Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mildred Pierce, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джеймс М. Кейн

Заглавие: Милдред Пиърс

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-038-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2112

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Без да полага някакви специални усилия, Милдред следеше какво се случва с Монти през последните три години, дори го беше зърнала един-два пъти, докато обикаляше из Лагуна Бийч. Беше си все там, където го беше оставила — в наследствената си къща, която се опитваше да продаде. Но дори в най-добрите си години тя не беше продаваема, а сега вече изглеждаше и порутена. Тревата отпред беше пожълтяла, защото не се поливаше; на моравата имаше цяла редица табели на агенции за недвижими имоти; железните статуи на кучета изглеждаха ръждясали, а една от колоните отпред очевидно беше блъсната от камион, защото мазилката беше изронена и отдолу се виждаха тухлите. Макар да знаеше къде да го намери, Милдред не се свърза веднага с Монти. Отиде до банката и нае сейф, след това направи точен списък на акциите си. Погледна балансите на спестовните и чековите си сметки. Отиде до универсалния магазин, купи си нова рокля, нова шапка и нови обувки. Роклята беше семпла, но тъмносиня и я правеше по-стройна. Шапката беше тъмна и мека, с голяма периферия. След това се обади на един агент и без да си казва името, попита за цената на къщата на Берагон.

Всичко това й отне два-три дни. Трудно беше да се прецени колко правилен е планът й. Тя беше жена до мозъка на костите си и по всичко личеше, че женската й природа предполага винаги да гребе срещу течението, винаги под необясними ъгли, но без да откъсва поглед от целта. Вероятно и самата тя нямаше никаква представа колко пъти трябва да загребе, за да стигне до въпросната цел — която беше Веда, а не Монти. Във всеки случай му прати телеграма, с която го молеше за помощ при избора й на къща в Пасадена. Дали не би проявил добрината да й се обади около осем тази вечер в „будката за пайове“?

Когато времето наближи, стана нервна, но се държа напълно естествено, щом Монти се появи, сякаш не гонеше никакви цели в живота си. Обясни му надълго и нашироко, че трябва скоро да се премести, да живее на по-централно място; че в Пасадена ще й е по-удобно и дали не би дошъл с нея да й помогне да се ориентира, преди да си избере къща? Той изглеждаше малко озадачен, но каза, че би могъл да го направи, но защо не се обади и на някои агенти по недвижими имоти, които също да пообиколят с нея и да й покажат какво предлагат. Тя каза, че точно агентите се опитва да избегне. Винаги би могла да се срещне с тях. Но искала да усети града, който той познавал доста по-добре от нея, може би да надникне в няколко имота, да получи представа за мястото, на което би искала да живее. Монти отвърна, че в момента нямал кола. Дали не биха могли да отидат с нейната? Тя заяви, че точно това имала предвид и защо да не го направят на другия ден в три следобед?

Следващия следобед тя се нагласи старателно и когато се погледна в дългото огледало, остана много доволна. През последните няколко месеца не беше напълняла, може би заради мъката, която я бе налегнала, а и специалното бельо прибираше доста добре корема й. Новата рокля беше небрежно-елегантна, с подходяща дължина, която разкриваше краката й достатъчно, но не прекалено. Шапката с голяма периферия и придаваше леко кокетен вид на весела вдовица. Обувките й стояха добре и завършваха ефектно тоалета. Премери една яка от сребърна лисица, реши, че й подхожда и остана с нея. В интерес на истината, макар и да не изглеждаше точно както си представяше, видът й бе доста интересен. Приличаше на успяла делова жена с все още съблазнителна фигура, лицето й беше малко безлично, но излъчваше авторитет — истински продукт на странния свят на Южна Калифорния.

Плановете й не включваха присъствието на Томи, затова се качи сама в колата и остана доволна от уверения начин, по който шофираше. Профуча по моста към Пасадена и от кръговото движение пое към булевард „Ориндж Гроув“. Когато стигна до къщата на Берагон, завари Монти седнал на стълбите да я чака. Подкара ревящата кола по алеята, спря пред него, протегна ръка и каза:

— Е?

