Берлинският договор^[1] биде подписан на 1 юли 1878 година. Преди той да бъде официално обнародван, преди даже да е бил съобщен на европейските кабинети, неговият текст се появи в Times благодарение на една хитрост на Бловиц, останала прочута в историята на големия репортаж.^[2] От английския вестник светът узна най-напред за окончателното дело на конгреса; от него и българският народ научи страшната вест за своето разпокъсване. Впечатлението в българските земи бе потресающе. „Ний останахме смазани, гръмнати, поразени“ — пише един съвременник.^[3] Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа: целокупна България, осъществена за миг в Сан Стефано, бе раздробена сега на три части, чието единство се запазваше само в скръбното причастие на една общо понесена неправда.

Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна цялост, бе толкова по-страшен, че дойде неочаквано. Той се виждаше и сега даже като нещо невероятно, немислимо, чудовищно; и въпреки официалния текст българите се криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее.

При това предупреждения за туй, което фатално трябваше да се случи, не бяха липсували. Наистина още когато се подписа Санстефанският договор, за политическите кръгове в Европа не беше тайна, че той е едно временно споразумение, чиято цел е по-скоро да спре войната, нежели да създаде едно окончателно и трайно разрешение на Източния въпрос. Скоро се появиха и в меродавния печат на западните столици категорически твърдения, че турско-руския договор ще бъде подложен на една ревизия на великите сили. Злокобният този слух не закъсня да се разпространи и сред българската интелигенция. Тя обаче не почувствува на първо време никакво безпокойство. Престижът на Русия я хипнотизираше. И как можеше да бъде другояче? Победоносните войски стояха пред стените на Цариград. Великата славянска империя бе излязла от изпитанията на войната тържествующа и страшна. В своето упоение българите мислеха, че няма на света сила, която да посегне на резултатите, добити от руското оръжие. Самата мисъл за такава една възможност смущаваше тяхната съвест като грях. Мълвата обаче за намеренията на Европа почна да става се по-настойчива и въпреки светата вяра в Русия, терзаеше някои по-прозорливи умове. Един от първите, що почнаха да бият тревога за престъплението, което се кроеше от враждебните към Русия сили, бе днешният старозагорски митрополит Методий Кусевич^[4], тогава архимандрит и протосингел при Пловдивската митрополия. Още когато се съставляваше в Одрин от едно многочислено българско събрание адресът, който трябваше да се поднесе на великия княз Николай Николаевич по случай подписването на Санстефанския договор, дядо Методий обърна вниманието на присъствующите върху тревожните вести за намерението на Европа. В частните си разговори с видните народни дейци, избрани като депутати до великия княз, той изрази идеята да изпрати до европейските сили една българска депутация, която да действува за запазването на народното единство в границите, току-що начертани в Сан Стефано и две години по-рано определени от Цариградската конференция^[5] Предложението на дядо Методий се посрещна неприветливо. Другарите му възнегодуваха силно против него, задето той се усъмнил във всемогъществото на Русия и поискал да се намесва в предначертаните от нея събития. Между туй страхът от едно посегателство от страна на Европа върху новосъздаденото положение ставаше се по-основателен. Вече самите висши военни между русите почнаха да предчувствуват обрата, който се готвеше. Някои от тях даже още през месец януари преди мира предсказваха положително неминуемото поражение на руската дипломация. В самия ден на подписването на Санстефанския договор, на 19 февруари, генерал Скобелев на банкета, даден по тоя случай в Одрин, бе казал в присъствието на мнозина българи, че „договорът не ще бъде траен, защото Англия ще бъде първата, която ще иска преразглеждането му, а следователно и изменението му“.^[6]

Изразено от мнозина генерали, стоящи във връзка с висшето петербургско общество и осведомявани върху вървежа на дипломатическите преговори, това опасение се разпространи бърже по цялата руска войска, от Сан Стефано до Дунава, раздухвано, преувеличавано, растящо със страшната тревожна сила на лошите предвестия. Само българите съхраняваха още своето радостно и непоколебимо спокойствие, осветено от вековната мисъл, че волята на Русия не може да бъде насилена. В Сан Стефано обаче депутацията почна вече да се разколебава малко в своето доверие в неприкосновеността на договора. Високопоставени лица, офицери от свитата на великия княз, потвърдяваха подозренията, чути по-рано в Одрин. Настъпи смущение в духа на българските дейци. Мисълта да се прати депутация до Силите вече не ги ядосваше.^[7] Напротив, те почнаха да я обмислюват хладнокръвно. „Първият, който възприе моето предложение, пише дядо Методий^[8], бе покойният Греков. По-сетне склониха и мнозина от нашите другари. Решихме да се свика едно общо събрание, в което да се разисква от всички нуждата от едно енергично общобългарско действие за съхранение на народното ни единство. Понеже щеше да ни бъде неловко да държим тайни съвещания в самия руски стан, където бяхме дошли като пратеници на българската признателност, намерихме за добре, щото събранието да се състои на турска територия. То стана в съседното село Марикьой. Там присъствуваха, освен светските лица, и екзархът заедно с владиците. Обясни се, че нашето намерение не произхожда от някакви чувства на недоверие спрямо великодушната наша освободителка, а от желание да й помогнем в старанията й да запази свято и ненарушимо спасителното дело, извършено от нея.“ Методий обясни, че българите трябва да покажат на Европа, че те не са едно тъмно племе, което служи на Русия като предлог за войни и завоевания, нито една безформена маса, която може да се дели и разкъсва безогледно, а един народ с история, със съзнание, добито чрез просвещението си, и с твърдо единство, постигнато вече от църковното му възраждане. След страстни и дълги разисквания събраните се разотидоха, без да вземат някакво решение. „Тия, които бяхме на едно мнение, се съгласихме, разказва дядо Методий, да се срещнем още веднъж, за да обсъдим практическото изпълнение на нашата идея. Това интимно събрание стана в самия Цариград, в хотел Byzantios, в Пера. Решихме, че на първо място трябва да се съставят адреси до бъдещия конгрес, които да носят подписи от всички български земи. Една особена депутация трябваше да занесе тия адреси в Берлин и да ги предаде на европейските пълномощници.“ Познатият учител и записвач на народни умотворения Шапкаров^[9] бе натоварен да събира печати от българските общини в Македония, а сам Методий се задължи да изпълни същата мисия в Пловдив. Нещастие сполетя обаче и двамата и хубавото това начинание пропадна. Адресите от Македония Шапкаров ги предаде на велешкия търговец Весов, който трябвало да ги занесе в Екзархията в Цариград: той счел за по-сигурно да ги предаде на руското посолство, дето те изчезнаха безследно. В Пловдив задачата на Методия бе по-трудна. В Македония Освобождението бе се явило като призрак и всички там трепереха да не би той да изчезне: адресите бидоха подписани поради това със страст. В Пловдив стоеше победоносната руска войска, залог за бъдещето. Кой дръзваше да се усъмни в покровителството на велика Русия? Методий чу тогава жестоки обвинения. „Наричаха ме, пише той, безумец. Питаха ме: ако паче чаяние е предопределено Европа да разруши руското дело, какво можем да направим ние със своите малки средства, за да я възпрем от това пагубно намерение? Най-люто ме упрекваше Костаки Пеев^[10], който заяви, че моето предложение е едно предателство.“ Българският здрав разум обаче и в тоя случай взе връх. Адресът биде подписан тайно. Но и тук, както в Македония, една непредвидена случайност осуети хубавото начинание. Тъкмо когато Методий се готвеше да тръгне за Цариград и да занесе адреса на сигурно място, русите, предизвестени от Костаки Пеев, който искрено се боеше да не би да стане някоя пакост, възпрепятствуваха на захванатото дело. Скоро след това се свика Берлинският конгрес. От всички балкански народи се явиха там депутации. Успяха да пристигнат дори пратеници от Армения. Само гласът на българския народ не се чу. Европейската дипломация извърши своето високо дело, без да подозира даже какъв болезнен отзвук ще намерят нейните решения в душата на тоя народ: за нея той бе нещо тъмно и в същото време отвлечено и тя оперираше над него с пълно хладнокръвие.

От всички български области най-онеправдана бе от конгреса Македония; но, потисната от турския гнет, двойно по-тежък сега, отколкото преди, покрита с остатъка от разбитите руски войски, тя не можа да прояви нито своя протест, нито даже своето отчаяние. Буйна форма взе негодуванието на Южна България, която фактически се ползваше вече от свободата. „Първото впечатление на всинца ни, пише един румелиец^[11], беше че подир като вкусихме от свободата, подир като тая наша свобода беше подписана от султана в Сан Стефано, ние не можехме пак да се подложим на един режим, състоящ се от едно ново издание на вилаетските закони.“ Идеята, за да се противостои на Берлинския договор, се появи най-напред в Пловдивско. Тук биеше най-силно националният пулс още от времето на църковните борби. Тук споменът за турските зверства се призоваваше със своя върховен ужас. И на това население, настръхнало още от кланетата в Батак, Перущица и пр., Европа искаше да наложи един турски валия и като стража на Балканите — турските орди. При самия намек за турски гарнизони румелийските патриоти заявиха, че предпочитат по-скоро да подвергнат на риск непълното дело на Освобождението, нежели да се подчинят на едно решение, което им допринася перспективата на едно прикрито робство. Тия пориви на румелийското население, възбудени от първите новини за постановленията на Берлинския конгрес, ставаха последователно се по-смели и по-общи, бидейки тайно насърчавани от руските военни власти.

Съвременниците помнят с какви болезнени протести руските офицери посрещнаха Берлинския договор. Мнозина от тях плакаха при мисълта, че ще трябва да оставят пак на турските пълчища земята, в която се бе леяла руска кръв и дето руското победоносно оръжие бе прогласило края на робството. В първите моменти на екзалтация те заявиха на българите, че позорният договор не трябва да се изпълни и че самото население трябва да запази онова, което руската дипломация не можа да защити в Берлин. Имаше ли зад негодующите изявления на руското офицерство някакъв план за действително съпротивление? Никак не. В Петербург настроението бе съвсем миролюбиво. Руската дипломация, дълбоко уязвена в своето миролюбие, мечтаеше наистина заедно възмездие, но в тоя момент тя не бе никак наклонна към усложнения. Тя бе решена да изпълни съвсем добросъвестно дълга, поет пред Силите. Царят от своя страна, дълго терзан от перипетиите на похода, уплашен малко от страшните жертви, на които бе изложил своя народ, искаше мир. Мир искаше с особена настойчивост и руското общество, в което войната бе предизвикала толкова сълзи и което желаеше, освен това, да се приключат подвизите за далечни освобождения, за да се предаде страната на вопиющата своя нужда от вътрешно преустройство. Впрочем, изтощена в своите финансови средства, разстроена от дългото й напряжение, без съюзници и без симпатия в Европа, разклатена и във вярата в собственото си могъщество, Русия нямаше никакъв шанс да противостои успешно срещу неминуемата коалиция, която веднага щеше да се образува срещу нея в случай на нов конфликт. А революционното брожение, чието безразсъдство трябваше да окървави малко по-късно руския престол, подновяваше, от друга страна, своя тревожен шум. Поради всичко това за един близък реванш върху Европа или просто за осуетяване на нейната воля никой не мислеше в Петербург. „Колкото и да са несъвършени резултатите от Берлинския конгрес, казваше едно правителствено съобщение^[12], Русия, след като изпълни честно и мъжествено своята задача, трябва в близкото бъдеще да закрепи постигнатите резултати и да им даде възможност да се развият, като същевременно изпълни лежащите на нея задължения.“

Отдалечени малко от руската официална действителност, навикнали при това да мислят в разрез със своята национална дипломация, руските офицери продължаваха обаче да хранят в своята огорчена душа мечтата за едно противодействие на Европа. Те вземаха трескаво, демонстративно почти, подготвителни мерки за предстоящите военни случайности. В складовете се събираха оръжия. Пушките, заловени от избягалите турски войски, се предоставиха на разположение на населението. Императорският комисар в окупационните области княз Дондуков-Корсаков^[13] бързаше от своя страна да организира българските военни сили. Известно е, че член 1 от Берлинския договор предвиждаше за княжеството само една народна милиция. Напук на това постановление русите се заловиха да създадат една постоянна българска войска и да я развият по възможност до най-широки размери. При откриването на Учредителното събрание младата българска армия беше достигнала вече да брои: 21 пеши дружини, 8 батареи артилерия, 4 конни сотни, 1 сапьорна строева рота и 1 рота обсадна артилерия^[14]. В София се откри Военно училище, в което постъпиха веднага 250 ученици, разделени на 2 класа. В Източна Румелия от опълченските дружини се образуваха кадрите на една голяма местна милиция. Обучението на новобранците ставаше усилено. Българите се оказаха отлични войници. Служенето във войската бе в тия минути на екзалтация един мотив на гордост и едно проявление на патриотизъм. От българските земи, останали под турско владичество, се притичаха сума младежи, жадни да постъпят в народната войска. Високият патриотически подем, окрилен от ненадейното чудо на Освобождението, вроденият войнствен дух на българите, тъй блестящо проявен на Шипка, националният навик към труд, радостната тогава наклонност към военна дисциплина, всички тия редки качества, усърдно развивани от руските офицери, дадоха възможност да се образува в късо време една превъзходна войска. С особена гордост русите показаха това изумително дело, създадено от техните усилия. На 30 август 1878 г. по случай тезоимения ден на Александра II княз Дондуков-Корсаков произведе в Пловдивския лагер един голям преглед на румелийската милиция, в който взеха участие 8 дружини. Това беше едно ненадейно откровение. „Военната стойка, бодрият изглед, смелата широка стъпка, стройността и спокойствието на фронта на младата българска войска изумиха както самите българи, тъй и европейските дипломатически агенти, присъствующи на тоя преглед“^[15]. Тоя бърз напредък бе още по-поразителен във войската на княжеството, на която бе посветено по-голямо внимание. Прегледът, направен на Марно поле в Търново в деня, в който се откри Учредителното събрание, бе наистина тъй блестящ, че европейските комисари не можаха да скрият своето възхищение.

