Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Строителите на съвременна България (1)
Включено в книгата
Година
–1911 (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
aradeva (2014-2015)
Допълнителна корекция
metiv (2014-2015)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2015)

Издание:

Автор: Симеон Радев

Заглавие: Строителите на съвременна България

Издание: Трето издание

Издател: ДИ „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: монография

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.III.1990 година

Редактор: Рашел Барух

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Мария Йорданова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1611

История

  1. — Добавяне

V
Конституционна криза

Нови скандали в Събранието: побоят на Горбанова. — Ликвидиране на Гинсбурговите проекти. — Закон за съдене министрите. — Нестаналият дуел Т. Икономов-Каравелов. — Бурни демонстрации против правителството в Свищов. — Селските депутати в двореца. — Убийството на царя Освободител. — Князът в Петербург. — Мним гост на Каравелова за убийците на Александра II. — Блъфът на консерваторите пред княза. — Свадата на Каравелова с Ернрота. — Развязката.

Когато на 28 ноември кабинетът, преобразуван под председателството на Каравелова, се представи в Събранието, д-р Брадел попита: „Кои са причините за станалата министерска промяна?“ Въпросът бе съвсем естествен и се оправдаваше с традициите на всички парламентарни страни. Не бе минало месец, откакто във Френската камара също такова едно запитване бе отправено към новия министър-председател на Франция генерал де Рошбуе. Каравелов обаче не пожела да отговори. Големият парламентарист изневери на себе си. Той каза:

Аз моля г-на Браделя да си припомни, че според нашата конституция князът не дава никакъв отчет кои министри и кои чиновници назначава. Н. събрание има право да изрази доверие или недоверие към министерството. Така щото мисля, че сегашното министерство ще се ползува с голямо доверие от Народното събрание. Ако се ползува, ще бъде министерство, ако не се ползува, не ще бъде.

Тая доктрина бе съвсем погрешна. Държавният глава не е наистина отговорен за назначаването на своите министри, но министър-председателят, който подписва указите, е длъжен да дава обяснения на камарата. Опозицията бе обаче твърде слабо просветена в конституционното право, за да постави спора на юридическа почва. Тя изяви своето недоволство с шум и тропане. „Долу правителството!“ — викаха консерваторите, удряйки по скамейките. Болшинството отговаряше: „Да живее князът! Да живеят министрите!“ Настана заглушителна врява. Депутатите се апострофираха, сочеха си юмрук; някои от тях се сблъскаха. В суматохата най-високо се издигаше дрезгавият глас на П. Горбанова, екзалтиран млад човек, периодическа жертва на политическите побои. Никола Живков се спусна да го усмирява. Почна се между тях буйна разправия: Горбанов го заплю; Живков му удари една плесница. Тогава те се сграбчиха. Някой си Калчо Симеонов се хвърли да защищава Горбанова; това предизвика намесата на либералните депутати. Между скамейките се захвана сега формено сражение. „Стана, пишеше кореспондентът на Марица[1], една гюрултия, в която г. Калчо Симеонов бе одраскан по лицето, а г. Горбанов, като прескочи от залата в салона за госпожите[2], побягна.“

Тоя скандал произведе много лошо впечатление в обществото. Той дойде тъкмо навреме, за да съживи вялата и анемична опозиция на консерваторите. С нова енергия те почнаха своите обвинения, представлявайки страната в анархическо положение: Каравелов — диктатор и нихилист; Събранието — якобински клуб; депутатите — терористи и побойници. Те плачеха за потъпканите закони, за изнасилената княжеска власт. Последният упрек бе отправян главно по адрес на Каравелова. Той не бе напълно основателен. Каравелов тероризираше княза със своя невъздържан нрав, но към правата му показваше голямо външно почитание. По подражание на английските министри той казваше за кабинета: „Правителството на Негово Височество.“ В камарата той не допускаше никаква критика по адрес на княза, нито позволяваше даже да се спомене името му. „Аз съм обязан, заявяваше той в едно заседание[3], да защищавам конституцията и да вардя правата на Народното събрание; но правата, които принадлежат на короната, пак съм обязан да ги вардя.“ Само че тия права на короната трябваше да ги упражнява според него отговорното министерство, в което се съсредоточава най-високата действующа власт в държавата: теория, вярна поначало, но и колко подходяща на властническия темперамент на Каравелова…

Понасяно от княза не без противостоение — вече само на интервали, — Каравеловото заповедничество царуваше безпрекословно в Събранието. Тук нямаше кой да му се противи: опозицията бе уплашена, а болшинството се бе доброволно подчинило на това, което бихме могли да наречем „диктатура на ентусиазма“. Нямаше у либералите никаква амбиция, враждебна на Каравелова: Стамболов бе още много млад, Славейков бе вече твърде стар, а колкото за Цанкова, той бе влязъл твърде много в конфликти с Европа, за да мисли за някаква конкуренция в партията. Всички впрочем имаха тогава към ума на Каравелова безгранично почитание. У младите либерали то достигаше до фанатизъм. Каравелов бе за тях необикновен човек, герой на мисълта — нещо като полубог. Те се стараеха да го подражават във всичко: пускаха като него дълги коси, афектираха неговите нихилистически обращения и вземаха страшен босячески вид. Фотографиите им от това време съставляват много любопитен документ за политическия романтизъм в България. Благодарение на тоя небивал престиж Каравелов можа да дисциплинира болшинството за бърза законодателна дейност. Депутатите се събираха вечер у него в ниската и широка стая с миндери, която и досега е запазена в старото отделение на новата къща, и там Каравелов решаваше какво ще се гласува и кой ще вземе думата. Депутатите не бяха словоохотливи в това време. Те говореха кратко, непретенциозно, sachlich, както казват немците. Благодарение на тая метода в толкова малко време, в една сесия, прекъсвана от две частични кризи, Събранието можа да гласува толкова многобройни и важни мероприятия.

Една от първите работи на Събранието в есенната му сесия бе да ликвидира окончателно въпроса за Гинсбурговите планове за експлоатация на княжеството. Каравелов се бе върнал от Русия с развързани ръце. На 31 октомври той заяви, че оттегля законопроекта за акционерна банка. „Министерският съвет, каза той, реши, че никаква акционерна банка няма да правим, защото, както и да я правим, все в конце концов акциите попаднуват в ръцете на тия, които имат повече пари, а те са чужденци.“ По въпроса за железниците също Събранието отне всяка илюзия у агентите на Гинсбурга. На една интерпелация на В. Радославова — който бе едновременно депутат и студент в Хайделберг и почваше вече да привлича върху си вниманието на либералната партия — Каравелов отговори при енергичните ръкопляскания на болшинството, че правителството няма намерение да поема засега задължения за строенето на никаква железница. За в бъдеще той мислеше, че ще трябва да се определи един план за железопътна мрежа.[4] За да почнат изучавания за тая цел, той поиска от Събранието специално пълномощно.

