Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (4)

Глава 4

Следващите два часа бяха кошмарни за Милдред. Не получи работата толкова лесно, колкото предполагаше. Управителят, чието име беше Макадулис, но когото всички наричаха господин Крис, искаше да я вземе и особено се ентусиазира, когато хостесата започна да крещи в ухото му:

— Трябва да назначите някого! Там е пълна бъркотия! Пълна бъркотия!

Но когато момичетата видяха Милдред и разбраха защо е тук, се събраха и сложиха категорично вето върху кандидатурата й, ако не върнат Анна. Анна, предположи тя, беше момичето, което я бе обслужило и което беше започнало свадата, но тъй като всички очевидно бяха потърпевши от кражбите, я смятаха в известен смисъл за своя представителка и не искаха да я превръщат в изкупителна жертва. Защитаваха тезата си доста шумно, а през това време поръчките се трупаха, но те не спираха да крещят и да ръкомахат. При едно замахване една от тях бутна чиния с клуб сандвич и Милдред я хвана във въздуха. Сандвичът беше напълно съсипан, но тя го оправи със сръчните си пръсти и върна чинията на плота. Готвачът, огромен мъж, когото наричаха Арчи, наблюдаваше тази нейна демонстрация на жонгльорски умения вяло и безстрастно, но когато възстановеният сандвич се върна на плота, леко й кимна. После заудря по печката с цяла длан. Това успя да възвърне тишината, след като всички предишни опити се бяха провалили. Господин Крис се обърна към момичетата.

— Добре, добре.

След като проблемът с Анна беше уреден, хостесата поведе Милдред към съблекалнята, където отключи едно гардеробче и й подаде меню.

— Свали си роклята и докато ти търся униформа, научи менюто, за да не си напълно безполезна. Кой номер носиш?

— Десети.

— Работила ли си в ресторант?

— Не.

— Разучи го добре, особено цените.

Милдред си свали роклята, закачи я в шкафчето и се взря в менюто. Имаше обеди по петдесет и пет и шейсет и пет цента, както и предястия, пържоли, котлети, десерти и газирани напитки, повечето със странни имена, които нищо не й говореха. Колкото й да се съсредоточаваше, всичко й беше като на китайски. След две минути хостесата се върна с униформата й — светлосиня дреха с бели маншети, джобове и якичка. Облече я.

— А това ти е престилката. Оправи си униформата; ще ти я удържим от първата надница — три деветдесет и пет, получаваш я на добра цена и трябва да я переш редовно. И ако не те харесаме, ще ти прибираме по двайсет и пет цента наем за униформата; и те се спират от надницата ти, но няма да я купуваш, освен ако не те назначим окончателно. Плаща ти се по двайсет и пет цента на час, плюс бакшишите.

— И как се казвате, госпожице?

— Айда. А ти?

— Милдред.

Тръгнаха към залата с клиентите и докато минаваха през кухнята, Айда не спираше да й шепне в ухото:

— Давам ти лек участък, ясно? Трета, четвърта, пета и шеста маса, всичките онези малки сепарета до стената. Нямаш четворки, единичните и двойните маси се обслужват по-лесно. Поемаш новите клиенти, а за останалите, които вече обядват, ще се погрижа аз. За да не се пречкаш на другите момичета.

Влязоха в залата с клиентите и Айда й посочи участъка. Три от масите бяха заети от хора, дали поръчките си преди скандала, а на четвъртата седяха две жени, които току-що бяха влезли. Всички бяха изнервени от забавянето. Но на Милдред още не й беше дадено разрешение да започне. Айда я заведе при касиерката, блондинка с рибешко лице, която започна гневно да предава на Айда оплакванията на клиентите и да й разказва за петимата, които вече се били изнесли. Айда я прекъсна и я накара да даде на Милдред нов кочан.

— Трябва да следиш всяка сметка, ясно ли ти е? Тук вписваш номера си, ти си номер 9. Тук отбелязваш номера на масата, а тук — броя на клиентите. А тук долу записваш всичко, което са поръчали. И първото, което трябва да запомниш: не прави грешки. Системата работи против теб; ако объркаш нещо, ти се удържа от надницата.

Зловещото предупреждение все още отекваше в ушите й, когато Милдред най-накрая се доближи до двете жени, чакащи да им вземат поръчките, подаде им менюта и попита какво ще обичат. Те отвърнаха, че не са сигурни дали ще поръчат нещо и поискаха да знаят що за място е това, където оставят хората да чакат, без да ги питат дали имат нещо против. След всичко, което бе преживяла този ден, Милдред беше почти в истерия и почувства силен импулс да ги свали малко на земята, както беше направила с госпожа Форестър. Но се насили да се усмихне, каза, че са имали ужасни неприятности и ако потърпят още минутка-две, тя ще се погрижи да бъдат обслужени веднага. След това бързо добави единственото, което бе успяла да запомни от менюто.