Тези внушителни и малко театрални представления на възкръсналата военна мощ на българите усилиха много тяхната самонадеяност. Бунтуването против несправедливите решения на Берлинския конгрес обхвана дори по-умерените умове. От двете страни на Балкана идеята за един въоръжен протест, раздухвана от руските военни власти, залюля българския народ. В княжеството старите революционни комитети се събудиха. Една нова организация се образува набързо с цел да предизвика въстание в Македония. Един офицер от донските казаци, Адам Калмиков, замина за Кюстендил, за да вземе командата на движението. Тук дойдоха митрополит Натанаил^[16], у когото бунтовникът не бе умрял под расото, и младият Ст. Стамболов, жаждующ да продължи революционното си поприще, прекъснато от войната. Малкият пограничен град представляваше тогава много живописно зрелище. Всички македонски харамии бяха мобилизирани; те се ширеха демонстративно със своите огромни паласки и с опереточно-свирепия си изглед. Около тях се въртяха екзалтирани патриоти, дошли от Македония, жадни за приключения казаци, разни югославянски авантюристи, полурицари, полушпиони, една шумяща и пъстра колония, която будеше малко безпорядък на турската граница и много врява в Европа. Въстанието наистина не успя, макар да се захвана с големи претенции: в Пирин се бе образувало на 6 ноември временно правителство на Македония! Турците имаха на разположението си нужните военни сили, за да потушат всяко вълнение; а освен това и самите окупационни власти бяха принудени по заповед от Петербург да вземат мерки, за да престане организирането на чети в княжеството. Европейските комисари, назначени в България след подписването на Берлинския договор, направиха, от друга страна, много енергически постъпки пред княз Дондукова за запазването на мира в Македония. Вярно ли, както се говореше тогава и особено както се пишеше в европейските вестници, че княз Дондуков лично насърчавал опитите за едно македонско въстание? Изглежда, че наистина внушенията са излизали от него. „Веднъж, разказва г. Головин^[17], в София в приемната на кн. Дондукова се яви един субект, облечен по европейски, който поиска да се види с него. На въпроса на дежурния адютант, как да доложи за него на княз Дондукова, той отговори: «Аз съм главнокомандующ в Македония.» На моя въпрос: «Какво значи това?» — адютантът забележи, че подобни вагабонти не са редки гости у княз Дондукова.“

Докато Калмиков напразно се силеше да подигне Македония, в Родопите турците бяха успели да образуват едно голямо и много застрашително въстание срещу руската окупация. Това въстание бе почнало още по време на войната. Когато Сюлейман паша бягаше през Татар Пазарджик и Султан Иери към Гелибол, много войници от неговия отряд се разбягаха и се скриха в Родопите. Те образуваха първото ядро, около което се присъединяваха постоянно дезертьори, помаци от местното население и всевъзможни авантюристи, изпаднали в Изток. Главатар на въстаниците стана англичанинът Сенклер^[18], който бе служил дълго време в турската войска и се бе сражавал в нейните редове като офицер в Шуменския корпус. Адютант на Сенклера бе един бивш офицер, воювал по-рано в редовете на Карлистите в Испания. Родопското въстание произведе голямо впечатление в Европа, защото руските неприятели го приписваха на отчаянието, което предизвикали в турското население руските и българските насилия. Туркофилските вестници на Запад пишеха за мюсюлмански деца, изгорени живи от българи, за ханъми, изнасилвани от руски войници. Цял поход се захвана в тая смисъл и той разтревожи дотолкова духовете в Европа, че една международна комисия бе изпратена да разследва причините на въстанието.^[19] Комисията можа да установи колко безмерно преувеличени бяха обвиненията на туркофилската преса — тя можа да се убеди също, че въстанието не бе никак плод на местни условия, а подклаждано главно от Цариград, — но впечатленията за насилническия режим на русите не се разсея съвсем в Европа. Рискуваше по тоя повод и българското население в Румелия да добие една незаслужена репутация на жестокост и религиозен фанатизъм. Във всеки случай положението на новоучредената автономна област мина пред чуждия свят за много опасно. Европейската комисия, съставена за изработването на Органичния устав за Румелия, не смееше да дойде от Цариград в Пловдив, боейки се да не бъде изгонена чрез насилие от възбунтувания народ. Опасност за комисията нямаше никаква, но населението бе наистина екзалтирано. Областта бе покрита с гимнастически дружества, в които почти всички мъже, способни да носят оръжие, се упражняваха трескаво, готвейки се за отчаяно съпротивление.

Трябваше ли наистина малката Румелия да се подигне срещу решенията на един конгрес и можеше ли тя да се бори срещу волята на Европа? Тоя въпрос си задаваха народните дейци още през есента. Те се събираха в Пловдив, стичайки се от всичките кътове на българското отечество. От Цариград се бе завърнал д-р Чомаков. Тук бяха П. Р. Славейков, Др. Цанков, Т. Икономов. По настояванията на княз Дондукова повикан бе и екзарх Йосиф. Цялата почти ръководеща интелигенция се бе събрала тук, за да обмислюва бъдещите съдбини на отечеството. Ставаха чести събрания, ту интимни, ту общи, без да се дойде до единомислие. Междуособните раздори, тъй люти във време на църковната борба в Цариград и даже до навечерието на войната, се бяха укротили наистина при новото положение; но всеки пристъпваше към общото дело със своя темперамент, със своя начин на мислене, със своите стари, несъзнателни влечения. И неусетно, въпреки тях дори, те се видяха пак разделени на два лагера. Дейците, които по църковната разпра бяха се групирали около д-р Чомакова и се бореха за целокупното духовно единство на българските земи: П. Р. Славейков, Цанков, Методий Кусевич; по-младите като Величкова, д-р Янкулова, които в революционното движение бяха се надъхали също с краен национализъм — представляваха течението на „непримиримите“. Те настояваха, че българският народ трябва да се възпротиви с всички сили на ония постановления на Берлинския договор, които разпокъсаха отечеството. „Умерените“, не по-малко наранени от несправедливостта на Европа, считаха, че всяко противодействие би послужило само да огорчи руския цар и като усили още повече явната неприязън на западните държави, да намали шансовете за едно благосклонно поведение на европейската комисия по Румелийския въпрос. Към това течение принадлежаха: екзарх Йосиф, пловдивският митрополит Панарет, Ив. Ев. Гешов, Начович, Д. Греков. След дълги безплодни опити за другарско споразумение те свикаха в дома, дето бе слязъл Йосиф I, едно голямо събрание. На него присъствуваше и руският делегат в международната комисия кн. Цертелев^[20]. Макар дълбоко оскърбен в своята национална гордост от намесата на Европа, княз Цертелев съветваше настойчиво българските водители да се подчинят на необходимостта. „Събранието — разказва дядо Методий^[21] — бе много бурно. Разисквахме без ред, всички говорехме наедно и всеки подигаше нов въпрос. Д. Греков, млад адвокат, суетен за своето ораторско майсторство, горещ по натура, непрестанно смущаваше противниците си и ги забъркваше със своите възражения. Тогава аз предложих на събранието всяка партия да определи по един пълномощник, който да развие нейните съображения.“ Избраха се дядо Методий и Греков. Това едноборство трая дълго при напрегнато внимание на слушателите и посред голяма тишина. Бе вече много късно, когато се свърши заседанието; присъствующите се разотидоха и тоя път, без да дойдат до някое заключение. Главният въпрос: дали българите от княжеството ще трябва да пристъпят към изработването на конституцията, като признаят по тоя начин факта на разпокъсването на България, или да заявят, че не признават изкуственото разделение, извършено от Берлинския конгрес — тоя съдбоносен въпрос остана висящ. Колкото и да бе голямо разногласието между народните дейци, те чувствуваха обаче, че е необходимо да се направят някои опити, поне за да се смекчи строгостта на клаузите, насочени срещу надеждите ни за бъдещото наше обединение. С тая цел се състави един мемоар, отправен от името на целокупния български народ до представители на великите сили в Цариград. Мемоарът^[22] е написан вещо и спокойно. Т. Икономов, Д. Греков бидоха изпратени в Цариград, за да го поднесат лично на посланиците. Успехът на тяхната мисия не бе голям. Управляющият италианското посолство, макар да призна естественото право на българския народ да се стреми към своето обединение, им заяви, че не може да става и дума за изменението на един току-що подписан договор: на възраженията на българските претенции той отговори с примера на Италия, която се бе борила тъй дълго, дорде не осъществи своето единство. Посланиците на Германия и Австро-Унгария само изслушаха депутацията, без да кажат нищо. Френският посланик отказа даже да я приеме. Английският я прие, но само да я изругае.^[23] Той не й даде даже да се обясни; Щом тя влезе в кабинета му, той почна да хвърля върху българския народ най-цинични обвинения. Английски посланик в Цариград тогава бе Лаяр^[24], авторът на прочутите рапорти, в които той оправдаваше турските власти по въпроса за кланетата. Фанатичен привърженик на целостта на Турция, той считаше Берлинския договор като една катастрофа за английските интереси. Българските пратеници, които идеха сега да му говорят за възстановлението на Санстефанска България, не можеха освен да раздухат у него гнева на един победен човек.

Главната цел на българската депутация бе да ходатайства пред посланиците, за да не се позволи на Турция да държи гарнизони на Балкана. В това отношение тя не можа обаче да добие никакви успокоителни уверения. Никоя сила не можеше да настоява пред султана за отричането му от едно съществено право, което символизираше неговото владичество в Румелия и гарантираше трайността на новосъздаденото положение. Руският посланик княз Лобанов^[25], който прие депутацията много благосклонно, обещаваше, че Русия ще направи всичко възможно, за да предотврати нещастията, които можеха да доведат турските гарнизони; но и той не бе сигурен, че Портата ще склони да послуша руските съвети. А за едно брутално давление върху Турция не можеше и да се мисли: как можеше Русия да се опълчи срещу изпълнението на една клауза, за която тя бе дала само преди няколко месеца своето тържествено съгласие?

Пратениците се върнаха в Пловдив песимистически настроени. Те носеха със себе си — по-осезателен вече след неуспеха и по-страшен — призрака на турското владичество. Между туй срокът, определен от чл. 6 на Берлинския договор, за траенето на руската окупация наближаваше. Императорският комисар княз Дондуков бе взел вече мерки, за да се свика това „Събрание от първенци“ (assemblee de notables), което трябваше според чл. 4 от договора да изработи „Органическия устав“ на княжеството. То трябваше да се открие през февруари и още през първите числа на месеца депутатите^[26] бяха се събрали в Търново. Центърът на националното движение се пренесе вече тук, в старата столица. Българи от разните кътове на отечеството бяха надошли сега тук, както по-рано в Пловдив. От Македония: Йосиф Ковачев, д-р Помянов, Д. Каранфилович, Васил Диамандиев; от Източна Румелия П. Р. Славейков, П. Каравелов, д-р Стоилов. Имаше българи от Добруджа, от Бесарабия, от земите, дадени на Сърбия. Както в първия народен събор в Цариград, когато се устрояваше новата българска църква, тъй и сега, в навечерието на първата Българска камара, която щеше да положи основите на възродената ни държава, от всичките краища, по които историята е разхвърлила това жилаво и упорито племе, бяха се събрали многобройни представители, избрани официално или призвани от своя собствен патриотизъм, но всички еднакво залисани, трескави и неустановени.