И в есенната сесия Събранието показа голяма законодателна предприемчивост. Най-многобройни бяха, както можеше да се предвиди, Каравеловите законопроекти: законопроект за гербовия сбор; законопроект за Върховната сметна палата; законопроект за съставянето и изпълнението на бюджета; законопроект за митнически устав — с една бърза и трескава ръка той допълняваше неуморно наченатите основи на финансовия строй на България. Подир законите от финансов характер най-голямо внимание посвещаваше Събранието на народната отбрана. На 6 декември биде обнародван законът за земане новобранци, а на 10-и законът за народното опълчение, изменен най-после в съгласие с исканията на княза. Тази сесия е забележителна и по това, че гласува закона за съденето на министрите. Каравелов не бе много ентусиазиран за тоя закон. Той се боеше да не би един ден правителствата да го обърнат на оръдие за политически отмъщения. Особено го озадачаваше неопределеният и поради това опасният израз за „нарушението на конституцията“. Той казваше: „Има такива дребни нарушения в такива членове формални, щото може би едва ли ще се уварди някой да го не направи и няма да се даде под съд. Знаем, че се тълкуват различно членовете на конституцията.“

Тази усилена деятелност по гласуване на закони не пречеше на Събранието да разисква и многобройни интерпелации. Парламентарният контрол се упражняваше, поне от формална страна, със забележителна правилност. Да не бе голямото ожесточение спрямо опозицията, тази сесия щеше да съставлява една хубава страница от новата ни история. Трябва да се отбележи обаче, какво пренията вземаха често пъти недостолепен вид. Каравелов, у когото нервозността бе станала вече болезнена, поддържаше у болшинството един тираничен дух на нетолерантност. Най-отмъстителният човек в света, той постоянно произнасяше грозни закани. Не бе рядко да скочи от министерския стол и да произнесе пред Събранието фрази, както следнята: „Докато не избеся на всяка върба по един чорбаджия, няма да има мир в тази страна.“[5]

За болшинството тия фрази, за които Каравелов не си спомняше подир една минута, бяха един прям импулс към буйства и беззакония.

Върхът на конституционното беззаконие Събранието достигна с тъй наречените „законодателни пълномощия“, т.е. правото, дадено на правителството да създава закони в отсъствие на камарата. Факт, небивал в никоя парламентарна история. Пълномощията бидоха гласувани с изричната забележка, че те ще важат само за Каравелова. Стамболов, по чието настояване стана гласуването, заявяваше от трибуната:

Ние ги оставяме в сила (пълномощията) само за тоя кабинет, който е съставен от г. Каравелова (викове: съгласни!). И докато този Каравелов кабинет трае, дотогаз тези пълномощия ще имат сила (съгласни!). Но ако би някое второ правителство замести сегашния кабинет, да няма право да се възползува от тях, макар да направи най-голяма добрина на страната, няма да гледаме дали е добро или зло, ще го съдим като кабинет, който е злоупотребил с доверието на народа. Ще го съдим според закона за министрите… Така щото, всеки, който занапред дойде, да знае това (съгласни!).

Каравелов, големият конституционалист, тълкувателят на Беджехота, слушаше тия странни заявления, в които бе разпната накръст конституцията, без ни най-малко възражение: идеята идеше от него.

След като създадоха тази законодателна аномалия, депутатите се разотидоха. Щяха ли те да се върнат пак? Надеждите на консерваторите бяха големи. Тяхната опозиция стана сега много по-ожесточена и по-жива. Български глас, списван от г. Начовича с голямо майсторство и с жесток, заядлив тон, подвергваше делата на правителството на една неумолима критика. Колоните му се пълнеха във всеки брой с многочислени дописки от провинцията, които представляваха страната във вопиющо безправие и държавата — в анархия. Има много преувеличение в тия дописки, много са несправедливи понякога упреците, адресирани към правителството, но всичко това бе представлявано с едно забележително адвокатско изкуство и с несъмнен литературен дар. Български глас от това време е един образец на безпощадна, сръчна и безогледна опозиция. По-буен и по-малко ловък, русчушкият вестник Българин[6] стреляше до него като лека кавалерия.

Току-що закритото Събранието бе предмет на яростни обвинения. Някои от тях бяха заслужени. Либералното болшинство не бе показало достатъчно уважение към законите. След като се утвърди изборът на толкова маловъзрастни депутати, касирането на Ев. Георгиева и на Д. Грекова се явяваше като един голям скандал. В много случаи либералите злоупотребиха със своята сила. „Вишегласието, пишеше Бурмов до един свой приятел, не само господствува, но и деспотствува.“[7] Самото правителство правеше понякога странни изявления. Запитан върху една намеса, извършена от него в един процес, Каравелов, в един момент на раздразнение, бе се провикнал: „Да, ще се намисаме, докато се явят съдии, достойни за уважение!“ Интерпелаторът поиска да възрази: болшинството му извика „долу!“ и не го остави вече да продума. Против Каравелова бяха сега най-големите атаки. Обвиняваха го, че с някои свои финансови мерки е повредил интересите на населението. Въпросът за цената на рублата пак биде поставен на дневен ред в печата, тоя път обърнат срещу него.[8]

Каравелова обвиняваха и за лошото положение на десятъка. То бе наистина нещастно. На много места сноповете изгниха по нивите; другаде храните трябваше да бъдат пренасяни от самото население на далечни разстояния. Освен това, изглежда, че са ставали и злоупотребления. Каравелов не си правеше илюзии върху десятъка; но ако той предпочете тоя непопулярен данък, то бе, защото доходността му беше голяма, а държавата имаше нужда от сигурни източници. Впрочем през есенната сесия Каравелов внесе някои поправки в закона, обнародван през май. Опозицията обаче претълкува това изменение на един закон, създаден само преди половин година, като едно доказателство, че Каравелов е една забъркана глава, в която мненията веят в разни направления като ветровете — с една реч, един лекомислен и надменен човек, с повече фрази, отколкото с политически ум…

Тия критики не достигаха много до масата. Тогава вестниците не проникваха в селата, а консерваторите нямаха популярни агитатори. Техните партизани: кръчмари, лихвари, чорбаджии, бяха без влияние; населението бе навикнало да се отнася към тях недоверчиво. Но да се каже, че масата бе изобщо доволна, би било невярно. Известно разочарование бе почнало да се явява, напротив, у нея по икономически мотиви. Урожаят през 1880 г. бе слаб. След заминаването на руските войски търговското движение отслабна. Европейският внос се усили поради новите нужди и поради промяната във вкусовете на населението: една причина, за да се ускори малко наченатият от по-рано процес на отпадане на занаятите. А събирането на данъците ставаше все по-безпощадно, разрушавайки брутално илюзията на селяните, че щом дойдат либералите, нищо няма да се плаща. Масата, която си припомнуваше добре обещанията на либералите, виждаше сега в поведението на Каравелова едно голямо вероломство и роптаеше. Към тия причини на недоволство се прибавяше и нетактичността на администрацията. Тя бе неопитна и партизанска. Брутално насилие, както изглежда, не е имало, но една буйна нетолерантност — безогледността на млади хора, упоени от властта. Говореше се, че изборите за окръжни съвети станали на някои места с фалшификация. Манипулирането с урните, което по-късно се преобърна в изкуство, имаше още тогава своите примитивни артисти. Най-голяма сензация против министерството произведоха произшествията в Свищов.

