Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (3)

Глава 3

След тази случка Милдред разбра, че трябва да си намери работа. Получи още поръчки за торти и пайове, които изпълни, но през цялото време мислеше уплашено, или поне се опитваше да мисли, какво би могла да прави, каква работа би могла да си намери, за да има доходи и да не бъде изгонена от къщата на 1 юли, когато трябваше да се плащат лихвите по ипотеката на Бърт. Проучи обявите във вестника, но там нямаше почти нищо. Всеки ден се търсеха готвачи, прислужници и шофьори, но тя бързо подминаваше тези съобщения. А пък онези, озаглавени „Възможност“, „Търси се търговец“ и „Внимание, мъже и жени“, направо ги прескачаше. Приличаха прекалено много на методите, с които Бърт се отърва от „Пиърс Хоумс“. Но от време на време се срещаха и обяви, които изглеждаха обещаващи. В една пишеше, че се търси „млада жена с прилична външност и маниери за специална работа“. Отговори й и се развълнува, когато след два дни получи бележка от един мъж, който я молеше да се отбие на адрес на „Лос Фелиз“ в Холивуд. Сложи роклята с щампите и отиде.

Мъжът я прие по анцуг и каза, че е писател. Не уточни какво точно пише, но обясни, че прави големи проучвания, които го отвеждали в различни части на света и от нея се очаквало да пътува с него. Също така не уточни и какви ще са задълженията й: по всичко личеше, че ще трябва да му помага „да събира материал“, „да подрежда документи“ и да „проверява цитати“; освен това да се грижи за къщата му, да я държи в ред, да проверява сметките, за които си мислеше, че го мамят. Когато седна до нея и й каза как усеща, че точно тя е човекът, когото е търсил, тя стана подозрителна. Не бе показала никакви умения за работата, ако изобщо имаше такава, и заключи, че той не си търси помощник за проучванията, а любовница. Тръгна си кисела, че си е загубила следобеда и е похарчила напразно пари за автобус. За първи път се сблъскваше със секс обява, макар че скоро щеше да открие, че се срещат много често. Обикновено ги пускаха измамници, които се представяха за писатели, агенти, търсачи на таланти. Те бяха разбрали, че за долар и половина, колкото струваше карето във вестника, получаваха в дома си процесия от момичета, всичките до едно отчаяно търсещи работа и готови да направят почти всичко, за да я получат.

Отговори на още обяви, получи още молби да отиде на място и тя ходи, докато обувките й се изтъркаха и се наложи да ги носи на обущар, за да й оправят токчетата и да ги лъснат. Започна да изпитва горчиво презрение към Бърт, задето беше взел колата, когато тя имаше такава нужда от нея. Нищо не излезе от обявите. Тя или отиваше прекалено късно, или не бе достатъчно квалифицирана, или я дисквалифицираха заради децата, или се оказваше неподходяща по някакъв друг начин. Обиколи и универсалните магазини и започна с тъга да опознава тълпата от мълчаливи хора в коридорите пред „Личен състав“ и напрегнатото, отчаяно надбягване за назначение, когато вратите се отваряха в десет часа. Само на едно място й позволиха да попълни формуляр. Беше в „Кораси Брос“, голям магазин в центъра на Лос Анджелис, специализиран в продажбата на мебели за дома. Там успя да влезе първа и бързо седна на една от масите със стъклени плотове, на които се провеждаха интервютата. Но началничката на отдела, която всички наричаха госпожа Бул, непрекъснато я подминаваше и тя започна да се вбесява от тази несправедливост. Госпожа Бул беше доста привлекателна и, изглежда, познаваше всички кандидати по име. Милдред така се ядоса, че разговаря с другите преди нея, че изведнъж си взе ръкавиците и стана да си ходи, преди да е минала през интервюто. Но госпожа Бул вдигна пръст, усмихна се и отиде при нея.

— Не си тръгвайте. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но повечето от тези хора са стари приятели и ми се струва нередно да не им кажа веднага какво ги очаква, за да могат да отидат и в други магазини, където вероятно ще имат повече късмет. Затова винаги разговарям с новите кандидати накрая, когато имам повече време.