Физиономията на Търново в тия моменти трябва да е била особено любопитна. Старият престолен град виждаше да възкръсват по неговите улици ако не едновремешните видения на царски церемонии и болярски шествия, то поне шума, движението, нещо от драматичната външност на забравените времена. В града владееше наистина голямо оживление. Руски войници, български новобранци, току-що надянали униформа, селяни, дипломати, чужди кореспонденти с фотографически апарати в ръка, турци с фесове, турци с чалми, българи с всевъзможни носии, весели групи, тълпи, които се звереха, депутати, спорещи с висок глас — всичко това шаваше, шумеше неуморимо по стръмните и тесни търновски улици, над които се издигаше едно ясно и меко февруарско небе. Тая обстановка не смущаваше българските депутати: от две години насам те бяха видели толкова необикновени неща! Те идеха, влезли самоуверено във владение на своето качество и вече успели да свикнат с него. Те идеха бавно. Пътищата бяха изровени, кални, на места непроходими. Мостовете бяха разрушени. Пътуването бе мъчително. Трябваше да мине една седмица, додето да пристигнат всички депутати. През това време дошлите вече избраници „разглеждаха Търновото“^[27] и неговите старини. Цял ден те пъплеха по развалините на царските палати и по Трапезица. „Всички се унасяхме, пише един от членовете на Учредителното събрание^[28], в ония времена, когато българското царство, подкопано от гръцките интриги, е било окончателно разсипано, и всички хранехме надежда, че след Освобождението в скоро време България ще стане велика и славна, каквато е била във времето на Крума, Симеона и Асеня.“ „Всички бяхме опиянени от радост“ пише един депутат от това време. Нито упоението обаче, нито шумът на оживления град не бяха прогонили от душата на депутата мъката за разпокъсаното отечество. Спомените за могъщата и обширна някога българска държава, усилени тук от паметниците на миналото, правеха, напротив, още по-чувствителна и по-тежка неправдата, която даде на българския народ тесните и неестествени граници на княжеството. През пътуването си за Търново депутатите бяха видели следите от яростта на турското разрушение. „Впечатленията ни по пътя бяха тъжни, разправя цитираният вече Ив. Ц. Каранов; започвайки от Дупница до Търново, пътят, ханчетата и околошосейните села представляваха жалостни останки от някаква скорошна буря, която им беше оставила само скелетите. Това опустошение ставаше по-изпъкнало, когато се доближавахме до Плевен, Ловеч и Севлиево. Пътят на много места беше осеян с дрипели, остатъци от животински лешове и тук-таме се забелязваха и такива от человечески скелети.“ При зрелището на тия развалини, с които турците бяха покрили пътищата на своето отстъпление, ужасът на тяхното господство възкресваше с всичката своя живост; и у депутатите растеше скръбта, че една голяма част от отечеството бе определена да остане под такова варварско управление. Въпросът: дали ще трябва депутатите от княжеството да пристъпят към изработването на конституцията, или да се разотидат по домовете си, като заявят, че те не могат да мислят за организирането на една България, от която са били откъснати две нещастни български области, тоя въпрос, неразрешен в Пловдив, се задаваше сега още по-мъчително на възбудените умове.

„До 10 февруарий — ден, определен за откриване на събранието — времето минаваше, пише г. Д. Маринов^[29] — във взаимно запознаване и в чести срещи по домовете. Стана много ясно, че всички се мъчеха от факта, дето Санстефанска България бе унищожена и дето нашият народ бе разделен на 5 части; мнозина се изказваха в смисъл че много по-добре щеше да бъде да бяхме останали всички под Турция с по-малко права, нежели като разцепени може би за всякога. В тия срещи изникна^[30], макар още неясна, неяка, мисълта да не взимаме участие в предстоящото събрание, да протестираме пред европейските сили за голямата неправда над нашия народ и да се разотидем. Чакаше се обаче да се съберем всички, па тогава да се реши какво трябва да правим.“ Разискванията се почнаха на 7 февруари и бяха много бурни. Оказа се, че невъзможността да се дойде до едно общо заключение бе тук по-голяма, отколкото в Пловдив. Дните минаваха в безплодни опити за компромис. А от Петербург идеха настоятелни заповеди да се захване веднага разглеждането на приготвения проект за конституция. Княз Дондуков се видя принуден да открие Учредителното събрание или „Събора“, както го наричаха тогава, преди представителите да са решили дали ще заседават. „Съборът, пишеше кореспондентът на Марица^[31], се държи в градския конак, който е на два ката и доволно голям. Една част от горния кат е приготвена за Събора. Една естрада за председателя и подпредседателите е издигната на единия край на залата. На тази естрада са още масата за княжеския комисар, г-на Лукиянова, и трибуната на ораторите. От лява и от дясна страна на естрадата са ложите за чужденци и други българи недепутати. Зад столовете на депутатите има тоже оставено място за публиката. Залата въобще е украсена с вкус и простичко“.

Депутатите бяха свикани да се наредят в залата на събранието на часа 10. Още на 9 часа всичките бяха на местата си. Освен тях бяха дошли европейските комисари, много дами и лица, дошли от други градища, за да присъстват на отварянето на първия български парламент. Целият град беше добре украсен и цялото население на крак. Около конака улиците бяха дотолкова препълнени, щото не можеше вече да се мине. На часа 10 точно пристигна и негово сиятелство княз Дондуков в каруца, облечен в парадната си униформа, с калпак и бяло перо, и съпровождан от няколко български кавалеристи: населението го посрещаше и изпровождаше с гръмогласно ура. Той се посрещна тъй също с голямо възхищение и от депутатите в залата на Събора. Негово сиятелство поиска по-първо благословението на бившия екзарх Антима, после се покачи при председателския стол и прочете словото си за отварянето на Събора. Речта на Дондукова бе чудесно написана, за да се понрави на българите. В нея имаше покровителствен тон, който даваше насърчение за бъдещето, ласкави думи за качествата на младата нация и уверения, че ще й се даде възможност да учреди своя политически строй при пълна свобода. Речта възбуди голям възторг. След като утихнаха ръкоплясканията, комисарят подписа протокола за отварянето на Събора. Подписаха го и европейските представители. Тогава Климент, епископ Браницки, стана да изрази чувствата на признателност, които бликаха в тоя велик момент в душата на всички, и помоли Дондукова да ги поднесе на царя Освободителя. Тозчас се състави телеграма и Дондуков я изпрати на телеграфната станция. Такава една важна церемония не можеше да не се свърши с един молебен. Той се отслужи в малката старинна църква „Св. Четиридесет мъченици“. Построена от Асеня II в 1203 г.^[32] в спомен на неговите победи над гърците, обърната от турците в джамия, тя бе пак осветена в първите дни на Освобождението. От конака, дето заседаваше Съборът, до църквата от двете страни на улицата по цялото нейно протяжение бяха наредени войници в шпалир. Шествието, първо по рода си в нова България, бе внушително. Начело вървеше половин ескадрон кавалерия; сетне военната музика, свиряща руския химн и български патриотически мелодии. Подир нея идеха еснафите със своите майстори воглаве, депутатите, неколцина в европейско официално облекло, повечето в селски дрехи, някои в кожуси, всички сияющи от тържествена радост. Княз Дондуков се задаваше след тях, покрит с декорации, придружен от европейските представители, между които се червенееше аленият фес на турския комисар. Една блестяща военна и гражданска свита привършваше шествието. Подир него вървеше пак половин ескадрон кавалерия. Народът, натрупан зад войниците на тълпи, увиснал над прозорците, изкачен тук-таме по стрехите, цепеше утринното ведро небе със своите френетически викове. Дондуков се кланяше наляво, се кланяше надясно, усмихнат, ласкав, горд с тоя народен ентусиазъм пред чужденците, които го гледаха. Молебенът се отслужи от престарелия бивш екзарх Антим. Додето трая службата, топовете гърмяха непрестанно и многолюдието, събрано навън по близките улици, продължаваше да вика: урра! Църквата „Св. 40 мъченици“ е малка, тъмна, ниска. Но в тоя тържествен час тя бе преобразена. Невидими велелепия я украсяваха. Сводът й сякаш се издигаше до небето, стените й се ширеха сякаш безкрайно. Душата на българския народ бе се събрала тук в един полет към провидението — и в една молитва. „Ние плакахме от вълнение и радост“, пише един от депутатите.^[33]

Връщането в конака стана при същия церемониал и при същите възторжени овации. Тук се даде един голям банкет, на който присъстваха и европейските представители. Дондуков дигна пръв чашата си за царя Освободител. Още при първите му думи цялата зала избухна в буен, продължителен, несвестен възторг. Депутатите поискаха отново да се телеграфира до Александра II. Това им желание се изпълни минутно. Климент, който говореше красиво и който никога не забравяше това, пи след това наздравица за княз Дондукова. Пак една овация: носиха княза на ръце, викаха ура, додето им се пресякоха гласовете. Държаха се след това посред шума и веселата глъчка многобройни тостове, един от други по-екзалтирани. „Доста помогна на това, разказва наивно един от присъствующите, в достатъчно количество изпитото шампанско.“^[34] При все това шампанското не бе, види се, замъглило практическото българско чувство, както личи от последующите думи на същия очевидец: „Най-много диган и носен на ръце бе английският пратеник, когато всъщност той най-малко симпатии можеше да очаква. Обаче страхът идеше оттам.“ С добродушно самодоволство той прибавя: „Това беше политика!!…“

Увеселението се продължи след банкета вън по града, по улиците, по къщята, по кръчмите. До късно през нощта Търново не утихна. На другия ден стана преглед на войската в Марно поле. Пет български дружини, състоящи се от новобранци, взеха участие в тоя преглед. Времето беше чудесно; полето сухо; едно студено и светло слънце грееше в ясното небе. Стойката, военната бодрост, стегнатите хармонични редове на войниците възхитиха българите и особено поразиха европейските агенти, които бяха в недоумение от тоя невероятен резултат: войниците служеха едвам от два месеца. Дондуков обсипа младата войска с похвали. Той, както казахме, не пропускаше случая да възвеличи добродетелите на българите. Тая негова наклонност го увлече тоя ден в един жест, както се изразяваме сега, който смая чужденците. Ще приведем по тоя случай разказа на г. Головин^[35], като забележим при това неговата ироническа тенденция.

На връщане към града той (Дондуков) забеляза от лявата страна на пътя на едно баирче тълпа от българки, които гледаха на парада. Вдруг той отведнъж удари коня си и в пълен кариер се спря пред женската тълпа, към която се обърна със следующата реч: „Щастливи сте вие, български жени, че сте произвели на света (sic!) такива молодци (той показа с ръка войниците). Надявам се, че и в бъдещето не ще се свърши вашата доблест в туй отношение.“ Иностранците, които се намираха в свитата на руския комисар, дотолкова бяха заинтересовани от тази оригинална постъпка на кн. Дондукова (трябва да се каже, че жени е имало малко в тълпата и че любопитните бяха преимуществено моми), че английският дипломатически агент Пелгрев, като се доближи до един от приближените на кн. Дондукова, попитал го дали е разбрал добре речта на императорския комисар — и получи утвърдителен отговор.

Тия чести похвали се виждаха на чужденците прекалени и понякога забавни; но те затрогваха най-чувствителните струни в душата на един народ, толкова векове тъпкан в робство. За тия свои ласкателни думи Дондуков бе обожаван от двете страни на Балкана.

