Джошуа Слокъм
Сам около света (5)

Пета глава

В понеделник, 25 август, „Спрей“ отплава от Гибралтар напълно доволен от отклонението, което беше направил от курса си. Един влекач от флотата на нейно величество го извлече в зоната на постоянните ветрове извън завета на планината. Вятърът изпълни ветрилата и ни подгони към Атлантика, но там се превърна в свирепа буря. Планът ми беше да измина известно разстояние покрай брега, а след това да обърна навътре към океана на безопасно разстояние от сушата, която в този край е свърталище на много пирати. Едва бях направил това, когато забелязах една фелука да излиза от най-близкото пристанище и да тръгва по следите ни. До пристигането ми в Гибралтар плановете ми бяха да пресека Средиземно море, а след това през Суецкия канал и Червено море да поема на изток, а не на запад, както реших по-късно. Повлияха ми офицери с голям опит в корабоплаването по тези морета. Понеже и двата бряга гъмжаха от пирати, аз не можех да пренебрегна този съвет. И ето че на края пак се оказах сред пирати и крадци! Смених курса. Фелуката направи същото. И двата кораба плаваха много бързо, но разстоянието между тях се стопяваше. „Спрей“ беше великолепен. Надмина себе си, но каквото и да правех, той се обръщаше от време на време напреки на вятъра. Носеше прекалено много ветрила и това беше опасно. Трябваше или да рифовам, или да счупя мачта и по този начин да загубя всичко — с пирати или без пирати. Трябваше да рифовам, дори и да се наложеше да се сграбча с тях гуша за гуша.

Без протакане и за по-малко от петнайсет минути рифовах грота и плувнах целия в пот. Но междувременно фелуката така беше скъсила разстоянието, че вече виждах кичурите коса на бръснатите глави на екипажа, за които Мохамед щял да ги хване и да ги изтегли на небето. Те се носеха към мен като вятър. Вече ги виждах достатъчно ясно, за да разбера, че са потомствени пирати, и по движенията им разбрах, че се готвят за нападение. За един миг обаче ликуващите им лица се изкривиха от страх и ярост. Техният кораб, който носеше много ветрила, застана напреки на вятъра върху гребена на една огромна вълна, която светкавично промени хода на нещата. Три минути по-късно същата вълна настигна „Спрей“ и я разтърси до последната дъска. В този момент шкотът се скъса и гикът отхвърча на една страна. Скочих инстинктивно към фаловете на кливера и незабавно го свалих. Останал без предно ветрило и с натегнат щурвал, шлюпът подскочи и застана по вятъра. Все още разтреперан, макар че това продължи само един миг, аз свалих грота и го прибрах заедно със счупения гик. Как успях да направя това, без вятърът да разкъса ветрилото — не ми е ясно, но по него нямаше разпран нито един шев. След като прибрах грота, вдигнах кливера и без да се оглеждам, слязох бързо в каютата и грабнах заредената пушка с колкото патрони имах подръка. Бях преценил, че пиратът вече ме е приближил, и ако се изправя пред него, ще е по-добре да го гледам през мерника на пушката. Видях кораба зад самия ми гръб, но пират вече нямаше. Вълната и шквалът, които отнесоха моя гик, бяха счупили напълно мачтата на фелуката. Преброих над една дузина от разбойническия й екипаж, който се бореше с вълните да спаси мачтата и такелажа.

Аллах да ги зачерни!

Продължих безпрепятствено под кливер и стаксел, който вече бях вдигнал. Закрепих гика и свалих ветрилото за през нощта, а после обърнах носа на два румба към морето, за да избягна течението и голямото крайбрежно вълнение. Вятърът остана на три румба на десния борд и здраво изду ветрилата. Междувременно беше се стъмнило. Една летяща рибка беше паднала на палубата. Отнесох я долу да я изям на вечеря, но се почувствувах твърде уморен, за да готвя, а дори и да изям нещо готово. Не си спомням някога да съм бил така уморен, както в края на този ден. От прекалено изтощение не можах да заспя и се люшках в такт с движението на кораба почти до полунощ. Тогава станах и успях да приготвя рибата и да си сваря чай. Сега напълно разбрах, и то по-добре отпреди, че занапред ме очакват продължителни изпитания. На 27 август от страната на маврите се виждаха само два върха, които се възвишаваха далеч на изток в прозрачния утринен въздух. За мое голямо удоволствие, когато слънцето изгря, те се скриха в утринната мъгла.

