Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mildred Pierce, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Джеймс М. Кейн

Заглавие: Милдред Пиърс

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-038-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2112

История

  1. — Добавяне

Глава 1

През пролетта на 1931 година на морава в Глендейл, Калифорния, един мъж се грижеше за дърветата. Беше досадна работа, защото първо трябваше да подреже мъртвите клонки, след това да увие плат около по-слабите и да ги привърже с въжета към ствола, за да издържат тежестта на плодовете авокадо, които щяха да узреят през есента. Но въпреки че следобедът беше горещ, мъжът не бързаше и работеше съвестно и педантично, дори си подсвиркваше. Беше дребен, на около трийсет и пет години и макар панталоните му да бяха с лекета, ги носеше с достойнство. Казваше се Хърбърт Пиърс. Когато приключи с дърветата, събра мъртвите вейки на купчина, занесе ги отзад в гаража и ги хвърли в кутията с подпалки. После извади косачката и окоси моравата. Тя бе като хиляди други в Южна Калифорния — парче земя, засадено с трева, на което в оградени островчета пръст растяха авокадо, лимони и албиции[1]. И къщата не се различаваше особено от останалите — едноетажна постройка с бели стени и червени керемиди на покрива. Сега тези сгради са малко демоде, но по онова време се смятаха за изискани, а тази бе сред добрите от своя вид, дори малко по-хубава от другите.

След като приключи с косенето, извади навит маркуч, закрепи единия му край за водния кран и се зае с поливането. И тази дейност извършваше прецизно, пръскаше вода върху дърветата, по островчетата пръст около тях, по покритата с плочи пътека и накрая и по тревата. Когато всичко наоколо се намокри и замириса като след дъжд, той спря крана, изцеди маркуча, нави го и го върна в гаража. Отиде отпред и огледа дърветата, за да се увери, че струята не е повредила въжените примки. След това влезе в къщата.

Всекидневната, в която пристъпи, съответстваше на моравата, която току-що бе напуснал. Беше като извадена от каталог на универсален магазин, с мебели, които търговците препоръчваха за подобен род домове, на стената имаше семеен герб върху парче алено кадифе, алени пердета, окачени на железни корнизи, ален килим с фигурален бордюр; диван и два фотьойла пред камината, чиито облегалки бяха перпендикулярни на ортопедичните им седалки; дълга дъбова маса, върху която стоеше лампа с абажур от рисувано стъкло; два железни лампиона с алени копринени абажури, които си подхождаха с корнизите; масичка в провинциален стил в ъгъла и радио от бакелит върху нея. По стените, освен семейния герб висяха и три картини: едната изобразяваше стръмен хълм по залез с кравешки скелети на преден план; на втората имаше каубой, който гонеше стадото си в снега, а на третата — товарен влак, който пътуваше през пустиня. Книга със заглавие „Енциклопедия на полезните знания“ с украсена със златисто корица беше поставена под странен ъгъл на дългата маса. Някой би казал, че тази стая бе постигнала нещо забележително — да е едновременно хладна и претъпкана; и че в нея сигурно е много потискащо да се живее. Но мъжът беше горд с всекидневната си, без да парадира, особено с картините, които бе убедил сам себе си, че са „доста добри“. Дори не му беше хрумвало, че е потискаща.

Днес обаче нито я погледна, нито се замисли върху интериора й. Прекоси я бързо, подсвирквайки си, и се отправи към спалнята, обзаведена с бледозелени мебели, в която определено си личеше женска ръка. Свали работните си дрехи, окачи ги в гардероба, влезе гол в банята и започна да пълни ваната. Тук също навсякъде се виждаха белезите на цивилизацията, в която живееше, само че в контраст с останалата част от къщата. Макар тази цивилизация да бе малко наивна в сравнение с моравата, всекидневната и останалите неща с естетическа претенция, тя бе гениална сама по себе си, съществувайки във вселената на практичността. Банята, в която мъжът сега се къпеше, беше истинско бижу на утилитарността: облицована с бели и зелени плочки и чиста като операционна; всичко в нея бе точно на мястото си и функционираше безотказно. Двайсет секунди след като затвори крановете, мъжът влезе във ваната, в която имаше вода с точно такава температура, каквато искаше, изкъпа се, отвори сифона, излезе, избърса се с чиста хавлиена кърпа и се върна в спалнята, без да излиза от ритъма на мелодийката, която си подсвиркваше. Всяко негово движение изглеждаше съвсем естествено.