— Днес печеното пиле е страхотно вкусно.

Малко поуспокоени, те поръчаха обяда от шейсет и пет цента с пиле, но едната каза на висок глас:

— И гледайте да няма сос в моята порция, по никакъв начин. Мразя сос.

— Да, госпожице. Няма да забравя.

Милдред тръгна към кухнята и се размина на косъм с момичето, което излизаше през изхода. Зави навреме, мушна се през входа и извика на Арчи:

— Две порции печено пиле. Едната без сос.

Но вездесъщата Айда застана до лакътя й и закрещя трескаво към Арчи:

— Задръж соса, задръж! — След това дръпна Милдред настрани и започна да й се кара. — Трябва да знаеш как да поръчваш! Никъде не можеш да работиш, ако не се разбираш с готвача и трябва да си наясно как да му говориш. А сега запомни: ако клиентите не искат някоя от добавките, не казваш на готвача „без“, а „задръж“.

— Да, госпожице.

— Трябва да се разбираш с готвача!

Милдред започна смътно да разбира защо този голям юмрук, ударил по плота, беше успял да възстанови реда, докато господин Крис беше изкълван като бръмбар в развилнял се кокошарник. Забеляза, че сервитьорките сами сипваха супата, затова взе купи и ги напълни с доматената кремсупа, която клиентите й бяха поръчали. Но Айда не спираше да я наставлява.

— Вземи си ордьоврите! Вземи си ордьоврите! — Като видя празния поглед на Милдред, Айда грабна две чинии със салата от плота със сандвичите, постави две парчета масло в две малки чинийки и даде знак на Милдред да занесе всичко това. — Имаш ли вода?

— Не още.

— Ами казвай! — Айда се шмугна към крана, наля две чаши вода и ги плъзна сръчно до чиниите. След това опря на тях две салфетки. — Носи ги, ако клиентите ти още не са си тръгнали.

Милдред премигна безпомощно пред огромната купчина.

— Може ли… да ми дадете поднос?

Отчаяна, Айда хвана чиниите, чашите и салфетките и те се подредиха в пръстите й като карти за игра, след това ги закрепи върху долната част на ръката си под лакътя.

— Вземи супата и ела. — И излезе, преди Милдред да се опомни от скоростта и сръчността й на фокусник. Взе бързичко супите и ритна вратата на изхода, както бе видяла да правят другите. Внимаваше да не разлее и най-накрая стигна до масата. Айда вече успокояваше двете жени и Милдред позна по погледите им, че им е било обяснено, че е нова и че трябва да й прощават някои пропуски. Те веднага започнаха да се забавляват с нея и да я наричат „новобранка“ и „непохватна“. За да не покаже презрението си, тя тръгна към кухнята, но нямаше отърваване от Айда.

— Вземи нещо! Никога не прави празен курс без нещо в ръцете си. Така ще се скъсаш от ходене и никога няма да успееш да си свършиш работата. Събери мръсните чинии на трета маса. Вземи нещо!

Следобедът мина бавно. Милдред се чувстваше глупава, тромава, бавна и непохватна. Колкото и да се стараеше да не прави празни курсове, по масите й се трупаха мръсни чинии, а в кухнята — несервирани поръчки, докато накрая й се стори, че ще полудее от напрежение. Осъзна какъв е големият й проблем — не можеше да носи повече от две чинии наведнъж. Айда я осведоми, че тук подносите са забранени, защото пътеките са тесни и таблите биха довели до сблъсъци, което означаваше, че всичко трябваше да се носи на ръце. Но тя не можеше да закрепи под лакътя си пет-шест чинии наведнъж. Опита веднъж, но ръката й се огъна от тежестта и за малко да изпусне на пода един сладкиш. Най-страшно стана около три часа. Заведението вече беше празно и касиерката с рибешко лице дойде да й каже, че е загубила една сметка. Оказа се, че е за петдесет и пет цента, което означаваше, че бе загубила цялата си надница. Искаше й се да започне да мята предмети към главата на касиерката, но не го направи. Каза, че съжалява, събра последните си мръсни чинии и се върна с тях.

В кухнята господин Крис и Айда се бяха хванали за гушите и очевидно говореха за нея. Приближиха я и по израженията им усети, че присъдата е лоша. Зачака да се свърши, за да може да се махне от Айда, от филипинците миячи на чинии, миризмата и шума и мрачно се замисли какво ще прави оттук насетне. Но когато минаха покрай Арчи, той направи жест като арбитър, който помилва някого. Те изглеждаха учудени, но това като че ли реши съдбата й. Господин Крис каза: „Добре, добре“ — и влезе в залата. Айда се приближи към Милдред.

