Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Строителите на съвременна България (1)
Включено в книгата
Година
–1911 (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
aradeva (2014-2015)
Допълнителна корекция
metiv (2014-2015)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2015)

Издание:

Автор: Симеон Радев

Заглавие: Строителите на съвременна България

Издание: Трето издание

Издател: ДИ „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: монография

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.III.1990 година

Редактор: Рашел Барух

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Мария Йорданова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1611

История

  1. — Добавяне

II
Българското настъпление

Боят при Драгоман. — Сръбските военачалници решават да искат мир. — Съпротивлението на Гарашанина. — Знаменателна телеграма на Милана до Италия. — Европейската намеса за прекратяването на войната. — Цанов бави отговора. — Българите минават границата на Сърбия. — Сражението при Пирот. — Първият ден. — Вторият ден. — Превземането на Пирот. — Военните операции на северния театър. — Обсадата на Видин. — Отблъскването на сръбската атака срещу крепостта.
10 ноември

На 10-и сутринта, след разни маршове и контрамаршове, сърбите заемаха следните позиции:

Моравската дивизия бе при Врабча; конната бригада — при Пирот; дунавската дивизия — в главен резерв около Калотина; дринската дивизия — на запад от Драгоманския проход, от Драгоил до Несла; шумадийската дивизия — на изток от Драгоманския проход.

Западният корпус, който не очакваше вече важни подкрепления, можеше днес да нападне с всички сили и още при първа среща да убие у сърбите всяка мисъл за сериозно съпротивление. Но българите не показаха в първите дни след Сливница смела инициатива в настъплението. Днес те пратиха под началството на майор Стоянова един значителен авангард, който да произведе усилена рекогносцировка, от резултатите на която трябваше да зависят по-нататъшните действия. Около артилерията на дринската дивизия се откри огънят от височините на Чорул, към часа 11 се почна и пушечната престрелка. Българският авангард се разгъна в боен ред и почна да настъпва по две направления: 3-та и 1-ва търновски дружини към Остра чука, другата на височината на Драгоман. От сръбска страна водеха боя големи части от дринската и шумадийската дивизии. Милан и Гарашанин наблюдаваха действията от един връх над Драгоил и следяха напредването на българите, което ясно се очертаваше от дима. Българите наистина стигаха вече на 400 крачки от Остра чука; 4-та търновска дружина обхвана чуката на изток и се приближи на 200 крачки от сръбските окопи. Тогава капитан Паков подаде сигнал „атака“ и полковата музика засвири „Шуми Марица“. Дружините се хвърлиха на нож. След слабо съпротивление сърбите отстъпиха, като оставиха Остра чука в български ръце.

Едновременно с това се развиваше боят около Драгоман. И той бе неблагоприятен за сърбите. Под натиска на три дружини, които атакуваха на север към Драгоман, и на една демонстрация, която Бендерев извърши от противоположната страна към Беренде и Прекръсте, сърбите отстъпиха от Чепан. Със свито сърце, мълчаливи, Милан и Гарашанин следяха кървавата драма, която се разиграваше в подножието им. Малодушието, на което те бяха свидетели, ги измъчваше с ярост, която сетне се обърна в отчаяние. Съкрушени, без никаква илюзия вече върху една армия, която се разбягваше при първите викове ура на настъпающите българи, те се спуснаха към шосето и меланхолически тръгнаха към Цариброд и Пирот. Между туй боят продължаваше. Сръбските офицери правеха бесни усилия, за да ободрят войниците си. Някои от тях вадеха револверите си, за да повърнат беглеците към позицията. Суетни жестове! Тръгнала на война, без да знае защо ще се бие, разбита, без да подозира причините за поражението си, сръбската армия се намираше сега под едно паническо впечатление, срещу което безсилни бяха думите на командующите и техният смел порив към смъртта. От своя страна, като бяха отгадали инстинктивно психологията на противника си, българите лудо настъпваха. Войниците бяха разбрали, че сърбите се боят главно от хладното оръжие, и чакаха с нетърпение заповедта: „Щиком!“ Тогава, с гръмогласни викове под звуците на музиката, те настъпваха яростни и сияющи. Боят бе станал за тях една яростна екзалтация на жизнените им сили и на патриотическия дух. Борбата трая до замръкване. Сърбите отстъпиха и от Чепан, и от Драгоман и се задържаха на височините на север от Драгоман, гдето се разположиха да бивакират при огньове. Но българите и тук не ги оставиха на мира. През нощта, към часа 10, капитан Паков ги нападна в тъмнината. Изненадани от биенето на барабаните, от виковете, от звука на музиката — неминуемият вече церемониал на българските атаки, — сърбите хукнаха по долината, обхванати сякаш от някакъв свръхестествен ужас. Дордето можаха да ги виждат, нашите войници ги мушкаха с щиковете си като стадо. Сърбите имаха в тия къси схватки 28 души убити, 39 ранени, 70 пленени, в това число и един оберофицер. Те оставиха 250 пушки и 10 сандъци с патрони. Паков имаше само двама леко ранени войници.

На стратегическите флангове тоя ден мина мирно. В Брезник Попов получи заповед да не предприема никакво нападение, като се задоволи да наблюдава движението на моравската дивизия. На север Паница ангажира с отряда на майор Милошевич един упорит бой, в който македонските доброволци извършиха чудеса от хайдутска храброст. Те преследваха сърбите чак до Ръжана.

Всички тия неблагоприятни сведения увеличиха отчаянието в сръбската Главна квартира. На военния съвет, който на 11-и сутринта стана в Цариброд, под председателството на краля, висшите офицери съветваха да се спре войната, преди българите да са минали на сръбска земя; но Гарашанин не искаше да чуе за мир. Пред него се изпречваха страшните отговорности, които той бе поел върху си, като бе насърчавал войнствените намерения на Милана, и залавяйки се за въображаеми шансове, жаден за самоизмама, той настояваше за върховно съпротивление, па макар да отиде то до едно колективно самоубийство на армията. На военачалниците той напомняше, че 2-ят позив е мобилизиран, че доброволчески команди се образуват, че ентусиазмът на страната тепърва ще пламне — думи на литератор, а не на държавник, които впрочем не можаха да дадат никаква илюзия на военните, защото те знаеха добре, че духът на войската не може вече да се подигне. Самите началници бяха силно деморализирани, обвинявайки се взаимно в лъжливи донесения, в пагубни самохвалства, в малодушие. Трябваше кралят да ги помирява. Мина се дълго време в тия саморазправи. Най-сетне взе се решение: цялата нишавска дивизия да отстъпи и да се приготви за крайна отбрана на границата.[1] Надеждата бе обаче слаба, както се вижда от следните телеграми, разменени с кралица Наталия, която от Белград настояваше ежедневно пред краля и Гарашанина да настъпват отчаяно.

След военния съвет Гарашанин й докладваше театрално:

„Всичките коменданти без изключение съветват мир. Претендират, че войската не иска да се бие, и решиха отстъпление за отбрана. Сърцето ми се цепи. Исках от краля да ме уволни от моите функции и да ми повери, макар и най-лошия полк, та да докажа, че войската иска да се бие.“

По-нервозен и по-откровен, Милан й телеграфираше:

„Ти не искаш да разбереш, че не само всяка акция е невъзможна, но и самата отбрана, защото пехотата е повече от страшлива. Ни един офицер не мисли другояче.“

В друга една депеша от същия ден той добавяше, сé по-брутален в откровеността си:

„Положението е още по-лошо. Военният съвет реши отстъпление на границата. Според състоянието, в което е войската, съмнително е дали тя ще може да се задържи дълго, в случай че българите предприемат сериозни офанзиви. Дринската дивизия вчера бегá. Направи постъпки пред Кевенхюлера да не бърка на интервенцията. Смазан съм. Пехотата не струва нищо.“

Интервенцията, за която говори Милан, бе оная, за която се бяха заели Русия и Австрия, като се опитаха да накарат Портата да бъде посредница между воюващите страни. Но както видяхме, тя остана безплодна вследствие отказа на княз Александра, който искаше да диктува мира в Ниш.

