Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (14)

IV
Управлението на генералите

Соболев и Каулбарс в София. — Връзки на Соболева с Гинсбурга. — Хиперболически монархизъм на „триумвирата“. — Екстернирането на Каравелова през Балкана. — Русофилството на Стамболова. — Цанков във Виена. — Опит за удавяне на Цанкова в Дунава. — Камарата против генералите. — Борба по повод „драгунския корпус“. — Заточението на Мелетия. — Бурна сцена между Григорий Доростолочервенски и Соболева. — Оставката на Начовича, Стоилова и Грекова.

Княз Александър се върна в София на 8 юни, а на 23-ти се състави новото министерство. В него влизаха: Соболев — министър-председател и на Вътрешните работи; Каулбарс — на Войната; Д. Греков — на Правосъдието; Начович — на Финансите; Теохаров — на Народното просвещение; д-р Вълкович — на Външните работи. На д-р Вълковича се повери и временното управление на новото, създадено с указ Министерство на обществените сгради, търговията и земеделието.

Генералите бидоха посрещнати в София с големи почести. Князът се разпореди да им се приготви в помещението на Държавния съвет една временна квартира, за която той изпрати от двореца мобили, килими и пр. Съкровището също се показа щедро спрямо тях. За пътни разноски от Петербург до София им се платиха 3000 рубли; определи им се заплата, двойна от тая, която получаваха българските министри; наемът на зданията, в които те щяха да живеят, бе тоже за сметка на държавата; с една реч, извърши се всичко, за да бъде благоприятно тяхното първо впечатление от България. Консерваторските министри от своя страна бяха много предупредителни спрямо руските си колеги. Новият режим се начеваше при добри знамения. Начович и Греков приготвиха една декларация за политиката на правителството, която Соболев прочете в Министерския съвет в присъствието на княза. Сетне той поиска от другарите си честно слово, че ще изпълняват току-що прочетената програма добросъвестно и неуклонно. Министрите се заклеха. Церемонията се завърши с взаимни благопожелания за бъдещето.

Тази хармония не можеше да бъде дълготрайна. Генералите не отговаряха на въжделенията на Начовича. Преди всичко те идеха с изрични инструкции от императора да съдействуват за помирението на българските партии и да щадят либералите.^[1] От друга страна, Соболев не бе избягнал от изкушенията на Гинсбург. Преди да замине от Петербург, той бе му обещал да разреши железопътния въпрос. На почвата на тази конкуренция един конфликт между него и приятелите на Хаджиенов бе неизбежен. Със своя характер Соболев не можеше, освен да изостря тоя конфликт Той бе надут, с увлечения на гимназист. „Понякога бързината на съжденията му граничеше с лекомислие“, пише Карцов.^[2] Към тия недостатъци на Соболева се прибавяше твърдото му убеждение, че той е предопределен да играе в България една провиденциална роля. Военният министър Каулбарс бе по-малко претенциозен. Той бе настоящи général de cavalerie, т.е. тип на офицер буен, веселяк и малко блъснат. Неговата голяма мечта бе да стане популярен във войската. Той обичаше декоративната страна на своя занаят: правеше чести прегледи, държеше патриотически речи пред фронта, à la Скобелев, и караше войниците да му викат урра! Политическите грижи той оставяше на Соболева, който по положението си, както и по своя амбициозен дух, го владееше всецяло.

След като прие властта, Соболев трябваше да замине за Русия, за да доведе семейството си. На път той се отби в Сандрово^[3], гдето бе го поканил княз Александър. Генералът биде посрещнат във Варна с извънредни почести. Една великолепна кола, впрегната à la Daumont, го откара в Сандрово; един взвод от княжеския ескадрон го конвоираше по пътя; в двореца му бяха отредени апартаменти редом с княжеските. Очевидно, князът полагаше големи старания, за да привърже към себе си Соболева. Както и други пъти обаче, и сега той превиши мярката. Непобедимото му желание да се нрави, тази инстинктивна ласкавост, която той дължеше на своето полуполско произхождение (майка му бе полякиня), го увличаха в излишности, неблагоразумни за всеки случай и особено опасни по отношение на русите, раса, очарователна у дома си, но безкрайно арогантна в Изток.^[4] Вместо да оцени любезността на княза като проявление на благосклонността на владетеля, Соболев я претълкува като една дан, дължима на неговото особено положение в България. Той се помисли сериозно един вид вицекрал на България и почна да гледа на княз Александра като на фикция, поставена между Европа и руското господство в България.

