Джеймс Кейн
Милдред Пиърс (5)

Глава 5

Само след няколко дни финансовите проблеми на Милдред станаха по-поносими, защото бързо се превърна в една от най-добрите сервитьорки в заведението, не само по отношение на обслужването, но и според бакшишите. Научи се да балансира чиниите на ръката си, като се упражняваше у дома, след като децата си легнеха. Използваше метални съдове, в които поставяше камъни от градината. Стигна до такова съвършенство, че можеше да държи три с пръстите на лявата си китка и да разположи още две на ръката си, без да изплезва език, докато го прави. Плъзгаше се из ресторанта, без да изпусне нищо.

Усети инстинктивно, че най-много бакшиши идват от редовните клиенти, които оставяха по десет цента, вместо по един-два. Ухажваше мъжете — както правеха всички други момичета — защото те бяха по-щедри от жените. Измисли си разни малки трикове, с които да научи имената им, помнеше всичките им предпочитания и прищевки и се грижеше Арчи да им дава точно това, което искат. Имаше дарба за ненатрапчив флирт, но осъзна, че от това няма полза. Очевидно да сервираш храна на мъжете беше някаква архетипна форма на интимност и ако прекрачиш оттатък, те започваха да се чувстват неловко и да стават фамилиарни в отношения, които в същността си бяха официални. Обикновена приветливост, съчетана с точно изпълнение на желанията им, като че ли най-много ги удовлетворяваше и точно заради това поведение получаваше най-много покани за разходка с кола, вечеря или представление. Отначало не знаеше как да реагира на тях, но скоро измисли начин да ги отхвърля, без да звучи грубо. Казваше на мъжете, че „иска да продължат да я харесват“ и че „може да променят мнението си, ако я видят без униформа“. Този отговор предизвикваше леки здравословни опасения, че тя може би не е толкова секси в собствените си дрехи и в същото време оставяше място за достатъчно съчувствие към бедното работещо момиче, за да продължат да идват пак в заведението и да й позволяват да им сервира обяд. Оказа се, че опипването е ежедневие и тя реши, че е най-добре да не му обръща внимание. Дори и най-похотливите мъже можеха да бъдат превърнати в редовни клиенти, които оставят добри бакшиши, за да покажат, че имат златни сърца.

Но Милдред странеше от ресторанта и хората, свързани с него. Това не се дължеше изцяло на убеждението й, че ги превъзхожда. Беше изключително критична към кухнята и се боеше, че ако я въвлекат в разговор, ще каже какво мисли и ще загуби работата си. Затова се ограничаваше да споделя наблюденията си само с госпожа Геслър и всяка вечер подлагаше на безмилостен анализ всичко, което се вършеше в заведението. Особено страдаше заради пайовете. Купуваха ги от „Хенди Бейкинг Кампъни“ и госпожа Геслър често се смееше на описанията на Милдред на техния неприветлив външен вид, лепкавия и безвкусен пълнеж и твърдата несмилаема коричка. Но в ресторанта запазваше спокойствие, докато един ден не чу Айда да се оплаква на господин Крис.

— Срамувам се да слагам това на масата! Срамувам се да карам клиентите да го ядат! Пайовете, които доставяте, са ужасни, а очаквате хората да плащат за тях.

Господин Крис, който приемаше всички оплаквания с мъченическо свиване на рамене, просто каза:

— Пайовете може и да са гадни, но какво очакваш в тези времена? Ако някой не иска да ги яде, викни ме и ще му направя нова сметка.

Милдред тъкмо щеше да си отвори устата, за да защити Айда и разгорещено да заяви, че новата сметка няма да направи пая по-вкусен, когато й хрумна, че може би най-доброто решение е тя самата да доставя пайовете. И когато съзря възможността да изкара още някой безценен долар повече, цялото й отношение се промени. Знаеше, че трябва да спечели Айда — и не само нея, а и всички в заведението.

Същия следобед беше по-мила с другите момичета, отколкото професионалната етика изискваше. Седна да обядва с тях и се включи в разговора. Междувременно обмисляше как да подходи с Айда. Тази вечер беше на работа и след като затвориха ресторанта, забеляза, че Айда бърза, хвърляйки поглед към часовника — по всичко личеше, че гони автобус. Отвори й вратата и я попита:

— Накъде си, Айда? Да те закарам ли?

