Владимир Мегре
Обредите на Любовта (34)

Венчавката на Анастасия

Прощавайки се с дядото на Анастасия, аз му казах:

— Простете ми за неразбирането, когато там, в тайгата, говорихме за целите и задачите на партията. Сега разбрах: колкото по-силно е семейството в държавата, толкова повече любящи семейства ще започнат да живеят в нея, толкова повече ред ще има в държавата.

Трябва да върнем осмислените обичаи, обредите на нашите предци. Трябва само да ги приспособим малко към съвременността. Изобщо, започвам да разбирам, че това дори не са обреди в обичайното значение на тази дума. Това е великата наука за живота. А влъхвите са най-великите мъдреци и учени.

И знаете ли за какво още съжалявам сега? За това, че не съм знаел нищо преди първата ми среща с Анастасия за обредите. За това, че с тяхна помощ може да се използват планетите с полза за семейството. Не знаех и трябваше Анастасия да роди син, а след това и дъщеря — невенчана.

Дядото някак хитро ме погледна, усмихна се в побелелите си мустаци и каза:

— А сега разбра и се замисли — от теб ли е родила Анастасия син и дъщеричка?

— Не бих казал, че много съм се замислил. Но все пак няма да е излишно и ние с Анастасия да извършим нужния обред…

— Това е хубаво, Владимире, че съжаляваш. Значи, започваш да разбираш същността на битието и къде се намира сега човешкото общество. Но съжаленията ти са напразни относно Анастасия. Тя беше венчана, преди да прекара първата нощ с теб.

Известно време даже не можех да говоря, след това едва процедих дума:

— С кого? Аз не съм се венчавал. Добре си спомням.

— Ти не си се венчал, тя ни беше достатъчна. Три дни баща ми не можа да дойде на себе си от нейната постъпка. Такова нещо е, което милиони години не би могъл да измисли нито един мъдрец. Венчана е.

— За кого?

— Може би за теб.

— Но аз не съм се венчал. И защо „може би?“ Вие какво, не знаете ли точно?

— Онова, което тя направи, Владимире, засега няма кой да го оцени. Възможно е да е създала сама велик обред и да е предоставила възможност на всички жени да направят незаконородените си деца законородени. Възможно е нещо на небето да е сътворила. Сътвореното от нея може би само влъхва би могъл да оцени. По-добре да ти разкажа всичко подред.

Когато ти дойде първия път с Анастасия на нейната полянка и се приготвяше да спиш в нейната землянка, ние трябваше да дойдем на полянката на внучката.

— Защо?

— Тя ни повика. Ние почувствахме това и дойдохме на езерото заедно с моя баща. Анастасия стоеше на брега, в ръцете си държеше сплетен от цветя венец и беше някак тържествена, приготвена като младоженка. Когато се приближихме към нея, баща ми строго я попита:

— Анастасия, какви събития ти позволиха вечерните ни мисли да прекъснеш?

— Дядовци, освен вас, нямам кого другиго да повикам, само вие сте способни да ме разберете.

— Говори — позволи й баща ми.

— Наканих се да се венчая, повиках ви като свидетели на моята венчавка.

— Да се венчаеш? — попитах аз Анастасия. — Да се венчаеш, а къде е младоженецът?

Не трябваше аз да говоря, когато баща ми водеше диалога. Той ме погледна строго. Тя не на мен, а на него, като на по-възрастен, каза:

— Когато се извършва венчален обред, отначало питат младите как ще бъде устроен животът около тях. Какво пространство ще сътворят.

Баща ми знаеше това и за да не нарушава правилата, се съгласи. Ето тук, изглежда, внучката ни очарова като в прекрасен сън. Анастасия започна да говори за бъдещите си съседи. Тя умее с мисълта си да строи холограми, знаеш го, Владимире.

— Да, зная.

— Но този път над гладката повърхност на езерото тя необикновено бързо сменяше картините за земното бъдеще. Необичайно ярки, привлекателни бяха нейните картини… Ту хора вървяха по алеите с цветя, усмихвайки се с достойнство и увереност в себе си. Ту деца към реката тичат по поляната, приличат на малки ангели. Ту изведнъж сякаш от високо виждаме в прекрасното езеро отражението на планетите… Имаше множество картини и чудни епизоди, и пейзажи с необикновена красота.

