Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (20)

I
Източна Румелия до Съединението

Руските планове за Румелия. — Русофобството на Алеко паша. — Гешовската олигархия в областта. — Партията на „казионните“. — Влиянието на Каравелова върху румелийската интелигенция. — Поощренията на княз Александра за Съединението. — Голям съединистически митинг в София. — Двамата румелийски делегати в Лондон и Париж. — Сорокин и агитацията за Съединението. — Кръстевич наследява Алеко паша. — Съединистите против Съединението.

Преди Русия да представи своя кандидат за поста генерал-губернатор в Източна Румелия, княз Лобанов-Ростовски отиде в Париж да сондира Алеко паша, комуто заяви, че императорът, ценящ високо извънредните му качества, е установил своя избор върху него. В разговора се намеси тогава г-жа Алеко паша, която каза на руския дипломат: „Ако негово величество има такова добро мнение за способностите на моя мъж, защо не го препоръчва за княз на България?“ Лобанов обясни, че постът на генерал-губернатор е по-важен, тъй като Македония ще бъде при първия удобен случай присъединена към областта, която ще стане по тоя начин ядката на бъдещата целокупна България. *

Може би тоя отговор на Лобанова да е бил само едно остроумно средство, за да удовлетвори честолюбието на амбициозната жена; във всеки случай несъмнено е, че русите държеха много, щото първият генерал-губернатор на Източна Румелия да бъде непременно някой добър българин, на патриотизма на който да може да се разчита, а между високите турски сановници от българско произхождение Алеко паша^[1] представляваше най-добрите гаранции, тъй като произхождаше от един голям род, известен по участието си в Църковния въпрос.

Изборът, добър за българските интереси, не бе сполучлив от руско гледище. Генерал-губернаторът дойде в Пловдив с една непобедима антипатия към русите. Син на прочутия Стефанаки бей — единственият християнин, който от превземането на Цариград насам бе имал славата да приеме в къщата си посещението на един султан, — сам той бивш посланик на Портата пред европейските дворове, Алеко паша не можеше да не гледа на Руската империя с очите на един настоящи османлия. Докато траеше обаче окупацията, той прикриваше старателно своите чувства.

Веднага след заминаването на войските Алеко паша поиска да влезе в своята рол на господар в областта. Тая неочаквана претенция се видя странна на русите и те поискаха да я сломят още в началото. Пловдивският консул княз Церетелев, необикновено даровит момък, но нервозен до болезненост^[2], почна да отива при генерал-губернатора в черкезка униформа с ханджар на пояса и в тая опереточна премяна му диктуваше волята си. Спрямо един дипломат с голямо минало, какъвто беше Алеко паша, тия демонстрации на младия консул бяха не само съвсем неуместни, но и комични; те предизвикаха у гордия старец едно неукротимо раздразнение и озлобяваха още повече неговите русофобски чувства.

Тия недоразумения между пашата и руското консулство бяха единствената неприятна нота в положението на Румелия. Инак областта процъфтяваше.

Наместо турския вилает с привилегировано положение, който дипломацията бе кроила в Берлин, образувала се бе една фактическа свободна държава с конституционен режим и с българска национална физиономия. Плодородието на почвата, естествената интелигентност на жителите, леките данъци предизвикваха един бърз подем на производството и на търговията. Органическият устав бе предвидял една отлична администрация, която се намираше в ръцете на образовани хора: повечето околийски началници бяха със средно образование — някои от тях знаеха даже по няколко чужди езици. От страна на меншенствата — никакви сериозни трудности. Посредством една математическа формула, изобретена от Ив. Салабашева, гръцките депутати бидоха съвсем изключени от Постоянния комитет; колкото за намесата на султана, макар и предвидена за много случаи от Органическия устав, тя се употребяваше безвредно за политическото развитие на страната. Всичко способствуваше за благоденствието на страната. Партийни ежби нямаше още. Политическият живот бе прост и идиличен. Пловдив господствуваше над провинцията, а голямото Гешовско семейство господствуваше над Пловдив.