В Сандрово пребиваването на Соболева мина тоя път без никаква дисхармонична нота. Соболев, словоохотлив и самоуверен, изразяваше своите идеи върху управлението; князът одобряваше. Разходките и гощаванията им отнемаха впрочем повечето време. Единствената положителна работа, извършена тук, бе окончателната редакция на новия избирателен закон.

Проектът бе изработен от един французин и представен на Начовича. Той съдържаше следните важни преобразования: 1) въвеждането на двойната система на гласоподаване чрез гласни; 2) установяване на имуществен и образователен ценз; 3) лишението на чиновниците от правото на избираемост; 4) намаление числото на депутатите. Князът си запазваше според тоя проект правото да назначава председателя и подпредседателя на Народното събрание. Тая избирателна система е единствената важна реформа на консерваторите през режима на пълномощията. Тя имаше за цел да пренесе политическото могъщество в България от широката маса, чиято поддръжка консерваторите не можеха никога да спечелят, във владеющите класи. По тоя начин се изменяваше от основа политическия строй на княжеството и се създаваше в него едно изкуствено равновесие на обществените сили.

Соболев имаше върху конституционните въпроси понятията на един руски генерал, който е служил в Туркестан, т.е. на първо време не разбираше от тях нищо. Той одобри с някои незначителни поправки проекта на Начовича и го върна в София с препоръка да бъде внесен немедлено в Държавния съвет. След това той замина за Русия. Князът го изпрати до парахода.

Тази голяма интимност на княза със Соболева не се понрави никак на консерваторите. Преди да замине от София, генералът бе изказал с особена енергия намерението си да се занимае с железопътния въпрос. Това предвестие им бе подействувало много обезпокоително. Те се бояха сега да не би сантименталният княз да е взел в порива на някой сърдечен разговор със Соболева някакво задължение в полза на Гинсбурга. За всеки случай те решиха да проявят още по-демонстративно своята преданост към престола. Български глас почна да обнародва ред статии, в които монархическият принцип бе изразен с лиризма на илоти. „Трябва да признам веднъж за всякога, пишеше тоя вестник, че началото на всичко у нас е държавният глава и че без тоя държавен глава нито либерали, нито консерватори могат да свършат нещо.“^[5] Друг път той казваше: „Народът не знае нито либерали, нито консерватори, той знае само княза… Той доверява на ония, на които доверява и княза. Ето силата на консерваторите.^[6]“

Силата на консерваторите се състоеше в действителност във факта, че либералната партия бе поставена вън от законите. Нейните водители бяха или интернирани, или изгнани, или под полицейски надзор. На 13 февруари Начович издаде срещу дядо Славейкова следното окръжно:

На известния Петка Р. Славейкова е забранено да преживява в княжеството. Вследствие на това заповядваме ви, г-не управителю, да направите потребните разпореждания да се не пропуща в пределите на княжеството.

Министър: Г. Д. Начович

Гл. секретар: Д. Д. Агура

През лятото същата мярка биде взета по отношение на Каравелова.

На 1 юли след свършването на изпитите Каравелов и госпожата му тръгнаха от Пловдив за Русе през Балкана; с тях пътуваше Живков с жена си, които отиваха за Търново. Като се научиха, че Каравелов тръгнал от Пловдив, веднага се дадоха заповеди, за да не се допусне той в княжеството. Габровският околийски началник прати стражари да захванат проходите в Балкана; пратени бяха със същата цел и стражари от Севлиево. По една любопитна причина всичките тия мерки останаха безуспешни.

Жандармите, четем в Независимост^[7], които бяха поставени да вардят на главния път, не можаха да познаят г. Каравелова. Тям бе казано, че Каравелов бил човек страшен, с голяма брада, с дълга рошава коса и други подобни ужасяющи черти. Вместо такъв те видяха човек млад и скромен, който носеше на ръце едногодишната си либава дъщеря. Чертите на г. Каравелова, като не отговаряха на даденото за него описание на жандармите, г. Каравелов мина свободно оттатък Балкана и слезе в Габрово, петък къде пладне. Властите, като узнават това, на часа става разпореждане и г. Каравелов биде арестуван в стаята си в хотела, в който се бе отбил. Жандарми бидоха поставени в хотела и пред вратата на стаята, за да не пропущат никого.

