Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (16)

Глава 16

Милдред вече живееше като насън. В Европа бушуваше война, но тя не знаеше почти нищо за нея, а и изобщо не я интересуваше. Беше опиянена от приказната страна, в която се бе озовала: къщата сред дъбовете, в която живееше момичето с медночервената коса, прекрасния глас, свитата от поклонници, преподаватели, корепетитори, агенти и паразити, които правеха живота толкова вълнуващ. Милдред за първи път пристъпи в театри, опери, радиостудиа и всякакви подобни места и научи за болката, която те могат да носят. Веднъж например Веда пя в местна постановка на „Травиата“ във филхармонията под диригентството на Тревизо. Точно се беше насладила на усещането да гледа дъщеря си сама на сцената цели десет минути и в антракта бе излязла заедно с останалите зрители във фоайето, за да чуе възторжените им коментари. Но за неин ужас чу нечий мъжки глас да казва с женска престореност:

— Значи това била прочутата дива Пиърс, която радиото подари на оперната музика. Е, няма нужда да ми казвате, че в Глендейл не може да се отгледа истинска певица. Повръща ми се от това момиче. Гаргари си сливиците по онзи ужасен калифорнийски начин, непрекъснато пее фалшиво, а що се отнася до артистичните й заложби — забелязахте ли какво направи, след като Алфредо си тръгна? Нищо. Заби пета в пода, събра длани пред себе си и стоя така, докато…

Слепоочията на Милдред пулсираха от безсилен гняв, гласът заглъхна надалеч, но друг заговори някъде отстрани:

— Е, надявам се, че обърнахте внимание на критиката на актьорските способности в операта, направена от човек, който не знае нищо по въпроса. Някой трябва да каже на този педал, че истинските умения си личат по това колко малко движения правиш, докато предаваш посланието си. Джон Чарлз Томас ги караше да чакат, докато е готов! А Флагстад стоеше като Статуята на свободата! Ами Скоти, сигурно и от него му се повръща. А той беше най-великият. Знаете ли колко движения правеше по време на пролога в „Палячо“? Едно, само едно. Когато стигнеше до фа — бедното копеле не можеше да вземе ла — вдигаше ръка и я обръщаше с дланта нагоре. Това беше всичко, а те разплакваше… Това хлапе е от същата порода и също го може. Значи си събрала ръцете пред гърдите, така ли? Чуйте, когато си сви двете сладки лапички, килна главица под четиридесет и пет градуса и зачурулика за сладката агония на любовта — все едно видях дъщерята на Скоти. Усетих буца в гърлото си. От мен да го знаете, това момиче печели цяло състояние, или съвсем скоро ще го направи. Нали човек си плаща, за да види точно това?

На Милдред й се прииска да изтича след първия мъж, да му се изплези и да се изсмее. За някои неща обаче се опитваше да не мисли, като например отношенията си с Монти. От вечерта, в която Веда се прибра, не можеше да търпи близостта му, нито нечия друга. Продължи да спи сама, а той спеше в склада. След това му предложи да си има собствена спалня с баня, дрешник и телефон. Единственият път, когато обсъждаха отношенията си, беше когато той предложи сам да си избере мебелите; тогава тя се опита да се пошегува и му напомни, че вече не е малък. За нейно огромно облекчение той се съгласи, без да спори, и смени темата. Оттогава беше домакин на безброй гости, управител на къщата и ескорт на Милдред, когато тя искаше да чуе как Веда пее, но не беше неин съпруг. Тя се почувства по-добре, когато видя, че част от обичайната му веселост се е завърнала. В известен смисъл го беше изиграла. И ако в резултат на това той се забавляваше, то тя точно така бе искала да стане.

В живота й с Веда имаше и известни тревоги, като например скандала с господин Левинсън, нейния агент. Той беше издействал договор с радиостанция за реклама на „Плезънт“, нова марка ментолови цигари, която се очакваше да излезе на пазара. За предаванията всяка седмица Веда получаваше по 500 долара и беше „вързана“, както се изразяваше господин Левинсън, за цяла година, което означаваше, че през този период не можеше да се появява по нито една друга радиостанция. За Милдред 500 долара на седмица бяха великолепен доход за толкова малко работа, очевидно и Веда бе съгласна, докато един ден Монти не доведе в дома им господин Хоби, президент на „Консолидейтид Фудс“, който бе решил да прекарва част от времето си в Пасадена. Бяха в добро настроение, тъй като се познаваха от колежа. И именно огромната безформена фигура на госта напомни на Милдред, че Монти вече бе прехвърлил четиридесетте. Господин Хоби се запозна с Веда и я чу да пее. И очевидно си загуби ума, защото й предложи 2500 долара на седмица и двегодишен договор, както и гарантирано споменаване в 25 на сто от националните реклами на фирмата му, ако се съгласи да се обвърже с марката „Сънбейк“, нов витаминозен хляб, който се опитваше да наложи на пазара. Веда обаче вече бе вързана и не можеше да приеме. Няколко дни наред ругаеше, изричаше изтънчени жестоки обиди към господин Левинсън, беснееше денонощно и бе така обладана от темата, че дори Милдред не успяваше да запази присъствие на духа. И докато се опитваше да измисли какво да направи, господин Левинсън неочаквано показа, че и сам може да се справи с подобна ситуация. Изчака търпеливо, докато в неделя следобед на моравата зад къщата се сервираше уиски със сода, а Веда реши отново да повдигне темата пред Милдред, Монти, господин Хоби и господин Тревизо. Беше блед мнителен млад мъж, наближаващ трийсетте. Запали пура и изслуша тирадата с притворени очи. После каза:

— Добре, малък долен плъх. Хайде сега си вземи думите обратно. Извини се. И кажи, че съжаляваш.

— Аз? Да се извиня? На теб?

— Имам предложение.

— Какво предложение?

— Да пееш в амфитеатъра.

— Ще приема… стига условията да са приемливи.