Вятърът, който от няколко дни ме следваше в бягството ми от пиратите, се усили до 32 мили в час и макар че се появиха дълги и обли вълни, океанът не се развълнува много и не стана опасен. Така че, докато бях в каютата, почти не усещах, че има вълнение — толкова плавно се плъзгаше „Спрей“ по вълните. Сега, когато бяха преминали тревогите и вълненията, аз отново останах сам със себе си и със съзнанието, че съм във великия океан и в ръцете на стихиите. Но аз бях щастлив и интересът ми към плаването ставаше все по-голям.

Когато Колумб е плавал на „Санта Мария“ през тези води преди повече от четиристотин години, не е бил така щастлив, както мен, нито толкова сигурен в успеха на начинанието си. Първите му тревоги в морето вече били започнали. Екипажът му чрез измама или по някакъв друг начин успял да счупи руля на кораба, докато ги е гонила буря, може би подобна на тази, през която мина „Спрей“. Освен това на борда на „Санта Мария“ е имало разногласия — нещо непознато на „Спрей“.

След три дни, в които бушуваха шквалове и променливи ветрове, аз се хвърлих на койката да почина и поспя, а „Спрей“ със завързан щурвал продължи по курса си.

Рано сутринта на 1 септември се появиха характерни за сушата облаци и ме подсетиха, че Канарските острови не са далеч. На другия ден времето се промени: буреносни облаци разпериха ръце по цялото небе; изглеждаше, че или от изток ще връхлети силен вятър от африканската пустиня, или от юг ще налети свиреп ураган. От всички посоки по компаса заплашваше неудържима буря. Цялото ми внимание беше насочено към рифоване на ветрилата. Не трябваше да губя нито минута, защото само след миг в морето настъпи такова хаотично вълнение, че аз с радост отклоних шлюпа на три и повече румба от курса, за да може безопасно да подскача по гребените на вълните. Пришпорвах го към протока между Африка и Фуертевентура — най-източния от Канарските острови, за чието появяване внимателно следях.

При едно внезапно проясняване на времето в два часа следобед островът се появи на траверс откъм десния борд на разстояние не повече от седем мили. Фуертевентура е висок 2700 фута и в ясно време се вижда на много лиги^[1] в морето.

През нощта вятърът се усили и „Спрей“ направи един много добър преход през протока. До изгрев-слънце на 3 септември той беше на 25 мили от всякакви острови. Тогава настъпи безветрие. То предшествуваше друга буря, която скоро връхлетя с облаци прах от африканския бряг. Тъжният й вой се носеше през цялото време и макар че не беше сезонът на пустинния вятър, червеникавокафявият прах само за един час промени морето. Целия следобед въздухът беше наситен с прах, но вятърът, който през нощта се обърна откъм северозапад, го отвя обратно към сушата и отново проясни небето над „Спрей“. Мачтата се накланяше под силния и постоянния напор, издутото ветрило докосваше водата, а „Спрей“ се носеше с потопени шпигати и правеше реверанси на вълните. Тези хълмисти вълни ме изпълваха с трепет, когато подхвърляха кораба ми, и бързо преминаваха под кила му. Това беше великолепно плаване.

На 4 септември все още силният вятър духна от североизток и вълнението подгони „Спрей“. По пладне един параход от Ла Плата, натоварен с бичета, се появи на хоризонта, като с голяма мъка си пробиваше път на североизток срещу вълнението. Аз му сигнализирах, но не получих никакъв отговор. Той се гмурваше в насрещните вълни и се клатушкаше по много странен начин, а по това, как се отклоняваше от курса, можеше да се съди, че на щурвала седи някой див бик.

На сутринта на 6 септември намерих на палубата три летящи рибки, а четвъртата беше паднала през предния илюминатор досами тигана. До този момент това беше най-добрият ми улов, от който си приготвих разкошна закуска и обяд.

„Спрей“ вече беше хванал пасатите и те бяха главната му работа. По-късно същия ден се появи още един товарен кораб, като се клатеше също така неудържимо, както предшественикът си. Този път не им развявах знаменца, но се излъгах да мина откъм подветрената му страна: той вонеше ужасно! А как мучаха бедните животни! Едно време при разминаване в морето корабите сваляха топселите и си ходеха на гости, а при раздяла даваха залп с оръдията. Тези хубави дни вече ги няма. Хората сега нямат време дори да си поговорят в океана, където новините са така желани. А колкото до салюти — те не могат да си позволят да изхарчат толкова барут. По моретата вече не плават поетично възпявани кораби; животът стана прозаичен и ние нямаме време да си кажем един другиму и едно „добро утро“.