Известно е сега, че похватите на княз Дондукова не бяха безкористни; той искаше да привлече към себе си българското население, за да го избере то за свой княз^[36]. Насърченията му по националното движение срещу Берлинския договор имаха също целта да го направят необходим в България било като княз, било като постоянен комисар. „Както е известно, пише г. Милюков^[37], княз Дондуков сам е имал око на българския престол и е правил всичко, за да спечели широка известност и да подготви по тоя начин своя избор. Той се е придържал от твърде определена линия по главния въпрос, който тогава е вълнувал българските патриоти: по въпроса за възстановяването на «целокупна България», разпокъсана от Берлинския конгрес. Заедно с много офицери от руския окупационен корпус той е бил на мнение да се продължи окупацията повече от определения в конгреса срок и, както се вижда, едно от средствата за тази цел той е считал разпускането на Търновското събрание.“ Головин от своя страна дава върху намерението на Дондуков да стане княз на България точни и твърде любопитни подробности. Дондуков бил тъй убеден, че ще бъде избран за господар на новосъздаденото княжество, че той се загрижил даже за своята бъдеща династия и си определил наследник. Понеже по-старият му син Николай Александрович, кавалерийски офицер, се оженил напук на запрещението на родителите си за някаква актриса, семейният съвет се показал немилостив към него и го изключил от престолонаследството. Като достоен за трона бил посочен единодушно по-младият му брат Михаил Александрович. Набързо той бил извикан от Русия в Търново, за да могат депутатите да видят бъдещия наследник на своя княз.

Пътуването на Михаил Александрович станало, както подобава на един хипотетичен господар. Той тръгнал от Одеса с военен параход. В Бургас го посрещнали двама ординарци на баща му, Мосолов и Милер, които го придружили до София. „Дворецът за бъдещия български княз, добавя Головин, тъй също се приготовляваше според вкуса на княгиня Дондукова-Корсакова, която даже се фотографирала «в своите апартаменти, седнала при писалищна маса»“. Каквото и да се мисли за тези анекдоти — във всеки случай много разпространени между съвременниците на тая епоха, — безспорно е, че бидейки навсякъде посрещнат с възторжени овации, Дондуков се бе съблазнил от мечтата да стане княз на тази страна, която той управляваше тъй добре като руски комисар. Лесното задоволство на едно население, което още не бе се нарадвало на свободата си, за да може да съди хората, които му я дадоха, възбуждаше у Дондукова илюзията, че е разбрал добре българите и че той ще умее най-добре да ръководи техните съдбини. Неговото избиране като княз на България му се виждаше поради това като нещо заслужено и съвсем естествено. Колкото до одобрението на императора, Дондуков мислеше, че Александър II, който тъй много обичаше българите, няма да се противи на една тяхно горещо желание. Дондуков в увлечението на своята мечта не искаше да си спомни, че за избора на български княз потребно бе и съгласието на великите сили, които не можеха да допуснат на престола на младото и съвсем предано на Русия княжество един русин, който би го обърнал лесно на протекторат. И без това европейските кабинети бяха крайно недоволни от възбуждението против договора, поддържано според техните сведения от руските офицери; енигматичното поведение на самия императорски комисар бе предизвикало вече енергични постъпки пред княз Горчакова. При това настроение на Европа руската дипломация не можеше и да мисли да постави един русин на българския престол. Още преди да се свика Учредителното събрание, от Петербург дойде наистина изрично съобщение, че руски поданик не може да бъде избран за княз на България. Ударът бе жесток да Дондукова. Той обаче не се отказа от намерението си да остане в България поне като фактически господар. Тогава той прибягна до нов един план, за който говори и г. Милюков: да се разтури Учредителното събрание в знак на протест срещу Европа и една българска депутация да отиде в Петербург и да попроси от царя като милост продължението на окупацията до две години. В тоя нов срок можеха да станат събития, които да изменят разположението на Европа; пък от друга страна, Дондуков бе достатъчно посветен в европейската история, за да се надява, че в политиката трае най-много това, което се е считало за временно.

В такъв дух приближените до Дондукова водеха жива агитация между българските депутати. Тоя агитация има голямо влияние. Дондуков бе любим и неговият авторитет бе безпределен пред цялото българско население. Всяка дума, казана от него или изходяща от неговата среда, бе решающа. Впрочем тая тайна агитация съвпадаше съвсем с настроението на българските дейци, които искаха сами да разтурят Събранието, мислейки, че ще поставят Европа в едно трудно положение, от което тя не би могла да излезе, освен като направи на българите нови отстъпки в делото на тяхното народно единство. Събранията, станали в Пловдив, без да доведат наистина до някакво общо съгласие, клоняха повече към идеята за крайни действия на съпротивление. Болшинството от депутатите бяха дошли в Търново, предразположени да се присъединят към предложенията за непримиримо поведение. Частните срещи, позивите за солидарност, отправяни от румелийските и македонските делегати, още повече усилваха чувствата на протест. Както става при такива обстоятелства, духовете се възбуждаха взаимно по силата на съприкосновението и вървяха заедно към екзалтация. При такава възбудена, пълна с раздразнение атмосфера се подновиха на другия ден след откриването на Събранието разискванията по общонародния въпрос.

Тия събрания ставаха в църквата „Св. Никола“; те бяха страстни, бурни, разбъркани. Те бяха общи. Освен депутатите присъствуваха и други народни дейци. Пловдивските депутати Ив. Гешов и д-р Янкулов^[38], които бяха пратени да обикалят европейските дворове, за да им представят исканията на населението от Източна Румелия, се бяха отклонили от своя път и се спряха също в Търново, за да видят какво решение ще се вземе по „общенародния въпрос“.

След като биде открито, Учредителното събрание в продължение на няколко дена не държа нито едно официално заседание. Въпросът, дали въобще то ще заседава, щеше да се реши сега в големите обществени разисквания. Европейските комисари чакаха с нетърпение да видят какъв политически такт ще прояви непознатият тоз народ, повикан като по чудо да заживее свободен живот. Любопитството не беше само психологическо. От митингите в „Св. Никола“ можеше да изскочи някое крайно решение, което да постави Европа пред нови трудности. Разбира се, да се разюздае отново току-що уталожената източна криза бе невъзможно; но със своята непримиримост българите можеха да предизвикат безсрочното настаняване на русите в окупираните от тях български земи. Поради това европейските агенти бдяха, готови да се намесят със своите приятелски съвети и ако стане нужда, и с по-енергични постъпки. Те даже предварително извършиха една демонстрация, насочена да вдъхне благоразумие на българските депутати; когато се откри Учредителното събрание, те, макар да присъстваха на церемонията, отказаха отначало да подпишат протокола и не сложиха подписите си на него, догде не им се даде обещание, че няма да се правят никакви протести против решенията на Берлинския договор.^[39]

Тая демонстрация на европейските делегати не произведе голямо впечатление върху болшинството от депутатите. Повечето от тях даже не я забелязаха. Настроението продължаваше да бъде в полза на едно решително поведение. „Мисълта да не се взима участие в Събранието ставаше по-ясна, по-яка, дори тя проникна във всички. 11, 12 и 13 февруарий в училището «Св. Никола» преминаха в бурни дебати.“^[40] Между депутатите се явиха три течения. Едни искаха чисто и просто да се разтури Учредителното събрание и депутатите да се разотидат по домовете си, като поставят Европа пред едно трудно положение, грозящо мира на Изток. Това бяха младите хора с революционен темперамент и — между по-видните дейци — ония фанатици на националната идея, които през време на Църковния въпрос бяха стояли всякога на крайни гледища и всякога бяха успявали със своята непримиримост. Водителите на това течение нямаха в настоящия случай никаква ясна програма. Те не разчитаха нито на някакъв вероятен обрат в разположението на Европа, нито на някаква определена възможност да се упражни насилие върху нейната воля. Някаква смътна фаталистична надежда ги въодушевяваше, хранена от живата още традиция на Възраждането. „Непримиримите“ бяха в близки сношения с Дондукова и получаваха инструкции от неговите приближени. Един по-умерен лагер между депутатите предлагаше да се отложат заседанията на Учредителното събрание за два-три месеца, а през това време да се изпрати една депутация, която да действува пред великите сили в духа на общобългарските искания. Третото течение се състоеше от хора, противни по природа на всяко смело начинание, убедени сега върху безполезността на всеки опит за противодействие спрямо Европа и боящи се от лошите последствия на едно дръзко дело, което щеше да усили още повече недоверието в политическата зрелост на българите; те признаваха, че ще бъде уместно да се изпрати една депутация по дворовете, като й се дадат наставления да държи умерен език, но в същото време настояваха да се пристъпи веднага към разглеждането на проекта за държавното устройство на България.^[41]

Водителите на това „благоразумно“ течение бяха Греков, Балабанов, Начович. Към тях се присъедини малко по-сетне и д-р Стоилов. „Стоилов, разправя дядо Цанков, беше отначало в «младите». В Пловдив аз го бях убедил, че ще бъде едно голямо престъпление спрямо бъдещето на нашето отечество, ако не опитаме и най-крайните средства, за да възстановим нашето единство. Той дойде в Търново, придобит за идеята, щото Учредителното събрание да се разтури по своя воля, за да види Европа, че българският народ не се помирява с положението, което му бяха създали.“ Обратът, който стана у д-р Стоилова, бе много лесно обясним. Добре запознат с европейската политика, Стоилов виждаше вече, особено след като бе можал да се срещне с някои от европейските представители в Търново, че княжеството рискува да бъде тласнато в една авантюра, от която най-вероятният изход щеше да бъде безсрочното продължение на руската окупация; и това го беше стреснало.

Крайното патриотическо течение, което малко по-късно трябваше да се оформи като либерална партия, бе ръководено от дядо Цанкова, П. Р. Славейкова и главно от П. Каравелова. Популярността на първите двама бе много голяма. „Славейкова и мене, разказва дядо Цанков, ни знаеха от много отдавна. В Цариград ний бяхме водили борба за църковната независимост. В разни места на България бяхме учителствували дълго, бяхме пътували, имахме навсякъде връзки. Вестниците, които бяхме издавали, бяха възпитали две поколения. Разни събития по народното ни възраждане бяха пръснали името ни навсякъде. Още щом се събрахме в Търново, най-голямата част от депутатите се групираха около нас като около познайници и хора, известни по своята деятелност.“ Покрай тия стари дейци, увенчани с години и със заслуги, се мяркаше живата и екзалтирана татарска фигура на Стефан Стамболова. Твърде млад още, почти юноша на изглед (той не можа поради това да влезе в Учредителното събрание), той се губеше отначало между толкова именити и учени лица. Въпреки широката известност, която бе придобил като наследник на Ботева начело на народните въстания, той не показваше още никаква лична амбиция. В действителност той се чувствуваше още като хъш и инстинктивно благоговееше пред мъдрите наглед и дипломирани хора, които се бяха явили в Търново като водители. Скоро обаче неговата рязка личност се очерта релефно помежду другите. Пламенното слово, с което той приветствува княз Дондукова при посрещането му в Търново, бе произвело много силно впечатление. Жарът, който той внасяше в своите речи в общонародните събрания, привлече сетне върху него вниманието на всички. Решителността на неговото сурово лице, неволното заповедничество на жеста, тази инстинктивна самоувереност, която той не можеше да обуздае и която се налагаше неусетно, всичко това го посочваше като един бележит човек на бъдещето. „С това момче, казваше още тогава наблюдателният г. М. Балабанов, ще има един ден да се разчитва по един или друг начин.“^[42]

Идейният водител на крайното течение бе според съвременниците Петко Каравелов.

Петко Каравелов беше, пише Д. Маринов, още малко познат; обаче, едно, поради своето близко роднинство с покойния Любен Каравелов (впрочем мнозина селски депутати го отъждествяваха със самого Любена), а, друго, поради своята откровеност и искреност и поради умението си да гъделичка самонадеяността на младите — доволно бяха само тридневните разисквания в училището „Св. Никола“, да стане ядка на онази група, която получи по-после името „младите“.

Петко Каравелов преди Освобождението бе съвършено нов човек. Никой в България не бе чувал за него. До 36-годишната си възраст той бе стоял наистина настрани от всичките борби на народното ни възраждане. Той бе чужд на движението за църковна независимост; а към комитетските работи на емиграцията не би могло да възбуди у него интерес даже живото участие в тях на брата му. И с Любена впрочем не изглежда той да е имал близки сношения. С една реч, през своето пребивание в Русия той живя съвсем откъснат от своето отечество и равнодушен към неговата съдба^[43].