Милдред седна, засрамена от сприхавото си бягство към вратата. Когато госпожа Бул най-накрая дойде при нея, тя не й отговаряше през стиснати устни, както бе правила на други места, а малко се поотвори. Разказа накратко за разпада на брака си, наблегна колко е запозната с всичко, свързано с кухнята, и заяви, че би могла да бъде полезна в магазина като продавач, демонстратор или и двете. При тези думи госпожа Бул присви очи и я попита какво е правила досега, за да си намери работа. Милдред не скри нищо и когато госпожа Бул весело се засмя на историята за Хари Енгъл и неговите котви, тя усети как очите й се напълниха с горещи сълзи, защото дори да не получеше работата, поне беше спечелила приятел. Тогава госпожа Бул й даде да попълни формуляра.

— В момента нямаме свободни места, но ще запомня това, което казахте за кухненските принадлежности, и ако изскочи нещо, поне ще знам как да се свържа с вас.

Милдред си тръгна толкова доволна, че забрави, че трябва да се чувства разочарована. Чак по средата на коридора си даде сметка, че я викат по име. Госпожа Бул бе излязла след нея с формуляра в ръка и я настигна с нервни крачки. Взе ръката на Милдред и я задържа известно време, докато гледаше към улицата, която се намираше на много етажи под тях. После каза:

— Госпожо Пиърс, трябва да ви кажа нещо.

— Да?

— Няма никакви свободни места.

— Ами знам, че ситуацията е лоша, но…

— Чуйте ме, госпожо Пиърс. Не казвам това на всеки, но вие ми се струвате различна от другите кандидати, които идват тук. Не искам да се приберете и да си мислите, че има надежда. Няма. През последните три месеца сме наели само двама души, единия на мястото на мъж, който загина в катастрофа, а другия — на мястото на жена, на която й се наложи да напусне по здравословни причини. Срещаме се с всички, които идват, отчасти защото смятаме, че така трябва, отчасти защото не искаме да се затворим изцяло към тях. Просто няма работа, нито тук, нито в другите магазини. Знам, че това ще ви накара да се почувствате зле, но просто не искам… да се заблуждавате.

Милдред я потупа по ръката и се засмя.

— Е, вие нямате вина за това. И много добре разбирам какво имате предвид. Не искате да си търкам обувките за нищо.

— Точно така. Обувките.

— Ако все пак изникне нещо…

— О, не се тревожете, ако изникне нещо, ще се радвам много и ще ви уведомя с телеграма. И ако идвате пак насам, отбийте се при мен. Може да обядваме заедно.

— С удоволствие.

Госпожа Бул я целуна и Милдред си тръгна. Краката я боляха, беше гладна, но незнайно защо щастлива. Когато стигна до дома си, намери на вратата бележка, с която я канеха да отиде да получи телеграма.

 

 

— Госпожо Пиърс, всичко стана като на кино. Почти веднага след като се качихте в асансьора, честна дума. Всъщност помолих да ви настигнат, надявах се, че още не сте излезли от магазина.

Този път бяха в кабинета на госпожа Бул, която седеше зад голямо бюро. Милдред се бе настанила на стола пред него. Госпожа Бул продължи:

— Гледах ви, докато влизахте в асансьора, и се възхищавах на фигурата ви, ако се питате защо съм ви наблюдавала. И тогава ми се обадиха от ресторанта.

— Имате предвид — ресторанта на магазина?

— Да, чайната на последния етаж. Разбира се, магазинът няма нищо общо с нея. Даваме я под наем, но управителят обича да наема хора от нашите списъци. Смята, че така е по-сигурно, защото ние доста пресяваме кандидатите, преди да ги запишем в листата на чакащите. Така той получава достъп до по-висока класа момичета.

— И каква е работата?

Милдред трескаво се опитваше да налучка дали става въпрос за касиерка, хостеса или диетолог и й се струваше, че ще отговори на изискванията. Госпожа Бул отговори веднага:

— Е, не е кой знае какво. Една от сервитьорките се омъжва и управителят иска някой на нейно място. Просто работа, но тези момичета получават доста добри пари за четири часа работа на ден; заети са само по обед, разбира се, така ще имате достатъчно време за децата и дома си. Все пак е някаква работа.

На Милдред и призля от идеята да облече униформа, да носи табла и да се издържа от бакшиши. Устните й започваха да треперят и тя ги облиза от вътрешната страна, за да ги държи под контрол.

