Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (27)

III
Примирието и мирът

Паника в Сърбия. — Милан иска да абдикира. — Граф Кевенхюлер в българския стан. — Спиране на военните действия. — Султански пратеници в Пловдив. — Игелстром заплашва с турска окупация. — Война или мир? — Международна военна комисия за примирието. — Маджид паша в Пирот. — Тайни преговори с Турция. — Преговорите за мир в Букурещ. — Въпросът за обезщетението. — Подписването на мира.

Настъпването на българите в сръбска територия хвърли Милана в голямо отчаяние. Както във всичките случаи, когато някаква сериозна опасност се изпречваше пред него, той пусна в циркулация слуха, че иска да се отрече от престола. На 13-и вечерта той поиска да замине за Белград, за да инсценира там своето драматическо решение; но Гарашанин, който в цялата тая криза не забрави нито за минута, че е шефът на правителството, което бе взело отговорностите за войната, го задържа почти насила в Ниш, едва ли не като залог. Милан телеграфира тогава на кралицата да тръгне за Ниш, като доведе със себе си престолонаследника, дете едва на 9 години. Министрите в Белград обаче се възпротивиха решително на заминаването на кралицата. Те се свикаха на 14-и сутринта на съвет, като поканиха за тоя извънреден случай и двама държавни мъже вън от кабинета: Пирочанец и Стоян Новакович. Предмет на съвещанието бе мълвата за абдикацията, за която се знаеше от австрийски източник. Съветът намери, че една абдикация, когато неприятелят е в сръбска земя, би била един позор за династията и една катастрофа за Сърбия, която щеше да бъде хвърлена неминуемо в гражданска война. Всички отидоха след това при кралицата. Тя ги прие разрошавена, като горко плачеше.^[1] Когато й се каза, че тя трябва да попречи на лудата мисъл за абдикация и по никой начин да не отива в Ниш, тя възрази, че нейният дълг е да се подчинява преди всичко на своя мъж. Най-сетне тя склони да отложи пътуването си до следующия ден. Милан викаше в Ниш и министрите, останали в Белград, но те не го послушаха, а определиха двама членове на кабинета: Д. Райович и Вукошин Петрович, които „да обяснят устно причините за тази привидна непослушност“. Те пристигнаха в Ниш към полунощ, на 14-и срещу 15-и, и до призори се съвещаваха с Гарашанина върху разговора, който им предстоеше с Милана. Сутринта, на часа 10½, когато сръбската армия при Пирот преживяваше своя съдбоносен момент, тримата министри се представиха на краля. Кралят седеше на един стол, изнемощял, смутен, обръщайки към тях едно апатично лице с подпухнали очи. Разигра се тогава една трагикомична сцена, от която Вукашин Петрович ни е дал в своите мемоари една чудесна снимка:

— И така — рече кралят с тих глас, — войската не ще да се бие! Моето правителство не ме слуша! Положението ми е много хубаво!

Райкович взе думата и каза причините, защо не са дошли всичките министри, а само те двамата.

След като ни изслуша мирно, кралят ни попита, дали знаеме защо ни е повикал?

— Не знаеме положително, но се догаждаме — рекох аз.

— Какво се догаждате? — попита кралят.

— Вий сте наумили да абдикирате — отговорих аз.

— Отгде знаете това?

— От телеграмите на Кореспондентното бюро.

— Да, аз съм решил да се махна. Аз съм крив за всичко станало и не мога повече да остана в тази земя — рече кралят.

Сега взе думата Гарашанин.

— Вие сте крал и баща. Нито като крал, нито като баща бихте посмели да сторите това, що сте наумили. Като крал не смеете, защото може да се появи гражданска война; като баща не смеете, защото не бива да оставите на сина си такова нещастно положение. Вие трябва най-напред заедно с нас да разчистите положението, пък после ще видим какво трябва да правим. За вашата абдикация не може да става и дума.

Едва свърши Гарашанин, кралят стана и му подаде една хартия, сгъната на четири, и рече:

— Ето ви и писмено моята абдикация. Никой не може да ме отвърне от тая постъпка.

Гарашанин побледня като мъртвец. Грабна хартията от кралевата ръка и без да я отвори, хвърли я далече от себе си. После с най-голямо възбуждение и треперящ глас рече:

— Каква абдикация, не ви ли е срам! Ние стреляме войниците пръсташи, а вие искате да бъдете династически пръсташ! Докато главата стои на раменете ми, от тази стая вие не можете да отидете никъде другаде освен право в Бела паланка, право при войската!

Гарашанин, току-речи, не можеше вече да диша, а камо ли да говори. Той се срути на един стол и дишаше, като че ли два часа е тичал без почивка най-бесен бяг.

Кралят гледаше с опулени очи и без да трепне, слушаше думите на своя пръв министър. Той взе от пода своята писмена абдикация, пристъпи към мене и ми я подаде.

Вукашин Петрович отказа да я приеме. Настанаха пререкания между двамата, които ние за краткост прескачаме.

Най-после кралят изложи като причина за абдикацията желанието му да предаде властта в ръцете на кралицата и наследника, а той да отиде при войската като неин командир.

Гарашанин каза, че и това не може да бъде, защото би било нещо като абдикация.

Райчович, който до сега мълча, захвана да се кръсти и заговори:

— О, хора! Ако това не гледах с очите си и не слушах с ушите си, не бих вярвал, че би могло да се случи.

Къде отивате, за бога, Ваше величество? Нима не виждате, че сто хиляди човешки глави са свързани с вас и вашия престол? И вие искате да хвърлите всичко това под нож? За какво? За този резултат от войната ли? А не говорих ли ви аз още когато се решаваше да загазим в тая война, че зло ще сполетим?

И сега, вместо да признаете, че сте сгрешили, и да се съветвате с приятелите как да се излезе от тая сплетня, вие искате да ни оставите, та да се колим като жълти мравки?!

Кралят очевидно недоволен от думите на Райчовича, отговори:

— Ами нима не видите, че съм пропаднал? Нима можете още да ме съветвате да остана на престола, когато държавата по моя вина е доведена до безизходно положение?

Аз му отговорих, че положението е наистина тежко, но ще се усложни още повече, ако той би абдикирал. С него, казвах аз, все още е възможно да извлечем държавата от нещастието, но без него ще пропадне всичко, дори и престолът.

И при това свърших — защо да се бавиме с тоя въпрос? Той е свършен. Вие трябва да останете на престола. По-добре да се договориме за мерките, които трябва веднага да вземем, за да се подобри злото положение, в което сме!

Кралят рукна да плаче. Полетя към Гарашанин, прегърна го и го целуна по челото. След това се окачи на моя врат и хълцайки, обля ми лицето със сълзи. Най-после спусна се към Райчовича, целуна го по лицето и му стисна ръката.