— Ти… имаш кола?

— Е, поне върви.

— Аз живея на „Върмонт“. Близо до „Франклин“.

— По път ми е. Аз живея в Глендейл.

Щом се качиха в колата, ледът между тях се стопи. Когато се разделиха, Милдред попита Айда дали не иска да мине да я вземе на другата сутрин. От този момент нататък Айда получи транспорт, а Милдред — по-добри маси в ресторанта и което бе по-важно, възможност да задържи вниманието й за доста дълго време всеки ден. Станаха първи приятелки и разговорът някак си все се въртеше около пайовете. Айда наистина се ядосваше на сладкишите, които господин Крис предлагаше на клиентите, а Милдред я изслушваше със съчувствие. И една вечер най-невинно попита:

— Колко плаща за тези пайове?

— Колкото и да му взимат, все е измамен.

— Да, но… колко?

— Не знам… Защо?

— Аз правя пайове. Колкото и да дава, мога да се вместя в цената и да му изпека сладкиши, които хората наистина ще искат да ядат. Такива ще му ги направя, че ще се прочуе с тях.

— Наистина ли можеш?

— Продавам от много време.

— Тогава ще разбера колко плаща.

И така пайовете се превърнаха в тяхната конспирация. Една неделя Милдред отиде с колата до Айда и й занесе прекрасен, сочен, красиво оформен пай с боровинки. Айда беше омъжена за бивш строител, който в момента беше безработен, и Милдред подозираше, че този сладкиш ще й дойде добре за неделната вечеря. На другия ден, в най-натовареното обедно време, когато господин Крис беше отишъл до банката, за да вземе дребни монети, Айда спря Милдред на пътеката между масите и й прошепна дрезгаво:

— Плаща по трийсет и пет цента на пай и поръчва по три дузини на седмица.

— Благодаря.

Същата вечер Айда събра всичката необходима информация и когато Милдред пресметна, че ще успее да се вмести в трийсет и петте цента, реши да поеме нещата в свои ръце.

— Остави на мен, Милдред. Просто остави на мен. Не се налага да казваш нито дума. Отдавна си знаех, че трябва да взема мерки за тези пайове и вече настъпи моментът. Просто остави на мен.

На следващата сутрин взимането на мерки се оказа малко по-шумно, отколкото Милдред бе очаквала. Господин Крис каза, че работи с „Хенди Бейкинг Кампъни“ от години и това няма да се промени, а Айда настоя, че така губи клиенти и не му стига умът, за да го разбере. Освен това, продължи Айда, има едно момиче, което прави страхотни пайове, и какъв му е проблемът, не иска ли клиенти? Господин Крис й каза да не го притеснява повече, защото е зает. Айда го предизвика да разгледа целия асортимент — с череши, боровинки, ягоди…

— Никакви череши, никакви боровинки, никакви ягоди! — изкрещя господин Крис на развален английски. — Половината пай се разпада с тези плодове. Ябълки, тикви, лимони, нищо друго не искам.

Тогава Айда влезе в помещението с клиентите и махна на Милдред да дойде. Когато останаха сами, й прошепна:

— Чу ли го какво каза? Ябълки, тиква, лимони — нищо друго. Това означава, че е готов да смени доставчика, но е прекалено голям инат, за да си признае. Чуй ме, Милдред, утре донеси три пая — един с ябълки, един с тиква и един с лимони. Само три, не повече. И аз ще се погрижа да бъдат сервирани. Те са мостри, но запомни едно нещо: трябва да си мисли, че идеята е негова.

Айда отново надникна през вратата и махна. Дойде и Анна — момичето, което беше участвало в скандала първия ден и после беше върнато на работа. Айда я дръпна при тях.

— Анна, чу ли какво му казах?

— Айда, тези пайове са позор и…

— Добре, тогава прави каквото ти казвам и ще вкараме пайовете на Милдред вместо тези боклуци, които сервираме сега. Страхотни са, Анна. Но го знаеш какъв е, затова утре, когато започна да сервирам мострите, които Милдред ще донесе, ти му вкарай мухата и кажи, че отдавна е трябвало да направи точно това. Той ще се замисли и така ще надвием ината му.

