Владимир Мегре
Обредите на Любовта (20)

Предбрачни игри

Пораснали децата. Дошло време да си търсят любими. В тази важна дейност игрите също били в помощ на младите.

Често вечер на уречено място, по правило, малко извън селището, се събирали заедно младите ведруси. Запалвали огън, говорили си или пеели песни. А веднъж в седмицата имало общо празненство на три или четири селища едновременно, на любимото място. Тогава също палели огън, пеели песни и си говорели. Но имало и игри, които помагали да си търсиш любим или любима.

Външно те са прости, но дълбок смисъл се криел в тази простота.

„Ручейче“

Имало, например, следната игра. Младите заставали по двойки един зад друг, хващали се за ръце и ги вдигали нагоре. В началото стояли момък и момък, девойка и девойка. Онези, които не били по двойки или стояли най-отпред, отивали в края на „ручейчето“. Навеждайки се, преминавали под вдигнатите ръце към началото му.

Преминаващият под „ручейчето“ не трябвало да гледа нагоре. Той наслуки удрял по нечия ръка, избирайки така временно свой партньор. Когото избирали, тръгвал след него и заедно заставали отпред, пред всички двойки. Оставащият без партньор отивал в края на редицата и отново си избирал половинка за играта.

Играта е проста, но прецени сам, Владимире, хващайки се за пръв път за нечия ръка, немалко чувства са могли да си предадат без думи младите. Признание, благодарност и любов, или, напротив, отхвърляне. В продължение на играта двойките се променяли и можело да се сравнява по-лесно чия ръка ти е най-приятната.

„Частушка — говорушка“

Тази игра е най-древната, много по-сложна от всички останали. Днешните частушки, които още се пеят от хората, произхождат от нея.

Древната брачна игра „частушка-говорушка“ се състояла в следното. Една срещу друга застават две редици. Едната била от млади момци, а втората от девойки. Последната девойка в редицата посвещавала на последния в мъжката редица момък, стоящ срещу нея, частушка-четиристишие. При изпълнението й тя танцувала. След като свършела изпълнението на частушката, останалите девойки два пъти бързо тропвали с крака и три пъти пляскали с ръце. И ако стоящият срещу тях момък не успявал за това време да съчини или да подбере от паметта си достоен отговор, девойката пеела нова частушка на следващия в мъжката редица момък.

Ако младият човек своевременно намирал достоен отговор, разговорът с помощта частушки — шеги и закачки между тях продължавал. Но това се случвало рядко.

Независимо от това, че младите ведруси знаели множество стихове, все пак за толкова кратко време не всеки би могъл да подбере достоен отговор, още повече че потропващите и пляскащи отстрани съпернички всячески се стараели да му попречат.

На една от срещите на младежи от различни селища се появила Любомила. Петимата приятели на Радомир, които видели необикновената девойка на панаира, сега тайничко я поглеждали. Най-близкият приятел на Радомир, Арга, изобщо не свалял поглед от нея.

Когато започнала играта на „ручейче“, обикновено смелият и решителен Радомир, вървейки под ръцете на стоящите двойки с намерението да хване за ръка Любомила и да стане двойка с нея, изведнъж се отказал. Когато вървял, наведен между двойките, той я чувствал. Можел да я почувства и със затворени очи. Но приближавайки към стоящата в двойка със своя приятелка Любомила, забавил се само с крачка, а след това продължил като насън, хващайки за ръка някакъв момък от съседното селище.

А неговият приятел Арга се оказал по-решителен. Когато дошъл неговият ред да върви по „ручейчето“, Арга се приближил до Любомила, хванал я за ръката и застанал с необикновената девойка начело на двойките, предизвиквайки завистта на останалите момци.

След това го разпитвали:

— Как ти държеше ръката? Стискаше ли я или беше небрежна?

— Не зная — отговорил Арга — Не помня нищо, струва ми се, че ръката ми гореше. Пипнете, и сега ми се струва гореща.

— Ама че девойка! — удивлявали се младите юнаци. — Тя още е гореща, сякаш пламти в нея непознат огън.