Моят кораб, който сега се движеше изцяло в зоната на пасатите, дни наред ме остави да си почина и да се възстановя. Прекарвах времето в четене и писане или свършвах нещо по такелажа и ветрилата, за да ги поддържам в ред. Готвенето обикновено се вършеше набързо и не беше тежко задължение, понеже менюто се състоеше най-често от летящи риби, затоплен сухар и масло, картофи, кафе и сметана — ястия, които лесно се приготвят.

На 10 септември „Спрей“ мина близо до остров Сан Антонио на най-северозападната част от архипелага Зелени нос. Сушата се появи точно според предвижданията ми, макар че не бях правил наблюдения за дължината. Докато минавахме покрай острова, североизточният вятър изобилствуваше от шквалове, но аз рифовах ветрилата на „Спрей“ и го прекарах по-далечко от бушуващия прибой на Сан Антонио. С изчезването на островите Зелени нос зад кърмата, аз отново се оказах сред пустинния океан, в който царуваше измъчваща самота. Бях сам дори и насън. Това чувство никога не ме напусна, но аз винаги знаех мястото на „Спрей“ и виждах как моят кораб се движи по картата, която като картина стоеше пред мен.

Една нощ, докато седях като омагьосан в каютата, дълбоката тишина наоколо беше нарушена от човешки гласове до самия борд. Аз моментално изскочих на палубата, загубил и ума, и дума. Близо до подветрения борд като привидение минаваше един барк, вдигнал всички ветрила. Моряците на борда теглеха въжета, за да маневрират реите, които на разминаване едва не докачиха мачтата на шлюпа. От белокрилия кораб никой не се обади, но аз чух някой от борда да казва, че е видял светлини на „Спрей“ и че това е вероятно някоя рибарска лодка. Тази нощ останах дълго на озарената от звездите палуба, мислех за кораби и наблюдавах съзвездията, които светеха по техния курс.

На следващия ден, 13 септември, на известно разстояние от мен мина голям четиримачтов кораб, отправен на север.

„Спрей“ бързо се приближаваше към зоната на безветрието и силата на пасатите намаляваше. По вълничките разбрах, че сме навлезли в някакво насрещно течение. Определих скоростта му около шестнайсет мили на ден. В средата на течението скоростта на водата беше по-голяма.

На 14 септември от върха на мачтата видях един тримачтов кораб, който държеше курс на север. И този, и другият, който видях вчера, бяха много далеч за размяна на сигнали, но все пак беше хубаво поне да ги видя. На другия ден от юг се вдигнаха тежки дъждовни облаци и закриха слънцето — знак за безветрие. На 16-и „Спрей“ навлезе в този мрачен район, за да се бори с шквалове и да бъде тормозен от капризни затишия; такива са природните условия в района между североизточните и югоизточните пасати, където всеки вятър в борба за надмощие изразходва силата си в безцелни вихрушки. И за да бъде още по-мъчително за нервите и търпението, морето ни подмяташе на гребените на объркани и къси вълни, а повърхността му беше разбъркана от водовъртежи. Денонощно се лееше пороен дъжд, сякаш за да направи живота на моряка още по-тежък. Десет дена „Спрей“ се бори срещу вълните, които го подмятаха, като за цялото това време измина само триста мили. Какво можех да кажа?

На 23 септември прекрасната шхуна „Нантаскит“ от Бостън настигна „Спрей“. Тя беше тръгнала от река Беър, натоварена с дървен материал, за Ла Плата и току-що беше преминала през района на безветрието. Разменихме няколко думи с капитана и тя продължи. Тъй като дъното й беше много обрасло, след нея отплаваха всички риби, които следваха „Спрей“, защото той носеше по-малко такава храна. Рибите винаги следват кораби с обрасло дъно. Дори и един обрасъл с раковини дънер има същата привлекателност за дълбоководните риби. От стадото дезертьори един делфин следваше „Спрей“ от около хиляда мили и беше доволен да яде остатъците, които му хвърлях от моята трапеза. Тъй като беше ранен, той не можеше да се стрелка във водата на лов за риба. Бях свикнал да го виждам. Познавах го по белезите от раните и ми беше мъчно за него, когато от време на време предприемаше екскурзии далеч от „Спрей“. Един ден след отсъствие от няколко часа той се завърна в компанията на трима свои далечни братовчеди с жълти опашки. Това малко стадо продължи да се движи заедно, освен когато беше в опасност или претършуваше морето наоколо. Често пъти животът им беше в опасност от гладните акули, които се въртяха около кораба. Наблюдавах ги с часове, заинтригуван от начина, по който се спасяваха. Обикновено те се стрелваха в различни посоки, така че вълкът на океаните — акулата, — докато преследваше единия, се отдалечаваше от другите. След известно време те се връщаха и се срещаха под единия или другия борд. Два пъти отвличах вниманието на техните преследвачи с един тенекиен тиган, който влачех зад кърмата и минаваше за лъскава риба. Когато се обръщаха по характерния за акулите начин, за да погълнат плячката, аз ги прострелвах в главата.