Господин Левинсън очевидно забеляза колко трудно й бе на Веда да отрони дори и дума за условията, защото амфитеатърът „Холивуд Боул“ беше мечтата за всеки певец. Усмихна се леко и каза:

— Не бързай, скъпа. Това е нещо като двойна оферта. Или Пиърс, или Опи Лукас. И трябва аз да реша, защото представлявам и двете, но тя не ме ругае. Тя е мила с мен.

— Контраалтът няма да бъде предпочетен.

— Контраалтът ще получи ангажимента, ако не ми се извиниш.

Настъпи мълчание под слънчевите лъчи, Веда нацупи влажните си устни, а господин Тревизо се усмихна на една летяща прашинка и заприлича на много благосклонен труп. Мина дълго време, преди Веда да заговори отново.

— Добре, Леви, извинявай.

Господин Левинсън стана, отиде при Веда и я зашлеви силно по бузата. Монти и господин Хоби скочиха, но господин Левинсън не им обърна внимание. Изпъкналата му долна устна висеше надолу, когато заговори тихо на Веда:

— И какво ще кажеш сега?

Лицето на Веда първо порозовя, след това се зачерви, а накрая стана алено. Взираше се със светлосините си очи в господин Левинсън като акула. Настъпи нова зловеща тишина, накрая Веда каза:

— Добре.

— Добре тогава. И нека ти кажа нещо, Пиърс. Не си играй с Мо Левинсън. Може би не разбираш с какво си се заела. — Преди да седне, господин Левинсън се обърна към господин Хоби. — Опи Лукас е свободна. Освен това е секси. Искаш ли я? За две хиляди и петстотин?

— Не.

— И аз така си помислих.

Господин Левинсън се върна на мястото си. Монти и господин Хоби — също, а господин Тревизо си наля малко червено вино, което предпочиташе пред уискито със сода, и доля в чашата газирана вода.

До края на лятото Веда и Милдред не правеха нищо друго, освен да се готвят за представлението в амфитеатъра. Последва безкрайно пазаруване на дрехи. Очевидно един колоратурен сопран не можеше просто да си купи рокля и с това да се приключи. Трябваше да се обмислят всички аспекти, като например дали платът поглъща светлината от прожекторите, или я отразява, дали я усилва или приглушава. После трябваше да се реши и въпросът с шапката. Веда беше твърдо решена да носи малка вечерна шапка, която да свали след антракта, „за да придаде усещане за развитие и повече интимност“. На Милдред това й идваше в повече, но ходеше всеотдайно от магазин на магазин, докато най-накрая избраха шивачка от „Сънсет“, близо до Бевърли Хилс, която щеше да ушие роклята. Дрехата според Милдред беше несравнимо красива — наситено зелена с бледорозова горна част и корсет, който се връзваше отпред. Малката зелена шапчица напомняше за френско градинско парти. Веда я премери десет пъти, не можеше да реши дали отива на тоалета. Големият въпрос беше дали не е „прекалено водевилна“.

— Не мога да изглеждам на сцената като сестрите Гиш — каза Веда, а Милдред й отвърна, че нито една от сестрите Гиш не е участвала във водевил, поне на нея не й е известно. Веда се огледа в огледалото и каза, че това няма значение. Накрая реши, че корсетът е прекален и го свали. В интерес на истината Милдред смяташе, че така роклята наистина изглежда малко по-свежа, по-семпла и по-подходяща за момиче на двайсет години. Но Веда все още не беше доволна и реши, че ще носи чадърче. Когато то пристигна, тя влезе една вечер във всекидневната така, както щеше да излезе на сцената. Милдред и всички останали разбраха, че най-накрая се е получило.

След това трябваше да обсъдят вестниците и отношението към тях. Изглеждаше немислимо просто да се обадят на редакторите, да кажат, че местно момиче ще пее в амфитеатъра и да оставят всичко на тяхната преценка. Веда навъртя много телефони, за да си осигури „съобщения“, както тя ги наричаше, и когато излезе първата статия за нея, тя изпадна в бяс почти равен на онзи, провокиран от господин Хоби. Към края на следобеда, в който напразно се опитваше да намери господин Левинсън, той пристигна лично и Веда му заговори превъзбудено:

— Трябва да спреш това, Леви, трябва да ги накараш да престанат да ме наричат светска личност! Както и да пишат онова за Пасадена. Какво искат да направят, да убият кариерата ми ли? Да ме освиркат още като изляза на сцената? Колко светски личности има в този град? И колко души от Пасадена ходят на концерти? Аз съм от Глендейл! Пяла съм по радиото! И съм учила тук, в Лос Анджелис! В онзи амфитеатър има двайсет и пет хиляди места, Леви, а тези глупаци създават впечатлението, че съм малкото им момиченце, че съм една от тях, че хората трябва да отидат да ме подкрепят.

Господин Левинсън се съгласи и по всичко личеше, че смята въпроса за важен. Колкото и да обожаваше Веда, Милдред се възмути, че дъщеря й вече държеше да се знае, че е от Глендейл, след като беше изговорила толкова отвратителни неща за родното си място. Но й мина и се впусна в последните трескави дни на приготовления за концерта. Купи три ложи с по четири места всяка и реши, че ще са достатъчни за нея, Монти и малкото хора, които смяташе да покани. Но после й звъннаха от амфитеатъра и казаха, че имат още една прекрасна свободна ложа и тя се сети за още хора, които преди това беше забравила. Покани господин и госпожа Пиърс, майка си, сестра си, Хари Енгъл, Уилям, Айда, госпожа Геслър и Бърт. Всички приеха, с изключение на госпожа Геслър, която демонстративно отказа. Милдред вече бе купила билети за шест ложи и очакваше повече от двайсет гости, а още щяха да дойдат и на вечерята, която даваше след концерта.