— Много ви благодаря, госпожо Бул. Осъзнавам, че това е добра възможност, но се съмнявам, че съм подходяща.

Изведнъж госпожа Бул почервеня и заговори, сякаш не беше много наясно какво казва.

— Е, съжалявам, госпожо Пиърс, че ви повиках за нещо, което вие не смятате, че можете да приемете. Но незнайно защо съм останала с впечатлението, че търсите работа…

— Така е, госпожо Бул, но…

— О, всичко е наред, скъпа моя… — Госпожа Бул вече се беше изправила, а Милдред отстъпваше към вратата с пламнало лице. После отново се озова в асансьора и когато излезе на улицата, се мразеше и й се струваше, че и госпожа Бул я мрази и презира, а освен това я смята за глупачка.

 

 

Скоро след това тя се регистрира в агенция по заетостта. Намери я в телефонния указател, избра Алис Брукс Търнър най-вече заради лаконичността на обявите:

СЧЕТОВОДИТЕЛИ

КАСИЕРИ

ТЪРГОВЦИ

ПРОДАВАЧКИ

СЕКРЕТАРКИ

Алис Брукс Търнър

Само квалифициран персонал

Госпожица Търнър, която се помещаваше в малък офис в една от административните сгради в центъра, се оказа спретната дребна жена, не много по-възрастна от Милдред, но малко по-корава. Пушеше цигара от дълго цигаре, с което махна на Милдред да седне на малко бюро, и без да вдига поглед, й каза да попълни формуляр. Милдред си напомни, че трябва да пише прегледно и даде абсурдно количество информация за себе си — възраст, тегло, височина, националност, та дори религия, образование и точно семейно положение. Повечето от въпросите й се сториха ненужни, а някои направо нахални. Но въпреки това отговори на всички. Когато стигна до това какъв вид работа предпочита, се поколеба. Какъв вид работа предпочиташе? Всяка, с която щеше да изкарва пари, но очевидно не можеше да го признае. Затова написа: рецепционистка. Не знаеше какво точно означава диетолог, но думата бе привлякла вниманието й през последните седмици и поне звучеше авторитетно.

После стигна до огромното празно място, на което трябваше да попълни имената и адресите на предишните си работодатели. И със съжаление отбеляза: „Не съм работила досега“. След това се подписа и предаде формуляра. Госпожица Търнър й махна да седне на един стол, прегледа формуляра, поклати глава и го хвърли на бюрото си.

— Нямате никакъв шанс.

— И защо?

— Знаете ли какво е рецепционистка?

— Не съм сигурна, но…

— Рецепционистката е мързелива дама, която не може да върши нищо и иска само да седи на нечий вход, където всички ще могат да я виждат. Онази с черната копринена рокля, с голямо деколте и дългите крака пред вратата с телефона с една линия пред нея, която понякога успява да приеме правилно разговор, но в повечето случаи — не. Нали се сещате — тази, която ви казва да седнете и че господин Доукс ще ви приеме след няколко минути. След това започва да си показва краката и да си лакира ноктите. Ако спи с господин Доукс, получава по двайсет долара на седмица, ако не — взима по дванайсет. С други думи — нищо лично, не искам да ви обиждам — но само като погледнах формуляра, и веднага се досетих, че вие сте тази жена.

— Чудесно. Мога да спя много добре.

Ако тази дързост имаше някакъв ефект върху госпожица Търнър, то тя не го показа. Кимна и каза:

— Сигурна съм, че спите добре. Като всички нас, нали? Но аз не държа публичен дом, а и в момента няма свободни места за рецепционистки. Преди имаше. В добрите стари времена. Когато дори заложните къщи ги наемаха, за да покажат, че имат класа. Но след това откриха, че не са им необходими. Започнаха да спят със съпругите си и мисля, че добре им се получи. Поне раждаемостта скочи. Затова смятам, че няма да имате късмет.

— Това не е единственото, което мога да правя.

— Напротив.

— Не ми давате възможност да ви обясня.

— Ако можехте да правите нещо друго, щяхте да го запишете с големи букви във формуляра. Но като видя „рецепционистка“, повече нищо друго не ми трябва да знам. От това нищо не следва и няма смисъл нито вие да ми губите времето, нито аз вашето. Ще въведа формуляра в картотеката, но вече ви казах и пак ви повтарям — нямате никакъв шанс.