Слушал всичко това Радомир, но мълчал. Огънят и в него отдавна пламтял. Още от онзи момент, когато на панаира видял за пръв път невижданата девойка. Той мислел за нея непрекъснато, още щом се събудел.

И насън тя му се явявала, но той не можел да я докосне и в съня си.

Винаги късметлия в работите си, Радомир се прославил и като поет, а сега изведнъж не намерил обикновени думи, за да говори за нея.

Когато започнала играта „частушки-говорушки“, той стоял в средата на редицата момци, редом със своя приятел Арга. Любомила била към края на девическата редица. Когато й дошъл редът да пее и танцува частушки-говорушки, тя запяла с лекота. И веднага станало ясно на всички: невъзможно е да бъде победена необикновената девойка.

Тя рязко променяла темите. Пеела нечувани преди куплети. Един след друг тя побеждавала младите момци, макар самата да била най-младата.

Когато дошъл редът на Арга, той все пак могъл да даде отговор на палавата девойка. Макар и с известно забавяне, отговорил на Любомила с едно четиристишие, но тя веднага, без да чака потропването и пляскането, сменяйки неочаквано темата, толкова сполучливо се пошегувала с нови стихове, че обърканият Арга дори не се опитал да й се противопостави с други стихове.

Следващият бил Радомир. Запяла му Любомила, смело пляскайки в ритъма на стиховете си:

— Смел си, красноречив си, юначе, много неща си опознал. Забрави ли как в езерото ми пра рокличката?

Някой се засмял, считайки частушката на Любомила за шега. Никой не разбрал, както и самият Радомир, за какво става дума. А щом не разбрал — то и отговор не дал.

И Радомир не могъл да отговори нищо на Любомила. Когато свършили потропването и пляскането, отчитащи времето за подготовка на отговора, той разбрал, че времето му си отива безвъзвратно, и не могъл да го допусне. Като насън направил в посока на Любомила една, втора и трета крачка. Той се приближил плътно до нея. Не разбирайки защо са нарушени правилата на играта, всички мълчали.

Радомир мълчаливо стоял срещу Любомила. И изведнъж всички, които стояли в редиците, чули как произнася венчалния обред.

В тишината, пред всички, Радомир с ведруско придихание изрекъл своето обяснение в любов:

— С теб, прекрасна богиньо, бих могъл да сътворя пространството на Любовта за векове.

Всички мълчаливо чакали какъв отговор ще даде остроумната девойка.

Изведнъж тя самата станала плаха. Първо смутено свела погледа на горящите си очи. След това ги вдигнала, от очите й се ронели сълзи и тя прошепнала:

— Готова съм да ти помагам в сътворението велико.

Познал Радомир в необикновената девойка онова момиченце, чиято рокличка прал в езерото. Познал я, хванал я за ръка. Тръгнали заедно, без да виждат никого повече. Двете редици мълчаливо стояли една срещу друга, изпращайки с поглед вървящата към вечността истинска любов.

Венчалният обред на ведрусите, Владимире, ти вече познаваш и в „Родовата Книга“ си писал за него. Ще ти припомня същността на великите действия.

На влюбените им предстояло заедно да изберат място за бъдещото си имение. Обикновено отивали заедно извън селището, където той живеел с родителите си, след това извън селището, където живеела тя. И нямало необходимост влюбените да съобщават на родителите си за своите намерения. И без това в селището всеки знаел и разбирал предстоящото събитие.

На участък избрана земя, с размер един хектар или повече, влюбените проектирали реалния живот. Предстояло им мислено да проектират къщата, да разположат множество растения, където всичко трябва да си взаимодейства и да си помага.

Любомила и Радомир намерили бързо място за бъдещото си имение. Сякаш се били наговорили, те отишли извън селището, където имало малка горичка и едва забележимо ручейче тръгнало от малък извор.

Тук Радомир идвал и преди. Седял сам, мечтаел за бъдещето, за живот с любимата си.

Два пъти идвала тук на своя верен жребец и Любомила. Сама не знаейки защо, веднъж тя спряла коня пред ручея, разходила се из горичката, разплела плитката си, превързала косата си с лента и дълго стояла край млада брезичка.

Сега влюбените стояли на това място заедно.