— Разчитай на малкото сираче Ани.

— Размажи го.

— Ще пречупя този грък за нула време. Не се тревожи, Милдред. Ще ти продадем пайовете.

На Милдред й се насълзиха очите от топлите чувства, които изпита и към двете, и реши, че Анна също заслужава по някой безплатен пай от време на време. Същия следобед направи мострите и на следващата сутрин Айда ги вкара бързо в кухнята като шпионин, пренасящ бомби. Докато си обличаше униформата, Милдред беше нервна като актриса преди премиера. Влезе в кухнята и усети как очакването е надвиснало във въздуха. Господин Крис си беше на бюрото в ъгъла. Стана и отиде до изхода. Залепи на вратата парче картон, на което със средиземноморския си почерк беше написал специалитета за деня — „Шунка със сладки картофи“.

Всички се събраха около него, за да го прочетат. Айда отиде до бюрото, взе син молив, върна се до вратата и добави: „и пай“. Момичетата тръгнаха една по една към залата с клиентите.

Още в самото начало на обяда Милдред успя да продаде две парчета пай. Господин Ранд, един от редовните й клиенти, дойде по-рано с друг мъж и когато тя му подаде менюто, за да си избере десерт, попита невинно:

— Какво ще кажете за парче пай, господин Ранд? Лимоновият е много хубав днес.

Господин Ранд хвърли поглед към придружителя си.

— Това само показва колко е лоялна. Паят е отвратителен, тя го знае, но въпреки това казва, че лимоновият е хубав днес. Откажи се от пая, освен ако не ти е омръзнал животът и искаш да умреш.

— Днес имаме нови пайове, господин Ранд.

— Е, стават ли?

— Опитайте. Мисля, че ще ви харесат.

Другият мъж си избра шоколадов сладолед, а Милдред забърза към кухнята, за да вземе поръчките. Върна се с двата десерта и кафе и сърцето й щеше да изскочи, когато чу клиентът да казва:

— Този пай изглежда добър.

Постави го пред господин Ранд и другият мъж дори не й позволи да му поднесе сладоледа.

— И аз искам! Може ли да сменя поръчката?

— Разбира се!

— Лоялна? Тя е повече от лоялна. Виж ти, този сладкиш е поне пет сантиметра дебел.

До пладне от лимоновия пай останаха само няколко трохи пълнеж в празната чиния, а до един часа и трите бяха продадени. До три Айда вече беше разказала за случилото се на господин Крис и всички стояха край тях и чакаха резултата. Тя го помоли да обърне внимание колко бързо са свършили сладкишите. Че лимоновият е изчезнал, преди да успее да се обърне, а един клиент си е поискал второ парче, но вече нямало. Било ужасно, когато всички пайове на Милдред били продадени и се наложило да сервира от старите. Господин Крис не промълви и дума, беше се привел над бюрото и се държеше като глух. Но Айда не млъкваше и ставаше все по-гръмогласна. Една дама на маса за четирима поискала да знае откъде доставят тези прекрасни пайове и когато й посочила Милдред, тя била удивена. Господин Крис се размърда тревожно и й каза да не го безпокои, защото бил зает и…

— Значи, ето какво си бил намислил! — Той подскочи и на една педя от носа си видя пръста на Анна, която го бе насочила към него като пистолет. Не му даде време да се съвземе и продължи: — Сега разбирам защо все разпитваше за Милдред! Усещах аз, че нещо хитруваш! И кой ти каза, че тя може да прави пайовете, искам да знам? Виж го ти! Само да те изпусне човек от поглед и все нещо ще измислиш!

