Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mildred Pierce, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джеймс М. Кейн

Заглавие: Милдред Пиърс

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-038-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2112

История

  1. — Добавяне

Глава 11

— Скъпа, какво ще правиш с отмяната?

— Имаш предвид отмяната на Сухия режим?

— Да, точно нея.

— Защо? Не виждам как ще ме засегне.

— Даже много ще те засегне.

Госпожа Геслър, която пиеше кафе с Милдред точно преди затваряне, заговори много бързо. Според нея отмяната била въпрос на седмици и щяла да преобърне целия ресторантьорски бизнес с главата надолу.

— Хората са полудели за алкохол, за свястно питие без примеси, без етер или формалдехид в него, което да могат да изпият открито, без да се налага да съобщават парола на някакъв бандит, който си показва само лицето през дупката. Заведенията, които схванат новата ситуация, ще спечелят много, а тези, които не успеят, ще потънат. Ти си мислиш, че въртиш добра търговия тук, нали? И че хората ще се задържат при теб, защото те харесват, обожават пилетата ти и искат да помогнат на една смела жена да се справи с живота? Друг път. Когато разберат, че няма да им сервираш алкохол, ще се огорчат. Ще те сложат в резервния списък и ще ходят някъде, където ще получат това, което искат. И късметът ти ще секне.

— Искаш да кажеш, че трябва да започна да продавам алкохол?

— Ще бъде законно, нали?

— Дори не бих се замислила за това.

— Защо?

— Да не мислиш, че искам да превърна заведението си в бардак?

Госпожа Геслър запали цигара и започна нервно да я тръска в мексиканските пепелници на Милдред. После започна да хока приятелката си заради предразсъдъците й, глупостта й и неумението й да бъде в крак с времето. Милдред се раздразни, че й казва как да си управлява бизнеса, и започна да й отвръща, но срещу всеки неин аргумент госпожа Геслър вадеше два нови. Не спираше да й напомня, че когато отново разрешат алкохола, той няма да е това, което е бил преди. Ще бъде на уважение и ще изправи ресторантьорския бизнес на крака.

— От това страдат заведенията за хранене още от войната. Продаваш вечеря за осемдесет и пет миризливи цента, а ако сервираш питиета, ще можеш да получиш и долар, може би дори долар и четвърт. Скъпа, говориш неразумно и започваш много да ме дразниш.

— Но аз не разбирам нищо от алкохол.

— Обаче аз разбирам.

Нещо в поведението на госпожа Геслър подсказваше, че точно натам е водела разговора през цялото време. Запали нова цигара, хвърли остър поглед към Милдред и продължи:

— Чуй ме сега. И ти, и аз знаем, както и всички останали, че Айк се занимава с превози. Но отмяната на Сухия режим ще го удари силно. Ще трябва бързичко да се заемем с нещо друго, докато се реорганизираме. Което значи, че аз трябва да се заема с нещо. Какво ще кажеш за следното: да започнеш да продаваш алкохол, а аз да ти удържам по десет процента за всичко, което ти доставям, плюс бакшишите, ако има такива, стига да не съм прекалено горда да ги взема, което не просто е невероятно, скъпа, а е направо невъзможно.

— Ти? Барманка?

— Защо не? Ще съм много добра.

На Милдред това й се стори толкова смешно, че се смя, докато чу как един от шевовете й се спука. Въпреки работата, притесненията и усилията беше започнала малко да напълнява. Но на госпожа Геслър не й беше до смях. Беше напълно сериозна и през следващите няколко дни не спря да опява на Милдред. На нея цялата идея продължаваше да й се струва абсурдна, но докато ходеше в центъра да доставя пайове, започна да дочува някои неща. А после, когато в щат след щат взеха да отменят Сухия режим, вече всички говореха само за това — както господин Крис, така и собствениците на големи кафетерии трескаво се чудеха какво да правят. И тя се уплаши. Трябваше да поговори с някого, а по тези въпроси нямаше много доверие на Бърт и абсолютно никакво на Монти. Внезапно й хрумна да се обади на Уоли. Често го виждаше покрай сделката им с недвижимия имот, но предишните им отношения благодарение на странните особености на човешката памет по негласно споразумение бяха напълно изтрити, все едно че никога не са съществували. Уоли дойде един следобед, изслуша дилемата на Милдред и поклати глава:

— Не разбирам какво се чудиш и маеш. Разбира се, че ще продаваш алкохол.

— Искаш да кажеш — че ще ми се наложи, за да запазя бизнеса си?

— Искам да кажа, че от това ще изкараш пари. — Той се взря в нея по обичайния си начин, погледът му беше едновременно разсеян и опърничав. Сърцето й леко подскочи. Незнайно защо, за първи път поглеждаше проблема от тази страна. Той продължи, малко ядосан на глупостта й: — Какво толкова? От всяко продадено питие печалбата ти ще е около осемдесет процента, дори след като платиш алкохола. Така ще докараш повече хора да вечерят при теб. Щом Луси Геслър иска да поеме тази дейност, така да бъде. Никой не разбира от алкохол повече от нея. Започни, и то веднага. Нещата бързо се променят. И се погрижи да сложиш надпис „Коктейли“. Те точно това чакат. Сложи червен надпис отпред, за да знаят, че й ти разбираш колко е важно това.

— Ще ми трябва ли някакво разрешително?

— Аз ще се погрижа за него.

Следващия път госпожа Геслър завари Милдред в доста по-различно настроение. Кимна одобрително на предложението на Уоли за надписа, след това стана сериозна и делова за останалите задължителни приготовления.

— Ще ми трябва бар, но няма място за него, освен ако не направиш някои промени, така че ще се наложи да се оправям с подвижен. Ще бъде една количка, с която ще обикалям от маса на маса. Така ще правят временно в повечето заведения. Трябва да се изработи по поръчка и ще ти струва триста долара. После ще ми трябват и около двеста долара за алкохола. Трябва да са повече, но в началото няма да мога да ги получа. Освен това искам два кожени стола и ниска масичка близо до вратата. Когато не обикалям масите, ще въртя търговия там и ще продавам питиета на хората, които чакат за маса, за да вечерят. Освен това ще ми трябва превоз, само за мен. Твоят човек Панчо има приятел, който ще свърши работа, казва се Джоузи. Няма да можеш да го ползваш за друга работа, защото ще трябва да мие чаши през цялото време — и то така, както аз искам; да носи бира от хладилника, когато му наредя, да слага виното в лед, да ми помага за всичко, за което се наложи. Ще ми трябват и чаши за коктейли, за уиски и за вино — не прекалено много, но трябва да имаме подходящи чаши за всяко питие. После — ще видим. Ще имаме нужда и от кочани със специални сметки за бара, които ще са отделни от другите. Само така ще държим счетоводството в ред. Това е, общо взето, всичко, за което се сещам в момента.

— Колко ще ни излезе общо?

— За начало — около петстотин долара — за бара, чашите, мебелите и сметките. Алкохолът е извън тази сума, но ще платиш доставката в понеделник и дотогава вече ще сме спечелили някой и друг долар.