Арестуването на Каравелова произведе голямо вълнение в Габрово. Една депутация от граждани поиска неговото освобождение от околийския началник. Сам Каравелов телеграфира до министерството да пита по какви причини му се забранява влизането в княжеството. Под натиска на населението началникът освободи Каравелова. Сега той тръгна да прави визити по града, посрещан от всички с жива симпатия. В неделя сутринта г-жа Каравелова замина през Търново за Русчук; към пладне същия ден околийският началник съобщи на Каравелова, че има заповед да го изпрати под конвой зад граница. Новината се пръсна веднага по града и скоро около хотела се натрупа голямо възбудено множество. Либералите искаха да правят демонстрации против правителството, но Каравелов ги отклони от това намерение. Подир това, обиколен от стражари, той потегли назад към Балкана; многолюдието го придружаваше, мълчаливо и трептуще. Когато шествието се приближи до гимназията, учителите и учителките излязоха да поднесат на Каравелов венци. Младежта запя модната тогава в Габрово патриотическа песен:

Не прекланяй глава,

народе мил, драг!

Не преставай за свобода

да гониш своя враг.

С песни и викове „Да живее Каравелов!“ народът изпроводи изгнаника чак до Червен бряг. Тук се държаха пламенни речи, които предизвикваха умиление в тълпата: някои плачеха с глас, други прегръщаха Каравелова. Десетина екзалтирани момчета не рачиха да се отделят от него и го придружиха чак до Балкана.

Тоя с нищо неоправдан остракизъм не можеше, освен да увеличи ожесточението на двамата либерални водители. Тонът на Независимост спрямо княза и Русия стана сега много по-жесток. Особен акцент на озлобление носеха статиите срещу Русия. П. Р. Славейков бе стар русофоб.^[8] През време на църковния въпрос, когато партията на д-р Чомакова се бореше срещу Игнатиева, Славейков бе писал в своя вестник Македония тия смели редове: „Русия може да пази своето човеколюбие за своите полудиви народи, а нас да остави на нашата участ. Панславизмът не може днес без Русия, а това е, което ние не щем. Да припознайме първенството на Русия, ще каже да наведем глава пред нейната желязна власт.“^[9] Освободителната война, разбира се, угаси това негово недоверие към Русия. В упоението от великия подвиг Славейков взе лирата си, за да изпее една ода за руския цар. След преврата обаче едновремешната идейна омраза се събуди пак, по-ядовита сега, защото бе постоянно раздразнявана и защото към нея се прибавяха и лични мотиви.

Любопитното е, че докато Независимост от Пловдив бичуваше произвола на русите в България^[10], Соболев правеше първите опити за сближение с либералите в княжеството.

Към края на септември крал Милан върна в Русчук посещението, което князът му бе направил преди една година. Всичките министри присъствуваха на посрещането. На връщане Соболев се отби в Търново, за да уреди един спор между тоя град и Горна Оряховица за пазара на добитъка. Стамболов устрои на генерала необикновено посрещане. При влизането му в града се очакваше една грандиозна овация.

В овацията взеха участие, разказва сам Соболев^[11], повече от 5000 души. Мен ме покриха с цветя. Произнесоха се речи. Свири музиката. Аз се увлякох. Аз живо помнех Търново от 1877 г.; срещнах маса познати на Марно поле, на същото това място, гдето ми беше палатката във време на войната; развих своите мисли за бъдещето на България. „Да живее Санстефанска България!“ „Да живее свободният, самостоятелният български народ!“ „Да живее князът — олицетворение на тая свобода!“ „Да живее законният ред, за който велика Русия е положила толкова жертви!“ Това последно възклицание предизвика цяла буря и тълпата наново викаше: „Да живее нашата конституция, Търновската конституция!“

В това време Стамболов бе ярък русофил. След като бе видял в две нещастни въстания безсилието на българския народ сам да се освободи, минаването на Дунава от победоносните руски войски завладя възторжената му млада душа с едно обаяние, което ще ослабне по-късно под удара на други събития, но никога няма да угасне съвсем. Разбира се, русофилството на Стамболова нямаше нищо от грубия фетишизъм, който някои се опитаха да развият в България. То се съпровождаше винаги с политически разчет. Като посрещаше Соболева с тия демонстрации на уважение, Стамболов искаше да даде на тщеславния генерал впечатлението, че той е много популярен в България, и да раздуха чрез тая илюзия претенциите му спрямо княза и правителството. Младият агитатор се надяваше, че по тоя начин ще ускори конфликта между генералите и консервативния кръжок и ще помогне на либералната партия да излезе от нейното безправно положение. Планът бе разумен и той успя. От Търново Соболев се върна с убеждението, че страната е с него и в една борба с Начовича и Грекова той лесно ще бъде победителят. Неговите знаменателни думи за „законния ред“ бяха една стъпка, извършена по тоя път.

