Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (3)

II
Търновската конституция

Руският проект за конституцията. — Докладът на комисията в Учредителното събрание. — Речите на Каравелова и Славейкова против доклада. — Духовната цензура и либералите. — Свободата на сдруженията. — Разискванията по повод сената. — Едноборство между Т. Икономова и дядо Славейкова. — Бурни сцени в събранието. — Протестът на консерваторите и на владиците. — Русия в полза на консерваторите.

Член 4 от Берлинския договор постановяваше, че едно събрание от първенци (notabiles) ще бъде свикано в Търново, за да изработи Органическия устав на княжеството. Още през лятото на 1878 г., щом станаха известни решенията на конгреса, Дондуков се загрижи за изработването на един проект, който да бъде представен като програма на предстоящото Учредително събрание, в неопитността на което никой не се съмняваше. В срещите си с българските народни дейци Дондуков ги разпитваше за началата, върху които трябваше да бъде поставен политическият строй на младата държава. Към някои от тях той се отнесе даже писмено^[1]. Отговорите, често пъти твърде ценни, бидоха взети във внимание и от тях някои възгледи минаха в руския проект. Съставянето на устава биде възложено на управителя на съдебния отдел при окупационното управление Лукиянова, просветен човек, който бе в сношение с руските либерални кръгове в Москва. Някой си Юзефович бе превел на руски сръбската конституция^[2] от 1869 г. с успоредни извадки от румънската. В своите възпоминания от Учредителното събрание^[3] М. Дринов посочва същите първоизточници, като прибавя към тях гръцката конституция. Първоначалният проект, изработен под надзора на княз Дондукова, не е бил обнародван. Много се говори сега, че той бил либерален.^[4] Такова бе впечатлението и на съвременниците. Как би могло да излезе из канцелариите на една абсолютическа държава едно дело, надъхано със свободолюбиви начала? Фактът не е много странен. Макар Русия да бе абсолютически монархия, не всичките нейни висши чиновници бяха партизани на самодържавието. За Лукиянова напр. се знае положително, че бил човек с твърде напредничави идеи.

Не трябва да се забравя, че либералното течение, което бе почнало с царуването на Александра II и бе се ознаменувало с освобождението на крепостните, бе завладяло след войната и най-умерените умове в Русия. То бе проникнало даже в императорския двор. Когато Александър II биде убит от терористите, в ящика на писалището му се намери един пълен проект на конституция, изработен от Лорис Меликова^[5]. Царят Освободител се готвеше да го обнародва, когато бомбата на нихилистите покоси живота му. Имаше при това у руските съчинители на проекта съревнование спрямо европейската комисия, която тъкмо по това време изработваше Органическия устав на Източна Румелия. От Пловдив бяха дошли известия, че по настояването на английския делегат комисията поставяла уредбата на бъдещата автономия на консервативни начала. Княз Дондуков искаше да покаже със своя проект, че Русия е за свобода и прогрес, докато Англия поддържа деспотизма и турския гнет.^[6] Не е било чуждо за руските либерали, под влияние на които се намираше Лукиянов, и желанието да извадят из щастливото и плодотворно приспособление на една демократическа конституция в България ново доказателство за навременността на едно парламентарно управление в Русия. И друго едно важно обстоятелство подбуждаше русите да дадат на българите едно широко конституционно управление. Още тогава, през есента на 1878 г., можеше да се предполага, че за княз на България ще бъде избран някой чужденец. Нямаше ли да бъде крайно опасно да се предоставят на такъв един княз, чужд на славянството, враг нему по всяка вероятност, безгранични права върху един млад и неопитен народ? Това опасение личи много ясно в отговора, който М. Дринов бе дал на въпросите на Дондукова. В подобна смисъл — и с още по-голяма настойчивост — бе се изразил и Т. Икономов. „Тъй като князът, пишеше той, може да бъде избран измежду лица от чуждонароден произход и даже от неправославно вероизповедание, то княжеската власт непременно трябва да бъде ограничена с такава конституция, която би обезпечавала по най-пълен и положителен начин интересите на страната.“ Този довод беше от естество да произведе силно впечатление върху русите и когато ще стигнем до епохата на пълномощията, ще видим как той се явява отново в съжденията на руския печат върху българските работи.

Привършен към края на есента, проектът биде занесен на императора лично от Дондукова, който на 6 ноември пристигна в Ливадия. Императорът го одобри по принцип. Една особена комисия биде натоварена да го прегледа и дето е нужно, да го измени. Тя се състоеше: от княз С. А. Урусова, от статс-секретаря Брауна, от вицедиректора на Азиатския департамент, действителния статски съветник Мелникова и от А. Д. Градовский, професор по държавно право в Петербургския университет. „Последният обаче дал особено мнение, в което заявил, че е запознат съвсем малко с бита и положението в България, той счита себе си съвършено некомпетентен в разрешението на въпроса, каква форма на управление и каква организация се изисква от условията на народния живот в тази страна.“^[7] И другите членове, както се вижда, не са се счели призвани да определят най-подходящото за България държавно устройство. Главното важно изменение, извършено в тази комисия, се състояло по всяка вероятност в това, че били внесени в проекта някои параграфи върху православната вяра, заети от руския основен закон.^[8]

Към края на януари проектът^[9] се върна от Петербург, одобрен от императора и видоизменен^[10]. Преведен на български, той се напечата набързо в София, за да бъде раздаден на депутатите, щом се открие Учредителното събрание.

На 10 март събранието пристъпи веднага към разглеждане на проекта за конституцията. Един от секретарите прочете устава. Д-р Стоилов предложи да се избере една комисия от 15 души, която да даде „точно мнение за главните мисли, които са в основата на устава, да ги извади наяве, да ги освети с науката и опита от живота ни“. Дядо Славейков не се съгласи с това предложение. Той нямал доверие към комисиите, „защото нашите комисии, каза той, се някак разкомисват“. Събранието се развесели от тая шега на дядо Славейков, но възприе Стоиловото предложение. Избра се за преглеждане на устава една комисия, в която влизаха: Стоилов, М. Балабанов, Т. Икономов, Климент, Ил. Цанов, Начович, Греков, митрополит Симеон, Др. Цанков, Хр. Стоянов, Андрей Стоянов, Даскалов, д-р Вълкович и д-р Помянов. Комисията представи на 21-ви своя доклад до Събранието. Докладът е забележителен както по литературната си форма, тъй и по своите идеи. Комисията формулираше още в своето въведение теоретическите начала, върху които тя градеше своите предложения. Тия начала съответствуваха на „декларацията на човешките права“, прогласена от Френската революция, и бяха систематизирани съобразно с немската философия на държавното право. Те бяха 4: 1) началото на свободата; 2) началото на равенството пред закона; 3) началото на самоопределението (Selbstbestimmung), „което намира своето приспособление в участието на народа в законодателната власт“, и най-сетне 4) началото на обезпечението (сигурността). „На това начало — четвъртото, — казваше докладът, са основани неприкосновеността на лицето, жилището и собствеността. На това начало се основават и правата, дадени на изпълнителната власт, т.е. на княза и на правителството му.“

Какво приложение трябваше да се даде на тия теоретически положения в младото княжество? Докладът даваше следното мнение:

След като указахме на отвлечените начала, които лежат в основанието на всяка една свободолюбива и напредничава конституция и които следователно трябва да са краеъгълни камъни и на нашата бъдеща държавна организация, ние постъпяме във втората част на задачата, т.е. към указването на тия учреждения и към формулиранието на ония правила, които, вземени вкупом, трябва да съставляват конституцията на българското княжество. Преди всичко комисията, като обсъди сериозно положението и нуждите на народа ни, като взе във внимание, че във всяка една политическа организация трябва да се избягват крайностите; че преходът от робството към самоуправлението трябва да бъде постепенен; че като във времето на турското владичество българите не са имали никакви политически правдини, ползуванието от политически правдини изисква не само дадена степен на умствено развитие, но и редки нравствени качества; че самоограничението, почитанието към властта и нейните представители са неизбежни условия в едно свободно управление; като взе във внимание още и тежките обязаности, които ще тежат на нашето ново управление както спрямо вътрешната ни организация, тъй и спрямо външната ни политика, комисията се убеди, че е неизбежно нужно, щото в нашата конституция да вее един дух на разумен консерватизъм и нашето правителство да бъде силно и крепко. Нашата конституция и нашето бъдещо управление трябва да имат за цел да възпитат народа ни в почитанието на закона и да го пригодят, щото в кратко време да може достойно да се ползува от тази свобода, към която се стремят най-просветените народи. Комисията счита първите години на нашия политически живот за твърде опасни, защото неприготвеният преход от близкото деморализирающе робство в един самостоятелен живот възможно е да развие у нас и елементи, противни на всеки порядък и на истинска свобода. Ето защо считаме за потребно засега да имаме една конституция, която да гарантира правата на народа, да полага здрави основи на едно свободолюбиво развитие и в същото време да дава пълна сила на правителството в кръга на неговата компетентност.

В тоя дух на „разумен консерватизъм“ комисията правеше ред важни предложения: да се въведе имущественият и образователен ценз за изборите на народни представители; да се създаде — от лица, назначавани от княза, взети право из средата на висшето духовенство, из съдилищата и учените дружества и в незначителна част избирани от народа — един сенат, който „като консервативно тяло да служи за сдържание и прекращение на увлеченията на Народното събрание, които князът не може да регулира от висотите на положението си“. Предлагаше се също, щото на 25000 души да се избира само по един депутат, за да не се усложнява парламентарната деятелност от неудобствата на едно многобройно представителство.

Докладът — самите му автори го заявяваха — бе надъхан с консервативни идеи. Отгде произхождаха те? Дали, както мислят нашите социалистически писатели, от самите условия на икономическото развитие на България? Ние мислим, че консервативното мировъзрение на комисията бе се образувало по-скоро под влиянието на политическите идеи, владеющи тогава в Европа.^[11] А Европа бе по това време в пълна реакция. Докато в Русия либералното течение се развиваше в един широк и смел подем, в западните държави демократическите идеи бяха значително дискредитирани. Парижката комуна бе вдъхнала на буржоазията един неукротен още ужас. Консерваторите размахваха призрака на социалната революция и владеющите класи, както подир 1848 г., търсеха успокоение под закрилата на една силна власт. Католическата църква виждаше отново тълпите да падат на колене пред нейните олтари. Победата на Германия ознаменува тържеството на грубата сила и създаде модерния милитаризъм като материално проявление на европейската реакция. Политическата наука се обърна в апология на съществующия консервативен строй. Цялата почти умствена атмосфера на континентална Европа — като изключим социалистическите школи — се проникна от консервативен и традиционалистически дух.^[12] В такова време бяха се учили в Европа авторите на доклада: д-р Стоилов, Греков, Помянов, Балабанов; господствующите идеи не можеха да не се отразят върху тях. При това самата организация на западноевропейските държави бе за тях един голям урок на консерватизъм. Навсякъде те виждаха системата на двете камари. Дори и младата Френска република бе признала нуждата от един Сенат. Колкото за избирателния ценз, той съществуваше също в повечето културни народи в Европа. В 1879 г. недоверието към всеобщото гласоподаване бе наистина още много живо. На учените българи то се виждаше още по-основателно, тъй като се касаеше за една непросветена маса, каквато бе в техните очи българският народ. Те не вярваха в зрелия политически разум на тоя народ, както чорбаджиите не вярваха по-рано в неговата способност за революционна борба.

Вярата в добродетелите на народа бе именно главната характеристика на либералите. Техните водители бяха се борили заедно с масата, черпили бяха кураж в нейната твърда воля, окрилявали бяха своя дух с нейния възторг и считаха за светотатство да се изкаже съмнение относително нейното съвършенство.

Оскърбително е за целия народ, провикваше се Славейков, да се приеме една предубедителна присъда на пълната си неспособност и некомпетентност в решението на народните дела и да признае за способни и компетентни само някои привилегировани лица… Няма по-голяма глупост от тая да счита човек себе си по-умен от всички и да претендува за ръководство на другите… Много по-добре и по-умно мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите и разбира де го утрепват, отколкото могат да мислят за него привилегированите лица, които и при добра воля и присърце, що биха могли да бъдат полезни, мъчно угаждат де и как трябва да му помогнат, и излиза, че много пъти те го чешат там, дето не го сърби. Оставете народа сам да търси цяр за болките, които усеща, и бъдете уверени, че той по-скоро ще го намери и ще съумее да го приспособи… Имайте, господа, по-голяма вяра към народа и към неговото благоразумие; вгледайте се по-добре в него, изучете по-положително неговите качества и свойства и бъдете уверени, че ще си съставите по-добре мнение, за да можете да се положите повече на него, отколкото на неуместни и ненужни някои отбори.

Думите за равенство всякога подкупват многолюдието. Особено силно трябваше да бъде тяхното действие върху един народ като българския, който никога не бе допускал основателността на съсловните различия. Тия различия се явяваха сега олицетворение на предложението за Сенат. За това учреждение простите депутати нямаха, разбира се, никакво ясно понятие. Те виждаха в него само един опит да се възстанови в законна форма властта на чорбаджиите, едва понасяна в турско време. Колкото за тъй наречения „разумен консерватизъм“, те подозряха в него едно презрение към народния дух. С една реч, получи се впечатлението, че „старите“ искат да посегнат върху извоюваната от руското оръжие свобода.

Докладът се явяваше обаче с внушителен вид, облечен в научна форма и подкрепен с философски идеи. Това безпокоеше събранието: българинът от това време имаше голямо уважение към науката, която бе го възкресила. Кой можеше да съкруши теоретическите мотиви на комисията, да я развенчае от нейния престиж на ученост, ако не Каравелов? И наистина, още щом д-р Помянов прочете доклада, Каравелов се качи на трибуната и почна да говори посред едно всеобщо и напрегнато внимание. Той нарочно бе отказал да влезе в комисията, за да може да унищожи нейното дело с няколко думи. Самоуверен, той се нахвърли сега върху доклада с една рязка, нервозна, саркастическа реч, достатъчно къса, за да я цитираме изцяло. Той каза:

„Аз бях от ония, които желаеха да се избере комисия. Тя, като комисия за изработване на проекти на закони, трябваше да се ръководи само от един принцип, по който са се ръководили всичките законодатели, именно: учрежденията и законите трябва да принасят колкото е възможно по-малко зло и повече полза: защото законите принасят понякога и вреда. Второ, тя трябваше да постави тезиси, под които аз разбирам най-главните предложения на бъдещия наш устав; тия тезиси трябваше да бъдат мотивирани и това беше най-главната работа на комисията да приведе аргументи за и против относително тоя или оня тезис. И що виждаме ние в тоя рапорт, който ни представи комисията?!… Наместо принцип някои си четири начала, подплатени с консервативен вятър. Наместо тезиси — гвачка. Наместо мотиви… За мотивите няма да говоря; само мога да кажа думите на Данте: «А на тия погледни и върви си…»

