Намерих съобщението, отидох на адреса, изпръсках думите и не ме хванаха.

Виктор разчисти няколко компютърни списания и откри снимката, която му трябваше: стена на къща, на която с красиви синьо-черни букви беше написано: „Който краде мечтите ни, убива“.

— Цитат от Конфуций — поясни Виктор. — Програмистът на Еребус много обича цитати.

Очевидно Ник го бе погледнал слисано, защото Виктор се ухили.

— Трябва да свикнеш с мисълта, че Еребус не се е измислил сам. Има човек, който е написал първоначалния текст. Така е при всяка програма. Обаче Еребус е шампионът на програмите. Невероятно нещо. Повече от невероятно!

Ник беше готов да се закълне, че очите на Виктор овлажняха от възхищение.

— Знаеш ли от колко години програмистите се мъчат да напишат програма, която говори и мисли като човек? Как мислиш, какво би струвала такава програма? Милиони, Ник! Милиарди! А ние получаваме играта гратис, като диск към кутия с корнфлейкс! Защо?

Ник никога не бе гледал на Еребус от тази перспектива. Още от самото начало играта бе застанала срещу него като живо същество и той не се замисляше за финансовата й стойност.

— Защото… защото преследва определена цел? — опита се да отговори той и бе възнаграден с възхитен поглед.

— Точно така! Играта е инструмент. Най-скъпия, най-умно измисления инструмент на света! В мислите си коленича смирено пред създателя на Еребус и го обожавам. — Виктор отпи голяма глътка чай. — Човек, успял да създаде такава програма, не прави случайни намеци. Какво ни казва играта — на нас и на непознатия собственик на гаража?

— „Който краде мечтите ни, убива.“

— Че иска да го убие? Или че другият го заплашва със смърт?

— Точно така. Според мен звучи по-скоро като предупреждение. Във всеки случай цитатът не е избран случайно. Адресът също не е избран случайно.

Виктор си взе една бисквитка. Ник буквално се пръскаше от нетърпение.

— И какво? Кой живее там?

— Оказа се напълно безинтересна личност. Счетоводител, разведен, без деца, принадлежи към средния управленски персонал на фирма за износ на хранителни продукти. Надали можеш да си представиш нещо по-банално. Освен ако в частния си живот не е същински дявол.

Счетоводител. Наистина нищо вълнуващо.

— Ти откри ли някои добри частички от пъзела? — поинтересува се Виктор.

— Боя се, че не. Срещнах само едно момиче, изхвърлено от играта, което се съгласи да ми разкаже. — Ник описа поръченията на Дарлийн: кражбата на компютрите, копирането на документите, купуването на предплатена карта. Виктор записваше прилежно.

— Някой ден може би ще разберем какво се върши — промълви замислено той. — А сега да се занимаем с намеците, скрити в играта. Надявам се да ни кажат нещо повече. Добър ли си в историята на изкуството?

От къде на къде? Ник поклати глава.

— Съжалявам, но не си попаднал на подходящия човек.

— Няма нищо. Тогава ще започнем с орнитология. Какво ти говори понятието Ортолан?

— Ортолан е големият враг. Всички играчи в Еребус се бият срещу него — отговори бързо Ник, зарадван, че знае отговора.

— Съвсем правилно — Виктор усукваше края на мустака си между пръстите и приличаше на магьосник, готвещ се да извади от цилиндъра си зайче. — Искаш ли да ти покажа как изглежда Ортолан?

Виктор се бе сдобил със снимка на Ортолан?

— Разбира се, че искам!

Виктор донесе ноутбук.

— Този е напълно свободен от Еребус. Това значи, че можем да се ровим в интернет, без програмата да забележи и да ни удари през пръстите — отвори капака и се обърна към Ник: — Хайде, потърси Ортолан.

Ник написа думата в Гугъл и отвори Уикипедия.

— Ама че глупост!

Ортолан се оказа просто другото име на градинската овесарка — пойна птичка, която във Франция и Италия се смята за деликатес.