Цанков бе имал в същото време същата идея за сближение с генералите. Още докато Соболев бе в Русе, той му телеграфира, за да иска разрешение да заведе дъщеря си във Виена, гдето щеше да я настани в един пансион. Соболев доложи за тая молба на княза и с неговото съгласие отговори на Цанкова: „Мога да ви позволя да заминете за Виена, ако ми дадете честна дума, че ще се върнете в България, щом го поиска съдът по вашата работа, и ако във време на пътуването няма да възбудите безпокойство в населението и да смущавате реда в страната.“^[12] Цанков отговори с голямо достойнство, че не е в неговите нрави да бяга от закона, че желанието му е да остави костите си в своето отечество и че никога не е искал да нарушава реда в своята страна. Соболев му разреши; после обаче той има причини да се разкае. Във Виена Цанков биде поканен в редакцията на Die Presse, гдето в една интимна беседа се произнесе твърде остро върху руската политика в България. На другия ден Die Presse обнародва тоя разговор във вид на интервю. Препечатано в много европейски вестници, то произведе голям шум. Цанков бе казал: „Очистете отечеството ми от русите, и у нас ще се прекратят всички смущения и ще се установи ред.“ Тия изявления раздразниха крайно Соболева. Сам Цанков не закъсня да изпита последствията на своето неблагоразумие.

На връщане от Виена Цанков мина през Русчук. Тук либералите се готвеха да му направят един триумфален прием. Но полицията, действующа по личните заповеди на Начовича, който по това време се намираше също в Русчук, се опита да осуети манифестацията.

Окръжният управител, разказва д-р Вачев, бе се разпоредил да не се допуска никакво посрещане; но ние събрахме едно голямо множество и като изтласкахме полицията, завзехме перона на пристанището. Пристигането на малкото параходче, което носеше Цанкова, биде поздравено със заглушителни викове Урра! Приставът заповяда тогава на капитана да не се спира, а да продължи пътя си нагоре по Дунава. Ние обаче настоявахме да излязат пътниците, хвърлихме едно въже и дръпнахме парахода, който се доближи. Щом Цанков излезе на брега, множеството го дигна на ръце и тръгна да го носи към файтона. Полицията се опита да го грабне, стана голяма схватка; в боричканията Мантов улови пристава за рамената и го хвърли в Дунава. Минаването на Цанков по улиците бе царско; целият град бе излязъл да го види. Той слезна в къщата, гдето живеехме аз и Стефан Михов Киселов. През нощта полицията искаше да грабне Цанкова, но ние заявихме, че ако тя влезе със сила в къщата ни, ще стреляме. Цяла нощ стояхме с револверите в ръце. На другия ден се научихме, че в тъмнината консерваторите мислели да удавят дядо Цанкова в Дунава. Ние подир това направихме една анкета и се убедихме, че мълвата бе истинска. Лодкарят, който бе нает за тази цел, сам призна пред нас, че се готвело подобно престъпление. Тогава ние отдавахме тази ужасна идея на Начовича.

Както и да е, на другия ден, рано сутринта, Цанков биде арестуван и през Рахово изпратен под конвой във Враца. Заповедта бе дадена лично от Начовича. Соболев, министърът на Вътрешните работи, биде предупреден за нея тъкмо 24 часа след като тя бе изпълнена. Срещу насилственото възвръщане на Цанкова във Враца генералът не въставаше: един човек, който бе държал във Виена неприличен език против Русия, не заслужаваше никакво покровителство! Обаче той биде обиден, загдето една такава важна мярка като арестуването на едни бивш министър-председател бе взета, без от него, респективния министър, да е било искано никакво разрешение. Окръжният управител Анев отговаряше, че той е пратил една телеграма в Министерството на вътрешните работи, но тя била предадена с голямо закъснение. Соболев не се задоволи с тия обяснения. Той наказа Анева, като го премести от Русчук в Свищов. Взимайки повод от нередовността на станцията, Соболев, от друга страна, отне от д-р Вълковича временното управление на Министерството на общите сгради и съобщения, под ведомството на когото бяха телеграфите. Като санкция за грешката на един телеграфист мярката бе съвсем несъразмерна, но Соболев чакаше отдавна сгоден момент, за да вземе Общите сгради от д-р Вълковича, известен по неговата опозиция срещу проектите на Гинсбурга и С-ие.