— Харесваше ми да идвам тук сам, бих искал тук да продължи нашият род — казал Радомир.

— И на мен ми харесва това място — прошепнала Любомила.

На сутринта, едва изгряло слънцето, на избраното място докарал с каруца Радомир няколко десетки греди, дълги пръти от ракита и малки колчета, коса. Щом започнал да коси тревата, видял: препуска на коня си в галоп Любомила. Залюбувал се Радомир на видението, сърцето му се разтуптяло. Красавицата, преди да стигне на три метра до засега невидимата граница на техния участък, скочила от коня и се затичала към Радомир.

— Поздравявам те с изгрева, творецо — казала на Радомир, усмихвайки се, Любомила. — Денят започва с добро и аз реших да докарам цветни парцалчета и да отбележа местата, където ще бъдат нашите бъдещи насаждения.

— Благодаря на теб за украсяването на деня! — отговорил Радомир.

Влюбените не се прегърнали и не се целунали. Не било прието нещо подобно преди венчавката при ведрусите. И в това имало велик смисъл: прегръдките и целувките преди зачеването на деца те не превръщали в нещо обикновено. И затова, когато се случвал моментът на зачатие, техните енергии били в най-високата си точка. И срещи те не си определяли никога.

Всеки отивал на избраното от тях място когато искал. На разсъмване всеки ден идвал винаги пръв Радомир, а след него на своя кон се появявала Любомила. След седмица Радомир направил колиба, приличаща на чудна къщичка. Два и половина метра на ширина и три на дължина. Вкопал той гредите в земята и изградил стени от сплетени вейки, а покрив направил от пръти и вейки.

Всичко това, влюбените покрили с изсъхнала трева, а вътре всички стени и тавана Любомила покрила с тъкано платно. И направила две постели: сложила слама, отгоре сено, после покрила с платно постелите.

Когато съграждали чудната си къща, влюбените често нощували в нея, но не встъпвали в интимна близост. Такава близост, преди венчавката, преди да свият гнездо, се смятала за оскърбление за бъдещите им деца.

Освен това влюбените имали много занимания. Радомир донесъл широка дъсчица, на нея направил план на участъка и обозначил всички посоки на света, отбелязал изгревите и залезите на Слънцето, и на Луната. И през деня, и през нощта нанасял на плана силата на движението и посоката на вятъра.

Любомила често заставала до краищата на участъка, дълго стояла, рисувайки във въображението си картини с бъдещите насаждения, а после вземала плана на Радомир, проверявала дали вятърът няма да им навреди или сянката.

Когато дошла зимата, Любомила по-рядко посещавала владенията на любовта. Тя тъчала в дома на родителите си платно, риза бродирала с любов за Радомир.

Но Радомир често ходел в имението, както преди отбелязвал движението на ветровете, запомнял как и къде пада снегът.

Така правели от години ведрусите своя календар на времето. Дъсчици с такива схеми имало във всяко ведруско семейство, могли да определят времето с точност до година напред и дори за две или три години. Изглеждало по-лесно да се вземе и да се прекопира подобен календар от родителския, но той нямало да бъде съвсем точен. Ландшафтът на местността се различавала малко и хълмче или горичка може да прикриват растенията от ветреца. През зимата преспите също може да бъдат различни.

Когато дошла пролетта, в мислите и на Радомир, и на Любомила проектът за имението им бил вече завършен. През ранната пролет те отново заживели заедно в своята къщичка. Сега трябвало с колчета и клончета с парцалчета да отбележат мястото за насажденията, да съгласуват проекта помежду си. А на Радомир му предстояло да изкопае кладенец, да загради извора.

Останали две седмици, преди да може да се сади в земята, и влюбените започнали да се готвят за венчавка.

Първо отишли в селището, където живеел младоженецът, а след това в селото на младоженката. И влизали във всеки дом, канели стопаните на венчавката. Тяхното посещение очаквали с вълнение във всеки дом. Всеки искал да види тяхната любов и да определи дар за бъдещия им жив дом. Когато младата двойка влизала в градината, в стопанския двор или дома, на стопаните те казвали няколко думи. Само по една фраза на всеки. Например, такава: „О, колко прекрасна е вашата ябълчица“ или „Котенцето има смислен поглед“, или „Тактична, работлива е вашата мечка“.