С една дума, в този рапорт няма ни политика, ни логика, ни граматика. Затова аз предлагам: 1-во, да се забележи, че комисията не е оправдала доверието на Народното събрание; 2-ро, да считаме нашето положение statuquo ante commissionem и 3-то, да пристъпим да разгледаме глава по глава Устава, който ни е предложен от централното правителство. Колкото за рапорта, той е литературна собственост на комисията, която и може да прави с него каквото ще, а ний да си гледаме работата.“

Критиката на Каравелов бе много остра и именно затова подействува силно върху събранието. Тоя тон на умствена надменност, тоя замах на върховно пренебрежение спрямо противниците, тая бърза, ядовита присъда, хвърлена с един презрителен жест върху комисията, всичко това бе от естество да направи голямо впечатление върху простите депутати. Прибавете към това физиономията на Каравелова — бледен, с дълги коси, които му падаха над рамената — и легендата, която се носеше вече за неговия гений на мислител и за престижа му в Русия. Четена сега, след 30 години, тази реч на Каравелова ни се вижда много слаба. Тя е главно несправедлива. В доклада има всичко, което той търсеше. Само че теоретическите начала, които бяха ръководили съчинителите на доклада, бяха почерпени от немските автори, които Каравелов не познаваше. Той и до края на живота си остана впрочем чужд на немската философия; ученик на английската политическа школа, позитивист по своя мироглед и особено по своя начин на мислене, той даже не разбра метафизическите идеи, които немските възпитаници бяха внесли в доклада. Следвайки Кантовото етическо учение за „равноценността“ на човеците, авторите на доклада бяха писали: „Всеки гражданин, като представлява една личност, в която се олицетворява цялото човечество, е съвършено равен на своите подобни.“… Каравелов се провикваше: „Това е глупост, а не принцип да се пише, че человек е олицетворение на цялото човечество. Покажете ми, кой е тоя звяр, който олицетворява цялото човечество?“

Без съмнение, на събранието тази метафизическа идея трябва да се е видяла също странна. То ръкопляска на Каравелова с голям възторг, доволно, че той бе смазал с научни доводи враговете на свободата. Доволството на събранието се увеличи още повече, когато взе думата П. Р. Славейков. Тънък познавач на народната душа и хуморист, Славейков можа едно по друго да възбуди слушателите си, като разтрогна у тях чувствителните им струни, и да ги очарова със своя весел игрословен език. Без риторически увод той атакува доклада остро и свойски. Първата му дума бе: „Какви са тези бабини деветини?“ Веднага в събранието избухнаха смехове и ръкопляскания. Ръкоплясканията не утихнаха до края на речта. Славейков биеше на слабостите на народния характер, както и на неговите добродетели, намесваше твърде майсторски името на Русия и величаеше свободата, която бе в опасност.

Всичките ни неприятели, казваше той, са ни борили с това, че не сме били узрели за свободата. Но ето че една комисия от Народното събрание иде да потвърди думите им, като казва и печатно заявява, че ние не сме още за пълна свобода, когато за тази свобода толкози драгоценна кръв проля братският нам руски народ и нашият народ понесе толкова скъпи жертви (ръкопляскания). Комисията иска да ни се дава свободата като комка — малко по малко, защото ни бил слаб стомахът; също като на человек, който дълго време е бил под затвор и който не трябва да се пуща изведнъж на видело, но по-напред да се тури в кафе оджаъ^[13], за да привикне. Монархия, която да управлява нашия нов и неопитен народ, това разбирам; но конституция консервативна не разбирам; то прилича като да казва някой леща на кебап. Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи, искат някаква вятърничава конституция (ръкопляскания)… Като народен представител и в името на народа не приемам рапорта.

Посред овациите на събранието той завършваше: „Народът не бивало да бъде свободен, защото тъй се родило в главата на някои си, които не би говорили по тоя начин даже и тогава, ако да бяха подкупени от нашите неприятели.“

Намесата на Славейкова реши окончателно съдбата на доклада. Славейков бе в това време най-популярната личност в България. Неговият живот бе обгърнал всичките почти форми на обществена деятелност; неговият талант бе създал почти всичките родове на народната литература. В неговите стихове младежта бе се научила да скърби за миналото, да мечтае, да люби, да пее. Неговият хумор бе утешавал две поколения. Две поколения бяха пили от извора на неговата ясна мисъл. По Църковния въпрос Славейков бе известен като борец срещу чорбаджиите и ето че сега пак бе въстанал срещу техните нови съблазни, неуморим, както го знаеха, остроумен, весел, ловък и свръх всичко — приятел на народа и защитник на неговото достойнство.

Впечатлението от речта на Славейков бе извънредно. Самите консерватори бяха тъй смутени от нея, че не посмяха дори да направят някакъв опит за защита на своето дело. Само софийският митрополит Мелетий представи едно боязливо възражение и Климент повтори думите на Madame Rolland пред гилотината: „Свободо, какви не злоупотребления не стават с тебе?“ Събранието не искаше обаче да слуша; то викаше: „Стига! Въпросът е изчерпан!“ Посред голям шум стана гласуване и докладът биде отхвърлен. Българският либерализъм има своята първа победа и демагогията влезе официално в политическия ни живот.

При гласуването върху доклада излезе наяве още един път, че грамадното мнозинство в събранието вървеше подир „младите“. Консервативната партия се оказа твърде малобройна. Освен неколцина водители, които влизаха в комисията, и владиците начело с бившия екзарх Антим I, в нейните редове не фигурираха освен няколко заможни депутати от класата на чорбаджиите.

След първия решающ ден настъпи пак видимо усмирение на духовете и разискванията вървяха спокойно. И двете партии се оказаха съгласни да изхвърлят из руския проект някои постановления, които напомнюваха юридическата зависимост на княжеството, или да ги изменят в духа на българската национална независимост.^[14] В самото заглавие те зачеркнаха думата „Органически устав“, който се считаше в дипломатическия език в Изток като термин на васалност, и я замениха с името „Конституция“. В руския проект бе казано, че България се намира „във васални отношения спрямо Високата порта“; по предложението на Герова тоя помен за независимостта на княжеството биде съвършено премахнат. Към държавния герб, определен още в руския проект, събранието прибави и трицветното национално знаме, считано от Френската революция насам като символ на суверенната народна власт. По административното делене на територията станаха спорове, в които и от двете страни се изказаха ценни мисли върху децентрализацията. Само че консерваторите настояваха, щото централната власт да упражнява чрез своите чиновници нужния надзор върху местните управления, когато либералите искаха за органите на самоуправлението по-голяма свобода. Докато Стоилов считаше принципа на децентрализацията само като средство „да се развият много центрове на политически и обществен живот, без да се ослаби държавната организация“, Каравелов, се тъй нервозен, нетърпелив и самомнителен, отсичаше: „Това, щото говори г-н Стоилов, няма нищо общо със самоуправлението. Аз сам мога да давам уроци и ще ги дам, когато дотрябва.“ В течение на тия разисквания той посочваше Англия и Америка, дето „всичките чиновници са по избор, а не се назначават от централното управление“. Най-сетне и от двете страни се прие началото на „самоуправление на общините“, въз основа на което оставаше да се изработи за в бъдеще един специален закон за „административното разделение“. По сума други въпроси двете течения ту вървяха успоредно, ту се срещаха, без обаче да влязат в сериозно сблъскване. Когато дойде да се разисква за клетвата, която се полага при постъпването на военна служба, Кирияк Цанков, един от редките представители на младата революционна емиграция в събранието, предложи, щото войниците да се кълнат за вярност не само към княза, но и към „отечеството“. Консерваторите счетоха това прибавление за опасно. „Всеки солдатин, казваше М. Балабанов, трябва да почита дисциплината. Не бива да разсъждава той дали трябва да иде на Шипка или не. Ако разсъждава, тогава ще се явят размирици. За това свидетелствува особено историята на римляните.“ Тъй идеята за строгост в държавното управление, която отличаваше консервативните водители, се проявяваше и в най-незначителните наглед неща.