Въпреки тая чрезмерна строгост на Соболева неговите отношения с консерваторите оставаха наглед коректни. И двете страни не бяха изгубили още надеждата за един компромис. С Хаджиенова генералът бе даже в приятелски отношения. Те не се виждаха често, канеха се на гости и беседите им се въртяха все около железнопътния въпрос. През ноември Соболев в качеството си на министър-председател обнародва един вид рескрипт до Хаджиенова, за да възхвали плодотворната му деятелност по устройството на столицата. Като се знае голямата непопулярност на Хаджиенова в това време, обвиненията, които опозицията хвърляше^[13] против него по отчужденията в София и по участието му в разни сделки с хазната, тоя израз на публично благоволение бе от страна на генерала много знаменателен. Очевидно той имаше известна вяра, че едно споразумение с консерваторите е още възможно, и не искаше да дойде с тях до разрив.

С такива илюзии той произведе към края на ноември законодателните избори. Насилията не бяха вече брутални, както при Ремлингена, но намесата на администрацията бе явна и тъй демонстративна, че масата бе обезсърчена предварително. Малко след това Соболев се разкайваше, че е употребил силното влияние на властта в полза на консерваторите^[14]; но тогава бе вече късно. Консерваторите дойдоха в камарата с грамадно болшинство: от 56 души (такова бе числото на депутатите според новия избирателен закон) те имаха на своя страна 49. От видните либерали М. Балабанов и Н. Сукнаров бяха избрани в София. Но вследствие на големите безредици, които консерваторските шайки бяха произвели в столицата при мястото на гласоподаването, изборът се счете за несъществующ.

Народното събрание се свика на 8 декември под председателството на Варненския митрополит Симеон. Съставът на камарата не бе лош: в нея фигурираха хора с известно социално положение, тия именно представители на буржоазията, за които бе мечтал Начович. Те бяха обаче в голямата си част без престиж в страната и никой от тях не бе политически човек. По своята законодателна работа това Събрание не се отличи. Впрочем Държавният съвет не бе успял да приготви важни законопроекти, а от себе си министрите не показаха голяма инициатива. Най-плодовит се оказа пак Начович. Той имаше за съветник в Министерството на финансите един френски специалист, Кейе, който му даваше голямо съдействие. Кейе приготви проектите за заменяването на десятъка с поземлен данък, за отчетността по бюджета и за бирниците. Начович представи също и един законопроект за преустройството на банката върху акционерни начала — опасна идея, към която той остана привързан дори до 1899 г. и която, да бе се осъществила, щеше да постави кредита в България в чужди ръце.

Безплодна в законодателно отношение, тази сесия се отличи с опозицията, която прави на руските генерали.^[15] Враждебността се откри с една интерпелация на габровския представител Манафов върху злоупотребленията, приписвани на Копиткина. Тоя млад руски инженер бе още от 1879 г. директор на железниците и бе показал покрай една чрезмерна ревност в полза на Гинсбурга, Полякова и С-ие, голям произвол в харченето на държавните средства. Едно от първите дела на д-р Вълковича, когато пое управлението на Обществените сгради, бе да уволни Копиткина. Генерал Каулбарс обаче го задържа в своето министерство като директор на военните постройки. Консерваторите счетоха, че това назначение е насочено срещу тях, и подбудиха Държавния съвет да се занимае със сметките на Копиткина и да докладва за тях на княза. Бе се пръснала даже мълвата, че докладът искал даването под съд на подозрения чиновник. Това бе привидният предлог за интерпелацията; но в действителност главният мотив бе железнопътният въпрос.

Подбудени от своите министри, депутатите почнаха вече една систематическа борба срещу генералите. Интерпелации ставаха сега почти във всяко заседание. Ораторите бяха все едни и същи: д-р Цачев, Геров, Шивачев, Анев. Анев, преместен подир историята с Цанкова в Русчук и понизен, си бе дал оставката, за да се кандидатира в изборите. Лично озлобен срещу Соболева, той не пропущаше случай да го бичува в камарата.