На тази ласкателна тирада господин Крис отначало отвърна с празен поглед. След това избухна в силен смях и посочи шеговито към Айда, все едно си правеше някакъв голям майтап с нея. Айда се направи на силно възмутена, че я е оставил да му наговори всичко това за пайовете, след като през цялото време е знаел, че ги е приготвила Милдред и вече е бил взел решение за тях. С всяка нейна дума смехът му ставаше все по-силен и след като си избърса сълзите от очите, той сключи сделката. Имаха малки проблеми за цената, той се опитваше да я свали на трийсет цента, но тя настоя за трийсет и пет и той бързо се съгласи. Същата вечер Милдред почерпи Айда и Анна в един бар, в който сервираха алкохол, където я беше водил Уоли, и помогна на Анна да свали един мъж от съседната маса. Предстоеше й да направи първите си шест пая и тя се прибра у дома много късно, преизпълнена с възторжена любов към цялото човечество.

По силата на новия й договор й прекараха телефон и тя започна да върти още по-разгорещена търговия сред съседите си под предлог, че няколко допълнителни пая не й представляват никакъв проблем, а пък още малко пари изобщо не са й излишни. За поръчка само на един пай взимаше и продължи да взима по осемдесет и пет цента на парче. Скоро в резултат на продажбите й в квартала получи още един договор с ресторант. Господин Харбо, съпруг на нейна клиентка, споменал една вечер за пайовете й в „Дроп Ин“, заведение на булевард „Бранд“, недалеч от „Пиърс Драйв“, и оттам й се обадиха и се споразумяха за две дузини на седмица. Продължи да работи като сервитьорка, трудеше се по-усърдно отколкото мислеше, че е способна, но успяваше да издържи до неделя, когато можеше да се наспи. Беше немислимо да се грижи и за момичетата, затова нае девойка на име Лети, която приготвяше обедите и вечерите на децата и й помагаше в миенето на чинии, бъркането на тестото и черната работа при приготвянето на пайовете. Купи две допълнителни униформи, за да може да пере и трите наведнъж през уикенда. Това вършеше в банята при заключена врата. Не криеше за пайовете, а и не би могла. Но нямаше намерение да казва нито на Лети, нито на дъщерите си за работата си като сервитьорка.

И въпреки че през повечето време беше много уморена, на лицето й се появи ново изражение, дори речникът й се промени. Когато говореше с госпожа Геслър, казваше „моите пайове“, „моите клиенти“, „моите продажби“; преобладаваха местоименията в първо лице единствено число. Без съмнение значението й поне в собствените й очи нарастваше, беше станала малко надменна и самодоволна. Пък и защо не? Само два месеца преди това едва намираше пари за хляб. А сега изкарваше по осем долара на седмица като сервитьорка, около петнайсет от бакшиши и повече от десет долара чиста печалба от пайовете. Бизнесът й вървеше безупречно, тя си купи спортен костюм, накъдри си косата.

Само едно нещо я тревожеше. Вече беше краят на юни, а на 1 юли трябваше да се платят седемдесет и пет долара по ипотеката. Отскоро печелеше добре и беше успяла да спести едва петдесет долара, но реши да не се притеснява. Една вечер докато се возеше с Уоли в колата, му каза:

— Уоли, искам от теб петдесет долара.

— Веднага ли?

— Да, веднага. Но като заем, ще ти ги върна. Сега печеля добре и мога без проблем да ти се издължа до месец. Но трябва да платя вноската по ипотеката, която Бърт взе, и няма да позволя да ме изгонят от дома ми заради някакви мизерни петдесет долара. Искам да ми дадеш парите утре.

— Добре. Мисля, че ги имам.

— Значи — утре.

— Боже, ще ти напиша чек още тази вечер.

Скоро след това се прибра и намери Лети облечена с една от униформите й. Още не беше купила работно облекло за помощницата си. Караше я да си слага престилка върху роклите, с които идваше на работа, и й бе казала, че въпросът с униформата се отлага, докато се увери, че си изпълнява задълженията задоволително. Когато видя Лети в ресторантските си одежди, усети как лицето й пламна и веднага излезе от кухнята, защото се боеше какво може да й се изплъзне от устата. Но Лети я забеляза и я последва.

— Казах й, че няма да ви хареса, госпожо Пиърс. Казах й го веднага, но тя се развика и не ме остави на мира, затова я облякох, за да млъкне.

— Кой е викал и не те е оставил на мира?

— Госпожица Веда, госпожо.

— Госпожица… Веда.

— Кара ме да я наричам така.

