Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Строителите на съвременна България (1)
Включено в книгата
Година
–1911 (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
aradeva (2014-2015)
Допълнителна корекция
metiv (2014-2015)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2015)

Издание:

Автор: Симеон Радев

Заглавие: Строителите на съвременна България

Издание: Трето издание

Издател: ДИ „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: монография

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.III.1990 година

Редактор: Рашел Барух

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Мария Йорданова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1611

История

  1. — Добавяне

IV
Националното движение в Румелия против Берлинския договор

Европейската комисия за изработване на Органическия устав. — Първите конфликти между руските делегати и европейските. — Сър Дръмонд Уолф против руската окупация. — Всенародни прошения до комисията. — Нередовности в сметките на руските власти в областта. — Бурни демонстрации в Ямбол и Сливен. — Устройството на автономията. — Масово съпротивление срещу правото на Турция да държи гарнизони в Източна Румелия. — Генерал Обручев с мисия от руския цар до султана и до българите в Пловдив. — Калпакът на Алеко паша приветствуван от населението като християнски символ.

Националната криза в Източна Румелия се разреши, както и в княжеството, по мирен начин; но тук тя произведе по-големи тревоги и се ознаменува с бурни инциденти. Положението в известен момент се бе тъй усложнило, че в меродавния европейски печат се говореше вече сериозно за една международна окупация на размирната област. Всички в странство бяха под впечатлението, че българската маса, въоръжена, екзалтирана, зле осведомена — подстрекавана тайно от руските власти, — ще противопостави срещу постановленията на Европа устрема на един отчаян народ, решен да не се подчинява.

Самата европейска комисия, която трябваше да изработи Органическия устав, бе повярвала на тая обезпокоителна мълва и отлагаше своето заминаване за Пловдив, боейки се за своята безопасност. Тя държа първите си заседания в Цариград в един палат на Канлиджа. Там тя се зае веднага за своята работа. Първите й грижи бидоха посветени на финансовото състояние на провинцията. Член XIX от Берлинския договор предвиждаше, че щом европейската комисия се събере, тя ще вземе под своя надзор финансите на Източна Румелия. Още в първото заседание френският делегат барон де Ринг предложи да се назначи немедлено някой чужденец, специалист, който да поеме управлението на финансите в областта, дорде се учреди в нея новият строй, предвиден от договора. Барон де Ринг поиска също, щото комисията да влезе в споразумение с Отоманската банка[1], на която да се възложи събирането на преките и косвените даджия. Комисията избра двама от своите членове, италианския делегат Вернони и турския Абро ефенди, за да почнат преговори за тая цел с Отоманската банка.

Предложението на барон де Ринг биде прието не без дълги разисквания. Първият руски делегат, полковник Шепелев[2], въстана против привилегията, която неговите колеги искаха да дадат на Отоманската банка; той поддържаше, че комисията трябва да се отнесе до няколко кредитни учреждения, като предпочете онова, което ще представи най-износни условия. Спорът се разшири и стана по-нервозен с намесата на сър Дръмонд Уолф[3], язвителен и страстен дипломат, който питаеше спрямо Русия традиционната омраза на торите. Уолф бе забелязвал в хода на пренията, че комисията има право на контрол върху цялата администрация на Румелия. Според него руската окупация не обгръщала правото на гражданско управление; тя се отнасяла само до военните дела; всичките други власти оставали под съвкупното ръководство на Европа, представена от своите делегати. Той цитираше думите на граф Шувалова, който в едно заседание на Берлинския конгрес бе казал: „В Източна Румелия на Русия не предстои едно изолирано дело: там Европа замества Русия и може да постъпва, както й се вижда за удобно.“ Това изявление на руския пълномощник изглеждаше наистина да дава на претенциите на сър Дръмонд Уолфа известна юридическа основа. Самият текст на договора обаче не беше изричен. От него полковник Шепелев вадеше от своя страна заключението, че мандатът на Европейската комисия е само законодателен. Разискванията бяха, за едно събрание от дипломати, много остри. От двете страни прозираше едно нервозно настроение, някаква скрита неприязън, като че ли желанието да се продължи тук борбата, която в Берлин се бе завършила с поражението на Русия. Шепелев, безхитростна войнишка натура; Цертелев, нервозен млад човек, малко суетен — и двамата неопитни, и двамата възбудени срещу Европа, която бе унищожила плодовете на руската победа, се хвърляха в разискванията с всичкия жар на душата си и изпадаха в трудни положения, от които безуспешно се опитваха да излязат с горди думи. Сър Дръмонд Уолф бе за тия сантиментални новаци в дипломацията твърде опасен противник: евреин по произхождение, потомец на прочуто банкерско семейство, той бе наследил от своята раса и от своята среда извънредна гъвкавост на ума, към която той прибавяше в психологическите моменти на спора една хладна и иронична надменност, присъща на англичаните. Делегатите на другите велики сили се показаха наглед неутрални, в действителност те бяха също враждебно настроени спрямо Русия. Само представителят на Германия заемаше понякога руска страна: Бисмарк искаше да изглади в Петербург лошото впечатление, произведено от Берлинския конгрес.

Първите две заседания се минаха в борба относително ограничението на руските права в Източна Румелия. Дръмонд Уолф предлагаше да се направят постъпки пред Портата за немедлено назначение на генерал-губернатор и на офицери за жандармерията и полицията. Той повтаряше пак, че правото на военна окупация, което Силите бяха дали на Русия за известен срок, не включвало и гражданското управление на областта. На възражението на Шепелева, че управлението на Източна Румелия до изработването на Органическия устав е въпрос между Русия и Турция, френският делегат барон де Ринг запита: „За чл. XXV от Санстефанския договор ли е думата?“, готвейки се да протестира против споменаването на един дипломатически инструмент, унищожен от Европа. Шепелев приключи уместно спора, като забеляза, че не иска да разисква въпроси, които излизат вън от компетентността на комисията.