Среса се и се облече. Панталони още не се бяха появили на сцената, вместо тях той обу сиво долнище на анцуг, сложи си поло и син халат. След това тръгна към кухнята, която много приличаше на банята. Там съпругата му довършваше глазурата на торта. Беше дребна женица, значително по-млада от него, но тъй като лицето й бе омазано с шоколад и носеше торбеста зелена рокля, беше трудно да се определи как изглежда. Между ръба на дрехата и обувките се виждаха само съблазнителните й крака. Разглеждаше илюстрация в книга, на която имаше птица със свитък в човката, и се опитваше да я възпроизведе с молив върху кухненска хартия. Той я погледа известно време, след това хвърли едно око на тортата и й каза, че изглежда страхотно. Думите му бяха слаби, защото сладкишът бе грандиозно начинание, половин метър в диаметър и четири пласта висок, покрит с копринена глазура. След като направи коментара си, мъжът се прозя и каза:

— Е… не виждам какво друго бих могъл да свърша тук. Мисля да се поразходя.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Ще се опитам, но ако не се прибера до шест, не ме чакай. Може нещо да ме е задържало.

— Искам да знам.

— Казах ти, ако не се прибера до шест…

— Това не ми върши работа. Правя тази торта за госпожа Уитли и тя ще ми плати за нея три долара. Ако ще се прибереш, ще похарча част от тези пари за агнешки котлети. Ако не — ще купя нещо, което повече ще се хареса на децата.

— Тогава не ме брой.

— Това исках да знам.

Мрачната сцена очевидно не бе в унисон с ведрото му настроение. Той се повъртя неуверено, след това се опита да получи малко признание.

— Оправих дърветата. Завързах добре клоните, за да не се огънат, когато плодовете узреят, както стана миналата година. Окосих тревата. Изглежда доста добре.

— Ще полееш ли моравата?

— Вече я полях.

Каза го с тихо самодоволство, защото й бе поставил малък капан и тя падна в него. Но мълчанието, което последва, изглеждаше зловещо, сякаш самият той се бе подхлъзнал на нещо, за което не знаеше. Затова добави неспокойно:

— Много хубаво я наквасих.

— Не е ли малко рано да поливаш тревата?

— Времето си е подходящо като всяко друго.

— Повечето хора го правят по-късно, когато слънцето не припича толкова, така е по-добре, защото не се хаби излишно вода, която някой друг плаща.

— Като кой например?

— Не виждам друг да работи в този дом, освен мен.

— А да виждаш някаква работа, която да мога да свърша и да не съм я свършил?

— Значи приключи с всичко рано.

— Стига, Милдред, накъде биеш?

— Тя те чака, така че — върви.

— Кой ме чака?

— Мисля, че знаеш.

— Ако говориш за Маги Бидерхоф, не съм я виждал от седмица и тя иска от мен само да й правя компания за игра на джин рум, когато нямам работа.

— Това е практически цялото ти свободно време, ако питаш мен.

— Не те питам.

— Какво правиш с нея? Играете малко джин рум, а след това й разкопчаваш червената рокля, с която не се разделя и под която не носи сутиен, и я мяташ на леглото? А после хубавичко се наспиваш, ставаш и търсиш студено пиле в хладилника й, пак играете джин рум и отново я мяташ на леглото? Леле, сигурно е страхотно. Дори не мога да си представя нещо по-приятно.

Мускулите на лицето му започнаха да се стягат, което означаваше, че гневът му се надига. Отвори уста да каже нещо, но размисли. Накрая отвърна:

— Е, добре. — Намерението му бе да звучи надменно и примирено. И излезе от кухнята.

— Да ти дам ли да й занесеш нещо?

— Да й занеса…? Какво имаш предвид?

— Ами остана малко тесто за палачинки, направих и кексчета, които пазех за децата. Но като я гледам колко е дебела, сигурно обича сладкиши, та ще й увия малко.

— Защо не се гръмнеш?

Тя остави рисунката с птицата и се обърна с лице към него. И заговори. Нямаше какво толкова да каже за любовта, верността и морала. Говореше за пари и за неспособността му да си намери работа, а когато споменаваше дамата на сърцето му, нямаше предвид сирената, откраднала мъжа й, а причината за безотговорността му, която го бе обзела напоследък. Той се обаждаше от време на време, оправдаваше се, повтаряше, че няма работа и настояваше с горчивина, че щом госпожа Бидерхоф е станала част от живота му, това означава, че и той като всички мъже има нужда от малко спокойствие вместо постоянното натякване за неща, над които няма власт. Говореха бързо, сякаш думите, които изричаха, пареха в устите им и трябваше да ги охлаждат със слюнка. И наистина, сцената бе пропита от една архаична, почти класическа грозота, произнасяха обвинения, които съпрузите си разменят от зората на брака, като добавяха съвсем малко оригиналност и никаква изисканост. Накрая млъкнаха, той тръгна да излиза от кухнята, но тя го спря.

— Къде отиваш?

— Дали бих ти казал, как мислиш?

— При Маги Бидерхоф?

— Ами ако е така?