Милдред преглътна и каза на госпожа Геслър, че ще й отговори на следващия ден. През нощта лежа будна и умът й блуждаеше, за да открие откъде да намери петстотин долара. Пазеше малък резерв от двеста-триста долара, но не смееше да го пипа, защото от опит знаеше, че непрекъснато възникват извънредни ситуации, които изискват на часа пари в брой. Мина доста време, докато мисълта й най-накрая се стрелна към единствената възможност да намери парите — като посегне на сметката за пианото на Веда. В нея вече имаше 567 долара и в мига, в който се сети за това, се опита да го забрави и започна трескаво да търси варианти. Но скоро беше наясно, че няма друг избор и че Веда няма да има пиано за Коледа. И отново се задуши от гняв — не към госпожа Геслър или отмяната на Сухия режим, нито пък към обстоятелствата, предизвикали този обрат, а към Монти заради парите, които й струваше, заради онези безкрайни десетачки и двайсетачки, които щяха да й помогнат да си реши проблема, ако не ги бе дала на него. Изпадна в такова състояние, че скоро се наложи да стане, да си облече халата и да си направи чаша чай, за да се успокои.

 

 

Сутринта на Коледа Милдред се събуди с махмурлук, което рядко й се случваше. Предната вечер в малкия ресторант настана истинска веселба, а барът, отворен точно на 6 декември, бе надминал всичките им очаквания. Не само че носеше големи постъпления, ами привлече и още хора за вечеря, и то доста по-платежоспособни. Госпожа Геслър в габардинените си панталони в същия керемиден цвят като униформите на сервитьорките, с бяло двуредно сако с метални копчета и червена панделка в косата добре се вписваше в атмосферата и със сигурност беше достатъчно голям експерт, за да задоволи желанията и на най-придирчивите клиенти. Бакшишите ставаха все по-големи и когато най-накрая започна празненството за персонала, стана наистина весело. Пекарят Ханс трябваше тази вечер да почива, но въпреки това дойде и започна партито с гръм и трясък, като опипа крака на Зигрид. Зигрид беше млада шведка, която Милдред бе наела най-вече заради външността й, но после откри, че е една от най-добрите сервитьорки, които беше виждала. За да покаже обективност, Ханс опипа и краката на Арлин, Емма и Одри. Емма и Одри бяха наети в деня след откриването, за да се избегне нова бъркотия. Последвалите писъци се сториха забавни на Панчо и Джоузи, които стояха настрани — не съвсем част от празненството, но не и напълно изолирани от него; както и на госпожа Креймър, помощник-готвачката, която Милдред обучаваше. Но бяха посрещнати демонстративно на нож от Карл, седемнайсетгодишното момче, което караше камиона втора ръка, купен наскоро от Милдред. Превозното средство беше боядисано в кремаво и на него с големи червени букви бе написано „Милдред Пиърс, Пайове“. Карл се съсредоточи върху сладоледа и тортата и изгледа неодобрително Ханс, което накара Арлин да запищи от удоволствие и да му каже, че така се учат нещата в живота.

Милдред седна при тях, извади вино и уиски и изпи две-три питиета. Под въздействието на алкохола и благодарностите, които получи за 10-те долара, които бе дала на всеки един от тях, тя започна да се чувства толкова добре, че се отказа от твърдото си решение да не подари абсолютно нищо на Монти за Коледа. Първо извади орхидеите му от хладилника и си ги закачи под бурните общи аплодисменти. След това изпи още една чаша, отиде до касата и извади четири десетдоларови банкноти. Сложи ги в малък плик и написа върху него: „Честита Коледа, Монти“. Когато госпожа Геслър й каза, че той пристига, тя отиде в залата, помаха му леко и го изведе навън. Под сянката на дърветата мушна плика в джоба му и му благодари за орхидеите, за които каза, че са най-красивите, които някога е получавала. След това го прикани да ги помирише. Той се засмя, очевидно доволен от разположението на духа й, и й припомни, че орхидеите нямат миризма.

— Нищо, помириши ги.

Той ги помириса и повтори, че продължават да нямат миризма, но тя ухае много хубаво. Тя кимна доволно и го целуна. След това го въведе вътре, където Бърт, Уоли, госпожа Геслър и Веда седяха край една маса и празнуваха.

Но въпреки всичко вечерта завърши зле: Монти и Веда си зашепнаха нещо и започнаха да се заливат от смях на някакви си техни смешки. Милдред чу само думите „слугински пир“ и заключи, вероятно правилно, че се смеят на празненството в кухнята. Впусна се в дълга пиянска тирада за правото на труд, как всеки работещ за прехраната си струвал колкото всички останали. Уоли се опита да я накара да млъкне, госпожа Геслър — също, но без резултат. Тя отиде докрай. После ни в клин, ни в ръкав, скочи на крака, отиде в кухнята и попита как може човек да се забавлява, когато наблизо се крещи толкова силно. И така спусна завесата.

На сутринта стана, облече се и си спомни с горчивина за тирадата, и дори още повече се натъжи, когато се сети за четирите десетачки, които заминаха по следите на предшествениците си в бездънната пропаст. Беше дала свободен ден на Лети, затова отиде до кухнята, направи си кафе и го изпи чисто. После чу чешмата в банята на Веда и осъзна, че трябва да побърза. Отиде в спалнята си, извади купчина пакети от дрешника и ги занесе във всекидневната. Бързо ги пръсна под вече украсената коледна елха. След това взе своя подарък и го погледна. Беше часовник. Отлагаше покупката му до последния момент, защото се надяваше, че печалбата от бара ще й даде възможност все пак да поръча пиано. Но пак се намесиха непредвидени обстоятелства. През първите трескави дни след отмяната на Сухия режим госпожа Геслър много трудно намираше алкохол и за повечето трябваше да плаща в брой. Така надеждата й угасна и в последния момент Милдред изтича до центъра и купи часовника за 75 долара. Заслуша се в тихото му тиктакане, но то никак не звучеше като роял. Върна го до пакета от Бърт.

Малко след като се изправи, за да огледа подредбата, на вратата се почука и Веда попита с най-захаросания си коледен глас:

— Може ли да вляза?

Милдред се усмихна мило и отвори вратата. Изведнъж Веда се нахвърли върху нея, започна да я задушава с целувки и да желае Весела Коледа на своята „скъпа, скъпа майка!“. Но целувките и поздравите спряха също така внезапно, както бяха започнали. Веда се взираше в пианото на семейство Пиърс и от изражението й Милдред разбра, че някой й беше казал за рояла — Бърт, Монти, касиерът в банката, някой — и тя беше очаквала да го види сутринта на Коледа.

Милдред си облиза устните, понечи да обясни, но хладният поглед на Веда я спря. После каза нервно, че има много подаръци и не е зле да си направи списък, за да знае кой какво й е пратил. Веда не отговори, само се приведе и започна да развързва панделките. Стигна до часовника, разгледа го с умерен интерес и го остави настрана без коментар. Тогава Милдред се върна в спалнята, легна на леглото и се опита да спре да трепери. Но не успя. Скоро на вратата се позвъни и тя чу гласа на Бърт. Отиде във всекидневната точно навреме, за да чуе как Веда горещо му благодари за ботушите за езда, които й беше подарил, и го нарича „скъпи, скъпи татко“. Последва кратка сцена, в която Бърт обясняваше, че ботушите могат да се сменят, ако не са й по мярка, а Веда веднага ги премери. Заяви, че са идеални и няма да ги сваля цял ден. Дори щяла да спи с тях.