Опозицията в тоя град бе събрала подписи за едно заявление до княза против демонетизирането на вехтите рубли. Каравелов се дразнеше много, когато населението се отнасяше направо до княза. Щом узна за заявлението, той заповяда на полицията да вика ония граждани, чиито имена личеха под тоя документ, и да ги пита дали техният подпис е истински. Намериха се хора, които било от страх, било че са били действително подведени, отказаха да са давали подпис. Това разследване, разбира се, не остана без голяма врява и без да се развълнува целият град. Страстите се възбудиха, захванаха да стават конфликти по улиците и тъкмо в това време консерваторите решиха да извършат една голяма демонстрация срещу правителството. За повод послужи градският съвет, който бе турил нови даждия и който бе обвиняван в много истински или въображаеми беззакония. Едно голямо множество граждани се събраха и тръгнаха към общината, но по пътя ги пресрещна войската, която ги разпръсна, удряйки с байонетите. В Независимост Каравелов оправдаваше сетне тая сурова постъпка с конституцията, която гласи наистина, че събранията под открито небе се подчиняват на полицейските правила. Но при едно стълкновение на тълпите със законите симпатиите на българския народ никога не са били към законите. Поведението на Каравелова произведе неблагоприятно впечатление. Вълнението в Свищов продължаваше. Трябваше сам дядо Славейков да отиде там, за да произведе една анкета. Благодарение на своя такт и на големия престиж на името си той успокои донейде духовете. Но тия инциденти повредиха много на правителството. Особено лошо бяха подействували те на княза, който получи много депеши — преувеличени без съмнение, както става обикновено — от пострадавшите, от техните жени. Княз Александър имаше впечатлителна душа и жадуваше за популярност. Всички тия оплаквания го вълнуваха, плашеха го също поради мисълта, че народът него ще държи отговорен. Чрез д-р Стоилова консерваторите можеха да контролират впечатленията на княза и да следят по неговото настроение успеха на своята тактика. Тактиката бе: за всяко насилие, за всяко беззаконие, за всяка груба полицейска мярка, за най-малката неприятна случка да се телеграфира до княза. Същевременно прошения се отправяха до него от всички градове, търсещи покровителство срещу деспотизма на властта и своеволията на министрите. По цяла България се подписваха заявления до княза — всички еднакви по дух, почти еднакви по текст, съчинени в новооснования клуб на консерваторите в София. Почнаха след това да идват и депутации от провинцията, за да се оплакват лично. Княз Александър бе много достъпен. Всички, които искаха да го видят, му се представяха без никаква трудност. Неговият консерваторски антураж впрочем улесняваше аудиенциите.[9] Той умееше да поставя княза в съприкосновение с хора, които бяха научени какво да му говоря. С чудесно изкуство те устройваха в двореца блуфа на народното негодувание. Либералите от своя страна не правеха нищо, за да парализират тия интриги. Те се осланяха много на народната поддръжка, за да се тревожат от попълзновенията на няколко дворцови любимци. Оптимисти, те гледаха на тоя суетен консерваторски шум не без известно презрение. В два триумфални избора масата бе им дала своето безусловно доверие: нямаха ли те основание да вярват, че страната ще бъде готова да се вдигне в тяхна полза на всеки случай при пръв позив? Либералите не вярваха при това, че князът им е враждебен. Те считаха, че старите недоразумения са изгладени. Самите те, изобщо взето, обичаха княза. На баловете в двореца депутатите се стичаха с голяма наивна радост. Етикетът се забравяше тогава и те циркулираха без никакво стеснение. Селските депутати идеха със своите народни носии, доближаваха се до княза непринудено и се възхищаваха от неговата униформа велегласно.

През есенната сесия на един обяд депутатът Батановски от Трънско бе довел със себе си и един съселянин. „Кой е той? Депутат ли е?“ — попитаха в двореца. „Ба, не е депутат, отговори Батановски, ами съселяни сме. Срещнах го на пазара и го попитах: «Искаш ли да те водя при княза?» Той ми каза: «Искам, оти да не искам?» — и аз го доведох. Ех, гдето има место за двесте души, ще има и за двесте и един.“ Тъй и стана. На княжеската трапеза за този нечаян гост се тури още един куверт. Селските депутати създаваха често сцени на очарователна наивност. Това забавляваше много княза. Той се грижеше, щото нищо да не им липсва, нищо да не ги шокира и в двореца те да се чувствуват като у дома си. Това бе лесно да се каже! Обстановката на княжеските салони им импонираше. Особено им импонираха стълбите. Едно голямо огледало бе поставено на едно извиване на тия проклети стълби и те неминуемо се сблъскваха с него, удряйки стъклото с челото си. Това огледало бе станало легендарно и ги плашеше като някое живо злорадно същество. Най-сетне князът заповяда да поставят пред него решетки.[10]