След като се поуспокои, той каза, че винаги е вярвал в нашето приятелство, но сега се уверил, че сме му вернопредани.

Искрено ли бе намерението на Милана да абдикира, или бе това една изкуствена аларма, за да разтревожи Австрия, един блуф, за да ускори нейната намеса във войната? Ако това бе една игра, то трябваше да се признае тя за много умела^[2]. Австрия не можеше да остане равнодушна спрямо съдбата на един човек, който олицетворяваше нейното прикрито господство върху Сърбия. Още на 14-и на граф Кевенхюлер, австрийски пълномощен министър в Белград, се пратиха инструкции да отиде в българската главна квартира и да наложи на княз Александра едно примирие^[3].

От формална страна намесата на Кевенхюлера изглежда ненормална. Естественият ред бе, щото Австрия да прави съобщенията си до българския княз чрез своя дипломатически агент в София. Ако изборът се спря върху Кевенхюлера, то е, от времето на своята голяма интимност с княза той познаваше неговите слаби страни и щеше най-добре да го подчини.

Кевенхюлер се яви в българската главна квартира едва на 16-и сутринта, след като Пирот бе вече превзет. На княза той говори отначало с мека форма. С приятелските си обръщения той искаше да извини това, което мисията му имаше неприятно и брутално. Най-напред той му говори за ужасите на войната, за жертвите от хора и за други хуманитарни съображения, които странно звучаха в устата на един човек, който бе величал всякога себе си за реалист и не бе може би лично чужд на Милановата авантюра. Князът отговори, че и той съжалява за нещастията на тая война, толкоз повече че той не я е предизвикал, но българите трябва да влязат в Ниш, тъй като в тоя случай Европа по-лесно би склонила на Съединението. Сега Кевенхюлер промени тона, заплаши: „Тогава аз съм длъжен да заявя на Ваше височество, каза той, че по пътя за Ниш вие ще срещнете войските на Австро-Унгария.“ После той добави, че влизането на австрийска войска в Сърбия би било сигнал за една руска окупация на България. „А това ще ви коства най-малко вашия трон!“ Какво е възразил князът, не е известно^[4], но след като изпроводи Кевенхюлера, той съобщи на офицерите си, че военните действия се преустановяват. Това съобщение произведе в главната квартира неприятно впечатление. Без съмнение ефектът щеше да бъде лош и в София, толкоз повече че поставен ненадейно пред един ултиматум без срок, князът не бе можал да се съветва с правителството си. Той не бе можал да вземе даже мнението на Цанова, който в тоя ден се намираше в Пирот, бидейки избягал от София, за да не отговаря на колективната постъпка на агентите за примирие. Настроението, с което Каравелов щеше да посрещне вестта за спирането на военните действия, много безпокоеше княза; затова той побърза да изпрати до него следнята депеша:

Предвид колективната нота на представителите на великите сили и на декларацията на графа Кевенхюлера, който ни се представи от страна на Господаря си и заяви, че ако ний напреднеме още един километър, императорско-австрийските войски ще преминат в Сърбия и следователно вместо сръбските войски ще срещнем австрийските и, най-после, като взех в съображението, че с победоносното си влизане в Пирот нашата военна чест е спасена и репутацията на войската ни е обезпечена, съгласих се да заповядам да се спрат неприятелствата (hostilites) и после да се открият преговори за условията на примирието.

Впечатлението в София бе наистина крайно неблагоприятно. След получаването на телеграмата на княза свика се веднага Министерски съвет на заседание. Каравелов изказваше своето недоволство със съответните му драстични фрази, жестикулирайки: д-р Радославов, по-въздържан наглед, бе също силно ядосан от наглата австрийска намеса. След заседанието Радославов изпрати до Илия Цанова една дълга депеша. След като му съобщаваше, че съветът се е събирал и че не е взел никакво решение, Радославов казваше:

Като сравнихме положението на двете воюващи страни, нам се показа не твърде бляскава перспектива, тъй като неприятелят държи целия Видински окръг, без града, и че това би послужило на посредниците за мярка на компенсация, взаимно изпразване — ние Пирот, те Видинско. Поради това съветът е на мнение да не губим от предвид всяка възможност за усилване Видинския отряд по време на примирието, защото ако неприятелят отхвърли условията ни, то да може да се изпъди из Видинско. Негово височество не е ли говорил с Кевенхюлер като как мисли за местата, които са окупирани от сърбите и при такова положение как може да се спира действието, толкоз повече когато българската войска е победител? Ние мислим, че за да можем да предлагаме условия, българската територия трябва да е очистена съвършено от неприятеля, инак едва ли ще може правителството да устои пред всеобщото желание и справедлива претенция на народа за териториално възнаграждение. Как мислите, ще има ли нужда г-н Каравелов да дохожда в Пирот? Според важността на работата, мислиме, той трябва да дойде и заедно да разгледате и решите въпроса. Според мен не трябва никога да се плашим от никаква интервенция.

По-добре осведомен върху международното положение, Цанов, напротив, се боеше много от една намеса. Най-много се безпокоеше той от енигматичното държание на Русия. „Ако Русия не е съгласна, телеграфираше той на Радославова, то няма съмнение, че тя ще иска сметка от Австрия; ако ли замълчи, тогава не зная какво може да се прави.“^[5] В заключение той съветваше крайно благоразумие.

В София обаче раздразнението продължаваше. Новината, че на 16-и вечерта, след като известието за примирието бе получено по всичките позиции на воюващите страни, Лешанин атакувал Видин през нощта чрез изненада и бомбардирал града, още повече възбуди духовете. Негодуванието бе насочено главно срещу Австрия, върху която падаше подозрение, че е устроила за сърбите тоя последен шанс да превземат Видин. Щом се получи телеграмата на капитан Узунова, която известяваше едновременно атаката на сърбите и нейната несполука, Каравелов изпрати д-р Радославова в австрийското агентство. Изглежда, че Бигелебен не е знаял нищо за неокачествимото поведение на Лешанина, но когато Радославов му заяви, че при едно ново нападение на Видин българите ще настъпят по цялата линия и ще вървят към Ниш, без да се спрат тоя път пред никакви заплашвания, той написа веднага една телеграма до правителството си и до вечерта получи тържествено уверение от Калноки, че сърбите ще съблюдават примирието. Въпреки гаранцията на Австрия съдбата на Видин продължаваше обаче да занимава министрите в София. „Господин Каравелов мисли, телеграфираше Радославов Цанову, че за Видин трябва да се изпрати поне един полк и догдето е още своевременно.“ Той прибавяше своето лично мнение, че „ако на България не се признава правото да продължава своите приготовления през време на примирието, тя да не се подчинява на него, понеже то е пристрастно, т.е. изключително в полза на сърбите.“