Според Бърт, който седеше в нейната ложа и най-безсрамно държеше ръката й, разгласата на събитието била великолепна и всички места били продадени. И наистина така изглеждаше, защото от всички входове прииждаха хора. Бърт й посочи най-горните редове, които вече бяха пълни, и каза, че „по това си личало“. Милдред бе пристигнала по-рано, „за да не пропусне нищо“, особено тълпата, дошла специално да чуе как детето й пее. Почти се мръкваше, когато Монти докара Веда, мушна се в ложата и се здрависа с Бърт. След това музикантите влязоха в оркестрината и започнаха да си настройват инструментите. Светлините угаснаха и оркестърът притихна. Милдред се огледа и за първи път усети колко огромен е амфитеатърът. Хиляди хора седяха и чакаха, а други хиляди тичаха по пътеките, за да си намерят местата. Чуха се аплодисменти и тя видя господин Тревизо, който щеше да дирижира, да заема мястото си, а после да се покланя на публиката и оркестъра. Без да се обръща, той вдигна ръка. Публиката стана. Бърт и Монти застанаха много изправени и сериозни, с одухотворени изражения. Развълнуваната Милдред също се изправи. Оркестърът засвири химна на Съединените щати и публиката запя.

Първото изпълнение, „Жар птица“, не й говореше нищо. Прочете програмата, но не разбра дали ще има балет, а когато всичко свърши, пак не беше много сигурна. Докато господин Тревизо приемаше аплодисментите, Милдред реши, че ако бе имало балет, тя със сигурност щеше да го забележи. Той излезе, прожекторите загаснаха и дълго време се чуваше само шепот като океански прибой. Закъснелите зрители махаха и подтичваха зад разпоредителите, които ги водеха към местата им. После шепотът малко утихна. Прожекторите светнаха, а стомахът на Милдред се сви.

Чадърчето, което обграждаше шапката като ярък розов ореол, изненада публиката. Веда стигна до средата на сцената, още преди зрителите да успеят да се окопитят. Но после решиха, че им харесва и започнаха бурно да аплодират. Веда само стоеше и се усмихваше на хората, на оркестъра, на господин Тревизо. След това умело затвори чадърчето, подпря го на пода пред себе си и сплете пръсти върху дългата му дръжка. Милдред вече се бе научила да забелязва подобни неща и видя, че така дъщеря й изглежда доста екзотично. Първото изпълнение, арията „Caro Nome“ от „Риголето“, мина добре и Веда бе извикана няколко пъти да се поклони. С „Una Voce Poco Fa“ от „Севилският бръснар“ завърши първата част от концерта. Лампите светнаха. Хората се разпиляха по пътеките, отидоха да пушат, да се видят, да си говорят, да се смеят. Бърт каза, че не е негова работа, но диригентът трябвало да остави Веда да пее на бис, след всичките тези аплодисменти. За бога, какви овации — възхити се той. Монти, който също като Бърт не беше експерт по въпроса, но все пак разбираше малко повече, каза, че според него през първата половина на концерта не са позволени бисове. Те били запазени за края, поне така той смятал. Милдред се съгласи, че сигурно е така. Бърт отвърна, че се е объркал и това обяснявало всичко. Защото на хората много им харесвало и Тревизо щял да остави детето да пее, ако можел. Всички се съгласиха, че публиката наистина много харесва концерта.

Симфонията „Из Новия свят“ не въздейства особено на Милдред. Три самолета минаха над тях, докато я свиреха, и тя се ужаси, да не би да се случи същото, докато Веда пее, и да съсипе всичко. Но небето беше чисто, когато дъщеря й се появи отново. Изглеждаше по-дребна отколкото през първата част, като малко безпомощно момиченце. Чадърчето го нямаше, а шапката не беше на главата й, а в ръката. На рамото й беше забодена орхидея и Милдред горещо се надяваше да е една от шестте, които тя й бе изпратила. В програмата пишеше само „Сцената с лудостта от Лучия ди Ламермур“, но когато господин Тревизо вдигна палката, напрежението беше повече от обичайното и Милдред разбра, че ще стане свидетел на изключително трудно вокално изпълнение. Никога не беше чувала и една нота от тази ария, сигурно Веда я беше репетирала в студиото, не у дома. След първите няколко акорда разбра, че дъщеря й се чувства добре, че няма да сбърка, че ще стигне без проблеми до края. Чак тогава Милдред се отпусна малко и си позволи да се наслади на малкото безпомощно момиченце на сцената, което изстрелваше сложни вокални фойерверки към звездите. Усети потупване по рамото и господин Пиърс й подаде театрален бинокъл. Тя го взе нетърпеливо, нагласи го и погледна към Веда. Но бързо го свали. Близкият план й показа контраста между изиграната тъга, с която дъщеря й гледаше публиката, и хладния остър поглед, който отправяше от време на време към господин Тревизо, особено в паузите, когато чакаше да се включи отново. Една нейна илюзия беше разбита. Предпочиташе да гледа отдалече, да се радва на начина, по който детето й изглежда, а не на това, което бе всъщност.

Арията беше доста дълга, всъщност беше най-продължителното изпълнение, което Милдред някога бе слушала, но когато свърши, амфитеатърът избухна в буреносни ръкопляскания. Веда излиза много пъти да се покланя, на десетия се появи заедно с господин Тревизо без шапка и други аксесоари, просто обикновено дружелюбно момиче, което се надява да го харесат. Напред пристъпи мъж с флейта и стол и се настани близо до Веда. Когато го видя, тя отиде и му стисна ръката. След това господин Тревизо даде знак на оркестъра да засвири интродукцията на „Чуй нежната чучулига“. Чуха се аплодисменти, защото Веда беше направила тази песен популярна по радиото. Когато свърши, се чуха подвиквания и тя изпълни цяла поредица, позната от радиото: „Песен за любовта“, „Аве Мария“ на Шуберт, аранжимент на „Синия Дунав“, в който тя пееше под акомпанимент на оркестър, и Студентски валс, във версията на Емил Валдттойфел, който господин Тревизо беше изровил отнякъде специално за нея.

За повечето от тези изпълнения с продължителни скандирания настояваше публиката и към края оркестърът само седеше и слушаше, а господин Тревизо акомпанираше на пианото, което беше избутано на сцената по време на антракта. После Веда пристъпи напред и каза:

— Макар това да не е песен, достойна за симфонична програма, може ли да я изпея, просто защото ми се иска?