— Много объркващо, нали? — засмя се Виктор. — Досега не съм открил какво се крие зад това послание на господин програмиста. Но не се съмнявам, че иска да ни каже нещо много важно. Открих още нещо и съм сигурен, че ще ти хареса. — Виктор запляска с ръце като дете пред тортата за рождения си ден, сложи пръсти върху клавиатурата, при което безбройните черепи по пръстените му се озъбиха на Ник, но бързо ги отдръпна. — Първо обаче ще те попитам нещо. Участвал ли си в турнир на арената? Утре предстои поредният и героите са толкова развълнувани, че вече мокрят железните си гащи.

Ник се ухили.

— Да, участвах в турнир. За съжаление само в един. Изхвърлиха ме точно преди втория. Страхотно е, ще видиш!

— Отлично. Сигурно си се записал за участие, нали? При кого?

Виктор очевидно обичаше загадките.

— Втория път на самата арена, при церемониалмайстора. Първия път обаче се записах при някакъв войник в кръчмата на Атропа.

Широката усмивка на Виктор бе заменена от пълно изумление.

— Атропа ли каза?

— Да, и какво от това?

— Накъде върви светът? — провикна се Виктор с добре изиграно отчаяние. — Днешните деца явно не учат нищо в училище! Кажи ми поне какво ти направи впечатление у церемониалмайстора!

— Изглеждаше не на място в играта. Няма нищо общо с другите участници. Стори ми се… фалшив. Нарекох го „Опуления“.

Виктор се забавляваше царски.

— Много хубаво! Много подходящо. „Опуления“. Нима не ти се стори познат? — Той отвори широко очи и се опита да имитира израза на церемониалмайстора.

— Не. Съжалявам.

— Я погледни тук!

Виктор написа някакъв адрес и отвори страницата на Ватиканските музеи. Кликна още два пъти и обърна ноутбука така, че Ник да вижда добре екрана.

— Ето го твоя Опулен. Нарисуван лично от Микеланджело.

Минаха минути, докато Ник се ориентира. Виктор му показваше огромна картина със стотици фигури. В средата се виждаха Исус и Мария, а по облаците около тях седяха и стояха полуголи хора. Под двете централни фигури се рееха ангели, които надуваха рогове, други ангели водеха хора от земята към небето. В долния край на картината няколко души се гърчеха в калта, а вдясно от средата… ето го и него. Церемониалмайсторът от Еребус — точно какъвто го помнеше Ник. Гол, само с препаска на слабините, със странните кичури коса на главата и с дълга тояга. На картината тъкмо я размахваше, сякаш се готвеше да бие хората, седнали в лодката му.

— Това е той! — извика възбудено Ник.

— Знаеш ли как се казва?

— Не.

Виктор изправи гръб и си придаде важност.

— Това е Харон. Лодкарят от гръцката митология, който превозва мъртвите по река Стикс, за да ги отведе в подземното царство.

Ник разгледа картината по-обстойно и неволно потрепери. Този Харон наистина се готвеше да бие мъртвите.

— Заслужава си да спомена родителите на твоя Опулен. Харон е син на Нюкта, богинята на нощта, и на… Еребус, вечния мрак.

Главата на Ник забуча.

— Какво означава всичко това?

— Трудно ми е да кажа. Но като погледнем заглавието на картината, може би ще си изясним някои неща. Погледни! — Виктор посочи с курсора думите под изображението.

Микеланджело Буонароти

Страшният съд

Сикстинска канела

— В деня на Страшния съд Бог отделя спасените от прокълнатите — обясни Виктор. — Гледката не е особено красива. А аз се питам дали играта не прави нещо подобно. Избира подходящи хора. Защо иначе да изхвърля безпощадно онези, които не изпълняват възложените им задачи?

— Но това е лудост!

Виктор кликна няколко пъти, за да увеличи лицето на Харон.

— Сигурно е лудост, но всеки детайл е внимателно обмислен. Какво ми каза преди малко? Че кръчмата, в която си се записал за участие в турнира, е била на Атропа, нали?

— Истинското й име е „Последното прерязване“ — уточни Ник.

