Владимир Мегре
Обредите на Любовта (6)

Сватбени обреди

Опитах се да намеря рационални зърна в търсенето на онези, които са ни обречени в обредите от близките столетия. Ще приведа тук няколко типични сватбени обреди. Да разгледаме доколко са рационални или, напротив, примитивни. Аз ще правя своите коментари, но ако не сте съгласни с тях, можете да ги зачеркнете направо в книгата или да ги заличите с коректор, като напишете своите собствени.

Все повече се убеждавам: прав е дядото на Анастасия — ако ние сами не започнем да мислим, ще продължим да възприемаме всякакви глупости като житейска мъдрост.

Няма да ви разказвам за съвременната сватба. Там, освен напиването, полагането на цветя на така наречения „вечен огън“, пътуването с колите, нищо повече не се наблюдава.

Да опитаме да разгледаме по-ранните сватбени обреди.

Ще ви разкажа за типичен за предреволюционна Русия обред, за да го погледнем от гледна точка на деградацията на обществото по отношение на любовта.

Сватосването при пермяците (предишното наименование на народа коми — Бел.пр.). За пермяците сватбата е сложна поради предварителни действия от различен род: трябва да се измоли позволението на собственото началство и на енорийския свещеник, когато бащата се оглежда за невеста за своя син. Според древния обичай, подобен род сватба винаги се решава без участието на жениха и се ограничава само с мнението на роднините и близките познати. И така се решава съдбата на бъдещото благосъстояние на техния най-близък роднина.

Случва се женихът да се запознае със своята годеница едва на годежа, а понякога и в деня на сватбата; рядко се случва младият пермяк сам да си намери невяста. Бащата на жениха сам намира на сина си девойка с богата зестра, като при това търси характер и благонравие в харесалата му девица.

След окончателното решение — при коя девойка да изпратят сватове — започва и самото сватосване. Тази работа винаги се поверява на най-възрастния в семейството, а ако няма такъв, на кръстника или на някой от по-възрастните роднини — изобщо на човек, опитен в подобни работи.

По-нататък се разказва как и какво трябва да говорят сватовете, но ми се струва, че това вече са напълно безсмислени действия, тъй като е нарушено изначално главното.

Както се вижда, няма и намек за любов между младите при извършването на този обред. Печален е също и фактът, че при цялото оскърбително отношение към енергията на Любовта, се намесва и Бог.

По време на даването на жениха, майката или най-възрастната в дома роднина, донася на масата, постлана с покривка, хляб, предназначен за благославяне на жениха, сол, купешка и домашна бира и запалва свещи пред иконите. Женихът се моли, кланя се на баща си и майка си до земята, измолвайки благословия. После, прочитайки Иисусова молитва, застава зад масата, около която със същата молитва се подреждат всички гости. Те подават един по един на жениха с двете си ръце през масата донесените подаръци или армагани: печено бутче или парче сурово свинско месо, винаги върху хляб, при което всеки казва: „Приемай, млади княже, скъпи подаръци“. Даруването се съпровожда с молитвата „Господи Иисусе Христе“ и прочее. Женихът отговаря на всеки: „Амин — на твоята молитва“, след това приема, също с двете ръце, армаганите. Слага ги първо на главата си, след това на масата и гощава всекиго с бира, по-рядко с вино, изговаряйки Иисусовата молитва и думите: „Пий, наздраве, (еди-кой си)“. На това, разбира се, се отзовава всеки гостенин, към когото се обръща женихът, с думите: „Амин — на твоята молитва“ — и приемайки чашата, се покланя на жениха, изговаряйки: „Дай тебе, Господи, дълголетие, щастие голямо, да си жив и здрав. Само щастие да имаш, да натрупаш добитък, хляб и сол, да получиш княгиня млада. С княгинята да отидеш в църквата, под златни венци да застанеш, закон Божи да приемеш!“. И след това всеки гостенин пие.

Ето още една интересна информация:

Пермячките рядко запазват девствеността си до брака, но женихите не обръщат особено внимание на това и не ги избягват, а напротив, вземат ги с охота и дори бременни, пресмятайки, че скоро ще имат още един работник.

Разказват се и такива неща, че главите на семействата постановяват: в семейството, считайки дъщерите си за невинни, се оскърбяват от сватосването, карат се и дори прогонват сватовете. Понякога дори ги бият, казвайки: „Какво като дъщеря ми е виновна?“

Получава се, че не продължител на рода, заченат в любов, е необходим, а безплатен работник в домакинството.

Много типични елементи в сватбените обреди характеризират нашите прадеди като диви варвари. Искам обаче да отбележа, че всички известни обреди не са традиционно славянски, макар те да са от времето, когато са били забранени от Църквата действително традиционните мъдри обреди, а в замяна не е предложено нищо разумно.