Публиката избухна в добронамерени аплодисменти. Монти погледна към Милдред, а тя усети, че нещо ще се случи. Господин Тревизо изсвири кратка интродукция и Веда запя за дъгата, любимата песен на Милдред от щастливите времена, когато се прибираше у дома да си почине и дъщеря й свиреше всички парчета, които тя обичаше да слуша.

За нея сякаш концертът свърши.

Знаеше, че Веда е започнала да пее, но кога е свършила и дали изобщо е свършила, Милдред така й не разбра. По тялото й се разнесоха сладостни тръпки, които не спряха през цялата вечер, дори и по време на вечерята, на която Веда седеше на масата с бял шал на шията, когато по-късно я събличаше и прибираше тоалета й, и после в тъмното, докато лежеше сама и се опитваше да заспи, макар никак да не й се искаше.

Това беше кулминацията в живота на Милдред.

 

 

Освен това се оказа и връхна точка във финансовата криза, която заплашваше да се превърне в истинска катастрофа, откакто неразумно се съгласи да купи къщата за 30 000 долара и да плати данъци за 3100 долара. Когато сключи сделката, имаше намерение да я финансира основно със заем от Федералната жилищна администрация. Но оттам я поляха със студена вода, когато й казаха, че не дават кредити над 16 000 долара. Трябваха й поне 20 000, а тя искаше 25 000. Второто отрезвяване дойде, когато отиде до банката. Оттам бяха готови да й дадат колкото поиска, очевидно я смятаха за нискорисков клиент, но не и преди да завърши ремонтът на имота и най-вече поставянето на нов покрив.

Дотогава знаеше, че ще има разходи, но си ги представяше като „няколко хиляди за ремонт и още няколко хиляди за мебели“. Но след като чу какво й казаха от банката, се замисли дали не е по-добре да преустрои изцяло къщата и да се сдобие със собственост, която някой би искал да купи, вместо да се товари с чудовищни дългове. Консултира се с Монти. Не му каза за финансовите си проблеми, а се зарадва на плана му да възстановят къщата във вида, в който е била, преди Берагон старши да реши да реализира странните си идеи. Но макар това да удовлетвори банката и да я направи подходяща за заем от 25 000, глътна нови 5000 долара и стопи напълно личните й спестявания. За мебелите се наложи да продаде акции. Когато се омъжи за Монти, реши, че му трябва кола. Това означаваше още 1200 долара. За да покрие този разход, заедно с още едно-две неща, които изникнаха по това време, се наложи да бръкне в резервите на фирмата. Написа си чек за 2500 и го осчетоводи като „премия“. Но не използва чековата книжка на госпожица Джийкъл, която й водеше счетоводството, а една от бланките, които винаги носеше в чантата си за спешни случаи. Все си повтаряше, че трябва да каже на госпожица Джийкъл за този чек, но така и не го направи. После, през декември 1939 година, за да покрие разходите по Коледа, си написа още един — премия от 2500 долара, така в началото на годината се получи разлика от 5000 долара между това, което показваха сметките на госпожица Джийкъл, и това, което всъщност се намираше в банката.

Но тези разходи бяха само част от проблемите й. За нейна изненада банката настоя за амортизационни начисления върху кредита й, както и за редовно плащане на лихвата, така към 125-те долара на месец се прибавиха още 250 — много повече, отколкото бе очаквала. После Монти й пробута Кърт и Фрида за 150 долара на месец и я вкара в още повече разходи от предвиденото. А и безкрайните гости, които бяха жадни колкото цял керван камили, качиха цената на светския им живот до невъобразима сума. Дотогава си беше позволявала да взима по 75 долара от четирите филиала на фирмата — будката за пайове, работилницата за пайове и ресторантите в Бевърли Хилс и Лагуна Бийч — или по 300 долара на седмица общо. Тези пари дотолкова надвишаваха ежедневните й разходи, че парите се трупаха в сметката й, освен това бяха много малка част от печалбата на фирмата, така че корпоративният резерв също растеше. Но когато си вдигна възнаграждението до 400 долара, резервът спря да се увеличава и госпожица Джийкъл на няколко пъти я уведоми със сериозно изражение, че ще трябва да прехвърли пари от резерва, който беше на отделна сметка, към текущите разходи, които също бяха на отделна сметка. Милдред одобри набързо, но с неохота тези трансфери от по 500 долара, но се почувства нещастна, все едно крадеше.

Резервът беше нещо като свещена крава, обикновено не се пипаше и рядко попадаше в обсега на внимание на госпожица Джийкъл, така че нямаше непосредствена опасност да научи, че Милдред е теглила от него. Но през март 1940 година, когато трябваше да подаде данъчната декларация, която занесе за заверка при нотариус, а после върна за подпис на собственичката на фирмата, Милдред я изби студена пот. Не смееше да погледне в очите счетоводителката си и да й каже какво е направила. Занесе декларацията на друг счетоводител, накара го да си мълчи и му каза какво е сторила. Поиска от него да напише нова декларация, която сама щеше да занесе за заверка при нотариус и която щеше да отговаря на реалното състояние на сметките й в банката. Той изглеждаше обезпокоен и й зададе много въпроси. Трябваше му цяла седмица, за да се увери, че засега няма нищо незаконно. Но непрекъснато наблягаше на „засега“ и гледаше Милдред обвинително. Накрая й поиска 100 долара за услугата, което бе абсурдна сума за най-обикновено преписване на декларацията със съвсем леки промени. Тя му плати и го остави да подаде документите, а на госпожица Джийкъл каза, че сама ги е изпратила по пощата. Госпожица Джийкъл я погледна въпросително и се върна в малкия си офис в работилницата за пайове, без да направи никакъв коментар.

Но след десетина дни се случиха две странни и обезпокоителни неща, за които беше трудно да се определи кое е причината и кое следствието. Накратко — бизнесът в Лагуна Бийч силно западна и не успя да се възстанови. Една от най-старите и най-добрите вериги в Лос Анджелис — „Виктор Юго“ — откри ресторант близо до нейното заведение, който започна да се развива доста добре. Веднъж пребледнялата и напрегната госпожа Геслър я информира, че „малката кучка, онази повлекана от булевард Лос Фелиз“ се е преместила до тях.

