Джошуа Слокъм
Сам около света (13)

Тринадесета глава

В Апиа имах удоволствието да се запозная с господин А.Йънг, баща на покойната Маргарет — кралица на Мануа от 1891 до 1895 г. Дядо й бил английски моряк, който се оженил за принцеса. Господин Йънг беше единственият жив от семейството; последните му две деца загинали на търговски кораб, който отплавал няколко месеца преди това, за да не се върне вече никога. Господин Йънг беше християнин и дъщеря му Маргарет била възпитана в салонни маниери, които биха правили чест на всяка европейска дама. Аз с огорчение прочетох един сензационен разказ за нейния живот и смърт, очевидно взет от вестник, издаван от благотворително дружество, но без да почива на реални факти. А потресаващото заглавие „Кралица Маргрет на Мануа е мъртва“ не беше нищо ново в 1898 г., тъй като кралицата беше умряла още преди три години.

Докато, така да се каже, другарувах с кралски особи, направих и едно посещение на самия вожд, покойния Малиетоа. Вождът беше велик владетел. По неговите собствени думи той никога не е получавал по-малко от четиридесет и пет долара на месец за поста си. А понеже в последно време тази сума била увеличена, той можеше да живее охолно и вече да не бъде наричан от безочливи лентяи „Малиетоа, рибната консерва“.

Когато с моя преводач влязохме през парадния вход в двореца, братът на вожда, който беше негов заместник, се промъкна през една рогозка, която закриваше задния вход, и през цялото време, докато разказвах приключенията си, седя свит до вратата. Господин У. от Ню Йорк, който се занимава с мисионерска дейност, ме помоли преди отплаването да предам много поздрави на вожда на Канибалските острови, като имаше пред вид съвсем други острови. Но макар че хората на добрия вожд Малиетоа не бяха изяли нито един мисионер през последните сто години, той прие поздравите, като му достави голямо удоволствие да получи вест пряко от издателите на „Мишънъри ривю“. Той ме помоли непременно да им предам неговите поздрави. Докато разговарях с неговата дъщеря — красивата Фааму-Сами (името й означава „Да подпалиш морето“), — негово величество се извини и скоро се появи в парадната униформа на германски пълководец. Аз бях допуснал глупостта да не изпратя предварително акредитивните си писма, за да бъда приет от краля в пищната му униформа. Когато след няколко дни се отбих в двореца, за да се сбогувам с Фааму-Сами, видях за последен път крал Малиетоа.

От забележителностите на приятния град Апиа най-добри спомени съм запазил за малкото училище точно на гърба на кафенето и читалните на мисионерското дружество, където госпожа Бел преподаваше английски на стотина местни момчета и момичета. Никъде не съм срещал по-умни деца от тези!

— А сега, деца — каза госпожа Бел, когато един ден се отбих там, — нека да покажем на капитана, че знаем нещо за нос Хорн, покрай който е минал „Спрей“.

Тогава едно девет-десетгодишно момче пристъпи чевръсто напред и прочете съвсем не лошо чудесното описание на знаменития нос от Бейзил Хол. По-късно то ми преписа на чисто това есе.

Когато се отбих да се сбогувам с моите приятели във Вайлима, срещнах госпожа Стивънсън с нейната неизменна панамена шапка и двамата с нея обиколихме имението. Работници разчистваха терена и тя накара един от тях да отреже от една групичка две бамбукови дръвчета за „Спрей“. Тя ги беше засадила няколко години преди това и сега те достигаха шейсет фута височина. Използвах ги за запасен рангоут, а от дебелия край на едното направих здрав стакселгик, който ми послужи при плаването към дома. Оставаше само да пийна със семейството кава и да потеглям на път. Тази церемония, която строго се спазва от самоанците, беше изпълнена по местния обичай. Изсвирването с една раковина ни извести, че напитката е готова, и в отговор всички запляскахме с ръце. Тъй като празненството беше в чест на „Спрей“, според обичаите на тази страна аз трябваше първи да излея малко от напитката през рамо. Но понеже бях забравил как беше на самоански „Нека да пият боговете“, аз произнесох подобни по смисъл думи на руски и на езика на индианското племе чинук, тъй като си спомнях по някоя дума и от двата езика. След този ритуал господин Осбърн ме провъзгласи за стар самоанец. Най-после казах „Тофа!“ на моите добри приятели от Самоа, а те всички пожелаха на „Спрей“ приятен път. На 20 август 1896 г. излязох от пристанището на Апиа и продължих по курса си. Когато видях как островите изчезват зад кърмата, бях обзет от чувство на самотност. За да се избавя от него, вдигнах всички ветрила и се насочих към красивата Австралия, която за мен не беше чужда земя. Дълго време след това Вайлима се явяваше в сънищата ми пред носа на моя кораб.