Не погледна нито веднъж майка си, която продължаваше да трепери. След няколко минути Милдред попита Бърт дали е готов, а той отвърна, че могат да тръгнат, когато тя каже. Отидоха до кухнята за цветята, които щяха да сложат на гроба на Рей, и Бърт затвори бързичко вратата след себе си. Посочи с палец към всекидневната и попита:

— Какво й е? Да не е болна?

— Пианото е причината. Заради бара и други неща не можах да го купя. Имам предвид — за тази Коледа. Но някой любезно й беше подшушнал, че ще го получи.

— Не съм аз.

— Не съм казала, че си ти.

— Какво й подари?

— Часовник. Хубав часовник, мъничък, от онези, които всички носят, и си мислех, че тя поне…

Но треперенето беше стигнало вече и до устата й и тя не успя да завърши изречението. Бърт я прегърна и я потупа по рамото.

— Ще дойде ли с нас? — попита той.

— Не знам.

Излязоха през задната врата и изкараха колата от гаража. Милдред седна зад волана. Докато излизаше на заден по алеята, Бърт й каза да спре. След това леко натисна клаксона. След няколко секунди го направи пак. Никакъв отговор от къщата. Излязоха на улицата и поеха към гробището. Милдред караше бавно по алеята, за да не смути стотиците хора, които също бяха дошли тук. Когато стигнаха до парцела на семейство Пиърс, спря колата и двамата слязоха. Взеха цветята и отидоха до малкия паметник, който родителите на Бърт бяха сложили наскоро. Беше обикновена бяла каменна плоча с името на Рей и датите на началото и края на краткия й живот.

— Искаха да сложат и цитат — смотолеви Бърт. — Нещо за страданието на малките деца, но си спомних, че харесваш простите неща.

— Харесвам плочата точно във вида, в който е.

— Искаха да сложат и друг надпис: „От любящите баба и дядо Ейдриън и Сара“. Но им казах: Хей, не прибързвайте, скоро ще изсекат и вашите имена в тази мраморна градина, няма нужда да се опитвате да се уредите по-рано.

На Милдред това й се стори забавно и се усмихна. Някъде надолу по алеята се засмя дете. Тя усети как в гърлото й застана буца и Бърт бързо се отдалечи. Стоеше до гроба и го чуваше как крачи напред-назад край нея. Стоя дълго така. След това постави цветята до паметната плоча, хвърли й последен поглед, обърна се и го хвана за ръката. Той сплете пръсти в нейните и ги стисна здраво.

Милдред се прибра и завари Веда да се взира злобно в пианото на семейство Пиърс. Седна и отвори пакета, който Бърт беше донесъл — буркан със сладко от ягоди от госпожа Бидерхоф. Известно време тишината се нарушаваше само от шумоленето на хартията. После Веда каза с възможно най-ясния си превзет и провлачен глас:

— Господи, мразя тази дупка.

— И срещу какво по-специално възразяваш?

— О, майко, няма значение, няма абсолютно никакво значение и се надявам да не започнеш да я променяш само за да ми угодиш. Не, срещу нищо специално не възразявам. Просто ненавиждам всяка мърлява частица тук и ако всичко вземе, та изгори утре, няма да пролея и една сълза под звуците на „Любовен еликсир“ от Гаетано Доницети, роден през 1798, починал през 1848.

— Разбирам.

Веда взе пакета цигари, който Милдред държеше в къщата заради Монти, запали една и хвърли клечката на пода. Физиономията на майка й се изопна.

— Загаси цигарата и вдигни клечката.

— Как ли пък не!

Милдред стана, прицели се внимателно и зашлеви силно Веда по бузата. След това усети как й се зави свят и й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че ушите й пищят, защото Веда също й беше ударила плесница. Издуха дим в лицето на Милдред и продължи със същия хладен и нагъл тон:

— Глендейл, Калифорния, Земята на портокаловите дървета, „Миньон“ от Амброаз Тома, роден през 1811, починал през 1896[1]. Деветдесет квадратни километра, в които няма абсолютно нищо. Първокласно място за собственици на бензиностанции, мебелни фабрики, супермаркети и будки за пайове. Градината на света — право в целта! Червива дупка за селяндури!

— От къде си чула това?

Милдред седеше и при последните думи вдигна очи. Много добре познаваше речника на Веда и беше наясно, че той не включва този израз. Когато чу въпроса й, Веда се доближи и се наведе към нея.

— Мислиш, че този нещастен тъпак ще се ожени за теб?

— Ако искам — да.

— О! Богове и рибки, чуйте циничния ми смях, „Палячо“ от Руджеро Леонкавало, роден през 1857, починал през 1919 година. Ако била искала! Извини ме за малко, докато си възвърна загубеното присъствие на духа. Глупачка, не знаеш ли какво вижда в теб?

— Мисля, че каквото и ти.

— Не, краката ти.

— Той ли ти го каза?

— Разбира се.

Личеше си, че Веда се наслаждава на объркването на Милдред.

— Разбира се, че той ми го каза. Ние сме много добри приятели и се надявам, че гледам зряло на тези неща. Наистина говори много ласкателно за краката ти. Има теория за тях. Казва, че памучната карирана престилка е най-голямата провокация, изобретена от жените, за да изтезават мъжете, и че най-хубавите крака могат да бъдат видени в кухните, а не в богаташките приемни. „Никога не се захващай с господарката, ако можеш да докопаш прислужницата“, така казва той. И още нещо казва, че хубавичките слугини винаги са много благодарни, не са претенциозни и не си въобразяват разни глупости за брак и други досадни неща. Бих казала, че намирам тази социална теория за доста очарователна.

Веда продължи да говори, като тръскаше цигарата си. Когато я изпуши, запали нова и хвърли клечката на пода. Отначало Милдред не я чуваше какво й казва. Откритието, че този мъж, когото тя бе търпяла само защото я сближаваше с Веда, всъщност й се е присмивал зад гърба, подигравал се е с най-интимните им отношения, настройвал е детето й срещу нея — това откритие толкова я порази, че усети как всяка част от тялото й омеква като желе. Но скоро думите придобиха отново смисъл и тя чу Веда да казва:

— В края на краищата, майко, дори и през най-тежките му периоди Монти носи обувки, които са правени по поръчка.

— Надявам се. Защото ми струват доста пари.

Милдред изпусна последната реплика с горчивина и за секунда й се прииска да не го беше правила. Но цигарата, която застина във въздуха, й подсказа, че за Веда това бе новина, и то доста ужасна новина, и без повече съжаление се възползва докрай от предимството си:

— Това не го знаеше, нали?

Веда се взираше невярващо в нея, след това реши да обърне всичко на шега:

— Ти му купуваш обувките? Богове и рибки…

— Обувките, ризите, питиетата и всичко, което притежава през последните няколко месеца, включително и таксите за мачовете по поло. Няма нужда да призоваваш боговете и рибките, нито да ми цитираш повече дати и опери. Ако искаш дати, всичките съм си ги записала, както и съответните суми срещу тях. Госпожице Пиърс, допуснахте малка грешка. Не са краката ми, а парите ми. И докато това е така, ще видим кой е слугата и кой е господарят. Може да ти е интересно да научиш, че това е причината да ти е толкова добър приятел. Не те вози на уроците ти по музика, защото иска. Всъщност често се оплаква от това. Прави го, защото му се налага. И колкото и да ти е чудно, ще се ожени за мен, или пък няма да се ожени, ще прави всичко, което му кажа, за да може да сложи нещо в горделивия си джентълменски стомах.