Цанов отговори:

Съжденията ви относително Видин са основни. Кевенхюлер обаче отказал да говори по други въпроси и по същество, а само се ограничил да каже волята на Господаря си… За усилване Видинско ще говоря тая вечер и ще ви съобщя резултата. Наистина, че българската войска е победителка и ний нямаше где да се опреме, първо, ако ни оставеха всесилните да работим самостоятелно и ако да бяхме по-добре приготвени било с храни, било с военни припаси. Позволете да премълча сега онова, което узнах днес по военното ни положение и по споразумението на Австрия с Русия. По дохожданието на Каравелова ще говоря тая вечер на Негово височество и на Стамболова, който днес беше за навеждание глава пред силното заявление на Австрия… Казвате обаче, че не трябва да се плашим от интервенция; г-ну Каравелову обаче е известно от едно писмо на Вошбърна, че на Австрия е дадена напоследне carte blanche. Освен това познато е, че всичките велики сили гледат да угодяват на Австрия, за да не стане сблъскване между нея и Русия, или да отстранят пропастта, която се готви нам и на Сърбия от двете поменати сили, очите на които са обърнати непрестанно на Изток. Не трябва ни най-малко да се съмняваме, че Австрия прави това със съгласието на Русия.

Едно споразумение по телеграфа бе много мъчно. Имаше много важни работи, които можеха само устно да се кажат. Цанов настояваше поради това Каравелов и Радославов да заминат незабавно за Пирот. Вечерта на 17-и той телеграфира на Радославова:

Оттук се вземат мерки, за да се докаже на Европа, ако ще да ни слуша и ако веч не е решено Австрия да завземе Сърбия, а Русия — България, че правото е на наша страна… Ражда се въпрос: трябва ли и може ли да продължиме войната? Между другите причини, които само устно мога да ви кажа, има и тая, че нашите аванпостове, които са нахлули доволно далече в Балканите, стоят гладни. Днес се очакваше 30 000 оки хляб, а това е храна само за един ден. Повтарям да кажа: елате с Каравелова.

В същата телеграма, писана към полунощ, Цанов добавяше, че князът е болен от простуда и че спи: безпощадна болест, от която той никога вече няма да се изцери и която ще покоси тъй преждевременно един млад и кипящ от сили живот.

Сутринта Каравелов и Радославов потеглиха за Пирот. Тук ги очакваха нови грижи. Румелийският въпрос, затихнал през време на войната, излизаше отново на сцената. Поражението на българите щеше да донесе едно разрешение на тоя трънлив въпрос; тяхната победа сега страшно го усложняваше: как да се наложи волята на Европа върху един победоносен народ и върху един княз, упоен от своята слава? Силите, заинтересовани във въдворението на statuquo-то, направиха на 13-и едно последно усилие. Тоя ден за последен път конференцията се събра на заседание. Прословутата резолюция, върху която се водиха толкова безплодни спорове и която Уайт тъй изкусно замедляваше, бе най-сетне готова: пет посланици бяха я одобрили предварително, само английският бе резервирал своето мнение. Когато тя се прочете в заседанието, Уайт заяви открито, че не може да я подпише. Резолюцията казваше между друго, че една смесена комисия от турски пратеници и от делегати на великите сили ще изучи нуждите на Румелия, като държи за тях сметка „в границите за Берлинския договор“. Предложението за анкета бе направено от самия Уайт; но той въставаше против предварителното ограничение на нейните резултати в рамките на Берлинския договор. Наистина, нотата, с която Портата бе свикала конференцията, гласеше, че разрешението на румелийската криза трябва да има за основа essentiellement Берлинския договор, но английското правителство превело тая дума със substantially, което значело „съществено“. Запитан върху смисълта, която Портата е давала на тая дума, Саид паша обясни, че тя разбирала, какво essentiellement значи integralement, т.е. всецяло. Посланиците не подеха тая филологическа разпра, защото ясно видяха зад нея твърдото решение на английския кабинет да не се присъедини към европейското действие в Източна Румелия. Те се разделиха, без да вземат никакво решение, предчувствувайки, че това им заседание е последно.

Под натиска на Австрия и на Русия обаче Портата реши да изпрати двама делегати в Румелия, без да чака съгласието на Англия. Уайт, предизвестен за това й намерение, протестира енергически, но тоя път не биде чут. На 18 ноември вечерта двама високи сановници, Лебиб ефенди и Гадбан, потеглиха за Пловдив, придружени от Проданова, берберин на султана, българин, родом от Габрово, но преселен отдавна в Цариград. Каравелов телеграфира на пловдивския окръжен управител, П. Димитрова, да посрещне любезно пратениците на Портата, но да ги третира като частни лица. Едновременно с това управляющите руското и австрийското консулства^[6] и италианският консул се явиха при Димитрова в униформа, без да седнат, и като му съобщиха за решението на петте Сили в конференцията, поканиха го да направи на турските делегати официален прием. Димитров отговори на консулите, че воденето на дипломатическите отношения е вън от неговата компетентност и че ако Силите или Турция имат да правят някакво съобщение, те могат да се отправят в София. Руският управляющ Игелстром забеляза тогава на Димитрова, че софийското правителство е революционно и че той като префект на румелийското време представлява в тоя момент Пловдив законно установената власт. „Вий забравяте — каза Димитров, — че аз не съм вече никакъв румелийски префект, тъй като съм положил клетва за вярност на Негово височество княз Александър.“ Игелстром слушаше тия възражения с голямо нетърпение. Той бе побледнял и гласът му, издигайки се високо, трепереше. „А вий, г. Димитров — каза той, — да не забравяте, че 70 000 турски войници стоят на границата и чакат заповед да навлязат в Румелия. Вий искате съединение с княжеството, а ще имате съединение с Одринския вилает.“ При тая угроза излезе из търпение и Димитров, човек, крайно благоразумен по обикновеному. „Това трябваше да ни кажете по-рано — възрази той на Игелстрома, — но тогава руските консули бяха най-големите агитатори за Съединението.“ Това обвинение, хвърлено в такъв момент, в присъствието на консулите, бе много дръзко. Настъпи една минута на тягостно мълчание, която за всички се видя безконечна. След това Игелстром си излезе, без да отговори, сподирен от колегите си, онемели като него.

Новината за пристигането на турския делегат се пръсна в града още от сутринта и будеше силно вълнение. Вечерта се свика в митрополията голямо събрание от граждани, за да размислят върху положението. Дойде да присъствува и Игелстром. Той и тук повтори заплашването си, че турците ще навлязат, но някои от присъствуващите му отговориха рязко, че е по-добре една турска окупация, нежели възвръщане на statuquo-то. Само Найден Геров^[7], бивш руски чиновник, сега руски пенсионер, поддържаше мнението на консула. Всички други заявяваха, че областта няма да се съгласи на едно разединение, па даже и да я потопят в кръв.