— И тя ти каза да облечеш тази униформа?

— Да, госпожо.

— Много добре. Всичко е наред, щом така се е случило, но вече можеш да я свалиш. Само че от сега нататък запомни, че тук нарежданията издавам аз, не госпожица Веда.

— Да, госпожо.

Милдред приготви пайовете и цял следобед не каза нищо повече. Мълча и на вечеря, а Веда се правеше, че не забелязва промяната в облеклото на Лети. Но след вечеря, когато Лети си тръгна, повика и двете си деца в гостната и като се обръщаше предимно към Веда, обяви, че ще говорят за униформата.

— Разбира се, майко. Много й отива, не мислиш ли?

— Няма значение дали й отива или не. Най-напред искам да разбера следното: тези униформи стоят на най-горната полица в гардероба ми под купчина чаршафи. Как ги намери?

— Майко, имах нужда от носна кърпичка и отидох да видя дали някои от моите не са прибрани погрешка при твоите.

— В гардероба?

— Търсих навсякъде и…

— Всичките ти носни кърпички винаги са стояли в горното чекмедже на раклата ти и все още са си там. Изобщо не си търсила носна кърпичка. Пак си ровила из нещата ми, за да видиш дали няма да намериш нещо интересно, нали?

— Майко, как можеш да намекваш подобно…

— Нали?

— Не е вярно и съм обидена от въпроса.

Веда погледна високомерно Милдред в очите с изражение на обидено достойнство. Милдред помълча за миг, след това продължи.

— И как стана така, че даде една от тези униформи на Лети?

— Просто предположих, майко, че си забравила да й кажеш да ги носи. Очевидно са купени за нея. Щом ще ми носи нещата до басейна, искам да е прилично облечена.

— До басейна? Какви неща?

— Нещата ми за плуване, майко.

Малката Рей се засмя с пълен глас, а Милдред беше като поразена от гръм. Учебната година беше свършила. Беше оставила на децата кочан с автобусни билети, за да могат да ходят да плуват в езерото в парка „Грифит“, но нямаше представа, че в цялото мероприятие е била включена и Лети. Стана ясно, че според Веда само тя и Рей могат да ходят да плуват, а Лети трябва да ги следва на две крачки отзад в униформа и с боне и да им носи чантите. Голямата й дъщеря дори извади бонето, в което Милдред позна яката на една от роклите си. Беше прилежно подшита и превърната в убедителна бяла диадема с бродерии по краищата.

— Това е нечувано!

— Е, майко, на мен ми се струва напълно подходящо.

— Лети плува ли с вас?

— Разбира се, че не.

— И какво прави?

— Седи край басейна и чака, както й се полага.

— По нареждане на… госпожица… Веда, предполагам?

— Надявам се, че си знае мястото.

— Е, от тук нататък край с госпожица Веда. Ако ще ходи с вас на басейн, ще го прави със собствените си дрехи и ще влиза да плува. Ако няма бански, ще й намеря.

— Ще бъде както искаш, майко.

Малката Рей, която слушаше всичко това с огромно удоволствие, се изтърколи на пода, засмя се с пълно гърло и зарита във въздуха.

— Тя не може да плува! Тя не може да плува и ще се удави! И Ред ще трябва да я вади от водата. Той е спасител… и си пада по нея…

Чак тогава Милдред проумя странното поведение на Лети и се засмя въпреки всичко. Веда реши, че разговорът е приключил.

— Майко, струва ми се, че вдигна много шум за нищо. Ако си купила униформите за нея — а аз не мога да си представя за кого другиго биха могли да бъдат — тогава защо да не ги носи?

Сега вече Веда малко преигра. Преднамерената й невинност накара Милдред внезапно да проумее, че дъщеря й знае истината, а това означаваше, че трябваше да съсече проблема в корен. Възможно беше Веда да е дала на Лети униформата й само за да се перчи като паун по пътя за басейна, но може и да беше сторила нещо далеч по-коварно. Милдред не реагира веднага. Седеше и се взираше във Веда и все по-силно присвиваше очи по специфичния си начин; след това взе Рей на ръце и обяви, че е време за сън. Докато я събличаше, си играеше с нея както обикновено — духаше в илиците на малката й пижамка, претърколи я на леглото и накрая духна в тила й. Но през цялото време мислеше за Веда, която не участваше в тези лудории. С крайчеца на окото си я виждаше как се кипри пред тоалетката и като че ли единствената цел на заниманието й беше да разпръсне пред себе си толкова гребени, четки и шишенца, колкото масичката можеше да побере. Не стана по-сговорчива и след като Милдред приключи с Рей и я повика в гостната, за да поговорят. Избухна и захвърли на пода една четка.