Първите политически борби се почнаха едва към 1881. Тодор Кесяков, Яким Груев, г. Бенев, Ив. Салабашев се обявиха в опозиция и образуваха една партия, която бе кръстена с хумористическото име „казионна“, т.е. въртяща се около властта. В действителност „казионните“ не бяха по-алчни за служби от Гешовците; тяхното властолюбие изглеждаше по-вопиюще само защото бе неудовлетворено. Гешовците бяха превърнали наистина държавата в семеен монопол. Никой не можеше в областта да достигне до високо положение, ако не е член на тази фамилия, или неин зет, или сват, или роднина до девети пояс. Това положение не се забелязваше в първите години след Освобождението, но по-сетне то почна да тежи на хората, толкоз повече че Гешовците показваха спрямо населението безмерно високомерие и една доволно смешна претенция за аристократизъм. Партията на „казионните“ се образува на първо време именно от недоволници от това доморасло патрицианство.^[3]

Понеже Гешовците бяха под безусловното влияние на руския консул, Алеко паша взе страната на „казионните“. Към тях симпатизираха и болшинството от българските офицери от милицията, на които руските началници изкуствено спираха кариерата.

Опозиционното течение вървеше отначало слабо. Влиянието на Гешовците бе още силно в масата. Освен името си, явната поддръжка на руското консулство те имаха и това важно преимущество, че бяха хора, по-добре приготвени за политическа деятелност. Те имаха също и обаянието на големите имена в страната. В техните редове бяха Иван Вазов, К. Величков. Те имаха на разположението си два хубаво списвани вестника: Марица, който се отличаваше с добър тон и със здраво политическо съждение; Народен глас^[4], горещ по вдъхновение и пропит с поетически ентусиазъм. Двете литературни списания: Наука и сетне Зора^[5], издавани в Пловдив, се редактираха от приятелите на Гешовската партия. Гешовците имаха, значи, всичко за себе си: престижа на своето социално положение, предаността на народа към Русия и влиянието на културните сили в страната. „Казионните“ не можеха да им противопоставят от своя страна нищо друго освен едно неорганизирано политическо недоволство, слабото още чувство на национална независимост спрямо Русия и влиянието на Алеко паша: това бе недостатъчно.

При такова разпределение на политическите сили в Източна Румелия пристигна Каравелов. Ние вече говорихме за симпатиите, с които той биде посрещнат като мъченик за народната свобода, и за поддръжката, която той намери сред българските офицери от милицията, както и в конака на Алеко паша. Гешовците още отначало се отнесоха спрямо него с известна резерва. Тоя вечно жестикулиращ, блед изгнаник ги безпокоеше със своето име на демагог и с всичко, което те бяха слушали за неговата сила на обаяние върху младата интелигенция. При все това обаче те не му показаха явна вражда. На неговото назначение за учител в гимназията те не се противиха. Но когато Каравелов почна чрез Независимост да напада руската политика, те се обявиха рязко срещу него.

Каравелов се оказа наистина опасен за Гешовците. Чрез Независимост той групира около себе си цялата опозиция в областта. Може да се каже, че той организира „казионните“ като партия. Той им даде ако не една програма, то поне някои политически идеи. Главно, той ги възпита за борба. До неговото идване румелийските партии бяха много хрисими. Каравелов пръв пренесе от княжеството буйните похвати на действие, изобличителната популярна агитация, всичките тия люти политически нрави, които даваха на живота в България такъв страшен вид на суровост.