Сваляне на ботушите. В руския народен бит и до днес на места има обичай новобрачната да събува обувките на своя съпруг. Този обичай в древността е символизирал покорност, робско отношение, дори унижение, защото онзи, който събува на другия ботушите, е човек, подчинил се напълно. От историята знаем, че този обичай е съществувал във времената на княз Владимир, както и че дъщерята на Полоцкия княз не е поискала да събуе ботушите на мъжа си.

В Германия, по времето на Лутер, е имало същия обичай — в първата брачна нощ младата съпруга събувала ботушите на съпруга си и ги поставяла в горната част на постелята като знак за господството на съпруга над жена му, на мъжа над невестата (поробената).

Омар и Хербенщайн описват, че по време на тяхното пребиваване в Москва дори на княжеските и болярските сватби се е извършвал ритуалът за събуването на ботушите и трикратно удряне с камшика, които заедно с армаганите, се поставял в раклата. Този обред продължава да се спазва в Литва до управлението на крал Ягелон, но и до днес се е запазил в селския бит.

Както виждате, събуването на ботушите и възприемането на невестата като робиня невярно се поднася като традиционно руски обред. В докняжеска Русия робството не е съществувало. Следователно, този обред не е традиционен за нашия народ, а привнесен и неприет от народа.

Но още по-глупава, жестока и безнравствена ми се струва следната ситуация, типична за сватбените обреди дори през XVIII–XIX век при много народи.

Веднага щом сервират на масата последното ястие, тоест печеното, кумът завивал блюдото с печеното, както и баницата и солницата в покривката и ги отнасял в постелята, където след него отвеждали и младите. На вратата кумът, предавайки в ръцете на мъжа й младоженката, й изнася нравоучение и й дава съвети как да живее с мъжа си като семейство. След приближаването на младите към леглото жената на хилядника, облечена в две шуби, едната — нормално, другата — наопаки, ги обсипва със зърно, пари и хмел, дава им да хапнат, преди да си легнат.

На следващата сутрин всички участници в сватбата влизат в спалнята, повдигат със стрела завивките на младоженците и по известни признаци определят непорочността на младоженката.

Тази част от обреда може да се приеме за най-страшната и най-извратената, дори младоженците да се обичат. Пред очите на всички гости младите, напили се и наяли се, трябва да отидат в спалнята, за да осъществят задължително интимната близост. С похотливи погледи гостите ги изпращат и напътстват.

Първо, след всичките предсватбени и сватбени перипетии, огромното количество изпит алкохол и обилната храна е най-добре новобрачните изобщо за известно време да се въздържат от близост, за да избегнат зачеването на дете в такова състояние.

Второ, защо изобщо младоженците трябва да встъпват в близост непременно в този ден, а след това и да дават доказателства за това на събралите се, жадни за зрелище. Ами ако за девойката именно този ден е неблагоприятен, заради женската й природа? Изобщо, този обред прилича на съешаване на животни и дори по-лошо.

На никого дори няма да му хрумне да поведе насила към кучето кучката, кравата — при бика или овцата при овена, ако те не са се разгонили. А при хората — „Хайде, върви, сношавай се, иначе ще бъдеш опозорена.“ Ето каква история ми разказа един седемдесетгодишен старец, след като разбра, че изучавам различни брачни обреди:

— Живеех на село, когато се ожених. Намерих си невяста по любов, тиха, добра, наричаше се Ксюша. Беше на деветнадесет, а аз — на двадесет. Половин година се заглеждахме, обикнахме се.

Първият ден на сватбата беше към края си, когато ни изпратиха двамата да спим в отделна стая. Пред вратата поставиха пазач, а на сутринта трябваше да дойдат за чаршафа, за да го покажат на всички да видят: дали по него има кръв или не. За нас с Ксюша настана отговорен момент. А аз, може би от сватбените вълненията може би съм изял нещо неподходящо, но чувствам: нищо не мога да направя с Ксюша. Тя се опита да направи — и така, и иначе, и гърдите си разголи неумело, целува ме, а после се съблече.

Само че в мен нищо не отреагира на нейните ласки и разсъбличане. Нищо не ставаше с моята мъжественост. Аз още повече се смутих и обърках. Седнах на леглото, обърнах глава към стената. Чувствам, че Ксюша прилепи бузата си към моя гръб, потръпва, а по гърба ми се стичат сълзите й. Тук и аз самият от мъка заплаках. Така си седим в леглото и ревем. По едно време й казвам:

— Ти, Ксюша, не се страхувай, ще призная пред всички, че аз съм виновен.

А тя ми отговаря:

— Не може, ще ти се смеят.

А на разсъмване тя с пръст разкъса каквото трябваше, и кръвта потече. После показвахме чаршафа на гостите, дошли да пийнат нещо за махмурлука. Те викат полупияни, шегуват се и крещят „Горчиво“ преди всяка чашка.

Половин година живяхме с Ксюша на село, след това заминахме за града, разведохме се. Така при мен за половин година нищо не се получи. Ожених се за друга жена, четири деца имам, трима синове и дъщеря, имам и внуци. Но тази сватба няма да забравя през целия си живот. А Ксюша помня и до днес.