Трябва да се отбележи, че идейните различия на партиите се заличаваха съвсем, когато се касаеше до въпроси, които дълбоко засягаха демократическия инстинкт на нацията. С пълно единодушие Събранието намали на 600000 лева цивилната листа на княза; унищожи предвидения в руския проект член, който даваше право на народното представителство да прави дарове на княза от църковните имоти; определи, че членовете на регентството могат да бъдат само българи, които са заемали високи длъжности, а не роднините на княза.^[15] Предложенията, които осветяваха неприкосновеността на човешката личност, забраняваха титлите, декорациите и съсловните различия, бидоха приети едногласно. По въпроса за първоначалното образование станаха доста дълги спорове, но те произхождаха повече от неопитността и кривото тълкуване на думата „безплатно“. И двете партии обаче бяха съгласни върху задължителността на народното учение. Същото единодушие се прояви и по свободата на печата, върху която Събранието гласува един член, взет от белгийската конституция и предложен от д-р Странски.

Принципиалната опозиция между двете партии се възобнови по въпроса за свободата на религиозната мисъл. Софийският митрополит Мелетий предлагаше да се учреди цензура върху „съчиненията от духовното и догматическо съдържание, Св. писание и богослужебните книги“. Захванаха се по тоя повод дълги разисквания. Др. Цанков допускаше нуждата от подобно постановление, но искаше то да се ограничава само върху книги, „предназначени за православните черкви и училища“. Русчушкият Григорий казваше, напротив, че духовната цензура трябва да бъде неограничена, за да не се появят посегателства върху основите на вярата. Намесиха се и други депутати, за да дадат обяснения върху някои религиозни термини. Един от тях предложи „да се назоват тия книги по закона божи: символически“. Малко смътни са всичките тия разисквания и Каравелов твърде уместно забележи, че много може да се говори по въпроса за цензурата, но нищо не може да се каже за нейната полезност. Думата догматически е неопределена, казваше той, и после, като се обърна към владиците: „Днес ще запретите богословско съчинение, утре философско, а вдругиден ще се докопчите и до физиката.“ За известно време разискването се обърна в един диалог между Григорий и Каравелова. „Аз мога да покажа, заявяваше Каравелов, съчинения, които са се запрещавали там, дето има цензура, само защото са писани от светски хора.“ „Покажете ми, отговаряше Григорий, руски съчинения от догматическо съдържание, които да са били печатани без волята на Светия синод.“ Каравелов никога не бе се интересувал да знае какви догматически съчинения се печатат в Русия и какво е за тях мнението на Св. синод; той не отговори на въпроса, а възвърна пак спора на теоретическа почва. „Аз зная, казваше той, че гдето има цензура, там атеизмът се разпростира и там стават революции, а там, дето няма цензура, хората са по-религиозни. Аз това мога да ви докажа, че цензурата беше един от най-главните фактори, които произведоха Френската революция.“ Има ли нужда да напомнуваме, че тази мисъл на Каравелова бе много произволна и че съвсем нищожно е било действието на цензурата върху произхода на Френската революция? Аргументи от тоя род обаче, които звучеха научно, силно влияеха — както и сега — върху умовете и думите на Каравелова имаха съкрушителен ефект.

Събранието не искаше вече да чуе за никаква цензура. Предложението на Мелетий биде осъдено. Щеше ли България, единствена между православните държави, да остави духовната книжнина, па дори и светите писания без никакъв надзор? Русите не можеха да допуснат това. Княз Дондуков повика при себе си либералните водители и им заяви, че трябва да се даде едно удовлетворение на българската църква. Архиереите от своя страна се оплакаха на руския Св. синод, който в Петербург бе поискал намесата на Гирса. Либералите най-сетне отстъпиха, но не без мъка. Когато се гласуваше конституцията изцяло, Др. Цанков възобнови своето предложение, което биде прието.

Още по-шумни бяха борбите върху свободата на сдруженията. Върху нея руският проект бе съвсем ням. Либералите попълниха тая празнота. Съобразно с едно решение, взето в дома на Каравелова, д-р Моллов направи едно предложение, заето също от белгийската конституция и което гласеше: „Българските граждани имат право да съставят дружества; това право не подлежи на никакви предварителни разрешения“. Запитан от Стоилов „дали и политическите дружества попадат в категорията на тия, които се споменават във формулата“, д-р Моллов даде следното обяснение: „Аз пак повтарям, че дружествата, които са против интересите на държавата и обществения порядък, се изключват и те ще се преследват по закона.“ След тия обяснения Събранието прие тоя член както бе предложен. С това не се приключи обаче спорът. Като излязоха вън от заседанието, някои депутати се сетиха, че това, което бяха гласували, можеше да бъде опасно. Духовните лица се побояха да не се завъдят организации на разкол. Русите от своя страна се разтревожиха, че под закрилата на тоя член нихилистите могат за в бъдеще да пренесат своите дружества в княжеството. Дигна се шум и в европейските вестници. „Злонамерени хора, казваше д-р Помянов в заседанието на 12 април, като взеха за повод тоя член, пръснаха по пресата, че нашето Събрание се обърнало на събрание от нихилисти и комунисти.“ Впечатлението в Европа бе наистина много неблагоприятно. Особено недоволство се появи в славянофилските кръгове на Русия. Ив. С. Аксаков^[16] телеграфира на д-р Моллов, за да му изрази своята скръб, че той бил авторът на едно разрушително постановление на конституцията. Гирс даде инструкции на Дондукова да не допуска по никой начин тая страшна анархия в младото княжество. Либералите и тоя път отстъпиха. На 12 април, когато ставаше окончателното четене на конституцията, Събранието по силното лично настояване на Лукиянова внесе във въпросния член добавката, че дружествата са свободни, стига само целта и средствата им да не принасят вреда „на държавния и обществения порядък, на религията и на добрите нрави“. Членът върху свободата на събранията и митингите мина без никакъв спор. Там се даде голяма свобода. Депутатите не искаха и да помислят за някакво ограничение. „Да приемем с готовност, да улесним колкото се може повече правото за публичните събрания на народа, викаха депутатите, това е славянски народен обичай; славяните обичат да се събират; идете, гдето щете и в каквото славянско село искате, и там ще видите как народът се събира свободно и как умело обсъжда той разни въпроси. За славяните митингите са естествено, народно право.“^[17] На тази агитация консерваторите не се опитаха даже да се противопоставят. Те резервираха силите си за генералното сражение, което трябваше да стане по предложението за сенат.