— О, мое момче, мое бедно, сляпо момче! — извика театрално Виктор и отново натрака нещо на компютъра. — Виж тук. Атропа е една от трите мойри — гръцките богини на съдбата. Тя е най-старата и най-мрачната. Задачата и е да прерязва нишката на живота. Последното прерязване. — Виктор въздъхна и затвори ноутбука. — Играта дава ясни указания. Програмистът е имал слабост към гръцката митология. Това е едното. Всички символи, които е използвал, са свързани със смърт и гибел. Това е второто. В комбинация с гениалността на програмата и пристрастяването, което причинява — олеле! Цяла бъчва динамит под този диван би ме обезпокоила по-малко.

Виктор обаче не изглеждаше обезпокоен, напротив — беше много доволен. Напълни чашата си и се облегна назад.

— Дотук добре — установи Ник след кратко мълчание. — Но за какво ще ни послужи това, което узнахме?

— Да се наслаждаваме на ума си — отговори Виктор. — И да търсим други указания. Много скоро ще се появи поне едно, за което да се хванем.

Ник прекара следващия половин час зад гърба на Спийди, който отиде в кулата и се превърна във варварина Куокс. Виктор му даде химикал и бележник и му заръча да записва детайлите, които му правят впечатление в кулата. Плочите бяха медни — какво означаваше това? Ник записа всички думи на гнома с надеждата да открие закодирани послания. Кейт се стараеше да му помага. Посочи му няколко драскотини по стената и Ник ги нарисува. Може би зад тях се криеше образ, план, име — нещо?

Виктор седна отново пред компютъра и Скуамато излезе в степта да търси приключения. Почти на всяка крачка от земята се изстрелваха огромни змии, опитваха се да го захапят и моментално изчезваха. Ала Виктор явно притежаваше шесто чувство, защото всеки път отскачаше и нито една змия не го ухапа.

Междувременно Хемера стоеше край лагерен огън с още четирима воини, сред които беше и Нуракс, и водеше разговор за предстоящия турнир. Нуракс обяви, че се надява да спечели поне още две нива и ако всичко върви по план, може да се опита да си извоюва място във Вътрешния кръг.

Емили се местеше нервно на стола си. Ник предположи, че присъствието му зад гърба й я изнервя, затова се оттегли в съседната стая. Седна на дивана с розите и платноходите и отвори „чистия“ ноутбук. Мисълта, че неговият собствен компютър е „под контрол“, го тревожеше. Сигурно затова Емили му бе забранила да й праща мейли.

Щом този компютър не е под контрола на Еребус, какво ще се случи, ако потърси играта в Гугъл?

Ник написа „Еребус“ и намери линка „Еребус — играта“, който му бе изпратил лично предупреждение. Отвори го и прочете съвсем различен текст.

Радост, дева вдъхновена,

лъч божествен, дивен дар,

свеждаме опиянени

взор пред твоя свят олтар.

Ти сплотяваш в порив чуден

разделените от зло,

братя стават всички люде,

ти разпериш ли крило.^[1]

Ник поклати глава и затвори страницата. Това беше началото на „Ода на радостта“ на Шилер, известна най-вече от Деветата симфония на Бетовен. Каква беше връзката на този текст с играта? Сигурно са го сложили специално за случайно отворили страницата не-играчи. Все едно. Да продължи с разследването.

Ник отвори отново Гугъл и написа „медна плоча“. Първите страници бяха запълнени с магазини и производители на медни плочи. Освен това откри множество стари книги с медни гравюри. Очевидно търсенето не даваше резултат.

Комбинацията от „змии“ и „гръцка митология“ му показа деветоглавата Хидра — змиите, които изникваха пред Виктор, бяха само с една глава. Имаше една змия, която се увиваше около жезъла на Асклепий, и друга, която охраняваше Делфийския оракул. Нито една не изникваше от земята. И тук нищо.

Какво още? Ник хвърли поглед към полуотворената врата на съседната стая. Всички се бяха задълбочили в играта, само Кейт вдигаше шум в кухнята. Ник отиде при нея, за да пита дали не иска помощ, но двете тави с пица вече бяха сложени във фурната.