— Тогава си събирай багажа и изобщо не се връщай, защото ако прекрачиш този праг, няма да те пусна да се прибереш. Дори ако трябва, ще те прогоня със сатъра, но ти в тази къща повече няма да стъпиш.

Тя извади сатъра от чекмеджето, вдигна го и го върна на мястото му, а той я гледаше с презрение.

— Продължавай в същия дух, Милдред. Ако не внимаваш, някой ден наистина ще те зарежа. И сега не ми трябва много, за да си тръгна.

— Ти няма да ме зарязваш, аз ще те зарежа. Ако този следобед отидеш при нея, повече да не съм те видяла в тази къща.

— Ще ходя, където си искам.

— Тогава си събирай багажа, Бърт.

Лицето му пребледня. Очите им за дълго останаха впити едни в други.

— Добре тогава. Така и ще направя.

— Веднага се заемай. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Хубаво… хубаво.

И той изскочи от кухнята. Тя напълни книжен конус с глазура, сряза върха му с ножица и започна да рисува птицата върху тортата. А той се втурна в спалнята и извади пътните чанти от шкафа в средата на стаята. Вършеше всичко доста шумно, може би с надеждата, че тя ще го чуе, ще дойде и ще започне да го умолява да си промени решението. Ако беше така, значи щеше да остане разочарован, защото само си събираше багажа, нищо друго не се случваше. Най-напред се погрижи за официалните си дрехи — ризи, яки, копчета за ръкавели, вратовръзки, обувки и черния костюм, както той наричаше смокинга си. Уви ги внимателно в хартия и ги постави на дъното на най-големия сак. Всъщност някога животът му беше доста по-добър. Преди да навърши двайсет, работеше като каскадьор ездач в киното и все още се гордееше с уменията си. После един негов чичо умря и му остави ранчо в покрайнините на Глендейл. Глендейл сега е огромно предградие и е за Лос Анджелис това, което е Куинс за Ню Йорк. Но по онова време беше село, и то доста западнало, с товарни рампи от единия край, обработваеми поля от другия и прашен път по средата.

И той си купи каубойска шапка, пое ранчото и се опита да го управлява, но без особен успех. Портокалите му не потръгнаха и той реши да мине на грозде. Тъкмо лозичките покараха, въведоха Сухия режим и трябваше да ги изкорени и да ги замени с орехи. Купи дръвчетата, но пък тогава започна да се търси много грозде на черния пазар и това така го потисна, че остави известно време земята да пустее, а той се опита да се ориентира в бурно променящия се свят около него. Един ден го посетиха трима мъже, които му направиха предложение. Тогава не знаеше, но Южна Калифорния и особено Глендейл бяха на прага на бума на пазара с недвижими имоти от двайсетте години, и то такъв, какъвто рядко се е случвал на тази земя.

Така че със своите триста акра, разположени точно там, където хората искаха да строят, той за една нощ се превърна в инвеститор, строител, човек с визия, в голяма клечка. С тримата господа създадоха компания, наречена „Пиърс Хоумс Инк“, а той и стана президент. Нарече улица на себе си и след като се ожени за Милдред, построи на „Пиърс Драйв“ същия този дом, който сега обитаваше или щеше да обитава поне още двайсет минути. Макар по онова време да печелеше доста пари, отказа да вдигне претенциозен палат. Каза на архитекта:

— „Пиърс Хоумс“ строи домове за обикновените хора и което е добро за тях, е добро и за мен.

Е, в някои отношения неговата къща беше малко по-хубава от тези на обикновените хора. Имаше три бани — по една за всяка спалня, и строителството й беше направо луксозно. Сега вече беше направо за смях, бе ипотекирана няколко пъти, а парите от заемите — отдавна изхарчени. Но някога наистина хващаше окото и той обичаше да потупва стените и да отбелязва колко здраво са построени.

Вместо да държи парите си в банка, той ги инвестира в AT&T[2] и няколко години се радваше всекидневно на правилната си преценка, защото цената на акциите се вдигна до небето и „чистата му печалба“ достигна 350 000 долара, което означаваше, че толкова бе разликата между пазарната стойност на дяловете му и цената, на която ги беше придобил. Но после дойде Черният четвъртък от 1929[3] година и той така бързо се срути, че докато падаше надолу, едва успя да види как „Пиърс Хоумс“ изчезва. През септември беше богат и Милдред си избираше палто от норки за студените месеци. През ноември все още не бе застудяло, но той вече трябваше да продаде втората кола, за да плати сметките. Приемаше всичко ведро, тъй като мнозина от приятелите му ги беше сполетяла същата съдба, шегуваше се със ситуацията и дори понякога се хвалеше с нея. Но не понасяше някой да омаловажава прозорливостта му. Беше свикнал да печели от екстравагантните си начинания и не искаше да си признае, че успехът му се дължеше изцяло на късмет, че бе резултат от разположението на земята му, а не толкова от личните му качества. Не можеше да се застави да си потърси работа и макар да казваше друго на Милдред, не бе положил и най-малко усилие в тази посока. Така бавно, но сигурно затъваше и беше стигнал до сегашното положение с госпожа Бидерхоф. Тя беше дама на неопределена възраст с малък доход от копторите, които даваше под наем на мексиканци. А това значеше, че е направо богата в сравнение с останалите, които бяха в нужда, и имаше много свободно време. Тя изслушваше разказите за неговото величие — минало и бъдещо, хранеше го, играеше карти с него и се усмихваше престорено свенливо, когато й разкопчаваше роклята. Той живееше в свят на мечти, полюшван от реката, загледан в преминаващите по небето облаци.