За всеки, който слушал похвалата на влюбените за дръвчето, растящо в градината, или за котето, живеещо у тях, това означавало признание за достойния живот на стопаните, а също, че те биха искали да имат такова растение и животно.

Младите не били канени вътре и не били черпени с нищо. Така било прието при ведрусите. Ще е нетактично за младите да се откаже на покана или угощение, но ако се заседят на гости, не биха успели да обходят всички семейства преди венчавката.

Малко нарушил правилата Арга, приятелят от детството на Радомир. Когато влюбените влезли в неговия дом и започнали да говорят с бащата, Арга изведнъж изтичал, извел от конюшнята жребеца чудо, на който се възхищавало цялото селище и вълнувайки се, започнал да говори:

— Моля ви, вземете от мен конят. Той, както и преди, никого не допуска до себе си, откакто беше покорен на панаира от Любомила.

Бащата погледнал сина си хитро и казал:

— Може би ти, Арга, не допускаш обездвачи до коня? Самият ти неизвестно защо не го обяздваш.

Арга отговорил, леко смутен:

— Не го обяздвам, сам реших, нека винаги е свободен този жребец, но сега си промених решението, вземете от мен коня — и протегнал повода на Любомила.

— Благодаря — отговорила Любомила, — не мога да взема коня, при това той е свикнал с друг, но ако има жребче от него, ние с благодарност бихме го взели.

Когато обхождането на именията приключило и настанал уреченият ден, от двете селища от изгрев бързали към участъка на младите и стари, и млади.

Застанали хората по границата на участъка земя, която младите били обозначили със сухи клонки. А в центъра, редом с колибата, се извисявало хълмче от земя, украсено с цветя. На този хълм се изкачил Радомир, с вълнение излагал той пред събралите се хора идеята за бъдещото имение.

И всеки път, когато юношата показвал мястото, където трябвало да расте някакво растение, от кръга на слушащите го хора напред излизал някой човек и заставал на посоченото от Радомир място. В ръцете си той държал фиданка на растението, което назовавал Радомир. И народът се покланял на всеки, който излизал от кръга. Защото излезлият бил удостоен с похвалата на младите, когато обикаляли именията, че е могъл да отгледа нещо прекрасно. Значи, излезлият е бил удостоен с похвала от Създателя — Баща на всичко, обичащият всички Бог.

След като завършил огласяването на проекта, Радомир слязъл от хълмчето, приближил се до Любомила, която с вълнение и трепет следяла случващото се, хванал я за ръката и с достойнство я изкачил на възвишението. Сега влюбените стояли заедно на възвишението. И Радомир заговорил пред всички:

— Пространството на Любовта тук не сътворих самичък. До мен и пред вас, хора, е моето вдъхновение прекрасно.

В началото девойката свела поглед пред всички.

Всяка жена си има собствена красота. Но може да има моменти в живота на всяка жена, когато тя се извисява над всички. В днешната култура няма такива моменти. Но тогава…

Любомила устремила своя взор към хората. В един възглас се сляло възхищението на всички, стоящи пред нея. На лицето на девойката засияла не дръзка, но смела усмивка. Енергията на Любовта я препълвала. По-силна от обикновено червенина се появила на бузите й. Излъчващото здраве тяло на девицата и яркостта на очите й обгърнали с топлина хората и всичко в пространството около тях. За миг всичко замряло наоколо.

Богиня млада пред хората в цялата си красота сияела. Любували се хората, възхитени от видението.

И затова не веднага към хълмчето, на което стояли влюбените, бавно се приближили родителите на девойката, съпроводени от възрастните и младите членове на цялото семейство.

Спрели в подножието на хълма, първо се поклонило семейството на младите, след това майката попитала девойката — своята дъщеря:

— Цялата мъдрост на нашия род е в теб. Кажи ни, дъще моя, ти виждаш ли бъдещето на избраната от теб земя?

— Да, мамо, виждам — отговорила Любомила.