Той пое дланта й и седна до нея. И двамата се усмихваха, но тя потръпна, когато забеляза промяната в него. Панталоните му бяха евтини и смачкани. Плешивината му бе станала по-голяма; преди беше колкото монета от двадесет и пет цента, а сега — колкото голям сребърен долар. Беше отслабнал и сбръчкан, изглеждаше тъжен и посърнал, от някогашната му самоувереност не бе останала и следа. Той не коментира нейния външен вид и избягваше всякакви лични разговори. Каза, че искал да й покаже един имот в Оук Нол, доста приличен и на разумна цена. Би ли искала да отидат дотам? С удоволствие, отвърна тя.

Разгледаха къщи в Оук Нол, Алтадена и южна Пасадена, но нищо не й хареса и той започна леко да се дразни. От нафукания начин, по който цитираше цените, тя разбра, че се беше обаждал на агенции за недвижими имоти, въпреки че го беше помолила да не го прави, и че ако тя купи нещо, той ще получи част от комисионата. Но реши да не обръща внимание и към пет пое обратно към булевард „Ориндж Гроув“, за да го остави у дома. Той се сбогува набързо, слезе и тръгна към вратата, но после се сети нещо, спря се и я изчака да потегли. Тя седеше мрачно зад волана и гледаше къщата. После угаси двигателя, слезе и продължи да се взира. След това въздъхна шумно и каза:

— Прекрасна, прекрасна!

— Би могла да стане, ако се похарчат малко пари.

— Да, точно това имам предвид… Колко искаш за нея, Монти?

За пръв път този следобед Монти наистина я погледна. Всички имоти, по които я беше водил, струваха около 10 000 долара, очевидно не му беше хрумвало, че тя може да се интересува от тази чудовищна купчина тухли. Вгледа се продължително в нея и каза:

— Преди две години — точно седемдесет и пет хиляди, и си струваше всеки цент. Миналата година — петдесет. Тази година — трийсет, плюс три хиляди и сто неплатени данъци, общо около трийсет и три хиляди долара.

Милдред имаше информация, че може да я купи за двайсет и осем хиляди и петстотин, плюс неплатените данъци, затова насмешливо отбеляза, че е по-добър търговец, отколкото го бе мислила. Но каза само:

— Прекрасна, прекрасна! — След това прекрачи прага и надникна вътре.

Къщата се беше променила след последното й посещение онази нощ в дъжда. Нямаше ги мебелите, картините, килимите и покривалата против прах, на места тапетите висяха. Когато тя влезе на пръсти вътре, обувките й заскърцаха по пода и стъпките й отекнаха неуверено в празното пространство. Той направи няколко смутени коментара и я поведе през първия етаж, после към втория. Скоро се озоваха в квартирата му, същия онзи слугински апартамент, в който живееше и преди. Вехтото обзавеждане го нямаше, мястото му бяха заели дъбови мебели с кожена тапицерия, които тя си спомняше от вилата в Лейк Ароухед. Седна и въздъхна, после каза, че малко почивка ще й се отрази добре. Той бързо й предложи чай, а когато тя прие, изчезна в спалнята. Върна се и попита:

— Или предпочиташ нещо по-силно? Имам една бутилка тук.

— С удоволствие ще пийна нещо по-силно.

— Свършиха ми ледът и содата, но…

— Предпочитам го чисто.

— Откога?

— О, много съм се променила.

Оказа се, че в бутилката има скоч, който не й харесваше толкова, колкото ръженото. Когато тя се задави от първата глътка, той се засмя и каза:

— Никак даже не си се променила. Поне по отношение на пиенето.

— Така си мислиш.

Беше се хлъзнал, без да иска, към лична тема, затова се върна към хвалбите за къщата.

— Няма нужда да ми я пробутваш — каза тя. — Вече я искам. И няма нужда да ми крещиш от другия край на стаята, сякаш съм глуха. До мен има място.

С леко глуповат вид той се приближи до канапето, на което беше седнала. Тя хвана малкото му пръстче и го погали.

— Дори не ме попита как съм.

— Как си?

— Добре.

— Радвам се.

— А ти как си?

— Добре.

— Радвам се.