Генералът отначало отговаряше охотно. Той изпитваше известно удоволствие да се поставя в ролята на парламентарен министър и мислейки се за оратор, взимаше пози на гръмовержец. Но времената бяха минали, когато депутатите не смееха да погледнат в очите един руски генерал. Депутатите не бяха сега селяни. Те бяха хора в пълна независимост, навикнали сами да командуват. Стоящи твърдо срещу генералите, те не се поддаваха на никакво повелително внушение. Тяхната опозиция толкова повече енервираше Соболева, че тя не изпадаше в крайности на словото, а бе, напротив, почтителна наглед и много тактична. Срещу буйността на нервозния русин тя изпречваше турската хитрост на нашите чорбаджии.

Това положение на скрита война не можеше да се продължава. След първите схватки дойде и моментът за едно сражение. То се даде по повод „драгунския корпус“, на една военна жандармерия, създадена подир преврата по руски образец и твърде омразна на населението. Още в отговора на тронното слово камарата бе поместила един пасаж, с който молеше княза да се постави жандармерията под ведомството на гражданските административни власти. Но Соболев и Каулбарс не даваха да се посегне върху драгуните, тъй като, командувани от руски офицери, те им бяха сляпо подчинени; князът бе по тоя въпрос напълни солидарен с тях, ценейки драгуните като добра строева кавалерия. Въпреки това на 5 януари Шивачев подигна в камарата въпроса за унищожението на драгунската жандармерия. Всички консервативни оратори го подкрепиха; министрите българи мълчаха. Генералите отначало се опитваха да действуват върху депутатите с аргументи; сетне пред неприязненото единодушие на камарата Соболев заяви грубо, че волята на княза е да се запази тая военна стража. Обидени от тоя повелителен език, депутатите се оплакаха на княза, който забеляза на Соболева, че е отишел много далече в своята намеса. „Vous avez froissé la chambre“, каза той на генерала.^[16] След като тоя суров тон не успя, пред депутатите се правеха нови постъпки, без заповедничество вече, но те останаха без резултат. Камарата се закри, без да се предвиди в бюджета кредит за драгуните. Князът заяви тогава, че няма да утвърди бюджета.

Имаше едно средство за изход: Държавният съвет. Но и държавните съветници бяха консерватори в болшинството си. На свой ред те отхвърлиха кредита. Князът се принуди да направи една голяма отстъпка: съгласи се, щото пешите жандарми да се извадят от драгунския корпус. Но консерваторите и на това не склониха. Те искаха да покажат, че чрез двете най-високи учреждения в страната те държат положението. Странно може да се види упорството на консерваторските водители спрямо княза, комуто те постоянно правеха изявления за безгранична преданост. По всяка вероятност, знаейки колко той бе впечатлителен, те искаха да го стреснат малко, за да не попадне всецяло под влиянието на генералите. Впрочем тяхното упорство не трая докрай. С един рескрипт до Соболева князът заповяда на Министерския съвет да състави немедлено указ, чрез който да се асигнува сумата, необходима за поддържането на драгуните. Соболев веднага свика министрите на съвет, за да им съобщи волята на княза. „След прочитането на рескрипта, разказва Соболев, Начович със злоба заяви: «Аз си подавам оставката.» Греков стоеше на стола и съвършено бледен, със свойствената си дързост каза: «Тогава и аз излизам в оставка; нека работят без нас.» Стоилов мълчеше.“^[17] Соболев би желал да приеме оставката им, но кого щеше да тури на тяхно място? Да се поверят вакантните портфейли на някои от „умерените либерали“ князът нямаше да се съгласи. А едва ли и те биха приели при наличността на пълномощията. Оставаше друго едно средство, то вече съвсем радикално: да се повикат руси за всичките министерства. Но установяването на една руска диктатура в България нямаше ли да бъде съпроводено с още по-големи трудности? Соболев помоли поради това консерваторите да не настояват на оставката си. Той ги убеди без мъка, защото и те всъщност не бяха наклонни да напускат министерството, боейки се да не се възобновят срещу тях репресиите, с които бе се отличил Ремлинген. След като видяха, че тяхното противене би докарало една опасна криза, те подписаха указа. На другия ден Соболев и Каулбарс занесоха предложението за кредит в Държавния съвет и поискаха да се гласува веднага, в тяхно присъствие. Съветът се подчини, давайки още веднаж доказателство за своето нравствено безсилие.