— Знаеш ли как е фамилното име на Виктор? — попита Ник.

— Лански — Кейт увеличи малко температурата, въздъхна и върна регулатора в предишното положение. — Трудно ми е да улуча температурата на чужда фурна. Пиците ми стават или черни, или клисави. Надявам се, че харесваш италианска шунка с много лук.

— О, разбира се. Чудесно.

Ник се върна в стаята и написа „Виктор Лански“. Намери един в Канада и един в Лондон. Бинго. Виктор се оказа известна личност сред компютърджиите. Даже издаваше специализирано списание за компютърни игри, което се ползваше с добро име в бранша — нищо, че излизаше нередовно. О, и още нещо: някой си Зоболино пишеше на страницата си, че е добър приятел на скандално известния Виктор Лански.

С Виктор имаме скъпи спомени от времето, когато нито една стена и нито един железопътен вагон не бяха опазени от нашето изкуство. Да пръскаш или да не пръскаш — за нас този въпрос никога не е стоял. Ние бяхме ярките богове на графити-сцената. Ако не ни бяха хванали един-единствен път, сигурно и днес щяхме да придаваме цвят на Лондон.

Ник прочете текста няколко пъти. Тук пишеше черно на бяло, че Виктор се е занимавал с графити и е бил хванат на местопрестъплението. Еребус можеше да чете и изискваше всеки да се регистрира със собственото си име. Вероятно разследва всеки новак. Страхотна идея!

Еребус черпи информация от интернет — започна да пише Ник. — Досега не сме се сетили за това. Целия интернет? Сигурно проверява твърдия диск и може би следи страниците, които играчът посещава. Това значи, че играта е всезнаеща.

Ако предположението му е вярно, Еребус е прочел и MSN-протокола на неговия компютър и е взел предвид разговорите му с Фин. Това изясняваше случката с тениската на Hell Froze Over…

Ник много искаше да обсъди изводите си с Виктор, но в момента Скуамато се катереше по гигантска стена и се мъчеше да се задържи. Нетърпелив, Ник изгълта две чаши чай, който междувременно бе напълно изстинал. Наля си и трета, но когато посегна към бележника, за да прочете още веднъж бележките си, я преобърна.

— По дяволите!

Ник се разбърза да премести ноутбука, поне пет килограма компютърни списания и записките си — те бяха пострадали най-сериозно.

— О, и ти ли имаш проблеми? — Емили застана на вратата и се усмихна уморено. Очите й бяха силно зачервени.

— Съжалявам! Ужасно съм тромав. Почакай, ей сега ще донеса парцал.

Ник отиде в кухнята, намери ролка кухненска хартия и се върна с бързи крачки. Емили вече беше извадила от джоба си пакетче кърпички и се опитваше да попречи на чая да се излее на пода.

— Как е Хемера? — попита Ник, докато бършеше трескаво.

— Има една рана на корема и една на крака. Свиренето в слушалките беше толкова мъчително, че едва издържах. — Емили падна тежко на втория по грозота диван и се прозя. — Имам спешна нужда от кафе, но в къщата на Виктор никога няма кафе. До час трябва да изпълня поръчението на Пратеника. За щастие не е нещо сложно. За съжаление обаче е ужасно гадно — заключи тя и отново се прозя.

— Ще ида в Старбъкс и ще ти купя кафе — предложи веднага Ник.

— Много е далече — възрази Емили, но в следващия миг лицето й светна. — И аз ще дойда. И без това имам нужда от чист въздух. И от телефонна кабина.

— За поръчението ли?

Емили кимна.

— Случайна телефонна кабина. Този път не се налага да обиколя половин Лондон.

Ник погледна през прозореца, но не забеляза нищо подозрително в мрака. Въпреки това, щом излязоха на улицата, се огледа още веднъж.

— Ако някой ни дебне, сигурно се е скрил добре.