11 ноември

Още към полунощ дунавската и шумадийската дивизии почнаха отстъплението към Суково, дето трябваше да се съсредоточи нишавската армия. Топалович не знаеше къде се намира дринската дивизия, за да й съобщи решението на военния съвет. По едно време при него се яви командирът на дринския артилерийски полк, който му доложи, че не е известно къде е началникът на дивизията, но че разбитите нейни части се групират около Ново село. Топалович възложи тогава върху него да изпълни заповедта за отстъплението на дивизията. Командирът събра всичките дрински войски, които бяха на десния бряг на потока Белева, и ги поведе на Суково. Началникът на дивизията, полковник Мешкович, остана сам с един батальон от V полк и с целия VІ полк на позицията си при Драгоман, без да подозира даже за отстъплението на останалите войски. Моравската дивизия бе стигнала през нощта на Несла, гдето получи заповедта за отстъпление.

Българите тръгнаха сутринта в три колони: лявата колона под командата на капитан Димитриев, настъпваше по пътя Чорул — Владиславовци — Ново село; централната, водена от капитан Никифоров — по пътя от Драгоил за Градина; дясната от майор Стоянов — по царибродското шосе. Българите не знаеха нищо за пристигането на моравската дивизия в Несла, но за всеки случай те изпратиха 5 ескадрона по Луковитската долина, за да се обезпечава левият фланг.

Мешкович с малките свои сили посрещна пръв напора на настъпающите български колони. Когато забеляза, че от десния бряг на Белева останалите части от дивизията му са отстъпили, той, без да изгуби присъствие на духа, даде заповед на VІ полк да отстъпва по царибродския път, а на един батальон — да се отбранява, докато ариергардът на VІ полк не дойде на една височина с него на шосето. Към часа 1 след пладне Мешкович пристигна, борейки се с лявата българска колона, до Лукавишкия мост; когато последният пехотинец го мина, сърбите го запалиха. Българската кавалерия пристигна обаче навреме и го угаси. Едва на часа 2 Мешкович получи заповедта за отстъплението.

Вечерта българите атакуваха дунавската дивизия, която по една грешка на сръбската команда се намери на първата линия вместо шумадийската, както бе разпоредено, и влязоха в Цариброд. В щаба на Западния корпус, както и в българската Главна квартира мислеха, че имат работа само със сръбския ариергард. Като видяха сега, че пред тях стои цялата нишавска армия, те побързаха да повикат останалите войски от Сливница и Брезник. В Цариброд, гдето бе князът и щабът на Западния корпус, се взе решение да не се настъпва, догдето не пристигне от Сливница колоната на подполковник Филов. Но малко преди това боят се почна вследствие разместването на българите по позицията, което неприятелят взе като подготвителна маневра за атака. Стрелбата трая до часа 4 след пладне, когато, неизвестно по чия заповед, българите преминаха в общо настъпление. Известно усилие се забеляза тоя път от страна на сърбите да се противопоставят по-енергически[2].

Напорът на българите се устреми към Нишков връх, гдето сърбите бяха укрепили позициите си с каменни гърдобрани. Въпреки ужасната стрелба, с която бяха посрещнати, българите се втурнаха надолу и сетне с обичайните вече викове почнаха да се катерят по височините. Ротата на поручик Георгиев се изкачи най-напред, като се доближи на 60–70 крачки до върха. Един цял батальон тръгна обаче срещу нея и тя бе принудена да отстъпи. В това време Паков, който се бе изкачил по урвите откъм дясно, удари сръбския батальон в тил. Георгиев тогава се повърна да настъпва отново. Сега се почна една бясна схватка, най-ужасната през тази война. За пръв път сърби и българи се срещнаха гърди с гърди. Те се биеха с щикове, револвери, ножове. Когато оръжието им падаше от ръцете, те се пускаха с юмруци един срещу друг и се улавяха гуша за гуша. Настъпи страшен момент. В падающата нощ не се чуваха никакви вистрели, а само глухи викове, бързи и веднага задушавани. Това не бе война, а нещо като саморазправа на лични врагове, жадни за кръв и възмездие.

Борбата накрай се съсредоточи около знамето на ХІ сръбски полк. На няколко пъти то мина от ръце на ръце. Сам дружинният командир, капитан Катанич, падна, пронизан от револверния куршум на поручика Матрова и промушен на няколко места с щикове. Но той спаси знамето: сръбските войници го оградиха с телата си и хвърляно от ръце на ръце, то биде отнесено от отстъпающите части, които, преследвани в тъмнината, минаха в безредие границата, река Нишава и се спряха едва на шосето за Пирот.

Европейските кореспонденти описват с ужас арената на тая памятна борба. На малката полянка на върха (нещо около 150–200 кв. м), цяла изпръскана с кръв, лежели 300 души убити и ранени само от сръбска страна. Повечето от тях били ударени с щикове; главите на някои били разбити от удари с прикладите на пушките. Имало и удушени, на които очите били изскочили от орбитите с незабравимо изражение на животински уплах.

Забележително е, че докато българите се трупаха от всички страни против петте батальона, които бранеха Нишков връх, нито един сърбин не се помръдна, за да помогне на своите сънародници. Дунавската, дринската, моравската дивизии наблюдаваха спокойно трагичната тази борба и без да мръднат, чакаха нейния изход.

Отстъплението на Нишков връх подействува силно върху Милана. „Изглежда ми, бележеше капитан Нешич през нощта на 12-ти срещу 13-ти, след получаването на лошите известия, изглежда ми, че душевното състояние на краля става все по-лошо.“ Романтичната идея на Гарашанина за едно отчаяно съпротивление на границата бе се завършила с едно ново, ненужно поражение. И Милан се сърдеше сега, че е послушал тоя стратег в пантуфли, който бе го магьосал със своите големи фрази. Сърдеше се той най-вече на кралица Наталия, която от Белград продължаваше да го бомбардира с депеши в лапидарен стил, ту канейки го да умре начело на своите войски, ту заплашвайки го, че ще се озове сама на бойното поле.

Наталия трябва да е правила същевременно и някои политически опити пред руския представител в Белград, тъй като Милан й телеграфираше:

„Яд ме е на тебе, че телеграфираш право на министрите и че правиш руски работи с явно мнение, което народът не разбира. Батальоните от вътрешността и от Белград не могат да бъдат повикани тук, защото новобранците от цялата страна са повикани във всяка рота, за да образуват батальон. Освен това не могат да се оставят столицата и Саша[3] без войска. Аз не мога да приема тази безумна отговорност, като отхвърлим и отговорността за всичко, което се прави и което е предизвикано от страна на министрите, на тебе, на Кевенхюлер, защото след поражението на Сливница едничкото умно нещо, което можеше да направим, то беше да заемем една стратегическа позиция зад Пирот, а не да се опитваме да браним всяко село. При сегашното положение, като имаме равнината зад гърба си, ако ни нападнат българите, ще имаме не една изгубена битка, но пълно разбиване и пътя за Ниш отворен. Вие отдалеч не можете да разберете състоянието на пехотата, по-лоша от милиция, защото тая пехота за една неделя е изгърмяла десет милиона патрони и с това компрометира положението, което е невъзможно да се поправи, както бе невъзможно да се предварди, работейки с подлеци. Затова трябва да се побърза с дипломатическата акция, за да се попречи на неприятелското навлизане, а не да вярвате, че е възможна отбрана с войска, каквато имаме сега; после вече ще се мъча да направя лично онова, което мога. Аз така мога даже да умра за честта на армията и за тази страна на страшливци (ce pays de lâches) и това в компания на няколко офицери, от които половината ще излязат от строя.“

От тази депеша се вижда, че Милан, който нямаше ни кураж, ни политически добродетели, не бе лишен от здрав разум: той най-ясно съзнаваше безцелността на едно съпротивление пред границата, което при моралния отпадък не можеше да не се свърши с бягство. Сега той разчиташе смътно на свежи сили, които щяха да дойдат от страната — 2-рия позив, бидейки повикани под оръжие. Но за това необходимо бе да се спре временно българското настъпление. Само европейската намеса, за която Наталия бе хлопала в Белград и за която постоянно от няколко дена наблягаше Милан в телеграмите си, можеше да даде възможност на сръбската армия да чака обещаните подкрепления.