— О, боже, сега пък какво?

Когато влязоха в гостната, Милдред затвори вратата, седна на фотьойла и накара Веда да застане права пред нея.

— Защо даде на Лети униформата?

— За бога, майко, нали вече ти казах? Колко пъти да го повтарям? Няма да позволя да ме разпитваш по този начин. Лека нощ, лягам си.

Милдред я хвана за ръката и я дръпна обратно.

— Когато си дала униформата на Лети, си знаела, че е моя, нали?

— Униформата е… твоя?

Веда се престори на изненадана толкова хладнокръвно, пресметливо и нагло, че Милдред помълча малко по-дълго, отколкото правеше обикновено, когато бе ядосана. После продължи:

— Започнах работа като сервитьорка в ресторант в Холивуд.

— Като… каква?

— Като сервитьорка, както много добре знаеш.

— О, боже! О… — Милдред я ощипа по бузата, но тя се изсмя и довърши, без да й мигне окото: — … мили боже!

Майка й веднага я зашлеви силно по другата буза и тя падна на пода. И докато лежеше там, Милдред заговори:

— За да има какво да ядете, ти и сестра ти, да има къде да спите и какво да обличате. Хванах се на единствената работа, която успях да намеря, и ако си мислиш, че ще ти слушам глупостите, много грешиш. А ако си въобразяваш, че с тях ще ме накараш да се откажа от работата си, пак си се объркала. Не знам как си разбрала какво работя…

— От униформата, глупачке. За слабоумна ли ме мислиш?

Милдред отново я зашлеви и продължи:

— Може и да не го осъзнаваш, но всичко, което имаш, струва пари — от прислужницата, на която си наредила да те придружава до басейна, до храната и всичко останало. И тъй като не виждам някой друг да се грижи за това…

Веда вече се беше изправила и гневният й поглед я пронизваше:

— Нима печенето на пайове не е достатъчна излагация? Трябваше ли да ни унижаваш още като…

Милдред я хвана и за двете ръце и я метна на коляното си. Вдигна горнището на пижамата с една ръка, смъкна долнището с другата и стовари голата си длан върху задника на Веда с цялата сила, която гневът й даваше. Момичето изпищя и я захапа за крака. Милдред се изскубна и след това започна да налага бързо зачервяващото се дупе, докато се изтощи, а Веда крещеше, сякаш в нея се бяха вселили демони. Накрая майка й я пусна да се изтърколи на пода и седна задъхана, като едва се удържаше да не повърне.

Веда бързо се изправи, отиде, клатушкайки се, до дивана и се хвърли върху него, изпълнена с трагично отчаяние. След това тихо се изсмя и прошепна по-скоро натъжена, отколкото гневна:

— Сервитьорка.

Милдред заплака. Рядко удряше Веда и казваше на госпожа Геслър, че „децата не трябва да се бият“ и че „не е нужно децата да се пляскат за най-малкото нещо“. Но не това беше истинската причина. Няколкото пъти, в които си беше позволявала да пошляпва дъщеря си, не бе постигнала нищо. Не можеше да пречупи Веда, колкото и да я биеше. Дъщеря й винаги печелеше тези битки, а тя излизаше от тях унизена и разтреперана. Винаги ставаше едно и също. Боеше се от Веда, от нейния снобизъм, надменността и непреклонния й дух. Страхуваше се и от нещо, което непрекъснато надничаше над повърхността на фалшивата й превзетост — хладно, жестоко и грубо желание да тормози майка си, да я унижава и най-вече да я наранява. Милдред очевидно копнееше да получи от детето си топлота и обич, с каквито то, по всичко личеше, че дарява Бърт. Но винаги получаваше само театралничене и маниерна престореност. Налагаше й се да приеме това отношение и се опитваше да не мисли какво наистина означава то.