Князът бе обичан от либералната партия, но отношенията му с либералните министри оставаха натегнати. Подир закриването на сесията Каравелов бе станал още по-наложителен спрямо княза и още по-буен. Цанков бе назначен за председател на чифлишката комисия и бе заминал за Кюстендил. Останал сам в София, Каравелов съсредоточаваше в себе си цялата либерална партия, всичките министерства, съвокупната власт. Той се явяваше наистина в тоя момент истински диктатор. Князът се опитваше вече по-често да въстава срещу някоя мярка, да отлага подписването на някой указ, но тогава между него и Каравелова ставаха тягостни спорове, сцени на нервозно пререкание и държавният глава, тероризиран, отстъпваше пред своя пръв министър. Александър излизаше из тия чести борби безсилен и възбуден. Той търпеше още, но търпението му ставаше всеки ден по-мъчително. За падането на Каравелова той мислеше сега с едно чувство на радостно облекчение. Но за една насилствена криза той нямаше още кураж. Царят не бе дал още съгласието си за един преврат. Между туй либералите се готвеха да увековечат своето властвуване. Официалният вестник Независимост обнародваше един проект за изменение на конституцията, според който властта на княза изчезваше съвсем и неговата роля ставаше чисто декоративна. Смелият автор на тоя проект искаше, щото народът да избира направо министрите и конституцията да се преглежда на всеки 3 години… Каравелов, както се вижда от забележителната негова студия в Наука, не споделяше тия възгледи, заети от програмата на сръбските радикали, които тъкмо тогава от социалистически кръжок се превръщаха в управляюща партия. В тая епоха културното взаимодействие между Сърбия и България бе по-осезателно. Сръбските радикали влияеха върху младата либерална партия в княжеството, както преди Освобождението. Любен Каравелов със своята повест Е ли крива судбина? бе създал реалистическото направление в сръбската белетристика. Подражанието на сръбския радикализъм бе обаче вредно за политическото развитие на България. Както уместно забелязва Милюков[11], голяма грешка бе, гдето „в това време, когато предстоеше още да се закрепят в общото съзнание правата, признати на народа от Търновското събрание, и по тоя начин да се изпълнят с живо съдържание широките рамки и формули на конституцията“, публицистите на либералната партия Св. Миларов, Т. Кърджиев и пр. устремиха агитацията си към крайните завоевания на демократизма. Още по-страшна е грешката на Каравелова, загдето, по-трезвен от тях, несравнено по-образован, знающ много добре слабата научна цена на тия радикални теории и тяхната пълна неприспособимост към социалните условия на България, не ги отхвърли, а им даде една явна санкция, като допусна тяхното обнародване в правителствения орган. Консерваторите, винаги будни в своята опозиция, не пренебрегваха прекрасния случай, който им даваха тия утопически предложения на Независимост, за да затвърдят у княза страха му от якобинските амбиции на Каравелова. Същите теоретически крайности на либералите даваха оръжие на консерваторския кръжок да представлява в Русия министерството като нихилистически комитет.

Прозвището „нихилисти“, приложено на либералите от Бурмова, лансирано за пръв път от Витоша и после популяризирано от всичките консервативни вестници, бе име, омразно за руските владеющи кръгове, защото напомнюваше всичките ужаси на тържествующата анархия. То много послужи, за да дискредитира либералното управление между славянофилите. Консерваторският кръжок влияеше твърде много на руския печат. Чрез Станишева, учител в Катковския лицей[12], той продължаваше да прокарва в органа на Каткова Московские ведомосты силно тенденциозни дописки из България, които представляваха страната като една арена на разбойничество, дива демагогия и атеизъм. В същия дух се явяваха статии и в Петербург. По тоя начин се създаваше у русите впечатлението, че всичко, което те са навикнали да уважават: държава, църква, ред, бе подвергнато при либералното министерство на поругание. Най-изобличителен и страстен бе езикът на Аксакова. Аксаков мислеше, че парламентарният режим не подхожда на славянските народи; и това, което чуваше за България, му служеше като илюстрация на неговата теза. Княз Александър му влияеше силно в тая смисъл. Той бе се запознал с него в Москва и бе го пленил. Възторженият и великодушен русин бе му се предал всецяло. От София князът му пишеше често, хвалейки славянофилските учения, православието и историческото призвание на Русия. Тия излияния на чувствата биваха съпроводени с оплаквания против либералните водители, против Цанкова, който бе оскърбил църквата, против Каравелова, който покровителствувал нихилистите и обърнал княжеството в огнище за революционни съзаклятия. Аксаков вярваше всичко това и се по-жесток и буен ставаше неговият протест срещу либералното министерство.

Сведения за съществуването на някаква нихилистическа руска мрежа в княжеството достигнаха и до руското правителство. От кои източници произлизаха те, не е добре известно. Във всеки случай към края на декември руските консули в България получиха циркулярна заповед от Азиатския департамент да доставят немедлено един списък на всички руски емигранти, пребивающи в княжеството, като обяснят за всекиго от тях как живее и с какво се занимава. Консулите отговориха след надлежната справка, че „неблагонадеждни“ лица няма в България и че всички руси, живущи в нейните предели, или са на служба, или се занимават с търговия. Шефът на жандармския корпус, който бе предал тревожните сведения, не се задоволи обаче с тоя отговор. По негово настояване Азиатският департамент отправи до консулите едно ново циркулярно, с което той ги укоряваше, че не гледали сериозно на тоя толкова важен предмет, и им посочваше, че в София, Русчук, Варна и Търново „емигрантите отворили книжарници, в които продавали тайни издания, брошури и разни забранени руски книги“[13]. Департаментът в заключение предлагаше да се затворят тия книжарници и подозрителните емигранти да се поставят под таен надзор. Кумани, който се явява наистина в тоя случай като либерален ум, възрази, че според конституцията печатът е свободен и никакво препятствие не може да се прави на книжната търговия. Твърде куражливо той предупреждаваше своето началство за лошото впечатление, което би произвела върху българското обществено мнение една намеса във вътрешното управление на княжеството. Рапортите на Кумани не се нравеха в Петербург. Там настроението бе вече съвсем враждебно на либералното министерство и на самата конституция. Какви възгледи владееха тогава в руските правителствени сфери, се вижда най-добре в едно интимно писмо от някой си Баторски, делопроизводител в Азиатския департамент, до руския консул в Русчук Белоцерковец.[14]

Дорогой Иван Васильевич, пише му той, ний тук в Петербург хич не ви разбираме вече. Вий станахте там партизанин на българите и привърженик на някакви си Петко Каравелов, Драган Цанков etc., etc. Неужели е възможно конституционно управление в България?… Не е ли, наистина, смешно: велика Русия със стомилионното си население, живее, процъфтява и никой не мисли за някаква си конституция, а Петку, Ивану и Драгану била нужда конституция? Неужели създателя може да даде на създаваемия повече от онова, което сам той има? Вий, Иван Васильевич, още поддържате стремлението на тия полудиви хора и говорите, че в България всичко вървяло благополучно. Това е наистина тъжно след толкова големи жертви, след толкова грамадни разходи, направени от нас за освобождението на България, и какъв резултат постигнахме ний? Създадохме там огнище на нихилисти-анархисти и прибежище на враговете на нашето отечество. Княз Александър уведомява нашето правителство, че ръководители на неговите министри са нашите емигранти и че в България се управлява от руските нихилисти. Всичко, което принц Батенберг пише за България, се потвърждава напълно от нашия Департамент на Государствената полиция.