Най-нетърпелива бе за спирането на войната Австрия. Но едно предложение от нейна страна нямаше да възпроизведе върху българите нужното впечатление. Калноки намери за по-добре инициативата да излезе от Русия. В Петербург се съгласиха охотно. Дадоха веднага своето одобрение и другите велики сили. Посредничеството стана по тоя начин международно. На 12 ноември представителите на европейските сили, енергично подкрепени от Портата, подадоха в Белград една колективна нота, с която канеха сръбското правителство в името на човешкия дълг да спре кръвопролитната тази братоубийствена война. На другия ден рано, на 13-и, Гарашанин отговори от Ниш, че крал Милан, желаейки да покаже почитание към Европа, дал заповед за прекращение на военните действия и че се разпоредил да се съобщи това му решение на началниците на близкостоящите български военни власти.

Наистина Милан изпрати един парламентьор, майор Цинцар-Марковича, да занесе това съобщение в българската Главна квартира. Но подполковник Николаев му отговори писмено, че няма никаква заповед от своя господар за някакво прекратяване на военните действия.

В действителност депешата на Гирса, която известяваше руското агентство в София за хуманната инициатива на царя, бе пристигнала още на 12-ти, точно на часа 1 и 18 минути подир пладне. Понеже тя не бе шифрована, началникът на станцията Обретенов я съобщи веднага на Илия Цанова, който я предаде на княза в Цариброд. Князът под впечатлението на първия момент отговори, че е готов да приеме предложението на Силите, но ако Сърбия заплати едно обезщетение от 30 милиона. Съветът да се иска обезщетение бе дошъл от лорд Солзбъри; но Цанов намери, че е рано да се излиза още сега с тази претенция. Ученик на турската дипломация, той бе на мнение да се бави отговорът, дордето българската войска навлезе в Сърбия. На дипломатическите агенти в София той казваше, че князът е на позициите и че е мъчно поради това да се съвещава с него върху линията на поведение на България. А в това време българското настъпление продължаваше.

На 13-ти вечерта в българската Главна квартира в Цариброд владееше голямо въодушевление. Войниците бяха отморени и непрекъснатите победи бяха окрилили духа им. Офицерите сияеха от юношеската гордост, че са разбили една по-стара армия. Княз Александър, от лицето на когото меланхолията бе се дигнала, обикаляше между войниците, пръскайки между тях лъчите на своята млада слава. Перспективата за предстоящото нахлуване в Сърбия, предложението на Милана за примирие екзалтираха ентусиазма на победоносната войска. Българският стан ехтеше от музики и песни. Крал Милан бе предмет на шегобийската фантазия на войници и офицери: разказват, че доморасли поети съчинили върху него сатирически стихове, веднага компонирани и на другия ден популярни. При такава атмосфера на смехории и възторг командирът на корпус, подполковник Николаев, приготви с началника на своя щаб диспозицията за утрешния бой. Диспозицията е дълга, точна и подробна. Настъплението трябваше да почне още сутринта. Българските войски (41 дружини, 3 ескадрона и 10 батареи) заемаха един фронт от 15 километра, от Бански дол до Петерлаж. Партизанският отряд на Паница трябваше да настъпва от Изатовци към Ръжана; а колоната на капитан Попова, като стигнеше на пункта на съединението по шосето Врабча за Пирот, трябваше да влезе в състава на левия фланг. Заповедите обаче бидоха изпратени късно, тъй щото Паница можа да се яви в Пирот чак на 15-ти, и то в центъра вместо на фланга; а Попов, оставен без известия, настъпи по своя инициатива, щом узна, че ще има общо нападение на Пирот.

Българите трябваше да настъпват по следните пътища: левият фланг под командата на подполковник Муткуров — между Милковци и Петерлаж, колоната на Гуджева с отряда на Бендерева — от Петерлаж през горите, по пътя, който се съединява с шосето за Крупец.

На разсъмване пръв почна боя капитан Попов, който бе успял да пристигне на Бански дол. Той започна със сърбите от Св. Никола една престрелка, която трая два часа. В това време колоната на майор Стоянова почваше вече да настъпва.

Сърбите бяха разделили нишавската армия на две части: една част от 7 000 души без артилерия бе оставена на границата; другите сили бяха заели позиция около Пирот.

Съпротивлението им на границата бе слабо. Попов разби, каквито сили се представиха пред него, и стигна преди майор Стоянова на Суковския мост; едва тук той получи диспозиция за боя. Колоната на Стоянова стигна след малко и Попов й даде път да замине преди него.

В часа 9 се разгъна в резервен ред центърът и предшествуван от гъста патрулна верига, настъпи. Нападнати по-рано от дясната колона на Муткурова, която бе открила срещу тях артилерийски огън от височините на изток от Милайковци, сърбите отстъпиха набърже. Никифоровата колона премина в походен ред и продължи пътя. На центъра и на дясната колона сърбите се опитаха сега да се опрат на Градешница, гдето бяха заели позиция с Х полк, с два планински топа и с една рота от ХІ полк.

Гуждевата колона тръгна с 1 час закъснение. Срещайки неочаквано съпротивление от отряда на майор Попович, който от Тепош бранеше шосето и петерлажския път, тя трябваше да се развръща по едно скалисто землище от походен ред и обратно, вследствие на което закъсня с още един час. Тя обаче успя да разбие Поповича, който с големи загуби отстъпи на Крупец. Преследван и там, разбягалият се сръбски отряд стигна на тълпи в Бершовци, отгдето хукна към Нишор.

Между това войските, които бяха оставени в Цариброд в резерв и които в даден момент трябваше да настъпят по шосето (под командата на подполковник Филов), горяха от жажда да минат границата. Нетърпението бе тъй голямо, че те тръгнаха преждевременно. Те тръгнаха като на сватба и с песни и музики, с бърза крачка се източиха в походна колона по шосето. Князът, отличен ездач, галопираше, като лъкатушеше между частите. На границата той се спря и пропусна частите в церемониален марш. Към това време бе съзната грешката, гдето оставиха конницата назад; тя бе извикана напред и в галоп премина границата. Участниците във войната твърдят, че този момент, когато пехота, конница и кавалерия с викове от възторг минаваха границата, съставлявал бил най-очарователната гладка в цялата война. Но този празничен възторг рискуваше да стане фатален. Конницата, която се яви късно, се разгъна и без малко щеше да се хвърли на атака против ескадроните от отряда на Попова. Освен това резервът крачеше по шосето, без да смята, че предните войски, борейки се, настъпваха разгънати по мъчно проходимите хълмове; резервът настигна лявата колона, а когато центърът се спусна в Сукова махала, Стоянов се озова зад резерва.

Българите стигнаха пред Пирот едва подиробед. В тоя момент сръбските войски имаха следното разположение:

На крайния северен фланг стоеха І и ІІ резервни полкове при Добридол. На юг от тях на хребета, източно от Градешница, бе заел позиция умореният от отстъплението Х полк, една рота от ХІ полк и два планински топа; 3-ят батальон от Х полк заемаше Черни връх. Зад тези части на хребета Провалия (Шумье) бяха останалите части на шумадийската дивизия с моравския, но без шумадийския артилерийски полк. На юг от шумадийската дивизия, на Сарлъка (западно от Пирот), бе дунавската дивизия. Още пó на юг, на височината Бошурата и по северния й склон, бе дринската дивизия; зад нея, при Баричифлик, бе в резерв моравската дивизия с шумадийския артилерийски полк и част от тимошкия артилерийски полк.

Лявата колона, която първа мина Суковския мост, първа се натъкна на сръбската позиция. Около часа 2½ Стоянов разгъна колоната в боен ред, изпрати две дружини в бойната линия и сетне, без да чака артилерия, тръгна слепешката през лозята между с. Дръжана и шосето. Двете дружини бяха стигнали на 500–600 крачки до позицията на дринската дивизия, когато срещу тях се откри от височините на Бошурата силен пехотен и артилерийски огън. Обсипани с куршуми и гранати, те отстъпиха без ред чак до Войнеговци и там увеличиха смущението, което владееше вследствие разбъркването на резервните колони с предните войски.

Откриването огън от сърбите бе изненада за българите. Сам княз Александър следеше разгъването на войските си от една могила, негде между Смърдан и шосето, когато при първите сръбски изстрели няколко гранати паднаха около него. Князът се оттегли тогава към шосето, гдето Николаев му забележи, че неговото място не е на бойната линия.