— Айк вижда ли се с нея?

— Откъде да знам с кого се вижда Айк? През половината време е навън по поръчки и кой го знае къде ходи и кога ще се върне.

— Не можеш ли да разбереш?

— Разбрах, или поне се опитах. Не, не се вижда с нея, в това съм сигурна. С Айк всичко е наред. Но тя е тук. Работи в онова лъскаво заведение на пет километра от нас, в униформа и…

След това на Милдред й се стори, че госпожа Геслър вече не мислеше много за работата си. Търговията замря и тя не се сещаше как да я възстанови. Намали цените, но и това не помогна. Би затворила ресторанта, но беше обвързана с договор за имота, а другите заведения не печелеха достатъчно, че да плащат и този наем, както и да поддържат къщата й в Пасадена. Вече почти всяка седмица госпожица Джийкъл идваше при нея за пари и трансферите от резерва вече не бяха само по 500 долара, а станаха 250, 150, 100, 50 и така надолу по спиралата. Животът на Милдред беше странен и неестествен. Денем беше нервна, притеснена, стресната, боеше се да погледне госпожица Джийкъл в очите, беше сигурна, че служителите й говорят зад гърба й и я обвиняват. Вечер се прибираше при Монти, Веда и неизбежните гости и се отдаваше на тихо, мистично, наситено забавление. Тогава забравяше за тревогите през деня, не си позволяваше мрачни мисли, само се взираше във Веда и въздишаше дълбоко.

Но дойде денят, в който резервът по документи беше 5003,61 долара, а в банката имаше само 3,61. Трябваше дълго да увърта пред госпожица Джийкъл, за да прикрие защо не може да й позволи нов трансфер. Два дни по-късно не успя да плати сметката за месото. В ресторантския бизнес всички сметки се плащат в понеделник и ако това не стане, се смята за кредитиране. Господин Екстайн от „Снайдър Брос и Ко.“ я изслуша с безизразен поглед и се съгласи да й доставя месо, докато „оправи малките си проблеми“. Но през цялата следваща седмица Арчи се оплакваше от качеството на филето, а госпожа Геслър едва бе удържана да не се обади лично на господин Екстайн. До понеделник успяха да се разплатят със „Снайдър Брос“, но Милдред започна да иска отсрочки за други сметки, особено за алкохола, който й доставяше „Бодега Инк“. Един ден Уоли Бъргън влезе в будката за пайове и се оказа, че е бил нает от неколцина от кредиторите й. Той й предложи да организират среща. И тъй като по всичко личало, че най-много проблеми има в Лагуна Бийч, какво би казала да се съберат там следващата вечер? Можели да вечерят и да поговорят. На следващата вечер Веда трябваше да пее в „Холивуд Боул“. Милдред веднага заяви, че й е невъзможно да дойде, трябвало да е в амфитеатъра, нищо не можело да я спре да отиде. Но Уоли предложи да го отложат за по-следващата вечер. Или пък за понеделник.

Забавянето още повече влоши положението, защото в понеделник пристигнаха още неплатени сметки и освен с господин Екстайн, господин Роси от „Бодега“ и представителите на три склада за хранителни продукти, Милдред трябваше да се изправи и пред господин Гърни и още няколко дребни търговци, които преди се чувстваха поласкани, ако изобщо ги поздравеше. Уоли обаче се грижеше да се запази добрият тон. Не каза нищо по темата, докато им сервираха вечерята, за да не чуят сервитьорките. Настоя Милдред да му даде сметката за банкета на кредиторите, както шеговито нарече срещата. Насърчи я да говори, да сложи картите на масата, за да решат какво да правят. Непрекъснато й напомняше, че никой не иска да създава проблеми. И че е в интерес на всички тя да се изправи пак на крака и да се превърне отново в клиента, който е била преди.

Но след два-три часа задаване на въпроси, даване на отговори, цитиране на суми и предоставяне на обяснения, най-накрая лъсна истината, която дори неуверените увъртания на Милдред не успяха да прикрият: всичките четири филиала на фирмата, дори ресторантът в Лагуна Бийч биха излезли на печалба, ако не бяха огромните разходи по поддръжката на къщата в Пасадена. След като това стана ясно, настъпи дълго мрачно мълчание, след което Уоли каза:

— Милдред, имаш ли нещо против да ти зададем няколко въпроса за семейния ти бюджет? Да изясним и това?

— Той си е само моя работа.

— Ако всеки си гледаше само неговата работа, досега да сме вече в съда и да настояваме за въвеждане на синдик. Но ние не го направихме. Не искахме да ти усложняваме живота. Така че имаме право на информация, не мислиш ли? Смятам, че можем да обсъдим въпросите, които ни се струват важни. Може да не си съгласна, но нищо чудно точно оттам да идват проблемите. Ти си в безизходица, не ние.

— Какво искате да знаете?

— Колко печели Веда?

— Не взимам пари от собственото си дете.

— Но пък има много разходи, нали?

— Не водя сметка за разходите й.

— Точно това имам предвид. Веда печели много. Не забравяй и парите, които й издействах и които тя прояви достатъчно разум да инвестира. Взима по 500 долара на седмица от „Плезънт“ и дори след като се разплати с агенти, преподаватели и всякакви обирджии, пак й остава доста. Не би ли било справедливо да й удържаш някаква сума за издръжката? Ако го направиш, доста ще ти олекне.