По-нататък Баторски полемизира с рапортите на руския агент в София. Кумани бе писал, че ако конституцията бъде суспендирана, обаянието на княжеството върху българските земи би се намалило и едно присъединение на Източна Румелия би станало по-трудно. Баторски счита този аргумент за несериозен. Колкото за подозрението на Кумани, че намерението на княз Александра да извърши един държавен преврат му било вдъхнато от Кевенхюлера, Баторски пита:

Ний тук не разбираме на какво основава г. Кумани своето мнение? Каква полза ще има Австрия, ако се измени формата на управлението в България! Ведь, за нея е потребно щото нашето влияние в Балканския п-в да не е здраво и преобладающе. С какви средства тя може да постигне това? — Само ако се задържи в княжеството настоящият ред на нещата, с който ний по никакъв начин не можем да се съгласим, и ний сме длъжни да се борим там за установяването на един режим, за нас желателен. Но представете си, че нашата цел е постигната и формата на управление в княжеството се установи според нашето начертание, тогава между нас и българите ще се въдвори пълно съгласие — де е тука ползата за Австрия?

На края на писмото Баторски съобщаваше, че Кумани ще бъде вдигнат от София и че на неговото място ще бъде назначен Хитрово. За да предотврати своето отзоваване, Кумани замина набързо за Петербург. В негово отсъствие управляющ агентството остана секретарят Лишин. „Човек млад и повидимому доста лекомислен, пише Матвеев за Лишина, той се подчиняваше сляпо на влиянието на княза и се обърна в негово послушно оръдие.“ В своите рапорти до Гирса Лишин представляваше наистина положението на България в много мрачни краски. Неговото неизменно заключение бе, че либералното министерство води страната към гибел и че дордето не се измени Търновската конституция, никакво подобрение не може да се очаква в България. Изглежда, че очарователната г-жа Лишина, една черноока левантинка, към която младият княз имал особено нежни внимания, не била чужда на усърдието, с което руският дипломат действуваше срещу либералното министерство. Във всеки случай в своите донесения в Петербург Лишин влагаше едно постоянство и една страст, които много подействуваха върху Гирса. Тяхното действие бе толкова по-силно, че те съвпадаха с един съдбоносен психологически момент в историята на Русия: убийството на Александър II.

На 1 март 1881 г. царят Освободител издъхна трагично, убит от бомба. Безумното това терористическо дело, тъй фатално за руското обществено развитие[15], се отрази пагубно и върху неукрепналия държавен живот на България. В паниката, която възбуди страшното това покушение, по-лесно щеше да бъде вече за княз Александра да добие одобрението на Русия за плановете за преврат, срещу който покойният император бе противостоял до смъртта си. Но когато по тоя повод князът потегли за Петербург, той не разчиташе на тоя обрат. Той бе съкрушен духом. Плачейки, той бе казал на заминаване: „Умря моят покровител — сега всичко за мене е изгубено!“ Той предчувствуваше, че в руския двор неговите врагове ще бъдат вече всемогъщи и че положението му в България ще стане още по-тежко. На погребението му неговата скръб бе сърцераздирателна: той рида като дете. Сетне виждането му с Александра III го успокои малко. Новият цар го увери, че той ще следва по отношение на България великодушните идеи на баща си. Князът се възползува от първия удобен случай, за да му даде едно представление за положението в княжеството, което той нарисува в най-грозен вид. „България, каза той, е станала свърталище на нихилистите и най-опасните емигранти; държавните работи се решават от руските анархисти, начело на които стои Петко Каравелов; в българските училища преподаването става по учебници, издавани в Женева и Цюрих от руската емиграция; българските вестници, злоупотреблявайки с безграничната свобода на печата, са насочени изключително против Русия и нейния монарх.“[16] Като доказателство княз Александър посочи един брой на издавания в Русчук Работник[17], който хвалеше жеста на руските революционери и го препоръчваше за назидание на угнетените народи. Александър III като престолонаследник твърде малко се бе занимавал с държавните работи. Само по външната политика той имаше едно определено мнение: омразата към немците. Върху всичко друго неговите понятия бяха досущ смътни. Специално за положението в България той бе в голямо неведение. Когато княз Александър му нарисува тая мрачна картина на анархията, владеюща княжеството, той остана изненадан. Уплашен сам от ударите на руския тероризъм, той сподели опасенията на княза от управляющите нихилисти в България. В присъствието на Александра той повика Гирса на доклад. Гирс представи на императора рапортите на Лишина и донесенията на полицейския департамент, които напълно се схождаха с оплакванията на княза. В тая аудиенция съдбата на българската конституция биде решена: царят се съгласи за нейното суспендиране.[18] Министерският съвет биде натоварен след това да определи под председателството на граф Игнатиева новата форма на управление, подходяща на княжеството. Същевременно Александър III заповяда да се отзоват Кумани и всичките руски консули в България, загдето те криели от своето началство истинското положение на страната.

В Министерския съвет в Петербург се явиха две течения: едни от министрите поддържаха, че най-добре ще бъде, ако конституцията бъде съвършено отменена и на нейно място се въведе неограниченото монархическо управление; болшинството обаче, вземайки предвид, че подобна коренна мярка ще произведе лошо впечатление в Европа и ще предизвика подозрения спрямо целите на руската политика в България, предлагаше да се суспендира конституцията за известен срок и сетне по един законен начин да се измени тя в консервативен дух. Последното мнение, защитено от Гирса, доби височайше одобрение и княз Александър замина за Петербург с развързани ръце, сигурен за твърдата поддръжка на Русия.

На връщане за България князът мина през Дармщат, Берлин и Виена, гдето се съветва върху своите предстоящи планове. „Най-приятно би ми било, заявяваше той в своите срещи[19], да се откажа от престола, но в настоящия момент това би било едно малодушие, а аз не искам да помисли светът за мене, че съм малодушен.“ В Берлин на княза дадоха съвета да следва наставленията на Русия. Германия не преследваше още своя политика в Изток. Не преди много, говорейки с един руски дипломат за младото княжество, Бисмарк бе питал: „Какво става в България? Тя ни интересува само защото случайно там царува един немски принц.“ Във Виена князът се бави повече. Тук интересът към България бе много по-жив и сведенията за нейното положение по-точни. Австрийската дипломация насърчи силно княза в неговите намерения. Тя знаеше, че един държавен преврат, извършен с помощта на Русия, ще повреди много на нейното влияние в България. Освен това тя предвиждаше, че след суспендирането на конституцията за княжеството ще настанат ред години на вътрешно безредие, през които то няма да мисли нито за Македония, нито за Румелия. Кевенхюлер бе най-много действувал, за да се раздуха в княза властолюбието и да се усили отвращението му от либералното министерство. След като бе посеял вятъра, Кевенхюлер бе вдигнат от София, за да не се намери там, когато се появи бурята. На негово място бе останал Буриян, върху когото при извършването на преврата не падна никакво подозрение.