Тъмни и отривисти са сведенията за боя около Държина, но едно е положително: то е, че колоната на майор Стоянова се разформирова като боева единица.

Като узна за несполуката на майор Стоянова, Хр. Попов настъпи със своя отряд и след една кратка престрелка зае хълмовете Девана и Требешница, гдето го завари нощта. Важните височини: Забел, Черни връх и Бошурата, оставаха в сръбски ръце.

Вечерта при Попова дойдоха командирите от айтоската и харманлийската дружини от колоната на майор Стоянова с молба за заповеди, защото не знаеха къде е техният началник. Попов ги посъветва да се присъединят към отряда му. Същото стана с витфордовата батарея, която още по-рано бе се снела на позиция при Пещерската дружина.

Колоните на Муткурова и Гуджева към часа 3½ — 4 след пладне настъпваха с пълно безгрижие по двата бряга на Нишава, когато неочаквано бидоха обсипани с гранати от сръбските батареи на запад от Пирот. Те се натъкнаха наистина на позицията на шумадийската и дунавската дивизии. Българите се спряха, смутени малко, и отговориха със залпов огън, докато три батареи от резервата им дойдоха на помощ. Сърбите почнаха да отслабват. Първа отстъпи една батарея, която даде за предлог, че си изгърмяла снарядите. Сетне я последваха и други части. Тогава по заповед на началник-щаба на шумадийската дивизия от Провалия се домъкнаха една батарея и един батальон, които заеха позиция пред града, в един върбалак на брега на Нишава, и откриха огън против настъпающите сили на Муткурова. Ако българите от Крупец бяха настъпили в тоя момент, положението на Муткурова щеше да се подобри значително и изходът можеше да бъде друг. Но Гуджев, боязлив, както всякога, отложи боя за другия ден, като каза, че войниците били уморени и че местността била непозната.

Някои български части, увлечени в своя яростен устрем, влезнаха обаче още същата вечер в Пирот: това бяха дружини от приморския полк заедно с някои роти от казанлъшката дружина, която бе от състава на резерва. Но в тоя ден голям безпорядък владееше в българските войски и частите се бяха страшно разбъркали.

Навлизането на българите в Пирот произведе потресающо впечатление. Почна се едно паническо бягство по тъмните улици на града, с виковете: „Ето българите!“ Сръбските офицери полагаха отчаяни усилия, за да спрат беглеците: молеха ги, заплашваха ги, стреляха върху някои от тях — напразно; уплахът от българите бе непобедим. Само една героична група от храбри сръбски солдати се опитваше да се съпротивлява, биейки се на нож в мрака. Когато ядрото на тая група бе стигнало до кафенето „Код Српског Краля“, чу се внезапно един оглушителен шум и небето пламна в адски огън: неизвестно по чия заповед сърбите бяха подпалили барутния си склад. Впечатлението от експлозията бе неописуемо: сражението престана мигновено и по цялото бойно поле полетя свръхестествен ужас. Много сърби паднаха убити, най-смелите от тях, тия, които не бяха избягали. Колкото за българите, които с такава безразсъдна дързост се бяха втурнали в Пирот, без да мислят, че височините, които командуваха на града, бяха в ръцете на неприятеля — тяхното положение можеше да стане опасно: с голяма мъка началниците им можаха да ги измъкнат на полето.

През нощта българите не бездействуваха. На северния фланг една рота от Преславския полк, водена от местни хора, след един мълчалив поход от 2–3 часа през урви и каменаци достигна незабелязано до Черни връх и ненадейно с викове „Ура!“ се хвърли на нож. Сърбите, изненадани, се разбягаха без никакво съпротивление. По тоя начин тая важна позиция мина без бой в български ръце.

На южния фронт сърбите заемаха една още по-важна височина, която също носи името Черни връх. Нея превзе капитан Попов. И тук българите тръгнаха мълчешката. Сърбите обаче ги усетиха и почнаха да гърмят. Дружинните роти налягаха и се спотаиха в мрачината. Само въздишките на тежко ранените и шумът, който правеха убитите, търкаляйки се по стръмнината, издаваха тяхното местонахождение. Между туй ротите почнаха да губят своята връзка, понеже нощта бе много мрачна. С шепот войниците се предупреждаваха да се държат един до друг. Когато сръбският огън понамаля, те тръгнаха отново напред, но едва бяха изминали 50 крачки по стръмнината, и сръбският огън ги принуди пак да залегнат. Но тук вече не можеше много да се стои; след десетина минути почивка, която костува много жертви, българите на групи около офицерите тръгнаха на нож с вик „Ура!“ към самия връх от три страни. Поради ужасната стръмнина само 100–150 души стигнаха на върха. Сега вече не бе възможно да се запрети на войниците да не стрелят по сърбите, които бягаха на няколко крачки пред тях, и те стреляха наистина непрекъснато.

Станали господари на върха, българите се построиха и предвид на една контраатака подслониха се под заварените тук окопи. Сърбите наистина, щом се поокопитиха малко, поведоха на няколко пъти контраатака, но постоянно отблъсвани, те най-сетне се отчаяха и отстъпиха. И тоя Черен връх стана в български ръце.

Завземането на тия две височини бе главният успех на нашите войски през този ден.

Боейки се, че намесата на Силите ще тури скоро край на войната, българите бързаха да превземат Пирот, за да се намери Сърбия пред един свършен факт. На колоните се даде заповед да настъпват с крайна енергия. Още на 4 часа, в тъмно, по заповед на Муткурова сутринта приморският полк зае Пирот; 1-ва дружина се разположи на края на града, срещу Сарлъка; 2-ра дружина — на западния край срещу нишкото шосе, гдето се окопа; в самия град останаха като резерва 4-та дружина и казанлъшката.

На разсъмване командирът на 1-ва дружина, като видя, че сърбите слабо заемат Сарлъка (сам той бе получил една дружина в подкрепление), премина в настъпление и зае разрушената цитадела. Сръбският батальон, който бранеше височината, се разбяга; част от него прибягна към българите. Но когато се съмна добре, българите на Сарлъка се видяха не без смущение като клин, врязан на няколко километра в сръбската армия. Ако главните сили на шумадийската дивизия, които бяха на втора линия, по хребета на Провалия, да бяха се в тоя момент обърнали срещу тях, положението на Сарлъка щеше да стане критично. За щастие, сърбите изпратиха само три роти, които се ограничиха с огън отдалеко. В това време Гуджев, закъснял и тоя път, се суетеше да обхване левия фланг на сърбите откъм Черни връх. Българите на Сарлъка се държаха упорито, докато сърбите настъпиха с по-големи сили. Тогава те напуснаха височината и отстъпиха на западния край на града, гдето показаха отчаяно съпротивление. На Сарлъка се разгънаха всичките четири батареи на дринската дивизия. Бита във фланг от цитаделата, отстъпи и втора приморска дружина. Към часа 8–9 Муткуров изпрати казанлъшката дружина, която бе в резерв, на помощ на Приморския полк. Минаването на тази дружина през града е описано с наивни и потресающи думи от един войник на име Ст. Попов. Тя крачела в дълбока кал. По улиците лежали убити сърби. Градът имал опустошен вид: дюкяните били затворени, повечето от тях разбити и опленени. А сръбската артилерия бълвала убийствен огън. Гранатите се пукал в улиците, сеейки ужас. Стреляли и граждани, скрити зад прозорците. Войниците се уплашили, не искали да вървят напред. „Всички разбрахме, пише Ст. Попов, че сме в една салхана.“ В това време Муткуров заповяда, щото всички дружини да изпразнят града. Заповедта обаче не можеше да се предаде на всички. Стана сега ужасна бъркотия: едни настъпваха, други отстъпваха. Улицата се заглуши от куршумите, гранатите и виковете на началниците: „Напред!“ „Назад!“ Офицерите от казанлъшката дружина искаха да продължат настъплението, не знаейки втората заповед на Муткурова; войниците им обаче почнаха да бягат. Те се постараха да ги спрат, но напусто. „един офицер се бе спрял — пише безхитростният Ст. Попов, който бягаше, както другите — и ни увещаваше да вървим напред, като ни застрашаваше с револвера и саблята си да ни убие, ако се върнем.“ Капитан Бошулков гръмна върху двама войници, които отстъпваха, но не можа да ги сполучи. „Те се обърнаха с щикове към него и той ги остави да си вървят.“ Облада ни паника, войниците бягаха по дългата улица, която сега им се виждаше безконечна. „Всички, без изключение се юрнахме назад“, изповядва войникът летописец. Те се спряха чак на 1½ километър вън от града, зад българската артилерия.