Въпросът за драгуните подигна много шум, но това бе в борбата между генералите и „триумвирата“ само един инцидент: основният мотив на тази борба оставаха железниците. Соболев постоянно главоболеше княза със своите ходатайства, бидейки нетърпелив да обезпечи интересите на Гинсбурга. Колебанието на княза ставаше се по-мъчително, комично в известна смисъл. Поставен между растящото давление на Соболева и заплашванията на консерваторите, че ще го напуснат, той изпадаше в отчаяние, оплаквайки се от всички, чувствувайки се съвсем уединен и безпомощен пред тази конкуренция на интереси, която се водеше върху неговата глава. При това положение въпросът биде внесен в Събранието. Соболев бе приготвил един законопроект твърде сложен, твърде тъмен, скроен според желанията на Гинсбурга; Министерският съвет го отхвърли. Начович, който бе успял между туй да вземе временното управление на Министерството на обществените сгради, изработи друг един проект, съобразен с идеите на консерваторите, и — трябва да се добави — с интересите на България. Проектът с малки изменения биде приет от Събранието. То гласува и един кредит от 350000 лв. за изучаването на една линия, която да свързва София с Дунава, от една страна, и с македонската граница, от друга. Един член на законопроекта гласеше: „Правителството се задължава да направи свои изучвания: никакви чужди изучвания няма право да приема или купува.“ Ударът бе прямо насочен срещу Соболева. С тоя проект се ликвидираха всичките права, които Струве считаше за придобити. Камарата се показа при разискванията на тоя проект много грижлива за интересите на съкровището. Тя предвидя всичките необходими гаранции за публичността на условията и за сериозността на търга. Наконец тя реши, че поемните условия трябва да бъдат обнародвани в един определен срок, преди депутатите да се свикат на сесия за одобрението на търга.

С гласуването на тоя закон разривът между консерваторите и генералите бе вече пълен; оставаше още да се яви някой удобен момент, за да може той да избухне. Тоя повод бе интернирането на Мелетий.

В 1877 г. Мелетий, Софийски митрополит, се бе провинил тежко спрямо църковната дисциплина. Докато другите владици стояха в епархиите си, за да ободряват паството си, уплашено от яростта на бягащите турски войски, той без разрешение от екзарха бе избягал от Цариград в Русия, отгдето се бе присъединил към похода. Присъствието на един български митрополит в руския стан можеше да изложи в опасност Екзархията и без туй силно подозирана от Портата: времената не бяха още много далеко, когато един гръцки патриарх бе обесен на самите врата на Патриаршията. Мелетий не бе помислил за всичко това. Той бе увлечен от своя буен характер; в действителност той бе — както много български калугери — хайдук по душа и искаше да види отблизо войната. Обладан и от тайната амбиция да стане екзарх, той се надяваше, че русите ще си спомнят за него и за неговата преданост, когато низвергнат Йосиф І, чиято съдба изглеждаше тогава решена.

Още в 1877 год. съветът при Екзархията наказа Мелетия за неговата постъпка; но в радостта на Освобождението присъдата биде забравена. В 1878 г., когато Учредителното събрание заседаваше в Търново, владиците се занимаваха с положението на Мелетия, но залисани в други борби, те не дойдоха до никакво разрешение. Между туй Мелетий зае безпрепятствено своя пост в София. Тук станаха с него ред неприятности. Веселяк, той обичаше виното, гуляите и другите светски удоволствия. Поведението му, с една реч, бе причина на голяма съблазън за народа. Еднаж едно възбудено множество начело с Боботанова, хаджи Манова и други софийски либерали взе трона от „Св. Крал“, изнесе го навън и го счупи, за да протестира срещу недостойния владика, комуто заяви, че ако смее да се яви още веднъж на богослужението, ще бъде измъкнат от олтара и влачен до плочите на църквата. Забележително е, че докато Мелетий въодушевяваше селските тълпи в полза на преврата и водеше хорото пред двореца, консерваторите прощаваха неговите ексцентричности, но откакто той, краен русофил, бе взел страната на Соболева, те решиха да му отмъстят. Заедно с Доростолочервенския митрополит Григорий, който мечтаеше да заеме Софийската епархия, консерваторите устроиха изгонването на Мелетий. Присъдата от 1877 г. биде извадена от архивата и чрез своя представител в София Григорий екзархът поиска от Министерството на външните работи и вероизповеданията нейното изпълнение. Решението на Екзархията бе да се изпрати Мелетий във Враца, класически вече град на изгнанията, но Мелетий помоли да му се даде като местожителство Рилският манастир, в околностите на който той имаше чифлик. Министерството се съгласи.^[18] Стоилов предупреди ли Соболева, че ще изпълни екзархийската присъда? Той твърдеше, че не само отишъл лично да му изложи въпроса, но се разговорил със Соболева и върху мерките, които трябваше да се вземат, за да стане интернирането на владиката безшумно. Градоначалникът Карнович бил получил от Соболева заповед да изпрати стражари, за да конвоират Мелетий. Както и да е, на 25 февр. Мелетий биде вдигнат от митрополията. От конвой не стана нужда. Двама чиновници от министерството, Харитон Генадиев и Добри Ганчев, убедиха Мелетий, че ще бъде по-добре за него и по-достолепно да не се противи на властта. Мелетий заповяда тогава да впрегнат неговия собствен файтон и тръгна за местоназначението си доброволно. Соболев без никакво основание претендира, че всичко това станало скришом от него; инак той не щял да допусне това поругание с владишкия сан. Наистина същия ден той изпрати своя секретар Щеглова и прокурора — русин — Осетрова да докарат назад заточеника. Мелетий обаче отказа да се върне. Той се боеше да не предизвика срещу себе си още по-големи строгости от страна на църквата. Като се научи за опита на Соболева да попречи на изпълнението на едно синодално решение, Григорий отиде да протестира пред него. Свиждането бе много бурно.