Рискованият живот, изглежда, не правеше никакво впечатление на делфините. Естествено, всички живи същества се страхуват от смъртта. Въпреки това някои от видовете, които наблюдавах, се скупчваха на гъсто, сякаш знаеха, че са създадени за по-големите риби, и не желаеха да създават никакви затруднения на нападателите си. Виждал съм и китове, които плуват в кръг около стадо херинги и се стараят да ги съберат във водовъртежа, образуван от опашките им. А когато дребосъците се завъртят шеметно, някой от китовете се врязва през центъра с отворена паст и само отведнъж налапва колкото може да побере една лодка. Близо до нос Добра надежда видях стада сардини или друга дребна риба, заобиколени от голям брой риба тон. За сардините нямаше и най-малък шанс за спасение, докато тоновете кръжаха около тях и похапваха от края на пасажа. Интересно беше да се види как бързо изчезва дребната риба и макар че това се повтаряше много пъти пред очите ми, така и не успявах да забележа как поглъщат отделните риби — толкова ловко го правеха.

Покрай екваториалната граница на югоизточния пасат въздухът беше силно зареден с електричество и много често гърмеше и святкаше. Спомних си, че в този район преди няколко години американският кораб „Алърт“ беше унищожен от светкавица. Хората по щастлива случайност бяха спасени още същия ден и откарани в Пернамбуко, където ги видях.

На 5° северна ширина и 26°30’ западна дължина размених сигнали с кораба „Норт стар“ от Лондон. Огромният кораб беше тръгнал преди 48 дена от Норфък, Виржиния, на път за Рио, където се срещнахме отново след около два месеца. „Спрей“ плаваше вече трийсет дни, откак беше излязъл от Гибралтар.

Следващият спътник на „Спрей“ беше една риба-меч, която плуваше успоредно с кораба с високо стърчаща от водата гръбна перка. Щом се разтичах за харпуна си, тя се оттегли и изчезна в дълбините. На 30 септември в единайсет и половина преди обяд „Спрей“ пресече Екватора на 29°30’ западна дължина. По пладне той беше на две мили южно от него. Югоизточните пасати, които бяхме срещнали на 4° северна ширина, макар и слаби, сега издуха ветрилата и го подгониха към бразилския бряг. На 5 октомври по обяд без всякакви премеждия „Спрей“ хвърли котва в пристанището на Пернамбуко. Четиридесет дни след отплаването от Гибралтар на борда всичко е в ред. Не се ли изморих от плаването през цялото това време? Ни най-малко! Никога през живота си не съм бил в по-добра форма. Бях нетърпелив за опасните изпитания на нос Хорн.

За живота, който моряците водят, съвсем не е странно обстоятелството, че след като пресякох Атлантика два пъти и се намирах на половината път между Бостън и Хорн, аз отново се оказах сред приятели. Решението ми да обърна на запад от Гибралтар не само ми помогна да избягна пиратите в Червено море, но и ме доведе в Пернамбуко. Този бряг ми беше добре познат. Дотук, както и в много други пристанища, съм плавал много пъти. През 1893 г. ме назначиха за капитан на известния кораб „Дистройър“, за да го откарам от Ню Йорк в Бразилия. Той трябваше да участвува в сраженията срещу бунтовника Мелу и неговите поддръжници. Между другото „Дистройър“ носеше на борда си едно грамадно оръдие от подводница. В същата експедиция участвуваше и корабът „Никтерой“, купен от правителството на Съединените щати по време на Испанската война и преименуван на „Бъфалоу“. „Дистройър“ в много отношения го превъзхождаше, но в тази странна бразилска война беше потопен в Баия. Заедно с потъването му потъна и моята надежда да си получа полагаемото ми се заплащане. Аз все пак можех да опитам да си получа парите, защото за мен тази сума значеше много. Но превратностите на съдбата в последните две години бяха докарали партията на Мелу на власт, така че макар да бях нает от законното правителство, така наречените „бунтовници“ не се чувствуваха задължени към мен, колкото и да ми се искаше.