— Е, честно казано, Милдред, лично аз не смятам, че си подходяща за работата, господин Крис също не бе ни най-малко впечатлен, но главният готвач мисли, че ставаш, затова ще те оставим на пробен срок.

Милдред си спомни поправения клуб сандвич и лекото кимване, което получи от Арчи, и си даде сметка, че наистина е много важно да се разбира с готвача. Но вече ненавиждаше Айда и направи усилие това да не проличи по гласа й:

— Моля те, благодари от мое име на Арчи и му кажи, че се надявам да не го разочаровам. — Произнесе го достатъчно силно, за да я чуе и Арчи и беше възнаградена със силен мечешки смях.

— Работното ти време е от единайсет преди обед. Ако искаш закуска, идвай в десет и трийсет. Приключваш в три часа, след това можеш да обядваш. Вечер нямаме много клиенти, затова тогава има само три момичета, които се редуват. Ще работиш два пъти седмично от пет до девет за същата надница като през деня. В неделя заведението е затворено. Ще ти трябват бели обувки. Като на медицинските сестри, има ги във всеки магазин, струват два и деветдесет и пет. Какво има, Милдред, да не би да не желаеш работата?

— Просто съм малко уморена.

— Не се учудвам, при това твое безцелно разкарване.

 

 

Когато се прибра, завари децата, които току-що се бяха върнали от училище. Даде им мляко и бисквити и ги прати навън да си играят. След това се преоблече и си сложи чехли на пулсиращите от умора крака. Тъкмо се канеше да полегне, но чу подвикване и при нея влезе госпожа Геслър, която беше в мрачно настроение. Оказа се, че Айк не се бе прибрал предната вечер. Обадил й се около девет и й казал, че го повикали по спешност и нямало да може да се върне до сутринта. Било нормално за работата му и наистина се появил в десет, както обещал, но въпреки това госпожа Геслър му имаше много малко доверие, както и на всички останали, апропо.

— Луси, можеш ли да ми заемеш три долара? — попита я Милдред.

— Мога и повече, ако искаш.

— Не, благодаря. Намерих си работа и ми трябват някои неща.

— Веднага ли?

— За другата сутрин.

Госпожа Геслър излезе, а Милдред отиде в кухнята, за да й направи чай. Тя се върна, седна с благодарност пред димящата чаша и подаде на Милдред една банкнота.

— Нямах три, ето ти пет.

— Благодаря. Ще ти ги върна.

— Каква работа си намери?

— О… просто работа.

— Съжалявам… Но ако е онзи вид работа, се надявам да си в дом, в който плащат по пет долара. Прекалено млада си, за да се продаваш за два и лично аз не бих го правила с моряци.

— Сервитьорка съм в закусвалня.

— Горе-долу същото.

— Като че ли да.

— Странно, не е моя работа, но през цялото време, докато отговаряше на обявите и се опитваше да се уредиш като продавачка, се чудех защо не опиташ нещо подобно.

— Защо, Луси?

— Да речем, че си бе намерила работа в продажбите. Колко щеше да получаваш? Не знам какво си си мислела, но в търговията се работи за комисиони, защото е близо до ума, че ако не продаваш, няма и да ти плащат. А днес кой купува? Щеше само да висиш в някой магазин по цял ден, да се чудиш как да свържеш двата края и да не успяваш. Но пък хората продължават да ядат, дори и сега. Все нещо ще печелиш. А после… не знам. Може и да не си съгласна, но ми се струва, че не ставаш за търговия, не си от този тип хора. Но пък в това…

Всичко, което госпожа Бул беше казала, думите на госпожица Търнър и онова, което й беше подсказала нейната собствена интуиция след пътуването до Бевърли Хилс, изведнъж се стовари върху нея и тя хукна към банята. Млякото, сандвичите и чаят се надигнаха нагоре, докато тялото й се разтърсваше от мъчителни стенания. Госпожа Геслър застана до нея и й хвана главата, обърса устата й и й даде вода, а след това внимателно я поведе към леглото. Тя се срути върху него, обзета от истерия, хълцаше, трепереше и се гърчеше. Госпожа Геслър я съблече, разтри гърба й, потупа я и й каза да си излее всичко, да не се опитва да потиска чувствата си. Тя се отпусна и плака, докато цялото й лице се намокри от сълзи, които позволяваше на госпожа Геслър да бърше. Мина доста време, докато притихне, но не постигна мир, а потъна в мрачна безнадеждност.

— Не мога да го направя, Луси! — каза тя. — Просто… не… мога.

