Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (7)

Глава 7

В една гореща октомврийска сутрин тя отиде за последен път на работа в ресторанта. Предишните две седмици бяха изключително напрегнати и й се струваше, че никога няма да намери време за всичко, което трябваше да свърши. Пътувания до центъра на Лос Анджелис, за да поръча оборудването, което безценният й кредит й даваше право да купи; разговори с ресторантьори, за да сведе поръчките за пайове до рентабилно количество; безброй посещения до къщата, която бояджиите ремонтираха; тежки тайни размисли за пари. От работа и грижи вечер си лягаше толкова изтощена, че едвам успяваше да заспи. Но всичко това свърши. Оборудването беше доставено, заедно с гигантската печка, която караше сърцето й да бие силно всеки път щом я погледнеше; бояджиите почти приключваха с ремонта; три нови договора за пайове бяха преминали успешно етапа с мострите. Дългът, който трябваше да обслужва, лихвите, данъците и вноските я плашеха и в същото време я изпълваха с вълнение. Ако се справеше в първите една-две години, казваше си тя, наистина ще постигне нещо. Седеше на закуска с момичетата, слушаше как Айда инструктира Шърли, която щеше да я замести, и изпитваше странна лекота, сякаш беше направена от въздух и всеки миг щеше да отлети.

Айда говореше с обичайната си сериозност.

— Ако се наложи да накараш клиент да почака, не можеш да го оставиш просто ей така да си седи, както направи вчера. Трябва да покажеш интерес към него, да му внушиш, че се грижиш за него. Питай го дали не иска супа или нещо друго, докато чака.

— Или поне дали не иска да те опипа.

Айда не обърна внимание на подмятането на Анна, а продължи мрачно да говори. Когато в участъка на Анна седна нов клиент, Милдред й направи знак да си допие кафето.

— Седни, аз ще се погрижа за него.

Почти не му обърна внимание, само се чудеше дали плешивината на главата му си беше мургава по рождение, или беше загоряла от слънцето. Беше малка плешивина с черна коса около нея, но пак си беше плешивина. Докато той прелистваше менюто, тя реши, че все пак е обгорял от слънцето. След това забеляза, че целият е много почернял, но не само заради това приличаше на латиноамериканец. Беше висок като върлина и в омачкания си спортен костюм приличаше на момче. Имаше кафяви очи, а подрязаният му мустак беше много европейски. Всичко това тя отбеляза съвсем незаинтересовано, докато той не остави менюто и не я погледна.

— Защо изобщо гледам това? Защо хората четат менюто за закуска? Всеки знае точно какво смята да си поръча, но въпреки това продължава да чете.

— За да види какви са цените, разбира се.

Нямаше намерение да пуска шеги, но очите му я гледаха приятелски и репликата й се изплъзна от устата. Той щракна с пръсти сякаш току-що беше чул отговор на въпрос, който го бе измъчвал цял живот.

— Точно така. — Двамата се засмяха, а после той стана делови. — Готова ли си?

— Слушам.

— Портокалов сок, овесена каша, бекон, яйца на очи, не много препържени, препечена филийка и голямо кафе. Запомни ли? — Тя му изрецитира поръчката със същата интонация като неговата и двамата отново се засмяха. — И ако може малко по-бързо, че искам да успея да стигна до Ароухед и да поплувам преди залез-слънце.

— О, и на мен ми се ходи до Ароухед.

— Ами ела.

— Внимавай, защото може и да се съглася.

Когато се върна с портокаловия сок, той се усмихна и каза:

— Е? Аз сериозно те поканих.

— Казах ти да внимаваш. Може и аз да съм била сериозна.

— Знаеш ли кое би било изключително оригинално от твоя страна?

— Кое?

— Да се съгласиш ей така, веднага.

Внезапно я обзе силно вълнение. Спомни си, че в момента е напълно свободна. Всичките й пайове бяха приготвени и доставени, децата бяха със семейство Пиърс на плажа, бояджиите щяха да приключат до обяд, нищо не я задържаше. Сякаш за известно време Бог я бе отписал от плановете си и когато се обърна към мъжа, усети вятъра в косите си. Отиде до кухнята и повика Айда.

— Айда, мисля, че момичето се притеснява от мен. Струва ми се, че я изнервям. Все някога трябва да започне да се справя сама. Защо просто тихичко не си тръгна?