В третото заседание — нов инцидент, тоя път повдигнат от руските делегати. Касаеше се до реформите за Македония. Както е известно, чл. XXIII от Берлинския договор постановяваше, че във вилаетите на Европейска Турция ще бъдат съставени комисии от местни първенци, които да изработят въз основа на Критския устав от 1869 г. наредби, които Портата ще представи на одобрение от делегатите за организирането на Източна Румелия. Княз Цертелев предложи да се поискат от турските пълномощници сведения върху мерките, които Турция била взела за приложението на тая клауза. Абро ефенди остана твърде неприятно изненадан от тоя въпрос: Портата нито бе свикала въпросните комисии, нито имаше намерение да ги свика. Той възрази обаче, какво наредбите, предвидени от чл. XXIII, ще бъдат съобщени на делегатите, преди Портата да ги обнародва, както гласеше, собствено, и договорът. Дръмонд Уолф подкрепи мнението на турския представител, като обясни, че то е съгласно с процедурата, предвидена от Силите. Руските делегати настояваха при все това за един положителен отговор. Ние искаме да знаем, питаше Шепелев, дали Турция е назначила вилаетските комисии, или „се ограничава с намерението си да ги назначи един ден“? Цертелев от своя страна забелязваше, че делегатите имат срок от три месеца, за да привършат своята задача, и че дотогава проектът за македонските наредби трябва да е изработен, за да може европейската комисия да се произнесе върху него. Усилията на руските делегати останаха обаче безуспешни. Комисията не искаше да усложнява своята работа; освен това някои Сили бяха заинтересувани да се не бърза с приложението на чл. XXIII, на първо място Австрия, която още тогава гледаше на Македония като на своя зона на влияние. Австрийският делегат Калай[4] заяви наистина, че комисията няма право на никаква инициатива относително македонските наредби; тя ще си даде мнението върху тях, ако Портата й ги представи; ако ли не, тогава остава на посланиците в Цариград да направят нужните постъпки. Другите делегати се присъединиха към мнението на Калая.

И като представител на една държава, прямо заинтересована в балканското равновесие, и като силна личност, Калай упражняваше голямо влияние над своите колеги. Към един необикновено широк ум той прибавяше и голяма компетентност по Източния въпрос. Автор на една забележителна история на сърбите, той познаваше отлично южното славянство, психологията му, националните му стремежи. През своята консулска кариера той бе можал да изучи добре и турците, чийто език владееше отлично. В комисията той бе безспорно най-добре подготвеното лице за задачата, която й предстоеше. Върху него впрочем се възложи да приготви и програмата за Органическия устав.

Калай се постара да състави тая програма в най-свободолюбива смисъл. „Комисията ще се старае да даде на Източна Румелия, казваше той в едно официално изявление, едно устройство, което да отговаря, доколкото позволяват събитията, на духа, който е продиктувал учрежденията на Западна Европа, за да може областта да участвува в движението на съвременната култура и да се ползва от нейните благодеяния.“ Програмата, представена от Калая, полагаше наистина принципиалните основи на един модерен политически строй: гражданските свободи бяха санкционирани и за парламентарния режим на страната се предвиждаха здрави условия.

Но не за една образцова автономия мечтаеше българското население в областта, а за присъединение към княжеството. Идеята за една насилствено осъществление на осуетеното народно единство екзалтираше умовете. В очите на най-благоразумните хора едно просто подчинение на несправедливия и жесток Берлински договор се виждаше като престъпление спрямо българския патриотизъм. Насърчавана от руското офицерство, областта трептеше от яд, от смътни надежди и от нетърпение.

Такова настроение завари европейската комисия, когато на 21 октомври се премести от Цариград в Пловдив. Нейните опасения от смутове не се сбъднаха, но тя се почувства още от първия ден под силния морален натиск на местното население. Водителите на българското дело устроиха големи национални демонстрации, впечатлението от които бе дълбоко у делегатите. На 28 октомври на комисията биде подадено от 12 души[5], принадлежащи на ръководящата интелигенция в страната, едно прошение, което формулираше българските искания. Подир това всеки ден последваха нови заявления, се по-енергични. Едно от тях носеше 2 300 подписа. На 1 ноември комисията прекъсна два пъти заседанието си, за да приема депутации от населението.[6] Пристигането на тия депутации не бе всякога мирно. Еднъж зданието, в което заседаваше комисията, биде окръжено от една многохилядна тълпа, която протестираше с голямо възбуждение против възстановяването на турския режим. Простото население се боеше наистина да не би комисията да върне пак турците. В такъв дух се водеше, собствено, агитацията и от интелигентните българи, и от руските офицери. За да се разсее това предубеждение, делегатите натовариха Калая да обясни на населението истинските намерения на комисията, като даде едно резюме на принципите, от които тя ще се ръководи при изработването на Органическия устав. Калай даде тия осветления в едно писмо, отправено до 12-те народни водители, които бяха подписали първото прошение. Като излагаше начина, по който комисията схваща своята задача, той предупреждаваше българите за опасностите, на които те могат да се подвергнат, ако се противопоставят на волята на Европа. Писмото на Калая не произведе обаче никакъв ефект. Вълнението в страната продължаваше, предвещавайки бурни инциденти между комисията и населението. Тия инциденти не закъсняха да избухнат по повод финансовия въпрос.