Княз Александър се завърна в София на 19 април. Той намери страната доста развълнувана. Някои млади и лекомислени партизани на правителството, които позираха за революционери, бяха похвалили убийството на „тирана“. Консерваторите дадоха огромни размери на това младежко безразсъдство. Впечатлението бе огромно и твърде неблагоприятно за правителството. Александър II бе обожаван в България. Всяка лоша дума за неговото име се считаше за кощунство. Едно буйно възмущение почна да се шири при мисълта, че приятели на министрите величаели убийците на трагично загиналия цар. Консерваторите разпространяваха изкусно тази мълва, изкривявайки фактите без стеснение. Те твърдяха сега, че не само партизаните на Каравелов тържествували от убийството на Александра II, но и сам Каравелов нарекъл убийците герои. Във всичките тия слухове нямаше нищо вярно. Преди всичко прословутата статия в Работник, която биде взета като повод за агитация (тя бе писана от З. Стоянов), не бе тъй страшна, както я представляваха; правителството във всеки случай бе съвсем безучастно в нейното вдъхновение. Нейният орган Независимост бе казал за памятта на покойния император най-възторжените думи и бе пратил проклятието на българския народ към неговите убийци. Въпреки всичко това в една лукава статия под наслов „Нихилизмът в България“ главният консервативен вестник Български глас (22 март) обвиняваше министерството в съюзничество с апологистите на убийството. Между тия апологисти консерваторите посочваха на първо място Д. Петкова, дребен чиновник тогава в Министерството на вътрешните работи, възведен за случая от опозицията в корифей на либералната партия. Един анонимен писач разказва в една дописка до Български глас, че вечерта на 18 март в хотел Искър Петков заявил: „Нихилистите ще убият и новия император, ако той върви по стъпките на баща си, който бе един тиранин и който не е направил нищо добро. Нихилистите добре направиха, че освободиха от него Русия.“ В един любопитен отговор, в който личи енергичният и живописен език на бъдещия редактор на Свирка, Петков опровергава тоя разказ; но от самите негови думи се вижда, че макар почитанието му към личността на царя Освободител да е било голямо (Александър II бе говорил на Петкова, когато младият опълченец бе ранен на Шипка, и тоя момент бе незабравим за него), мнението на младшия подначалник върху режима на Руската империя не е било благоприятно. Петков се учеше тогава да чете в руските емигрантски книжки. Неук, той твърде малко разбираше теориите, които се развиваха в задграничната революционна литература; но в тях той бе почерпил една жестока омраза към руския царизъм. Приписваните му думи обаче той не бе казал. В своето опровержение той заплашваше клеветника си, че ще му даде да почувствува върху раменете „тежестта на своя бастун“ — великодушно предупреждение, което той придружаваше с няколко наивно бомбастични фрази върху „безмозъчието“ на консерваторите. Неговият отговор не бе убедителен: у публиката остана убеждението, че държавните чиновници, хора, близко до Каравелова, търсят убийци за руския цар. Агитацията против правителството вземаше непрестанно статията на Работник и заканите на Петкова като leitmotiv на своите критики. Една отвратителна, задушна атмосфера настана тогава в България. Консерваторският печат ставаше отзив на всички клюки, на всички интриги, най-дребните, най-нищожните, най-дивите.[20] Най-малкият инцидент бе издиган до важността на политическо събитие. Най-безобидната дума, казана в някое кафене, се тълкуваше като министерска декларация. Интелигенцията биде подвергната на едно негласно шпионство. Учителите бяха предмет на най-неприязнен надзор. Публиката бе тогава по-наивна, отколкото сега, по-доверчива. Тя не бе изгубила още фетишизма на печатното слово, на книгата; политическият опит не бе й вдъхнал още скептицизма, който донася историята. Тази голяма и шумна врява около нихилистическата опасност, този повик срещу хората, които не почитали нищо светло и дори ругаели гроба на царя Освободител, всичко това действуваше върху поколението, което се бе молило в църквите за свободата и бе плакало при идването на руските войски. Дълбоко ли бе това възбуждение? Кой знае? Но в градовете то бе очевидно, осезателно.

При завръщането си в София князът остана поразен от това възбуждение. Той доби впечатлението, че страната е решително против либералното министерство и против нихилизма на Каравелова. След пристигането си той почна да получава многобройни заявления срещу кабинета. Консерваторите бяха се съживили и устрояваха в градовете едно обширно движение. Към княза се отправяха позиви да спаси отечеството от анархическата язва и да въдвори в страната почитанието на законите. Всички тия прошения порицаваха дръзкия език на Работник и искаха енергично от държавния глава да запази от осквернения светата памет на царя Освободител. Първата петиция бе от София; сетне примерът биде последван от Габрово, Варна, Враца и пр. Антуражът на княза добавяше това, което не бе казано в прошенията и не бе писано в печата. „Между другото генерал Ернрот[21] разправи на княз Александра, че след получаването на известието за убийството на императора Александра II в България имало банкети; тъй напр. в София П. Каравелов и прокурорът Неболсин, русин по рождение и по поданство, които одобрявали убийството на царя Освободителя, вдигали тостове за убийството на царя.“ Банкетът, тостовете, всичко това бе измислица, пусната от консерваторските кръгове и възприета безконтролно от Ернрота, който мислеше Каравелова способен за всяка дързост.