Милдред се изправи. В осанката й имаше нещо надменно, с което заприлича на Веда.

— Така че той вижда в мен каквото виждаш и ти, нали? И за нещастие си в същото положение, в което е и той. Трябва да правите каквото ви казвам. Който плаща, поръчва музиката. И затова няма да видиш и един цент, докато не си вземеш думите обратно и не се извиниш за тях.

Веда заряза превзетите маниери и се превърна в пищяща, опърничава девойка на четиринайсет години. Милдред изслуша хладно ругатните й, гледаше я как рита пианото на баба си и дядо си с ботушите за езда от Бърт.

— И ще се упражняваш на това пиано, докато не съм готова да ти купя друго.

Веда изкрещя с пълно гърло, след това се хвърли към пианото и започна да свири канкан от „Орфей“. Милдред не позна мелодията, но й стана ясно, че е неприлична музика. Взе си палтото, излезе от къщата и тръгна по улицата към ресторанта.

 

 

Що се отнася до Монти, Милдред осъзна, че това беше краят, но нямаше да прави нищо по въпроса веднага. Посрещна го както обикновено, когато се отби в ресторанта същата вечер, както и следващите две-три вечери. Дори му позволи да я прегърне и изпита странно удоволствие, че знае как достъпът му до най-хубавите крака скоро ще бъде напълно отказан. Спирането на парите върна разума на Веда много по-бързо от всякакъв пердах и когато това стана, Милдред й прости съвсем искрено по време на една сълзлива сцена няколко дни след Коледа. Тя съвсем автоматично оправдаваше Веда, независимо колко грозно я беше обидила. Според нея вината изцяло беше на Монти и скоро измисли как да се справи с него и кога. Щеше да стане на тържеството за Нова година, на което я беше поканил преди около седмица.

— Смятах да поканя Пол и Луис Юинг, играчи на поло, ще ти харесат. Да се срещнем у нас около десет, да пийнем и след това да отидем до хотел „Балтимор“ за шумната част.

Това очевидно беше опит да убие с един куршум два заека — да придаде някаква достоверност на думите си за странния й режим на живот и в същото време да я запознае с някого, сякаш винаги е смятал да го направи, ако се появи подходящ повод. Тя го прие като доказателство за промяна на отношението му и се съгласи. Даже направи нещо повече. Консултира се трескаво с госпожа Геслър какво да облече и отиде до магазина да си купи вечерна рокля. След това изпадна в истинска агония по въпроса с връхната дреха. Нямаше кожено палто и вероятността да направи своя дебют в света на наметките от норки в протритото си синьо палто я ужасяваше. Но тук както винаги се намеси госпожа Геслър. Познавала жена, която имала брокатено палто.

— Много е красиво, скъпа, в цвят пепел от рози, украсено със златни нишки, страхотно ще ти отива на косата. Всъщност е било палто на китайски мандарин, но е прекроено и е безценно. Никъде не се продава нещо подобно. Ще прикове погледите на всички, дори в „Балтимор“. Жената е разорена, има нужда от пари. Ще видя какво мога да направя.

Така срещу 25 долара Милдред се сдоби с палто, а когато пристигна и роклята, тя затаи дъх от цялостния ефект на тоалета. Роклята бе светлосиня и отлично се съчетаваше с розовото палто. Милдред грееше в тези деликатни цветове, а точно от това се нуждаеше иначе малко безцветната й външност. Купи си златисти чорапи и златисти обувки и паниката й премина в самодоволство. Всичко това стана преди Коледа и изборът й да скъса с Монти на Нова година може би се дължеше отчасти на непоколебимата решимост да не пропилее такъв тоалет, както и на яркия спомен за четиридесетте долара, които беше похарчила за него. Но не искаше да товари чистата си съвест с подобни разсъждения. Просто си каза, че трябва да вземе решение, а първият ден от новата година бе идеалното време за това. Докато репетираше сцената наум, ситуацията все повече й се изясняваше до последния детайл и вече знаеше прекрасно как щеше да я отиграе. В „Балтимор“ ще бъде весела, ще се забавлява, ще разказва истории като онази за Хари Енгъл и котвите. Когато се върнат в дома на Монти, ще изчака семейство Юинг да си заминат и щом той я покани да влезе, тя ще откаже и ще се качи в колата си. И пред смаяния му поглед ще изнесе малка реч. Няма да споменава Веда, парите или краката си. Просто ще отбележи, че всяко нещо си има край и по всичко личи, че те двамата са стигнали до този момент. Било й е много приятно, наслаждавала се е на компанията му, на всяка минута, но сега му желае всичко най-добро и се надява да останат приятели. Но… И в този миг се виждаше как разперва грациозно ръце, а той само стои и гледа. И тогава ще запали колата.

Цялата сцена беше може би малко превзета и със сигурност доста театрална, а тя не спираше да добавя нови елементи. Но това си беше нейното прощаване и без съмнение имаше правото да го направи както сметне за добре.

Утрото на 31 декември 1933 година беше мрачно в Калифорния и сутринта преваля дъжд. В ранния следобед започнаха да пристигат страховити новини: за свлачища по хълмовете, евакуирани семейства от различни села, блокирани пътища и очакващи разрешение за потегляне влакове. Но в Глендейл, освен дъжда, който довлече и малко кал по улиците, нищо друго зловещо не се забелязваше и Милдред прие преваляването просто като досадно обстоятелство, което се отрази негативно на бизнеса й, но иначе не й се стори никак обезпокоително. Около пет часа все още не се беше прояснило и тя каза на госпожа Креймър да спре да разфасова пилешкото, защото никой няма да дойде да го яде и може да почака до другия ден. Когато Арлин, Емма и Одри се обадиха една след друга, за да кажат, че не могат да стигнат до ресторанта, тя продължи да не се вълнува особено. Пристигна Зигрид и Милдред я прати да лъска приборите.

Около шест се появи Монти, за да я попита дали не се е разколебала. Тя се засмя.

— От какво?

— Е, малко преваля.

— Да не искаш да кажеш, че ти си се разколебал?

— Не, никак даже. Просто се държа като добър домакин и ти давам последен шанс да се откажеш, ако искаш.

— О, малко дъждец не може да ме уплаши.

— Значи ще те очаквам.

— Към десет.

До седем и половина не се появи нито един клиент и госпожа Геслър изведнъж предложи да затворят и Милдред да ходи да се облича, ако още не й е дошъл умът в главата и иска да ходи на проклетото парти. Милдред се съгласи и започна да се приготвя за затваряне. След това заедно с госпожа Геслър, госпожа Креймър, Панчо, Джоузи и Зигрид дружно избухнаха в смях, защото можеха веднага да си тръгнат. Нямаше съдове за миене, бутилки за изнасяне и пари за броене. Милдред просто угаси светлините и заключи вратата, останалите се пръснаха в мрака, а двете с госпожа Геслър се качиха в колата й и поеха към „Пиърс Драйв“. Духаше малко вятър, пътят беше неравен заради камъните, които пороят бе довлякъл, но иначе всичко си беше както преди. Милдред паркира близо до вратата на кухнята и подаде ръка на госпожа Геслър.