Тя пак го погали по кутрето. Той се отдръпна и каза:

— Знаеш ли, господата в моето положение нямат много сърдечни авантюри. Ако продължаваш така, можеш да се окажеш жертва на развилнял се звяр, а това няма да ти хареса, нали?

— Е, не е толкова зле някой да се развилнее с теб.

Той извърна бързо очи и отвърна:

— Мислех, че ще говорим за къщата.

— Едно нещо ме тревожи.

— Какво?

— Ако я купя, а аз почти съм решила да го направя, ти къде ще отидеш? Ще се навърта ли из нея развилнял се звяр, или ще е само за мен?

— Ще е само за теб.

— Ясно.

Тя отново се пресегна към кутрето му. Той се отдръпна, преди да успее да го хване, изглеждаше раздразнен. После малко грубо я прегърна през раменете.

— Това ли искаш?

— Аха.

— Добре тогава.

Но тя тъкмо се облегна назад и той си дръпна ръката.

— Направих малка грешка с цената. За теб струва двайсет и девет хиляди петстотин и осемдесет. Така ще уредим и малкия ми дълг към теб, който е петстотин и двайсет долара и който ме притеснява отдавна.

— Имаш дълг към мен?

— Напрегни си паметта и съм сигурен, че ще си го спомниш.

Изражението му стана вълче и тя извика:

— Ха!

Той се засмя, взе я в прегръдките си и намери ципа на роклята й. Поколеба се известно време, някаква част от него без съмнение му казваше да остави ципа й на мира, но друга настояваше, че ще е много приятно, ако го разкопчее. После тя усети как роклята й се отпуска, докато ципът пълзеше надолу. Вдигна я на ръце. Хвърли я малко грубовато върху същото метално легло и същите одеяла, от които беше изритала плажната си чанта преди години в Лейк Ароухед.

— По дяволите, краката ти още са порочно хубави.

— Не мислиш ли, че са криви?

— Престани да ги развяваш пред лицето ми.

— Попитах те…

— Не.

 

 

Когато започна да се стъмва, тя стана плачливо сантиментална.

— Монти, не мога да живея тук без теб. Просто не мога.

Монти лежеше неподвижно и пушеше. След дълга пауза отвърна със странен треперещ глас:

— Винаги съм казвал, че ако не живееше в Глендейл, от теб би излязла добра съпруга.

— Да не би да ми предлагаш да се омъжа за теб?

— Ако се преместиш в Пасадена — да.

— Имаш предвид — ако купя тази къща.

— Не, тя е три пъти по-голяма от това, което ти трябва, а и не настоявам. Но няма да живея в Глендейл.

— Добре тогава.

Тя се притисна към него, опита се да бъде дяволита, но той я прегърна с мрачно изражение и дори не я погледна. Скоро й хрумна, че може да е гладен и го попита дали иска да отиде с нея до Лагуна Бийч да вечерят. Той помисли малко и се засмя.

— По-добре отивай сама там, а аз ще си отворя консерва с боб. Дрехите ми в момента не са много подходящи за вечеря навън. Освен ако не искаш да се издокарам в смокинг. Оказва се, че този смешен елегантен костюм е единственият, който ми е останал.

— Така и не отпразнувахме Нова година.

— О, нима?

— И няма нужда да ходим до Лагуна Бийч… Много те харесвам в смокинг, Монти. Облечи го, после ела с мен да се преоблека и аз в нещо смешно елегантно и ще излезем. Можем да отпразнуваме годежа си. Ако наистина сме сгодени.

— Добре, да го направим.

Тя го плесна по кльощавия задник, избута го от леглото и стана след него. В такива моменти беше много чаровна — позволяваше си разни волности с него и за миг лицето му светна и той я целуна, преди да започнат да се обличат. Но отново помръкна, когато пристигнаха в къщата й. Тя сервира уиски, лед и сода и той си приготви питие. Докато тя се обличаше, Монти се въртеше неспокойно из дома й, накрая надникна в спалнята и попита дали може да изпрати телеграма по телефона.

— Искам да съобщя на майка ми.

— Защо не й се обадиш?

— Защото е във Филаделфия, разговорът ще е междуградски.