Едва „Спрей“ беше отминал островите, когато върху него неочаквано връхлетяха пасатите и го принудиха да плава под силно рифовани ветрила. Той навъртя сто осемдесет и четири мили през първия ден, за което помогна едно течение. Тъй като попаднах в голямо вълнение, аз обърнах по вятъра и минах северно от островите Хорн и Фиджи. Така, вместо да ги заобиколя от юг, аз се спуснах покрай западната страна на архипелага. Оттам се отправих направо към Нови Южен Уелс, като заобиколих Нова Каледония откъм юг, и пристигнах в Нюкасъл след един преход от четиридесет и два дни, изпълнени с бури и щормове.

Един особено свиреп щорм, който срещнах близо до Нова Каледония, потопи малко по на юг американския клипер „Патришън“. При друг случай, вече по-близо до Австралия, когато щормът не беше кой знае какъв, един френски пощенски кораб на път от Нова Каледония за Сидней бил силно отклонен от курса си. При пристигането му в Сидней той съобщил за ужасната буря, а на въпросите на мои приятели от кораба отговорили:

— Боже мой! Не знаем какво е станало с малкия шлюп „Спрей“. Ние го видяхме сред най-големия ад на бурята.

На „Спрей“ всичко беше наред. Той плаваше като патица. На гротмачтата беше вдигнато право ветрило и шлюпът остана сух, докато пътниците на парахода, както научих по-късно, газели в салона до колене във вода. Когато техният кораб пристигнал в Сидней, дали на капитана кесия злато за умението и опитността, с които ги докарал живи и здрави на брега. Капитанът на „Спрей“ не получи нищо. В този щорм аз се приближих към брега откъм Сийл Рокс, където скоро след това параходът „Катертън“ потъна и погуби живота на много хора. Въртях се много време край тези скали, като лавирах насам-натам, за да ги заобиколя.

Пристигнах в Нюкасъл в борба с насрещния вятър на надигащия се щорм. Беше сезонът на бурите. Правителственият лоцман капитан Къминг ме посрещна на входа на залива и с помощта на едно параходче завлече моя кораб до безопасна котвена стоянка. На борда дойдоха много посетители. Пръв беше консулът на Съединените щати господин Браун. Бях освободен от всички пристанищни такси и след като починах няколко дни, един пристанищен лоцман отново ме изкара в морето с помощта на влекач. „Спрей“ се насочи покрай брега към залива на Сидней, където пристигнах на другия ден — 10 октомври 1896 г.

Хвърлих котва в едно уютно заливче близо до Менли, за да прекарам нощта. До това място ме докара на влекало катерът на сиднейската пристанищна полиция. Полицаите се заинтересуваха от един мой стар албум с изрезки и се заеха да си извадят нужните им данни. Никой не може да се сравнява по активност с полицията в Нови Южен Уелс; с това тя е известна в целия свят. Бяха предвидили, че аз мога да им дам полезна информация, и дойдоха първи да ме посрещнат. А някой после каза, че са дошли да ме арестуват — как ли пък не!