Между туй Кутинчев бе заел височината Пърчевец, но сърбите бяха още господари на Пирот. В български ръце бяха само източните изходи на града.

Сърбите не можаха да се задържат дълго в Пирот. Две български батареи ги обсипваха сега с гранати в града и на Сарлъка[4]. От Пърчевец бе дирижиран също силен артилерийски огън. Четирите батареи на дунавската дивизия показваха слаб и неефективен отпор. Тук се прояви най-осезателно превъзходството на българската артилерия. Към пладне две дружини от Струмския полк заеха източния край на града и се престрелваха със сърбите, които заемаха къщята. Престрелката не трая дълго, тъй като сърбите изпразниха отново Пирот. Отстъпи цялата дунавска дивизия. Българите, на часа 2, заеха отново града, но не преследваха сърбите по-нататък: те чакаха да видят изхода на боя по двата фланга.

На фланговете боят бе в пълния си разгар.

Сутринта отрядът на капитан Попов настъпваше на юг към Костур и Блато, а пред него дринската дивизия постоянно отстъпваше. Когато обаче сърбите завзеха отново Пирот, окуражена от това известие, дринската дивизия се спря и зае позиция между Расница и Баричифлик. 5-ят полк с две батареи зае позиция около Келташ, а на юг от него бяха два батальона и една батарея.

Между това, докато десният участък на Попов бе се спрял и чакаше, а заедно с него чакаха и други части, пристигнали тук, неочаквано върху Келташ се сгромоляса главният резерв на българската войска.

Резервът се състоеше от целия Струмски полк, няколко румелийски дружини и две батареи. Сутринта няколко румелийски дружини бидоха извикани напред. Към часа 9 преди обед командирът на Струмския полк получи заповед да се съобразява с бойната линия. Резервът бе прекарал нощта при Суковската река, преместил се бе на север от Войнеговци и когато дринската дивизия бе почнала да отстъпва, вървеше подир нея. Към часа 11 още три дружини бидоха извикани напред по пиротското шосе.

Струмският полк, който на 7 ноември бе се разбягал пред моравската дивизия, кипеше сега от чувството на отмъщение и бе нетърпелив да влезе в боя. Въпреки заповедите Кисов най-сетне излезе на бойната линия и даже задмина батареите на Стоянова и Тантилова. Преди него капитан Нишков с 2-ра струмска дружина и фон Мах с пазарджишката бяха почнали да настъпват към Келташ. Почна се срещу Келташ обща атака. Батареята на Тантилова, която обстрелваше височините, спря огъня, за да не поражава своите; батареята на капитан Гергинов, която бе свършила зарядите си, стреляше нахалост само за да насърчава пехотата.

Българите почнаха да се катерят по стръмнините с голям полет, но първата им атака биде отбита. Пристигна в подкрепление и 3-та дружина; атаката биде подновена сега с по-страшно остървение. „По цялата линия, и от двете страни, разказва един очевидец[5], се възцари някаква тържествена тишина, сякаш че смъртта, видима за всички, летеше над бойното поле: и сърби и българи, спрели престрелката по цялата линия, впиха погледите си върху малкия хълм, по който една героична шъпа хора се катереха, решени да мрат.“ В това време отрядът на Попов се пускаше във фланг на сърбите към Церова ливада. Вследствие на това началникът на дринската дивизия не дочака втората атака на струмци и заповяда на дивизията да отстъпи при селата Костур и Блато. На часа 3½ българите заеха изпразнената позиция на Келташ.

След тоя успех на българите дунавската дивизия се почувствува усамотена на Сарлъка и почна да отстъпва към Суходол под прикритието на една батарея, снета на позиция при село Гилян. Гранатите на тази батарея падаха в камънаците на Келташ и нанасяха големи загуби на българите. При все това дунавската дивизия отстъпи в безредие — част през височината, част през равнината. По нишкото шосе по това време отстъпваше пехота, артилерия, обози, върволица от граждани бежанци, с кола или пеши; 15 000 българи от левия фланг гледаха това зрелище, но не смееха да настъпят. Заповедта бе: „Ни крачка напред.“

Българската конница имаше прекрасен случай да подгони неприятеля по нишкото шосе, но нейният началник, барон Корвин, се задоволи да го наблюдава отдалече, дордето се мръкна.

Със същия блестящ успех се свърши 15 ноември и за северния фланг. Видяхме, че когато дунавската дивизия напредваше в града, българите завзеха Пърчевец, откъдето с една батарея започнаха да обстрелват Пирот. Но пред Гуджевата колона се изпречи сега цялата шумадийска дивизия, усилена с един батальон от VІІ полк и два полка от 2-ия позив. На нейната позиция, която отиваше по хребета на Провалия, от Пирот дори до Нишор, бяха разположени 15 батальона.

Дълбоката и стръмна долина на Градешница, на места широка до един километър, разделяше сърби и българи. Гуджев, като видя, че ще се дадат големи жертви, ако се атакуват от фронта скритите в окопа сърби, реши да атакува фланга им. Той заповяда на две дружини от Конарския полк да останат на Пърчевец срещу ХІ сръбски полк; другите дружини от същия полк остави в общ резерв, а всичко останало упъти под командата на командира на 7-и полк, капитан Дикова, против Нишорските височини.

Към пладне, когато отрядът на капитан Диков се съсредоточаваше на десния фланг, Гуджев получи заповед от щаба на Западния корпус, с която му съобщаваха за неуспехите около Пирот и му предлагаха да направи всичките усилия, за да помогне на колоната на подполковник Муткурова. Вследствие на тази вест, боейки се за пътя на отстъплението си, частите от отряда на капитан Дикова бидоха спрени около Градешница, а сам Гуджев отиде в колоната на Муткурова да види какво става там. Като узна, че пред Пирот българите не ги грози никаква опасност, защото дунавската дивизия бе напуснала града, той изпрати заповед на капитан Дикова да продължи атаката. Но Диков имаше под ръка само 2½ дружини и горската батарея; останалите, спрени при съсредоточението, пристигнаха късно. Той откри огън и настъпи с двете и половина дружини бавно, надявайки се да пристигнат и останалите. Но боят въпреки това е бил сериозен, защото една от дружините (оная на капитан Кръстева) изгуби повече от 80 убити и ранени. И сърбите бяха силно разстроени, особено батальоните от 2-ия позив. Към 4 ч. след пладне целият отряд на капитан Дикова се събра и премина енергически в настъпление. Настана криза в шумадийската дивизия. Полковник Бинички поиска разрешение да отстъпи. Той съобщаваше, че 2-ият позив бягал, без да иска да се бие. Този позив се състоеше наистина от селяни от Нишавско, българи по произхождение. Те се предаваха охотно на нашите офицери, които, виждайки в тях свои сънародници, ги обезоръжаваха и ги пускаха на свобода. Впрочем, разбяга се и цялата шумадийска дивизия, отстъпвайки в безредие зад р. Темска и гонена със залпове от българите, които достигнаха до височините над с. Сопот.

* * *

Военните операции на северния театър

Успоредно с описаните до сега действия по пътищата за София водеше се война в по-малък мащаб и на север от Балкана, където Милан бе отправил тъй наречената тимошка армия.

Задачата на тимошката армия[6] под началството на Лешанина бе да завладее крепостите Видин и Белоградчик и да окупира областта между Лом, Дунава и Балкана. За едно възможно събиране на тимошката армия с нишавската сърбите не говорят.

Българите, естествено, предполагаха, че след завладяването на Видин Лешанин ще тръгне през Петрохан да се съедини с нишавската армия в Софийското поле, и затова обърнаха на нея повече внимание, отколкото заслужаваше. Но те не отделиха срещу нея почти нищо от действующата армия — употребиха само запасни части, числото на които съставляваше около 1/10 част от войската, която взе участие във войната.