Взираше се във вратата в очакване Милдред да се появи, но тя си остана затворена. Когато малката Рей се прибра от училище и изтича за кексче, той пристъпи напред и заключи вратата. Детето се върна, натисна дръжката, но той не издаде нито звук. Чу как Милдред й извика нещо и тя излезе пред къщата, където вече я чакаха други деца. Всъщност името й беше Мойра и беше избрано според принципите на астрологията и нумерологията, както й на другата им дъщеря — Веда. Но астроложката беше забравила да им каже как се произнася, след като им подаде листчето, на което то беше прегледно напечатано, а Бърт и Милдред не знаеха, че това е един от келтските варианти на Мария. Решиха, че е някакво особено френско име и го произнасяха Морей[4], което бързо беше съкратено на Рей.

След като закопча и последната си чанта, той отключи вратата и тръгна драматично към кухнята. Милдред все още работеше по тортата, която беше станала изключително красива — на нея вече бе изрисувана клонка с листенца, върху която беше кацнала птица със свитък в човката и надпис „Честит рожден ден, Боб!“, а по краищата на сладкиша имаше розички от маслен крем, които направо те караха да чуеш чуруликането. Тя не вдигна очи. Той си облиза устните и попита:

— Веда прибра ли се?

— Още не.

— Направих се, че ме няма, когато Рей дойде до вратата преди малко. Не виждам причина да разбира за това. Мисля, че и двете не трябва да знаят. Не искам да им казваш, че съм се сбогувал или нещо подобно. Просто им кажи…

— Сама ще се погрижа.

— Добре тогава. Оставям го на теб. — Поколеба се. — Е, сбогом, Милдред.

Тя отиде нервно до стената, облегна се на нея и скри лицето си, след това удари няколко пъти безпомощно с юмруци.

— Върви, Бърт. Не остана нищо за казване. Просто — върви.

Когато се обърна, него вече го нямаше. Чак тогава се появиха сълзите и тя отстъпи от тортата, за да не покапят по нея. Но когато чу колата да излиза на заден от гаража, възкликна тихо и уплашено и изтича до прозореца. Вече толкова рядко я караха, само в неделя, ако съберяха пари за бензин, че напълно беше забравила за нея. И докато гледаше как мъжът й напуска живота й, единствената ясна мисъл в главата й беше, че сега няма как да занесе тортата.

Беше поставила и последната розичка и почистваше капките глазура с памучен тампон, навит върху клечка за зъби, когато на вратата се почука и влезе госпожа Геслър от съседната къща. Беше слаба, тъмна жена на около четиридесет. По лицето й имаше бръчки, които може да бяха от грижи, а може и да бяха от алкохол. Съпругът й беше в транспортния бизнес, но семейството бе по-заможно от повечето в този бранш по онова време. Всички знаеха, че камионите му често слизат до Пойнт Лома, където в залива акостираха определен вид ниски бързи моторници.

Като видя тортата, госпожа Геслър ахна и се приближи, за да я огледа по-добре. Наистина бе достойна за възхитата в блесналите й очи. Вече беше готова цялата декорация, която макар да не беше много оригинална, ароматът и текстурата й говореха за много високо качество. По всичко личеше, че всяка троха от нея щеше да издържи сладкарския тест — сигурно се топеше в устата.

Госпожа Геслър промълви силно впечатлена:

— Не знам как го правиш, Милдред. Прекрасна е, направо прекрасна.

— Като ти се налага — си способен на всичко.

— Но тя е прекрасна!

Госпожа Геслър й хвърли един последен поглед и тогава премина към това, за което бе дошла. Носеше малка чиния, захлупена с друга, която тя повдигна.

— Помислих си, че ще ти свърши работа. Приготвих го за вечеря, но на Айк му се обадиха, че трябва да отиде до Лонг Бийч, а аз тръгвам с него и се боя, че може да се развали.

Милдред взе една своя чиния, премести пилето в нея и я сложи в хладилника. След това изми съдовете на госпожа Геслър, подсуши ги и й ги върна.