Григорий^[19], не скривайки своята злоба, влезе в кабинета на генерала, без да продума нищо. Соболев го покани да седне и му предложи цигара.

— Какво ще заповядате, ваше високопреосвещенство? — го попита генералът.

— Чух, че ваше превъзходителство сте се разпоредили да върнат в София митрополита Мелетия — каза той.

— Да, разпоредих се; пратих телеграма.

— Но това е противозаконно; той е заточен вследствие една присъда на Синода!

— Аз зная това — каза генералът.

— Тая присъда е безапелационна; апел може да се прави само пред бога — изрече тържествено Григорий.

— Аз мисля, че това не е тъй.

— Прочетете законите.

— Чел съм ги; по законите на негово високопреосвещенство Мелетий трябваше да се даде възможност да се оправдае.

Григорий кипеше от яд — това се виждаше по малката му фигура. Сколуфите му, много подобни на еврейски, трепереха на главата му.

— Ний, както се вижда, не се разбираме един друг, ваше високопреосвещенство — забележи Соболев. — Аз съвсем не съм разположен да се намесвам в същността на делото, на това аз нямам права. Аз разреших на митрополита Мелетий да се върне за няколко дни, за да си нареди работите.

— Аз ви моля да не се бъркате в църковните работи — изрече с авторитет Григорий. — Като наместник на екзарха аз не мога да допусна това.

— Своите разпореждания не мога да отменя — каза хладно генералът.

— Направете това заради мене — каза меко Григорий.

— Не мога, защото с Мелетий се постъпи жестоко.

— С него се постъпи справедливо!

— Извинете — забележи Соболев, — но аз не зная държави, гдето митрополитите да се пращат на заточение с жандарми!

— А аз зная такава държава — възкликна Григорий, като подскочи и сякаш се възрадва.

— Аз не зная.

— Това е Русия — извика почти Григорий.

Инцидентът не се свърши в полза на Соболева. Екзархът, чийто авторитет бе уронен, се оплака от намесата на генерала пред руския посланик в Цариград. В кръговете на посолството поведението на Соболева бе произвело и без това лошо впечатление. „По мнението на всички, пише Карцов, той бе постъпил твърде самовластно, забравяйки, че България не е Средна Азия, нито е Полша.“^[20] Помолен от Соболева да служи за посредник между него и екзарха, Нелидов отказа. „Аз не съм тук, каза той, за да върша черната работа на Соболева. Нека той сам да се разправя.“ Конфликтът биде най-сетне изгладен от А. Щеглова, шурей на Соболева и негов секретар, който ходи специално в Цариград, за да поднесе на екзарха един вид извинения. По тоя начин църквата доби своето удовлетворение.

С това обаче не се свършиха трудностите за Соболева. Подир инцидента с Мелетия Стоилов си подаде оставката (28 февруари). Неговият пример биде последван веднага от Начовича и Грекова. Кризата избухваше в твърде неблагоприятен момент за Соболева; тя го завари с ослабнал престиж, без никакъв план, стреснат от самата своя победа. Първата му мисъл бе да задържи за известно време Начовича и Грекова, докато да им намери наследници. Те обаче не искаха да стоят нито един ден повече в Соболевия кабинет.^[21] Тогава се начена едно от най-комичните зрелища в новейшата ни история: излагането на министерските портфейли на малонаддаване.