За отбрана на Видинската област[7] българите бяха разделили войската по цялата граница на север от Балкана на 4 участъка; а зад тях, във втора линия, бяха: гарнизонът на Видин, летящият отряд и главният резерв. Сръбската войска имаше следното разположение.

Главните сили около Зайчар. Тимошкият отряд около Неготин и отрядът на полковник Путник срещу Белоградчик.

Денят 2 ноември сръбската тимошка армия употреби в разместване близо до границата.

На 3 ноември главните сръбски сили от Зайчар преминаха границата и атакуваха Кула.

Българският кулски участък имаше една запасна рота, 800 опълченци и 300 доброволци. При първите гърмежи част от опълченците се разбягаха по селата си; доброволците бяха в засада при Бойница и взеха участие само в края на боя. В Кула оставаха следователно останалата част от опълченците и запасната рота, които заеха позиция на укрепеното още от турците Кулско плато. Лишена от подвоз на патрони, и останалата част от опълченците не закъсня да напусне бойното поле. Остана срещу големите сръбски сили само запасната рота, която, атакувана от фронта и застрашена да бъде заобиколена, напусна позицията около часа 3 подир пладне. Какво упорно съпротивление е показала тя, се вижда от това, че сърбите са мислили, че имат насреща си 3000–4000 строеви войници.

На северния стратегически фланг сръбският отряд при Неготин, който трябваше да построи мост на Тимок при Брегово, за да премине границата, днес не предприе нищо; вероятно имал е инструкции да чака изхода на боя при Кула.

Между това Узунов бе получил вече заповед да премине в настъпление, когато получи известие за поражението при Кула. Той бе дал заповед на летящия отряд и главния резерв да настъпят към Кула и Зайчар, а на частите от бреговския участък — да навлизат в Сърбия.

Докато на южния театър началникът на щаба съсредоточаваше войските си на едно място: на Сливница, капитан Узунов разсея още повече своите и без това пръснати войски.

Още същия ден началникът на летящия отряд, капитан Тодоров, и началникът на резерва, капитан Георгиев, поведоха частите си към Кула. Вечерта те скроиха плана на нападението: Тодоров трябваше да атакува сърбите във фронт; Георгиев — да ги подбере в тил откъм пътя Зайчар — Кула. Сутринта рано, скривайки движението си, двамата военачалници заеха незабелязано определените места — Тодоров на Циганска ливада, Георгиев на Полетковските лозя. Батареята, която бе запрегната с реквизиционни коне, закъсня и пристигна едва към 11 часа. С пристигането й Тодоров изпрати верига да заеме западния край на платото и заповяда на батареята да открие огън.

В 11 ч. преди пладне, когато сърбите при Кула тръгнаха за Видин, една българска граната падна в средата на резерва на предните постове и засвидетелствува за присъствието на българите. Втората българска граната падна в обоза на предните постове; тия артилерийски вистрели бяха сигнал за останалите български отряди: доброволците, изпратени от Узунов от Видин (около 300 души), настъпиха от север, залегнаха срещу сръбските аванпости и откриха огън; капитан Георгиев поведе своите дружини през Полетковските лозя в тил на сърбите. „Впечатлението, което тая изненада предизвика, е трудно да се опише. В което лице да погледнеш, сé е жълто-зелено“, пише анонимният сръбски офицер, участник в сражението. Обозите, санитарни и муниционни кола се разстроиха и в безредие потеглиха по Тополовичката долина. Настана голямо смущение във войската; сърбите не можаха да схванат отгде настъпват българските сили.

Артилерията поддържаше борбата. Постепенно българите откриваха огън по целия техен фронт; от тяхната огнена линия и от куршумите, които кръстосваха Кулското плато, сърбите видяха, че те са заобиколени от юг, изток и север — от Полетковския дол дори до Тополовичката река.

Между това капитан Георгиев настъпи през Полетковските лозя в тил на сърбите; преди всичко той изпрати поручик Куцарова с една рота против обоза на сърбите в Тополовичката долина, на запад от Кула. Сам Георгиев към 1 ч. след пладне тръгна в атака против главния редут (№1) с две запасни роти, като остави опълчението в резерв. Настъплението бе енергично, българите достигнаха на 400 крачки от главния редут; сръбският десен фланг отстъпи на североизток, а Куцаров достигна до моста на запад от града, хвана и унищожи част от сръбските обози.

Сега сърбите разбраха откъде иде главният удар. Те се уплашиха да не би българите да ги заобикалят в Кула и да ги принудят към предаване, и затова обърнаха главните си сили върху отряда на Георгиева.

Това движение на сърбите накара опълчението в резерва да избяга заедно с началника си. Капитан Георгиев се съпротивлява отчаяно, но когато падна тежко ранен (около 3 ч. сл. пл.) и ротите останаха без офицер, те почнаха да отстъпват. Част от тях обаче останаха докрай около своя храбър ранен началник и продължиха да се съпротивляват, докато не бяха заобиколени и пленени.

На останалата част от бойното поле не се предприе нищо особено. Капитан Тодоров тъкмо-що бе усилил веригата и се готвеше да премине в настъпление, когато забележи, че отрядът на капитан Георгиев отстъпва в безредие. Тогава батареята обърна огъня си против преследващите сърбите; тя мереше необикновено точно, но поради голямото разстояние (3000–6000 метра) и лошото действие на запалките нямаше успех.

Като видя съдбата на капитан Георгиев, Тодоров заповяда отстъпление, а в същото време тимошката дивизия настъпи по целия фронт.

Капитан Тодоров отстъпи с отряда си на с. Грамада, оттам на Вулчак и после, за да заблуди противника, промени посоката към Жиглица, гдето преспа; на следующия ден отиде в Акчар, гдето се зае да устрои отряда си. При отстъплението бяха оставени в ръцете на сърбите 3 зарядни ракли, които слабите реквизиционни коне не можеха да мъкнат.

Какво ставаше в това време на стратегическите флангове на северния театър?

Пред Белоградчик главните сили на отряда на полковник Путник стигнаха пред крепостта Белоградчик, заеха източните склонове на Ведерник и захванаха да обстрелват крепостта. За съединение с батальона, който мина границата при Св. Никола, полковник Путник изпрати една рота в чифлика Ключин.

На северния стратегически фланг капитан Узунов бе сформирувал от частите на бреговския участък, подкрепени с една рота, 600 опълченци и два топа, нов летящ отряд, на който заповяда да нападне на сърбите при Неготин с цел да отвлече вниманието им към тази страна и да заплаши Зайчар.

Сърбите имаха на границата, от устието на Тимок до височините на Блувановец, два полка от 2-ри позив. Още през нощта на 3-и срещу 4-и българите минаха Тимок, изненадаха сръбските предни части и плениха 120 сърби. Но сърбите струпаха срещу тях двата полка и ги принудиха на следующата нощ да се върнат обратно.

Настъпвайки едновременно в две посоки, далечни една от друга — вместо да струпат всичките войски под Кула и да дадат силен отпор на неприятеля, — българите днес не успяха. При все това техните смели нападения имаха този добър резултат, че внушиха страх на сърбите и забавиха извънредно много обсаждането на Видин.

Днешното поражение произведе във Видин потресающо впечатление. Първите вестители на лошата новина бяха разбитите при Кула войници, които един по един пристигаха в крепостта. За да не продължават да сеят паника в населението, Узунов заповяда да ги спрат на вратите на града; за тая цел той изпрати разезди по пътя за Кула. Това не спря обаче деморализацията между част от гражданите. За да стресне духовете, капитан Узунов помоли министерството да му се дадат права да наказва със смърт, с телесни наказания, конфискуване на имуществото и изгонване във вътрешността на България предателите и виновните в шпионство. Тази му молба бе удовлетворена с телеграма на министър-председателя от 9 ХІ, № 145, до ломския окръжен управител.

Поражението при Кула имá и добри последствия. Преди всичко Узунов напусна ненадеждната идея да разбие сърбите на открито поле; той съсредоточи вниманието си изключително върху крепостите. Като се досети, че Белоградчик е слабо гарниран, той на 5-и натовари на един австрийски параход една рота от Видин със заповед да слезе в Лом и оттам по шосето да отиде в Белоградчик. След това извика войските от Брегово и от Бойница и се зае най-енергично да поправи и усили укрепленията на Видин, на които не бе давал досега голяма цена.