— Всичко ми върши работа, Луси. Благодаря.

— Е, трябва да вървя.

— Приятно прекарване.

— Поздрави Бърт от мен.

— … Добре.

Госпожа Геслър се спря.

— Какво има?

— Нищо.

— О, я стига, скъпа. Нещо не е наред. Какво?

— Бърт си тръгна.

— Имаш предвид — завинаги?

— Току-що. Тръгна си.

— И те напусна просто ей така?

— С малко помощ. Все някога щеше да се случи.

— И те заряза заради онази неугледна повлекана? Как може изобщо да я погледне?

— Тя е всичко, което той иска.

— Но тя дори… не се къпе!

— О, какъв смисъл има да говорим? Щом го харесва, добре, да й е честит. Бърт не е лош човек. И не е виновен. Просто… всичко водеше натам. Аз го тормозех. Казваше, че все му мърморя и натяквам, сигурно наистина така се е чувствал. Но не мога да понасям мързела му, не ми пука дали сме в рецесия. Ако тя може, тогава двамата ще се разбират добре, защото той си е такъв. Но аз си имам собствени разбирания и не мога да ги променя дори заради него.

— И какво ще правиш?

— Каквото правя и в момента.

Настъпи тягостно мълчание. Госпожа Геслър поклати глава.

— Е, ти стана част от най-голямата армия в света. От великата американска институция, която никога не се споменава на националния празник — сламена вдовица с две малки деца, които да храниш. Гадни копелета.

— О, Бърт не е такъв.

— Да бе, и той е гадно копеле, всички мъже са гадни копелета.

— И ние не сме идеални.

— Но не правим техните номера.

Пътната врата се тресна и Милдред вдигна предупредително пръст. Госпожа Геслър кимна и попита дали може да направи нещо за нея. Милдред много искаше да я помоли да я закара с тортата, но вече се бяха чули няколко нетърпеливи натискания на клаксона от колата отвън и тя не събра смелост.

— Не и в момента.

— Ще се видим пак.

— Благодаря отново за пилето.

Детето, което влезе в кухнята, не се втурна като малката Рей преди малко. Момичето пристъпи превзето, подуши презрително миризмата, която бе оставила госпожа Геслър, и остави учебниците си на масата, преди да целуне майка си. Макар да беше само на единайсет, се забелязваше отдалече. По изискания начин, с който носеше дрехите си и по красивата горна част на лицето си приличаше повече на баща си, отколкото на майка си. Често казваха, че „Веда е по-скоро от рода Пиърс“. Но приликата приключваше в устата, защото устните на Бърт бяха тънки, а нейните — не. Медночервената й коса и светлосините й очи — същите като на майка й — изпъкваха още повече на фона на луничките и загорялата й кожа. Но най-впечатляваща беше походката й. Вероятно заради високите си изпъкнали гърди или пък заради малкото дупе и стройните крака под него, тя се движеше много изправена и със самодоволна надменност, която изглеждаше комична у толкова малко дете.

Взе кексчето от майка си — шоколадов мъфин с изписана с глазура върху него буква „В“, преброи останалите и спокойно започна да докладва за упражненията си по пиано. Въпреки ужасите през последната година и половина, Милдред беше успявала да заделя по петдесет цента на седмица за уроци, защото беше дълбоко и почти религиозно убедена, че Веда има „талант“ и макар да не бе много сигурна какъв, явно беше избрала пианото като солидно и полезно въведение към почти всичко. Веда се справяше задоволително, упражняваше се усърдно и показваше силен интерес. Пианото й, избрано заедно с палтото на Милдред, така и не пристигна, затова тя се упражняваше у дядо си Пиърс, където имаше стар инструмент, и затова винаги се връщаше у дома след училище по-късно от Рей.

Разказа за напредъка си в усвояването на Големия брилянтен валс на Шопен, като повтори многократно заглавието — което се стори забавно на Милдред, защото го правеше на френски със съответното произношение и очевидно се радваше на елегантния ефект. Говореше ясно и превзето, като дете актьор, и всичко, което казваше, изглеждаше като научено наизуст и изрецитирано по начин, препоръчан в някоя сухарска книга по етикет. След като приключи с валса, отиде да огледа тортата.

— За кого е, майко?

— За Боб Уитли.

— О, вестникарчето.

Малкият Уитли припечелваше след часовете, като правеше абонаменти за вестници. Веда смяташе това за ужасно вредно за публичния му образ. Милдред се усмихна.

— Ще е вестникарче без торта за рождения си ден, ако не намеря кой да ме закара до тях. Изяж си кексчето, изтичай у дядо си и го попитай дали има нещо против да ме закара до госпожа Уитли с неговата кола.

— Не можем ли да отидем с нашата?

— Баща ти излезе с нея и… сигурно ще закъснее. Тичай веднага. Вземи и Рей с теб, дядо ви ще ви върне тук.