Милдред отвори уста да каже, че не може да удържа нищо от Веда и че няма да й пипа доходите, но в любезността на Уоли забеляза нещо познато, някаква хладина. Сърцето й прескочи и тя разбра, че не бива да пада в този капан, не бива да разкрива отношенията си с Веда. Трябва да увърта, да каже, че не се е сетила за това, да настоява, че трябва да огледа всички законови аспекти, преди да реши какво да прави. Смотолеви нещо и забеляза как господин Роси погледна господин Екстайн. Тогава разбра какво се случва. Уоли се опитваше да постигне сделка. Кредиторите щяха да си получат парите, фирмата щеше да се изправи на крака, а Веда трябваше да плати сметката. Не й хрумна, че това е съвсем справедливо уреждане на ситуацията — кредиторите й бяха доставили стоки и имаха право на заплащане, а Веда печелеше големи суми и й струваше много пари. Единствената мисъл в главата й беше, че хиените се нахвърлят върху нейното пиленце. И тогава ловкостта й и способността й да лавира я напуснаха. Тя стана емоционална и каза, че няма да позволи детето й да стане жертва на подобна измама. Погледна Уоли в очите и продължи:

— Освен това, не смятам, че ти или някой друг имате право, най-малко законово, да вземете това, което принадлежи на мен или на детето ми, за да платите сметките на фирмата. Може би си забравил, господин Уоли Бъргън, но точно ти ме накара да основа акционерно дружество. Ти подготви документите и ми обясни закона. И основният ти аргумент беше, че така личната ми собственост ще бъде в безопасност и на нея няма да посягат кредиторите на фирмата. Може би си го забравил, но аз не съм.

— Не, не съм го забравил. — Столът на Уоли изскърца, когато се изправи, за да застане лице в лице с нея. Тя вече беше станала на крака и стоеше на около метър от голямата кръгла маса. — Не съм го забравил и си напълно права, че никой не може да вземе и цент от парите ти или от личната ти собственост, нито от Веда, за да удовлетвори претенциите си, колкото и основателни да са те. Не могат да пипнат нищо, твоето си е твое. Но могат да заведат дело, да те накарат да обявиш фалит и да ти вземат фирмата. Съдът ще назначи синдик и той ще управлява бизнеса ти, а теб ще те изхвърли.

— Добре, тогава да ме изхвърлят.

— Теб ще те изхвърлят, а Айда ще поеме кормилото.

— Кой!?

— Не знаеше, нали?

— Това е лъжа. Тя не би…

— О, напротив. Айда плака и отначало каза, че дори не иска да чуе подобно нещо, че ти е много добра приятелка. Но миналата седмица така и не успя да те накара да поговорите. Беше прекалено заета с концерта. Може би това я е наранило. Както и да е, сега вече е по-разумна и според нас ще управлява бизнеса по-добре от всички останали. Може би не като теб, когато умът ти е на мястото си. Но по-добре от някоя побъркана по театралния блясък жена, която предпочита да ходи по концерти и да пръска пари за детето си, вместо да плати на кредиторите си.

Когато научи какво е направила Айда, в очите на Милдред се появиха сълзи. Обърна се с гръб към Уоли, а той продължи с хладен тон:

— Милдред, трябва да проумееш, че се налага да направиш три неща. Да намалиш разходите си и да живееш с толкова, колкото печелиш. Да събереш малко пари — от Веда, от имота на „Пиърс Драйв“, отнякъде другаде, за да си оправиш дълговете и да започнеш на чисто. И да спреш да тичаш по концерти, а да се захванеш за работа. Както вече ти казах, никой няма лоши чувства към теб. Всички ти желаем доброто. Но въпреки това искаме да си вземем парите. Ако до седмица видим, че си предприела някакви действия, можеш да забравиш всичко казано тук. Но ако не го направиш, може би ще се наложи ние да вземем мерки.

 

 

Стигна до къщата около единайсет, но потупа Томи по рамото да спре, когато видя, че първият етаж е ярко осветен, а отпред са паркирани пет-шест коли. Беше на ръба на истерията и не можеше да понесе компанията на Монти и поканените от него десетина играчи на поло заедно със съпругите им. Каза на Томи да извика господин Берагон навън и да му каже, че са я задържали по работа и няма да се върне до късно. След това седна зад волана и пое по булевард „Ориндж Гроув“. Почти на автопилот зави наляво на кръговото движение, продължи по моста и стигна в Глендейл при Бърт. В къщата на родителите му беше тъмно, но тя знаеше, че той си е у дома, защото колата беше в гаража, а той единствен я караше в момента. Почука леко на вратата и той отвори прозореца и й каза, че ей сега ще излезе. Като видя лицето й, постоя малко пред нея в познатия й вехт червен халат, после я погали по главата и каза, че трябва да поговорят някъде другаде. Майка му щяла да започне да крещи и да пита какво става, баща му щял да се развика, за да я накара да млъкне, и просто нямало да се получи. Помоли я да го изчака да се облече и тя поседя няколко минути в колата, вече леко поуспокоена. Скоро той излезе и я попита дали не иска той да кара и тя с радост му отстъпи мястото си. Подкара колата леко и умело, както никой друг не умееше. Каза, че автомобилът й е много добър, идеално лежи на пътя. Тя го хвана под ръка.

 

 

— Веда трябва да се намеси.

Бяха минали през Сан Фернандо, Ван Найс, Бевърли Хилс, покрай океана, а сега седяха в малък нощен бар в Санта Моника. Милдред през сълзи му разказа цялата история, като започна от завръщането на Веда. Пропусна за свое удобство връзката на Монти с това събитие, особено странните обстоятелства около брака й, а може и вече да ги беше забравила. Но беше болезнено откровена за последните събития и дори му каза за двата чека за по 2500 долара, които все още не бяха разкрити от госпожица Джийкъл. Бърт подсвирна и половин час й обяснява в подробности какво означава тази трансакция, а тя му отвръщаше с уплашен шепот. Въпреки това беше започнало да й олеква на душата, сякаш говореше в изповедалня. После потъна в радостно мълчание, когато Бърт й каза, че не вижда никакви нарушения на закона засега. Накрая той тържествено обобщи:

— Не казвам, че не си постъпила дяволски глупаво.

— Знам, че беше глупост.

— Ами…

— Няма нужда да ми се караш.

Той взе ръката й и я целуна, после се върнаха на темата за фирмата и нейните проблеми. Бърт настояваше, че те могат да се разрешат само с помощта на Веда. Вече беше на второто си уиски със сода и мнението му по въпроса ставаше все по-категорично.

