Джошуа Слокъм
Сам около света (2)

Втора глава

Известно време живях в новия си кораб и ловях риба от брега, докато най-сетне се убедих, че не ме бива дори и стръв да сложа на въдичката. Най-после настана моментът да вдигна котва и да тръгна на истинско плаване. Бях решил да направя плаване около света и тъй като сутринта на 24 април 1895 г. духаше благоприятен вятър, по обяд вдигнах котва и с издути ветрила излязох от пристанището на Бостън, където „Спрей“ беше прекарала зимата в тихия залив. Точно когато сирените свиреха дванайсет часа, шлюпът набра скорост под всички ветрила. След кратка лавировка на ляв галс обърнах яхтата с нос към открито море, гикът й остана на левия борд и ние се плъзнахме ловко покрай фериботите. Един фотограф я беше снимал от вълнолома в Ист Бостън как тържествено се носи с развян флаг на гафела. Сърцето ми беше препълнено с трепет, стъпвах леко по палубата. Чувствувах, че няма връщане и че се бях заел с приключение, чиято важност ми беше съвършено ясна. Не бях искал съвет от никого, защото имах право на свои разбирания по въпроси, които се отнасят до морето. На една лига от доковете на Бостън се убедих, че и най-добрите моряци не са гарантирани в морето, когато видях огромен параход, заседнал на скалите и разбит от вълните. Той е бил с пълен екипаж от моряци, офицери и щурмани. Това беше „Венишън“, който се пречупил на две след удара си в една скала. Така че още в първия час от моето самотно плаване аз имах доказателства, че „Спрей“ може да се справи по-добре поне от този параход, управляван от пълен екипаж, тъй като вече бях стигнал по-далеч от него.

— Вземи си бележка, „Спрей“, и бъди внимателен — казах на глас на моя кораб, докато се плъзгахме безшумно като в приказка през залива.

Вятърът се усили и „Спрей“ заобиколи фара на Диър Айлънд със скорост от седем възла. Той продължи на фордевинд направо за Глостър, където трябваше да си набавя някои риболовни материали. Вълните, които весело танцуваха в залива Масачузетс, посрещаха яхтата при всяко нейно излизане от водата, за да се разбият в безчетни искрящи скъпоценни камъни, които украсяваха гръдта й след всеки удар. Денят беше чудесен, чист и слънчев. Всяка капка вода, хвърлена във въздуха, ставаше на безценен камък и пръски от морска пяна. „Спрей“ оправдаваше името си, когато в своя стремителен бяг напред грабваше от морето огърлица след огърлица и после все така небрежно ги захвърляше. Ние всички сме виждали миниатюрни дъги пред носа на кораб, но в този ден „Спрей“ беше разгънал такава дъга пред носа си, каквато никога не бях виждал преди. Тогава разбрах, че неговият ангел-пазител беше тръгнал с нас на това плаване.

Скоро се изравнихме с Болд Нейхън, а после оставихме зад кърмата и Марбълхед. По нашия път имаше и други кораби, но нито един от тях не можа да задмине яхтата, която летеше по курса си. Чух унилото дрънчене на камбаната в Нормънс Уо и минах наблизо до рифа, където се разби шхуната „Хеспъръс“. „Костите“ от някакво корабокрушение се белееха, изхвърлени на брега. Отпуснах нокбензълния ъгъл на грота, за да облекча управлението. Тъй като вятърът беше силен, една шхуна пред мен свали всички ветрила и влезе в пристанището с голи мачти. Когато „Спрей“ профуча покрай непознатия кораб, забелязах, че някои от платната липсваха, а други висяха на парцали по такелажа — явен резултат от последния шквал.

Насочих шлюпа към едно прекрасно заливче в границите на пристанището на Глостър, за да направя още един оглед на „Спрей“ и да премисля отново плаването и чувствата, които изпитвах. Заливът се белееше разпенен и моят малък кораб се вряза в него, целият обгърнат в пяна. Това беше първият ми опит да пристана сам на борда на кораб и заобиколен от много други съдове. Стари рибарски корабчета бързаха към пристанището, накъдето „Спрей“ се носеше стремглаво с явното намерение да си строши главата о брега. Не знам как избягнах нещастието, но изплашен почти до смърт, пуснах щурвала, после се спуснах напред и свалих кливера. Шлюпът, естествено, се завъртя от вятъра и долепи борд до един пилон за приставане в наветрената част на пристанището и то така плавно и леко, че не би счупил и яйце. Без да бързам, надянах въжето на пилона и го завързах. От малката тълпа на пристанището се чуха радостни викове.

— И един тон да тежеше, нямаше да се справиш по-добре! — извика един стар капитан.

А аз тежах по-малко и от една петнайсета от един тон, но не казах нищо, а си придадох само безгрижен и равнодушен вид, сякаш казвах: „О, това е нищо!“ Защото някои от най-способните моряци в света ме наблюдаваха и аз не исках да им се видя „зелен“, тъй като имах намерение да остана в Глостър няколко дни. Само една дума да бях казал и щях да се издам, защото още не можех да си поема дъх от вълнение.