Веда тръгна към вратата, без да бърза, после Милдред я чу да вика Рей на улицата. Но след около минута-две се върна. Затвори вратата внимателно и произнесе дори още по-прецизно от обичайното следния въпрос:

— Майко, къде е баща ми?

— Той… трябваше да отиде до едно място.

— Защо си е взел дрехите?

Когато Милдред обеща на Бърт „да се погрижи сама“, си представяше бърза сцена, която завършваше с думите: „Мама ще ви разкаже повече за това някой ден“. Но беше забравила страстта на Веда към дрехите на баща й, гордостта, с която преглеждаше смокинга, панталоните му за езда, лъскавите му ботуши и обувки. Това се бе превърнало във всекидневен ритуал, на който не би попречило дори отиване до дома на дядо й. Взря се в някакъв въображаем дефект на тортата.

— Той си отиде.

— Къде?

— Не знам.

— Ще се върне ли…?

— Не.

Почувства се съсипана, щеше й се Веда да дойде при нея, за да може да я прегърне и да й разкаже всичко по някакъв не толкова срамен начин. Но очите на момичето останаха хладни и то не помръдна. Милдред я обожаваше заради хубостта й, обещанието за талант и снобизма й — всичко това й се струваше много по-възвишено от нейната собствена обикновеност. Но Веда пък обожаваше баща си заради грандоманията му и изискания му стил и щом той се гнусеше от работа, която да им докарва пари, то тя се гордееше с него и заради това. В безкрайните караници през последните няколко месеца тя неизменно беше на негова страна и често попарваше майка си с надменни забележки. А сега каза:

— Разбирам, майко. Просто исках да знам.

Тогава влезе Рей, пухкаво светлорусо същество, четири години по-малко от Веда, което бе одрало кожата на Милдред. Рей затанцува наоколо и започна шеговито да заплашва, че ще забие пръст в тортата, но Милдред я спря и й каза това, което току-що бе съобщила и на Веда. Тя се разплака, а майка й я взе в прегръдките си и й заговори така, както й се бе искало от самото начало. Каза, че баща им много ги обича и не се е сбогувал с тях, защото не е искал да се почувстват зле, че той няма вина за станалото, че има много причини, които сега не може да им обясни, но ще го направи след време. Казваше всичко това на Рей, но всъщност думите й бяха насочени към Веда, която все още стоеше в стаята и слушаше със сериозно изражение. След няколко минути Веда очевидно се почувства задължена да й окаже някаква подкрепа, прекъсна я и каза:

— Ако имаш предвид госпожа Бидерхоф, майко, аз съм напълно съгласна. Според мен тя е олицетворение на средната класа.

Това успя да разсмее Милдред и тя сграбчи възможността да прегърне Веда и да я целуне. След това изпрати и двете си деца при дядо им. Радваше се, че не спомена и дума за госпожа Бидерхоф и реши устните й никога да не произнасят това име в тяхно присъствие.

 

 

Господин Пиърс пристигна с колата си и ги покани на вечеря. След кратък размисъл Милдред прие. Семейството на мъжа й трябваше да научи и ако им кажеше след вечерята, щяха да разберат, че няма лоши чувства и иска да запазят добрите си отношения. Но след като достави тортата и няколко минути по-късно седна заедно с тях край масата, усети нещо да витае във въздуха. Нямаше представа дали Бърт се беше отбил вече при тях, или децата се бяха изпуснали, но нещата не бяха като преди. Веднага щом приключиха с вечерята и момичетата излязоха навън да си играят, тя стана сериозна и им разказа всичко. Господин Пиърс и свекърва й, и двамата от Кънектикът, живееха в малка и съвсем обикновена къща на „Пиърс Хоумс“ и се издържаха с железничарската пенсия на съпруга, която напълно им стигаше. Обичаха по здрач да посядат в малкия двор зад къщата. Точно там Милдред им съобщи новината.

Настъпи мрачно мълчание, което продължи доста дълго. Майката на Бърт беше на люлката. Отблъсна се от земята, люлката се залюля и заскърца. След това заговори нервно и с горчивина, като не поглеждаше нито Милдред, нито господин Пиърс.