Лятото наближаваше и заливът на Сидней беше нацъфтял от яхти. Някои от тях дойдоха да видят очукания от бурите „Спрей“, който временно беше хвърлил котва в Шелкот. В Сидней аз веднага се оказах сред приятели. В течение на няколко седмици „Спрей“ остана на котва в различните пристани на огромния залив и беше посещаван от много приятни хора, най-често от офицери на британския кораб „Орландо“ и техни приятели. Капитан Фишър, командирът на кораба, придружен от група млади дами от града и офицери от кораба, ми дойдоха един ден на гости в пороен дъжд. Никога не бях виждал в Австралия да вали така проливно! Но те бяха тръгнали да се забавляват и дъждът, както и да се лееше, не можеше да охлади чувствата им. За нещастие, един млад мъж от друга компания, която също беше на борда, при опит да се скрие бързо от дъжда се преметна и цопна с главата надолу в едно буре за вода, което бях накиснал, за да се стегне. Беше облечен в пълната униформа на известен яхтклуб, чиито месингови копчета бяха достатъчни да го удавят. Понеже беше нисичък, той потъна целия и почти се беше удавил, докато ние го извадим. Това беше едно от най-големите произшествия, които се случиха на „Спрей“ през цялото му плаване. Младежът беше дошъл на борда да ми поднесе поздравления и изпадна в много неудобно положение. Неговият яхтклуб беше решил да не признава официално „Спрей“, защото той не носеше никакви писма от американски яхтклубове. Затова стана още по-неудобно, когато се наложи да вадя един от членовете му от моето буре.

Типичната сиднейска яхта е удобен шлюп с голяма палуба и огромна ветрилна площ. За нея обаче обръщанията не са рядко нещо, тъй като ветрилата й са като на викингите. Тук аз видях всякакви типове съдове — от елегантната моторница и ветроходния кутер до малкия шлюп и кану, които плаваха за удоволствие из залива. Всеки имаше съд. Ако някое момче в Австралия няма средства да си купи лодка, то си я построява, и то такава, че да не се срамуваш, като плаваш в нея. В Сидней „Спрей“ свали от себе си пъстрата одежда на грота от Огнена земя и облече новия си красив костюм, подарък от комодора Фой. Той зае ролята на флагман в Летящата ескадра на Джонстаун по време на ежегодната ветроходна регата в залива на Сидней. Те „признаха“, че „Спрей“ принадлежи към „свой собствен клуб“, и като проявиха повече австралийска сантименталност, отколкото педантичност, му отдадоха заслуженото за неговото постижение.

В Австралия времето летеше бързо и едва на 6 декември 1896 г. „Спрей“ отплава от Сидней. Намерението ми беше да заобиколя нос Лиуин и да се отправя направо за Мавриций. Затова тръгнах покрай брега по посока на Басовия проток.

Малко неща могат да се кажат за тази част от плаването, освен за поривистите и променливи ветрове и голямото вълнение. Но дванадесети декември беше изключителен ден с хубав североизточен вятър, който духаше откъм брега. Рано сутринта „Спрей“ мина покрай залива Туфолд, а по-късно покрай нос Бъндуро. Морето беше спокойно, макар че минавах близо до сушата. От фара на носа отговориха на поздрава на „Спрей“, а от балконите на една къща до брега деца ми махаха с кърпички. По брега имаше малко хора, а за очите се откриваше приятна гледка. Съвсем близо виждах гирлянди от вечно зелени растения, приготвени за Коледа. Аз поздравявах веселите минувачи с „Весела Коледа!“ и ги чувах да ми отговарят: „Да ви се връща!“

От нос Бъндуро минах покрай остров Клиф в Басовия проток и пазачите на фара си разменихме сигнали. Вятърът виеше, а вълните се разбиваха върху техния скалист дом.

На 17 декември или след няколко дни „Спрей“ се приближи до нос Уилсън, за да търси укритие. Пазачът на фара, господин Дж. Кларк, дойде на борда и ми даде указания за залива Уотърлу, който се намираше на около три мили към подветрената страна. Отправих се натам незабавно и се озовах в една спокойна стоянка, добре защитена от всички западни и северни ветрове.