6 ноември

Зашеметени от вчерашните дръзки нападения, сърбите, макар и победители, не предприеха на 5 ноември никакво действие. Оттеглиха се в крепостта Видин останалите части от бреговския участък и от Бойница частите, разбити под Кула на 3 ноември.

Тимошкият отряд построи мост на Тимок, премина реката, достигна Гънзово и зае височините на изток от Иново.

От Кладово тръгна за границата 3-та рота с 6 отпред пълнещи се и 4 отзад пълнещи се 12-сантиметрови обсадни топове.

При Кула сърбите се разделиха на два почти равни отряда. Единият, под личната команда на коменданта на тимошката армия генерал Лешанин, тръгна по пътя, по който отстъпи капитан Тодоров. Другият остана при Кула под командата на началника на тимошката дивизия, полковник Дукнич.

Полковник Путник вследствие гъстата мъгла се ограничаваше само със слаб огън. Но към 11 часа сутринта защитникът на Белоградчик, поручик Чолаков, премина в настъпление откъм юг на пътя на съединението на сърбите с батальона, който бе дошъл от Св. Никола. Докато Чолаков атакуваше фронта и десния фланг на сърбите, поручик Дворянов с ученическата доброволческа чета се показа в техния тил. Сърбите не издържаха натиска и отстъпиха в най-голямо безредие дори на прохода Кадибоаз, преследвани на цели 8 километра: сам полковник Путник в това бягство бе принуден да остави коня си, който падна заслужена плячка в ръцете на поручик Дворянова.

Идущите няколко дни бяха етапи към пълната обсада на Видин. На 9 ноември трите сръбски отряда при Гънзово, Бела Рада и Витбол влязоха в свръзка помежду си и по този начин изолираха Видин по сухо.

Българският военен параход Голубчик, който в мирно време служеше за яхта на княза, закара този ден във Видин две баржи, пълни с припаси. Като минаваше покрай Витбол, той бе забелязан от сърбите, които дадоха по него два ялови вистрела. На първия вистрел българите издигнаха бял, а на втория — австрийски фланг.

На 10 ноември сърбите стесниха съвсем обръча около Видин.

Привечер началникът на тимошкия отряд, подполковник Димич, изпрати от Смърдан по двама сръбски войници и двама селски кметове писмо до капитан Узунова, с което му предлагаше до 9 часа сутринта да предаде крепостта, защото иначе ще я направи на пух и прах. В отговор на това капитан Узунов арестува парламентьорите и узна от тях силата и разположението на тимошкия отряд.

Обсадата на Видин

Естествената защита на Видин се образува от Дунава и блатистите места, които го заобикалят откъм сухо на няколко километра. Дунавът, бидейки граница между България и Румъния, пречеше на сърбите да обикалят крепостта от всички страни. Изкуството още в най-стари времена е направило от тази естествена крепост непристъпно място. Крепостта има две огради: вътрешна и външна. Вътрешната е каменна с кремалиерно начертание и на много места е разрушена. Понеже градът се е разпространил вън от нея, тя е лишена от обстрел и е изгубила назначението си — цитадел на крепостта.

Вънкашната ограда се състои от землен насип с бастион, който във вид на полукръг заобикаля града и се спира на Дунав с два каменни фортове — Баба Вида на север и Белоградчишкия на юг. Височината на насипа е около 1½ метра, а дебелината — около 4 м. По всичката си дължина насипът е заобиколен с широк и дълбок ров, който още в началото на войната бе напълнен с вода, докарана с язове от реката Тополовица.

До войната вънкашната крепостна ограда е била на много места разрушена, а по някъде е представлявала развалини. Поправката и привеждането й в отбранително положение се започна с пристигането на капитан Узунов.

Артилерийското въоръжение на крепостта се състоеше от 2 дълги и 2 къси 24-фунтови оръдия, една 6-дюймова мортира, 26 полски оръдия от разни системи и калибри и 5 скорострелки.

В крепостта бе приготвена по реквизиционен начин от видинската постоянна комисия храна за 15 000 души за един месец.

Гарнизонът на крепостта на 11-и, като не се смята ротата, изпратена този ден в Лом, броеше около 2200 запасни войници, 800 доброволци и 2100 опълченци, всичко 5100 долни чинове.

На 12 сутринта българите заемаха вън от крепостта с една дружина Новоселския и Татарджишкия люнет, с една чета доброволци — окопите от двете страни на кулското шосе и най-после при Алибегово стояха две оръдия и част от Страшимировата сотня.

Командирът на ІІІ полк, като забеляза присъствието на българите в новоселци и Татарджик, поиска разрешение да ги прогони. На часа 11 той настъпи с един батальон към Новоселци, остави две роти да задържат българите по фронта, а с останалите тръгна на юг към селото Татарджик. Обикаляйки огромното блато, той искаше да обхване левия фланг на българите. В същото време ХІІІ активен сръбски полк настъпваше право срещу Новоселци, поддържан от една полска батарея, която стреляше от един влашки окоп на последната тераса над с. Татарджик. Пó на север сборният полк, който заемаше Гайновата воденица, откри огън против чифлика Алибегово. Към часа 1 след пладне Новоселци, Алибегово и Татарджик паднаха в ръцете на неприятеля. Съпротивлението на малките български отделения ще да е било голямо, защото сърбите пишат, че ги взели на байонет. Принудени да отстъпят, българите се оттеглиха под прикритието на крепостната артилерия и Новоселския и Татарджишкия люнети.

Когато, продължавайки настъплението, сърбите излязоха от Новоселци и Татарджик, те се натъкнаха на главната българска позиция извън крепостта и видяха, че са прибързали със заемането на селата. Сърбите бяха на разстояние на сигурен артилерийски изстрел от крепостта, а пък предната българска позиция им пречеше да се наближат, за да могат да отговорят с пушечен огън. Трябваше да вървят или напред, или назад; те тръгнаха напред.

От люнетите българите ги посрещнаха с безреден огън и с колебание; очевидно, те бяха смутени. Смущението им се увеличи още повече, когато сърбите почнаха да заплашват и фланговете. Трябва да е било ужасно и положението на Узунова. От една страна, той съзнаваше важността на люнетите, които прикриваха най-слабите по положение бастиони, от друга, застрашаван по целия фронт, той не можеше да отдели потребното число войници и да подкрепи ротата и четите, които еднички противостояха на сърбите. Всичко, което можа да изпрати на помощ, бе една полурота. Артилерията от крепостта през целия ден поддържаше българите от предната позиция и действуваше успешно, но тя бе принудена да разхвърля огъня си, защото сърбите безпокояха целия фронт. Сръбската обсадна артилерия така също поддържаше настъплението на пехотата; тя съсредоточаваше огъня си предимно по крепостната ограда, около кулските врати, или бомбардираше града. Снарядите обаче рядко достигаха до къщите; обикновено те падаха между крепостната ограда и града и се заравяха в градините, без да се пръскат.

Сърбите настъпваха бавно и неенергично против люнетите. Но въпреки това към 4 часа, когато те атакуваха по фронта и фланга и когато ротният командир падна ранен, ротата отстъпи; след нея отстъпиха и доброволците, четният командир на които така също бе ранен.

ІІІ и ХІІІ активни сръбски полкове при съдействието на сборния полк заеха люнетите, тръгнаха сетне да преследват българите и достигнаха на 100 крачки от крепостната ограда. Настъпилата нощ, разстройството на атакующите, липсата на резерви и главно убийствения огън, с който ги посрещнаха от крепостта, спря напредването на сърбите.

По останалите части на северния театър днес не стана нищо особено.

13 ноември

През нощта срещу 13-и сърбите се укрепиха на 400–600–800 крачки от крепостната ограда, инженерните войски и пехотата работеха цяла нощ и укрепиха цялото пространство от р. Тополовица до Тиха бара. На сърбите бяха пристигнали още две 15 см дълги оръдия. Цялата нощ тяхната обсадна полска артилерия бомбардира града.