Не се знае точно кога се е родил Петко Каравелов: в 1841 или 1842 година. Баща му е бил бегликчия. Любен го описва в своята повест „Българе от старо време“ оригинален старец, у когото чорбаджийският нрав се съчетавал с любопитни естетически наклонности. В детинството си Каравелов пасял овцете на баща си и по-сетне, като министър, в едни разисквания по беглика той напоминуваше своето овчарство, за да покаже, че е компетентен по тоя данък. После той отиде да се учи в Русия, дето го повика брат му Любен, студент в Москва. В Москва Петко Каравелов пристигна през лятото на 1858 г. Той нямаше никаква подготовка. Две години се занимава под ръководството на брата си Любена и благодарение на своя жив ум и на необикновената си памет в началото на учебната 1861 г. издържа нужния изпит, за да постъпи в университета. Той се записа в историко-филологическия факултет. Другарите му от университета са единодушни в твърдението си, че той посещавал слабо лекциите. След като пропаднал два пъти на изпитите си, в 1863 г. Славянският комитет му отнел стипендията, издействувана от брата му. Тогава Каравелов зарязал съвсем университета и изпаднал в стоически увлечения и в песимизъм.

„Петко Каравелов, пише авторът на една статия в Средец^[44], захвърли всякакви грижи за външността си; ходеше кирлив като древни Диоген, живееше в тясна, воняща стая и силно намрази ония, които се грижат за външните удобства на живота.“ Затворен в мизерното си жилище, Каравелов четял неуморно, четял трескаво, с оная страст към труда, която дава на енергичните натури озлоблението против живота. „Обичните му четения, политическа икономия, въпроси за работниците по фабриките, Фойербах, Бюхнер, Ренан… Твърде много време употреби той за изучаване на географията, особено историята.“ Френската революция била епохата, която го привличала с най-голяма страст. Той бил хипнотизиран от величието на нейните титанически фигури и непрестанно мечтаел за времената, в които се бе сътворило циклопическото дело на модерния свят. Един студент казвал за него: „Наш Петко живее в гъста мъгла, в която на потъмнелите му очи се мръщи Наполеон I.“ Останал без средства за живеене, Каравелов започнал да дава уроци по история и география. Той бе домашен учител у Кислова, генерал Гастфера и у други аристократически семейства в Москва. Каравелов намираше много добър прием във високото руско общество. Неговата забележителна начетеност, живия му интерес към руската действителност, страстта му да спори, саркастическият му начин на говорене — русите ценяха всичко това у него, даже и крайността на неговите радикални идеи, която нямаше с какво да плаши хората от 70-те години. Задето посещаваше московските салони, Петко не станал светски човек. Той си бил се тъй небрежен в своята външност, несресан, с разрошавена брада, настоящ тип на руски ригорист с модния тогава между студентството шотландски плед с касторова шапка. Той носел постоянно книги в джоба си, отварял ги понякога по пътя, за да ги чете, жестикулирал под впечатлението на споровете, които се продължавали в главата му, залисан пред тоя кинематограф на разнообразни идеи, които се редели в неговата безподобна памет. Тоя захласнат изглед на Каравелов достигал понякога до ексцентричност и забавлявал много познатите му. В една военна гимназия, дето той преподавал история, слугите му казвали: „Ех, господине, какъв сте чуден наистина!“ или „Ах, какъв сте странен, господине, просто страст!“ Но той не обръщал на това никакво внимание. Живеющ бедно със своите уроци, но нечувствителен към неудобствата на живота — победител на мизерията посредством презрението към комфорта, — Каравелов прекарвал младините по един трудолюбив и същевременно разпилян начин: той четял твърде много и съвсем без метода. По-късно неприятелите му обвиняваха Каравелова, че през студентчеството си бил нихилист^[45]. Упрекът е неоснователен. Каравелов не обичаше нито рисковете на съзаклятията, нито умствения склад на съзаклятниците. Нихилист не, но подобен на нихилистите по своя рязък тон, по презрението към чуждите мнения, по мрачния романтически изглед на лицето си, по ръкомаханията си, по дългата си коса и нечистите си дрехи. Такъв той се върна подир Освобождението и лесно е да си въобразим какво странно впечатление той трябва да е произвел върху българите. За русите обаче той бе една родна фигура; той им напомнюваше руския студент. Отличното му владеене на руския език, маниерите му, облеклото му, всичко способствуваше, за да направи приликата съвършена. Когато той се яви в Главната руска квартира, там го посрещнаха като свой човек.^[46] Гражданското управление го назначи подир малко вицегубернатор във Видин. Каравелов надяна уж форма, но не приглади своята рошава коса и не си тури в порядък пръснатата в разни направления брада. „През окупацията аз бях учителка в Русчук, разказва г-жа Е. Каравелова, когато той дойде да ме посети. Майка ми, която бе в двора, като го видя, извика. Питах я от стаята си: «Какво има?» «Ела, каза тя, че един страшен казак иде!» Излязох да видя: страшният казак бе Петко.“

Каравелов бе успял мимоходом да свърши юридическия факултет, отдето бе излязъл със степента „действителен студент“. Но той бе много малко подготвен за административна работа. Като вицегубернатор той малко се занимаваше със своята канцеларска работа. Русите обаче, твърде добре разположени спрямо него, не се взираха отблизо в голямото му пренебрежение към службата. Болестта на брата му Любена, който по това време умираше в Русчук от охтика, правеше в техните очи извинително поведението на Петко Каравелова. От своята свобода той се ползуваше, за да изучава тази страна, която бе негова и на която бе станал чужд след едно отсъствие от близо 20 години: правеше пътешествия наблизо, изследваше бита на населението, събираше данни, наблюдаваше, записваше всичко в своята колосална памет — и успяваше същевременно да преписва стихотворенията на Хайне за своята годеница Катя Пенева.

Когато се отвори Учредителното събрание, Каравелов бе председателствующ Търновския губернски съвет и любимец на русите. Особени симпатии имаше към него императорският комисар. „П. Каравелов, пише Матвеев^[47], понравился А. М. Дондукову-Корсакову, который благоволил к нему, считая его за вполне обрусевщего болгарина и хорошего малого, хотя совершенно неотесанного и довольно взболмошного.“ Тъй се обясняваше голямата близост, която се установи между Каравелова и Дондукова. И от двете страни тя не бе съвсем безкористна: Дондуков искаше да употреби за своите амбициозни планове младия българин, върху „порусването“ на когото дълбоко се заблуждаваше, а Каравелов мислеше да използва влиянието на руския комисар, за да прокара по-лесно своите идеи и да усили своето политическо положение.

Положението на Каравелова, както свидетелствуват цитираните вече съвременници, стана преобладающо още в събранията в църквата „Св. Никола“. На какво се дължеше тая чудна бързина, с която той, до вчера никому непознат, без никакво народно минало, без заслуги, без връзки в страната, доби превес над толкова знаменити дейци, остарели в служба на народа? Наистина популярността на брата му Любена бе голяма; П. Каравелов, като се яви с неговото име, наследи и една част от неговия престиж. Но това обяснение не е достатъчно. Не е достатъчно също и да се каже, че той бе привлякъл младите със своята демагогия. Трябва да се забележи преди всичко, че между тъй наречените „млади“ повечето бяха хора с доста напреднала възраст, а демагогията не беше се още появила в тоя идилически момент на нашата свобода. Истината е, че Каравелов застана веднага начело на либералите, защото единствен между тях той бе юрист, бе посветен в обществените науки и имаше европейско образование. В редовете на „старите“ фигурираха мнозина водители със солидна култура: Балабанов, Стоилов, Греков бяха се хора, излезли из университетите, владеющи чужди езици, запознати с управлението на европейските държави, дето се бяха учили. Без Каравелова „младите“ оставаха само с П. Р. Славейкова и Др. Цанкова, и двамата надарени със силен практически ум, знающи добре народния живот, но лишени от висока наука и на първо време боязливи пред учените хора и пред тяхната фразеология. Когато на 10 март ще се избира комисия за разглеждането на руския проект за Органически устав, ще чуем Др. Цанков да отказва да влезе в нея въпреки настояванията на депутатите, защото, казват протоколите, „се усещал, че не е способен да заема място в учената комисия“. В тия наглед почтителни думи звучеше един акцент на раздразнение. Раздразнението е особено остро, на места ядовито, в речите, които държеше дядо Славейков и в които той осмиваше громките и високопарни фрази на „дипломираните“ оратори. Под тоя хумор се криеше обаче страхът от едно безспорно превъзходство. Учените им внушаваха едно смътно и неволно уважение. И ето че срещу учените хора на тия, които малко по-късно трябваше да се нарекат консерватори, се яви между „младите“ един човек, по-учен от всички други, знающ право, политическа икономия, социология, философия, неизчерпаем с научни идеи, неизтощим с цитати, готов да приведе в защита на една теза безброй имена на авторитети: Беджехот, Блюнчли, Мил, Бастия, Бентам, Канинг, прочути автори като Рикардо, никому неизвестни като някой си Пудра, мислители от всички времена и от всички науки, като почнете от Аристотеля до Гамбета и от Буда до Гладстона. „Младите“ бяха възхитени от него, гордееха се с него, бързаха да го издигнат. „Мислехме го за много учен, разказва дядо Цанков, но и на него разчитвахме в борбата, която щеше да се почне с консерваторите на почвата на конституционните теории.“^[48]

По-късно се яви разочарование в учеността на Каравелова, но сега в Търново неговият авторитет бе съкрушителен. „Каравелов бе най-силната личност в Учредителното събрание, пише един депутат^[49]. Ако и не обичан от всички, той бе ценен, зачитан, па даже и страхуван от всички.“ Противниците му се отнасяха с демонстративно уважение към неговите дарби. При избора на комисия за разглеждане проекта на конституцията всички в събранието настояваха да влезе непременно в нея и Каравелов. „Г. Греков, казват протоколите, лично покани г. Каравелова да се не отказва от комисията, защото тя има за цел да осветли главните мисли, които лежат в основата на проекта. За това се искат способности и светъл ум, а г. Каравелов притежава и едното и другото.“^[50]

Въпреки чисто идейния характер на борбите в тоя момент пренията не се отличаваха всякога с тази почтителност. „Общенародният въпрос“ поддържаше голямо възбуждение на духовете и понякога между двата лагера се разменяваха остри думи. Това не улесняваше разрешението на спора. Напротив, събранията се подновяваха няколко пъти на ден и се израждаха в пуста врява; положително не можеше да се дойде до никакво решение. Каравелов в съгласие с Дондукова увличаше все повече депутатите към идеята да се разотидат. Безпокойствието на европейските делегати между туй се увеличаваше. Те действуваха енергично, по разни пътища, за да се отстрани кризата. Самите руси захванаха да се делят на враждующи лагери и да агитират в противоположни направления. Руският дипломатически агент А. П. Давидов^[51] работеше открито против интригите на княз Дондукова. В това време и някои от депутатите почнаха да се съмняват дали всичко, което излиза от квартирата на руския императорски комисар, изразява волята на Александра II и интереса на България. Те избраха изпомежду си няколко души и ги проводиха при европейските дипломатически представители, за да се съветват с тях, като какво би станало, ако българите би отказали да се подчинят на Берлинския договор. „Отговорът на дипломатите се оказа добър студен душ за разгорещените глави.“^[52] Появи се тогава колебание и между непримиримите. Някои от тях, д-р Стоилов на първо място, както вече видяхме, се присъединиха към „старите“. Благоразумното течение се усили. Скоро то като че ли взе връх. Избра се от общото събрание една комисия, която да обсъди въпроса за обединението на българския народ. Тази^[53] комисия се състоеше от представители на разните течения. В нея влизаха Климент, Палаузов, Др. Цанков, Каравелов, Ст. Стамболов, Йосиф Ковачев, д-р П. Берон^[54], Помянов, дядо Славейков, д-р Моллов, Балабанов и др.