Тук бяха хвърлили котва и кечът „Сикрет“, един рибарски кораб, и „Мери“ от Сидней — парен ферибот, приспособен за китоловен кораб. Капитанът на „Мери“ беше находчив австралийски гений. Нито един човек от екипажа му, сформиран от работниците на една дъскорезница, не беше виждал жив кит, преди да излязат на първото плаване. Но като австралийци те всички били родени моряци, а и капитанът им казал, че да се убие кит, не е по-трудно, отколкото да се застреля заек. Те му повярвали и това решило нещата. И тъй като имали късмет, първият кит, който срещнали в морето, макар че се оказал грозен и гърбав, докато се усети, бил мъртъв. Капитанът на „Мери“ Йънг убил кита с едно-единствено пробождане с харпуна. Завлекли го в Сидней и там го изложили на показ. От нищо друго не се интересуваше екипажът на храбрата „Мери“, освен от китове. Те прекарваха по-голямата част от времето си на брега да събират гориво за плаването си до Тасмания. Всеки път, когато тези мъже чуеха думата кит, очите им светваха от вълнение!

Ние прекарахме три дни в тихото заливче и слушахме как вятърът отвън вие. През това време двамата с капитан Йънг изследвахме брега, посетихме изоставени рудници и сами потърсихме злато.

На сутринта в деня на отплаването нашите кораби се разделиха. Те приличаха на морски птици, тръгнали по своя път. Вятърът няколко дни остана умерен. „Спрей“ имаше необикновен късмет с времето, което се задържа хубаво, докато на 22 декември пред носа се появиха очертанията на залива на Мелбърн. Парният влекач „Рейсър“ ни взе на влекало и ни откара в пристанището.

Прекарах Коледа закотвен в реката Яроу. После се преместих на Сейнт Килда, където останах почти един месец.

Преди да си пъхне носа в митницата на Мелбърн, „Спрей“ не беше плащал пристанищни такси на нито едно място в Австралия, нито където и да е другаде през цялото плаване с изключение на Пернамбуко. Сега го обложиха с пристанищна такса по шест пенса на бруто тон. Данъчният чиновник ми поиска шест шилинга и шест пенса. Той не намали нищо от таксата, макар че „Спрей“ не тежеше тринадесет тона, за колкото вземаха парите, а дванайсет тона и седемстотин килограма. Аз си оправих сметките, като сложих входна такса от шест пенса за всеки, който искаше да разгледа кораба. А когато това ми омръзна, хванах една акула и вземах по шест пенса от всеки, който искаше да я види. Тя беше дълга дванайсет фута и шест инча и беше пълна с двайсет и шест акулчета, всяко едно от които не беше по-късо от два фута. Порнах корема на акулата и ги изсипах в едно кану, пълно с вода. С редовно сменяне на водата те останаха живи цял един ден. След един час от момента, в който изложих страшния звяр на палубата, сумата, която спечелих, далеч надхвърли парите, необходими за пристанищната такса. По-късно наех един добър ирландец на име Том Хауърд, който знаеше всичко за акулите и умееше да говори за тях, да отговаря на въпроси и да изнася лекции. Бях разбрал, че не мога да се справям с въпросите, и прехвърлих отговорността върху него.

Отидох в банката рано сутринта, за да внеса парите, и когато се върнах, заварих Хауърд заобиколен от възбудена тълпа, на която той разказваше за въображаемите навици на рибата. Акулата беше интересно зрелище и хората искаха да я видят, което ме радваше, но неговият прекален ентусиазъм ме принуди да го освободя от длъжност. С доходите от зрелището и получената сума за сланината, която бях натоварил в Магелановия проток и която последен изкупи един сапунар от Самоа, бях добре подсигурен финансово.

След приятно прекараното време в Мелбърн и Сейнт Килда 24 януари 1897 г. свари „Спрей“ отново да излиза от залива Хобсън, влачен от влекача „Рейсър“. Там доста се забавих поради непрестанните югозападни ветрове, които, изглежда, никога нямаше да спрат.