Отначало финансовият конфликт, както забелязахме, се захвана между комисията и руското окупационно управление. Комисията избра още в първите си заседания в Цариград един финансов комитет, състоящ се от Абро ефенди, де Кутули и лорд Донугмор. След преместването си в Пловдив тя назначи за главен директор на финансите в Източна Румелия немеца Шмит[7], инспектор на агенциите на Отоманската банка. Шмит трябваше да вземе в ръцете си цялото финансово управление, счетоводството, наличността в касите. Преди това обаче новоизбраният комитет биде натоварен да направи едно изложение на финансовото състояние на страната. Това изложение откри странни неща в окупационната администрация. В една сметка, представена от руската финансова власт, комитетът можа да прочете следните изумителни редове: „Пътни разноски на делегатите, които ще протестират против Берлинския договор: 151 рубли и 97 копейки.“ Дръмонд Уолф, който дебнеше и най-малкия повод, за да създава неприятности на Русия, не можеше да пропусне без протест това наивно доказателство за двуличието на руската политика в Източна Румелия: той обсипваше Шепелева и Цертелева с безпощадни сарказми. Безпомощността на руските делегати срещу язвителния англичанин прави в протоколите на комисията неизразимо тягостно впечатление.[8] Напразно те се стараяха да отразяват неговите отровни удари. „Княз Дондуков-Корсаков е подарил 8 000 лири на Карлово: отде са взети парите? В Пловдив се строи водопровод: с чии средства?“ На тия въпроси на Дръмонд Уолфа Шепелев отговаряше: „Това са жертви, които прави Русия от себе си в полза на местното население.“ Комисията обаче знаеше, че всичко това бе извършено за сметка на румелийските финанси, и фалшивото положение на руските делегати ставаше от ден на ден по-неприятно. Най-неловко бидоха те поставени по въпроса за продаването на десятъка.

На 21 септември 1878 г. княз Дондуков-Корсаков продаде десятъка на Източна Румелия на един френски предприемач, назоваем Марешал. Контрактът, подписан от генерал Домонтович, бе сключен, както се изразява рапортът на финансовия комитет, при условия, „твърде малко благоприятни за съкровището“, и „с цени, странно намалени и съвсем несъразмерни с текущите пазарни цени“. В контракта бе уговорено (чл. 5) Марешал да внесе в аванс 3 милиона лева; в случай на закъснение сделката оставаше недействителна и Марешал се задължаваше да плати като наказание 25000 л. зл. Марешал брои на княз Дондукова аванса от 3 милиона. Какво станаха тия пари? Никой не знаеше. „Колкото за 3-те милиона, броени в аванс от г. Марешал срещу стойността на десятъка, казваше Калай в едно заседание на комисията, за тях не се споменава нищо в сметките, представени от руската власт, и рапортът на финансовия комитет не съдържа никакви данни върху предназначението, което е било дадено на тази сума.“ Три милиона, сума колосална, като се вземат предвид скромните тогава румелийски финанси, бяха изчезнали по един странен начин, бяха се изпарили като дим[9]… Запитан от колегите си, Шепелев заяви, че Русия не е изтеглила никаква сума от Източна Румелия. Тогава Дръмонд Уолф прочете следната извадка от едно писмо, отправено от Мелникова, началник на Азиатския департамент, до английския посланик в Петербург:

От сведенията, доставени напоследък от княз Дондуков, се вижда, че никакъв приход не е бил продаден и че сумите, изпратени в София[10], са били предназначени да ни обезщетят за поддържането на милицията и на окупационния корпус на Румелия.

Прочитането на това писмо подействувало като гръм: сразен от изненада, Шепелев се смути съвсем и не се опита даже да намери някакво възражение. Едва подир една седмица той се постара да изглади противоречието, в което се бе поставил с Петербург, но аргументите му бяха очевидно несъстоятелни. Дръмонд Уолф приключи полемиката с изричното твърдение, че трите милиона са били пратени в София и че те трябва да послужат за заплащане на една част от разноските по окупацията.

Продажбата на десятъка се ознаменува с друг неприятен инцидент. На 24 септември, три дена подир подписването на контракта, княз Дондуков бе писал на Марешала, че в държавните магазини в Пловдив и Сливен имало 290000 торби[11] жито и 100000 торби други зърнени храни. Когато Шмит направи проверка в двата тия града, оказаха се всичко на всичко 190000 торби. Къде се бяха дянали другите? Напразно финансовият комитет задаваше тоя въпрос на руските власти: те не бяха в състояние да дадат никакви сведения. Една крупна, нагла кражба бе извършена незабелязано и безследно: какъв триумф завинаги будната неприязън на Дръмонд Уолф! От бързината, с която биде продаден десятъкът — няколко дена само преди да бъде свикана европейската комисия, — от отсъствието на всякаква диря за броения от Марешала аванс, от огромния дефицит, открит в Пловдив и Сливен, английският делегат съставляваше срещу руските окупационни власти един брутален и жесток обвинителен акт. Такъв бе, значи, режимът, за чието продължение се бореха българите чрез безбройни петиции! „Наша длъжност е, казваше от своя страна Калай в комисията, да ги осветлим и да им обясним защо ние не можем в техния собствен интерес да държим сметка за техните желания и защо ние считаме за нужно да създадем една по-сериозна организация от оная, за чието запазване те се молят.“ Непосредственото заключение от всички тия открития в деятелността на окупационните власти бе, че финансите на областта трябва да минат по възможност най-скоро в ръцете на Шмита. Но русите не желаеха да търпят контрола на Шмита и не мислеха да му признаят никакви права, а българското население виждаше в мисията на тоя немец, дошел от Цариград и за който се носеше мълва, че бил султански чиновник, една решителна стъпка към възстановлението на турското господство. Когато директорът на финансите тръгна от Пловдив, за да обикаля провинцията, по цялата страна се разнесе едно чувство на възмущение и протест.