Осведомено вече върху истинското настроение на Европа, болшинството в комисията се спря на едно умерено решение: да се състави един мемоар, който да бъде поднесен на представителите на великите сили в Търново, да се изпрати от името на българския народ една депутация до дворовете и същевременно да се почне строителната работа, за която бе свикано събранието. „Младите“, които влизаха в комисията, не се съгласяваха с това становище на „вишегласието“. Свика се тогава едно голямо общо събрание и то одобри взетото решение. Недоволните и след това не се подчиняваха. Въпросът остана висящ. Критическият момент бе обаче минал. Между туй на 14 февруари по заповед от Петербург се подновиха официалните заседания на събранието. „Макар че трябваше първата работа на събранието да бъде мемоарът, пише един от депутатите^[55], забележи се, че някои лица бяха напуснали тази идея, поради това до 27 февруари работите се въртяха около избирането на бюрото и съставянето на вътрешния правилник.“ Правилникът, състоящ се от 36 члена, биде изработен от една комисия, в която влизаха: д-р Стоилов, М. Балабанов, Д. Греков, Т. Икономов, Г. Д. Начович, П. Каравелов и Др. Цанков. При съставянето му комисията се водеше от „правилниците на други подобни събрания“, като заемаше от тях „само приложимото към нас.“^[56] Правилникът биде разискван и приет в две заседания, в които нема нищо забележително, освен един доста жив спор върху пределите на мисията, които императорският комисар бе дал на събранието. В V заседание се състави бюрото. Бившият екзарх Антим биде избран за председател, а П. Каравелов и Тодор Икономов — подпредседатели. Изглежда, че никакво споразумение не бе имало предварително върху кандидатурите, защото при първото гласоподаване бюлетините бяха пръснати върху разни имена. Доколко вещо е било ръководено събранието, може да се съди от факта, че след като бе получил от 260-те^[57] присъствуващи и гласували депутати само 51 гласа, дядо Антим биде прогласен за председател без нова балотировка. „Между двата първи кандидата (Антима и Симеона) трябваше да стане балотировка, четем в протоколите на V заседание, но повдигнато от чувство на голяма признателност към многострадавшия старец и народен пастир негово блаженство Антима Видинского, събранието единодушно прогласи мастития старец за свой председател и в лицето на г-на С. Берона изказа към н. блаженство своите горещи желания да има за председател заслужения и дълбокоуважаемия архипастир.“

Шестото заседание пак се мина в незначителни занятия. Най-сетне, на 27 февруари, в VII заседание се повдигна и палящият „общенароден въпрос“. Пръв го възбуди г-н М. Балабанов. В една реч, изпълнена с несвойствен на темперамента му патос, М. Балабанов изказа българската признателност към руския цар, сетне предложи да се изразят в отговора на казаното от комисаря слово „чувствата на сериозно безпокойствие за бъдещия политически живот на това княжество“, поставено в тъй неестествени граници, като се поднесе в същото време и на великите сили един мемоар, съдържащ всеобщите желания за народно единство. „Подир като изпълним тази длъжност и изкажем всичките си желания, свършваше г-н Балабанов, както към н. сиятелство княза, тъй и към европейските сили, тогава, господа, с чиста съвест и с чисто сърце да пристъпим към разглеждането на въпросите за устройството на България.“ След тая реч се произведе в събранието една сцена на висок национален трагизъм. Нека да цитираме самите протоколи, тъй като никой художник не би могъл да възпроизведе тази сцена с такава трогателна простота: негово блаженство, председателят, със сълзи на очи, с глас разтреперан, тихо, като че за себе си, но доста внятно произнесе скръбните думи на пророк Йеремия: „Гласъ въ Рамѣ слышань бысть плача и рыдания и вопля: Рахиль плачущися чадъ своихъ и не хотяше утѣшитися, яко не суть. Да почiетъ глас от плача и очи твои от слезъ, яко есть мзда дѣломь твоим“ (Йер., 31, стр. 15–17).

Посред вълнението, произведено от тия болезнени думи, прочете се по предложението на Т. Икономова мемоарът, който биде поднесен през есента на посланиците в Цариград. След всичките тия проявления на национална скръб настъпи смущение в духа на депутатите, несвикнали още със силни политически впечатления. За да се успокоят малко, даде се отдих 15 минути, през които станаха бързи съвещания между водителите. „Заседанието подновено, К. Стоилов възлезе на трибуната.“^[58] Стоилов не бе непознат на депутатите. Той бе говорил вече на няколко пъти в общенародните събрания в двора на „Св. Никола“ и със своя мелодичен глас, с изящния си език, с красиви жестове — всичките качества, които впоследствие трябваше да се развият в една блестяща ораторска дарба и които той още тогава обладаваше в значителна степен — той се бе понравил много на публиката. Неговият престиж на светски човек, расъл в Европа, произхождението му от голямо семейство, учеността му, съчетана с един удивителен за неговата възраст здрав разум, всичко настройваше хората симпатично спрямо неговата личност. Неговото появяване на трибуната биде сега посрещнато с голям интерес. Речта, която произнесе тогава Стоилов, е чудесна. Сигурно за пръв път един българин говореше с такова здраво и хармонично изкуство. Всичко би трябвало да се цитира от тази реч. В нея има мисли, които издават един крайно прозорлив ум и които са почти пророчески. Говорейки за бъдещата ни войска, той казваше: „Тъй както са работите (след разпокъсването на България), тази войска трябва да бъде многобройна и силна. Защо? Това го изисква положението ни. Нека погледнем малко около себе си, за да видим от що сме обиколени постоянно.“ Има в тая реч пасажи, които по хубавия слог, по силата на поетическото очарование, по сдържаното лирическо чувство остават и до днес ненадминати образци. Той говореше за И. Румелия, „тая драга част от нашето отечество, на която се запрещава даже да носи името България“, и описваше нейната тъжна участ: „Истина е, че небето е тъй синьо и слънцето грей тъй весело, както преди години, но те осветляват сега само развалини; тревата си расте тъй пъстро, както преди години, но тя покрива гробищата на тия, които щяха да бъдат нашата гордост… Марица тече все тъй тихо, като преди години, но с шумтението й се смесват плачове… А людето, които обитават тази земя, са наши братя.“ Но до съдбата на друга една част от българското отечество бе още по-несретна. „Преминем ли от тук в Македония, зрелището, което срещат очите ни, е неописуемо.“ Като напомнуваше за известията, които идеха вече от там за нови турски зверства, Стоилов се провикваше: „Неволно си мислим за стиховете на безсмъртний Данте, начертани над входа на ада, (които), като че са писани за Македония.“ Иде след това една поразителна картина за това, което трябваше да представлява в продължение на 30 години българската външна политика. „Може би нашите бъдещи политици да постъпват с благоразумие, с осторожност, с хладнокръвие… но народът, ние, които сме част от тоя народ, никога не ще можем да бъдем хладнокръвни… Всякога ще поддържаме в техните стремления и опити тези, които са плът от нашата плът и кръв от нашата кръв.“ След като описа злочестината на раздробеното отечество, Стоилов заключаваше, че Учредителното събрание трябва да продължи своето дело, като изкаже общенародните искания пред царя Освободител и Силите, които „в столицата на едно велико царство са скроили днешното ни положение.“

Речта на Стоилова беше постоянно прекъсвана от ръкопляскания и когато той слезе от трибуната, събранието му направи продължителна овация. По предложението на Д. Грекова избра се след това една комисия по отговора на словото на императорския комисар. Същата комисия трябваше да приготви и мемоара до Силите, след като се съвещава и с дейците на останалите български земи, които бяха в Търново. Тъкмо в деня, когато ставаха тия разисквания в събранието, пристигна в Търново Ив. Ев. Гешов, който бе тръгнал да посети като делегат на автономната област европейските столици.^[59] „Аз намерих народното представителство, разказва г. Гешов, под прясното впечатление на тия речи и на тоя избор и в разгара на разискванията, дали прошението или мемоарът до великите сили да излезе от Учредителното събрание, или частно от представителите, дали и Северна България да прати до Европа делегати, за да протестират против Берлинския договор, или не.“ Разискванията продължаваха да стават публично все в църквата „Св. Никола“ при участието на тракийските и македонските делегати. Към комисията, избрана от Учредителното събрание, се прибавиха, както бе предвидено, още 9 души, представляющи откъснатите от княжеството български земи: д-р Вълкович, К. х. Калчов и Ив. Ев. Гешов от Източна Румелия; д-р Помянов, К. Каранфилович от Македония. Представител на Македония в тази комисия бе и Ст. Стамболов, който бе получил оттам, не зная от кой град, едно специално пълномощно, скрепено с общинския печат^[60]. Тъй съставената двадесеточленна комисия трябваше да съчини мемоара по общенародния въпрос.

На 6 март се прочете в събранието проектът за отговор на словото на княз Дондукова. Този отговор има една интересна история. „Младите“ искаха да представят свой проект и натовариха своя признат шеф Каравелова да го съчини. „Никой, разказва дядо Цанков, от нас не се наемаше със съставянето на такъв важен документ, нито аз, нито Славейков, който бе писател по призвание. Оставихме тази грижа на учеността на Каравелова, който се съгласи. На другия ден сутринта отивам при Каравелова, дома му, за да взема проекта, мислейки, че той е вече написан. Като влизам в стаята, какво да видя? Не само никакъв проект не е написан, ами наш Петко спи. Нейсе, стана, облече се надве-натри, а аз отидох в друга стая, за да оставя човека свободен: нали ще пише! Чакам един час, назъртам от вратата, той още не е даже седнал на масата. Викнах му да побърза и той взе перото. Мина се още един час, отивам да го видя що прави: той взел писалката, вмъкнал пръстите в рошавата си коса, навел челото си, мисли, а пред него няколко реда, нервозно зачеркнати. Тогава видях, че никакъв проект няма той да напише, и го оставих. Проектът биде съставен сетне от Хр. Стоянова, дето му викаха Обер-шопа.“ В своя отговор събранието перифразираше приветствената реч на княз Дондукова. Но той засягаше и „общенародния въпрос“, като повтаряше типичната вече аргументация: невъзможността на младото княжество да се развива в условията, в които е създадено; опасността от турските гарнизони в места, „които владеят над княжеството“ и ще стоят над него „като Дамоклев меч“; „всегдашните възбуждения на умовете и смущения твърде опасни“, които щели да произлизат в княжеството от „съдбата на страдающите братя“. „Проникнати с безкрайно благоговение към волята на царя Освободителя и като почитаме решенията на Берлинския конгрес, ний пристъпваме за делото, за което сте ни приканили“, казваше отговорът и изказваше след това надежда „да чуе (българският народ) в късо време нови решения, по-утешителни за него и по-благонадеждни за неговото мирно и плодотворно развитие.“ Написан вещо, с много тънък политически такт — съдържащ всичко, което бе нужно да се каже, — проектът биде приет от събранието изцяло, без прения. Пренията ще се появят веднага след това по друг един въпрос и с едно буйство, каквото събранието не бе видяло още до тогава.

След като се прие адресът до императорския комисар, „старите“ мислеха да се мине на дневен ред, като се ликвидира в средата на събранието „общенародния въпрос“. Депутатът Сава Илиев, „председатель габровского городского совета“, се намесва тогава и пита: „Що стана с мемоара?“ М. Балабанов настояваше да се прекратят вече разискванията на тая тема. „Ний с подобни въпроси сме изгубили доста време. Да направим отговора беше наша длъжност, а сега не ни остава друго, освен да пристъпим към устава.“ Думите на г. Балабанов възбудиха голямо негодувание у крайните патриоти. Славейков се качи на трибуната, за да напомни и той решението, отнасящо се до мемоара, но председателствующият Т. Икономов, който клонеше вече към „старите“, не го остави да се изкаже. Депутатите станаха на крака и настояха: „Да говори! Искаме да го чуем!“ Но Икономов бе непреклонен. Посред голямо възбуждение Славейков слезе от трибуната, като заяви, че „като събранието осъжда едного, преди да говори, той не намерва за нужно да продължава и се оттеглюва“.^[61] Захвана се след това един дълъг, смътен спор, при който раздразнението постоянно растеше. Цитираха се протоколите от деня, в който бе избрана комисията. За нещастие тия протоколи не казаха нищо определено: и двата лагера откриваха в тях подкрепление за себе си. „Имаше неясност в разискванията, каза председателствующият, затова се е явила неясност в дневниците.“ Това е вярно. В същото заседание Д. Греков бе казал: „Колкото за разискванията на прошенията или мемоарите до великите сили, то те трябва да станат вън от събранието, като несъобразни с нашата задача.“ Веднага след него Каравелов, който председателствуваше тоя ден, пита събранието „дали да отложи заседанието до понеделник и тогава да се прочетат адресът и мемоарите“. Благодарение на това недоразумение и двата лагера бяха гласували наедно, но с разни намерения. Сега, при голямото възбуждение на духовете, никой не можеше да схване, че е била извършена една грешка. Д-р Помянов предложи едно разумно решение на спора: да се пита самото събрание какво бе решило то. Но гласът на Помянова се загуби в шума на апострофите и никой не го чу. Греков заявяваше, че сам той бе направил предложението за избора на комисията и затова помни добре каква задача й бе определена относително адреса и мемоара. „Първото ще се направи тук в залата, а второто вън от нея.“ И той обвини „младите“, че искали да разтурят събранието. При тия думи, бележи внимателният писач на протоколите, „смущение стана в събранието, като се чуваха думите: «Долу ораторът! Доволно!»“ Т. Икономов, който не бе оставил Славейков да се изкаже, бе изпълнен сега с дълго търпение спрямо Грекова. „Г. подпредседателят, продължава добродушният очевидец от секретарската маса, макар и да протестира срещу подмятанията на г. Грекова за разтуряне, но пак му даде думата.“ Прекъсван често, Греков продължава да обвинява. Имало хора, които искали да разтурят събранието, но нямали смелостта да действуват открито, а се „криели по дупките“. Най-сетне, принуден да спре, той постави ребром въпроса: „Искате ли събранието да остане в пътя на легалността?“

Упрекът за задкулисно действие, тъй неопределено изказан от Греков, се отнасяше до Каравелова. Него подозираха, че, без да излиза налице, иска да увлече събранието в революционни действия. Влиянието на Каравелова, решающе за неговите партизани, се упражняваше наистина повече в интимен кръг, отколкото в публичните събрания, но към интриги и тайни маневри той нямаше никаква наклонност. На Грекова той отговори много успешно: „Аз бях, заяви той, един от тия, които искаха да разтурят събранието, и говорих за това открито, а не се криех по дупките. Но щом събранието биде еднаж открито, ще бъде голяма глупост да го разтуряме.“ В заключение той протестираше нервозно против обвиненията на Грекова.