Въпросът за сенат бе, не ще съмнение, непознат за голямата част от депутатите, които знаеха от държавното управление само това, що бяха видели около тях, в Турция; но той не бе съвършено нов за българската политическа мисъл. Преди десетина години той бе станал предмет на живи разисквания в революционните вестници. В 1868 г. „Букурещкият революционен комитет“ бе издал една програма, която прогласяваше федеративния принцип за балканските народи^[18]; три месеца по-късно един събор на „делегати от разни краища из България“ състави един протокол, в който се очертаваха основите на бъдещото югославянско царство. И двата тия документи приемаха сръбските принципи на държавен строй, твърде консервативни в това време. Системата на двете камари биде усвоена сетне от защитниците на идеята за „българска автономия под турски суверенитет“ в мемоара, отправен от тях до европейските пълномощници в конференцията в Париж. По тоя повод вестник Народност, който изразяваше демократическите стремления на емиграцията, обнародва един енергичен протест.^[19]

Е, добре, казваше вестникът, да видим какво искат подписаните представители? Камара (парламент) от два стъпена, сиреч горни и долни дом: пита се тук, кои ще отиват в горния и кои в долния дом? В горния, разбира се, подписаните нотабили, както в Англия лордовете, а в долния — плебеизмът или мужиците. Но тук нашето положение не е никак онова, що е в Англия. Съвсем друго е потеклото на английския парламент. Нашият народ няма благородство и други феодалистични отличия; българският народ е имал поне тази чест да бъде всичкият равен и благороден.

Същата аргументация щяха да употребяват сега и либералите. Друго възражение не можеше наистина да има, освен отсъствието на младия народ на една висока социална класа, от която да се състави сенатът. Инак да се счита за вредно само по себе си едно учреждение, което съществуваше у всички големи европейски държави, щеше да бъде много смело. Сам Каравелов признаваше, че тезата за еднокамарна система бе много уязвима от научно гледище.

„Първата мъчнотия, която срещаме при разгледването на тоя въпрос (за сената), казваше той, се състои в това, че двукамарното представителство или по-точно деленето на легислатурата (законодателствуванието) съществува в повечето страни — следователно практиката като че е против нас.“ Затова главната негова задача бе да обясни исторически тоя факт, да покаже, че ползата от двете камари е „доста съмнителна“, и главно да убеди събранието в „пълната вероятност, щото и в една камара работите ще да вървят тъй също добре, ако не по-добре.“ В един обширен исторически преглед Каравелов илюстроваше с безбройни примери своето мнение за безполезността на втората камара. Успоредно с тази екскурзия в историята той правеше една анкета сред политическите мислители: Платон и Аристотел, Волтер, Русо и енциклопедистите с Дидро начело, Лок и Нютон, Монтескьо, когото щяхме да забравим и когото Каравелов не забравя никога, Буонкомпани, „италиански държавен мъж и публицист“, Джеферсон и Франклин, Вашингтон и Хамилтон, „едните чисти поклонници на французската философия“, другите „горещи защитници на английската конституция“, лорд Маколей, лорд Ръсел, Дизраели — „бъдещи лорд Биконсфилд“, Джон Моргей, „дружелюбен биограф на Русо“, Роберт Валпол, Сотнер-Мен, Бежехот, който в продължение на двадесет години трябваше да господства над нашите парламентарни разисквания, цял легион от автори минаваха пред съда на Каравелова и даваха ответ в негова полза.^[20] След това той разискваше възможните начини да се учреди сенат в България и доказваше много ясно ненужността на един подобен институт в една страна като нашата, дето нямаше още икономически различия дето никога не бе имало наследствени съсловия и дето не съществуваха — освен неколцина бивши турски службаши — никакви високи сановници с политически опит. Лесно е да си въобразим действието на тия аргументи, когато Каравелов ги развиваше в една среда, дълбоко напоена с демократически дух и предупредена срещу всякакъв вид на власт, която да напомнува съсловните различия. „Не може да се опише, разказва сега дядо Цанков, обаянието, което тогава упражняваше самата дума «свобода» Либералните идеи се раждаха сами у нас, без да сме ги разисквали. Една обща мисъл ни въодушевяваше: да положим свободата върху здрави основи и да я направим непристъпна за нейните врагове.“

При това настроение на събранието задачата на консерваторите, партизани на двукамарната система, бе много мъчна. Т. Икономов, когото те определиха да говори от тяхно име, я изпълни блестящо. Неговата реч съдържа всичко, което може да се каже в полза на сената и всичко в нея е казано с много голяма вещина. Той казваше:

Народната воля, както се изразява в законите, трябва да бъде твърда и постоянна, защото и законите трябва да бъдат яки и определени, а не дело на каприза на минутата. А за да бъдат законите следствие на дълбоко уяснени причини и цели, те трябва да бъдат плод на здраво обмисляние и всестранно разглеждание… Тая подробност много добре се изпълнява от сената. Избиранието на представителите на Народното събрание всякога става при известно настроение на обществото. По тая причина събранието всякога ще бъде наклонно да удовлетворява повечето такива изисквания, нужди и интереси, които имат временно значение. Това всякога ще придава на законите временен характер и ще влече стремления за постоянни изменения, ако с второ разглеждание от други хора, с други тенденции, с повече постоянен ум не се придаде на тези закони по-голяма общност, по-голяма трайност.

Сенатът ще даде, казваше той, на нашето бъдеще законодателство „несравнено по-голямо съвършенство, по-голяма правилност, повече последователност, крепкост“. После той търсеше доказателства за нуждата от втора камара за нашия народ и ги намираше в „степента на неговото развитие“ и слабата му подготовка за парламентарен живот.

Не трябва да криеме от себе си, заявяваше той, че елементите за устроявание и закрепявание у нас са твърде малко и че по възпитанието си ний повече сме приготвени да разваляме, отколкото да съзиждаме. А на това като се притури, от една страна, слабата умствена подпорка на всички онези от нас, които могат да бъдат членове на бъдещите наши събрания, а от друга страна, необмисленото увлечение подир всяка нова идея, то най-очевидно става, че таквози Народното събрание не ще остане вън от увлеченията, далеко от прибързаните и едностранчиви решения в делото на узаконенията по различните части на управлението.

При постановлението, че бъдещите народни събрания трябва да се състоят от представители, избрани от народа, ний можем да бъдем уверени, че болшинството от Събранието ще съставляват, от една страна, млади и ревностни момци, а от друга, самодоволни граждани от еснафите, че тъй съставеното Събрание никога не ще бъде чуждо на увлеченията. Ревностните ще тласкат много надалеч, а другите ще ги последват по незнаяние или добродушие и във вотиранието на много закони ще се допусне, без сенат, таквази поспешност, която във всеки случай гибелно ще действа върху държавния порядък в страната.

Ако таквизи закони се приемат от княза, те ще имат нетраен характер и ще ослабват и подкопават авторитета на закона въобще; ако ли не се приемат и се отблъснат от княза, стълкновенията между двете власти ще бъдат неизбежни и ослабванието на една от тях ще дойде само от себе си. Равновесието между двете власти ще се наруши и страната ще се подвергне на сътресения. Несъгласията между камарата и княза ще влияят над цялата администрация и ще разклащат обществения порядък. Промененията на министерствата и на чиновниците ще бъдат тогава нескончаеми и изпълнението на законите до висша степен отслабено.