Другите народности в Пловдив се държаха коректно, с изключение на гърците, които не криеха своята радост пред перспективата, че може да навлязат турски войски. Рано още те отидоха на гарата да посрещнат султановите пратеници. Всички гърци, даже елинските поданици, бяха си турили фесове по тоя случай. Бе изявил желание да отиде на гарата и гръцкият владика, но Димитров постави пред вратата му двама стражари със заповед да не го пускат да излезе.

Тренът идеше от Цариград на часа 4½ след пладне, но той не пристигна на определеното време. Минаха се час, два — нищо. Посрещачите чакаха напразно до часа 9½ през нощта, сетне един по един се разотидоха. Когато гарата опустя, тренът пристигна; той бе закъснял нарочно по разпореждане на Димитрова, който искаше да предотврати всякакви манифестации.

Един пристав посрещна делегатите, но като се преструваше, че се е намерил на гарата случайно; впрочем той се отнесе спрямо тях като към високопоставени чужденци, за чието официално качество нямаха никакво осведомление. Делегатите се установиха на хотел „Петербург“, крайно изненадани от това съвършено игнориране на властите и смутени малко при мисълта, че се намират вече в една страна на революционно състояние. Безпокойството им бе толкова по-голямо, че безценният Чардафон, който пазеше с една рота турската граница, след като бе посрещнал с всевъзможни театрални почести и бе нагостил султановите хора (от побуждения на висока дипломация!), бе взел настрана Проданова, който му се падаше малко братовчед, и бе му пошепнал: „Къде сте тръгнали вие по това опасно време? Не знаете ли, че може би народът ще ви пребие? Аз за тия турчуля не ща да зная, но за тебе ми е жал. Затова гледай да не се бавиш много-много в Пловдив, ами, щом ти се удаде, изфирясвай!“ Ни жив, ни мъртъв от тия Чардафонови предупреждения, Проданов ги съобщи на двамата си другари. Те си ги припомваха сега в студената и мрачна ноемврийска нощ и зли предчувствия ги наваляха.

Когато сутринта делегатите тръгнаха да правят визита на консулите, тяхната тревога още повече се увеличи. Градът представляваше наистина стан на някаква опереточно-свирепа войска: по улиците демонстрираха пъстри групи от доброволци, облечени във всевъзможни костюми с военно-опълченска претенция, препасани с патрондаши и въоръжени с оръжия от най-разнообразни системи. Някаква враждебна манифестация към делегатите те не направиха, но с виковете си те даваха да се разбере, че тук кръв ще се лее. Лебиб и Гадбан намериха консулите песимисти; само Игелстром ги насърчи, но и той не скри от тях сериозността на положението. Между туй и една депутация от граждани отиде да обиколи консулствата. Руският управляющи повтори пред нея своето заплашване с турска окупация^[8]. Заплаши ги с неприятни последствия за страната и австрийският консул. Италианският консул посъветва гражданите да се срещнат с делегатите и да им изкажат народните желания, но прибави, че няма никакви наставления да твърди, че можели да навлязат в областта турски войски. Френският консул заяви също, че не е получил от своето правителство никакво известие за изпращането на турски делегати; той обаче даде съвет да се избягват всякакви стълкновения с Турция. Най-насърчителен прием делегацията намери у английския консул. Мистер Джонс бе една крайно оригинална личност. Подир обед той бе редовно пиян, но до пладне имаше необикновена дълбочина в идеите и в тоя полуден на трезвеност той пишеше до правителството си рапорти, които са образци на ясност и на документация. Той бе схванал отведнъж, че румелийският преврат може да стане в ръцете на Англия едно силно оръжие срещу руските интереси в Изток, и може би неговите сведения да не бяха чужди на благосклонния обрат, който взе английската политика спрямо България. Участник в Кримската война, гдето е получил няколко рани (той бе произведен капитан пред Севастопол), Джонс мразеше Русия и преследваше нейното влияние с всичката си упоритост на своята раса. През всичкото време на румелийската криза той ободряваше националистите, повтаряйки им, че Русия е безсилна да им повреди и че Турция няма да предприеме никаква военна намеса. Когато Игелстром почна да говори за турска окупация, Джонс каза на Ив. Стояновича и на другарите му от комитета: „Не бойте се. Докато Кямил паша е садразамин, нито един войник няма да мръдне на границата.^[9]“ На депутацията от гражданите той препоръча да не се тревожи от никакви угрози, да не влиза в разправии с делегатите, но да им се каже ясно какви са желанията на областта.

Подиробед Лебиб ефенди и Гадбан се представиха пред Димитрова. И те направиха съобщението за своята мисия по тържествен начин, прави. Димитров отклони всеки официален разговор с тях, като им повтори съображенията, които бе развил миналия ден пред консулите. Двамата делегати се погледнаха плахо, пошушнаха си нещо и излязоха в коридора. Подир няколко минути те се върнаха отново и попитаха Димитрова дали могат да се разговарят с него като частни лица, на което управителят се съгласи охотно. Колкото официалният спор бе студен, толкова частната беседа бе сега любезна. Лебиб ефенди^[10], председател на касацията, бе от старите турци: чистосърдечен, добряк, естествено надарен с великодушния инстинкт на едно владетелско племе. Той си откри съвсем сърцето. „Преди да замина — каза той, — имах аудиенция при н. величество султана и той ми каза, че обича българите като свои деца и че е готов на всички отстъпки за тяхното щастие, само кръв да не се пролива.“ Гадбан — дебела водевилна фигура, с изкуствен нос от мукава — бе лукав сириец, който минаваше за шпионин на Илдъза. Той още по-осезателно даде на Димитрова да разбере, че е възможно да се постигне едно споразумение със султана, който много обичал княз Александра. „Ако толкова много го обича — забеляза Димитров, — нека го назначи тогава генерал-губернатор на Румелия и да се реши въпросът.“ Делегатите се отнесоха симпатично към това внушение и обещаха да го предадат в Цариград. Но те настояваха пак да изпълнят мисията, за която бяха дошли: да разпръснат една прокламация до населението, която те бяха донесли в шест сандъка^[11], и да убедят населението да приеме поне за няколко месеца специалния комисар Джевдет паша, секретарите на когото бяха стигнали в Одрин. За прокламацията Димитров отговори, че не може да позволи нейното разпространение поради военното положение; колкото за Джевдет паша, той каза, че никога населението няма да го допусне в Румелия. „Вижте сами“ — каза им той, като посочи към улицата, отдето се издигаше една ужасна врява от хора, дошли на големи тълпи да протестират против самото присъствие на делегатите при префекта. Димитров посъветва тогава своите гости да отидат в България, за да се споразумеят с княза и с министрите му. Лебиб и Гадбан още същия ден поискаха разрешение от Портата да заминат за София.