Айда погледна към господин Крис, който се занимаваше със счетоводството.

— Е, той много ще се зарадва да си спести някой цент.

— Разбира се.

— Добре, Милдред, тръгвай, желая ти много късмет с ресторанта и ще дойда в него при първа възможност. А надницата ти?

— Ще си я взема другата седмица.

— Точно така, когато дойдеш с пайовете.

Милдред взе бекона и яйцата и излезе от кухнята. Срещна очите на мъжа още преди да прекрачи прага и не успя да сдържи усмивката си, когато тръгна към него. Постави чинията пред него и попита:

— Какво си се ухилил?

— А ти защо си така усмихната?

— За разнообразие.

— По дяволите, харесвам те.

Всичко след това се случи бързо, задъхано и страстно. Той настояваше да тръгнат, тя каза, че трябва да закара колата си до дома. Той искаше да я следва, тя каза, че има да свърши някаква работа. Трябваше да провери дали ресторантът й е заключен, след като бояджиите са си тръгнали, но не се впусна в подробности. Разбраха се да се срещнат пред аптека „Колорадо“ в дванайсет и петнайсет. Анна пое задълженията си в ресторанта, а Милдред се забърза към съблекалнята, преоблече се, сбогува се набързо и излетя от заведението. Но не се прибра веднага у дома. Втурна се към „Бродуей Холивуд“ и си купи плажни принадлежности, като благодареше на късмета си, че е взела достатъчно пари, за да плати за тях. След това се качи на колата и пое към вкъщи. Часовникът на таблото показваше дванайсет без четиринайсет, когато стигна до алеята пред дома си. Паркира колата, затвори гаража и се втурна вътре с торбите, като по навик погледна към къщата на семейство Геслър. Щорите им бяха спуснати, очевидно бяха заминали за уикенда. Влезе, пусна и тя щорите, заключи вратата, провери хладилника, печката, бойлера и крановете. След това си свали роклята, облече си спортния костюм и си сложи шапка с голяма периферия. Отвори новата си плажна чанта и пъхна вътре покупките. Грабна от тоалетката гребен и също го пусна вътре. От банята взе чиста хавлиена кърпа и сапун и прибра и тях. След това затвори чантата, грабна едно манто и изскочи през вратата. Провери дали е заключила и пое с бавна стъпка по алеята, която комично контрастираше на бясната скорост, с която беше действала само преди секунди. Демонстрираше сдържаност и спокойствие, беше просто дама, излязла да поплува в събота. Чантата невинно се полюляваше на рамото й, мантото беше метнато небрежно на ръката й.

Но когато се отдалечи от дома си, отново ускори крачка. Почти тичаше, когато стигна до ресторанта си. Беше си заключен и един поглед през прозореца й бе достатъчен, за да установи, че бояджиите са си тръгнали. Обиколи го и обходи с очи всяка безценна част от него. Остана доволна, че всичко е наред, и тръгна към аптеката. Не беше изминала и две пресечки, когато чу клаксон толкова близо зад гърба си, че подскочи. Той беше само на метър от нея, седеше зад волана на голям син корд^[1].

— Свирнах ти и преди малко, но ти не се спря.

— Е, и двамата сме навреме.

— Качвай се. Охо, изглеждаш страхотно.

Поеха през Пасадена и решиха, че е време да си кажат имената. Когато той чу нейното, я попита дали има някаква връзка с „Пиърс Хоумс“. Тя отвърна, че е била „омъжена известно време за компанията“, а той изглеждаше доволен от това и обяви, че фирмата е строяла най-лошите къщи, чиито покриви винаги течали. Тя отговори, че това е нищо в сравнение с начина, по който изтичали парите, и двамата весело се разсмяха. Името му беше Берагон. Трябваше да й го каже буква по буква, докато тя се научи да го произнася правилно, а когато той постави ударението на последната сричка, тя попита:

— Френско ли е?

— Испанско, или поне така предполагам. Моят прапрадядо е от първите заселници. Нали се сещаш, безгрижните кабалерос, които прогонили индианците от земите им, отказвали да плащат данъци на краля и се продали на американците, когато президентът Полк започнал да анексира територии. Но ако питаш мен, старият глупак е бил италианец. Не мога да го докажа, но мисля, че оригиналното име е Бергони. Но щом е решил да се прави на испанец, аз нямам нищо против. Жабар или испанец, може да му се има толкова доверие, колкото на охлюва да подскочи, затова няма значение.