След като даваше за бъдещето политическо развитие на България тази картина, която за всички нас сега е тъй правдоподобна, Икономов казваше, че всичкото това зло би могло да се отстрани само по един начин: като се учреди един сенат, в който би се настанили „умни, благонадеждни и честни люде“. Икономов не обяснява къде биха се намерили хора с толкова добродетели и каква гаранция можеше да има, че именно те ще влязат. Там е слабата страна на неговата теза. Той я отмина и остави събранието в недоумение. И друго едно средство съзира Икономов срещу крайностите на парламентаризма: да се лиши Събранието от законодателна инициатива, както предвиждаше и руският проект. Но той считаше това средство за опасно. В действителност той бе демократ „по лични чувства и желания“, но той искаше една силна власт, за да се заякчи политическата самостоятелност на България и да се постигне „общенародната цел“, единството. Икономов привеждаше и друг аргумент: примера на културните народи. Навсякъде в Европа има сенат, казваше той, освен в Гърция и Сърбия. И като знаеше, че се води агитация, според която с учредяването на сенат щели да се създадат в България привилегировани лица и съсловни различия, краят на речта му бе едно опровержение на тази фалшива идея.

Речта на Икономова биде изслушана с „гробно мълчание“, казва един очевидец.^[21] Масата на депутатите, която обичаше да манифестира и създава настроение в събранието, беше враждебно предупредена спрямо него. А неговите съмишленици, хора тежки, мълчаха, неспособни да се увлекат. Неподатливостта към ентусиазъм, която характеризирва навсякъде консервативните партии, се проявяваше фатално и тук, усилвайки за идеята за сенат шансовете за едно неминуемо поражение.

Т. Икономов, след като бе написал своята реч, съобщи я предварително на П. Р. Славейков, който щеше да му възразява. Отговорът на либералите биде приготвен в дома на Каравелова. Тук наистина се вземаха всичките важни решения и се остреха научните оръжия. „Всяка вечер — разказва д-р Моллов — ний се събирахме при Каравелова, за да определим поведението си за утрешния ден. Първата ни работа бе да разгърнем белгийската конституция и нейните коментари, за да направим справки върху материята, която бе на дневен ред. Сетне посочваше се ролята на тия, които щяха да вземат думата в Събранието. Каравелов развиваше тезата, която либералната партия щеше да поддържа. Неговите възгледи се възприемаха всякога от нас. Той бе наистина най-просветен от всички нас по държавните въпроси и по конституционната теория.“ Каравелов даде на дядо Славейков аргументите, които старият поет разви пред събранието с такъв живописен език и с толкова наивност в новата си ерудиция. Щом Икономов свърши, „се възкачи на трибуната г-н Славейков, ораторът на радикалите, казва дописникът на Марица.^[22] Той извади от джеба си една дебела тетрадка и започна да чете едно слово.“ Славейков четеше много добре. Той умееше да се спира на важните мисли и да им дава релеф, да обезценява чрез ироничната си интонация и чрез една добродушна наглед мимика най-силното възражение на противника и със своите шеги да поддържа спрямо себе си едно живо и непрекъснато съчувствие. И сега, щом се яви на трибуната неговата популярна фигура, събранието зяпна в него, очаквайки неговото остроумие, както масата в празниците очаква фойерверки.

Славейков заяви най-напред, че няма да говори с „буйни словоизвержения, гръмливи фрази и калабалък думи“, а просто, по български. Това бе един майсторски похват, за да настроят непросветените депутати против ония, които им говореха учени неща. Сетне той им обясни, че има за хората два начина да вършат работите си: „Едни мислят добре и зряло и се устрояват по мярата на силите и средствата си; други гледат просто както правят съседите им и се залавят и те да правят същото… Това се разбира най-лесно и най-добре, казва Славейков, с нагледния пример на модите у нас.“ Европейските моди, скъпи и нескромни, се пренасяха вече в България и се посрещаха от семейните хора с раздразнение. Очевидно Славейков не можеше да намери по-ефектно сравнение от това с модата. Никой не помисли, разбира се, че най-голямото подражание на европейската мода бе това, което вършеше събранието — създаването на парламентаризъм във вчерашната турска провинция. Подражанието ораторът го обясняваше с мързел на ония хора, които не си дават труд да мислят сами за своето устройство, а копират от готово, без да се питат „дали чуждият калпак ще дойде тъй уйгун на главата им, както им е аресал на главата на другите“. „Това произлиза — добавяше той — още и от излишния страх да не би да сбъркат, ако се полъжат по своя ум.“ Разбира се, той не отхвърляше съвсем идеята да се вземат някои учреждения от чуждия свят, но само тия, които съответстват на нашите местни условия. „Ето защо, заявяваше дядо Славейков, смело се произнасям против учредяването на сенат било или държавен съвет, аз не виждам нужда от тях и ги намервам излишни и достойни да си останат в калабалъка на нулите извън черните числа на нашата конституция.“ Наистина конституциите на всички образовани народи са учредили сенат и някои могат да си помислят: „Как може да имаме ний конституция без подобни учреждения? Но това не трябва да безпокои нашия народ, нека и той да измисли нещо ново — една оригиналност, тъй да кажа, българска“, бележеше ораторът. После той хвалеше изобретателността на човешкия дух. „От всеобщата история, господа, може да се узнае най-добре какво влияние са имали върху хода на събитията в человеческия род заслугите на мислителите и приемането на новите понятия: следствие на тях е това, дето виждаме, че от година на година светът все по-добре живее.“ И после да видим как са произлезли тия сенати в чуждите държави? „Всички тия конституции със сенати и държавни съвети, г-да, са произлезли от монархии, които, като са се намерили в нужда да дават някои права на народа, трябвало да помислят да отворят места и на предишните съучастници на властта си, да задоволят и тях. Тъй е произлязъл сенатът в Англия, Франция и Белгия.“ След тоя смел набег в историята той се провикваше: „Не за сенати и за държавни съвети принадлежи нам да се стараем и промисляме, има въпроси, много по-важни и по-съществени от въпросите за ряпа и салата.“ Важното било как да се устроим, за да имаме едно силно и крепко правителство. Тази цел нямало да се постигне чрез сената или държавния съвет, „защото тези прегради (между народа и короната), казваше ораторът, не са освен остатки от древноазийските постановления, когато отношенията на владетелите с владяемите са били тъй чудовищни. Поставете народа в прями отношения с княза, свържете по-яко връзките на тези отношения, отхвърлете всичко, що може да отстрани добрите между тях споразумения, и вие ще имате онова, което желаете и търсите.“ Колкото за стълкновенията между Народното събрание и княза, не е сенатът, който ще може да ги предотврати. Конституцията дава на короната правото да разтуря камарата; ако и втората камара застане на същото гледище, тогава очевидно князът ще трябва да отстъпи. Каква нужда има тогава от сенат? Оставаше друга една опасност, против която консерваторите искаха гаранция: увлечението на младите. „Страх химерически, се провикваше дядо Славейков, мерки безуспешни!“ Не са всякога младите, които най-много се екзалтират. „Виктор Юго е вече на осемдесет години и е най-буйният оратор между депутатите във френската камара.“ Имаше и друго едно опасение да не би Събранието да се наводни от „хора най-гюрултаджии на света, каквито са адвокатите“. Но те не бяха тогава многобройни. „Не отричам, казваше Славейков, че тези скакалци може скоро да се развъдят и у нас…“

„Тук ораторът биде прекъснат — бележат протоколите — от г. Начовича, който извика: «Какво прави председателствующият? Взеха да ни псуват! Защо не вземе мерки против това?» Тази постъпка на г. Начовича предизвика шум и негодувание срещу него.“ Наистина в думите на оратора нямаше нищо оскърбително, толкоз повече, че депутатите знаеха от по-рано неговия хумористически език и бяха свикнали с него. Може би консерваторите да бяха възбудени от държанието на Каравелова на председателския пост. Нервозен, неудържим в своите вълнения, Каравелов показваше шумно всичкото си възхищение от речта на Славейкова и жестикулираше при всеки удар, нанесен на консерваторите. „Каравелов, пише кореспондентът на Марица^[23], слушаше от престола с удоволствие и изразяваше радостта си с висок смях, като постоянно подскачаше на седалището си.“ Всичко това обаче не обяснява сцените, които станаха в събранието. Най-вероятно е, че консерваторите нарочно предизвикаха тоя скандал, за да не стане гласоподаването под силния ефект на Славейковата реч. Тая мисъл се подкрепя от буйното поведение на М. Балабанов, човек тих по нрав и крайно благонравен. Той именно бе сега най-много възбуден.