Със силния импулс, който даде на опозицията, Каравелов съвсем смути Гешовците, навикнали на безбурно господствуване. Те се почувствуваха внезапно обезсърчени пред чудодейната сила на този човек, който в толкова кратко време успя да завладее умовете в една страна, която го виждаше почти пръв път. Това необикновено обаяние лесно се обясняваше. Наистина, всичко у Каравелов бе ново и прелъстително за непорочната още румелийска интелигенция: неговата студентческа фамилиарност, тъй силно контрастующа с фанариотското високомерие на Гешовците, неговата живост на темперамента, волнодумството му, тази нервозна и гореща реч, пред която гаснеха анемическите и напудрени фрази на Ив. Ив. Гешов. Младежта слушаше като оракул рошавия и възторжен агитатор и излизаше от къщата му фанатизирана.^[6]

Въодушевена от Каравелова — одухотворена от него, ако можем да кажем, — опозицията взе такъв бърз полет, че в 1883 г. „казионните“ спечелиха изборите и взеха директорските места. Каравелов стана между туй кмет на Пловдив. Алеко паша искаше да го назначи директор на финансите, но султанът под натиска на руския посланик в Цариград отказа да даде своето съгласие.

Властвуването на „казионните“ не се отличи с никаква инициатива. То не извърши и лоши дела. Управлението, добре организирано, функционираше редовно. Но политическият живот в областта стана вече много по-бурен. Гешовците, паднали от власт, считаха се като ограбени от някое семейно наследство. Усвоявайки от своя страна прийомите на Каравелова, те почнаха една агитация, която по енергичност и по демагогическо майсторство едва ли не надмина първообразеца.

Тая промяна се дължеше главно на заминаването на Ив. Ив. Гешов, който, повикан от Цанковото министерство за директор на Народната банка, се пресели в София. Водителството на партията остана на неговия братовчед Ив. Ст. Гешов. * Нищо по-различно от тия двама братовчеди. Ив. Ив. Гешов бе тих, прикрит и боязлив човек; образован — от тоя род образовани хора, които имат доста идеи, но сé от втора ръка, — вероятно способен още да противостои на някои изкушения, но съвсем лишен от политически темперамент. Това, което отличаваше Ив. Ст. Гешов, то бе именно силният темперамент. Той бе пъргав, смел и обичаше популярното действие. Елегантно облечен, с цилиндър на главата, с тънък бастун, гантиран, Ив. Ст. Гешов се качваше на масите, за да държи речи на тълпите и водеше по улиците бурни демонстрации. Под негово ръководство борбата се почна с буйност и крайно ожесточение. Каравелов бе опълчил срещу гешовската партия демократическите инстинкти на масата; Гешов намери сега срещу управлението на „казионните“ една по-популярна платформа: Съединението.

Идеята за Съединението — видяхме — датираше още от самото учредяване на автономията. След първите съзаклятия за нейното осъществление тя обаче малко заглъхна. Подир преврата по поощрението на княз Александра тя биде пак поставена на дневен ред, но само мимоходом. Времената не способствуваха за едно голямо национално движение. Ив. Ст. Гешов разказа при какви обстоятелства княз Александър бе препоръчал да се поднови съединистическата агитация в България.

През време на пълномощията, в самото начало на 1882 г., аз получих от д-р Вълкович, тогава министър на външните работи, едно писмо, в което ме питаше дали не е време да се подготвят духовете за едно съединение. Отговорих му, че Източна Румелия е наистина твърде малка и за идеалите на българския народ, и за амбицията на хората, които играят рол в нея. След това, през месец януари 1882 г., д-р Янкулов и аз получихме покана да отидем в София, за да присъствуваме на бала, който княз Александър даваше по случай довършването на двореца. Приеха ни много добре, с големи внимания. Имахме аудиенция у княза, с когото говорихме за съединение, но в много общи черти. Съвсем открито разисквахме по тоя въпрос с Вълковича: той ни каза, че съединението трябва да стане в скоро време и че русите не са против. „Кога ще бъде психологическият момент за един преврат, ще видим, заяви Вълкович, но още сега трябва да се почне агитацията.“ На връщане в Пловдив ние лансирахме идеята във в. Съединение.^[7]

До 1883 г. обаче — дордето Гешовците бяха на власт — идеята за Съединението бе сантиментална и се разискваше академически. Тя се превърна в политическо движение едва в началото на 1884 г.