И изведнъж, сякаш от мъглата, над езерото се появи един човек, а всичко друго изчезна. Този човек стоеше в центъра на езерото, сам, и гледаше към нас. Скоро вдясно от него се приближи още един мъж, след това девойка с необикновена красота, втора, трета. След това към тях се приближиха две момчета-близнаци, хванати за ръце. Хората бяха много, всички бяха стройни, високи. Гледаха ни с добра усмивка, от която приятна топлина се разливаше по телата ни. В този момент чухме гласа на внучката:

— Дядовци, вижте: това са вашите правнуци, които мислят за вас с топла усмивка на уста. Виж, дядо мой Мойсей, от края стои момченце, то прилича на теб и погледът му свети с твоята душа.

Когато изчезнаха всички холограми, а ние продължавахме да сме под необикновено впечатление, Анастасия изведнъж произнесе.

— Как мислите, кой ще може да ме венчае?

И баща ми, не чувствайки капана, както изисква венчалният обред, попита:

— Девойко, кой може да те венчае?

А тя отговаря:

— Венчавам аз сама себе си, пред вас, небето и своята съдба. — И положи сама на главата си венеца.

— А къде е венценосният ти избраник? — попита баща ми.

— Готви се за сън. Но когато бодърства, също спи. Той нищо не знае за обредите. Него после, след години, трябва да попитате.

— Наруши правилата ти, Анастасия — строго каза баща ми. — Древната наука на влъхвите. В обреда трябва двама да участват, хората може да се венчават само помежду си. Венчалният обред не се е състоял.

— Дядо, повярвай, състоял се е, сега съм венчана пред небето. В обреда трябва двама да участват. Но нали винаги първо питат единия, после другия — за желанието им да се венчаят. Попитахте мен — аз ви дадох отговор. Избраникът нека мисли колкото иска години. Между въпросите може да мине колкото трябва време, никой не е посочил. Минута или десет години. Но дори да даде отрицателен отговор, аз ще остана венчана пред себе си. И няма да наруша вековния завет.

Баща ми искаше да каже още нещо, даже започна да говори, но в небето прогърмя, заглушавайки думите му. И се обърна, и тръгна баща ми, без да избира пътя си. Така правеше, когато беше развълнуван. Аз едва го догонвах и чувах как бързо говореше той, сякаш на себе си:

— Настойчива е тя, хитра, умна, не успяваш да й възразиш веднага. Небето сякаш вечно я подкрепя. Тя променя взаимодействието на планетите. Какво пък, жените сега имат възможност сами да се венчават и на законно основание да раждат деца… Трябва да се осмисли извършеното от Анастасия, но преди това трябва всичко да се върне в предишните закони на битието. Затова те са просъществували векове. За да се върне направеното, трябва да се възрази аргументирано. Но аз не можах: тя е хитра, умна, но аз… Аз открих как да възразя и да отменя обреда.

Баща ми изведнъж рязко се обърна и се насочи към езерото. Когато приближавахме към него, но не бяхме излезли от храстите, видяхме над езерото едва забележима, необикновена светлина. И звездите се отразяваха върху водата. И падаха, като при звездопад. А нашата внучка седеше сама на паднал бор с цветния си венец, гледаше към землянката, в която спеше ти, и тихо пееше.

Моят баща не излезе от храстите, послуша песента й, после каза:

— Тя е венчана. — И удари с тоягата си в земята. — Никой няма власт да отмени нейната венчавка. Няма друго, равно й по сила — добави тихо баща ми: — Дали от небето или от себе си е венчана нашата внучка — все едно и също е.

— А какво пееше Анастасия? Каква песен?

— Ето такава:

„Венчана съм от самата себе си.

И сега съм твоя жена. Ти си моят единствен мъж.

Ще се претворят в живота нашите мечти.

На Земята, Синята планета, ще бъде щастлив нашият син, ще бъде дъщеря ни красива и умна, на хората ще донесат много добро.

Венчана съм с теб от небето.

Завинаги съм твоя жена.

На звезда, далечна и голяма, ще живеят нашите внуци…“

Следва продължение.