— Скъпа! Какво не можеш да направиш?

— Да нося униформа. Да взимам бакшиши. Да се изправя пред онези ужасни хора. Те ме наричат с ужасни думи. А един ме хвана за крака. О, още усещам ръката му. Бръкна ми чак до…

— Колко ти плащат?

— Двайсет и пет цента на час.

— И бакшишите са отделно?

— Да.

— Скъпа, ти си луда. От бакшишите ще печелиш по два долара на ден и ще изкарваш… поне двайсет на седмица, а толкова пари не си виждала откакто „Пиърс Хоумс“ фалира. Трябва да го направиш заради себе си. Никой вече не обръща внимание на униформите. А и се обзалагам, че ти седи добре. Освен това, хората правят каквото могат…

— Луси, спри! Ще се побъркам! Ще… — Но като видя как госпожа Геслър я погледна, се стегна и поне се опита да вкара малко логика в гневната си тирада. — Все това ми разправят — хората от трудовите борси, всички — че ставам само да нося униформа и да прислужвам на другите и…

— И може би са прави, поне засега. Опитват се да ти кажат точно това, което и аз. Ти си в тежко положение. Няма нищо лошо да си горда и аз те обичам заради това. Но ще умреш от глад, скъпа. Да не мислиш, че не ми се къса сърцето заради теб? Бих носила у вас всяка вечер печено или шунка или каквото имам, но се боя да не ме намразиш заради това. Просто трябва да приемеш тази работа…

— Знам. Не мога, а въпреки това трябва да го направя.

— Щом трябва, значи трябва, престани да мрънкаш.

— Обещай ми нещо, Луси.

— Каквото кажеш.

— Не казвай на никого.

— Дори на Айк няма да кажа.

— Не ми пука за Айк или какво ще кажат хората. Заради децата е. Не искам никой да знае, за да не се изпусне пред тях. Те не трябва да знаят, особено Веда.

— Ако питаш мен, Веда малко лети в облаците.

— Уважавам я заради това.

— Аз пък не.

— Не я разбираш. У нея има нещо, което си мислех, че аз имам, а сега открих, че не е така. Гордост или каквото там искаш го наричай. Веда за нищо на света не би вършила това, което аз се каня да правя.

— Ах, тази гордост, не бих си мръднала пръста заради нея. Но си права. Веда не би го правила, но сигурно би те оставила така да печелиш за лакомствата й.

— И аз искам тя да ги получава. Не само хляб, но и лакомства.

През шестте седмици, през които търси работа, Милдред почти не се бе виждала с Уоли. Той се отби една вечер, след като децата си бяха легнали, доста й се извинява за думите си и с разкаяние призна, че се е държал като пълен глупак. Тя каза, че няма лоши чувства и го заведе в гостната, макар този път да не си направи труда да пали камината и да му сервира питие. Но когато той седна до нея и я прегърна, тя стана и му произнесе една от онези нейни речи. Каза, че няма нищо против да се вижда с него по всяко време, но като приятел. Миналото си било минало и не бивало да се съживява при никакви обстоятелства. Ако той е съгласен с това, е добре дошъл и на нея наистина ще й е приятно да прекарва времето си с него. Той се възхити на позицията й и заяви, че ако е искрена, то той е напълно доволен от положението.

След това започна да се отбива често, обикновено около девет, защото тя не искаше децата да знаят, че се вижда редовно с него. Веднъж, когато момичетата бяха за уикенда при семейство Пиърс, той дойде в събота вечер и я „изведе“. Тя каза, че предпочита някое тихо място, защото се боеше, че щампованата рокля няма да й осигури достъп навсякъде, затова отидоха с колата до едно крайпътно заведение близо до Вентура. Една вечер, когато беше доста отчаяна, той пак се озова до нея на дивана и тя не помръдна. Когато я прегърна приятелски, тя не се съпротивлява, а когато придърпа главата й върху рамото си, не се отдръпна. Седяха дълго, без да говорят. И така зад здраво залостената врата, спуснатите щори и запушената ключалка те започнаха своя романс, точно там, в гостната. Романс едва ли е най-точната дума, защото тя не изпитваше никакви чувства. Но каквото и да беше, й даде два часа облекчение и забрава.

Тази вечер се надяваше Уоли да дойде, за да спре да мисли за униформата, която трябваше да си купи на сутринта, както и за присъдата да сервира храна, която почваше да се изпълнява на другия ден. Но когато на вратата се позвъни, се изненада, защото беше малко след седем. Отвори, но на прага не стоеше Уоли, а Бърт.

— О, здравей, страннико.

— Как си, Милдред?

— Не се оплаквам. А ти?