Успехът бе изумителен. Достатъчни бяха няколко позиви, за да пламне цялата област. Насърчението на руската дипломация даде, от друга страна, голям полет на народните въжделения. Новият руски консул Сорокин току-що бе пристигнал с инструкции от Азиатския департамент да подготовлява населението в Източна Румелия за едно съединение с България, което трябваше според известния руски план от 1883 г. да предшествува детронирането на княз Александра. Сорокин, ученик на Игнатиева, славянофил с припадъци на екзалтация, изпълни ревностно своите инструкции: той не само поощряваше водителите на съединистическото движение, но в няколко тържествени случаи заяви открито на тълпите, че Русия одобрява агитацията за обединението на българския народ.

Твърде неблагодарно бе положението на „казионните“ пред тоя триумфален пристъп на опозицията. Новооснованият от тях орган Южна България^[8] обнародваше дълги софистически статии, в които величаеше идеала на Съединението и ругаеше „съединистите“. Той представляваше тяхната агитация като едно долно партизанско средство за промяната на генерал-губернатор, чийто петгодишен мандат изтичаше. Вестникът питаше: кой може да заеме този пост с по-голямо достойнство от Алеко паша?

За да покажат пред света, че населението цени високо заслугите на пашата, „казионните“ свикаха на 1 април 1884 г. един митинг в Пловдив на мястото, където е сега градската градина. Случи се обаче нещо съвсем ново в политическите нрави на Румелия: Ив. Ст. Гешов, който си спомни за английската практика, превзе митинга и го обърна в грамадна съединистическа демонстрация, която той води пред консулствата при виковете: „Да живее руският цар!“

След тая херои-комическа развязка на единствения техен митинг „казионните“ не направиха вече никаква проба с народните чувства. Между туй агитацията за Съединението се ширеше из страната, екзалтираше надеждите, поддържаше в цялата област едно кипящо нетърпение. От Румелия националното въодушевление, макар и не тъй трескаво, мина и в България. Почти във всички градове на княжеството станаха манифестации. На 19 март един голям митинг от 5000 души, държан в София, отправи „братско съчувствие“ към румелийските патриоти. Подир два дена бюрото на митинга се представи на аудиенция при княза, за да му поднесе резолюцията. „Българският народ, каза Ив. Грозев на княза, от Ваше височество чака своето обединение под Вашето господаруване.“ Княз Александър отговори: „Като българин не мога, освен да съчувствувам на патриотическите заявления на българския народ, изказани в поднесената ми резолюция, но като княз на България, поставен тук вследствие на Берлинския договор, ви заявявам, че сега още не е дошъл моментът да стане желаното от всички съединение.“^[9]

Общото мнение в България бе наистина, че въпросът за съединение още не е узрял; но агитацията се насърчаваше, за да викне Европа с мисълта, че отделното съществуване на Източна Румелия няма да бъде дълготрайно. Впрочем и самите „съединисти“ не вярваха в едно близко осъществление на тяхната програма. Каузата бе обаче популярна и те я усвоиха като средство, за да завладеят обществените симпатии.

Към края на април народната партия — тъй наричаха себе си Гешовците — свика в Пловдив един конгрес, който реши да даде още по-силен тласък на наченатата агитация. Конгресът определи двама делегати, Ив. Ст. Гешов и известния казанлъшки търговец Христо Христов, за да поднесат на европейските кабинети всеобщото желание на румелийци за присъединението им към княжеството. Интересното е, че идеята за тази обиколка по дворовете идеше от английския консул Джонс^[10], един много далновиден дипломат, малко ексцентричен и пияница. Той бе срещнал еднаж Ив. Ст. Гешова и му бе казал: „Защо не отивате да пледирате вашата кауза пред Европа?“ „Няма никой да ни приеме.“ „Ça ne fait rien — възрази консулът. — Дайте да се разбере, че не считате Берлинския конгрес за нещо неприкосновено.“ Когато се свика конгресът, Гешов си спомни за тоя съвет.