По време на моите посещения в Бразилия се бях запознал с доктор Перейра, собственик и редактор на списание „Ел комерсиу жорнал“. Скоро след като застанах на котва в Ъпър Топсел Рийч, докторът, който беше запален яхтсмен, ме посети и през лагуната ме заведе в извънградската си резиденция. Подстъпите към неговото имение откъм водата се охраняваха от армадата му — една флотилия от лодки, в която влизаха китайски сампан, норвежка плоскодънна гемия и дори от нос Ан, с която се беше сдобил от „Дистройър“. Докторът често ме гощаваше с вкусна бразилска храна, за да „salle gordo“^[2] на плаването. Той скоро разбра, че и с най-добрата храна аз бавно пълнея.

На 23 октомври вдигнах котва и се приготвих да изляза в морето, натоварен с плодове, зеленчуци и всякакви други провизии, необходими за плаването. Тук се сблъсках с един злопаметен член на Мелувата фракция в лицето на митническия чиновник. При напускане на пристанището той наложи на „Спрей“ такса върху тонажа, въпреки че плавах с яхтено свидетелство и бях освободен от пристанищни такси. Нашият консул му припомни това заедно с факта, че именно аз съм докарал „Дистройър“ в Бразилия (което според мен не беше особено дипломатично).

— О, да — каза чиновникът иронично, — ние не сме го забравили.

Макар и дребен като чиновник, сега беше дошъл негов ред да си го върне.

Господин Лунгрин, търговец, за да ме избави от тази дребна неприятност, ми предложи да взема на „Спрей“ един товар барут и да го закарам в Баия, което щеше да ми донесе известни доходи. А когато застрахователните компании отказаха да застраховат товар, който се пренася от кораб, управляван от един човек, той предложи да го изпрати без застраховка, като поеме сам целия риск. Този жест беше по-голям, отколкото заслужавах. Не се заех с тази работа, защото щях да загубя яхтеното си свидетелство и щях да направя по-големи разноски за пристанищни такси, отколкото печалбата от превоза на барута. Вместо това на помощ ми се притече друг стар приятел, търговец, и плати нужната сума в брой.

Докато бях в Пернамбуко, скъсих гика, който се счупи близо до мароканския бряг, като отрязах около четири фута от него. Ремонтирах и петите на гика и гафела. На 24 октомври 1895 г. (денят беше прекрасен дори и по бразилските стандарти) „Спрей“ отплава, изпратен от ликуваща тълпа. На 5 ноември със скорост около сто мили на денонощие пристигнах в Рио де Жанейро без каквито и да било забележителни събития. По обяд хвърлих котва близо до Виляжанон, за да изчакам официалното посещение на пристанищния надзор. На следващия ден си направих труда да се срещна с най-висшия началник на Адмиралтейството, за да попитам за полагаемото ми се заплащане от любимия „Дистройър“. Висшият чиновник, с когото се срещнах, ми каза:

— Капитане, що се отнася до нас, можем да ви дадем кораба и ако държите на това, ще изпратим един офицер да ви покаже къде е.

На мен ми беше добре известно къде се намираше той в момента. Тъй като върхът на комина му стърчеше над вълните в Баия, по всяка вероятност и корабът беше там на дъното. Поблагодарих на любезния офицер, но отклоних предложението му.

С няколко стари морски капитани на борда „Спрей“ направи една обиколка на пристанището на Рио в деня, преди да тръгне на път. За бурните води на Патагония бях решил да преустроя „Спрей“ като йол и сложих на кърмата му една полукръгла опора, за да поддържа бизана. Тези стари капитани огледаха такелажа на „Спрей“ и всеки от тях подари по нещо за неговата екипировка. Капитан Джонс, който изпълняваше ролята на мой преводач в Рио, подари котва, а капитанът на един от параходите подари котвено въже. Нито веднъж по време на плаването „Спрей“ не повлече котвата на Джонс, а въжето не само издържа напрежението при подветрени брегове, но когато го пуснах за плаваща котва във водите на нос Хорн, то помогна да избягна вълните, които се разбиваха откъм кърмата и искаха да залеят яхтата.