— Добре. Помислих си да намина да те видя и да си взема някои неща, които забравих в бюрото.

— Заповядай.

Но тогава от вътрешността на къщата се чуха такива викове, че всички разговори трябваше да се отложат за неопределено време. И двете деца се втурнаха в прегръдките му, а след това той тържествено ги премери колко са пораснали, откакто не ги бе виждал. „Поне пет сантиметра, а може би и седем“, отсъди той. Но Милдред подозираше, че беше виждал момичетата и предния уикенд и й се стори, че това е прекалено много за толкова кратко време, но пък може би той искаше да го запази в тайна, затова тя не си направи труда да го разобличи и така официално бе прието, че момичетата са със седем сантиметра по-високи. Тя заведе всички в гостната, Бърт седна на дивана, а децата се гушнаха в него. Милдред му съобщи най-важните новини за тях: че имат добри оценки в училище, че Веда се справя прекрасно с упражненията по пиано, че Рей има ново зъбче. Което тя веднага му показа и тъй като беше кътник, се наложи доста да си разтяга устата, за да може баща й да го види. А Бърт дълго му се възхищаваше и накрая й даде монета, за да отбележат придобивката.

И двете му показаха новите си придобивки: куклите, които госпожа Геслър им бе донесла от Сан Педро преди няколко дни; короните, които щяха да носят на празненството за края на учебната година след две седмици; няколко топки, прозрачни зарчета и флакони от парфюм, с които се бяха сдобили след размяна с други деца. Бърт попита Милдред за някои общи познати и тя му отговори съвсем приятелски. Но тогава децата останаха извън вниманието на родителите си и бързо им доскуча. Започнаха да се мятат насам-натам, но Милдред ги спря. След това взеха да рецитират репликите си от училищното празненство и всичко завърши с караница коя ги е научила по-добре. Рей поде упорита кампания да покаже на татко си новата си кофичка за пясък от дядо й. Но тъй като тя беше в гаража, а на Милдред не й се ходеше дотам, Рей започна да мрънка. Тогава с увереността, че спасява положението, Веда попита:

— Татко, не си ли жаден? Майко, искаш ли да отворя бутилка скоч?

Милдред за първи път си позволи да се разгневи толкова на Веда. Ставаше въпрос за същия онзи скоч, който тя пазеше за черни дни, когато можеше да се наложи да го продаде, за да купи хляб. И нямаше никаква представа, че Веда знаеше за съществуването му, а още по-малко — че е наясно как да го отвори. А ако го отвореше, това означаваше Бърт да остане безкрайно дълго, докато не изпие и последната капка. Уискито щеше да замине, а заедно с него — и вечерта й.

Като чу думите на Веда, Рей забрави за кофичката и започна да крещи:

— Да, тате, ще си налеем уиски, ще се напием!

— Ще изпия едно питие, щом настоявате — отвърна Бърт и Милдред разбра, че скочът е обречен. Отиде до спалнята, извади го от гардероба, върна се в кухнята и го отвори. Извади лед, постави чашите на поднос, намери една сода, която стоеше там от зимата. Почти приключваше, когато се появи Веда.

— Може ли да помогна, майко?

— Кой ти е позволил да ми ровиш в гардероба и да търсиш алкохол?

— Не знаех, че е тайна.

— И от тук нататък аз решавам кого с какво черпим.

— Но, майко, това е татко.

— Не се преструвай така невинно, че не разбираш какво ти говоря. Знаеше, че нямаш право да казваш това и го знаеше в мига, в който го произнесе, стана ми ясно от нахалното ти изражение.

— Много добре, майко. Да бъде както искаш.

— И престани да говориш по този глупав начин.

— Но ти напомням, че татко не беше толкова стиснат, когато той черпеше тук. Нещата в тази къща доста са се променили, и, уви, не за добро. Все едно селяндури са я овладели.

— Ти изобщо знаеш ли какво е селяндур?

— Селяндур е… много лошо възпитан човек.

— Понякога се чудя, Веда, дали изобщо имаш някакъв разум.

Веда излезе, а Милдред мрачно заподрежда таблата, като се чудеше защо дъщеря й толкова лесно я поставя в отбранителна позиция и успява така да я нарани.