Преди депутацията да замине за Европа, Ив. Ст. Гешов има свиждане в София с министър-председателя Цанков. Цанков одобри идеята и отпусна пътни пари на делегатите. Тяхната мисия обаче претърпя пълно фиаско. В Лондон, гдето отидоха направо, никое официално лице не ги прие. Те се видяха с някои членове на либералната партия: Джон Морлей, Форстер и др., които изказаха обилно своето съчувствие, но не им дадоха никакви надежди. Старият лорд Дерби им каза: „Търпение! Съединението ще стане един ден, но сега е много рано да се мисли за него.“ Те напуснаха Лондон много разочаровани, след като оставиха във Foreign Office мемоара, който бяха приготвили да го поднесат лично на министъра.

В Париж приемът не бе по-насърчителен. Френският министър-председател побърза да съобщи на делегатите, че няма по никой начин да ги приеме. Те успяха да пропагандират идеята за Съединението само в салона на известната политическа писателка госпожа Жулиета Адам, до която бе ги препоръчала от Лондон Олга Новикова^[11]. На връщане за България те се спряха във Виена, за да питат руския посланик дали да идат в Петербург. Княз Лобанов ги отклони от това намерение. „Вие няма нужда да осветлявате руската дипломация върху желанията на българския народ. Тия желания ние ги знаем добре и ги споделяме. Санстефанска България ние сме ви я завещали. Но сега не е моментът за едно нарушение на Берлинския договор. Имайте това предвид и бъдете благоразумни, каза им той.“

В Русчук двама делегати бидоха приети от княза, комуто разказаха нещастния изход на тяхната мисия. Тоя неуспех не изненада княз Александра. И той знаеше, че международните условия не бяха благоприятни за едно променение на Берлинския договор или за един насилствен преврат в Пловдив. Самата Русия, която бе проектирала Съединението като една прелюдия на нейните широки планове на Балканския полуостров, се бе вече отказала временно от тази идея, откакто посланиците бяха докладвали на Гирса върху описаните усложнения, които една революция в Пловдив щеше неминуемо да предизвика в Европа.

Докато румелийските делегати обикаляха Европа, мандатът на Алеко паша изтичаше. Назначението на неговия наследник, което трябваше да стане според договора с одобрението на великите сили, щеше да зависи фактически от Петербург, тъй като никоя друга от европейските държави нямаше голям интерес към румелийските работи. Не съществуваше никакво формално препятствие, за да бъде оставен Алеко паша за един нов срок от пет години, но враждебните отношения, в които той се бе поставил спрямо Русия, изключваха съвсем тази възможност.

Алеко паша бе успял наистина да се скара последователно с всичките руски консули в Пловдив. Зле с Церетелева, той бе още по-зле с неговия наследник Кребеля, един грамаден немец от балтийските провинции, „ограничен и самодоволен“^[12], Кребел дойде в Пловдив с намерение да командува на цялата област и се яви при генерал-губернатора с голям апломб. Жена му, една интересна полякиня, която обичаше много обществото на мъжете — и на която самият Гирс, както твърди злоезичният Карцов, дължел голяма признателност, — искаше да дава от своя страна тон на високото общество в Пловдив, в което дотогава царуваше княгиня Богориди. Светското съперничество между тия две дами взе твърде скоро политически характер. Еднаж във време на църковната служба княгинята отиваше да целуне кръста, когато г-жа Кребел мина демонстративно пред нея и завзе насила първенството. Оттам се започнаха между тях хомерически борби^[13]. „Скарването достигна до тая степен, щото Алеко паша проводи на г. Кребеля нота, в която му заяви, че прекъсва всякакви лични сношения с руския представител и го моли в случай на нужда да праща за служебни обяснения с него едного от своите секретари.“^[14] Г-н Кребел се оплака от Алеко паша в Петербург и Цариград, но тук той представи историята в друг вид. Той обясняваше конфликта с опозицията, която Алеко паша правел срещу построяването на един руски храм в Шипка и срещу плана на Русия за превъоръжаването на румелийската милиция. Нелидов изпрати в Пловдив Карцова, секретар в посолството в Цариград, като му даде едно писмо за Алеко паша:

Богориди взе писмото на Нелидова, разказва Карцов^[15], отвори го и с едно гневно движение го хвърли на масата. „Вие действувате буквално, като да сте тук хазаи — каза той с раздразнение. — Но освен Русия има и Германия. В София княз Александър седи здраво, опирайки се на руските щикове… А аз съм длъжен да държа сметка и за чуждите консули, и за общественото мнение у българите. Vous voulez faire de moi votre instrument. Но аз нямам намерение да бъда послушно оръдие на вашите цели“ — и пр.

Алеко паша бе запазил от своите големи естествени качества необикновена проницателност на ума и вкуса към широките политически концепции; но годините го бяха направили крайно нервозен. Всяко негово свиждане с русите се израждаше в неприятни сцени. Същевременно той продължаваше с голяма страст да подравя руското влияние в областта. Когато изтече контрактът на руските офицери в милицията, той отказа да го поднови. Неговото намерение бе да ги замести постепенно с българи. Напук на руското началство в милицията, той явно фаворизираше българските офицери, четирима от които произведе в майори със султански ферман.

Наследникът на Кребеля А. г. Сорокин се постара в първите дни след пристигането си да се споразумее с Алеко паша. Той му съобщи, че ако подпише за нов срок контракта на руските офицери, Русия няма да се възпротиви на неговото повторно назначение за генерал-губернатор^[16], но пашата отказа. Той замина за Цариград и оттам вече не се върна.

На мястото на Алеко паша биде назначен неговият главен секретар Гаврил Кръстевич^[17], стар деятел по църковния въпрос, автор на една История на българите и доверено лице на руското посолство в Цариград още от времето на Игнатиева. При Алеко паша Кръстевич бе служил като главен секретар, т.е. един вид министър на вътрешните работи. *^[18]

Новият генерал-губернатор бе добре подготвен за своя пост. Без да има блестящите естествени дарби на своя предшественик, Кръстевич обладаваше голяма опитност и практически похват. Той бе добър администратор. Подробностите на управлението го интересуваха и той се предаваше на канцеларската си работа със страст. Малко формалист може би, но добросъвестен, трудолюбив и отличен юрист.

Почти едновременно с назначението на Гаврил паша додоха на власт и съединистите. Те спечелиха изборите с грамадно болшинство и се настаниха на директорските места: д-р Хаканов взе Общите сгради; Бобчев — Правосъдието; М. Маджаров — Финансите; К. Величков — Просвещението. Н. А. Начов бе назначен главен секретар на областното управление. Ив. Ст. Гешов биде избран председател на Постоянния комитет.

Победата на съединистите бе твърде голяма, за да не ги хвърли в крайно затруднение. Те нямаха никакъв предлог, за да оправдаят неизпълнението на своята програма, а за нейното изпълнение те вече не мислеха. След като завзеха властта, носени от вълната на Съединението, те трябваше да се обърнат сега срещу нея и на тия, които им напомнюваха вчерашните обещания, да отговорят: „Не му е сега времето!“

Разочарована жестоко в хората, подир които бе тръгнала с такива възторжени надежди, масата изпитваше сега едно тягостно чувство на неудовлетвореност, нещо немирно, бунтующо се и ожидателно. С неизказана мъка вече тя понасяше румелийския режим, готова да се подигне при първия позив.

Тоя позив излезе от Захари Стоянов и от неговата група.