— Заради онази Бидерхоф. Тя е виновна, само тя. Виновна е откакто Бърт започна да ходи при нея. Тази жена е уличница. Знам го от мига, в който я зърнах. Да се мъкне така с женен мъж. А няма и година. Откакто съпругът й умря. И колко мръсно държи в къщата си. Тресе си гърдите, та всеки мъж да я заглежда, независимо дали иска или не. Защо се захвана с момчето ми? Нямаше ли достатъчно други мъже, та да не…

Милдред слушаше със затворени очи, а господин Пиърс дърпаше от лулата си и подмяташе по някоя меланхолична забележка. Значи всичко било заради госпожа Бидерхоф. По някакъв начин това накара Милдред да изпита облекчение. Но после в нея се надигна лек страх. Знаеше, че тази вечер е много важна, защото всичко, което щеше да изрече, щеше да бъде записано в историята без възможност да се изтрие. Поне заради децата беше жизненоважно да не каже нито една лъжа, да не пропусне нищо, което да промени смисъла, да не допусне някакво подозрение или лъжа. Освен това все повече растеше раздразнението й от лековатия начин, по който стоварваха цялата вина върху жена, нямаща почти нищо общо със случилото се. Остави свекърва си да довърши, помълча дълго след това и каза:

— Не е заради госпожа Бидерхоф.

— Тогава заради коя?

— Причините са много и ако ги нямаше, Бърт дори не би я погледнал. Стана заради това… което се случи с бизнеса му. И защото не бяхме щастливи заедно. На Бърт му писна и…

— Да не би да казваш, че вината е на Бърт?

Милдред изчака малко, защото се побоя, че дрезгавината в гласа на свекърва й ще я накара да й отговори също толкова рязко. След това продължи:

— Искам да кажа, че никой не е виновен, освен може би рецесията, а Бърт със сигурност няма власт над нея. — Замълча, после упорито продължи с това, което намери куража да изрече, защото чувстваше, че трябва да бъде казано. — Но честно казано, Бърт не беше единственият, на когото му писна. И на мен ми писна. Днес не той започна скандала. Аз бях.

— Значи… ти си прогонила Бърт?

Майка му произнесе това толкова рязко, а отказът й да признае елементарните факти беше толкова вбесяващ, че Милдред не се осмеляваше да продължи. Чак след като господин Пиърс се намеси и минаха пет успокояващи минути, тя проговори.

— Беше неизбежно.

— И как иначе, като си изгонила горкото ми момче. Не съм чувала такова нещо през живота си. Къде е той сега?

— Не знам.

— И къщата дори не е твоя…

— Скоро ще е на банката, ако не намеря начин да събера пари за лихвите.

Свекърва й се опита да отговори, но господин Пиърс бързо я прекъсна, а Милдред се усмихна горчиво на себе си, като видя как едно-единствено споменаване на парите за лихвите бързо промени темата. Господин Пиърс се върна на госпожа Бидерхоф, а на Милдред й се стори, че ще е дипломатично да се намеси.

— Изобщо не я защитавам. И не обвинявам Бърт. Просто се опитвам да ви кажа, че се случи каквото имаше да се случва и ако е станало днес и аз съм го предизвикала, то по-добре рано, отколкото късно, когато всички щяхме да сме много по-наранени.

Старата госпожа Пиърс не отговори, но люлката продължи да скърца. Господин Пиърс каза, че рецесията със сигурност е ударила лошо много хора. Милдред изчака минута-две, за да не изглежда, че си тръгва, защото е обидена, и заяви, че трябва да прибира децата. Господин Пиърс я изпрати до вратата, но не й предложи да я откара. Все пак й стана приятно, когато той каза:

— Имаш ли нужда от нещо в момента, Милдред?

— Засега не, благодаря.

— Наистина съжалявам.

— Беше неизбежно.

— Лека нощ, Милдред.

Докато водеше децата към вкъщи, Милдред почувства изгарящо презрение към семейството, от което току-що си бе тръгнала, не само заради пълната им неспособност да видят истината, а и заради скъперническото нехайство към съдбата й и вероятността собствените им внучета да нямат какво да ядат. Когато зави по „Пиърс Драйв“, усети, че се спуска нощен хлад. Стана й студено и преглътна бързо, за да се отърве от чувството за самота, което се надигна в гърлото й.

 

 

След като сложи децата да спят, отиде във всекидневната, издърпа стола до прозореца, седна в тъмното, взря се в познатата гледка навън и се опита да прогони меланхолията, която коварно я обземаше. После отиде в спалнята и светна лампата. Щеше да спи там за пръв път, откакто Бърт беше започнал да обръща внимание на госпожа Бидерхоф; вече няколко месеца си лягаше в детската стая, където беше преместила едното легло. Влезе на пръсти в стаята на момичетата, взе си пижамата, върна се в спалнята и си свали роклята. След това седна пред тоалетката и започна да реше косата си. Спря и огледа отражението си мрачно и замислено.