Между туй манифестациите в града продължаваха. От цялата област пристигнаха депутации, които живописецът Антон Митов^[12], тогава телеграфист, водеше пред консулствата. Самите консули почнаха силно да се безпокоят за реда в областта. На 24 ноември турските управляющи, австрийският консул Погачер, италианският консул Карпани, имаха съвещания с Лебиб ефенди и Гадбана върху поведението, което трябваше да държат последните. Една бърза размяна на мисли доведе всички до заключението, че би било опасно да се настоява пред населението за възвръщане на прежния ред. Тримата консули и делегатите съставиха тогава един протокол, в който казваха, че разпространението на прокламацията било неуместно, защото областта би могла да бъде хвърлена по тоя начин в пълна анархия. Същия ден Лебиб ефенди се върна в Цариград, за да докладва лично на султана, а Гадбан замина за София, за да заеме мястото на турския комисар Нихад паша, който бе току-що отзован.

Докато румелийският въпрос вземаше тоя благоприятен обрат, в Пирот работите се усложняваха. След спирането на военните действия двете воюващи страни трябваше да сключат примирие. Преговорите вървяха обаче твърде зле. Сърбите предлагаха: 1-во, войските да останат на позициите, респективно заемани от тях на 16 ноември; 2-ро, никакви части да не бъдат пренасяни от едно място на друго; 3-то, ако е възможно, войските да се оттеглят всеки в своя територия; 4-то, примирието да трае до 1 януари. Князът постави от своя страна следните условия: 1-во, сърбите да напуснат българската земя; 2-ро, българските войски да останат на позициите, заемани от тях в деня, когато Кевенхюлер спря военните действия; 3-то, веднага след подписването на примирието двете правителства да назначат делегати по преговорите за мир. За мир сърбите сега обаче не искаха да приказват. Може би у тях бе останала една смътна надежда, че при едно подновяване на войната шансовете ще минат на тяхна страна. Повикването на генерал Хърватович, сръбски министър в Петербург, за главнокомандующ на войските, сключването на един нов заем във Виена, големите военни поръчки, направени набързо, показаха, че хипотезата за едно ново сръбско нападение не бе изключена. Във всеки случай Гарашанин държеше много, щото това неопределено положение, което не бе вече война и не бе още мир, да се продължи, надявайки се, че в една Румелия, останала без войска, Силите по-лесно ще могат да възвърнат statuquo-то.

В това време наистина върху Портата продължаваше да се упражнява голям натиск, за да направи поне една военна демонстрация на румелийската граница. Най-усърдна бе в това отношение Австрия. На една официална вечеря в Ballplatz^[13] (24 ноември) Калноки казваше на управляющия английското посолство Филипс: „Не забравяйте, че зад гърба на своите делегати (в Пловдив) турците имат 200 до 300 хиляди войници и че английската армия няма да иде да се бие за румелийската кауза.“^[14] Английското правителство имаше обаче основание да не се безпокои много от тия заплашвания. Силното влияние на Уайта пред султана и върху Портата осуетяваше всичките маневри на трите континентални империи^[15]. Към политиката на английския кабинет не закъсняха да се присъединят сега Франция и Италия,^[16] традициите на които не им позволяваха да участвуват в едно грубо насилие над съвестта на една народност^[17].

Княз Александър, редовно осведомяван от Ласелса върху борбата на влияния, която се водеше в Цариград, бе вече успокоен относително намеренията на Турция, но състоянието на войската бе мъчно; времето продължаваше да бъде мъгляво и мразовито. Отзивчивата и благородна душа на княза се терзаеше неизказано от страданията, на които бе подвергната войската; депешите, които изпращаше по тоя повод в София, носят дълбок и болезнен акцент.

Между туй преговорите между двете воюващи страни се прекратиха съвсем: на последните български предложения сърбите не дадоха никакъв отговор. Това мълчание увеличи подозренията, че Милан се ползува от наложеното от Кевенхюлера примирие, за да поднови войната с повече шансове. От Букурещ Начович, обикновено добре осведомен, телеграфираше, че Сърбия прави големи военни приготовления. От Виена идеха по частен път същите безпокоителни сведения. В българската Главна квартира в Пирот владееше поради всичко това голямо напрежение на духовете; от целия стан се издигаше буен повик, за да се тури край на това ненормално положение, което изтощаваше победителя, даваше възможност на победения да се окопити и унищожаваше постепенно моралните резултати на една война, спечелена с толкова героизъм. Трябваше в най-къс срок България да се реши на едно от двете: или да принуди сърбите да приемат нейните условия, или да продължи настъплението. На един голям военен съвет, свикан в Пирот, князът постави ребром следната дилема.

В тоя съвет, разказва д-р Радославов, бяха всичките военачалници; от цивилните присъствувах само аз. От офицерите с голяма енергия се изказа в полза на едно продължение на войната кап. Рачо Петров, който твърдеше, че сърбите не са вече в състояние да окажат никакво съпротивление и че нашите войски, които влязат в Ниш и се настанят на удобни квартири, ще могат да чакат по-лесно дипломатическата развязка на войната. Аз подкрепих горещо мнението на Рачо Петров. У другите висши военни обаче преобладаваше идеята, че трябва да се избегне по всеки начин едно възобновление на войната, тъй като ние сме нямали вече муниции, когато сърбите щяха да получат от Австрия и оръжие, и припаси, и пари. Когато военните станаха да си отиват, князът ми направи знак да остана. Насаме той ми каза, че главната причина, заради която той искал да ускори мира, произлизала от големи ежби, които се били появили между военачалниците. Гуджев бил много огорчен, задето командата над войската му била отнета, за да се даде на Николаева; около Гуджева били групирани някои амбициозни офицери, които се считали онеправдани; тъй щото началствующите на войската били разделени на два лагера — нещо, което можело да бъде фатално в случай на подновяване на военните операции.