— А как е първото ти име?

— Монтгомъри, ако щеш вярвай. Но Монти не звучи толкова зле.

— Значи ако някога те опозная достатъчно добре, за да ти говоря на малко име, ще те наричам така.

— Обещаваш ли, г-жо Пиърс?

— Да, господин Берагон.

Тя беше доволна, защото всички тези подробности означаваха, че й е казал истинското си име, а не някакво измислено за изключителни случаи. Облегна се и безпокойството й, че просто са я забърсали за една вечер, изчезна.

 

 

За всеки спазващ законите гражданин пътуването от Глендейл до Лейк Ароухед трае два часа и половина. Но господин Берагон не обръщаше много внимание на законите. Синята кола набра скорост от сто километра и се задържа на нея. Пристигнаха малко след два часа. Но не отидоха до курорта, а поеха по тясно шосе вдясно и влязоха в боровата гора, която изпълваше въздуха с приятен аромат. Скоро след това излязоха на черен път, започнаха да се провират между храстите, които удряха с клоните си предното стъкло, и спряха внезапно зад малка дървена барака. Господин Берагон вдигна ръчната спирачка и понечи да слезе, но се спря и каза сякаш току-що му беше хрумнало:

— Може би предпочиташ бунгало от другата страна? Държа това тук, но…

— Мисля, че тук е добре.

Той взе чантата й и двамата тръгнаха по дървената платформа към входа. Отключи вратата и влязоха в най-задушната стая, в която Милдред някога се беше озовавала.

— О!

Той започна да отваря прозорците и вратите, за да стане течение. Очевидно бунгалото беше стояло затворено поне месец. Докато той проветряваше, тя се огледа. Намираха се във всекидневната на груба планинска къщичка с дървено дюшеме, между чиито дъски се виждаше червеникавата почва отдолу. По пода имаше два-три мексикански килима, мебелите бяха дъбови с кожени седалки. Но пък имаше каменна камина и атмосферата беше мъжествена и непринудена, затова донякъде й хареса. Той скоро се върна при нея и попита:

— Гладна ли си? Можем да обядваме в таверната или предпочиташ първо да поплуваме?

— А ти гладен ли си? Току-що закуси.

— Значи ще поплуваме.

Взе чантата й и я поведе към малка стая в дъното, в която имаше само памучен килим, стол и метално легло, покрито с одеяла.

— Ако смяташ, че можеш да се преоблечеш тук, аз ще отида във всекидневната и ще се видим след няколко минути.

— Няма да се бавя.

И двамата говореха съвсем небрежно, но веднага щом остана сама, тя сложи чантата си на леглото и я отвори дори по-бързо отколкото я беше затворила у дома си. Страхуваше се, че той ще влезе, преди да е приключила с преобличането. Но не вероятните последствия от това я плашеха. Жегата, а сега и боровият бриз, който се бе втурнал в бунгалото, я изпълваха с упойващата нега на южните морета, с някакво желание да безделничи, да се забавлява, да бъде хваната полуоблечена и тя да не изпита никакъв срам от това. Но когато той излезе, тя помириса косата си и усети, че вони на мазнината за пържене на Арчи. Често се случваше, особено когато не беше ходила известно време на фризьор, но дали Уоли го забелязваше, дали му харесваше, я беше грижа точно толкова колкото дали ще се отбие в дома й или не. Но вероятността този мъж да го забележи, я караше да се гърчи от ужас. Затова държеше на всяка цена да се потопи във водата и да се измие, преди той да се доближи до нея.

Свали си трескаво дрехите, сложи ги на стола и облече банския. Това беше преди модата на саронгите и семплият й червеникавокафяв бански костюм я правеше да изглежда малка, уязвима и абсурдно млада. Обу джапанките си и взе сапуна. До нея имаше врата, която водеше към някакъв малък коридор. Отвори я и надникна. Видя решетка, а зад нея — пътеката, която обикаляше къщата. Излезе и затича право към дървения кей. Стисна сапуна в ръка и се гмурна. Водата беше толкова студена, че потрепери, но се спусна надолу, докато стигна на няколко сантиметра от камъните по дъното. Така удобно прикрита започна да втрива сапуна в косата си, като балансираше във водата със свободната си ръка и сдържаше дъха си, докато сърцето й започна силно да бие.