Шмит почна с Хасково, дето на 10 ноември, сряда, пристигна заедно с лорд Донугмор и с Ив. Ев. Гешов, секретар на финансовата дирекция. Неговото намерение бе да направи проверка в касата и регистрите и да инспектира въобще финансовата служба в окръга. Руските власти обаче заявиха, че не са получили никакви инструкции, и отказаха да го пуснат в казначейството. Състави се акт за това и Шмит се върна заедно с другарите си в Пловдив.

Неуспехът на Шмита биде почувстван от комисията като едно грубо незачитане спрямо нея. Щом се свика на заседание, тя протестира срещу поведението на русите и поиска обяснения от генерал-губернатора в Пловдив генерал Столипин.[12] Добросъвестен чиновник и коректен човек, Столипин страдаше еднакво от злоупотребленията на едно управление, срещу което той бе безсилен, и от двуличието на една политика, за която той не виждаше изход. Той бе противен на задкулисната игра с демонстрации, която енервираше европейската комисия без никаква полза за самата област. Окупационните власти се намираха обаче под влиянието на княз Дондукова-Корсакова, който бе се похвалил, че ще осуети приложението на Берлинския договор в Източна Румелия. Пред някои европейски делегати той бе казал: „Je e’en laisserai pas de Thrace (trace)“[13] — нещастно игрословие, което бе разположило срещу него цялата комисия. Въпреки скритата опозиция, която срещаше у последователите на княз Дондукова, Столипин се постара да изпълни искрено обещанията за съдействие, които даде на делегатите.

Когато на 30 ноември — придружен тоя път и от Калая — Шмит пристигна в Нова Загора, чиновниците му предадоха регистрите без възражение. Но тоя път въстана против Шмита самото население. Утрента в града се бе пръснала мълвата, че един турски чиновник дошел да дигне парите, за да ги изпрати в Цариград. Скоро една многобройна тълпа обиколи казначейството. Дворът, коридорите се изпълниха с възбудени хора, които викаха и жестикулираха застрашително. Шмит помоли околийския началник да покани множеството да изпрати няколко души, които да кажат какво иска народът. Подир три-четири минути влезнаха при Шмита 15-тина жени, които, разярени и плачущи, му разказваха, че турците са убили мъжете им и че българите ще защищават до смърт свободата си. Докато Шмит и другарите му се разправяха безуспешно с жените, влезнаха и няколко мъже, които заявиха, че множеството кани пратениците на комисията да излезнат на двора, за да чуят народните искания. „Излязохме на двора, разказва Шмит, неколцина говориха против Берлинския договор, разделението на България, връщането на турското правителство, черкезите и башибозуците.“ Калай, който знаеше малко-много български, почна да приказва на тълпата, стараейки се да я разувери, в нейните предубеждения. Но тя не искаше да го слуша. Възбуждението растеше в нея всяка минута. Дюкяните бяха затворени и целият град се стичаше тук, настръхнал. От множеството се явяваха импровизирани оратори, речите на които се посрещаха с бурни одобрения. Един от тях говори против Англия, която изневерила на българския народ. Други проклинаха Бисмарка. Сетне от ужасната врява и от виковете нищо не се разбираше. Околийският началник се опита да тури край на тая демонстрация, която не предвещаваше нищо добро. Един диалог се почна между него и тълпата. „Искате ли да ни оставите да работиме?“ — запита той. „Не“ — викнаха хиляди гласове. Той обясни, че е получил заповеди от Столипина. „Искате ли да признаете неговите заповеди?“ „Не.“

Секретарят на околийския началник се намеси: „С вашето поведение вие отказвате да признаете Шмита.“ „Отказваме!“ — ревна тълпата. „Отказвате, значи, и генерал-губернатора, представител на княз Дондукова.“ „Отказваме го!“ „Вие не признавате тогава и самия княз Дондуков?“ Гласовете протестираха при името на Дондукова: „Не, него го признаваме.“

Населението знаеше, че княз Дондуков симпатизира на националното движение. Вечерта бе пристигнала една сума от 30000 лева, пратена от него. Тая щедрост, проявена в такъв момент, се показа съмнителна на лорд Донугмор и в своя рапорт до комисията той не забрави да намекне, че демонстрациите се подбуждали от Дондукова. Малко по-късно Дръмонд Уолф формулира изрично това обвинение. „В изпълнението на нашата задача, заяви той, ние сме се сблъсквали постоянно с препятствия, които безспирно се повтарят. Тия препятствия са предизвикани от явната и очевидна опозиция на негово високопревъзходителство княз Дондуков-Корсаков, опозиция, която впрочем той бе ни известил предварително. Въпреки благосклонната политика на неговия господар, въпреки повтаряните уверения на императорските министри и на г.г. генералите Тотлебен[14] и Столипин, които на няколко пъти заявиха, че негово величество императорът дал най-формални заповеди за бързото изпълнение на Берлинския договор, княз Дондуков-Корсаков не престава да преследва своята цел и парализира по тоя начин всичката ефикасност на нашата работа.“ Дръмонд Уолф заключи с тия заплашителни думи: „Хвърлям върху н. високопревъзходителство княз Дондукова всичката отговорност за усложненията, които биха могли да последват.“

Европейските делегати въставаха въобще и против парадоксалното положение, в което княз Дондуков се бе поставил спрямо автономната област. Императорски комисар в княжеството, дето си бе пренесъл окончателно резиденцията, той искаше същевременно да държи под своето високо ръководство и управлението на Източна Румелия, създавайки по тоя начин между двете български земи едно фактическо единство, ходяще в разрез с Берлинския конгрес. Комисията неведнъж протестира против незаконността и задкулисния характер на тая постоянна намеса на Дондукова в източнорумелийските работи. Столипин, който не смееше нито да се освободи от опеката на княза, нито да се подчинява напълно, бе в крайно затруднение, осезаемо в неловките му хитрувания с комисията.