В Глостър останах около две седмици. Товарех най-различни припаси за плаването, които ми бяха предоставени с готовност. Собствениците на пристана, където бях спрял, и на много рибарски съдове натовариха яхтата с големи количества сушена треска и с едно буре течно масло, за да успокоявам разбушувани вълни. Те самите бяха стари капитани и много се интересуваха от плаването, като подариха на „Спрей“ един истински рибарски фенер, който можеше да осветява на голямо разстояние. Наистина този, който би могъл да връхлети върху кораб с такава светлина на борда, ще бъде способен да се сблъска и с кораб-фар. На борда бяха донесени също и един харпун, заострена кука и сак. Един стар моряк каза, че не бива да тръгна без тях. След това пристигна една каса с медна боя — известно средство срещу обрастване, — която дълго време ми беше от голяма полза. Аз положих два пласта от тази боя върху дъното на „Спрей“, докато беше на сухо през време на отлива.

За да си направя малка лодка, аз се изхитрих да срежа на две части една изхвърлена от употреба дори, като направих кърма на едната част. Тази полудори можех лесно да вдигам и спускам за носа, като прекарам гафелгардела на ветрилото през специален блок. Една цяла дори би била тежка и неудобна за сам човек. А очевидно на палубата имаше място само за половин лодка, което в края на краищата беше по-добре, отколкото да нямам никаква. Пък и можех да я управлявам сам. Хрумна ми също, че лодката може да се използва за корито за пране, ако се сложи напреко на кораба, а също и за вана. И наистина моята открита лодка си спечели такава слава като корито, че перачката ми на Самоа не искаше и да чуе за друго.

Да намеря хронометър за плаването сега беше единствената ми грижа. Нашата амбиция да модернизираме корабоплаването изключва възможността морякът да се ориентира и без хронометър; аз самият се бях увлякъл по този начин на мислене. Моят стар и добър хронометър отдавна беше излязъл от строя. Щеше да ми струва петнайсет долара да го почистят и ремонтират. Петнайсет долара! По обясними причини аз оставих този часовник вкъщи.

От рибарите имах големия фенер, а една дама от Бостън ми изпрати известна сума да си купя голяма лампа с две дюзи, която през нощта осветяваше каютата, а през деня с едно малко приспособление служеше за печка.

Щом се снабдих с всички тези неща, бях вече готов за път и на 7 май отново вдигнах ветрила. Понеже имах малко място за обръщане, докато „Спрей“ набираше ход, ожули боята на един стар кораб за разходки, който тъкмо китосваха и боядисваха за лятно плаване.

— Кой ще плати за това? — изръмжаха бояджиите.

— Аз — отговорих.

— С гротшкота — отекна гласът на капитана на закотвения наблизо „Блубърд“, с което искаше да каже, че аз отплавам.

Може би нямаше изобщо какво да се плаща, освен пет цента за боята, но между старото корито и „Блубърд“, който пое защитата ми, се вдигна такава врява, че първоначалната причина беше напълно забравена. Както и да е, след мен не пратиха никаква сметка.

В деня на моето отплаване от Глостър времето беше хубаво. На излизане от залива пред мен се разкри весела картина — от всички прозорци на една висока фабрика се развяваха кърпички и шапки. Хубавички лица надничаха от прозорците от най-горния до най-долния етаж на сградата и с усмивка ми пожелаваха bon voyage. Някои с викове поискаха да разберат за къде отивам и защо сам. Защо? Когато направих жест, сякаш да се приближа, сто чифта ръце се протегнаха и казаха ела, но брегът беше опасен! Шлюпът излезе от залива при слаб насрещен вятър от югозапад и към обяд остави назад Истърн Пойнт, като при това беше поздравен сърдечно — последната от безбройните любезности, които му бяха оказани в Глостър. Вятърът се усили, „Спрей“ плавно се носеше по вълните и скоро отмина фара на остров Татчър. После го насочих на изток и го оставих да поддържа курса сам и да заобиколи от север рифа Кашис и скалите Еймии, а аз седнах отново да размисля дали изобщо си струва да отивам по-далеч от скалите. Бях казал само, че ще обиколя света със „Спрей“ „въпреки опасностите на морето“, но, изглежда, съм го казал много сериозно. „Договорът“, който бях сключил със себе си, ме обвързваше и аз продължих по-нататък. Привечер обърнах шлюпа срещу вятъра и на края на рифа Кашис сложих стръв на въдичката и я пуснах за дънна риба на дълбочина трийсет сажена. До мръкване с успех се държах срещу вятъра и извадих на палубата шест риби от вида на треската, както и една охранена и пъргава камбала. Помислих си, че тъкмо това беше мястото, където можех да се запася с още провизии за из път, затова пуснах плаваща котва да държи кораба с носа към вятъра. Тъй като течението беше югозападно и срещу вятъра, аз бях сигурен, че на сутринта ще намеря „Спрей“ там, където съм го оставил, или някъде наблизо. После вързах моя голям фенер на мачтата и си легнах за пръв път сам в морето, но не за да спя, а да подремя и помечтая.