— Боже мой, да не е в Европа! Обади й се! И й кажи само, че въпросът с къщата е уреден, цената е трийсет хиляди, без някакви глупави удръжки от петстотин и двайсет долара или колкото там бяха. Ако това я е притеснявало, кажи й вече да не се тревожи.

— С удоволствие.

Отиде в гостната, а тя продължи да се облича. Синята вечерна рокля отдавна беше излязла от мода, но тя имаше друга, черна, която много харесваше. Тъкмо я извади и той се появи на вратата.

— Иска да говори с теб.

— Кой?

— Майка ми.

Въпреки успеха, парите и дългия опит от работата с хора, Милдред беше изтръпнала, когато седна до телефона, навлякла набързо халат, за да говори с жената, която никога не беше виждала. Вдигна слушалката, каза треперливо „ало?“ и от другата страна й отвърна възпитан приятелски глас.

— Госпожо Пиърс?

— Да, госпожо Берагон?

— Или може би трябва да ви наричам Милдред?

— Ще се радвам, госпожо Берагон.

— Искам само да ви кажа, че току-що научих от Монти за плановете ви да се ожените и смятам, че това е прекрасно. Не ви познавам, но от това, което съм чула за вас от толкова много хора, винаги съм смятала, че сте най-подходящата съпруга за сина ми и тайно се надявах, както е присъщо на майките, че един ден това ще се случи.

— Това е ужасно мило от ваша страна, госпожо Берагон. Монти каза ли ви за къщата?

— Да, и ви желая щастие в нея, сигурна съм, че точно така ще стане. Монти е толкова привързан към дома си, казва, че и на вас ви харесва, а това е първата крачка към щастието, нали?

— И аз така смятам. И се надявам някой път да ни гостувате там и…

— С радост ще ви посетя. Как е скъпата ми Веда?

— Добре е. Стана певица.

— Мили боже, чух я и бях поразена. Не чак толкова, защото винаги съм знаела, че й предстоят големи неща. Но въпреки това ме изненада. Имате много талантлива дъщеря, госпожо Пиърс.

— Радвам се, че мислите така, госпожо Берагон.

— Ще я поздравите ли от мен?

— Със сигурност, госпожо Берагон.

Затвори, лицето й беше почервеняло и грееше от щастие. Беше сигурна, че се е справила много добре. Но изражението на Монти беше толкова странно, че тя попита:

— Какво има?

— Къде е Веда?

— Нае си собствен апартамент преди няколко месеца. Не искаше да притеснява съседите, докато се упражнява.

— Сигурно е станала голяма бъркотия.

— Беше… ужасно.

 

 

След седмица домът на семейство Берагон изглеждаше като улучен от бомба. Основната идея на ремонта, който вървеше под надзора на Монти, беше огромната, но приятна къща да се възстанови във вида, който имаше, преди да се превърне в малък, но противен замък. За целта бяха махнати портиците и металните статуи на кучета. Палмите бяха изкоренени и остана само малката дъбова горичка в оригиналния й вид, без тропическа намеса. След цялото това кастрене остана толкова малко, че Милдред почти успя да се идентифицира с резултата. Когато изпод скелетата къщата започна да се появява такава, каквато бе замислена, когато жълтата боя беше свалена с газени лампи и стените бяха варосани в нежно бяло, когато бяха поставени зелените капандури и старият помпозен вход беше заменен с гостоприемна пътна врата, тя започна да се влюбва в новия си дом и нямаше търпение да бъде довършен. Радостта й стана още по-голяма, когато Монти реши, че екстериорът е готов и може да се пристъпи към интериора и обзавеждането. Той продължаваше да бъде мрачен и не спомена повече нито за 520-те долара, нито за Глендейл или някоя друга лична тема. Но изглеждаше решен да достави удоволствие на Милдред и непрекъснато я изненадваше, като пресъздаваше идеите й с боя, дърво и гипс.

Всичко, което успя да му обясни, беше, че харесва кленово дърво, но само по тази следа той успя изненадващо умело да схване целия й вкус. Махна тапетите и боядиса стените в деликатни цветове. Килимите, които купи, бяха едноцветни и в светли краски и къщата придоби уютен и неформален вид. Избра ярки евтини дамаски за мебелите и разви пред Милдред следната теория:

— Не бива да се пести от удобството. Стаята няма да изглежда уютна, ако наистина не е, а уютът струва пари. Но когато става въпрос просто за външния облик, за дизайна, трябва да си по-скромна. Хората ще те харесват повече, ако не си чак толкова богата.