Князът, както всякога, се люшкаше между двете течения: ту прекланяше глава пред политическите съображения, ту се предаваше на войнишкия си инстинкт. На 1 декември той телеграфира в София: „Отговорете ми веднага дали да вземем мерки, за да подновим утре, на пладне, военните действия.“^[18] Цанов прати тая депеша на Каравелова, питайки го: „Кажете, моля, какво да правя?“ Не личи от съществующите документи какво е отговорил Каравелов,^[19] но през нощта, срещу 2-ри, на часа 11, Цанов телеграфира на княза, че писал на австрийския агент Бигелебена, какво „поради приготовления на Сърбия, нейното недобросъвестно поведение и невъзможността повече да стои в неопределено положение“ България ще поднови войната. Цанов настояваше пред Бигелебена да му отговори на другия ден до пладне. В дадения срок получи се наистина от Калноки успокоителен отговор, вследствие на който Бигелебен писа лично и конфиденциално на княза: „Ваше височество, може да се основавате на това, че Сърбия няма да продължава войната и че ще сключи мир, ако и да не можем да Ви съобщим това формално.“ В същото време и други сили действуваха пред княза в миротворна смисъл. На 2-ри декември князът съобщаваше на Цанова: „Телеграфират ми: Свършвайте колкото се може по-скоро със Сърбия, за да имате свободни ръцете си в Румелия.“ По всяка вероятност тоя съвет е изхождал от английския двор, с който княз Александър бе през цялото време в съобщение.^[20]

Между туй, виждайки, че оставени една срещу друга, двете воюващи страни не само няма да дойдат до никакво споразумение, но поради постоянното им взаимно възбуждение могат един ден да подновят войната, Европа счете за нужно пак да се намеси по-ефикасно. По предложение на Австрия назначи се една международна военна комисия^[21], която замина за Пирот, за да определи условията за едно примирие. Сърбия се покори безропотно на тази общоевропейска инициатива; българското правителство обаче я прие с изрични резерви. В една отлично съставена окръжна нота — в която личи, както в цялата дипломатическа преписка на княжеството от тая епоха, вещата и гъвкава маниера на Вернаца — Цанов казваше: „Ний чакахме с пълно основание да видим великите сили да се произнесат върху въпроса, кои именно условия, сръбските или българските, отговарят на положението, придобито в тая война, респективно от воюващите; с други думи: дали на победоносна България се пада да се склони на сръбските условия, или на победена Сърбия да приеме българските?“ В заключение Цанов предлагаше: 1) в международната военна комисия българският делегат да бъде приет на равна нога със сръбския; 2) каквото и да стане, Силите да не допуснат на Сърбия да поднови неприятелските действия и да я принудят да изпразни в най-къс срок територията на княжеството.

Нотата на Цанова бе от 3 декември. На другия ден Калноки отговори, че във военната комисия няма да има нито български делегат, нито сръбски; че в кръга на своята компетентност тая комисия ще вземе акт от победата и от поражението и че великите сили ще употребят всичките си усилия, за да не допуснат едно продължение на войната^[22]. Но и след тия уверения българското правителство остана твърдо на своите условия. Тогава великият везир телеграфира на княза да се покори на Силите, обещавайки, че българските победи ще бъдат взети под внимание. От друга страна, агентите на Австрия, Русия, Германия и Италия отправиха до Цанова една колективна нота, в която го питаха: „Българското правителство мисли ли да се подчини на решенията на международната военна комисия, натоварена да изработи условията за примирието — да или не?“

Докато се водеха без положителен резултат тия преговори с Цанова, военните делегати пристигнаха в Пирот и на 6-и почнаха заседанията си. На 7 декември те се представиха на княза, който им съобщи, че правителството му още не е решило да се подчини на техните решения. След тоя категорически отговор те си излязоха; с княза остана само германският делегат подполк. граф Ведел, който заяви сурово на княза: „Ний сме дошли тук да заповядваме, а не да преговаряме.“^[23] В това време в София агентите на четирите сили настояваха за отговор. Но и от дилемата на тяхната нота Цанов съумя да се изплъзне: той заяви, че България ще се преклони пред делото на комисията, но напомни същевременно обещанието на Австрия и на великия везир, че за победата ще се държи сметка, като изтълкува тия думи в смисъл на едно задължение на комисията да принуди сърбите да се оттеглят от Видинско и да остави нашите войски в Пирот като гаранция за дължимото военно обезщетение.

В пет кратки заседания комисията свърши успешно своята задача. Тя реши: 1) примирието да трае до 17 януари 1886 г. и да се продължи по право, в случай че дотогава не се сключи мир; а ако след тая дата една от воюващите страни наруши примирието, то да бъде длъжна да го денонсира десет дена по-рано; 2) войските да се оттеглят всяка в своята територия, най-напред сръбските, като победени, а сетне българските; 3) границата да служи като за демаркационна линия, като се образува една неутрална зона, обемаща по три километра навътре в територията на двете държави. Четвъртата клауза се отнася до размяната на пленниците, а петата постановяваше, щото безотлагателно да се назначат делегати за сключване на мир.

На 9 декември бидоха поканени да участвуват в заседанието и делегатите на воюващите страни: кап. Панов от българска страна, полк. Топалович от сръбска. Когато се четеше решението на комисията, един сръбски офицер донесе на Топаловича една депеша. След като се свърши прочитът, Топалович заяви, че депешата, която е получил, му заповядва да подпише примирието само ad referendum. Но председателят му забележи, че Сърбия се е задължила по-рано да приеме решението на комисията, и Топалович се видя принуден да подпише текста без уговорки.

Кое бе предизвикало тази депеша в последния час? — пише сръбският историк Слободан Йованович. — Нашето правителство бе склонило на международната комисия преди българското, и то без никакви условия. Като узна подир това, че българското правителство поставило някакви условия, нашето правителство се разкая защо и то не е постъпило по същия начин; оттам и онази негова депеша до Топаловича. Когато стана отговорът на Топаловича (че е подписал примирието, б.н.), граф Кевенхюлер се затече в двора (в Ниш). Той бе свидетел на страшния гняв на Милана и Гарашанина. И двамата бяха против примирието поради клаузата за сключване на мир. Те намираха, че комисията не трябвало да внася такава клауза в примирието, тъй като тя се отнасяла до един политически въпрос, а нейната компетентност се простирала само над военните въпроси. От 8 часа вечерта до 3 часа сутринта Кевенхюлер им доказвал, че комисията не е излязла от своята компетентност. Когато доводите не помагаха вече, той им заяви категорически, че ако те не се съгласят за сключването на мира, Австрия ще затвори границата си и няма да допусне нито една граната за Сърбия. Тогава Милан пита телеграфически кралица Наталия какво мисли тя по тази работа. Кралицата мислеше, както кралят. Най-сетне Кевенхюлер предложи да се вика генерал Хърватович и щом старият войн каза, че трябва да се приеме решението на комисията, крал Милан и Гарашанин се съгласиха да не се противят на него^[24].

Българският делегат не подигна против решението на комисията никакво възражение. Предварително княз Александър бе поискал телеграфически от Каравелова да му разреши да даде на Панова инструкции за подписването на установения от комисията текст. Тази телеграма, която се намира в архивата на Министерството на външните работи, обезсилва съвсем упреците, които политическите приятели на Каравелова хвърлиха по-късно върху княза, обвинявайки го, че той се подчинил своеволно на едно неизгодно за България решение на Силите.

ІІ

Преговорите за мир, които трябваше да последват непосредствено след решението на военната комисия, бяха замедлени от някои формални препятствия — преди всичко от един спор между княжеството и Турция по въпроса за тяхната респективна компетентност.