 

 

Пиенето на алкохол беше весел ритуал още от времето на домашно приготвения джин. Бърт наливаше първо две чисти питиета за децата и започваше да цъка с език какви пияници ще станат и да се пита накъде върви младото поколение. След това сипваше две силно разредени, в които имаше може би по две капки алкохол. Добавяше лед и сода, поставяше чашите на подноса и предлагаше на всеки да си вземе. Но с едно очарователно извъртане, Милдред никога не разбираше как го прави, все успяваше да поднесе на децата силно разредените питиета, а на него и жена му — чистите. И този път направи сръчно този трик, а момичетата, въпреки че наблюдаваха много внимателно и съсредоточено, пак не успяха да грабнат чашите, които се предполагаше, че са за тях. Когато напитките бяха с почти един и същ цвят, номерът винаги минаваше. Бърт казваше на дъщерите си, че са получили това, което трябва, и тъй като всички чаши миришеха на хвойна, обикновено се примиряваха. Тази вечер размяната стана гладко, както обикновено, но цветът на скоча издаде измамата. Той се оплака, че е уморен и има нужда от малко повдигане на духа и те се съгласиха да приемат разредените питиета. Той сложи едната чаша с чист скоч пред Милдред, а другата взе за себе си.

След края на ритуала всяко дете се наслаждаваше на питието си по различен начин. За Веда това бе повод да издаде малкото си пръстче, да отпива елегантно и да се прави на дама. Сграбчи възможността да говори превзето и започна да затрупва баща си с надменни въпроси за „ситуацията“. Той отговаряше сериозно и обстойно, защото смяташе питанията на Веда за признак на висок интелект. Каза, че нещата изглеждали доста зле за известно време, но сега виждал ясни признаци за подобрение и вярвал, че „скоро ще преминем билото“.

За Рей пък това бе възможност „да се напие“, както тя се изразяваше, и го направи с огромен ентусиазъм. Щом изгълта половината си газирана вода, скочи и започна да се върти в средата на стаята, като не спираше да се смее с пълно гърло. Милдред й взе чашата, а момиченцето се въртя, докато се замая и падна на земята, преизпълнено с щастие. На Милдред винаги й засядаше буца на гърлото, когато започнеше този дивашки танц. Смътно й се струваше, че трябва да спре дъщеря си, но тя бе толкова доволна, че сърце не й даваше. Този път, докато я гледаше, в очите й напираха сълзи и забрави за скоча. Веда, която вече не беше център на вниманието, каза:

— Лично аз смятам тази излагация за отвратителна.

Рей премина на следващата фаза. Баща й я беше научил на едно стихче, в което се разказваше за следното:

„Отидох на животинския пазар

при зверовете и птиците,

старият бабуин си решеше кестенявата козина

на лунната светлина.

Маймуната се напи и падна върху хобота на слона.

Слонът кихна и коленичи.

А какво стана с останалата фауна?“

Но когато Рей рецитираше стихотворението, настъпваха известни промени. Думата „зверове“ не й беше по силите и така се получаваше „при змейовете и птиците“. Беше й трудно да произнесе „кестенявата“, така че бабуинът получаваше кожух от „кестен и тинтява“. А „фауна“ така сладко й пълнеше устата, че я повтаряше многократно: „фауна-фауна-фауна-фауна“ — мислейки си, че е някакво много интересно животно. Докато декламираше, баща й си свали колана и затъкна токата в яката на тила си, свободният му край преметна над главата си, започна да реве, застанал на четири крака — стана много убедителен слон. Рей взе да го обикаля, като все повече се приближаваше с всеки следващ стих. Когато беше почти до него и вече бе подръпнала два-три пъти хобота му, той кихна няколко пъти и се строполи. Отвори очи, но Рей вече никаква не се виждаше. Той изпадна в паника какво се е случило с нея, надникна в камината и извика силно през комина:

— Фауна, фауна, фауна.

— Погледна ли в гардероба?

— Милдред, сигурен съм, че е точно там.

Отвори гардероба, мушна глава вътре и извика:

— Хей!

Милдред предложи да провери и в коридора и той я послуша. Търси я навсякъде, като си даваше вид, че става все по-притеснен с всяка изминала минута. Скоро каза с разтреперан глас:

— Милдред, нали нашата маймунка не се е изпарила във въздуха?

— Чувала съм, че такива неща се случват.

— Това би било ужасно.

Веда взе чашата си, издаде пак малкото си пръстче и отпи претенциозно.

— Е, татко, не виждам защо толкова се разстройваш. Според мен всеки вижда, че тя е зад дивана.

— А ти заминавай да си лягаш.

Очите на Милдред блеснаха, когато произнесе тези думи. Веда скочи на крака. Но Бърт не обърна внимание. Той отново преметна колана над главата си, застана на четири крака и каза „бау-бау“, след това се хвърли зад дивана. Сграбчи пищящата Рей, каза, че е време и двете да си лягат, и попита дали искат татко да ги завие. Вдигна детето високо във въздуха, а Милдред извърна глава, защото й се стори, че дъщеря й обича Бърт повече от всички на света и сърцето й се сви от болка.