През летните месеци, които тук са декември, януари, февруари, а понякога и март, в Басовия проток и покрай нос Лиуин преобладават източни ветрове. Но поради големите количества лед, които навлизаха в този район откъм Антарктида, сега положението беше променено и времето се влоши до такава степен, че реших да не продължавам по този курс. Затова вместо да се бъхтя да заобикалям нос Лиуин, реших да прекарам по-приятно и по-полезно времето си на Тасмания и да изчакам сезона с благоприятни за Торесовия проток ветрове, за да мина покрай Големия Бариерен риф. Окончателно реших да следвам този курс, защото там щях да се възползвам от устойчивите антициклони. Освен това този курс ми даваше възможност да стъпя на Тасмания, около която бях плавал много години преди това.

Тук трябва да спомена, че докато бях в Мелбърн, преживях една от тези редки бури, които понякога наричат „кървав дъжд“ и която от дълги години не се беше случвала в Австралия. „Кръвта“ се образуваше от фин керемиденочервен прах, който се носеше на облаци от пустините. Бурята, придружена от дъжд, превърна този прах в кал. Тя падаше в такива количества, че аз събрах пълна кофа от тентата, която беше опъната над яхтата през това време. Когато вятърът задуха толкова силно, че се принудих да събера тентата, ветрилата по рангоута се оплескаха целите в кал.

Пясъчните бури, които учените добре са изучили, не са необичайно явление за африканския бряг. Навлизайки на известно разстояние навътре в морето, те често минават над пътищата на корабите, какъвто е и случаят със „Спрей“, в един по-ранен етап от плаването. Моряците вече не се отнасят към тях със суеверен страх, но нашите лековерни сухопътни братя започват да крещят „Кървав дъжд!“ при първото плисване на ужасната кал.

При влизането на „Спрей“ в залива Хобсън вълнението пред Порт Филип беше доста силно. То се оказа още по-силно на излизане. Но тъй като беше излязъл на открито и плаваше под много ветрила, „Спрей“ скоро навлезе в спокойно море. Понеже вятърът беше попътен и духаше силно, до Тасмания през протока стигнахме за няколко часа плаване. Аз носех на борда акулата от Сейнт Килда, натъпкана със сено. Подарих я на професор Портър, уредник на музея в Лонсестън — град на изворите на река Теймър. Още много време там ще може да се види акулата от Сейнт Килда. Но когато илюстрованите списания със снимките на моята акула стигнали до вестникарските будки, добрите, но заблудени хора от Сейнт Килда изпаднали в паника и изгорили всички вестници, споменаващи за рибата. Защото Сейнт Килда беше курортно място и там да се появи акула… Но моето изложение все пак не беше закрито.

Завързах „Спрей“ на един малък пристан на плажа в Лонсестън. Приливът, който поради силната буря ни закара нагоре по реката, беше много висок. При отлива „Спрей“ остана на сухо. Около него нямаше вода дори и краката да си намокриш. За да отплава, трябваше да се изкопае цяла яма под кила.

В това спокойно кътче оставих „Спрей“ на грижите на три деца, докато аз обикалях по хълмовете. Преди да поема отново на път, си почивах върху покритите с мъх скали на близката клисура и сред папратите, които тук растяха навсякъде. Корабът ми беше в добри ръце. След всяко връщане намирах палубата измита, а едно от децата — момиченцето на съседите от другата страна на пътя — приемаше посетители на мостчето, докато другите две, брат и сестра, продаваха морски сувенири „за приход на кораба“. Това беше един умен и весел екипаж. Хората идваха отдалеч, за да ги чуят как разказват историята на плаването и за чудовищата на бездната, които „капитанът е убил“.

Аз трябваше само да се държа настрана, за да остана в очите на хората като изключителен герой, а това ми беше много удобно, защото можех да се оттегля в горите сред ручеите.