Очевидно интервюто беше приключило, но Милдред произнесе малка реч, за да се опита да се продаде. Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше. Обясни, че се е омъжила, преди да навърши седемнайсет, че докато другите жени са усвоявали професии, тя се е грижила за дома си и е отглеждала две деца, „което по принцип не се смята за нещо позорно“. А сега, когато бракът й бил разбит, искала да знае дали е честно да я наказват за стореното и да й отказват правото да си печели хляба като всички останали. Освен това, каза тя, не била спала през цялото време, макар да била омъжена. Научила се да бъде добра домакиня и отлична готвачка, като дори си докарвала малък доход, продавайки сготвени от нея ястия в квартала. Щом можела да върши това, значи била способна и на други неща. И все повтаряше: „Каквото върша, върша го добре.“

Госпожица Търнър издърпа доста чекмеджета и ги подреди в редица на бюрото си. Бяха пълни с формуляри в различни цветове. Взря се напрегнато в Милдред и каза:

— Казах ви, че не сте квалифицирана. Добре, погледнете тук и ще разберете какво имам предвид. В тези три чекмеджета са данните на работодателите, които ми се обаждат, когато имат нужда да наемат някого. Обаждат се на мен. Правят го, защото сме на една вълна и им спестявам неприятностите от разговори с глупачки като вас. Виждате ли тези розовите папки? Това означава „никакви евреи“. А сините? „Никакви не евреи“ — не са много, но ги има. Няма нищо общо с вас, но ви дава представа за какво става въпрос. На това бюро хората се продават като добитък във фермите на Чикаго и по абсолютно същата причина: притежават качествата, които работодателят търси. Добре, а сега погледнете нещо, което определено ви засяга. Виждате ли зелените папки? Това означава: „никакви омъжени жени“.

— Може ли да попитам защо?

— Защото вие, чудесните малки домакини, точно по средата на работното време получавате обаждане, че малкият Уили има круп и трябва да си тръгвате, и може да дойдете на другия ден, а може да се върнете чак следващата седмица.

— Някой трябва да се погрижи за Уили.

— На работодателите от зелените папки изобщо не им пука за Уили. Освен това вие, малките сладки домакини, имате и друга особеност — трупате доста сметки, които си мислите, че съпругът ви ще плати, а когато не го направи, трябва да си намерите работа. И още на първата заплата имате осемнайсет удръжки, а животът е прекалено кратък.

— Смятате ли, че това е честно?

— Смятам, че така мислят хората от зелените папки. Ориентирам се по цветовете.

— Не дължа нито цент.

— Нито един?

Милдред си спомни с вина за лихвата, чийто падеж беше на 1 юни. Госпожа Търнър забеляза, че погледът й трепна, и каза:

— Така си и мислех… А сега погледнете другите чекмеджета. Това са кандидатите. Стенографки — търсят ги за жълти стотинки, но поне могат да правят нещо. Квалифицирани секретарки — също се продават на кило, но са отделна категория. Това са стенографки с образование, медицински сестри, лаборантки, аптекарки, които могат да ръководят клиники или кабинетите на трима-четирима лекари, дори да вършат болнична работа. Защо да препоръчам вас вместо тях? Някои имат докторски степени, завършили са естествени науки в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и други учебни заведения. Тук имам цяло чекмедже стенографки, които са и отлични счетоводителки. Всички те могат да се грижат отлично за цялата административна дейност на малка фирма и пак да им остане време да спят с този и онзи. Тук има търговци, мъже и жени, всички с отлични препоръки, хора, които наистина могат да продават. Всички са уволнени, защото няма какво да се продава, не виждам как да ви намеря работа преди тях. А това е висшата лига кандидати, цяло чекмедже хора, мъже и жени, всички някога са били директори, одитори, мениджъри от всички области на бизнеса. Винаги когато препоръчвам някой от тях, знам, че работодателите няма да си пропилеят парите. Всички те са си у дома, стоят до телефона и се надяват да им звънна. Но аз няма да го направя. Нямам какво да им кажа. Това, което се опитвам да ви втълпя, е, че нямате никакъв шанс. Боли ме за тези хора и не мога да спя нощем, въпреки това нямам нищо за тях. А те заслужават, само че нищо не мога да направя. Нямам никаква възможност да ви препоръчам, преди да намеря работа за тях. Вие не сте квалифицирана. Не се сещам как да ви помогна и мразя хора, които не могат да вършат нищо.