 

 

Той ги приспа, върна се при нея и си сложи колана. Наля си още едно питие, а през това време тя кисело си мислеше за колата. Даде си сметка, че той е петият или шестият човек, който я беше вбесил този ден и че всичко беше заради отчаяното положение, в което бе изпаднала. Но днес не намираше в себе си достатъчно обективност за подобен анализ — за нея това бе просто въпрос на справедливост. Тя работеше, той — не. Нямаше право да притежава нещо, което изобщо не му трябваше, а на нея можеше да й улесни живота. Той пак я попита как е, а Милдред отвърна, че е добре, но гневът й се надигаше и тя знаеше, че рано или късно ще избие на повърхността.

На вратата се позвъни и тя отвори. Когато Уоли приятелски я потупа по задника, тя бързо му прошепна:

— Бърт е тук.

Лицето му замръзна за миг, но веднага се овладя и изненадващо убедително влезе в ситуацията, като каза достатъчно силно, за да бъде чут навсякъде из къщата:

— Хей, Милдред, не съм те виждал от сто години! Боже, изглеждаш страхотно! Бърт тук ли е?

— Тук е.

— Няма да му отнема повече от минутка, но трябва да го видя.

И след като Уоли се престори, че вярва, че Бърт още живее тук, Бърт продължи играта. Здрависа се с него демонстративно, предложи му питие сякаш скочът беше негов собствен и го заразпитва сякаш нищо не се бе случило. Уоли обясни, че го търси вече от два месеца, защото изникнало нещо и най-накрая успял да го намери. Бърт отвърна, че няма нужда да му го казва, той много добре знаел как лети времето. Уоли го попита за трите къщи от 14-и парцел — искал да знае дали при продажбата им е правена устна уговорка, че зад тях ще се изгради предпазна стена. Бърт отвърна, че това абсолютно не е вярно и се впусна в подробности за сделката с имотите. Уоли заяви, че й на него всичко това му звучало твърде странно, но искал да се увери.

Милдред слушаше с едно ухо. Вече нямаше настроение за Уоли, умът й беше погълнат от колата и си мислеше как да започне разговора за нея. Но тогава й хрумна една лукава идея и тя пристъпи към действие без повече разсъждения.

— О, колко е горещо тук! Не ви ли пречат саката, момчета? Не искате ли да ги свалите?

— Мисля, че е права, Бърт.

— Така е.

— Не ставайте, аз ще ги взема.

Те си свалиха саката, тя ги метна на ръката си и влезе в дрешника, за да ги окачи на закачалки. След това бръкна в джоба на Бърт, където знаеше, че трябва да е ключът от колата. Извади го и го пъхна в обувката си. Върна се в гостната и взе питието си, което едва бе докоснала.

— Май ще се напия.

— Браво на момичето!

— Дай да ти долея.

Бърт сложи лед в чашата й, сипа още малко алкохол и сода, а тя отпи набързо две-три глътки. Докато разклащаше леда, който звънеше по стъклените стени, им разказа историята за Хари Енгъл и котвите, която много ги развесели. Когато млъкна, усети допира на ключа в обувката си и се засмя от сърце за пръв път от месеци. Имаше чаровен смях, малко като на Рей, който стресна двамата мъже и те започнаха да се смеят заедно с нея, все едно нямаше рецесия, разбит брак и тежки чувства около работата на синдиците.

Но очевидно Уоли беше малко нервен и доста несигурен в положението си, затова скоро стана да си ходи. Бърт тържествено го изпрати до вратата, но Уоли забеляза, че си е забравил сакото и това му даде повод да се върне за бърз разговор с Милдред.

— Той върна ли се? Имам предвид — пак ли живее с теб?

— Просто се отби да ни види.

— Значи ще продължим да се виждаме.

— Надявам се.

 

 

Бърт се върна, седна си на мястото, отпи замислено от чашата си и каза:

— Май не е чул нищо. Имам предвид — за нас. Реших, че няма нужда да му казваме.

— Постъпи съвсем правилно.

— Това, което не знае, не може да го нарани.

— Точно така.

В бутилката вече беше останало малко скоч, но той си наля още едно питие и премина към това, за което бе дошъл.

— Преди да си тръгна, Милдред, напомни ми да си взема някои неща от бюрото. Нищо важно, но ми се ще да са при мен.

— Може ли аз да ти ги донеса?

— Застраховката ми.

Тонът му беше малко заядлив, сякаш очакваше скандал. Полицата бе за 1000 долара, от които бяха платени 256. Не беше внесъл повече, защото не вярваше в застраховките като инвестиция, предпочиташе акциите на AT&T. Но Милдред настояваше, че ако нещо се случи с него, това е „единствената преграда между децата и приютите за бедни“. Сега осъзна, че застраховката е следващото нещо, което се налага да пожертва, и че той е готов да посрещне съпротивата й. Подаде му я, а Бърт рече:

— Благодаря, Милдред. — След това, очевидно облекчен от лесния начин, по който я получи, продължи: — Е, как я караш?