Няколко дена след като намесата на Кевенхюлера спря военните действия, великият везир телеграфира на княза, че само Турция като сюзеренна държава имала право да води преговори със Сърбия, и поиска от него да му съобщи „най-подходящите условия за окончателното въдворение на мира“. Княз Александър отклони доста рязко тази намеса на Портата. Подир пет дена Кямил паша му изпрати втора телеграма, с която му известяваше, че му изпраща Маджид паша, висш чиновник от Министерството на външните работи, за да се споразумее с него върху основите за един мир. Тоя път князът отговори, че няма нужда от никакъв делегат на Портата, тъй като условията, които той мисли да предложи на Сърбия, не нарушават в нищо постановленията на Берлинския договор. На края на депешата си князът забелязваше, че посредничеството на Турция е толкова повече излишно, че тя не счете за нужно да вземе като сюзеренна държава никакво участие във войната.

Въпреки тоя отказ Маджид паша потегли за София. Князът, който не искаше да дразни султана, с когото беше посредством Гадбан ефенди в преговори по румелийския въпрос, даде инструкции на Цанова да посрещнат пашата с извънредни почести. Лично той го покани в Пирот, но не като делегат, а за да се разговори с него за положението. Маджид бе добър и наивен турчин; великолепният прием, който намери в София, депешата, с която князът му предлагаше половината от квартирата си в Пирот, всичко това затрогна у него струните на източното тщеславие. Той пишеше на Цанова: „Благородството на сърцето у вашия славен княз няма нищо друго равно на себе си освен неговия героизъм.“ Маджид бе приготвил една реч, пълна с ласкателства в турски вкус, и искаше непременно да я прочете на княза; Цанов се стараеше да го отвърне от това намерение, казвайки му, че в Пирот няма условия, за да му се даде тържествена аудиенция. Маджид се помири най-сетне от тази необходимост, но не без меланхолия. В Пирот той още повече се привърза към княза, който на 12 декември телеграфираше Цанову, че Маджид „arrangera l’Union“.^[25]

На 13 декември князът издаде до войската една къса прокламация в наполеоновски стил, написана от Стамболова, и на 14-ти се върна в София начело на полковете, които се бяха били най-юнашки във войната. Какво е било посрещането на младия княз в столицата му, сега мъчно можем да си въобразим: свещеният възторг на народите, които чествуват своите победоносни войски, не се поддава на описание. Като мина през триумфални арки и изслуша многобройни речи, князът се отправи към църквата „Св. Крал“, гдето се служи благодарствен молебен, направи сетне преглед на върналите се полкове, построени на Александровския площад, и подир това се оттегли в двореца, за да приеме дипломатическото тяло. През цялото време, бележи Ласелс в своя рапорт, радостният вик на множеството не утихнал.

Бодрият вид на войската, разказва д-р Радославов, поразяваше чуждите дипломати. Понеже много офицери и войници бяха си направили гугли от овча кожа и бяха брадясали, те имаха изглед на някакви варварски ордия. Нещо странно вееше от тях, някаква разрушителна ярост като у старите българи, които описват гръцките историци. Маджид паша, който бе до мене, когато двата полка дефилираха, ми пошепна: „Добре, че тия юнаци не се отправиха към Цариград, защото не вярвам да можеше някой да ги спре.“

Признаването на Маджид паша беше сега безопасно, тъй като всяка възможност за едно турско-българско стълкновение бе изключена; напротив, начеваше се между двете държави една ера на приятелство, която за дълги години остана ненарушима. От Цариград Гадбан ефенди се бе върнал с едно конфиденциално съобщение от султана до княз Александра и с едно писмо от великия везир — и двете предвещающи едно близко разрешение на румелийския въпрос.

Между туй преговорите за мира още не бяха започнати. Атмосферата в Изток продължаваше да бъде силно наелектризирана. Войнствените манифестации продължаваха в Атина; сърбите открито говореха за близък реванш; в България владееше голямо възбуждение срещу Европа, която нито бе признала Съединението, нито бе дала санкция на победата. От своя страна Турция бе успяла вече да дигне на крак своите пълчища. Оставаше да се яви някакъв повод — някоя от тия случайности, които изобилствуват в историята на Източния въпрос, — и една общобалканска война можеше да избухне ненадейно. За да предотврати всяка изненада, която би поставила на дневен ред палящите въпроси за турското наследство, Гирс лансира пред Силите идеята за една колективна постъпка в София, Белград и Атина, имеюща за цел демобилизацията на трите държави. Представленията нямаха никакъв успех. Гърция отхвърли категорически европейската намеса. В една нота, в която има твърде много литература и — за една победена държава — едно странно високомерие, Гарашанин заявяваше, че Сърбия не може да послуша съвета на Силите, когато положението е още забъркано и никакви преговори за мир още не са започнали. Само България прие да разпусне запаса, но с условие, че Сърбия ще бъде задължена също да демобилизира и че Силите ще гарантират, какво княжеството няма да бъде отново нападнато. Практически и българският отговор се свеждаше към един положителен отказ. Тогава с една обща нота до Гърция, Сърбия и България Силите заявиха, че ако избухне нова война на Балканския полуостров, те ще вземат страната на нападнатата държава, която и да е тя, и че няма по никой начин да допуснат никакво териториално изменение на воющите (19 януари). Гарашанин отговори просто, че взема акт от това заявление; същевременно Сърбия продължаваше своите военни приготовления, купувайки оръжия, натрупвайки сено за кавалерията, храна за войската, давайки въобще вид, че е решена отново да изпита своите сили.

Сега е известно, че всичко това бе един обикновен блуф на Милана, но в тоя момент впечатлението бе много обезпокоително, толкоз повече че към сключването на мир не бе още направена никаква стъпка. До средата на януари между европейските кабинети се води преписка върху мястото, гдето ще се съберат делегатите. Българите, като победители, настояваха за София; Турция, като сюзеренна държава — за Цариград; Сърбия не искаше нито едното, нито другото. По предложение на Бисмарка изборът се спря най-сетне върху Букурещ.

Преговорите се почнаха на 23 януари. Делегатът на Сърбия бе Чедомил Миятович^[26], известен дипломат и писател; княжеството бе представено от Маджид паша, като пълномощник на сюзеренния двор, и от Ив. Гешов, директор на Народната банка.