— Кажи ми, дъще — продължавала майката, — всичко ли от това бъдеще ти харесва?

— Харесва ми изложеният проект. Но искам и малко свое да добавя.

Скачайки бързо от хълма, изведнъж Любомила хукнала между хората към края на бъдещата градина. Спряла и произнесла:

— Тук трябва да расте дърво с иглолистна корона, а редом с него — брезичка. Когато духне ветрец от тази страна, той ще се срещне с клоните на бора, после на брезата. След това вятърът ще помоли клоните на дърветата да му изпеят песен. Нито веднъж тя няма да се повтори, но всеки път ще бъде сладка за душата. А тук — девицата застанали встрани, — а тук цветя трябва да растат. Първо червеният цвят да запламти, тук — виолетов, малко по-късно, тук — бордо.

Поруменялата Любомила танцувала из градината като фея. И отново останалите в кръга хора идвали, бързали, носейки семена в ръка за тези точки по земята, които определяла пламенната девица.

Завършвайки своя танц, тя се изкачила на хълмчето и заставайки до своя избраник, произнесла:

— Сега това пространство ще стане прекрасно. Чудна картина ще отгледа земята.

— Кажи на всички хора, дъще — обърнала се отново към девойката нейната майка, — кой ще е венец на всичко над това прекрасно пространство? Кого от всички живеещи на Земята хора би могла със собствената си ръка да увенчаеш?

И обръщайки се към младоженеца, невестата отговорила:

— Венецът е достоен да приеме онзи, чиято мисъл е способна прекрасно бъдещето да сътвори — и с ръка докоснала рамото на любимия си, който стоял до нея. Той коленичил пред нея. И девойката поставила на главата му красив венец, изплетен от собствените й ръце от дъхави треви и цветя. След това три пъти прокарала по косите на увенчания дясната си ръка, а с лявата леко наклонила главата му към себе си. След това станал венценосният Радомир. А Любомила слязла от хълмчето и склонила леко глава в знак на покорност пред него.

Сега, както било прието, към хълмчето се приближил бащата на юношата и цялото му семейство. Спрели в почит и бащата попитал сина си венценосен, извисяващ се над всички:

— Кой си ти, чиято мисъл е способна да сътвори пространството на Любовта?

И Радомир му отговорил:

— Аз съм твой син и син на Твореца.

— Венец ти е положен на главата — предвестник на велика мисия. Какво ще правиш, венценосни, имайки власт над своето пространство?

— Прекрасно бъдещето ще сътворя — прозвучал отговор.

И пак питал бащата:

— Откъде ще вземаш сили и вдъхновение, сине мой, и венценосни сине на Твореца?

— От любовта!

Отново прозвучал въпрос:

— Енергията на Любовта е способна да пътува по цялата Вселена. Как ще можеш да видиш отражението на вселенската Любов на Земята?

— Има една девойка, татко, и за мен тя е енергията на Любовта вселенска, отразена на Земята — и при тези думи слязъл при Любомила и хващайки я за ръка, отново я възкачил на възвишението.

И двете семейства се слели в единна група, прегръщали се и се шегували, и всички се смеели.

След това юношата благодарил на присъстващите на обреда и започнали всички да садят своите дарове живи на мястото, което им бил показал.

Онези, на които не било показано място за садене, вървели по границата на участъка, отбелязана преди това, и с хороводна песен хвърляли в земята семената, които били донесли. Изминали само няколко минути, а била засадена вече чудесна градина. И отново венценосният юноша, издигайки ръка нагоре, казал в тишината:

— Подарените на човека твари от Твореца нека живеят с него в дружба.

И онези, които им били приготвили за подарък животни, приближавали към колибата, носейки в ръка коте или кученце, водейки или теленце на повод, или мече. Арга, приятелят на Радомир, им подарил обещаното жребче.

След това сплели огради от клонки и пристроили към колибата обори. И скоро временното жилище на младите било запълнено с животни, също млади. И в това бил великият смисъл: смесвайки се помежду си, те вечно ще живеят в дружба, ще се грижат едни за други и ще си помагат.