Сутринта на 13-и гъста мъгла покриваше Видинското поле. Без да бъдат забелязани, българските доброволци излязоха от Видин през Кулските врати и нападнаха на сборния сръбски полк, който бе най-близко до крепостта. Те достигнаха мълком на 200 крачки от сърбите и насочиха атаката си срещу центъра. Настъпи у сърбите голяма уплаха; трябваше сам генерал Лешанин да се затече на атакувания пункт и лично да вземе участие в борбата, за да ободри разтревожените войници. След два-часова кървава борба с огън и нож доброволците отстъпиха пред многочислеността на сърбите и като оставиха на бойното поле около 70 души убити и ранени и 20 души пленници, влязоха в крепостта. Между това артилерийският огън бе усилен до най-голяма степен и около 8 часа сърбите преминаха в настъпление по цялата линия. Мъглата се бе вдигнала. Българската артилерия обстрелваше сега ту сръбската пехота, ту сръбските батареи, закритията на които не особено противостояха на български снаряди.

Сърбите натрупаха своите резерви и почнаха да атакуват с открита сила издадената част на крепостната ограда, бастионите V и VІ, които бяха най-слабите, защото нямаха флангова отбрана на рововете. Българите ги посрещнаха със силен огън и към часа 10½ ги принудиха да отстъпят по цялата линия. В това време Лешанин, който получи заповед да прекрати неприятелските действия вследствие на намесата на великите сили, даде сигнал „отбой“. Българите прекратиха само пушечния огън; артилерията продължаваше да стреля по бягащите сърби, разсеяни по цялото бойно поле. След това сърбите издигнаха бели флагове. Българите прекратиха стрелбата и един сръбски парламентьор тръгна за града и предаде на Узунова едно писмо от Лешанина, който му съобщаваше за получените инструкции, питайки го дали и той има същите заповеди. Узунов изпрати в сръбския лагер поручик Драганова, който съобщи устно, че във Видин не е получавана подобна заповед и че командирът на крепостта под своя лична отговорност приема да прекрати военните действия за кратко време. След малко Узунов изпрати писмо на генерал Лешанин, в което излагаше и условията за примирието. Лешанин не прие условията, нито даже отговори на писмото. Между туй сърбите продължаваха да усилват своите предни войски.

На часа 3 по една обща команда българите откриха огън отвсякъде. Сърбите отговориха, като обсипаха с гранати слабите бастиони. След едночасова артилерийска стрелба Лешанин заповяда на ХІІІ полк да атакува. Командирът на полка поведе 2-ри батальон, който настъпи бързо и енергически, под град от гранати и куршуми, зае гробищата пред VІ бастион и достигна до главния ров. Минутата бе критическа; още десетина крачки, и сърбите биха достигнали контърескарпа. Българите от бастиона прекратиха стрелбата, понеже сърбите бяха достигнали в мъртвото пространство пред бастиона. Но подпоручик Тодоров от съседния V бастион с шепа стрелци откри флангов огън по атакующите, които се криели зад камъните на гробищата, и не им позволи да се вдигнат и нахвърлят на бастиона, макар и да бяха пет пъти усилвани с тая цел. На смръкване сърбите не можаха да се удържат в гробищата и отстъпиха в безредие, преследвани с огън и гръмогласно ура от крепостта. Батальонът, който атакува, изгуби около 50 души убити и ранени, а всичките загуби на сърбите възлизаха на 12 убити и 80 ранени. Загубите на българите бяха нищожни. На румънския бряг от Калафат бе излязло цялото население, което през целия ден следи боя, махайки с кърпи, викаше „ура!“ за българската победа.

Вследствие неуспеха на днешните атаки сърбите се отказаха от намерението да превземат крепостта с открита сила и решиха да прибегнат до постепенна атака. На 14 ноември стрелбата продължаваше, но слабо, защото двамата противници чувствуваха недостатък от снаряди. Денят мина в приготовления за идущото сражение. Лешанин усили своя център с артилерия. Летящият отряд на Тодорова, към който се присъедини от Лом ротмистър Дерманчев, атакува сърбите при Акчар и ги принуди да отстъпят в с. Гайтанци.

15 ноември

През нощта срещу 15-и капитан Узунов организира излаз с цел да унищожи първата сръбска паралел и една батарея, която силно безпокоеше крепостта. За тази цел бяха назначени две доброволчески чети, две роти пехота и команда от артилеристи и пионери, които бяха въоръжени с инструменти и динамитни патрони, за да развалят сръбските окопни работи и топове. Войските от крепостната ограда трябваше да викат във време на нападението ура, сигналистите да тръбят, а барабанчиците да бият атака. Онези участъци от сръбския фронт, които не бяха нападнати, трябваше да се обстрелват.

Излазъчният отряд под командата на храбрия подпоручик Тодоров излезе в 4½ часа сутринта в колона по четирима през вратата „Страшен бряг“ на бреговския път и се разви в строй поротно в две линии, във 2-ра линия бяха доброволците.

Сърбите бяха узнали от шпионите си за проектирания от българите излаз и затова бодърствуваха и работиха на укрепленията цяла нощ.

При все това благодарение на мъглата сърбите бяха изненадани, защото според дадената заповед българите не стреляха, но се хвърлиха право на нож.

Сърбите не издържаха тоя бесен натиск: едни се предадоха, други побягнаха. В това време и доброволците захванаха да стрелят. Пламна огън по цялата бойна линия. За зла чест началникът на смелия отряд, подпоручик Тодоров, падна убит; у българите се появи сега колебание; сърбите се опомниха, повърнаха се назад и принудиха българите да се оттеглят. Под прикритието на конницата те отстъпиха в добър ред.

Боят трая около 1½ часа; той бе един от най-кръвопролитните под Видин. Българите според сръбски източници оставиха на бойното поле около 150 убити, 50 ранени и 30 пленени. Сърбите изгубиха 30 убити, 70 ранени и 70 в неизвестност, част от ранените бяха заведени в плен в крепостта.

След отстъпването на излазъчния отряд в крепостта сражението се превърна в оглушителна артилерийска канонада, която започна да утихва към часа 10 преди пладне. Между това в щаба на тимошката армия още на 14-и вечерта се получи известие за движението на българите откъм Лом и за техния успех при Акчар. При това най-лоши слухове се носеха за съдбата на двете сръбски роти, които заемаха Акчар. Генерал Лешанин изпрати подкрепление към Акчар още през нощта един батальон. Докато това подкрепление бързаше към Гайтанци, на помощ на отстъпилите от Акчар сърби, капитан Тодоров пристигна там. Произлезе сражение и макар че българите взеха връх и даже плениха един топ, те отстъпиха, защото Тодоров мислеше, че пристигат и други сръбски войски.

Колкото и несполучливи да бяха действията на летящия отряд, а особено отстъплението му без нужда, те пак облекчиха значително крепостта, защото сърбите отделиха два батальона от обсадния корпус. Очаквайки известия за резултата на боя при Гайтанци, генерал Лешанин на 15-и не предприе нищо против крепостта. На 16-и той получи известието, че военните действия се преустановяват.

Бележки

[1] Собствено, чак сега се образува от четирите дивизии и от конната бригада една нишавска армия, начело на която се постави Топалович.

[2] Вечерта Милан бе издал една прокламация, в която канеше войската да защищава застрашената сръбска земя. Той бе заповядал също да се раздаде на войниците двойна доза ракия.

[3] Наследникът

[4] Стрелбата на българската артилерия бе в тоя ден удивителна по своята точност. Особени качества на хладнокръвие и на умела команда показа капитан Тантилов.

[5] Д-р Н. Генадиев, който като ученик от седми клас бе се записал в доброволческия отряд на Паница.

[6] Тимошката армия се състоеше от 8000 души от действующата сръбска армия (І призив) и от около 8000 души от мобилизирания запас (ІІ призив). Българите имаха всичко на всичка 247 души крепостни артилеристи и пионери, 5800 от запаса и около 8500 от опълчението.

[7] Крепостта Видин бе обявена в обсадно положение през нощта на 1-ви срещу 2 ноември. Капитан Узунов запрети веднага износа на храна от крепостта; забрани на всички, в това число и на представителите на чуждите държави, да изпращат шифровани или с тъмно съдържание телеграми и писма; извади от крепостта всички жители, които нямат приготвена храна за един месец, и най-после подчини на себе си гражданската власт.