Когато изскочи на повърхността, той стоеше на кея и тя пусна сапуна на дъното.

— Доста си бърза.

— Беше ми горещо.

— Забравила си плувната си шапка.

— Аз… Сигурно изглеждам ужасно.

— Приличаш на удавен плъх.

— А ти да се видиш на какво приличаш!

При тази дръзка реплика той се гмурна във водата и настана паметна гонитба с викове, ритане и пляскане. Тя се отскубна от него, а той я последва бавно и лениво; от време на време спираха и се отпускаха на повърхността, след това отново започваха да се гонят, сякаш той току-що беше измислил нова стратегия как да я залови. След известно време тя се умори и пое обратно към кея. Но тогава той се озова пред нея, след като беше плувал под водата и пресече пътя й. Хвана я и следващото нещо, което си спомняше, беше как я носи на ръце към бунгалото. Когато усети отново топлия въздух, упойният дух на южните морета се завърна. Тя се почувства слаба и беззащитна и едва събра сили да изрита плажната чанта от леглото.

 

 

Станаха по тъмно. Отидоха с колата до таверната да вечерят. Когато се върнаха, беше станало студено и решиха да запалят огън с борови съчки. Но пък после им се стори, че са още гладни, качиха се на колата и тръгнаха към Сан Бернардино за месо, което тя предложи да изпече. Върнаха се късно, но събраха дърва под светлините на фаровете и ги запалиха. Тя ги изчака да се превърнат в жарава, сложи месото върху тях да се пече и го държа с машата, докато стане готово. Той донесе чинии, разрязаха изпеченото парче и му се нахвърлиха гладно като два вълка. После той й помогна да измият съдовете и тържествено я попита дали е готова да се прибира, а тя тържествено му отвърна, че е готова. Той я отнесе отново на ръце до спалнята, двамата потрепериха от неочаквания студ и само след пет минути вече възклицаваха колко е хубаво под одеялата.

След известно време започнаха да си говорят и тя научи, че той е на трийсет и три години, учил е в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и живее в Пасадена, че и семейството му живее там, или поне майка му и сестра му, които май бяха единствените му роднини. Когато го попита какво работи, той каза:

— О, не знам. Предполагам, че съм в бизнеса с плодове. Портокали, грейпфрути, нещо такова.

— Да не работиш на борсата?

— По-скоро не. Проклетата калифорнийска борса на производителите на плодове ми взима хляба от устата. Мразя „Сънкист“, „Сънмейд“ и всяка марка, на чието лого има хубаво здраво момиче^[2].

— Искаш да кажеш, че си независим?

— По дяволите, какво значение има какъв съм? Да, предполагам, че съм независим. Имам компания за износ на плодове. Не цялата е моя, притежавам само част от нея. Както и земя, част от имот, който наследих. На всеки четири месеца ми пращат чек и сумата на него става все по-малка, откакто се появиха „Сънкист“. Нищо не работя, ако това имаш предвид.

— Значи просто безделничиш?

— Може и така да се каже.

— Не смяташ ли да се захванеш с нещо?

— И защо да го правя?

Изглеждаше доста раздразнен и тя смени темата, но това й се стори обезпокоително. Имаше комплекс на тема лентяйство, мразеше го, но й се стори, че нещо в мързелуването на този мъж беше по-различно от това на Бърт. Бърт поне имаше планове, грандиозни мечти, които вярваше, че ще се сбъднат. А тук не ставаше въпрос за слабост, а за начин на живот, който й въздействаше по същия начин като маниерността на Веда — умът й го отхвърляше, но сърцето й по някакъв начин беше впечатлено от него; караше я да се чувства незначителна, зла и проста. А и небрежното избягване на темата също я направи предпазлива. Повечето мъже, които познаваше, бяха твърде разговорчиви за работата си и приемаха сериозно постиженията си в нея. Може и да ставаха досадни понякога, но Милдред гледаше на света по същия начин като тях. И в ума й не се побираше как някой може така нагло да заяви, че темата е скучна и не заслужава да бъде обсъждана. Но тревогите й изчезнаха веднага щом той започна да си играе с ухото й. На зазоряване й стана студено и се притисна към него. Когато той я прегърна, тя го мушна фамилиарно в корема, въздъхна доволно и потъна в сън.