В Учредителното събрание нямаше стенографи, а по съкратените протоколи трудно можем да възпроизведем истинската физиономия на това заседания. Но знае се от съвременниците, че то беше много бурно. Цанков и Греков, и двамата с лют нрав, се упрекваха взаимно в недобросъвестност и викаха един другиму: „Лъжец!“ Цели 4 часа — от 11½ сутрин до 3½ подир пладне — се минаха в тия забъркани и гневни прения. Вече депутатите се умориха, почна да се явява силно недоволство от недостолепния образ, който бяха взели отношенията в събранието. По едно предложение на Джебарова събранието приключи най-сетне спора, като реши отново, че комисията бе действително натоварена да изработи мемоара. Това бе първата победа на „младите“, които тоя ден окончателно се сгрупираха вече около Каравелова, Славейкова и Цанкова.^[62]

„Младите“ бързаха, види се, да използват своя успех, защото въпреки приетия обичай да не се заседава ежедневно, идущото заседание се определи за другия ден, 7 март. Тоя ден щеше да се вземе решение, за да се подаде мемоарът официално от Учредителното събрание. Още в началото на заседанието обаче стана Лукиянов^[63], за да направи съобщение. „По поръчка на императорския руски комисар, каза той, имам чест да явя на Народното събрание, че след завръщането си от едно пътуване в Русчук и Варна н. сиятелство с прискърбие се научил за препирните, които станаха в последното заседание по въпроса за поднасяне от името на Събранието меморандум на европейските държави, и счита такива действия на Събранието за изходящи вън от пределите на задачата, която му е показана от императорския комисар… Такива отстъпвания трябва да се считат незаконни и те могат само да усложнят и без това сложната и трудна задача както за правителството, така и за самото Събрание.“ Лукиянов отправяше позив към „политическия смисъл“, с който се отличили до тогава депутатите, и изказваше надеждата си, че те ще се съобразят със „строгата законност“. Колкото за безпокойствията на българския народ относително неговото бъдеще, те можели да бъдат „предмет само на частни съвещания“.

Предупреждението на Лукиянова, повелително въпреки твърде меката му форма, смая „младите“ в тяхната тъй трудно извоювана победа. Но за противодействие не можеше да става и дума. През устата на Лукиянова говореше царят Освободител, т.е. най-висшата морална власт, която се е упражнявала някога над българския народ. Без никакво възражение депутатите се подчиниха. Само г. Цанков не можа да удържи своето недоволство. „Това, което се каза, забележи той, трябваше да го чуем преди няколко дена, когато въпросът за мемоар още не беше повдигнат.“ „Преди няколко дена“ обаче сам Дондуков бе на друго мнение. Той продължаваше да се надява, че ще може да се разпусне Събранието, и неговите близки хора агитираха живо в тая смисъл между депутатите. От Петербург идеха наистина настоятелни заповеди да се почне веднага разглеждането на проекта за конституцията, но те оставаха без никакво влияние. „Лукиянов, разказва г. Начович, четеше на водителите на Събранието депешите на Горчакова^[64] и сетне викаше насаме либералите и им казваше, че тия инструкции са формални, само за да се лъже Англия.“ Руският дипломатически агент Давидов знаеше това двусмислено поведение и го осъждаше строго. Той вика един ден представителите на „старото“ течение и им прочете един дълъг рапорт, в който той излагаше на Горчакова Дондуковите интриги. „Ще ида сега, заяви им той, при Дондукова и ще му заявя: ако престанеш да подстрекаваш депутатите против Берлинския договор, ще скъсам рапорта, в противен случай ще го изпратя в Петербург.“ Тоя разговор ставаше в 10 часа преди пладне; Давидов отиде веднага след това в дома на Дондукова.^[65] В два часа следобед Лукиянов се яви в събранието със своето съобщение. Ултиматумът на Давидова бе произвел своя пълен ефект. „Младите“ се видяха изневерени, без да знаят отде им иде ударът, но ясно бе за тях, че въпросът е изчерпан и че всеки опит за упорство би бил суетен. Най-непримиримите помежду депутатите заявиха, че идеята за мемоар трябва вече да се изостави^[66], събранието изказа желание да се пристъпи веднага към разглеждането на Органическия устав. Каравелов забеляза, че ще трябва да се прочете по-рано записката на Дринова върху окупационното управление. Но в събранието пак се подновиха виковете: „Уставът!“ Бяха пристигнали до бюрото разни депеши и писма от Румелия и Македония; Киряк Цанков пожела да бъдат прочетени. Но отвсякъде продължаваха да се чуват гласове: „Уставът! Уставът!“. Със своята намеса Лукиянов бе освободил сякаш от един тягостен кошмар събранието, което се бе ангажирало много по „общенародния въпрос“, без да знае какъв ще бъде изходът на неговата постъпка. Гарантирано сега от намесата на Русия срещу всеки упрек за отсъствие на патриотизъм, уморено от дългите безплодни спорове, енервирано, то бе нетърпеливо да въздъхне свободно и да се залови за съзидателната работа, която го чакаше. Само един от депутатите остана докрай непримирим: Т. Х. Станчев от Русчук, който напусна демонстративно заседанията. „Понеже, четем в протокола от 14 март, понеже той видял и се уверил, че се пристъпва към разглеждането на Органическия устав, с което фактически доказваме, че приемаме разделението на отечеството ни, без да направим потребното заявление — то съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно осуждение и вечна мъка. Затова той си дава оставката от представителството и се счита свободен от всяко задължение.“ Тая демонстрация остана уединена. Впрочем Лукиянов бе заявил повторно, че волята, на която той бе станал изразител, не подлежи на никакъв спор. Послушно, събранието пристъпи към своята положителна работа.

Бележки

[1] Западните капиталистически държави с безпокойство следят развоя на Руско-турската война от 1877–1878 г., тъй като се страхуват от засилване на близкоизточните позиции на Русия. Те посрещат подписването на Санстефанския мирен договор (19 II/3 III 1878), който в значителна степен разрешавал националния въпрос на Балканите, с недоволство. Договорът не отговаря на техните интереси. В лицето на Санстефанска България Англия и Австро-Унгария виждат бъдеща опора на руската хегемония на Балканите. Затова те се заемат да ликвидират договора и да свикат конгрес, който да преразгледа решенията му. Тяхната цел е да намалят колкото може придобивките на Русия от войната, да осуетят пълното национално освобождение и обединение на българския народ и да попречат на националноосвободителното и обединително движение на другите балкански народи.

Берлинският конгрес, в който участват всички велики европейски сили и Османската империя, унищожава Санстефанския мирен договор и заставя Русия да приеме нов договор. Берлинският договор провъзгласява създаване на трибутарно Княжество България, ограничено до Стара планина, и на автономна област Източна Румелия под пряката политическа и военна власт на султана. Македония, Беломорска Тракия, както и Свиленградско, Лозенградско и Малкотърновско се връщат на Турция. Така Санстефанска България е разчленена. Вместо Косово поле и Новопазарско Сърбия получава Пиротско и Вранско, а Румъния — Северна Добруджа. Австро-Унгария заграбва Босна и Херцеговина с право на окупация за 30 години, а Англия узаконява присъединяването на о-в Кипър. Русия връща на Турция гр. Баязид, но запазва Карс, Батум и Ардахан и получава Бесарабия.

Така Берлинският договор разрушава националното единство на българския народ и оставя значителни български и балкански земи под османско владичество. Той предава южнославянските земи Босна и Херцеговина във властта на Хабсбургите. По този начин договорът ограничава размаха на антифеодалната революция на Балканите и спъва процеса на национално освобождение и обединението на балканските народи. Допускайки създаването на Княжество България и Източна Румелия, в същото време западните държави чрез специални клаузи си осигуряват правото на експлоатация на българския народ и на намеса във вътрешните работи на българската държава. Берлинският договор открива възможности за възстановяване на османското господство в Южна България. И ако тези намерения в голямата си част се осуетяват, това се дължи както на съпротивата на българския народ, така и на политиката на Временното руско управление в България.

Симеон Радев не разглежда в книгата си различните страни на дейността на руското гражданско управление, което полага основите на свободната българска държава и Източна Румелия. Той се спира само на някои отделни моменти. Поради това не проличават историческите заслуги на Русия и нейните представители в България в борбата за отстояване на свободата и самостоятелността на българския народ, макар и в рамките на Берлинския договор (Г. Тодоров. Временното руско управление в България през 1877–1879. С., 1958, 459 с. — Б.р. ↑

[2] Анри дьо Бловиц, журналист, кореспондент на в. „Таймс“ — английски всекидневник, формално независим, но поддържащ Консервативната партия. Основан през 1785 г. от Дж. Уолтър. Политическите му позиции се определят от интересите на британския империализъм и на английските монополи. Благодарение на близостта си с един от членовете на английската мисия, чието име запазва в тайна, Бловиц получава сведения за тайните заседания на Берлинския конгрес. Всекидневните редовни информации на „Таймс“ така ядосват Бисмарк, че на едно от заседанията, раздразнен, той вдига покривката на масата и извиква: „Просто искам да видя дали кореспондентът на «Таймс» не се е скрил под масата!“ Най-големият успех на Бловиц е, че научава веднага след подписването му текста на Берлинския договор. Още същия ден секретарят му го телеграфира от Брюксел в Лондон. На другия ден сутринта от страниците на „Таймс“ светът научава пълния текст на Берлинския договор. — Б.р. ↑

[3] Ив. Ев. Гешов, „Периодическо списание“, том LXV, 1904 г. ↑

[4] Кусевич, Методий (1838–1922), със светско име Теодор Йовчев Кусев — висш духовник, обществен деец, радетел за черковно-национално и политическо освобождение и обединение. Завършва духовна академия в Петербург (1886–1896). Дейно участва в движението против Берлинския договор (1878). Става протосингел на екзарх Йосиф I (1879–1886), а по-късно пръв директор на Цариградската духовна семинария (1892–1894), митрополит на Старозагорска епархия (1896–1904 и 1920–1922). — Б.р. ↑

[5] Цариградската конференция е първата международна конференция, на която се разглежда българският въпрос и се приема предложение за решаването му. Тя се свиква на 11/23 декември 1876 г. в столицата на Османската империя, където представителите на европейските велики сили съвместно с представители на Турция трябвало да разгледат въпроса с положението на балканските християнски народности под османска власт. Инициатор за провеждането й е Русия, която след жестокото потушаване на Априлското въстание развива активна дипломатическа дейност за радикално разрешение на българския въпрос. Конференцията приема проект за даване на административна автономия на България. Според този проект българските земи трябвало да се обособят в две области — източна — с център Търново и западна с център София. В тях не са включени по-голямата част от Родопите, Беломорска и Одринска Тракия. Предвижда областите да се управляват от главен управител, назначен от Портата за 5 години със съгласието на силите, от Областно събрание, избрано от народа и пр. Изработеният от конференцията проект за реформи не отговаря напълно на стремежа на българския народ за политическа независимост. Но неговото значение е в това, че той признава съществуването на българска нация и начертава границите на земите, в които българите са мнозинство. Решенията на Цариградската конференция се осуетяват от Високата порта, която, подстрекавана от Англия, обявява, че „дарява“ конституция на поданиците си, и отхвърля предложенията на великите сили. (Хр. Христов. Освобождението на България и политиката на западните държави 1876–1878. С., 1968, с. 49–95). — Б.р. ↑