Това беше нещо ново за Милдред и й направи такова впечатление, че не спираше да го обмисля и да се чуди как да го приложи в ресторантите си.

Той поиска разрешение да окачи някои от портретите на предците си, както и няколко снимки, които досега бяха стояли на склад при приятели. Но не ги натрапваше. Това, което някога беше приемна, сега се превърна в голяма всекидневна и в нея окачи колекция, посветена на „Милдред Пиърс Инк“: първото меню, първите й реклами, снимка на ресторанта в Глендейл, фотография на Милдред в бяла униформа и други неща, които тя дори не помнеше, че пази. Всички те бяха увеличени няколко пъти, поставени в рамка и окачени така, че да приличат на малка изложба. Отначало тя се чувстваше неудобно край тях и се боеше, че ги е окачил само за да й достави удоволствие. Но когато му го спомена, той остави чука и пироните, погледа я няколко секунди и я потупа съчувствено.

— Седни за минута, ще ти изнеса лекция по интериорен дизайн.

— Обичам уроци по интериорен дизайн.

— Знаеш ли коя е най-хубавата стая, която съм виждал?

— Не.

— Твоята гостна, или по-скоро — гостната на Бърт — в Глендейл. Всичко там означава нещо за този човек. Снимки от банкети, глупавите планове на къщите, които така и не са били построени — те са част от него. Те въздействат. Затова тази стая е добра. А знаеш ли коя е най-лошата, която съм виждал?

— Продължавай, уча се.

— Твоята всекидневна в същата тази къща. Нищо в нея — освен пианото, но то е отскоро — няма никакво значение нито за теб, нито за него, нито за някой друг. Просто стая, а това е просто ужасно… Един дом не може да бъде музей. Няма нужда в него да се окачват картини на Пикасо, да се обзавеждат като хотелски стаите, да се застилат с персийски килими и да се украсяват с китайски порцелан. В тях трябва да има неща, които означават нещо за обитателите им. Ако са просто фалшификати, купени набързо, колкото да запълнят мястото, стаята ще изглежда като онази всекидневна или като тази морава, която баща ми развали, когато се опитваше да се изфука с парите си… Нека направим тази къща такава, каквато искаме да бъде. Ако на теб този кът, посветен на будката за пайове не ти харесва, на мен ми харесва.

— Обожавам го.

— Значи остава.

От този миг нататък Милдред започна да се гордее с къщата си, тя я правеше щастлива. Особено се радваше на последната трескава седмица, в която звуците на чука, триона, телефона и прахосмукачката се сляха в приятна какофония, от която щеше да се роди нещо ново. Тя премести Лети в новия дом, даде й собствена стая, а на Томи — стая със собствена баня. По молба на Монти нае Кърт и Фрида — семейството, което работеше за семейство Берагон, преди да фалира. Двамата с Монти отидоха с колата до Финикс и се ожениха.

 

 

Седмица след скромната церемония в съда тя беше почти в екстаз. Беше пратила лично покана на Веда, вестниците бяха пълни със съобщения за сватбата, нейни снимки, подробни описания на кариерата й, снимки на Монти и също толкова подробни описания на неговата кариера. Но Веда нито се обаждаше, нито се отби, нито прати телеграма или поне бележка. Много хора дойдоха на гости, най-вече приятели на Монти, които се държаха много мило с нея и не се чувстваха обидени, когато тя се извиняваше, че следобед трябва да отиде на работа. Навести ги и Бърт, пожела им щастие и искрено похвали Монти, като го нарече „мъж от сой“. Тя се изненада, когато разбра, че сега бившият й съпруг живееше с родителите си. Съпругът на госпожа Бидерхоф беше открил петрол в Тексас и тя бе отишла при него. Милдред винаги я беше смятала за вдовица, очевидно и Бърт бе мислил така. Но обаждането, на което се надяваше, така й не идваше. Монти вече беше наясно, че между Милдред и Веда бяха настъпили някакви усложнения, но се правеше, че не забелязва настроението й и не задаваше въпроси.