Приемайки даровете, младите отново благодарили на всички и след това с хороводи и песни, както било прието, започнал радостен празник. А младите със своите роднини се прибрали всеки в своя дом. Две нощи и един ден сега те нямало да се видят.

През това време най-добрите майстори от двете селища пренесли насечените по-рано дървета за къщата, построили я, сложили покрив, постлали пода, запушили всички дупки с мъх и треви. И жените поставили в новия дом най-хубавите плодове. Двете майки застлали постелята с ленена покривка. На втората нощ всички хора напуснали имението. Енергията на Любовта витаела над него в очакване на влюбените млади.

* * *

— Виж какво се получава, Владимире. Ведруското семейство, в дадения случай семейството на малката Любомила, е възприело появата на Любовта в малкото момиче като подарък от Бог. И се е отнесло към появата на това чувство като към нов член на своето семейство, насочен от Бог като помощник във възпитанието на малкото момиче. А може би като основен възпитател. В резултат, бабата е помогнала на момичето да разбере какво иска великата енергия на Любовта от нея, посочвайки на обикновен, разбираем за детето език конкретните действия.

Момичето с вдъхновение започва да изучава науките, премъдростите на битието, усъвършенства собствения си дух и тяло.

Кой е бил главният в успеха на Любомила? Бабата, мъдрите учители влъхвите, самото момиче или неуморимата, велика енергия на Любовта?

— Мисля, че ако махнем усилията на енергията на Любовта, то всички други участници във възпитанието на момичето едва ли биха могли да постигнат и наполовина от нещата. Но ако ги нямаше тях, енергията на Любовта едва ли би могла сама да насочи момичето по правилния път.

— Значи, станало е съвместно творение и всички се радват при съзерцаването му. А именно това иска Бог от човека.

— Съгласен съм. Самият сватбен обред е ненадминат по красота, смисъл и рационалност празник-шедьовър. Ако го сравним с днешните сватбени обреди, излиза, че сме се превърнали в окултни идиоти. Какво им остава на младите след съвременната сватба? Спомени за возене в коли, неизвестно защо до „вечния огън“, пиянска история в кафенето или ресторанта, викове „Горчиво“ и публични целувки, разпиляващи енергията, предназначена за зачеването на дете.

След ведруския венчален обред на младите им остават не спомени, а реален дом, с радост построен от най-добрите майстори, градина с множество растения, посадени от ръцете на роднините, приятелите, съседите на младите влюбени.

— Фактически на тях им остава истинското пространство на Любовта. Свято, истинско Божествено, живо гнездо, в което впоследствие става зачатието на детето. Свидетели на ведруския венчален обред са не двама, както сега, приятели, а всички роднини, цялата околност. И поставят подписите не на парче хартия, а на земята — с живи творения.

Младите, на свой ред, заедно държат изпит пред цялото селище, разказвайки за своя проект за бъдещо родово имение. Мисля, че онова, което те представят, е неизмеримо по-ценно от днешните докторски дисертации.

Разбира се, материализацията на живото пространство, дома, стопанството, красотата на действията, с помощта на което те се създават, несъмнено е важен фактор. Но не по-малко важен е още един невероятен аспект. Виж кой венчава младите. Не родителите, не някой случаен човек от общината или свещеник, когото често пъти виждат за пръв и последен път.

Любомила венчава Радомир сама! Тя му слага на главата венеца пред всички събрали се. Такова действие могат да извършат само истинските деца на Бога. Този психологически фактор не е толкова прост, колкото изглежда на пръв поглед.

Човекът, който позволява на някакви случайни хора да регистрират любовта му, на подсъзнателно ниво вече сваля от себе си отговорността за по-нататъшната съдба на семейството. Любомила, обратно, възлага я на себе си.

Между съвременните младоженци, регистриращи своя брак, и Бог — има много условности. Това е и благословията на родителите, и регистрацията в общината, и свещеникът в църквата. Между ведруските младоженци и Бог няма никого. Следователно, техният брак може да благослови само самият Бог.

И Той действително го прави с реална проява още преди полагането на венеца. Той им изпраща взаимна Любов. Ведрусите са знаели как да я приемат и да я направят вечна.

А какво се е случвало преди зачатието през ведруския период на живота на хората?