Тръгнаха по Кроумър Стрийт и завиха по Грейс Ин Роуд, където по това време почти нямаше хора. Само понякога се появяваха групички младежи и Емили ги изпращаше с подозрителен поглед. И двамата се чувстваха преследвани и бързаха към целта. Стигнаха до метростанцията Кингс Крос, където имаше много телефонни кабини. Емили спря пред първата.

— Не мога да го направя — установи трезво тя.

— Какво не можеш?

— Трябва да се обадя на един човек и да го заплаша — тя погледна умолително Ник, сякаш се надяваше той да разреши дилемата й. — Не мога даже да изразя заплахата малко по-меко, защото Пратеника ми е издиктувал текста.

— Разбирам те. Крайно неприятна ситуация — Ник беше наясно колко вяло звучи утешението му, но не можа да измисли нищо по-умно. — Не забравяй, че го правиш, само за да спрем играта. Не го правиш за собствено удоволствие. Не искаш да заплашваш онзи човек. Искаш да разбереш кой е Еребус.

— Обаче жертвата не знае — прошепна Емили.

— Спомни си Виктор и цитата от Конфуций.

— Моето послание със сигурност не е от Конфуций. Звучи ужасно — Емили кимна решително и отвори вратата на телефонната кабина. — По-добре да го свърша веднага — добави тихо тя и извади от джоба си дребни пари, айпода си и лист хартия.

— За какво ти е айпод?

— Длъжна съм да запиша разговора и да го кача в интернет. Като че ли и без записа не е достатъчно лошо.

Ник остана на пост пред кабината. Емили набра номера с отчаяна гримаса, включи айпода и го вдигна към слушалката. Щом чу сигнала свободно, тя затвори очи. Само след втория сигнал обаче търсеният човек се обади.

— Още не е свършило — заговори Емили с гробовен глас. — Никога вече няма да имате покой. Той не е забравил нищо. Не е простил. Няма да се отървете. Ще ви отмъстим.

— Кой е там? — изкрещя мъжът от другия край на жицата. — Още сега ще се обадя в полицията, да знаете! Вие сте престъпници! Криминални престъпници!

Последва тихо изречено проклятие и телефонът почна да дава заето. Емили окачи слушалката с трепереща ръка.

— Лошо ми е — проговори задавено тя. — Тази игра е плод на болен ум. Никога вече няма да правя такива неща. Искам да пия кафе.

Влязоха в Старбъкс на Пентънвил Роуд и се настаниха в едно спокойно ъгълче. Емили си поръча двойно капучино с допълнително еспресо. Ник си поръча същото, взе и два мъфина с шоколад и изпита огромно задоволство, че Емили му бе позволила да я покани.

— Откъде познаваш Виктор? — попита той, докато хапваха от мъфините и духаха кафето, за да изстине по-бързо.

— Беше приятел на Джак — Емили изглеждаше доста по-спокойна. — Виктор, естествено, твърди, че той е приятел на Джак — фактът, че Джак се е удавил, не можел да навреди на истинското приятелство.

Още преди да усети какво иска да направи, Ник сложи ръка върху нейната. Тя не я отдръпна, напротив, преплете пръсти с неговите.

— Виктор ми помогна много. Прие ме като малка сестричка. Бих казала даже, че ме осинови.

— Той е страхотен — Ник го каза абсолютно искрено. Повече не беше нужно. Имаше чувството, че всеки момент ще отлети в небесата. За да прикрие смущението си, отпи голяма глътка кафе — добре, че вече бе добило поносима температура.

— Кейт ще ни се кара — рече след малко той. — Ние се тъпчем с мъфини, а тя пече пица.

— Аз мога да ям мъфини и пица до безкрай — увери го Емили. — Виктор също. Не се притеснявай. Въпреки това няма да седим дълго тук. Първо, кварталът не е много сигурен и второ, смятам да пусна телефонния номер на жертвата в Гугъл.

Двамата излязоха скоро и Емили съвсем естествено улови Ник за ръка. Кварталът наистина не беше подходящ за романтични срещи, но ако зависеше от Ник, разходката им щеше да продължи цяла нощ.