[6] Вж. Сбирка от статии от П. П. Карапетров, Средец, 1898, стр. 376. ↑

[7] Покойният Тодор Икономов, който по много национални въпроси е гледал твърде трезво, е споделил донейде идеята на дядо Методий. Той настоял „пред българските представители в Сан Стефано през 1878 г. — пише той — да се прати из средата им депутация и пред посланиците на другите велики сили и като се представи нашето освобождение за дело на цяла Европа, на което изпълнителка е била Русия, да се изкаже благодарност и към тия Сили и да се обяви България под съвокупното покровителство на всички Сили — нещо, което щеше да гарантира България не само от едностранното вмешателство на Русия, но и от разделението, което по-сетне я сполетя само от завист към руското влияние…“ — Мемоари, стр. 246 ↑

[8] Из неиздадените „Възпоминания от Българското възраждане“ на н.в. преосвещенство Методий Кусевич. ↑

[9] Шапкарев, Кузман (1834–1909) — възрожденски учител и книжовник. Преди Освобождението издава учебници, сътрудничи на вестници и списания. Подготвя и отпечатва 9 тома ценни фолклорни материали и документи по възраждането на Македония. — Б.р. ↑

[10] Пеев, Костаки (1843–1920) — националреволюционер, обществен деец и търговец. По време на Априлското въстание 1876 г. е арестуван. През 1877 г. става училищен настоятел на Пловдивското мъжко училище. След Освобождението е първият изборен кмет на гр. Пловдив. Привърженик на Народната партия (съединистка) в Източна Румелия. Заедно с М. Греков и П. Наботков основава първата българска фабрика за сапун „Родопска пчела“ в Пловдив (1884). Избиран е за общински съветник и народен представител в Областното събрание, за член на Постоянния комитет на Временното правителството (1885). — Б.р. ↑

[11] Ив. Ев. Гешов, op.cit. ↑

[12] Правительственный вестник, 27 юли 1878 г., №167 ↑

[13] Дондуков-Корсаков, княз Александър Михайлович (1820–1893) — руски военен деец, генерал от кавалерията. Участва в Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. като началник на XIII армейски корпус в състава на Източния отряд. На 8 май 1878 г. е назначен от руското правителство за императорски комисар в България. Под негово ръководство се полагат основите на българската буржоазна държава. — Б.р. ↑

[14] Вж. „Записки за деятелността на привременното руско управление в България“, представена от М. Дринов на Учредителното събрание. Тая записка е обнародвана в юбилейния брой на списанието Гражданин. ↑

[15] П. А. Матвеев, „Болгария после Берлинского конгреса“, 1887, стр. 33. ↑

[16] Натанаил Охридски и Пловдивски (1820–1906), със светско име Нешо Стоянов Бойкикев — висш духовник, книжовник, участник в националноосвободителното движение. Завършва Духовна академия в Киев (1851). Един от главните организатори на Кресненско-Разложкото въстание (1878–1879). Управлява Ловешката епархия (1879–1891), а от 1891 до смъртта си е митрополит на Пловдив. — Б.р. ↑

[17] А. Ф. Головин, „Княз Александър I“, 1897, стр. 32. ↑

[18] Д. Б. Сенклер, действал в Родопите под името Хидеат паша, е англичанин, назначен през 1862 г. за чиновник при английското консулство в Бургас, а след две години — за консул във Варна. Притежавал чифлик в с. Акдере, Бургаско. По време на Руско-турската освободителна война (1877–1878) е офицер в щаба на турските войски в Североизточна България. Настроен антируски и антибългарски, Сенклер изпълнява функциите на английски агент. В Родопския метеж негов адютант е англичанинът Джон Пейджет, а помощник на началник-щаба е полякът Конрад бей. Движението в Родопите е всъщност въоръжена акция на османското правителство, организирана под прякото ръководство на Англия. С нея се цели да се възстанови властта на турските чифликчии в Южна България или поне да се откъснат Харманлийско, Хасковско и северните склонове на Родопите от Източна Румелия. Благодарение на твърдата съпротива на Русия, опираща се на българското население, замислите на турската реакция и английските й вдъхновители се провалят. — Б.р. ↑

[19] Най-верни сведения за Родопското въстание даде кореспондента на Daily News, чиито статии са обнародвани в Марица, 1878 г., есента. ↑

[20] Цертелев, княз Алексей Николаевич (1843–1893) — руски дипломат. От май 1876 г. е управляващ консулството в Одрин и заместник вицеконсул в Париж. Заедно със Скайлер и Мак Гахан прави разследването по турските зверства в България след Априлското въстание 1876 г. Участва във войната 1877–1878 и в мирните преговори в Одрин и Сан Стефано. След Освобождението е генерален консул в Пловдив (1878–1881). — Б.р. ↑

[21] Из неиздадените му Възпоминания и пр. ↑

[22] Тоя мемоар е поместен изцяло в ценната документална книга на г. Т. Н. Бойчев, Юбилейна история на 25-годишна България, София, 1903, стр. 153. ↑

[23] Марица, 20 окт. 1878 г. ↑

[24] Лайард, Остин Хенри (1817–1893) — английски дипломат. Посланик на Великобритания в Цариград от 1877 до 1880 г. — Б.р. ↑

[25] Лобанов-Ростовски, княз Алексей Борисович (1824–1896) — руски дипломат. Посланик на Русия в Цариград (1878–1879), Лондон (1879–1882) и Виена (1882–1895), министър на външните работи (1895–1896). — Б.р. ↑

[26] Имаше 4 вида депутати: 1-во — депутати на основание заеманата от тях длъжност; 2-ро — депутати, избрани по един на 10000 души; 3-то — депутати от културните общества, като например дружеството „Напредък“ във Виена; 4-то — депутати, назначени от Дондукова. ↑

[27] Г. Ив. Ц. Каранов, „Спомени и бележки“ в юбилейната книга на Гражданин. ↑

[28] Андрей Н. Германов, вж. юбилейния брой на Гражданин. ↑

[29] Спомените ми от Учредителното събрание, в юбилейната книга на Гражданин, стр. 382. ↑

[30] Г. Д. Маринов не е знаял, види се, че тая мисъл се бе появила по-рано в Пловдив. ↑

[31] В. „Марица“ (25 юли 1878–6 септ. 1885) — излиза в Пловдив под редакцията последователно на Гр. Начович, Ив. Ев. Груев, М. Маджаров, и С. С. Бобчев. Пръв български вестник след Освобождението. Изразява интересите на Народната партия в Източна Румелия, но има общонационално значение. — Б.р. ↑

[32] Църквата „Св. 40 мъченици“ е построена през 1230 г. по нареждане на Иван Асен II. — Б.р. ↑

[33] Г. Харалампи Златанов, в юбилейния брой на Гражданин. ↑

[34] Спомени на депутата Калчо Стоименов Дрянков от село Боженци, Габровска околия, в юбилейната книга на Гражданин. ↑

[35] Княз Александър I, стр. 30 ↑

[36] Тезата за желанието на княз Ал. Дондуков-Корсаков да стане български княз не отговаря на историческата истина. Тя се разпространява още през лятото на 1878 г. Наистина много българи искрено са желаели избирането на княз Дондуков. Западният печат раздухва слуховете с цел да компрометира Русия и нейните представители в България. По-късно тази теза прониква и в съчиненията на някои автори, които я възприемат безрезервно и преиначават историческите факти. От официалната преписка между княз Дондуков и военния министър Д. Милютин става ясно, че още през август 1878 г. императорският комисар е уведомен за невъзможността на българския престол да бъде избран руски поданик и за плановете на царската дипломация по този въпрос. Следователно даже и да е имал някакви желания, той не е могъл да се надява на един избор. Това се потвърждава и от наличните руски и български архивни материали. Сам Дондуков категорично отхвърля тези слухове в докладите си до военния министър. — Б.р. ↑

[37] Българската конституция, превод от В. Пасков, 1905 г., стр. 10 ↑

[38] Д-р Георги Д. Янкулов не отива в Търново; той се присъединява към Иван Ев. Гешов в Румъния. ↑

[39] Головин, Княз Александър I, стр. 34. ↑

[40] Вж. цитираните Спомени от Учредителното събрание на Д. Маринов, стр. 383–384. ↑

[41] Марица, бр. 20, февруари 1879 г. ↑

[42] М. Балабанов. Вж. Кратките му спомени от Учредителното събрание, поместени в юбилейната книга на Гражданин, стр. 367 ↑

[43] Макар че прекарва около 20 години в Русия, П. Каравелов не скъсва връзките си с отечеството. Той се среща с български емигранти и живо се интересува от положението в България. По време на Сръбско-турската война 1876 г. пътува до Белград, натоварен с мисия във връзка с положението на българските доброволци във войната. — Б.р. ↑

[44] Средец, 1884 г. Статията е от един другар на Каравелова от Москва. ↑

[45] Бе ли той участвал в Русия в нихилистическото движение? Един руски емигрант, другар на Каравелова от университета, настанен след това в Румъния под името З. Рале-Арбуре, твърди това положително. В едно отворено писмо, отправено от него до Каравелова през 1886 г., той разказва как Каравелов и той участвали в революционните дружества, основани в Москва в 1874 г., припоминува му общите им другари: Бардина, Чайкадзе, княз Сандо Цицияни и други революционери, с които те се срещали в тайните кръжоци и които били по-късно изпратени в Сибир. По всяка вероятност Каравелов дружил с нихилистите поради еднаквостта на идейните им интереси и по едно общо недоволство от руския режим, но истинско участие в заговорите сигурно не е вземал. Писмото на З. Рале-Арбуре бе обнародвано в Telegraful и преведено в Свобода от 24 ноември 1886 г. — Б.р. ↑

[46] Матвеев, стр. 110–111. ↑

[47] Матвеев, стр. 111. ↑

[48] По устните разкази на дядо Цанкова. ↑

[49] К. С. Дрянков, op.cit. ↑

[50] Протоколи на Учредителното събрание, стр. 49. ↑

[51] Давидов, Александър Петрович (1838–1885) — руски дипломат, действителен статски съветник. Дипломатически агент и генерален консул в София (1879–1880), пълномощен министър в Токио (1883–1885). — Б.р. ↑

[52] Головин, стр. 34. ↑

[53] Вж. Марица, бр. 27, февруари 1879 г., дописка от Търново с дата 18 февруари. ↑

[54] Грешка, става дума за д-р Стефан Берон. ↑

[55] Цитираният вече Д. Маринов, op.cit., стр. 384. ↑

[56] Протоколите на Учредителното събрание, стр. 8 ↑

[57] Броят на депутатите в Учредителното събрание е 229 души. — Б.р. ↑

[58] Протоколите на Учредителното събрание ↑

[59] Г-н Гешов е описал възпоминанията си от тази мисия в една статия под наслов: „Борбата за побългаряване на Източна Румелия и моята първа дипломатическа мисия“, Пер. списание, том LXV, 1904 ↑

[60] За това пълномощно разказва г. Халачев, който го видял. В своята наивност македонската община бе избрала Стамболова чисто и просто за депутат в Учредителното събрание. ↑

[61] Протоколите на Учредителното събрание, стр. 37. ↑

[62] Д. Маринов, op.cit., стр. 382 ↑

[63] Лукиянов, Сергей Иванович (1834–1905) — руски обществен деец, сенатор и статски съветник в Министерството на правосъдието в Русия. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 участва във Временното руско управление, натоварен с организиране на съдебната част в България. Изработва проекта на първата българска конституция. — Б.р. ↑

[64] Горчаков, княз Александър Михайлович (1798–1883) — дипломат и държавен деец. От 1856 до 1882 г. е министър на външните работи на Русия (от 1867 г. — държавен канцлер). — Б.р. ↑

[65] Според разказа на г. Начовича, който бил между водителите, повикани от Дондукова. ↑

[66] Мемоарът биде подаден частно на европейските представители, но той не произведе върху тях никакво впечатление. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Симеон Радев Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (2)

Метаданни

Данни

Строителите на съвременна България

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга първаБългарският народ подир Берлинския договор

IОбщонародният въпрос

Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (2)

Книга първа
Българският народ подир Берлинския договор

I
Общонародният въпрос