Но една вечер госпожа Геслър дойде около осем в Лагуна Бийч облечена в яркочервена вечерна рокля и направо нареди на Милдред да затвори ресторанта, тъй като била поканена на някакво място. Милдред се ядоса и настроението никак не се подобри, когато Арчи си събра нещата точно в девет и след две минути вече го нямаше. Когато си тръгна към вкъщи, бе мрачна и раздразнена и няколко пъти скастри Томи, че кара прекалено бързо. Когато наближи новия си дом, забеляза, че отпред са паркирани много коли, но дори и това не й направи особено впечатление. Вместо да й отвори вратата, Томи слезе и звънна два пъти на вратата, после — още два пъти. Милдред отвори уста да каже нещо заядливо за хората, които си забравят ключовете, но тогава лампите на целия първи етаж светнаха и вратата сякаш сама се отвори бавно и широко. Тогава някъде отвътре запя глас, единственият глас на света за Милдред. След известно време се чу и пиано и Милдред осъзна, че Веда пееше сватбения хор от „Лоенгрин“. „Ето, идва булката!“ — пееше Веда, но тя не идваше, тя летеше покрай лица, цветя, смокинги, шапки, смехове, аплодисменти, поздравления. Движеше се като в сън. Веда не спираше да пее, когато тръгна към нея, хвана я за ръцете и я целуна. Стори й се, че това е повече отколкото може да понесе, затова излезе, олюлявайки се и остави Монти да я заведе на горния етаж под претекст, че трябва да се преоблече подходящо за случая.

Само преди няколко години Милдред нямаше да се справи с такова празненство: обикновеният й произход, възпитанието й, чувството й за малоценност в присъствието на „светски личности“ — всичко това накуп щеше да я направи много нещастна и напълно неспособна да контактува. Но тази вечер тя беше очарователна домакиня и едновременно с това — почетен гост. Облечена в черна вечерна рокля, обикаляше навсякъде, говореше с хората, даваше им каквото искат, наглеждаше Арчи, който ръководеше кухнята, Кърт, Фрида и Лети, както и Арлин и Зигрид от будката за пайове. Повечето от гостите бяха от Пасадена, приятели на Веда и Монти, но опитът й на сервитьорка и годините начело на „Милдред Пиърс Инк“ и даваха някакво предимство. Беше придобила памет като картотека и запомняше имената на хората веднага щом ги чуеше. Дори Монти я гледаше с искрено възхищение. Но тя беше доволна, че той е поканил и нейните приятели, колкото и малко да бяха: госпожа Геслър, Айда и особено Бърт, който изглеждаше необичайно хубав в смокинг, помагаше с питиетата и отгръщаше партитурата на господин Тревизо, когато Веда, подканяна от всички, благосклонно се съгласи да попее.

На Милдред й се доплака, когато гостите започнаха да се разотиват, но тогава откри, че вечерта едва започва. Най-хубавата й част настъпи, когато останаха само с Веда и Монти, седнаха в малката библиотека до всекидневната, решиха, че дъщеря й трябва да преспи в къщата и започнаха да си говорят. Монти, който не изпитваше никакво почитание към изкуството, попита:

— Как, по дяволите, реши да станеш певица? Когато те намерих и буквално те измъкнах от дъното, беше пианистка, или поне такава искаше да станеш. И само ме изчака да си обърна гърба и веднага пропя.

— Стана случайно, по дяволите.

— Разказвай.

— Бях във филхармонията.

— Да. И аз съм бил там.

— Отидох на концерт. Свиреха недовършената симфония на Шуберт. И след това си вървях през парка към колата и си тананиках. А пред мен вървеше…

— Кой?

— Тревизо.

— О, да, неаполитанският Стоковски[1].