 

 

Когато най-сетне се добраха до жилището на Виктор, от пицата бяха останали само трохи. Кейт извинително разпери ръце.

— Виктор е виновен. Твърди, че геният се нуждае от много храна. Не е останала и половин пица. Но бих могла да ви направя спагети.

Двамата се задоволиха с остатъците от пицата и си отвориха кутийка фъстъци. Диванът с рози и платноходи изведнъж стана най-хубавото място на света. Ник отвори ноутбука и пусна търсене на номера, който Емили му издиктува.

— Нито един резултат. Жалко.

— Очаквах го — промърмори Емили. — Вероятно е таен. Жалко, че онзи не се обади с името си, а само с „Ало“.

При думата „таен“ в сърцето на Ник затрептя една скрита струна. Трябваше да каже нещо на Емили. Сега. Дано само не угаси усмивката на лицето й.

— Искам да ти призная нещо. От няколко месеца чета блога ти в девиантарт. Чета стиховете ти. Намирам ги прекрасни. Също и рисунките ти.

Емили го изгледа смаяно.

— Откъде знаеш, че пиша в девиантарт?

— Веднъж някой се разбъбри. Моля те, не се сърди. Не искам да се чувстваш неловко.

Емили погледна настрана.

— Жалко.

— Как така жалко?

— Защото много исках сама да ти покажа стихотворенията и рисунките. Някой ден.

Тя облегна глава на рамото му и затвори очи. Ник, който изпитваше такова облекчение, че беше готов да затанцува, едва сега забеляза присъствието на Виктор.

— Около лагерния огън се наблюдава групово гушкане — съобщи весело той. — Рекох си, че не би било зле да проверя какво правите вие, но май пак попаднах на гушкане. — Той се разположи на дивана срещу тях и се засмя.

Емили докладва за изпълненото поръчение.

— Заплаших напълно непознат човек. Кой знае какво си мисли сега. Вероятно няма понятие за какво става дума.

— Помниш ли какво точно му каза?

Емили му подаде листчето.

— Още не е свършило. Никога вече няма да имате покой. Той не е забравил нищо. Не е простил. Няма да се отървете. Ще ви отмъстим. — Виктор буквално вибрираше от напрежение. — Невероятно! Добре, да обобщим. Някой неизвестен е набрал много гняв срещу твоя човек, Емили. Готов съм да се обзаложа, че много иска да го види в лодката на Харон — или поне как Атропа прерязва нишката на живота му.

Емили го погледна объркано и Виктор се изпъчи като паун — отново му се удаваше случай да се поперчи с общата си култура.

— За съжаление този телефонен номер не е на моя собственик на гараж, иначе можехме да му изпратим любезно предупреждение. — Виктор разклати каната, но тя беше празна и мустакът му увисна. — Ако питате мен, Еребус преследва само една цел: да си отмъсти на някого. На Ортолан, нашата деликатесна пойна птичка.

— Аз обаче си представям отмъщението другояче, не като графити по стената на гаража или заплашителни обаждания — подхвърли Ник.

— Много бих се учудил, ако спрете дотук — възрази Виктор. — Доколкото си спомням, ти ми разказа за някакъв пистолет в кутия от пури.

Ник бе залян от студена, гореща и пак студена вълна.

— Значи според теб Еребус иска да застреляме някого?

— Твърде е възможно. Ако не се лъжа, играта се опитва да формира елитен отряд за специални поръчения. — Този път в усмивката на Виктор нямаше и капчица веселие. — Много ми се ще да узная кои са включени във Вътрешния кръг.

През следващия половин час Вътрешният кръг се въртеше в мислите на Ник като огнено колело. Елитен отряд? Команда за отмъщение? Но с какво поръчение?

Виктор се върна към играта, а Ник и Емили отидоха в кухнята да сложат вода за чай.

— Ти също ще се върнеш в Еребус, нали? — попита той. — Вече изпълни поръчението.

— Предпочитам да го направя утре. Искам да видя как се провежда турнир — може би ще ми помогне да си направя някои изводи. Глупаво е, че не знаем кой се крие зад играчите.