С изненада откри Лети и Веда у дома. Лети се боеше да си тръгне и кротко попита Милдред дали може да преспи у тях. Веда отдавна трябваше да е на вечеря у семейство Ханън, където се очакваше и да прекара нощта, но каза, че госпожа Ханън се обадила и казала, че празненството се отлага. Като чу това, госпожа Геслър погледна въпросително към Милдред, която спокойно тръгна към спалнята, за да си свали униформата.

До девет часа беше напудрена, сресана, парфюмирана и издокарана. Изглеждаше полупрозрачна, както всяка жена, когато се нагласи за излизане. Беше си направила прическа предния ден, а сега само леко си тупира косата; роклята беше пригладена до последната гънка и волан; гримира лицето си по последна мода и така сложи финалната точка на приготовлението. Лети беше зашеметена, дори Веда призна:

— Наистина изглеждаш доста добре, майко.

Милдред застана пред голямото огледало за един последен критичен поглед, а госпожа Геслър излезе, за да види какво е времето. Върна се, седна на леглото и погледна тъжно към Милдред.

— Не ми се ще да го казвам, след като се вкарах в толкова грижи заради теб, но на твое място не бих ходила на партито.

— Защо, за бога?

— Защото времето е лошо. Обади се на онзи идиот и му кажи, че няма да ходиш.

— Не мога.

— О, той ще те разбере. Дори ще се почувства облекчен.

— Телефонът му е изключен.

— Не се и съмнявам. Тогава му изпрати телеграма. Ще пристигне чак на другия ден, но ще докаже, че си добре възпитана.

— Отивам.

— Скъпа, не можеш.

— Казах, че отивам.

Раздразнена, госпожа Геслър каза на Веда да донесе дъждобрана и галошите, с които ходеше на училище. Милдред протестира, но Веда се появи с нещата, които й бяха поръчани, а госпожа Геслър се залови за работа. Вдигна роклята на Милдред и я затъкна като пояс около кръста й, а под нея се показа цяла педя бял комбинезон. Сложи галошите върху златистите й обувки, след това й облече палтото и метна върху него дъждобрана. Намери забрадка, която върза здраво върху главата на Милдред. Тя заприлича на Топси от „Чичо Томовата колиба“ и сладко каза на всички довиждане. Отиде до кухненската врата, пресегна се в дъжда и отвори вратата на колата. След това скочи вътре. Запали мотора. Пусна чистачките. Уви роклята около краката си. Помаха весело към трите притеснени лица на прага и потегли на заден към улицата.

Зави по булевард „Колорадо“ и се засмя. Чувстваше се добре увита, двигателят работеше като по часовник, чистачките тракаха жизнерадостно по стъклото и тя си помисли, че хората не бива толкова да се вълнуват от някакъв си незначителен дъжд.

 

 

Докато караше към Ийгъл Рок, я спряха двама мъже с фенери. Единият се приближи и попита с дрезгав глас:

— За Пасадена ли?

— Да.

— Не можете да минете. Не и ако не заобиколите.

— И по кой път да поема?

Той си свали шапката, изтръска водата от нея, сложи си я бързо обратно и надълго и нашироко й обясни, че трябва да кара нагоре по възвишенията, след това да завие и да тръгне по високото, докато не стигне пак до булевард „Колорадо“.

— В случай че не се натъкнете на свлачище. Повярвайте ми, госпожо, ако не ви е спешно да стигнете там тази вечер, много по-добре ще е да се върнете.

Милдред познаваше отлично пътя и продължи нататък. Стигна до свлачище, пръстта от стръмнината се беше срутила върху шосето, но едната лента все още беше отворена и тя мина по нея без проблеми. Излезе пак на булевард „Колорадо“ близо до високия мост, популярен сред самоубийците по онова време, и продължи през локвите. На кръговото движение зави надясно по булевард „Ориндж Гроув“. Ако не се брояха няколкото откъртени клона и нападалите листа, пътят там беше чист. Докато се движеше по лъскавия тъмен асфалт, отново се засмя на склонността на хората да правят от мухата слон.

 

 

На входа на къщата на Берагон светеше лампа. Тя мина през колоните и продължи по алеята, която се виеше покрай огромни дървета, железни статуи на кучета и мраморни саксии. Паркира до стъпалата пред входа и едва бе угасила двигателя, когато Монти се показа на вратата в смокинг и я погледна така, все едно не вярваше на очите си. Извика й нещо, прибра се обратно в къщата и излезе с голям чадър в едната ръка и гигантско покривало в другата, което влачеше след себе си. Хвърли покривалото върху предния капак, за да предпази двигателя от дъжда. Отвори чадъра и докато тя се втурваше пъргаво към входа, каза:

— Боже, не мислех, че ще дойдеш. И през ум не ми мина.

— Запалил си лампата на входа и си се издокарал. Вече се чудя кого си очаквал.

— Това беше преди да пусна радиото и да чуя за какво става въпрос. Как, по дяволите, стигна дотук? От час говорят само за затворени мостове, блокирани шосета, наводнени градове, а ето те теб тук.

— Не вярвай на всичко, което чуеш.

Вътре Милдред видя причината, заради която беше извадил така неочаквано покривалото, все едно че вечно имаше под ръка подобно нещо в случай на нужда. Всичко беше покрито със сиви призрачни платнища — килимите, мебелите, дори картините. Потръпна, когато надникна в голямата тъмна приемна, а той се засмя.

— Доста е потискащо, нали? Но горе не е толкова зле.

Поведе я по огромното стълбище, като святкаше лампите и веднага ги гасеше, след като преминеха; минаха покрай няколко големи спални, покрити също като приемната с платнища, вървяха по дълъг тесен коридор, в чието дъно се намираше малкият апартамент, в който той живееше.

— Това е скромният ми дом. Как ти се струва?

— Ами доста е приятен.

— Всъщност е жилището за прислугата, но се нанесох в него, защото в него не ми трябва много отопление и ми се струва някак си по-уютно.

Мебелите бяха малки, вехти и евтини, като в жилище за прислуга, но огънят беше гостоприемен. Милдред седна пред него и си свали галошите. След това махна забрадката и дъждобрана и пусна роклята си надолу. Лицето му грейна, когато тя се измъкна в цялата си прелест като пеперуда от скучната обвивка на какавидата. Завъртя я и огледа тоалета й до най-малката подробност. След това я целуна. За миг отново й се стори бляскав като в миналото и трябваше да се съсредоточи, за да си спомни всички поводи да негодува срещу него. Каза й, че това великолепие заслужава питие. Тя се боеше, че ако пие, няма да си спомни причините за огорчението си и помоли да изчакат, докато дойдат семейство Юинг.

— Кои…?

— Нали така се казват?

— Мили боже, те не могат да дойдат дотук.

— Защо?

— Живеят от другата страна на булевард „Хънтингтън“, а там има метър вода. А ти как стигна дотук, да му се не види? Не чу ли, че има буря? Според мен си се крила на две пресечки оттук, а сега се правиш, че току-що си пристигнала от Глендейл.