Беше малко под средния ръст и заради дребната си фигура, пепеляворусата коса и светлосините си очи изглеждаше значително по-млада, макар да бе на двайсет и осем. В лицето й нямаше нищо забележително, беше от жените, които хората наричаха „сладки“, а не хубави; тя самата се определяше като „лице от тълпата“. Но това не беше съвсем справедливо. Когато я провокираха, иронизираха или объркваха, тя присвиваше очи, но не съблазнително, а по начин, издаващ една ужасна целенасоченост, деловитост или както искате го наречете, което показваше, че не е лишена от характер. Точно това присвиване на очи, щеше да признае по-късно Бърт, го бе накарало да я хареса и го беше убедило, че „в нея има нещо“. Запознаха се малко след като баща й почина, когато тя бе трета година в гимназията. След като продадоха работилницата му за коли и взеха застраховката, майка й започна да обмисля идеята да си купи къща от „Пиърс Хоумс“, като покрие първоначалната вноска с малкия си капитал и изплати останалото, пускайки квартиранти. Така се появи Бърт и Милдред беше покорена от бляскавото му излъчване.

Но когато дойде денят за голямата обиколка из „Пиърс Хоумс“, госпожа Риджли не можеше да отиде и Бърт взе Милдред. Возиха се в спортната му кола, вятърът развяваше косата й и тя се чувстваше развълнувана и пораснала. Върхът беше, когато се отбиха в Образцовия дом, който беше всъщност главният офис на „Пиърс Хоумс Инк“, но бе построен като жилище, за да разпалва въображението на клиентите. Секретарките вече си бяха тръгнали, но Милдред огледа всичко — от просторната „всекидневна“ в предната част до уютните „спални“ в дъното, като се задържа в тях малко по-дълго, отколкото бе препоръчително. Бърт беше много тържествен по пътя към дома й, както подхождаше на човек, който току-що е съблазнил малолетна, но галантно й предложи още една обиколка на следващия ден. Месец по-късно вече бяха женени, тя напусна училище два дни преди церемонията по дипломирането си, а Веда се появи малко по-рано, отколкото законно се предполагаше. Бърт убеди госпожа Риджли да се откаже от идеята за къща от „Пиърс Хоумс“ като място за квартиранти — вероятно се притесняваше, че няма да успее да си плаща вноските — и тя отиде да живее при сестрата на Милдред, чийто съпруг търгуваше с корабно оборудване в Сан Диего. Малкият капитал по предложение на Бърт беше инвестиран в AT&T.

Тялото на Милдред привличаше вниманието във всякакви тълпи. Тя имаше детински нежна шия, носеше главата си вирната под хубав ъгъл; раменете й бяха малко смъкнати, но грациозни, а сутиенът й беше издут от изключително съблазнителен товар. Имаше малко дупе, също като Веда, по-скоро като на момиче, а не като на жена, родила две деца. Краката й бяха наистина красиви и тя много се гордееше с тях. Само едно нещо я притесняваше в тях, тормозеше се непрестанно от него, откакто се помнеше. В огледалото изглеждаха безупречно стройни и прави, но когато ги погледнеше отгоре, й се струваха криви. Затова се беше научила да свива едното си коляно, когато стоеше права, и да крачи с малки стъпки, като свива бързо коляното на крака, който се намира отзад, за да не се забелязва дефектът, ако изобщо съществуваше. От това походката й беше станала превзета и женствена, като на бродуейска танцьорка; тя не знаеше, но задните й части се въртяха много провокативно.

Или пък вероятно го знаеше.

Като приключи с ресането, стана, сложи ръце на кръста и се разгледа хубаво в огледалото. За миг присви очи по специфичния си начин, сякаш знаеше, че тази вечер не е обикновена и тя трябва да направи инвентаризация на онова, което можеше да предложи за в бъдеще. Наведе се, оголи зъбите си, които бяха големи и бели, и ги огледа за кариеси. Не намери нито един. Стана, килна глава на една страна и позира. После веднага се поправи, като сви едното коляно. След това въздъхна, свали останалите си дрехи и облече пижамата. Докато гасеше лампата, по навик погледна към къщата на семейство Геслър, за да види дали още са будни. После си спомни, че не са си у дома. Сети се и какво й беше казала госпожа Геслър: „… великата американска институция, която никога не се споменава на националния празник, сламена вдовица с две малки деца, които да храниш“, и се засмя горчиво в леглото. Но веднага затаи дъх, защото миризмата на Бърт я обгърна.

В следващия миг вратата се отвори и в спалнята влезе разплаканата Рей. Милдред вдигна завивките, прибра под тях малката, притисна я до корема си и й шепна и пя, докато спре да плаче. Погледа малко в тавана и заспа.

Бележки

[1] Албиция — декоративно дърво с красиви мъхести розови цветове. — Б.ред.

[2] Американска телекомуникационна компания, основана през 1875 г. от Александър Греъм Бел, създателя на телефона. — Б.ред.

[3] На 24 октомври 1929 г., четвъртък, започва сривът на Нюйоркската фондова борса, който слага началото на Голямата депресия. — Б.ред.

[4] На английски език името на детето се изписва Moire, което обяснява грешката на родителите му. — Б.ред.