Емили внимателно наля гореща вода върху скъпоценните чаени листенца.

— Знаеш ли, има един играч, който се разхожда с твоето лице.

— Знам. През цялото време ме тормозеше, но какво да правя?

— Аз пък се радвам всеки път, като го видя — засмя се Емили.

Двамата се върнаха в стаята с диваните и той разказа на Емили за Сарий.

— Той беше супер, знаеш ли? Дяволски бърз с меча и супер бегач. От пето ниво нагоре оставях всички зад гърба си.

— Защо тогава те изхвърлиха?

— Заради мистър Уотсън и неговия термос — Ник й разказа какво поръчение бе получил и не скри, че много му се е искало да го изпълни. — Честна дума, за малко да го направя.

Емили трепереше, сякаш й беше студено.

— Играта наистина умее да се справя с враговете. Как смяташ, дали и историята с Ерик и Айша е била замислена по такъв начин?

— Възможно е. Даже е вероятно.

Ник я изгледа отстрани, но не откри нищо друго, освен искрен интерес.

— Трябва да внимаваме, Ник. Преди всичко ти. Наскоро Колин пусна една ужасна забележка. „Дойде времето да спра въздуха на Ник.“ Малко след като се сбихте пред кафетерията. Не го подценявай.

„Права е“, помисли си Ник, но Колин много обича да си отваря устата.

Наля чай в чашата на Виктор и му я занесе в другата стая. Скуамато и Бероксар тъкмо обсъждаха предимствата на брадвите пред мечовете.

Бероксар. Ник намери химикал и лист хартия и написа: „Бероксар беше във Вътрешния кръг, но Блъдуърк го победи.“

Виктор му кимна признателно и вдигна палец.

Падна нощ. Емили отвори раницата си и разпъна спалния чувал. Двамата си поговориха за съучениците си и се опитаха да открият кой зад коя фигура от играта се крие. Ала повечето пъти бяха на различно мнение.

Малко след полунощ се появи Виктор.

— Стига за днес. Изтощен съм. Имаме ли нещо за ядене? Емили извади от раницата голям шоколад с лешници и Виктор си отчупи половината с извиняващ се поглед.

— Нещо се мъти — съобщи важно той. — Гномовете тичат напред-назад и дрънкат за голямата битка, в която всеки щял да докаже годността си.

— Мисля, че утре ще се разгори битка за местата във Вътрешния кръг — каза Ник. — Аз възнамерявах да опитам на втория турнир, но точно тогава ме изхвърлиха. Пратеника каза, че той лично ще ми съобщи името на най-слабия воин във Вътрешния кръг. И сигурно щеше да го направи, ако бях изпълнил поръчението за мистър Уотсън.

Виктор кимна с пълна уста и вдигна пръст.

— Много правилно! Той щеше да ти даде съвети, за да те задържи. Въпросът е защо е искал да те запази. Отговор: защото си щял да му докажеш, че за Еребус си готов да вървиш през трупове. Или да лежиш в затвора.

Ник и Емили си размениха многозначителен поглед. Някой бе минал през трупа на Джейми. Почти. Дали утре ще го възкачат на златния щит?

— За мен никога не е било особен проблем да мина през трупа на някой учител — продължи замислено Виктор. — Няколко пъти бях готов да го направя и без намесата на някакъв си пратеник.

Поговориха още малко, после Виктор се оттегли в спалнята си. Спийди също приключи с играта и двамата с Кейт се разположиха на огромен надуваем матрак в компютърното помещение.

— Лека нощ — пошепна Емили и го целуна по устните — невероятно меко и нежно. Пръстите й помилваха тила му. — Лека нощ, гарвани.

Тя облегна глава на рамото му и затвори очи. Дишането й скоро стана равномерно. Косата й го гъделичкаше по шията. Ник остана неподвижен, загледан в нощта навън. Искаше да лежи така цяла вечност. Всичко да остане като сега, точно такова. Най-добре светът да спре да се движи.