Още от първите заседания се забеляза — по настроението на делегатите, — че сключването на мира ще бъде предшествувано от упорита дипломатическа война. За да отстранят мотивите за нови конфликти между воюващите страни, европейските кабинети ги предупредиха, по предложение на Русия, че преговорите в Букурещ не трябва да засягат политическите въпроси, отнасящи се до Берлинския договор и зависящи от Европа. Но явиха се и без това други мъчнотии. Каравелов бе дал на Маджид паша и на Гешова инструкции да искат едно военно обезщетение от 29 милиона; той определяше даже начина, по който тази сума трябваше да бъде изплатена, и гаранцията, която щеше да иска от Сърбия: окупацията на Пиротски окръг или поръчителството на някоя от великите сили. Миятович пък настояваше да се помести в договора един член, чрез който България да се задължи да сключи веднага след мира търговска спогодба със Сърбия, условие, доволно чудновато от страна на една победена държава. Европа посрещна зле претенциите и на двете страни. Представителите на великите сили в Букурещ се споразумяха да телеграфират на своите правителства идентично мнение, за да се действува в София и Белград^[27]. На княз Александра се каза да се откаже от всяко обезщетение, за да спечели благоволението на Силите по румелийския въпрос^[28]; а в Белград Милан биде предупреден сурово от Австрия да не създава изкуствени препятствия за възстановяването на мира: от страна на държавата, която бе спасила Сърбия от пълен разгром, предупреждението бе уместно — и то бе чуто.

С това не свършиха трудностите. Тщеславието на Гарашанина търсеше да добие на всяка цена някакъв привиден успех, някоя илюзорна победа от думи. За да удовлетвори тази риторическа амбиция, Чедомил Миятович представи като проект за договор следния единствен член: „Мирът, прекъснат на 2 ноември 1885 г., между Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор, която ще стане в Букурещ на…“ Маджид паша предложи от своя страна един проект за единствен член, който почваше с думите: „Мирът и приятелството между Кралство Сърбия и Княжество България се възстановяват и пр.“ Тази дума „приятелство“, която можеше да означава най-много възобновление на дипломатическите отношения между двете страни, Гарашанин не искаше да я приеме, отхвърляше я с една нервозност, с една злоба, с едно язвително високомерие, които поражението не обяснява достатъчно и които се дължеха на някакво болезнено честолюбие на актьор, освиркан на голямата историческа сцена на войната: в своята наранена суета не бе ли намислил той да иска, щото в увода на договора за мир да се отбележи непременно положението на България като васална държава?

Страстното упорство на Гарашанина против употреблението на една дума, която значеше само това, че двете държави ще уважават взаимно границите си, предизвика в София голямо раздразнение. Княз Александър заяви на Ласелса, че поведението на Гарашанина съставлява обида, която при обикновени обстоятелства би оправдала едно обявяване на война. Сръбският историк на войната Слободан Йованович пита по тоя повод: защо тогава княз Александър, който се считаше за победител, понесе тая обида?^[29] Въпросът е оригинален; неужели България трябваше да поднови войната, за да отговори достойно на литературното предизвикателство на Гарашанина? Въпросът на почтения сръбски професор става съвсем странен, като се напомни заплашването на Кевенхюлера, че българите ще срещнат по пътя за Белград австрийски войски…

Моментът бе впрочем много сериозен, за да може княз Александър да се изкуси от желанието да се разправи с многоглаголивия фантазьор, който ръководеше сръбската външна политика. Вътрешното положение на България бе много забъркано. Начинът, по който стана примирието, безплодността на преговорите в Букурещ, неизвестността, в която се намираше страната върху съдбата на Съединението, поддържаха в духовете растящо безпокойство. Вследствие на военното положение не се издаваха вестници и публична борба не се водеше; затова пък устната агитация се ширеше, ядовита, недобросъвестна, алармистическа. Русофилите преувеличаваха систематически опасностите на положението и за всичко държаха отговорен княза. На един кореспондент на Новое время, който се подписваше „Русский странник“, Цанков заявяваше: „Додето тук князува Батенберг, България ще бъде във вечен смут.“ Някогашният твърд националист, озлобен сега от събитията, добавяше: „Аз съм убеден, че без да се гледа на нашите успехи, или Русия ще трябва да застави Турция да влезе в Румелия и сама тя да влезе в България, или, което ще бъде по-популярно, Русия ще влезе сама, със своите войски, в двете страни.“^[30]

Положението на княза се усложняваше и поради раздорите, които владееха в самата управляюща партия. Отношенията между Каравелова и авторите на румелийската революция се бяха изострили до крайна степен: бившите членове на комитета искаха да се слуша и тяхното мнение по държавните въпроси, а Каравелов ги пренебрегваше по най-демонстративен начин. От Пловдив идеха до Стамболова и Радославова постоянни оплаквания срещу Каравеловото поведение. Една телеграма, отправена до Радославова^[31], гласеше:

Положението тук е много сериозно. Негодуванието против сключеното примирие и против хладнокръвието на софийското правителство към тукашното население взима силни размери. От друга страна, незаплащането поне част от тукашната реквизиция и държанието на военна нога 60 000 души румелийци правят положението толкова заплашително, щото възможна е една силна реакция. Събранието^[32] непременно трябва да се свика. Между тем г. Каравелов игнорира съвършено тукашното положение. Днес дойдохме и желаем чрез вас да кажем на г. Каравелова, може би и за последен път, че ако той не отговори на вчерашните запитвания^[33] на централния комитет и не склони да се свика общо Народно събрание, ние и приятелите ни, върху чиито глави ще паднат резултатите на една реакция, ще бъдем принудени сами да вземем инициатива и мерки, които могат да предизвикат една нежелателна борба с правителството, която ще има твърде гибелни последствия за общото отечество. Поведението на г. Каравелова е крайно осъдително. Молим, напомнете му, че хората, които рискуват със своите глави, са решени да вървят до крайност в това направление, нещо, което го изискват не само интересите на отечеството, но даже и чувствата на самосъхранение… Кажете дядо Славейкову, Стамболову, Петкову и на останалите приятели, че те ще бъдат отговорни пред историята, в случай че нашето дело претърпи някое поражение…

Телеграмата бе подписана от Захари Стоянова, Ив. Стояновича и Д. Ризова. По театралността на някои фрази личи, че тя е плод на Ризовото перо. Каравелов, когото този род словесност безкрайно дразнеше, не взе предвид заплашванията, нито отговори на зададените въпроси. Трябваше сам князът да отиде в Пловдив — с изричното съгласие на Кямил паша, — за да усмирява възбудените румелийски офицери: конфликтът обаче продължаваше негласно, раздразняван постоянно от нервозните похвати на Каравелова.

Към тия трудности на вътрешното положение трябва да се прибави и натискът на Силите, за да се ускори сключването на мира, а тъй също и необходимостта да се постави на дневен ред пред европейските кабинети въпросът за Съединението; тия мотиви заставиха княза да се съгласи на един договор, който съобразно с амбицията на Гарашанина се състоеше само от един член и не говореше за приятелство.

Мирът бе подписан на 19 февруари — датата на Санстефанския договор.