Между туй делегатите, стимулирани от Дръмонд Уолф, настояваха, щото финансовото управление да се предаде в най-къс срок в ръцете на Шмита. За тях бе вече една лична амбиция да сломят масовото съпротивление на българите, зад което те виждаха една игра на руската двуличност. На 10 февруари вечерта Шмит пристигна в Ямбол, отдето на другия ден той трябваше да замине за Сливен. Той се готвеше да тръгне, когато на часа 7 и половина сутринта околийският началник дойде да му съобщи, че се забелязва голямо вълнение в населението. Скоро след това наистина една голяма тълпа обиколи дома, дето бе влязъл Шмит. Тя намери пред вратата файтоните, които го чакаха, и ги изпочупи. Околийският началник, считайки положението за критическо, поиска помощ от плацкоменданта Саязевич; но последният не разбра писмото му или се престори, че не го е разбрал. Началникът изпрати тогава своя драгоманин, но той не можа да мине през тълпата. Един казак, който тръгна на негово място, биде арестуван от манифестантите, които му взеха писмото и го разкъсаха. В това време множеството се стараеше да нахлуе в двора. Понеже стените бяха високи и пътните врата здраво противостояха, то реши да подпали къщата. Донесоха се главни и подир няколко минути стряхата задимя. Един стихиен вик се издигна от екзалтираната маса, у която се бе събудил необузданият инстинкт на разрушение. Един пристав изскочи из къщата да търси пожарната команда; но в един миг гражданите го заловиха, откъснаха му пагоните, влачиха го по улицата, ругаха го най-грубо. Ожесточението на тълпата се развиваше между туй във формено изстъпление. В това време някой извика: „Да срутим стените!“ — и всички се спуснаха да откъртват камъните. Най-сетне, към часа 11, пристигна генерал Маркозов с казаците. Генералът помоли тълпата поне да остави Шмита да си отиде. „Не, чуваха се гласове, искаме по-напред да му видим суратя!“ След дълги разисквания, в които Маркозов почна да губи търпение, реши се, че от името на народа една депутация ще се яви при Шмита и ще му поднесе адрес. Адресът гласеше: „Понеже вие сте представител на една комисия, която е натоварена да върне турските власти в областта, невъзможно ни е да ви поверим касите, поверени вече на избрани от нас чиновници. Трябваше да ни дойдете на помощ във време на прочутите кланета, да ни покровителствате против турското варварство, за да имате сега правото да искате касите.“ Въпреки тоя остър тон на протеста, свиждането стана по много любезен начин. Депутацията се ръкува с Шмита и го попита за здравето му; сетне му заяви, че населението не е против неговата личност, а против мисията му. Току-що си бе отишла депутацията, влезнаха една дузина жени, разрошавени, екзалтирани, говорещи всички отведнъж. Шмит не ще да е разбрал много нещо от това, което те са му надумали. „Жените ми казаха, докладваше той сетне в Пловдив, че съм англичанин, пратен от султана да взема парите.“

Видя ли тълпата, че Шмит не е страшният човек, който тя си бе въобразила, или възбуждението й се изпари естествено, след като казаците обуздаха нейната фурия? Подир пладне Шмит можа безпрепятствено да излезе от обсадното положение, в което бяха го поставили манифестантите. Той потегли за Сливен.

Сливен бе тогава центърът на патриотическата агитация. Споменът от революционните борби тук бе много жив и гимнастическите дружества възбуждаха краен ентусиазъм. Голямата наранена душа на Скобелева, който имаше резиденцията си в Сливен, въодушевляваше града с всичките си болезнени ярости. Сигурно бе, че, тръгвайки за Сливен, Шмит отиваше на едно неприятно приключение. Наистина, щом той се приближи до града, наскачаха от край пътя няколко души, които спряха колата, снеха юздите на конете и казаха на Шмита да си върви назад, тъй като народът няма да позволи на „потурчения англичанин“ да влезе в Сливен. На 200 метра по-далеч от тази сцена бе натрупана една осемхилядна тълпа, от която се издигаха враждебни викове. Смутен, Шмит реши да се върне: тогава тълпата се спусна да го гони. Конете, уплашени, търтиха да бягат, файтонът отскачаше от лошия път, а манифестантите тичаха подире запъхтени, с див рев. Някои от тях откъртваха камъни от шосето и замеряха беглеца. Един камък удари вицегубернатора Римски-Корсаков, който бе се опитал да увещава многолюдието. Чак до моста на Тунджа трая преследването: тук мъжете се спряха и за всеки случай заеха позиция.

Шмит се върна в Пловдив много уплашен. От всичките тия инциденти той бе изнесъл впечатлението, че руските власти не са искали да го защитят; не бе далеч той и от мнението, че те са даже подбуждали тайно духовете, за да се окаже неговата мисия невъзможна. Както и да е, европейските делегати счетоха, че скандалът е надминал всичките граници, и дадоха на Столипина един вид морален ултиматум. Столипин заяви тогава, че той лично ще придружи Шмита в Сливен.