Бях чел някъде за една рибарска шхуна, която си закачила котвата на кит и той я отвлякъл надалече и с голяма скорост. Точно това се случи и със „Спрей“ само че в съня ми. Още не се бях отърсил напълно от него, когато разбрах, че от силния вятър и голямото вълнение няма да мога да почина. През луната пробягваха облаци. Наближаваше буря. Всъщност тя вече беше започнала. Рифовах ветрилата, прибрах плаващата котва и като оставих толкова ветрила, колкото можеше да носи, насочих яхтата към фара Монхигън, където стигнахме на осми май преди зазоряване. Тъй като вятърът беше силен, отправих се към малкото пристанище Раунд Понд, което се намира източно от Пемакуид. Тук останах един ден, докато вятърът бушуваше из боровете на брега. Следващият ден беше добър и вдигнах ветрила, като за първи път след нос Ан направих записка в бордовия дневник. Описах подробно моето приключение с кита.

С нос към изток „Спрей“ се промъкваше покрай брега сред много острови, но по спокойно море. Вечерта на същия ден — 10 май — се изравнихме с един доста голям остров, за който винаги ще мисля, че е Островът на жабите, тъй като оттам ни се обадиха милион гласове. От острова на жабите се отправихме към острова на птиците, наричан Ганит, а понякога Ганит рок, където има един затъмняващ фар, чиято светлина на интервали осветяваше палубата на „Спрей“, докато се плъзгаше покрай брега.

След това взех курс към остров Брайър, където на другия следобед се натъкнах на много кораби, защото това беше рибарски район. Попитах един рибар, който стоеше на котва, за посоката и той ми даде грешен курс. Така „Спрей“ се отправи точно към югозападния риф през най-коварното течение на залива Фънди, за да влезе в пристанището Уестпорт в Нова Шотландия, където бях живял осем години като момче.

Рибарят може да е казал „изток-югоизток“ — правилния курс, по който се движех, когато му викнах, — но на мен ми се стори, че каза „изток-североизток“, какъвто и курс поех. Преди да се реши изобщо да ми отговори, той използва случая да си задоволи любопитството, за да разбере откъде съм, дали съм сам и дали нямам „нито куче, нито котка“. За първи път в живота си чувах на молба за упътване да ти отговарят с въпрос. Мисля, че човекът беше от островите Форин. За едно нещо бях сигурен — че не беше от остров Брайър, защото се отдръпна да се предпази от една вълна, която плисна през фалшборда, а когато си избърса водата от лицето, изпусна една чудесна треска, която тъкмо прибираше в лодката. Никой от остров Брайър не би направил това. И да има, и да няма риба на въдицата, рибарите от Брайър никога не откъсват поглед от водата. Те просто се грижат за въдицата си и я подръпват или отпускат. Виждал съм как моят стар приятел църковният настоятел У. Д. — един добър човек от този остров, — докато слуша проповедта в църквицата на хълма, протяга ръка над своя ограден стол и, за голям смях на младежите, закача въображаема сепия на въдичката. Те явно не разбират, че за да има добър улов, трябва да има добра стръв — нещо, което не излиза от ума на църковния настоятел.

Радвах се, че стигнах Уестпорт. Сега всяко пристанище би ми се сторило прекрасно след жестокото блъскане, през което минах в бурното югозападно течение, а да се окажа сред стари съученици беше очарователно. Този ден бе 13 май, а 13 е моето щастливо число — факт, отбелязан дълго преди доктор Нансен да тръгне да търси Северния полюс с неговия тринадесетчленен екипаж. Може би той беше чул за моя успех да откарам благополучно един необикновен кораб до Бразилия със същия брой хора. Радвах се да видя дори и камъните на остров Брайър, а аз добре ги познавах. Магазинчето зад ъгъла, което не бях виждал от тридесет и пет години, беше същото, само дето изглеждаше по-малко. Фирмата му беше същата — в това бях сигурен; та аз ли не познавах покрива, където като момчета всяка нощ гонехме една черна котка, за да одерем кожата й и да направим превръзка на един беден сакат човечец. По време на момчешките ни лудории там живееше Лаури шивачът. На времето той много си обичаше пушката и винаги носеше барута си в задния джоб на палтото, а от устата му стърчеше къса глинена лула. В някой лош момент той слагаше запалената лула в джоба с барута. Особняк беше този мистър Лаури!

На остров Брайър аз направих още един основен преглед на „Спрей“ преди всичко на обшивката, но открих, че дори бурното югозападно течение не беше нанесло никаква вреда. Тъй като лошото време и насрещният вятър продължаваха, не бързах да заобиколя нос Сейбъл. С приятели направихме малък излет по залива Сейнт Мери, познат с моряшките си традиции, и се върнахме обратно на острова. След това отплавах, но поради мъглата и насрещния вятър на другия ден се отбих в Ярмут. Тук прекарах няколко приятни дни, като взех на борда малко прясно масло, един барел картофи, напълних шест барела^[1] вода и сложих всичко под палубата. В Ярмут купих и прословутия си тенекиен часовник — единственото средство за измерване на времето, което имах през цялото плаване. Той струваше един долар и половина, но тъй като стъклото му беше счупено, търговецът ми го продаде за един долар.