— Не видях никаква буря.

Последва го в спалнята, за да види дали може да му помогне с питиетата и тогава изпадна в шок. Беше миниатюрна, със само един прозорец и малко легло, на което се намираха дъждобранът й и набор за коктейли, състоящ се от голям сребрист шейкър, бъркалка отстрани и красиви кристални чаши. На около метър и половина, в най-малката и мизерна баня, която някога беше виждала, той трошеше лед, поръчан очевидно по-рано през деня. До него на малка масичка имаше газов котлон, кутия яйца, пакет бекон и кутия кафе. Прииска й се да не беше съзирала това и се върна на мястото си пред камината.

Той скоро донесе питиетата, тя изпи две. Когато се пресегна към шейкъра, за да й налее трето, тя го спря.

— Ще шофирам и мисля, че пих достатъчно.

— Ще шофираш ли? Къде?

— Ами нали ще ходим в „Балтимор“?

— Милдред… никъде няма да ходим.

— Напротив.

— Чуй ме…

Той стана и пусна малкото радио. Развълнуван говорител разказваше за паднали мостове между Глендейл и Бърбанк, за катастрофирал автомобил на пътя за Сан Фернандо, за страха, че цялото семейство в колата е загинало. Тя опърничаво тръсна глава.

— Боже мой, „Балтимор“ не е в Бърбанк.

— Където и да е и както и да се опитаме да стигнем дотам, все ще трябва да минем през реката, а според всички информации тя е придошла и половината мостове са разрушени, а върху останалите има цял метър бушуваща вода. Няма да ходим. Новогодишното тържество ще е тук.

Напълни й чашата, а тя се намръщи. Въпреки алкохола все още ясно си спомняше основната цел на вечерта, а този обрат в събитията я проваляше. Когато я прегърна, тя не реагира. Каза й добронамерено, че има проблематично пиянство. На две питиета била готова да спори и с Исус Христос, а след третото би се съгласила и с Юда Искариотски. Дали би била така добра да довърши третото, за да може да посрещне новата година в настроение, което събитието заслужава? Тя не докосна чашата си, а той я попита къде са й ключовете, за да премести колата в гаража. Тя не помръдна, за да му ги даде, и той слезе долу.

Някъде в къщата започна да капе вода. Тя потрепери, защото за първи път осъзна, че дъждът се стичаше по прозорците и барабанеше силно по покрива. Започна да обвинява Монти и за това. Когато той се върна и я погледна, й се стори леко отегчен.

— Е, щом така се чувстваш, не ни остава нищо друго, освен да си легнем… Покрих цялата ти кола и предполагам, че с нея всичко е наред. Имам зелена и червена пижама. Коя предпочиташ?

— Няма да си лягам.

— Не допринасяш много за доброто настроение тук.

— Прибирам се у дома.

— Тогава — лека нощ. Но ако си промениш решението, ти оставям зелената пижама и…

— Още не съм си тръгнала.

— Разбира се, че не си. Каня те…

— Защо си й казал онова?

Заради алкохола, дъжда и държанието му обвиненията й срещу него се нагнетиха и избухнаха с такава сила, че от превзетите фрази, които си беше намислила, не остана и помен в главата й. Той я погледна поразен.

— Какво съм казал на кого, ако мога да попитам.

— Много добре знаеш за какво ти говоря. Как си могъл да кажеш онези неща на едно дете? И кой изобщо ти е дал право да говориш за краката ми?

— Всички го правят. Защо не и аз?

— Какво!?

— О, я стига! Краката ти са твоята мания. Всички им се радват в будката за пайове и ако не искаш да говорят за тях, трябва да носиш по-дълги поли. Но ти искаш да ги обсъждат, да ги оглеждат и да им завиждат, тогава защо изпадаш в истерия? Пък и те наистина изглеждат дяволски добре.

— Говорим за детето ми.

— О, за бога, какво дете е тя? Знае много повече по въпроса, отколкото ти някога ще научиш. Трябва да влезеш в крак с времето. Не знам как е било някога, може би майките са обяснявали на малките сладки момиченца тези неща и те са били силно изненадани, няма как да знам. Но сега научават всичко, което трябва да знаят, още преди да им кажат, че няма Дядо Коледа. Във всеки случай тя вече знае. Какво очакваш да направя? Да се държа като клоун, след като те взимам вечер с колата и те връщам чак на другата сутрин? Да не мислиш, че тя не знае къде си ходила? За бога, тя дори ме пита по колко пъти сме го правили.

— И ти й казваш?

— Разбира се. Тя силно се възхищава на способностите ми, както и на твоите. Твоите направо не може да ги преживее. Казва: „Кой да си помисли, че тази отегчителна нещастница има такъв талант?“

Докато Монти имитираше Веда, Милдред осъзна, че той не говори измислици, просто за да я контраатакува. Гневът й нарасна.

— Разбирам — каза тя и го повтори три или четири пъти. След това стана, отиде до него и го попита: — Ами онова, че най-хубавите крака се намирали по-често в кухните, отколкото в богаташките приемни?

— Какво, за бога, говориш?

— Знаеш какво.

Монти се взря в нея, докосна челото си, сякаш полагаше усилия да си спомни. След това щракна с пръсти и каза:

— О, знаех си, че ми звучи познато. Да, изнесох й кратка лекция по въпроса един следобед. Разминахме се с едно момиче, което носеше някаква униформа с престилка, доста хубавичко, особено в глезените. И аз казах точно това, което ти сега цитира. Не е кой знае колко оригинално, признавам. Почти го бях забравил… И как това ни засяга?

Звучеше достоверно, беше обстоятелствен и небрежен, но блясъкът в очите му го издаде. Милдред не отговори на въпроса. Приближи се до него и изсъска като змия:

— Това е лъжа. Не си говорил за никакво момиче на улицата. Говорил си за мен.

Монти сви рамене и Милдред се върна до стола си и седна. Заговори бавно, но гласът й ставаше все по-остър. Каза му, че нарочно се опитва да настройва Веда против нея, подтиква я да й се подиграва и да я смята за втора категория човек, от когото трябва да се срамува.

— Сега вече разбирам всичко. Винаги ми се е струвало странно, че нито веднъж не покани всички онези хора от Пасадена поне веднъж в дома си. Не че не й позволявам. Не че не съм й казвала, че не може непрекъснато да приема покани, без да върне жеста. Не че не съм направила каквото трябва. Не! Било е защото си й набивал в главата всички тези глупости и тя се е срамувала да покани някого вкъщи. Тя наистина вярва, че Глендейл не е достатъчно добро място за тях. Мисли си, че и аз не съм достатъчно добра. Тя…

— О, млъкни, за бога!

Очите на Монти бяха станали напълно черни и отразяващата се в тях светлина ги правеше още по-сурови.

— Първо, какви покани е приела? На майка ми, тук в тази къща. Е, за това вече говорихме и не смятам да се връщаме към него. И у семейство Ханън. А доколкото знам, единствената покана, която Чарли и Робърта са получили от теб, е да отидат да си платят вечерята в будката за пайове и те са отишли…

— Никой не им е носил сметка.