Тръгнаха тоя път Шмит, Столипин, де Кутули, Кесяков и един драгоманин, полякът Скрижовски. В Ямбол всичко мина благополучно. Столипин направи преглед на дружината и на гимнастиците, които му устроиха овация. Пристигането в Сливен стана също без никакъв инцидент. Скоро след това обаче, към часа 3, се почнаха манифестациите. Около къщата, в която бяха слезли чужденците, се набра маса народ. Жените нахлуха в градината; мъжете се изкачиха по околните стрехи, а децата се покатериха по дърветата. Отвсякъде се вдигаше една пъклена врява. Столипин излезе на прага да види какво става; неговата строга фигура причини известно смущение, но подир един миг виковете се възобновиха. Най-френетични бяха, както всякога, жените. Руските офицери ги влачиха по земята, за да ги извадят от градината. Когато всичко бе изпразнено, Столипин постави часови на вратата.

Тълпата се пръсна след това, но за да се събере отново пред конака. Тук бе касата: нейното пазене се повери на жените. Те се разположиха на бивак пред зданието и решиха ден и нощ да не мръдват.

Нощта мина спокойно, но за през деня се предвиждаха нови манифестации. Може би щеше да стане нужда да се употреби оръжие, тъй като Столипин не желаеше да отстъпи на тълпите; от друга страна, русите негодуваха при мисълта да пролеят българска кръв, за да въдворяват в длъжност един султански чиновник. Едно щастливо вдъхновение дойде тогава на Столипина: той повика председателя на гимнастическото дружество, българин, и му каза: „Вие ще ни вардите с вашите хора; дайте ни 30 души за часови.“ Председателят изпадна в голямо затруднение, тъй като той бе един от водителите на движението; но той се подчини. Гимнастическата милиция застана на стража.

Настана след това едно видимо спокойствие, от което Шмит се възползва, за да се разходи из града. Но щом биде забелязан по улиците, тълпата пак се натрупа подире му. Кесяков, за да я успокои, обясняваше й, че Шмит не е турчин. „Тогава англичанин е!“ — отговаряха гражданите, не по-малко враждебни. Скоро те го заобиколиха и кой знае какво щеше да стане с него, ако не бе дошла войска да го отърве. Между два реда войници той мина набърже и отиде да се скрие в една къща, отдето излезе при падането на нощта.

Шмит и де Кутули преспаха у д-р Мирковича. Сутринта, към 10 часа, тълпата обиколи Мирковичовата къща, повали стражата и нахлу в двора. За щастие милицията се завтече навреме и удари с дръжките на пушките разпръснаха манифестантите. Сетне тя зае позиция на улицата. Тук насмалко щеше да стане формен бой. Тълпата нападаше с камъни; неколцина от тълпата бяха наранени. Тогава милицията запрегна пушките. При тоя жест простолюдието се разбяга. Щом се освободи улицата, Шмит и де Кутули тръгнаха да отидат при Столипина. Милицията бе образувала около тях един жив плет. Въпреки това обаче по пътя тълпата пак ги нападна с камъни. Един офицер падна ранен. Милиционерите насочиха пак пушките. Върху тях се хвърлиха тогава жените. „Срам да ви е!“ — викаха те вън от себе си. Един млад момък отвори гърдите си, изпречи се пред един войник: „Стреляй!“ — каза му той. С големи мъки Шмит и де Кутули пристигнаха невредими при Столипина.

Положението ставаше съвсем критическо. Шмит не можеше да се покаже на улицата, без да предизвика буйства: пръснал се бе слух, че тоя Шмит бил в действителност някой си Исмит, родом от Смирна, и че той бил взел участие в българските кланета. За да докаже, че не е турчин, нещастният немец бе турил на бутониерката си ордена на пруския „Железен кръст“, но напразно: населението не искаше да го види. Кутули като французин бе предмет на особено внимание; щом той се явеше сам, чуваха се отвред викове: „Да живее Франция!“, но и той не можеше да пристъпи към изпълнението на мисията, за която бе дошел. Конакът наистина продължаваше да бъде обсаден от жените. Очевидно бе, че само със сила те ще могат да бъдат разпръснати. Но нямаше ли да се предизвика по тоя начин някое страшно кръвопролитие? Затова ли бе дошла руската войска, за да се сражава с беззащитни жени? Вечерта в дома на Столипина се свика военен съвет. Тук присъстваше и началникът на щаба на Скобелева[15]. Руските офицери бяха дълбоко развълнувани. На излизане от съвета Столипин съобщи, че ще прати войници да освободят конака. Стана тогава една трагична сцена; казаците заловиха жените за ръцете, за нозете, за косите и ги влачиха по земята. Един раздирателен писък изпълни нощта. Мъжете се затекоха. Между тях и войската са захвана люта борба. Паднаха неколцина ранени. Сетне се почна паническо бягство. Ротата зае конака. Още веднъж манифестациите не се повториха. Движението бе достигнало до своя най-висок момент и, победено, то вече стихна. При все това Шмит не посмея да отиде в конака. Той счете за благоразумно да повика при себе си чиновниците; колкото за касовите книги, Столипин обеща да ги донесе в Пловдив.

Деятелността на комисията тръгна сега мирно. Скоро тя свърши окончателно редакцията на Органическия устав. На 15 март барон де Ринг попита какво е направено за изпълнението на член XXIII от Берлинския договор. Асим паша възрази, че никакъв срок не е определен от конгреса за тоя член. Разискванията, които се захванаха по тоя повод, не доведоха до никакъв резултат. Уморена, комисията искаше да приключи своята работа. На 24 март тя замина обратно за Цариград.

Изработеният от комисията Органически устав бе доста либерален. Той учредяваше в Румелия едно областно събрание със законодателни функции и един Постоянен комитет, оригинално учреждение, което бе нещо средно между сената, държавния съвет и българската постоянна комисия. За изборите за Областното събрание бе предвиден малък имуществен ценз с многобройни изключения, отнасящи се до либералните професии. Постоянният комитет бе избиран от Областното събрание. Управлението бе разделено на 6 министерства, наречени дирекции. Всички права на личността и всичките граждански свободи бяха много здраво гарантирани в устава. Страната бе поставена спрямо Портата в отношение едва ли не на фактически независима държава. Предвидено бе наистина, че султанът ще има право на veto относително решенията на Областното събрание, но всички чувствуваха, че това право ще остане съвсем теоретическо.