— Как да се квалифицирам?

Устните на Милдред отново затрепериха като в кабинета на госпожа Бул. Госпожица Търнър бързо извърна поглед, след това каза.

— Може ли да ви предложа нещо?

— Разбира се.

— Не бих ви нарекла ослепителна красавица, но имате отлична фигура и казвате, че готвите и спите добре. Защо не забравите за работата, не си намерите мъж и не се омъжите пак?

— Опитах вече.

— Не стана ли?

— Май с нищо не мога да ви заблудя. Това бе първото, което се сетих и отначало ми се струваше, че се справям добре. Но после май двете ми малки деца ме дисквалифицираха дори там. Той не го каза направо, но…

— Ох, късате ми сърцето!

— Не знаех, че имате сърце.

— Нито пък аз.

Хладната логика в тирадата на госпожица Търнър стигна до най-дълбоката същност на Милдред, където кокетството, очакването и надеждите от последните няколко седмици не бяха успели да проникнат. Прибра се, хвърли се на леглото и плака цял час. Но на следващия ден упорито се регистрира в още три агенции. Започна да се държи отчаяно, като например да влиза във фирми в работно време и да пита за свободни места. Един ден влезе в административна сграда, започна от най-горния етаж и обиколи всички офиси вътре. Ставаше все по-уморена, бледа и запусната. Роклята с щампите бе гладена вече толкова пъти, че проверяваше тревожно шевовете, винаги щом доближаваше ютията до нея. Караше на овесена каша и хляб, като пазеше за децата яйцата, пилешкото и млякото, които успяваше да купува.

Една сутрин за нейна изненада пристигна бележка от госпожица Търнър, която я молеше да й се обади. Тя се облече за около четири минути, хвана автобуса в девет часа и в девет и трийсет вече беше в познатия й малък кабинет. Госпожица Търнър й махна да седне.

— Изскочи нещо, затова ви изпратих съобщение.

— Какво?

— Икономка.

— О…

— Не е каквото си мислите, затова не ми говорете с такъв тон. Искам да кажа, че няма да се налага да спите с никого, доколкото знам. И нямам никакъв интерес от това. Не се занимавам с прислуга, затова няма да получа и цент. Но бях снощи в Бевърли Хилс и се заговорих с дама, която ще се омъжва за режисьор. Той още не знае, но в къщата му се задават огромни промени. Затова й трябва икономка. И заради тези страхотни домакински умения, за които ми разказахте, й съобщих за вас и мисля, че работата е ваша, стига да я искате. Няма да имате проблеми заради децата. Ще ви дадат квартира. Мисля, че можете да й поискате сто и петдесет, ако умеете да преговаряте, но по-добре поискайте двеста и след това свалете. Дори след като си платите униформите, храната, прането, отоплението, осветлението и квартирата, пак ще ви остане повече, отколкото изкарват и най-даровитите ми кандидати.

— Не знам какво да кажа.

— Решавайте. Трябва да я осведомя за резултата.

— Защо се сетихте за мен?

— Нали ви казах? Късате ми сърцето.

— Да, но… За втори път получавам подобно предложение. Неотдавна една дама ми предложи работа като сервитьорка.

— И вие отказахте?

— Наложи се.

— Защо?

— Не мога да се прибера у дома и да се изправя пред децата си, ако цял ден съм работила за бакшиши, носила съм униформа и съм бърсала трохи.

— Но можете да се изправите пред тях като няма нищо за ядене?

— Предпочитам… да не говоря за това.

— Чуйте ме, това е просто едно лично мнение и може и да греша. Имам си своя малък бизнес, извадила съм късмет и само от мен зависи дали ще ям в закусвалня или в „Балтимор“. Но ако загубя всичко и трябва да избирам между стомаха и гордостта си, веднага ви казвам, че ще предпочета сто пъти стомаха си. И ако се наложи да нося униформа, ще го направя.

— Ще отида там заради вас.

За първи път коравият вид на госпожица Търнър се пропука и тя показа някакъв признак на раздразнение.