— Добре, значи сте квит. За останалото — кой, по дяволите, очаква едно четиринайсетгодишно дете да връща поканите за всеки коктейл, на който съм я влачил? Питала ме е за това и аз й казах, че би било глупаво. Какво друго?

— Това е вярно, когато става въпрос за възрастни. Но тя се среща и с момичета на нейната възраст…

— Не, не се среща. И веднага ще ти предложа да опознаеш дъщеря си по-добре. Тя е странно дете. Момичетата на нейната възраст не са й интересни. Харесва по-възрастни жени…

— Стига да са богати.

— Няма значение, тя е много мила с тях. А това е адски необичайно. И не можеш да я виниш, че ги харесва. И че те я харесват. И ако се опитваш да ме убедиш, че трябва да им организира забавления, направо ще ме разсмееш.

У Милдред се появи смътното усещане, че разговорът й се изплъзва и също както бе направила и Веда, заряза логиката и стана емоционална.

— Ти я настройваш против мен! Не ми пробутвай разни засукани фрази. Ти я настройваш против мен!

Монти запали цигара, пуши известно време намръщено, без да каже нищо. После вдигна поглед.

— А! Значи затова си дошла. Колко съм глупав, че не се сетих по-рано.

— Дойдох, защото ме покани.

— В такава вечер?

— Нищо й няма на вечерта.

— Виж ти каква приятелка излезе… Странно, аз също имах да ти казвам нещо. — Обърна се към камината, на лицето му се изписа лека усмивка на самосъжаление. Очевидно беше решил да запази мислите за себе си, но после промени решението си. — Исках да ти кажа, че от теб би излязла добра съпруга, ако не живееше в Глендейл.

Тя чувстваше, че губи спора, но като чу това, цялото й самодоволство се върна. Наведе се напред и се взря в него.

— Монти, как си позволяваш да ми кажеш такова нещо? След всичко, което ти наговорих? Просто за да има кой да се грижи за теб, би ме помолил да се омъжа за теб? Толкова ли ти е самоуважението?

— Е, точно това смятах да направя.

— Монти, не влошавай положението. Ако се бях зарадвала, щеше да кажеш, че точно това си искал да кажеш. Ако не — тогава щеше да се престориш, че вече не го мислиш. Боже, Монти, ама че човек си ти!

— Да предположим, че се вслушаш в думите ми.

— Не, прибирам се у дома.

Тя стана, но той се хвърли към нея, хвана я за двете ръце и я бутна обратно на стола. Малките отразени светлинки в очите му танцуваха и лицето му беше опънато и напрегнато.

— Знаеш ли защо Веда никога не кани хора във вашата къща? Знаеш ли защо никой, освен кльощавата ти съседка, не стъпва у вас?

— Да, защото ти си я настроил срещу мен и…

— Защото ти наистина си с манталитет на слугиня и се боиш да приемаш гости, защото не знаеш какво да ги правиш. Просто не ти стиска.

Тя се взря в изкривената му физиономия и се почувства също толкова смачкана и парализирана, както онази сутрин, когато госпожица Търнър й се скара и я прати да работи като икономка, защото не я бива за нищо друго. И продължи да се свива, докато Монти я заливаше с порой от отровни обиди.

— Не е в нея причината. Нито е в мен. Ти сама си виновна. Не ти ли се струва странно, че Веда има стотици приятели навсякъде, а ти нямаш никакви. Не, сбърках, имаш една приятелка. Барманката. И това е всичко. Никога не каниш никого в дома си, никого…

— Какви ги говориш? Как да правя партита или да каня хора с парите, които изкарвам?

— Парите, които изкарваш, ама друг път! Това ти е алибито, а не истинската причина. Проклета дребнава миячка на чинии, кажи ми сега кой настройва детето ти против теб? Аз!? Чуй ме, Милдред, само една слугиня би се сетила за нещата, които ми каза днес. Защото точно там е разликата. На една дама не й пука. А слугинята обръща внимание. — Закрачи напред-назад, дишаше тежко. После отново се обърна към нея. — А аз като истински глупак, като пълен идиот, веднъж си помислих, че може би съм сбъркал, че може би си дама, а не слугиня. Това стана онази вечер, когато ми даде двайсетте долара и аз ги взех. После взех още. И дори започнах да ти имам повече доверие. И аз не знам защо, може би повярвах, че имаш чувство за хумор като всеки аристократ. И ти поисках сам пари. И какво стана? Справи ли се с това, което самата ти започна? Една дама по-скоро би си изтръгнала сърцето, отколкото да признае, че парите означават нещо за нея. Но ти не ми беше дала и петдесет долара, а вече ме направи свой шофьор, нали? За да си избиеш парите? Превърна ме в лакей, в пудел. Трябваше да ми натриеш носа. Е, край с това! Повече няма да взема и цент от теб и Бог ми е свидетел, че ще ти върна парите. Защото си боклук, проста сервитьорка. Предполагам, че това е една от причините да обичам Веда. Тя не би взела бакшиш. Тя не би го направила, аз също.

— Освен от мен.

Побеляла от гняв, тя отвори дамската си чанта, извади нова десетдоларова банкнота и я хвърли в краката му. Той взе машата, вдигна я с нея и я пусна в огъня. Когато пламъците я погълнаха, той извади носна кърпа и си попи лицето.

Известно време и двамата мълчаха и когато спряха да дишат тежко, Милдред се почувства засрамена, разбита и нещастна. Тя изрече всичко, което й беше на душата, принуди и него да каже много неща, които знаеше, че си мисли и които я оставиха опустошена и неспособна да отвърне. Но така и не успяха да се разберат, всеки си държеше на своето. Погледна го и за първи път осъзна, че е уморен, посърнал и измършавял и че по лицето му, което винаги й се беше струвало младежко, бяха започнали да се появяват първите знаци на средната възраст. Изведнъж усети силен прилив на обич към него, примесена със съжаление, презрение и нещо майчинско. Доплака й се, пресегна се внезапно и погали плешивината му, която дълго време бе повод за шеги между тях. Той не помръдна, но не я и отблъсна. Тя се облегна назад и се почувства по-добре. И тогава отново чу дъжда и за първи път се уплаши от него. Придърпа палтото около раменете си. Взе третия си коктейл „Манхатън“, изпи го до половината и го остави. Без да я поглежда, той й сипа още. Седяха така дълго време и никой не смееше да погледне другия.

Изведнъж, сякаш току-що беше открил решението на много труден проблем, той удари с юмрук по облегалката за ръка на креслото.

— По дяволите, на ситуацията й липсва само едно изнасилване!

Приближи се до нея, прегърна я с една ръка, а другата мушна под краката й. Занесе я в спалнята. Лек развеселен стон се изтръгна от гърдите й, когато я хвърли на леглото. Почувства се омаломощена и замаяна. След миг брокатеното палто падна на пода. Помисли си за роклята, но реши, че не я е грижа: искаше той да я разкъса, да я свали на парчета, ако трябва, но да я освободи от нея. Но той не я разкъса. Поигра си с ципа и пръстите й се озоваха върху неговите, опитваше се да му помогне. След това нещо се раздвижи в нея и тя си спомни с горчивина за какво бе дошла и какво се беше натрупало между тях през последните няколко месеца. Опита се да го потисне, да го удави в омайващата смесица от алкохол, мъжко присъствие и дъжд. Но то отказваше да потъне. Ако трябваше да повдигне планина, щеше да й е по-лесно, отколкото да постави двете си длани върху лицето на Монти и да го отблъсне, да се измъкне от леглото и да се изправи на крака. Взе и двете си връхни дрехи и изтича в другата стая. Той я подгони, опитваше се да я върне обратно, но тя се съпротивляваше. Грабна галошите и се втурна към нощната буря.