— Тя ти е най-големият разход, а освен това изкарва пари. Трябва да плати своя дял.

— Не исках да научава.

— И аз не исках да научава, но въпреки това тя разбра, когато фалирах. Ако имаше пари, когато „Пиърс Хоумс“ започнаха да затъват, щях да й ги взема и фирмата още щеше да е наша, а тя щеше да живее добре, нали?

Милдред сложи длан върху дланта на Бърт и отпи от уискито си, след това го стисна силно за ръката и се заслуша в тихата музика по радиото. Чак сега осъзнаваше през какво беше минал Бърт напълно сам, че не само тя бе страдала. Той се наведе и каза с тих глас, който не успя да надвика радиото:

— И кой я качи там, където е сега? Кой плати уроците й по музика? И пианото? И колата? Ами дрехите й? И…

— И ти даде своя дял.

— Който беше нищожен.

— Ти направи много. — Сравнението между „Пиърс Хоумс Инк“ и „Милдред Пиърс Инк“, както и уискито със сода я накараха да почувства Бърт по-близък от всякога и искаше той да получи признанието, което му се полагаше. — Направи много. Живеехме добре преди рецесията, Бърт, като всички семейства в тази страна или където и да е. И то дълго време. Веда беше на единайсет, когато се разделихме, а сега е на двайсет. Аз поех последните й девет години, но ти си отговорен за първите единайсет.

— Единайсет години и осем месеца.

Бърт й намигна, а Милдред бързо хвана ръката му и я притисна към бузата си.

— Добре, единайсет години и осем месеца, щом така искаш. Много е лесно да родиш дете девет месеца след като се омъжиш. Но след като го направих след осем, просто доказах, че съм те обичала, нали?

— Аз също, Милдред.

Милдред дълго целува дланта му, после помълча под тъжната мелодия от радиото.

— Искаш ли да поговоря с нея? — попита Бърт.

— Не мога да я моля за пари, Бърт.

— Тогава аз ще го направя. Ще се отбия утре следобед и ще повдигна внимателно въпроса, ще й дам да разбере какво трябва да направи. Абсурдно е ти да си притисната до стената, а тя да живее на твой гръб и да е зарината в пари.

— Не, не. Ще учредя ипотека на къщата в Глендейл.

— И какво ще постигнеш така? Ще вземеш пет хиляди и ще успееш да се закрепиш за няколко седмици, след това ще си в същото положение като сега. Тя трябва да се намеси, и то не само веднъж.

Поеха покрай океана по булевард „Сънсет“ в пълно мълчание. След това неочаквано Бърт отби, спря и се обърна към Милдред.

— Милдред, ти трябва да го направиш.

— Защо?

— Защото трябва да стане още тази вечер.

— Не мога, късно е, тя сигурно спи…

— Не ме интересува колко е късно и дали спи. Трябва да говориш с нея. Защото и двамата с теб сме забравили с кого си имаме работа. Не можеш да имаш доверие на Уоли Бъргън. Той е евтин лукав мошеник, знаем го много добре. Беше ми приятел и ме измами, беше твой приятел — и теб измами. Беше приятел и на Веда. Може би се кани да измами и нея. Може да се опитва да се докопа до парите й.

— Не може, това са дългове на фирмата…

— Откъде знаеш?

— Ами той…

— Той така ти е казал. Уоли Бъргън ти е казал. И ти му вярваш? На всичко, което казва той ли вярваш? Може би срещата тази вечер е била димна завеса. Може би се опитва да те накара да вземеш парите на Веда като неин попечител и по този начин той да ги пипне. Тя все още е непълнолетна, нали не си забравила? Може би ти, аз и Веда ще получим призовки. Милдред, трябва да говориш с нея тази вечер. И да я изведеш от къщата, за да не може да я докопа някой призовкар. Утре ще се видим в „Браун Дарби“ в Холивуд за закуска и дотогава… имам да свърша някои работи. Ще бъдем четирима на масата и един от нас ще бъде адвокат.

Завладяна от конспиративна треска, Милдред тръгна към стаята на Веда, където нуждата никога не трябваше да я отвежда. Беше три часът, когато се прибра, и къщата бе тъмна, светеше само лампата на входа. Паркира колата, прекоси моравата, за да не вдига шум по плочките, и влезе. Угаси лампата и тръгна пипнешком към втория етаж, като гледаше да стъпва по килимите, за да не трака с токчета. Мина на пръсти по коридора и почука на вратата на Веда. Не последва отговор. Почука пак с възглавничките на пръстите си, за да бъде възможно най-тихо. Пак не последва отговор. Натисна бравата и влезе. Без да светва лампата, отиде до леглото на Веда и посегна да я докосне, за да не я стресне. Веда я нямаше. Бързо светна нощната лампа и се огледа. В стаята нямаше никой, леглото бе оправено. Надникна в дрешника, после в банята и тихичко я повика. Отвори и гардероба. Нещата на Веда си бяха на мястото, дори и роклята, с която беше облечена тази вечер, преди Милдред да тръгне към Лагуна Бийч. Озадачена и леко разтревожена, Милдред отиде в собствената си стая, за да види да не би дъщеря й да я е чакала и да е заспала на леглото й. Но и там нямаше следа от Веда. Продължи към стаята на Монти и почука. Този път не го направи с върховете на пръстите си, а забарабани силно с кокалчетата си. Не последва отговор. Тя отново потропа настоятелно. Монти й отговори сънено и доста раздразнено. Милдред каза, че е тя и помоли да я пусне да влезе, защото трябва да говорят. Той попита за какво и защо не си легне и не го остави да спи. Тя отново почука, този път властно, и му нареди да я пусне. Ставало въпрос за Веда.

Когато най-накрая той открехна вратата и чу какво има да му казва тя, още повече се ядоса.

— За бога, тя не е дете. И какво да правя, като я няма в стаята й? Легнах си, не знам какво е правила после. Може да е отишла някъде. Може да е на парти. Може да гледа луната. Живеем в свободна страна.

— Никъде не е отишла.

— И как разбра?

— Роклята е в стаята й.

— Може да се е преоблякла.