— Имах много причини да не поздравя достопочтения сеньор, защото свирих веднъж пред него и той изобщо не ме оцени. Затова забавих крачка, за да го оставя да се отдалечи. Но той се спря, обърна се, погледна ме, дойде при мен и каза: „Какво беше това пеене?“ И трябваше да му обясня, че не се гордея с гласа си в момента. Някога пеех пред Ханън песните, които той композираше, но той все ми се подиграваше, защото пеех с пълни гърди и звучах като мъж. Наричаше ме „баритона от Глендейл“. Такъв си беше Чарли, но не исках и Тревизо да ми се присмива. Затова му казах, че не му влиза в работата какво си пея, а той ме хвана за ръката и заяви, че даже много му влиза в работата. Извади визитка и писалка от джоба си, отиде под уличната лампа и ми написа адреса си. Подаде ми картичката и каза да отида там на другия ден в четири часа, защото било важно. В онази вечер дълго мислих по въпроса. Когато ми подаде визитката, разбрах, че няма спомен да ме е виждал преди, затова очевидно не се шегуваше. Но дали исках да отворя тази врата отново или не?

— Каква врата?

Монти беше озадачен, но Милдред знаеше за коя става въпрос още преди Веда да обясни:

— На музиката. Бях я пробола с нож в сърцето, бях я заключила и изхвърлила ключа, а Тревизо ме викаше при него на следващия ден в четири часа. И знаете ли защо отидох?

Веда беше напълно сериозна. Изгледа и двамата, за да се увери, че правилно я разбират.

— Защото някога ми беше казал истината. Мразех го, защото затвори пианото над пръстите ми, без да изрече и дума, но това беше неговият начин да ми каже самата истина. Затова реших, че и сега ми казва истината. И отидох. Работи с мен цяла седмица, за да ме научи да пея като жена и тогава стана както трябва. И аз чух това, което беше чул и той онази вечер в парка. После започна да ми обяснява колко е важно да се занимавам с музика. Че имам глас, но трябва да овладея музиката. И ми каза разни имена на хора, които могат да ме обучават по теория, четене на ноти, пиано и какво ли още не.

— Нима?

— Да. Така вече бях отмъстена за онзи ден, в който затвори пианото върху ръцете ми. Попитах го дали иска да му покажа как чета ноти и той ми подаде Inflamatus от Стабат Матер на Росини. Пълна лудост. Минах през него като горещ нож през масло и той се развълнува. После го попитах дали не иска да му аранжирам нещо, казах му и за Чарли и му припомних, че съм идвала при него и преди. Не би изглеждал по-глупаво дори да беше намерил злато в Долината на смъртта. Зарина ме с инструменти — малки дървени чукчета, с които ме удряше по кокалчетата на ръцете, шублер, с който ми мереше ноздрите, и разни джаджи с лампички, които ми пъхаше в гърлото. Дори… — Веда направи едно особено мушкащо движение малко над диафрагмата си. — Да! Ако щете вярвайте, дори заби пръсти в „млекоцентралата“. Не знаех нито какво да направя, нито какво да кажа.

Веда можеше да прави много смешни физиономии, когато поиска. Монти се засмя. Милдред също избухна, без да иска.

— Но се оказа, че не се интересува от любов. А от плътта. Каза, че тя обогатявала тона.

— Какво!?

Монти извиси глас и след малко тримата вече се превиваха от смях, смееха се на „млекоцентралата“ на Веда, както се бяха смели на гърдите на госпожа Бидерхоф в първата им вечер заедно преди много години.

 

 

Когато Милдред си легна, коремът я болеше от смях, а сърцето й преливаше от щастие. После си спомни, че Веда я беше целунала, когато влезе в къщата, а тя още не го бе направила. Отиде на пръсти до стаята, в която се надяваше да се настани за постоянно дъщеря й, коленичи до леглото, както толкова пъти го бе правила в Глендейл, прегърна силно прекрасното същество и го целуна страстно по устата. Не й се тръгваше. Искаше да остане и да духа в пижамата на Веда, както когато беше дете. А когато се прибра в спалнята, не можеше да понесе присъствието на Монти. Искаше да е сама, да се смее на воля и да мисли за Веда.

Монти се съгласи да си легне в склада, както наричаше стаята, в която държеше седлата, юздите и мебелите от вилата, и то в напълно добро настроение, даже малко по-добро отколкото трябваше да демонстрира един съпруг при подобна молба.

Бележки

[1] Прочут американски диригент от полско-ирландски произход, роден във Великобритания. — Б.ред.