 

 

На другия ден ядоха, плуваха, спаха и когато Милдред отвори очи след една от поредните дремки, направо не й се вярваше, че е късен следобед и е време да се прибира. Но си поиграха още малко, а той заяви, че трябва да останат още един ден и да си удължат уикенда. Но понеделнишките пайове я чакаха и тя знаеше, че трябва да се заеме с тях. В шест часа отидоха до таверната за ранна вечеря и в седем тръгнаха обратно. Големият син корд се движеше дори по-бързо отколкото на идване и наближиха Глендейл малко след седем. Той я попита къде живее, тя му каза, но после се сети за нещо.

— Искаш ли да видиш нещо, Монти?

— Какво?

— Ще ти покажа.

Той продължи по булевард „Колорадо“, после тя му показа къде да свие и спряха.

— Изчакай тук, няма да се бавя.

Извади ключа и затича към вратата, обувките й скърцаха по чакъла, посипан по паркинга. Влезе, заопипва за ключа и светна неоновия надпис. Наистина беше прекрасен, точно както си го беше представяла, с изключение на червената стрела в средата. Монти погледна първо към надписа, а след това към Милдред.

— Какво става тук, по дяволите? Твой ли е?

— Не виждаш ли чие име е изписано?

— Чакай малко, доколкото си спомням сервираше в онзи…

— Вече не. Вчера беше последният ми работен ден. Приключих по-рано, за да замина с теб. От сега нататък имам свой собствен бизнес.

— Защо не ми каза?

— Доколкото си спомням, нямах възможност.

След тази похвала на уменията му като любовник той се усмихна широко, а тя го поведе вътре, за да разгледа и останалото. Светна лампите и го разведе навсякъде, вдигна брезента на бояджиите и му показа новите си маси от кленово дърво, модерния линолеум на пода, за който обясни, че се изисква от здравните служби. Заведе го в кухнята, отвори голямата печка. Той не спираше да й задава въпроси, а тя му изля цялата история, развълнувана и поласкана, че един лентяй може да се заинтригува от нея. Представи му преработената версия, в която ставаше съвсем за кратко въпрос за Уоли, Бърт и обстоятелствата, при които беше придобила имота, но се говореше много за амбициите й и решителността й „да направи нещо, преди да умре“. Той я попита кога смята да отвори заведението.

— В четвъртък. Почивният ден на готвачите. Имам предвид — на всички готвачи.

— Следващия четвъртък?

— В шест часа.

— Поканен ли съм?

— Разбира се.

Тя изгаси осветлението и двамата постояха известно време в тъмното сред миризмата на боя. Тя го прегърна.

— Целуни ме, Монти. Мисля, че си падам по теб.

— Защо не ми каза за всичко това?

— Не знам. Исках, но се страхувах, че може да ти се стори странно.

— С удоволствие ще дойда в четвъртък.

— Моля те. Без теб няма да е същото.

Той я закара до дома й, изпрати я до вратата и я изчака да отключи. Докато махаше за довиждане на отдалечаващия се корд, чу някой да я вика по име. Автоматично се обърна към дома на семейство Геслър, но къщата им беше тъмна. Тогава видя по моравата да се приближава една жена. Беше госпожа Флойд, която живееше през две къщи.

— Госпожо Пиърс?

Гласът й прозвуча остро и Милдред беше обзета от предчувствие, че нещо не е наред. Госпожа Флойд продължи възмутено и толкова силно, че цялата улица да чуе:

— Къде, по дяволите, бяхте? От снощи всички се опитват да се свържат с вас. Къде бяхте?

Милдред преглътна желанието си да й каже, че не й влиза в работата, и попита възпитано:

— Защо ме търсят, госпожо Флойд?

— Заради дъщеря ви.

— Дъщеря ми…

— Дъщеря ви Рей. Разболя се от грип и я откараха в болница…

— Коя болница?

— Не знам в коя болница, но…

Милдред се втурна в къщата и по пътя към гостната светна лампите. Вдигна телефона, обзета от чувството, че Бог си беше спомнил за нея, но по един ужасяващ начин.