— Че аз какво общо имам с това? Или искате работата, или не. Ако не я искате, просто кажете, аз ще й се обадя, ще й съобщя и ще се спася от целия ангажимент. Но ако я искате, веднага заминавайте натам и се дръжте прилично.

— Ще отида заради вас.

Госпожица Търнър извади лист и написа свирепо някакво послание върху него. В очите й просветваха искри, когато го подаде на Милдред.

— Добре, искахте да знаете защо онази жена ви е предложила работа като сервитьорка и защо аз ви препоръчвам за икономка. Защото сте оставила половината си живот да мине, без да правите нищо друго, освен да спите с мъжа си, да готвите и да слагате масата — само за това ви бива. Така че заминавайте. Това трябва да правите и най-добре веднага да започвате.

Разтреперана, Милдред се качи на автобуса по „Сънсет“, но адресът й беше непознат и трябваше да попита кондуктора къде да слезе. Свалиха я на „Колдуотър Кениън Драйв“. Нямаше никакви табели и тя заскита из непознатия квартал, опитвайки се да се ориентира. Къщите бяха огромни и неприветливи, с алеи отпред и окосени морави от всички страни. Не можеше да събере кураж да ги доближи. Наоколо не се виждаха никакви пешеходци и тя обикаля почти цял час и оглежда всеки пътен знак, докато накрая изгуби напълно посоката из виещите се улици. Беше на прага на истерията, изпълнена с гняв към Бърт, задето взе колата, защото ако сега беше с нея, не само щеше да си спести разкарването пеша, ами можеше да отиде, без да губи самоуважението си, до някоя бензиностанция и да поиска карта. Но наоколо не се виждаха бензиностанции, нямаше кого да попита. Пред нея се бяха ширнали километри пусти улици под сянката на надвиснали дървета. Накрая до нея спря камион на химическо чистене и тя получи инструкции от шофьора. Намери къщата, огромен палат с нисък жив плет край него, отиде до вратата и позвъни. Появи се портиер с бяло сако. Тя попита за госпожа Форестър, а той се поклони и се отмести, за да я пусне да влезе. После забеляза, че няма кола и замръзна.

— Икономка?

— Да, изпраща ме…

— През задния вход.

Очите му внезапно блеснаха с омраза, затвори вратата и тя тръгна като попарена към задната страна на къщата. Отвори й същият мъж, пусна я вътре и й каза да почака. Намираше се в нещо като сервизно фоайе. Забеляза, че от кухнята, която беше само на няколко крачки, готвачката и сервитьорката й хвърляха тайни погледи. Той се върна и я поведе през тъмните хладни коридори към библиотеката, където я остави. Тя седна, доволна, че уморените й крака ще си починат. След няколко минути влезе госпожа Форестър. Беше висока жена по ефирен халат. От нея във всички посоки се излъчваше грация, която целеше да покори целия свят. Милдред стана, подаде й бележката от госпожица Търнър и седна пак, докато госпожа Форестър я четеше. Очевидно посланието беше ласкателно, защото предизвика няколко кимвания и цъкания с език. След това госпожа Форестър вдигна глава и се усмихна.

 

— Прието е, Милдред, прислугата да сяда по покана на господарката, не когато тя реши.

Милдред толкова се стресна, когато чу към нея да се обръщат на малко име, че чак след секунда-две осъзна какво точно й бяха казали. Скочи, все едно краката й бяха пружини, лицето й беше пламнало, а устата й — пресъхнала.

— О, моля за извинение.

— Няма нищо, но предпочитам за дреболиите да започвам от самото начало, особено когато става въпрос за жена без опит. Седни. Имаме да си говорим за много неща и няма да се чувствам комфортно, ако стърчиш.

— Добре съм така.

— Милдред, каня те да седнеш.

Милдред усещаше пулса си в гърлото, очите й плувнаха в гневни сълзи. Госпожа Форестър заговори с размах за своите планове да реорганизира къщата. Очевидно това беше домът на бъдещия й съпруг, макар че какво правеше тя в него по халат цял месец преди сватбата, изобщо не си направи труда да обясни. Милдред щяла да си има собствена квартира над гаража. Самата госпожа имала две деца от предишен брак, но, разбира се, никакво сприятеляване между тях и дъщерите на икономката нямало да бъде позволено, но от това нямало опасност, защото Милдред щяла да си има отделен вход от алеята и „всякакви подобни проблеми можели да се разрешат“. Милдред слушаше, или поне се опитваше, но изведнъж пред очите й изникна картина. Представи си как някой казва на високомерната снобка Веда, че трябва да влиза през задния вход и че не може да другарува с отрочетата на Форестър. Милдред осъзна, че ако приеме тази работа, ще загуби Веда. Дъщеря й щеше да отиде при баща си, при дядо си, в полицията или щеше да спи на пейка в парка, но дори с камшик не можеше да я принуди да остане с нея над гаража на Форестър. Мисълта за хладното й дете я изпълни с гордост и тя стана.