В дневниците четем:

„Г. Балабанов извика: «Председателят трябва да напомнюва оратора и да го прекъсва, когато той напада личности. Долу председателят!»“

„Това разярение на г. Балабанова — бележи в протоколите благодушният историограф на това заседание — усили шума и удвои смущението на събранието — което бе предизвикал г. Начович, дотолкова, щото не остана далеч минутата, в която страстите напълно щяха да преодолеят на благоразумието.“ В действителност те преодоляха, както се вижда от любопитната картина, която ни рисува г. Д. Маринов^[24] в своите спомени.

Шумът се усили дотолкова, пише той, щото нищо не се чуваше; всички викаха, станали на крака, а по някои места се дадоха и по някоя плесница. Групата на „старите“ намери за добре да напусне заседанието, като се силеха отделни лица да повлекат след себе си и други депутати. На задните чинове седяха депутатите селяни от Софийско и Видинско и някои други граждани. Покойний Софийски митрополит Мелетий, който излизаше последен, викаше на селяните: „Излизайте, верицата ни пропада!“ Депутатите бяха настаяли и бяха препълнени с колебание. Турците бяха станали и се събраха на една купчинка: приятелите и последователите на групата на „старите“ бяха излезнали; ако напуснеха заседанието и селяните с гражданите — тогава заседанието ставаше невъзможно. Самият Лукиянов бе станал и стоеше настрана, като гледаше тая вихрушка от страсти с удивление. Всеки беше убеден, че заседанието тоя ден да се продължи бе невъзможно, и готов беше да излезне. Ако заседанието се продължи, както се вижда от протокола, и свърши мирно, това се дължи единствено на дяда Цанкова. Аз бях на чина до него и помня всичко това. В момента, когато покойният архиерей излизаше и канеше и селяните депутати да излязат, дядо Цанков хвана високопреосвещения владика отзаде под мишниците, тласна го по стълбата и оттам го бутна надолу и затвори вратата. С издигната плесница, с огнено светли очи, той викна: „Всеки на местата си!“ Тоя негов глас, пълен с мощ и угроза, повлия на всички: турците бързо-бързо заеха местата си; защръклелите се депутати седнаха кой къде намери, депутатите на задните чинове се вкамениха на местата си; покойният Греков, който не бе успял да излезе, се сниши на чина зад гредата и всичко утихна, като нищо да не е бивало.

Подир тая страшна сцена на депутатите, които не смееха вече да мръднат, се даде 10 минути отдих. Подир отдиха Славейков продължи посред настръхнала тишина своята прекъсната реч, като заяви още с първите си думи, че не е имал намерение да оскърби никого. Той обясни сега, че сенатът и държавният съвет нито можат да послужат като посредници за някакво равновесие между княза и народа, нито пък ще има нужда от тях, за да се създаде едно съвършено и трайно законодателство. Като пример той привеждаше деятелността на руските окупационни власти, които могли да организират управлението на България, без помощта на никакви учреждения, които да им служат за посредници, а само със своята добра воля. „Искате ли добро управление? — питаше той. — Гледайте да бъде машината на това управление колкото е възможно по-проста, по-малосложна, на която преимуществата, както и недостатъците отведнъж да се видят, да могат да се поправят. Искате ли управление сигурно? — Оставете министрите сами и Народното събрание отговорни, и ще ги направите по-внимателни.“ С думи, избрани изкусно, за да прелъстят слушателите, убеден впрочем в това, което говореше, бидейки в дългата си борба расъл по ум тъй, както масата бе расла по народен дух и съзнание, Славейков величаеше след това добродетелите и практическото чувство на народа. Той отправяше позив към водителите да се доверяват на него. Най-сетне той предупреди събранието, че с въвеждането на сенат или държавен съвет „ще утвърдим помежду си един клас хора привилегировани, които не ще са освен едно съсловие“. „Помислете и тогаз решавайте!“ — каза той на депутатите, като слезе от трибуната.

„Речта на Славейкова, четем в протоколите, се прие с шумни ръкопляскания.“ Тя бе наистина един триумф, толкова по-пълен, че в събранието нямаше кой да възрази. Греков, останал единствен от консерваторите, като чувствува, че всичко е изгубено, ако гласуването стане сега, направи предложение да се отложи то за другия ден. „Не ще бъде лоялно, каза той, тоя въпрос да се реши сега, когато са излезли лицата, които са говорили за сената.“ Събранието не искаше обаче да чака хората, които бяха дигнали скандала. Др. Цанков предложи, напротив, на събранието да ги изобличи за тая постъпка. Депутатите не искаха да чуят ни дума за отлагане. Даже и д-р Помянов, който имаше голямо идейно сродство с консерваторите, въстана против тяхната тактика. „Това не само че не е парламентаризъм, заяви той, но и деспотизъм.“ Тъй против консерваторите се обърнаха самите оръжия, с които те се бяха опитали да си послужат. Въобще несръчността на тая партия в това заседание е поразителна. Очевидно, консерваторите не познаваха психологията на нашия народ. Иначе в своята реч, тъй дълбока, тъй солидна в своя строеж, тъй хубаво написана, казал ли би Икономов, че народът не е още узрял за свобода или че ние сме повече наклонни да разрушаваме, нежели да творим? Видяхме с какво лирическо възмущение, с какво чутье за театралните ефекти Славейков бе отхвърлил обвинението, че българите не били още готови за голяма свобода. Христо Стоянов стана сега да протестира със същата енергия против подозрението, че сме били народ с наклонност да разрушаваме. „Целий свят знае, се провикна той, че всичко, което има нашият народ, освен свободата си, която дължи на царя Освободителя, спечелил е сам. Ако има училища, сам си ги построява и поддържа; ако има национална църква, сам си я добил, а не са му я добили архиереи и други личности. Имал е и единство, което Берлинският трактат развали и което пак той сам ще постигне.“ При тия горди думи цялото събрание ръкоплещи, обзето от национален възторг. Посред това общо въодушевление се турна на гласуване предложението за сената, което бяха подписали 12 депутати. То биде отхвърлено с огромно мнозинство, едва ли не единодушно.