Успя някак си да премине през призрачните стаи, да слезе по стълбите и да се добере до вратата. Беше заключена. Превъртя големия месингов ключ и най-накрая се озова навън, в студената мокра нощ. Облече палтото и дъждобрана, нахлузи галошите. Тогава внезапно лампата светна, той се озова до нея и се пресегна да я дръпне обратно вътре. Тя се втурна в дъжда, свлече покривалото от колата, пусна го в калта и скочи вътре. Докато включваше фаровете и палеше двигателя, го видя под светлината да ръкомаха и да й обяснява нещо. На лицето му вече не бе изписана никаква страст. Казваше й гневно да не бъде глупава и да не тръгва в бурята.

Тя потегли. По булевард „Ориндж Гроув“ бяха паднали още клони и той вече не изглеждаше толкова гладък и безопасен. Спря до тротоара, намери забрадката си в джоба на дъждобрана и я върза на главата си. След това продължи внимателно, като потрепваше от страх всеки път, когато колата се разклащаше от вятъра. Когато зави на кръговото, зад нея светнаха фаровете на друга кола.

Никъде не се виждаха мъже с фенери, наоколо имаше само мрак, пустош и ужасна нощна буря. Мина по моста без проблем, но когато стигна до отклонението, се уплаши и почака другата кола да я настигне. След това продължи, като забеляза с облекчение, че и другият автомобил зави по отбивката. Около километър и половина нямаше никакъв проблем, но после стигна до свлачището. За неин ужас се оказа, че се е увеличило и пътят беше напълно блокиран. Решителността й я напусна напълно, тя спря и зачака да види какво ще направи другата кола. Тя също спря и Милдред я наблюдаваше. Чу се затръшване на врата и тя напрегна очи, за да види в мрака. Тогава лицето на Монти се появи на прозореца само на педя от нейното. По старата му филцова шапка и по закопчания чак до ушите шлифер се стичаше вода. Той й посочи бесен към свлачището.

— Виж това! Не помисли ли, че може да се натъкнеш на нещо подобно? По дяволите, видя ли в какви неприятности се вкара?

За кратко, докато той разярено й нареждаше да заключи колата и да се върне с него, у нея се породи едно приятно блажено чувство, сякаш той й беше баща и щеше да се погрижи за малкото си лошо момиче въпреки всичко. Но после решителността й отново се събуди. Включи на задна и потегли. Подмина неговата кола, стигна до завоя и пое по него. Покара малко и видя, че пътят води към Ийгъл Рок. Беше заринат с пръст и тя караше бавно, натискаше газта, после спирачката, после пак газта. Видя, че напред вече нямаше кал и пред очите й се простираше лъскав черен път. Натисна газта. Реакцията на колата й даде да разбере, че лъскавият черен път всъщност е лъскава черна вода. Когато удари спирачка, автомобилът продължи да се плъзга напред. Фаровете угаснаха. Двигателят — също. Колата спря. Беше сама насред водата, която се простираше докъдето й стигаше погледът. Когато вдигна стъпало от спирачката, усети, че цопна в локва. Изкрещя.

Дъждът биеше срещу нея и тя вдигна прозореца. Чуваше клокоченето на потока, който биеше гумите и след малко колата потегли напред. Тя я насочи надясно и когато усети, че стига до бордюра, дръпна ръчната спирачка. И просто продължи да си седи вътре. След няколко минути дъхът й толкова беше замъглил стъклата, че не виждаше нищо през тях. Вратата до нея рязко се отвори и Монти отново се озова до нея. Очевидно се беше върнал до колата, за да си свали панталоните, защото видя, че под развятия шлифер е само по боксерки. Подпря едната си ръка на дръжката на вратата.

— Хайде, прехвърли крака върху ръката ми и ме прегърни през врата. Дръж се здраво и мисля, че ще успея да те изнеса до високото.

Тя вдигна крака на седалката, свали си златистите обувки и чорапи и ги сложи в жабката. След това обу галошите на босо. Измъкна се и от двете си връхни дрехи и роклята. Нея заедно с брокатеното палто натика над обувките, затвори жабката и я заключи. Трепереща, навлече дъждобрана. Махна на Монти да отмести ръката си. Той го направи и тя тресна вратата и я заключи. След това излезе през другата и също я заключи. Извика, когато стъпи в течащата вода и я усети чак по бедрата си. Потокът за малко да я събори. Но тя се хвана за дръжката на вратата и се задържа. Над нея имаше висок бряг, на който като че ли се виждаше някакъв тротоар. Без да обръща внимание на Монти и едва доловимите му крясъци, тя тръгна нагоре, плъзна се надолу, но продължи да се бори в най-ужасната буря в аналите на метеорологичната служба на Лос Анджелис или на която и да е друга метеорологична служба.

Подмина много коли, заседнали като нейната, някои бяха празни, други — пълни с хора. В един автомобил, заклещен между огромни водни пространства до тротоара, видя под лампичките на тавана цяла група хора в официални дрехи, които безпомощно си седяха и не знаеха какво да правят. Тя продължи по дългия път към Глендейл, пресечка след пресечка, свлачище след свлачище, през потоци и огромни езера. Галошите й непрекъснато се пълнеха с вода и тя спираше от време на време, за да я излее, като вдигаше краката си един по един. Но не можеше да изсипе пясъка и камъчетата и те жестоко стържеха стъпалата й. Беше на ръба на истерията от изтощение, студ и болка, когато най-накрая стигна до „Пиърс Драйв“, като ту тичаше, ту куцаше.

 

 

Веда и Лети като две уплашени котета не бяха спали много тази нощ и когато лампите в къщата започнаха да светват една по една и на прага се появи разплакано, окаляно и залитащо привидение, те изпищяха от ужас. После осъзнаха, че това е Милдред и чинно я последваха до спалнята й, но им трябваше време, за да се сетят, че трябва да й помогнат да се съблече и да си легне. Изведнъж Лети се отърси от страха и се засуети трескаво, носейки на Милдред това, от което имаше нужда, на първо място уиски, кафе и грейка. Веда седеше на леглото, галеше Милдред по ръцете, подаваше й с лъжица горещо кафе в устата и оправяше завивките й. Накрая поклати глава:

— Но майко, просто не разбирам. Защо не остана при него? Нямаше да е кой знае каква новина в края на краищата.

— Няма значение. Утре получаваш роял.

Веда изпищя от радост, топлите й ръце я прегърнаха през шията и от очите чак до гърлото на Милдред заваляха лепкави целувки. Тя се отпусна и изпита за миг истинско щастие. Когато навън започна следващият мрачен ден, тя потъна в дълбок сън.

Бележки

[1] Веда прави отправка към прочутата ария на Миньон от едноименната опера на Амброаз Тома, в която героинята с тъга си спомня за разцъфналите портокалови дървета в родината й. — Б.ред.