Владимир Мегре
Обредите на Любовта (18)

Истинската любов непременно постига взаимност

Минали десет години. Радомир, с най-близкия си приятел с необикновеното име Арга, се разхождал из празничния панаир. Арга бил великолепен дърворезбар, рисувал чудни картини. От глина правел статуи като живи. Тези таланти той наследил от дядо си, а от баща си — умението на ковач. Дългите редици каруци с всевъзможни провизии малко интересували приятелите. Не привлекли вниманието на юнаците и редиците с всевъзможни съдове. Изобщо, главното на тези панаири не били материалните придобивки. Главното, било общуването, запознанствата, обмяната на опит.

Момците решили да отидат на мястото, където се подготвяло представление на пристигналите артисти. Изведнъж някой ги повикал:

— Радомире, Арга, видяхте ли я вече?

Радомир и Арга се обърнали. Трима младежи от селището на приятелите стояли малко по-далече, оживено обсъждали нещо и им предлагали с жестове да се присъединят към тях.

— Какво или кого да сме видели? — попитал приближилият се към тях Радомир.

— Една необикновена риза. Тя е от гладка тъкан, а бродерията й е с невиждани орнаменти, в които е скрит таен смисъл сигурно — отговорил един от тримата момци. Вторият го поправил:

— Ризата е хубава, но тази, която я продава, е много по-прекрасна. Такава девойка не помни панаирът в цялата околност.

— А как да видим това чудо? — попитал Арга.

Петимата тръгнали към мястото, където обикновено се продавали накити, разни чудни неща, хубави дрехи.

Край една каруца се тълпели повече хора. Любували се на висящата на една пръчка риза с необикновена красота. Ветрецът лекичко полюшвал плата и било очевидно, че ризата се отличава от обикновените със своята лекота и нежност. И шевиците, избродирани на яката и ръкавите, били необичайно сложни.

— Такава шарка е достойна за ръката на велик майстор — с възторг произнесъл на глас Арга.

— Какво гледаш шарката, промъкни се през тълпата, погледни кой стои редом с ризата — казал един съсед от тяхното селище.

Заобикаляйки от другия край, приближавайки се до каруцата, приятелите видели девойката.

Стегната руса плитка, сини като небето очи. Вежди — гайтани, на устните играе стаена усмивка. Плавни движения, но в тях се усеща някаква енергия. Не можеш да откъснеш поглед от момичето.

— Езикът й е остър, със стихове и басни може да говори — казал тихичко най-високият момък.

— Привидно нежна, но непристъпна като скала — добавил вторият. — Поговорете с нея.

— Аз няма да мога. Дъхът ми спря — отговорил Радомир.

Заговорил девойката Арга:

— Кажи ни, девойко, ти ли си измайсторила тази риза?

— Да, аз — без да вдига поглед, отговорила девойката.

— От скука ли я изтъка, да запълниш зимната вечер.

— Може и на изгрев да съм я бродирала.

— Каква цена искаш за своята работа? — продължавал да я разпитва Арга, за да слуша напевната й реч по-дълго.

Погледнала девицата младите момци и сякаш ги извисила в надоблачните висини. Задържала погледа си върху Радомир. И сякаш разтворила момъка в синевата. Всичко след това, той усещал като в нереален, необикновен сън.

— Каква цена? Ще ти обясня.

Красавицата, седяща в каруцата, продължила:

— Ще подаря без пари тази риза само на добър човек и храбър юнак. Ще си взема от него само нещо за спомен — младо конче, например.

— Браво, красавице! Достоен отговор, майсторке! — раздали се възгласи в тълпата. — Кончето било за спомен! Разбира от нещата красавицата.

Възгласите продължили, но тълпата не се разотивала. И изведнъж тълпата се разделила.

Арга водел красив млад жребец. Горещ бил конят и необязден, на място потропвал с копита и скачал на задни крака.

— Ама че конче! Че това е чудо-кон! Нима юнакът е решил да го даде? — шепнела тълпата.

Арга се приближил до каруцата и казал:

— Баща ми ми даде този кон. Давам го, красавице, за твоята риза.

— Благодаря — отговорила спокойната девойка. — Но аз казах и хората чуха, няма да продавам ризата, мога само да я подаря на теб, може би, или на друг юнак.

— Аха, нашата красавица се изплаши. Разбира се, конят е горещ, не всеки момък би се справил с него, камо ли жена. Конче чакаше, изхвърляше се — понесли се подигравки из тълпата. — А сега се дърпа и увърта. Какво пък, всеки трябва да се пази, конят е много горещ и необязден.

Хитро усмихвайки се, девойката хвърлила поглед и с необикновена лекота скочила от каруцата на земята.

Тълпата онемяла. Прекрасен бил, сякаш от велик художник моделиран, девическият стан. Блеснала пред всички в цялата си красота, с усмивка погледнала коня, направила три крачки към Арга, сякаш плувала, едва докосвайки земята.

От изненада Арга изпуснал повода. Изправил се на задните си крака горещият жребец. Но девическата ръка успяла да хване повода.

А после… после за изумление на хората, стоящи в тълпата… С лявата ръка девойката ловко притиснала ноздрите на жребеца. Отпускайки повода, с дясната ръка погалила коня по муцуната. И горещият жребец изведнъж стихнал. Тя накланяла главата му към земята. Жребецът се съпротивлявал, но все пак й се подчинявал. Все по-ниско, по-ниско… И изведнъж горещият кон паднал на колене пред девойката.

От тълпата излязъл побелял старец и казал:

— Така умеят да покоряват зверовете и конете само влъхвите. Старите, и то не всички. Но ти си млада девойка. Как се казваш? Чия си?

— Аз съм Любомила от съседното селище. Чия съм? Ничия. Аз просто съм дъщеря на баща си. Ето, приближава се моят строг баща.

— Де да бях строг — казал върналият се баща. — Пак ли нещо си направила, Любомилка?

— Нищо особено. Поиграх си малко с жребчето.

— Малко? Виждам. Пусни коня. Време е да се прибираме.