На другия ден консерваторите поднесоха на бюрото на събранието едно заявление, подписано от владиците и от светските водители на консервативната партия. Те протестираха против станалите сцени на буйство, напомнюваха „умишлената бързина“, с която били приети, „без дълбоко обсъждане“, толкова важни постановления на конституцията, като напр. „приетите предложения за устрояване в страната на всякакви дружества, даже и политически, без предварително разрешение на властта, и за безграничната свобода на печата, без да се даде какво-годе внимание на предложенията на архиереите по въпроса за църковните и догматичните книги“.^[25] Подписавшите тоя протест, някои от които имаха вече едно смътно още намерение да изменят един ден конституцията в консервативен дух, правеха още тогава своите резерви. „Всичко това, свършваха те, като са фактове, на които последствията са, по наше мнение, много вредни и гибелни за бъдещето на народа, ний считаме за своя длъжност да отблъснем от себе си всяка отговорност.“ Светските лица, които подписаха този протест, бяха: д-р П. Вълкович^[26], Андрей Стоянов, Т. Икономов, д-р Константин Стоилов, М. Балабанов, Димитър Греков, Г. Д. Начович. Нека запомним тези последни имена: след две години те пак ще занимават по още по-бурен начин българската обществена мисъл.

Протестът произведе много тъжно впечатление на събранието. То, което бе дошло с трогателни чувства на сговор, доби вече убеждението, че разцеплението не може да се отстрани и че за в бъдеще едно задружно действие ще бъде невъзможно. Д. Каранфилович предложи да се изкаже „негодувание“ спрямо постъпката на консерваторите, но никой не поде неговата мисъл. Събранието не искаше да стават никакви разисквания по тоя печален инцидент. „От уважение към високопросвященните архиереи“, бележи един съвременник.^[27]

Тъй тежко трябва да са подействали върху събранието неприличните сцени, на които то бе свидетел, че десет дена подред повечето от депутатите не искаха да се явят на заседание. На 4 април от 229 представители се явиха само 58. На другия ден от 229 отсъствуваха 131. На 6 април отсъствуващите бяха 117. И тоя ден заседанието не можа да се състои. Един вид негласна, пасивна обструкция се образува против либералите. Бюрото счете за необходимо да се отнесе писмено до ония представители, които бяха в Търново и които не желаеха да се явят в събранието. Моментът бе критичен. Срокът, определен от Берлинския договор за продължението на руската окупация, се свършваше, а нужно бе дотогава да се е вече изработила конституцията и да се избере княз на България. Тия съображения, както и намесата на Петербург, отстраниха опасността. На 7 април събранието почна да заседава, тъй като отсъствуваха само 89 души. Многобройните отсъствия бяха едно зло, против което събранието бе се борило по-преди. В едно от първите заседания бе направено даже предложение да се връщат с жандарми ония, които бягаха от Търново. Но тоя път отсъствията бяха една демонстрация.

След като се отхвърли предложението за сенат, останалите части от конституцията бидоха разисквани без страст и приети много набърже. По общо съгласие се реши, щото всички депутати да бъдат избирани от народа. За двустепенно избиране, както бе предложила комисията, не стана вече дума. Числото на депутатите се увеличи: по един представител на 10000 жители от двата пола. Всичко това се съгласува без никакъв спор. Консерваторите не вземаха участие в борбата, обезнадеждени при първата несполука — и това е една черта на всички консервативни партии по света — и също от желание да не се солидаризират много с тъй изработената конституция. Любопитно е как агитираха либералите в полза на многочислеността на Събранието: „Гледайте, господа, гледайте, братя — съветваше сериозно един сериозен господин, който сновеше между народните представители вън от редовните заседания, — гледайте, обикновеното Народно събрание да се състои от колкото е възможно по-голямо число представители, от 400–500 души най-малко; трябва ние българите да се събираме по-множко и по-честичко, за да се запознаем един с други по-отблизо.“^[28] Аргументи от тоя род бяха употребявани в частните заседания и по много от другите изменения, които се направиха в руския проект. Но те не се проявяваха в събранието. Разискванията бяха сега много кратки: депутатите бързаха да изпреварят срока. По тоя начин се извършиха следните изменения в проекта: отхвърли се съвсем, като несъответствующ на демократическия дух на конституцията, оня член (зает от сръбския устав), според който на княза се предоставяше правото да назначава председателя и подпредседателя на Събранието измежду шестима депутати, посочени от Събранието; прие се без никаква опозиция едно изменение на чл. 101, според което на Събранието се признаваше законодателна инициатива с тая само уговорка, че внесените по тоя начин законопроекти да бъдат подписани от една четвърт от присъствующите депутати; даде се на Събранието правото да назначава парламентарни анкети по управлението. Намали се на един милион сумата на заемите, които князът може да направи по представление на Министерския съвет, когато има важни спънки за свикването на камарата. В проекта бе предвидено също, че правителството ще може да разходва вън от бюджета до 30000 минца в случай на стихийни бедствия като: глад, наводнение, епидемия и др. подобни. Събранието ограничи тази сума до 300000 лева. Събранието прояви своя дух на пестеливост и когато определи времето на редовните сесии: от 15 октомври до 15 декември. „След 15 декември, казваше Н. Михайловски, настъпват празници, за които всеки представител ще иска да си иде у дома; а, от друга страна, до 15 октомври се прибират храните.“ Славейков бе предложил отначало да траят сесиите по-дълго: от 15 октомври до 15 март. Събранието обаче не искаше да се губи толкова време и да стават много разноски. По същите мотиви за икономия числото на министерствата се намали на шест.

В едно от последните заседания се разисква въпросът за държавен съвет. Той не възбуди големи разисквания. Знаеше се вече от по-рано, че всяко увещание би било безполезно: събранието бе решено да не допусне учредяването на подобно „опасно за свободата“ учреждение. „Когато се явиха прения по създаването на «държавен съвет», пише г. Х. Златанов^[29], помня, че няколко души представители запитахме дядо Славейкова вън от събранието да ни обясни по-подробно какво ще бъде това учреждение и какво ще работи? «Знаете ли, каза дядо Славейков, що е това? Слушали ли сте, че в Цариград султанът си има дембели? Ето такава „дембелхана“ искат да има и у нас.» Всички след това бяхме против.“ Консерваторските водители, които знаеха вече това настроение, не взеха никак думата! Само д-р Берон се опита да докаже нуждата от един държавен съвет, без голяма вяра обаче, както сам той заяви още в началото, да повлияе на депутатите. Славейков от своя страна не отрече в официалната си реч ползата от това учреждение, но попита: къде ще намерим хора с административна опитност и с минало на държавни мъже, за да ги направим съветници? Др. Цанков поддържаше, напротив, че самата функция на проектирания съвет е излишна: „Аз и преди разправих — каза той, — че държавният съвет е: 1-во, съдилище и като такова той пада, защото си имаме съдилища; 2-ро, той решава за заеми, но това е работа на Народното събрание и на Министерския съвет; 3-то, казано е, че той е за предварително разглеждане и обсъждане на законопроектите, но Н. събрание може да си избира комисии между членовете си.“ Хаджи Иванчо Пенчович, член в продължение на 13 години в Турския държавен съвет, твърдо убеден лично в неговата полезност, осъди тоя възглед на Цанкова. „Ще видите, каза той, че без него нашата управителна машина скоро ще спре.“ Един бивши държавен съветник от Цариград най-малко можеше да повлияе върху това събрание. С голямо мнозинство, при поименно гласувание, то отхвърли наистина проекта за държавен съвет. С тоя вот събранието изчерпваше най-важните пунктове от своята задача и приближаваше вече до своя край. Преди обаче да опишем как то се разотиде, нужно е да споменем за устройството, което депутатите предвидяха за българската национална църква. Хронологически тоя въпрос биде разрешен по-рано, но ние го отделихме от общия вървеж на разискванията, за да го разгледаме по-обширно в свръзка с българските партии преди Освобождението и с руската политика на Изток.