— Не мисля, че съм човекът, когото търсите, госпожо Форестър.

— Господарката слага край на интервюто, Милдред.

— Госпожа Пиърс, ако нямате нищо против. И аз слагам края му.

Сега беше ред на госпожа Форестър да скочи, все едно краката й бяха пружини, но очевидно реши повече да не чете лекции за отношенията между прислуга и господарка. Озова се лице в лице с Милдред, която беше присвила очи по характерния си начин и в тях вече имаше нещо зловещо. Натисна един бутон и обяви с леден глас:

— Ще повикам Харис да те изпрати.

— И сама ще намеря изхода, благодаря.

Взе си дамската чанта и излезе от библиотеката, но вместо да завие към кухнята, се стрелна право към предната врата и я затвори спокойно след себе си. Направо не стъпваше по земята, докато вървеше към автобусната спирка и премина през Холивуд, без да забележи нищо край себе си. Когато установи, че е слязла по-рано и трябва да върви две пресечки пеша за връзката с Глендейл, се сви и краката й затрепериха. Пейката на булевард „Холивуд“ беше пълна и й се наложи да постои права. После всичко около нея се завъртя и слънцето й се стори необичайно ярко. Знаеше, че трябва да поседне, иначе щеше да се свлече на тротоара. В съседство имаше ресторант и тя се шмугна в него. Беше пълен с обядващи хора, но успя да намери малка маса в ъгъла и седна.

Взе менюто, но веднага го остави, за да не забележи момичето, че ръцете й треперят. Поръча сандвич с шунка и маруля, чаша мляко и чаша вода. Мина цяла вечност, докато й сервират. Момичето обикаляше наоколо, оплакваше се, че има много работа, за която й плащат малко. У Милдред се зароди неясно подозрение, че я обвиняват в кражба на бакшиш. Но беше на ръба на припадъка и нямаше сили да спори, затова повтори, че иска водата веднага и млъкна. Скоро пристигна поръчката й и тя започна апатично да яде. Водата проясни главата й, храната я ободри, но под лъжичката й още бе свито и това като че ли имаше нещо общо с ходенето пеша, лутането и караниците, в които беше преминала цялата й сутрин. Наистина беше в мрачно настроение и когато чу звук от плесница на сантиметри от ухото си, едвам обърна глава. Момичето, което й бе сервирало, стоеше лице в лице с друго момиче и Милдред видя как й зашлеви още един шамар.

— Хванах те, мръсна малка крадла! Хванах те на местопрестъплението!

— Момичета! Момичета!

— Хванах я! Видях я как го прави, краде бакшиши от моите маси! Открадна от осемнайсета маса, преди тази дама да седне, а сега и от петнайсета ми сви четиридесетте цента. Видях я!

За миг цялото заведение зажужа като кошер, другите момичета също започнаха да обвиняват на висок глас, хостесата се опитваше да възвърне реда, а от кухнята дотърча управителят. Беше нисък набит грък с блестящи черни очи, уволни и двете момичета и дълго се извинява на клиентите. Когато след няколко минути и двете напуснаха демонстративно в цивилните си дрехи, Милдред беше толкова потънала в размислите си, че дори не кимна на своята сервитьорка. Чак когато се появи хостесата с бяла престилка и започна да изпълнява поръчки, тя осъзна, че се е изправила пред едно от най-важните решения в живота си. Имаха нужда от служителка, и то веднага. Тя се взря в чашата вода и накрая окончателно и непоколебимо сви устни. Не би вършила тази работа, ако не я заплашваше глад. Остави десет цента на масата. Стана. Отиде на касата и си плати сметката. След това се обърна и тръгна към кухнята, все едно вървеше към електрическия стол.