— Много добре.

— Да пием още по едно.

Допиха бутилката и чак тогава той стана да си ходи. Милдред му донесе сакото и го изпрати до вратата. Той я целуна с насълзени очи и си тръгна. Тя бързо угаси светлините, отиде в спалнята и зачака. Както и предполагаше, скоро се позвъни. Тя отвори и го завари на прага с малко глуповат вид.

— Извинявай, че те притеснявам, Милдред, но ключът от колата е изпаднал от джоба ми. Имаш ли нещо против да погледна?

— Не, никак даже.

Той се върна в гостната, светна лампата и огледа пода, където си беше играл с Рей. Тя го гледаше доволна, леко опиянена и заинтригувана. Накрая каза:

— Сега като си помисля — май аз го взех.

— Ти… го взе?

— Да.

— Ами дай ми го. Трябва да се прибирам. Аз…

Тя стоеше, усмихваше се и чакаше. Той осъзна ужасната истина и лицето му помръкна. Посегна към нея, но тя се отдръпна.

— Няма да ти го дам и няма смисъл да се опитваш да си го вземеш, защото съм го скрила на място, за което няма да се сетиш. Отсега нататък колата е моя. Аз работя и имам нужда от нея, а ти не работиш и не ти трябва. Ако си мислиш, че ще трамбовам пеша, ще гоня автобуси, ще си губя времето и ще си мълча, докато ти се търкаляш с друга жена и дори не ползваш колата, много си сбъркал. Това е всичко.

— Значи работиш?

— Да.

— Добре тогава. Защо не каза веднага?

— Искаш ли да те закарам?

— Ще съм ти много благодарен.

— При Маги ли живееш?

— Предпочитам да не казвам къде живея. Живея, където живея. Но ако ме закараш до Маги, ще е добре. Трябва да я видя за малко, затова ме остави пред дома й, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против да те оставя където и да е.

Излязоха заедно и се качиха в колата. Тя извади ключа от обувката си, включи двигателя и пое в мълчание към къщата на госпожа Бидерхоф. Когато стигнаха, му каза, че е много доволна, че се е отбил и иска да се чувства добре дошъл по всяко време, и то не само заради децата. Бърт й благодари тържествено, заяви, че вечерта е била много приятна и за него и отвори вратата. Посегна към ключа, но тя го беше предвидила. Ръката й се стрелна към него и запали пак двигателя. Засмя се малко злостно и каза:

— Май не се получи, а?

— Като че ли не се получи.

— Лека нощ, Бърт. И й кажи, че у нас имам два стари сутиена. Чисти са и са като нови, мога да й ги дам, ако се отбие.

— Виж какво, мамка ти, взе колата. Затова, ако обичаш, си затваряй устата.

— Както кажеш.

И се отправи към дома си. Когато се прибра, лампата все още светеше и всичко беше точно както го бе оставила. Погледна към индикатора на резервоара и забеляза, че има два галона бензин в него, затова продължи. Зави по булевард „Колорадо“. Това беше първият булевард по пътя й. Светофарите не работеха, премигваха само жълтите светлини. Тя форсира колата и превъзбудено гледаше как стрелката на километража отбелязва 50, 60, 75 километра в час. Когато стигна 90, чу тропане и си отбеляза наум да оправи карбуратора. След това отпусна малко педала на газта и разтреперана въздъхна дълбоко. По вените й се разля нещо подобно на гордост, самоувереност, възвърнато самоуважение, което никакви разговори, никакъв алкохол и никаква любов не можеха да й дадат. Почувства се пак в кожата си и се замисли за работата си хладно и отчуждено, а не изпълнена със срам. Проблемите — от балансирането на чиниите върху ръката до избора на ордьоврите — преминаха през главата й един след друг и тя за малко да се разсмее, когато се сети как само преди няколко часа всичко това й изглеждаше ужасяващо.

 

 

Вкара колата в гаража и огледа гумите с фенерче, за да види в какво състояние са. Остана доволна, че грайферите бяха добри и нямаше нужда да купува нови скоро. След това влезе, тананикайки си, в къщата, загаси светлините и се съблече на тъмно. Влезе в стаята на децата, прегърна Веда и я целуна. Веда се размърда сънена и тя й каза:

— Тази вечер се случи нещо много хубаво и ти си причината за всичко. Взимам си обратно думите. А сега заспивай и не мисли повече за това.

— Толкова се радвам, майко.

— Лека нощ.

— Лека нощ.