Обнародването на Органическия устав произведе добър ефект у българското население. То видя, че новият режим ще даде на областта едно самостоятелно управление, основано на европейски начала. Безпокойствието идеше сега от мисълта за турските гарнизони. Берлинският договор даваше наистина на Портата правото да заеме с войската си стратегическите места на Балкана откъм румелийска страна. Щеше ли Турция да упражни това свое право? Щяха ли да допуснат Силите, щото турските войски да се възвърнат в една провинция, в която те бяха извършили кланета, от които се ужаси цяла Европа? Тия въпроси се разискваха с голяма тревога от населението. Общото решение бе, щото по никой начин турските гарнизони да не се допуснат в Румелия. Народът бе решен да се противи тоя път на силата със сила. Гимнастическите дружества, основани през есента, развиха неуморима деятелност. Всички мъже, способни да носят оръжие, бяха на крак. Всичката тази демонстрация на военни сили произвеждаше в странство силно впечатление. Още на 6 ноември, когато старият Тотлебен произведе в Пловдив един парад, на който дефилираха заедно с младите войници и гимнастическите дружества, европейските делегати, които присъствуваха на това военно тържество и видяха ентусиазма на населението, писаха на правителствата си, че турците не ще могат да влязат в областта без кръвопролитие. До пролетта обаче въпросът оставаше открит. Турция не смееше да упражни своето право, нито да се откаже от него. А военните приготовления на българското население продължаваха посред голямо възбуждение. Руските офицери открито насърчаваха противостоението. В Сливен Скобелев държеше пламенни речи в наполеоновски стил и съветваше българите да измрат на границата, преди да пуснат един турски войник в земята си. „Със Скобелева, разказва генерал Николаев, правихме полеви поездки; той ни посочваше къде можем да дадем отпор на турските войски, ако те се опитат да навлязат. Ходихме с него от Калофер чак до Сливен. Всички мислехме, че ще имаме непременно бой с Турция, докато генерал Обручев[16] пристигна с едно писмо от царя.“ Обручев пристига в Пловдив на 24 април и на другия ден в съборната църква „Св. Богородица“ прочете прокламацията на Александра II. Църквата бе пълна с народ. Службата се извършваше от екзарха. След богослужението Обручев се качи на архиерейския престол и гръмогласно извика: „Българи! Чуйте думите на руския цар!“ Настана тържествено мълчание. Той прочете декларацията на руски. В нея между другото се казваше: „Освен генерал-губернатор от ваша народност, назначен от Портата със съгласието на великите сили, вие не ще видите в страната никакви турски власти.“ Екзархът повтори декларацията на български. Една възторжена акламация изпълни църквата и царският пратеник излезе посред благословиите на един многохиляден народ, разплакан от радост. Преди да дойде в Пловдив, Обручев бе се спрял в Цариград, дето бе предал на султана едно собственоръчно писмо от Александра II, който искаше от него една лична услуга да не праща никаква войска в Румелия.

Както бе обещал императорът, на поста на генерал-губернатор биде назначен на 14 априлий Алеко паша Богориди, българин по народност, син на прочутия Стефанаки бей, който бе подарил на българската колония в Цариград метоха във Фенер. В добрите чувства на Алеко паша никой не се съмняваше, но с какви инструкции щеше да дойде той от Цариград? Как щеше той да стъпи в Румелия — като глава на една фактически свободна провинция или като турски валия? Населението си задаваше въпроса по-конкретно; то се питаше: с фес ли ще дойде той или с калпак? Никога това, което човек туря на главата си, не бе имало в историята такова съдбоносно значение.

Напрежението на умовете върху тая загадка достигна до своя връх, когато се получи известие, че пашата пристига. Твърде любопитни са сцените, които по тоя повод разправя генерал Николаев.

Трима души, разказва той, отидохме да посрещаме пашата на границата. Д-р Чомаков, Евстати Гешов и аз. Аз представлявах милицията. Тръгнахме за Харманли със специален трен. По пътя аз казах на д-р Чомаков, че ако генерал-губернаторът носи фес, аз няма да му се представя. „На човек с фес аз няма да рапортирам“, заявих аз. Ето пристига и тренът. Д-р Чомаков и Гешов се качиха при Богориди. Връщат се след това при мене и ми съобщават, че той е бил с фес. Почнаха се тогава преговори с него. Д-р Чомаков, негов познат от Цариград, го предупреди, че ако слезе в Пловдив с фес на главата, населението няма да му позволи да влезе в града. Това заявление не изненада пашата. Той тъй добре го бе предвидил, че покрай феса бе взел със себе си и един калпак. Докато ставаха преговорите, жена му слезе от трена, отиде при багажите и сетне се върна, наистина носейки калпака. Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам. Когато пристигнахме в Пловдив, целият град бе на станцията, мълчалив, с очи втренчени във вагона, отдето щеше да се покаже губернаторът. Когато старият паша се подаде с калпак на главата, избухна от публиката едно ура! — каквото втор път не съм чувал в живота си.

В тоя калпак Румелия поздравяваше символа на своята свобода.

Бележки

[1] Имперска отоманска банка е основана през 1863 г. от две финансови групи: френска и английска, но всъщност служи преимуществено на френските интереси. Замества съществуващата до 1856 г. Английска цариградска банка. Отоманската банка получава големи привилегии. Тя изпълнява функциите на главно държавно съкровище, действа като емисионна банка на Османската империя и е официален посредник на турското правителство при сключване и погасяване на вътрешните и външните заеми на държавата. Банката разполага със 70 филиала в различни краища на Османската империя. — Б.р.