— И колата й е тук.

— Може някой друг да я е закарал.

Тази възможност дори не й беше хрумнала и тъкмо се канеше да се извини и да се върне в стаята си, когато забеляза положението на ръката на Монти. Беше се облегнал на нея, но я държеше напречно на вратата по странен начин, сякаш за да я спре да не влиза вътре. Дланта й, която досега беше на касата на вратата, се пресегна към ключа на лампата. И тогава видя Веда в леглото.

Монти закрещя като скопен и успя да излее цялата си горчивина от безсмислието на живота си в истерична, почти женствена тирада. Обвини Милдред, че още от първия миг само го е използвала, за да й доставя удоволствие. Че не знае какво е чест и не е способна на обвързване. Припомни й първите двайсет долара, които му бе дала, и как след това издевателствала над него заради тях. Стигна и до брака им и съвсем справедливо я обвини, че го е използвала за примамка, за да си върне блудната дъщеря. Но била забравила, че примамката е жива, а сега стръвта и плячката се били влюбили, колкото и това да не й харесвало. И нищо не можела да направи. Говори много за пари и в общи линии това, което каза, беше, че е показал независимостта си от една жена, която го е издържала с будка за пайове, като се е прехвърлил при друга, която да го издържа с гласа си.

Милдред обаче почти не го чу. Седеше на малката тапицирана табуретка до вратата, шапката й беше килната настрани, чантата й лежеше в скута, а пръстите на краката й бяха странно обърнати навътре. И макар да беше забила очи в пода, не спираше да мисли за прекрасното същество в леглото. Физически я заболя, когато осъзна какво означава присъствието на дъщеря й там. Когато Монти заговори отново, крачейки из стаята по пижама, Веда го прекъсна с превзета сприхавост:

— Скъпи! Има ли значение какво прави някаква си глупачка, дали плаща и дали знае какво е обвързване? Виж как ме тормози и мен. Само да си отворя устата в театър, студио или където и да било, и ето ти я нея — тича по пътеката, прегръща ме пред хората, за да получи своя дял от славата, не за друго. Но какво правя аз? Не крещя както правиш ти. Би било под достойнството ми. И много… — Тук Веда потисна една прозявка. — Би било много лошо за гърлото ми… Облечи се и да се махаме оттук. Ще я оставим при тавите й за пай. А утре по обяд само ще се смеем на случилото се.

Монти влезе в дрешника си. Настъпи тишина, в която се чуваше само тежкото дишане на Милдред. Веда намери цигарите си на пода и запали една. Лежеше и пушеше с маниер, който бе придобила напоследък — всмукваше дима, без да го гълта, и го пускаше на кръгчета. Милдред задиша още по-тежко, като задъхано диво животно, тичало дълго през гората. Появи се и Монти в панталони от туид, синя риза и кафяви обувки, в едната си ръка държеше шапка, а в другата — куфар. Веда кимна и смачка цигарата в пепелника. След това стана, отиде до огледалото на Монти и започна да се реше, припявайки си небрежно някакви каденци, които капеха като ледени капки върху сърцето на Милдред. Защото Веда беше чисто гола — от масивния торс, на който се полюшваха гърдите й, до тесния ханш и прекрасните крака. Нямаше дори жартиери, които да скрият поне част от нея.

Като продължаваше да си тананика, Веда тръгна към дрешника, а Монти й подаде халата от долната част на леглото. Точно тогава Милдред скочи. Но не към Монти, нейния съпруг, мъжа, който й беше изневерил. А към Веда, нейната дъщеря, момичето, което беше направило точно това, което някога тя самата бе казала, че е право на всяка жена. Тя беше безмилостно същество, седемнайсет години по-млада от нея, с пръсти като от стомана от свиренето на пиано и крака като от каучук от ездата, плуването и всички други забавления, които Милдред й осигуряваше. Но колкото и да бе атлетична, беше като желе в ръцете на тази задъхана, пълничка дребна жена в черна рокля, чиято шапка висеше на едното й ухо и чийто наниз се скъса и се разпиля по целия под. Милдред чуваше някъде отдалече Монти да й крещи, усети, че се опитва да я издърпа. Чувстваше как Веда я дращи по лицето и в устата й се появи вкус на кръв. Нищо не можеше да я спре. Сграбчи шията на голото момиче под нея и стисна здраво. Издърпа другата си ръка от Монти и започна да стиска с две ръце. Видя как лицето на Веда почервеня, а после стана мораво. Забеляза как езикът на дъщеря й изскочи и сините й очи започнаха да помръкват. Стисна още по-силно.

Беше на пода, до леглото. В главата й сякаш биеше силна камбана. Веда седеше свита в един стол в другия край на стаята. Вече беше облечена в халата и се държеше за гърлото. Дишаше тежко, а Монти й говореше нещо, казваше й да се успокои, да полегне, да не се тревожи. Но Веда стана и излезе от стаята. Милдред усети, че се кани да направи нещо и тъй като очакваше всякаква злина от дъщеря си, се изправи и хукна след нея. Монти започна да ги умолява да спрат с „проклетите си глупости“ и последва Милдред. Лети и Фрида очевидно се бяха разбудили от бъркотията, стояха по нощници и се взираха уплашено в тримата, които начело с Веда слизаха надолу по стълбището. Бяха наистина зловеща процесия под процеждащите се лунни лъчи, които бяха единственото подходящо осветление за изкривените им от омраза лица.

Веда зави към всекидневната, отиде до пианото и удари един акорд. След това задиша на пресекулки, сякаш се канеше да повърне, но Милдред беше обзета от ужасно предчувствие, че дъщеря й се опитва да пее. Само че не излизаше нито звук. Удари пак същия акорд, но пак не успя да произведе нито тон. На третия опит се чу грозно грачене, почти като от мъж, само че не приличаше на човешки глас. Тя падна с писък на пода и остана да се гърчи конвулсивно там. Милдред седна на канапето, ужасена от онова, което бе сторила. Монти заплака истерично и закрещя на Милдред:

— И изгрява слънце! Господи, и то какво слънце!