От всички руси, които бяха в България, Ернрот бе без съмнение оня, който най-малко можеше да разбере Каравелова и да схване колко здрав разум и какъв консервативен дух се криеше зад неговите резки идеологически слова. „Суров финляндец, казва за него Матвеев[22], стар чиновник, генерал Ернрот се отнасяше несъчувствено въобще към новите наредби в България. Него го наскърбяваше отсъствието на дисциплина и тази разпуснатост, която той забелязваше в българските правителствени сфери; за всичко това той громко осъждаше либералното министерство на Каравелова. Самата личност на българския министър-председател го шокираше: в Каравелова той виждаше въплътеното отрицание на всичко, което той бе навикнал да уважава в един представител на властта.“ Колкото Каравелов и въобще либералните министри бяха врагове на всеки канцеларски ред, на всяка бюрократическа дисциплина, толкова Ернрот бе формалист и взискателен в съблюдението на административните правила. Между тях и него антипатията бе голяма, но конфликти не бяха се явили, тъй като военното министерство бе фактически независимо в своето управление. Ернрот се бе възползувал от тая свобода на действие, за да развие голяма деятелност. Той стегна армията, усили учението в нея, повдигна духа й. Неуморим, той се занимаваше цял ден в министерството и подир вечеря събираше офицерите във Военния клуб, за да им държи сказки. Ернрот бе суров — това се видя в жестокостта, с която той потуши турското разбойничество в Тозлука и Делиормана, — но крайно добросъвестен и справедлив. Войската го обичаше много. Той бе уважаван и в Народното събрание. Но той не търсеше популярност. Равнодушен спрямо политиката, той знаеше само, че неговият император бе го пратил, за да служи вярно на княз Александра, и вън от това никакво съображение не можеше да му подействува. Либералите го обвиняваха по-късно, че се бил влияел много от Кевенхюлера. Това е възможно; но доказателства няма за това обвинение. От друга страна Рачо Славейков в известната своя студия за руските агенти пише за него следното: „Генерал Ернрот беше голям поклонник на Бахуса и като обожател на г-жа Лишина той прекарваше голяма част от свободното си време в агентството, гдето на трапезата заедно с виното му втълпяваха идеята, че: «Nous sommes ici pour le prince».“[23] Може това да е вярно: почти всички руски офицери в България обичаха да пият и грацията на г-жа Лишина изглежда да е била тъй победоносна! Предаността на Ернрота към княз Александра се обяснява по-лесно обаче с династическото чувство на дълг у тоя руски генерал, както и отвращението, което тоя педант на бюрократическия ред питаеше към административната слободия на либералното министерство. С Каравелова той бе имал наскоро преди връщането на княза един конфликт, който преля чашата на търпението.

Ето как г. А. Людсканов разправя тоя конфликт.[24]

През януари покойният Никола Стойчев бе заминал за Виена, гдето бе свикана конференцията по железопътния въпрос, и Ернрот взе да управлява и Министерството на външните работи, където аз бях главен секретар. През март пристигна едно писмо от френския дипломатически агент, който се оплакваше, че на един френски поданик било взето в Цариброд незаконно мито за виното, внесено от него. Ернрот докладва въпроса на Министерския съвет, който под председателството на Каравелова постанови да се повърне незаконно взетата сума. Ние съобщихме това решение на френския агент, както и на Министерството на финансите. Но оттук отговорили, че никакви пари няма да се повърнат. Ядосан, френският поданик се оплака на своя агент, който дойде да протестира във Външното министерство, че сме го излъгали. Ернрот ме прати тогава при Каравелова да му напомня за постановлението на Министерския съвет и да замоля да уреди въпроса по-скоро. Каравелов ме пресече при първата ми дума и почна да вика: „Аз никакви пари няма да върна! Аз съм тук, за да пазя съкровището! Аз не искам да зная за никакви французи!“ Цялата тази сцена аз докладвах на Ернрота. Той ме изслуша с видимо възмущение, стана, взе портфейла си, хвърли го на масата и каза: „Дордето Каравелов е министър, аз не мога да стоя ни една минута в тоя кабинет.“ И той си излезе. Не се мина много, и превратът биде извършен.

Щом князът се завърна, Ернрот му заяви наистина, че не може да остане в България при подобно положение на работите, ако не бъде предприето нищо за отстранението на съществующата безредица.[25]

В Петербург князът бе се съгласил върху самата нужда да се суспендира конституцията и върху основите на бъдещия строй на княжеството; но никаква дата не бе определена. Настроението, което той завари в България след завръщането му, ускори неговите решения. Отзивите, които идваха от странство върху положението в България, го насърчиха също да прибърза. Почти целият европейски печат начело с Times, Kölnische Zeitung, Fremden blatt, Journal des Débats[26], порицаваше либералното министерство, което бе дало на Силите толкова причини на недоволство, и съветваше княз Александра да прибегне до енергични мерки срещу едно управление, което било хвърлило страната в анархия. Тонът на славянофилските вестници в Русия бе още по-остър. Аксаков питаше княза: какво чака, за да спаси страната от демагозите? И той даваше рецептата: „Най-мъдрото разрешение на настоящата криза би било унищожението на съществующата сега форма на парламентарното управление за 5 или 10 години и ограничение правата на Народното събрание до степен на съвещателно тяло.“ Руският посланик в Цариград Новиков, един ексцентричен богослов, който мразеше в Цанкова преди всичко инициатора на унията и в Каравелова — въображаемия поклонник на руския нихилизъм, пращаше в Петербург депеши в същия смисъл, настоявайки силно за една развязка на глухата българска криза.

Развязката дойде по-рано, отколкото се предполагаше. Една неделя след своето възвръщане княз Александър, увлечен от младежките си пориви и чуждите съвети, извърши престъплението. Като Наполеона в 1815 той заяви, че насилва законността — с претенцията да спаси правото…

Бележки

[1] Марица, 2 декември 1880.

[2] Дамска ложа.

[3] Дневниците на Н. с., 1880, кн. 3, стр. 198.

[4] Още тогава Каравелов бе определил в главни черти бъдещата мрежа на княжеството. Ето един любопитен пасаж от неговата реч по тоя случай: „Трябва да се направи цяла мрежа на всичките линии в цяла България, ако и да не се решава сега коя линия трябва да се направи сега и коя по-късно. Освен това, като ще стане железничната мрежа доволно скъпа за страната ни, тя трябва да удовлетвори всичките части на България. Правителството мисли да изучи всичко това и да моли Народното събрание да му даде едно пълномощно да изучи и начертае мрежата. Преди всичко мисля, че за нашата страна ще бъде полезно, ако съединим нашата столица с железници, които ще отиват към Дунава. София е играла всякога голяма роля в българската история и е много важен пункт на Балканския полуостров — стария Средец, — тъй щото можем да кажем, че освен София и Едрене няма ни един пункт в целия Балкански полуостров, по-сгоден да стане център на железниците… Затова, ако се съедини София с Дунава, трябва да се съединят така, щото да се съединят западните части на България с източните. Приблизително направлението на железниците ще бъде: Русчук-Търново-Севлиево до София през Орханийския балкан или през друго някое место, което ще покажат техническите условия за по-сгодно, и също пак ще се свържат западните части на България — именно Видин със София. Освен това трябва да се мисли, че София ще се съедини с Цариград и оттука и после пак оттука за Солун. Следователно железницата ще върви до Кюстендил и освен това ще върви една линия от Търново за Ени-Загра. Това е горе-долу мрежата, която мисли правителството.“

[5] По разказа на г. Ю. П. Тодоров. Невъздържаният език на Каравелова му създаваше големи неприятности, като например дуела му с Т. Икономова, който впрочем не стана.