[2] Шепелев, Александър Александрович (1841–1887) — руски военен деец, генерал-майор от Генералния щаб. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. в чин полковник заема пост на пловдивски губернатор. След войната е делегат в Европейската комисия за Източна Румелия. — Б.р.

[3] Дръмонд Уолф, Хенри (род. 1830) — английски дипломат, представител на Великобритания и Европейската комисия за Източна Румелия. — Б.р.

[4] Калай, Бениамин (1839–1903) — австро-унгарски държавен деец, дипломат. Представител на Австро-Унгария в Европейската комисия за Източна Румелия. Достига високи административни постове в австро-унгарското външно министерство, генерален управител на Босна и Херцеговина и общ финансов министър на Австро-Унгария (1882–1903). Автор на „История на сърбите“ и „Източната политика на Русия“. — Б.р.

[5] Те бяха: Яким Груев, Т. Кесяков, Ив. Ев. Гешов, д-р Стоилов, Д. Папазов, Д. Наумов, Савов, Попов, Г. Иванов, К. Величков, д-р Г. Миркович и Хр. Павлов.

[6] Трябва да се отбележи за чест на арменския народ, че той подкрепяше българските искания. Едно прошение, подадено от арменската община в Пловдив, молеше делегатите да оставят управлението, създадено от русите.

[7] Шмид, Адолф — финансист, немец по произход. Дългогодишен служител в централното управление на Отоманската банка, назначен по предложение на Европейската комисия за директор на финансите на Източна Румелия (1879–1880). Бламиран на Първата извънредна сесия на Областното събрание заради нередностите в организирането на финансовото дело, той е принуден да подаде оставка, след което отново постъпва на работа в Отоманската банка. — Б.р.

[8] Наистина, заседанията на Международната румелийска комисия и изработването на Органическия устав става при остра борба между руските представители и делегатите на Портата и западните държави. Но въпреки съпротивата на последните, царските комисари успяват да се наложат при решаването на най-важните въпроси. По тяхно настояване се приема председателството на комисията да се заема последователно от всички комисари, а също така нейните решения да се вземат само единодушно. Правото на „вето“ има голямо значение в по-нататъшните борби на Шепелев и Цертелев. Пак благодарение на техните усилия е предотвратен опитът на западните комисари да се намесят в работата на установената вече местна администрация и да премахнат Временното руско управление в областта, като го заменят с турско. Европейските комисари са принудени да се съобразяват с фактическото положение. В началото на работата на комисията турските делегати внасят за обсъждане свой проект за Органически устав, който не се различава от турските закони за вилаетите. Руските делегати енергично се противопоставят на проекта и подпомогнати от протестите на българското население, постигат отхвърлянето му. Те продължават борбата си при обсъждане на отделните глави на Органическия устав, в резултат на което отпада въпросът за военната служба на румелиотите в отоманската войска, за определяне на турския език за официален, приема се назначаването на офицерския кадър до чин капитан да става от генерал-губернатора, намалява се броят на назначаваните от главния управител депутати в Областното събрание и много други въпроси. Следователно, въпреки че трябвало да направят редица компромиси, представителите на Русия успяват да отхвърлят някои реакционни предложения на западните комисари или поне да ги смекчат или ограничат. Авторът не проследява отделните моменти по изработване на Органическия устав и затова стига до неточното заключение за безпомощността на руските делегати в комисията. Той не отбелязва, че демагогските изявления на западните комисари пред българския народ не са отговаряли на действителните им намерения и действия в комисията. (Г. Тодоров. Пос. съч. с. 250–296). — Б.р.

[9] Авторът прави невярна оценка на цялостната финансова дейност на княз Дондуков-Корсаков в Източна Румелия. Сумата, събрана от десятъка в областта, е внесена в София, където послужила за основаване на Българска народна банка и за посрещане на част от разноските по Сръбско-българската война 1885 г. С всичките си действия по отношение на Международната румелийско комисия княз Дондуков и другите руски представители се стремят да запазят икономическата самостоятелност на Източна Румелия и да парират опитите на западните комисари чрез финансови мерки да поставят областта в икономическа зависимост и да осуетят създаването на български държавни институции там. — Б.р.

[10] Княз Дондуков-Корсаков се бе преместил в София, дето бе занесъл и сумата 3 милиона.

[11] Торбата съдържаше 80 оки.

[12] Столипин, Аркадий Дмитриевич (1822–1899) — руски военен деец, генерал-лейтенант. Участва в Руско-турската освободителна война (1877–1878), след което е назначен за временен генерал-губернатор на Източна Румелия и Одринския санджак. — Б.р.

[13] „Не ще оставя следи от туй…“ А също: „Не ще оставя никаква Тракия…“

[14] Тотлебен, Едуард Иванович (1818–1884) руски военен деец, генерал и известен военен инженер. Участвал в севастополската отбрана по време на Кримската война (1853–1855), ръководи обсадата на Плевен през Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. — Б.р.

[15] Скобелев, Михаил Дмитриевич (1843–1882) — руски военен деец, генерал-лейтенант. Командир на 16-та пехотна дивизия по време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. По-късно командува авангарда на настъпващите към Одрин руски войски и се проявява като талантлив и смел военачалник — Б.р.

[16] Обручев, Николай Николаевич (1830–1904) — руски военен и държавен деец, генерал от пехотата. Разработва стратегически план за война с Турция (1876 г.), който се осъществява през Руско-турската освободителна война (1877–1878). През 1881–1897 г. е началник на Главния щаб. — Б.р.