Плачеше, завладяна от мрачни чувства, защото решението на проблема беше по-далеч от всякога. Веда трябваше да бъде принудена да приеме работата й, иначе животът й щеше да се превърне в ад и накрая щеше да се наложи да се откаже от сервитьорството. Но как? Започна да говори, още неосъзнала напълно идеята, която се бе зародила в главата й:

— Никога не допускаш, че съм способна и на по-сложно мислене, нали?

— О, майко, моля те… да не говорим повече за това. Всичко е наред. Ти работиш в… в Холивуд, а аз ще се опитам да не мисля за това.

— Всъщност моето отношение към тази работа е същото като твоето и със сигурност никога нямаше да я започна, ако… — Милдред преглътна, опита се отчаяно да се залови за нещо и продължи: — … не бях решила да отворя собствено заведение и не исках да изуча бизнеса. Трябва да знам всичко за него и…

Поне успя да накара Веда да се изправи, да седне и да покаже някакъв интерес.

— Какво заведение, майко? Да нямаш предвид…

— Ресторант, разбира се. — Веда премигна и за един ужасен миг на Милдред й се стори, че и това не задоволява претенциите на дъщеря й. — От ресторант може да се печели добре — продължи тя отчаяно, — стига да се управлява правилно и…

— Искаш да кажеш, че ще сме… богати?

— Много хора са забогатели така.

Това реши проблема. Въпреки че може би ресторантът не беше най-изисканото нещо в представите на Веда, мисълта за бъдещо богатство успя да докосне най-съкровената й същност. Тя изтича, прегърна майка си, целуна я, сгуши се до шията й и настоя да бъде наказана за ужасното си държание. Когато Милдред нежно я потупа по дупето, тя седна в скута й и започна ентусиазирано да бърбори за лимузината, която ще си купят, и за рояла, на който ще се упражнява.

Милдред с удоволствие й обеща всички тези неща, но по-късно, когато Веда вече беше в леглото и тя самата се приготвяше да си ляга, се почуди колко ли дълго ще успее да се преструва и дали ще може да си намери друга работа, преди измамата й да бъде разкрита. И тогава в главата й проблесна една безразсъдна и разтърсваща идея. Защо пък да не отвори свой собствен ресторант? Погледна се в огледалото и видя срещу нея да присвива очи една пресметлива и уверена в себе си жена. Защо пък не? Задиша малко по-бързо, когато прехвърляше наум уменията си. Можеше да готви, малцина имаха такава кулинарна дарба като нея. Усвояваше правилата на бизнеса; а и с пайовете вече беше в играта. Беше млада, здрава, по-силна отколкото изглеждаше. Имаше две деца, точно колкото се беше надявала да даде на света, така че повече нямаше да ражда. Бе непреклонно решена да се справи някак с живота. Облече си пижамата, загаси осветлението, но продължи да крачи из стаята в тъмното. Колкото й да се опитваше да ги изхвърли от ума си, лимузината, шофьорът и роялът непрекъснато изплуваха пред очите й, бяха съвсем реални, не въображаеми. Тръгна към леглото, но се обърна и пое към детската стая.

— Веда?

— Да, майко. Будна съм.

Отиде при нея, коленичи и я прегърна горещо.

— Права си, миличка, аз грешах. Без значение какво ти казвам, без значение какво ти казват другите хора, който и да е от тях, никога не се отказвай от гордостта си. Ще ми се и аз да я имах и… Никога не се отказвай!

— Не зависи от мен, майко. Просто съм си такава.

— Тази вечер се случи още нещо.

— Разкажи ми.

— Няма нищо за разказване. Но усещам, сигурна съм, че нещата ще се оправят. Ще имаме всичко, което искаме. Може би няма да станем богати, но… ще сме добре. И всичко ще е заради теб. Всичко хубаво, което ни се случва, се дължи на теб, само че майка ти няма достатъчно разум, за да го види.

— О, майко, обичам те. Наистина.

— Повтори го… Кажи го само още веднъж.