През лятото на 1880 г. Т. Икономов бе кмет на София и бе имал по своята служба чести конфликти с Каравелова. Икономов бе мнителен, песимист и понякога капризен; Каравелов бе остър и бърз. Те се скараха. Работата дойде до дуел. Каравелов изпъди секундантите на Икономова и ето какъв протокол съставиха:

„Една хиляда и осъмстотин и осемдесета година, октомври 19 ден. Отдолеподписаните, пригласени от г. Теодора Икономова, за да отидем при г. Петко Каравелова и да се споразумеем относително удовлетворението за обидите, нанесени от последния Икономову, за които обиди г-н Каравелов писмено е повикан от г-н Икономова на дуел; днес на единадесет часа преди пладне, като се представихме в домът г-ну Каравелову, Господствому, без да влезе в споразумение с нас, с един груб тон и в присъствието на г.г. Петра Манолова и Ив. Данева и пр., ни каза буквално следующето: «Кажете на г. Икономова, че той е десет пъти музевирин и че аз ще му смажа главата, както нему тъй също и на ония, които би си позволили да дойдат от страна на Икономова като парламентйори.» За всичко това се състави протокол.“

Д-р П. Минчевич, Р. Вълчанов.

[6] В. „Българин“ (10 юни 1879–2 септ. 1887) — излиза в Русе под редакцията на Д. К. Попов и Хр. Бъчеваров. Първоначално е с либерален характер, по-късно минава на консервативни позиции. — Б.р.

[7] Летопис на Б. К. Д. за г. 1906, стр. 112; писмото е до г. М. Балабанова и е датирано от 26 ноември 1880.

[8] Преди една година, в опозиция, Каравелов бе нападнал в Целокупна България министерството на Бурмова, задето понизило курса на рублата на 3 лева и 70 ст. През януари 1881 г. румънското правителство свали още повече курса на рублата, именно до 3.50. Каравелов, за да не бъде обвинен в непоследователност, не взе една подобна мярка и в княжеството. И какво стана? Евреите от Румъния пренасяха в княжеството сребърните рубли, които вървяха отвъд Дунава 3.50, и ги разменяха в България срещу злато по курса 3.70, или с тази висока цена на рублата купуваха храни в България, докато българските търговци, които имаха сношения с Румъния, губеха 20 стотинки на рубла. Когато злото стана очевидно, Каравелов реши да монетизира всички стари рубли, ония, които не носеха надписа Дубль. „Всеки человек — четем в една консерваторска брошура от това време — престана да купува други рубли освен новите и вехтите спаднаха на фр. 3.30. По тая причина населението загуби на всяка рубла по 70 сантима, два гроша. Тогаз сарафите прибраха вехтите рубли, купиха с тях в Румъния нови по 3.50 или 3.55 и ги донесоха в България, за да ги харчат по 3.70. Най-после, гениалният финансов министър заповяда на казначействата чрез таен циркуляр да приемат без разлика всякакви рубли. Това беше венецът на будалщината.“

[9] За забелязване е, че на другия ден след образуването на либералното министерство в Държавния вестник се появи с подписа на Стоилова, политически секретар на княза, следното съобщения:

„Негово височество князът, като има за постоянна своя грижа доброто на своите поданици и като желае, колкото е възможно повече да се запознае лично с техните нужди и старания, за да може да им помогне в най-голям размер, благоволи да заповяда, щото всеки вторник от 10 до 12 ч. преди пладне всякой да може да се представи пред негово височество в двореца му, за да му изложи оплакванията си или да му предаде прошение.“

[10] Според разказите на г. Лука Моравенов.

[11] П. Милюков, „Българската конституция“, стр. 49

[12] Матвеев, op. cit., стр. 129.

[13] Тайните документи (издадени от Якобсон), стр. 39.

[14] Ibid, стр. 41.

[15] Един проект за свикването на представителите на земствата бе подготвен от Лорис-Меликова и одобрен от Александра II. Той щеше да бъде обнародван, когато се извърши покушението. Вж. Заседание Государственного Совета 8 марта 1881 года, в списанието Былое, кн. I, 1906 г.

[16] Тайните документи (издадени от Якобсона), стр. 44.

[17] В. „Работник“ (1 ян. 1881–13 май 1881) — излиза в Русе под редакцията на Г. Кърджиев. За съредактори се смятат З. Стоянов и Д. Маринов. Издава се от русенските радикално настроени либерали. В него има крайно либерални, радикално-социалистически, революционно-демократични и други идеи. — Б.р.

[18] Твърдението, че княз Александър I е получил разрешение от император Александър III да суспендира Търновската конституция, не се потвърждава от наличните документи. Фактите говорят, че в Петербург князът не е искал и не е получавал съгласието на императора за извършване на държавен преврат. Но той правилно отчита новата обстановка в руската столица след убийството на имп. Александър II. Надигането на реакцията в Русия му вдъхва надежди, че неговите планове ще бъдат посрещнати със съчувствие от управляващите среди в Петербург. При активното съдействие на военния министър ген. Ернрот княз Александър Батенберг осъществява конкретната подготовка за извършване на отдавна замисления държавен преврат. (И. Димитров, Князът, конституцията и народът. С., 1972, с. 41–94). — Б.р.

[19] Klaeber, op. cit., стр. 100.

[20] Ето един образец от дописките на Български глас, списван тогава от г. Начовича. Дописката е от Свищов и е поместена в броя от 22 март 1881 г.

„Слугинята на един от тукашните граждани Г. А., като ходила през дене си в Русчук, за да види сестра си, чула там от една госпожица някои думи, съвсем нихилистически, и които тая госпожица прибавила, че й ги казали някои нейни приятели. Като се завърнала в Свищов, тая слугиня разказала на господаря си това, което чула в Русчук, и обадила даже коя била госпожицата, която държала такъв един нихилистически език. Г-н А. съобщил тия думи в кафенето пред цялата публика, гдето бил и г. Паничерски, като прибавил, че намеренията на българските червени са кръвнишки, но че те няма да постигнат целта. Г-н Паничерски намерил за добре да се подигне процес и това е превъзходно, понеже много работи ще се открият. България ще види, че ненапусто в. Работник одобрява убиването на царя Освободител.“

[21] Головин, op. cit., стр. 159.

[22] Матвеев, op. cit., стр. 136.

[23] Годишник на демократическата партия, 1906, стр. 121.

[24] Г-н Людсканов има любезността устно да ни разправи този любопитен епизод.

[25] Головин, op. cit., стр. 159.

[26] „Кьолнише цайтунг“ — официозен германски вестник. Получава информация от Министерството на външните работи, като сам Бисмарк инспирира статии в него. „Фремденблат“ — официален орган на Министерството на външните работи на Австро-Унгария. „Журнал де деба“ (1789–1844) — френски всекидневник, излиза в Париж; с умерени и либерални възгледи. — Б.р.