Джошуа Слокъм
Сам около света (14)

Четиринадесета глава

Когато на първи февруари 1897 г. се върнах на кораба, там ме чакаше писмо от някаква моя симпатизантка, което прилагам тук:

„Дама изпраща на господин Слокъм една банкнота от пет лири в знак на нейното възхищение от храбростта му да пресече безкрайните морета на една толкова малка лодка, и то сам-самичък, без да има кой да му помогне, когато го застрашава опасност. Пожелавам ви големи успехи!“

И до днес не знам кой е написал това писмо и на кого съм задължен за щедрия подарък, който намерих в него. Не можех да откажа да взема тези пари, след като така любезно ми го предлагаха, но си обещах при първата възможност да ги вложа в нещо за печалба. Така и направих, преди да тръгна от Австралия.

Тъй като за северната част на Австралия сезонът на хубавото време още беше далеч, аз посетих и други пристанища на Тасмания, където времето е хубаво през цялата година. Първо посетих Бюти Пойнт. Близо до него беше Биконсфилд и голямата тасманийска златна мина, която също видях. Там наблюдавах как от мината се вадеха сиви, безинтересни камъни и стотици машини ги раздробяваха на прах. Казаха ми, че в тях имало злато, и аз им повярвах.

Запомних Бюти Пойнт със сенчестата му гора и пътя, който се извиваше сред високите евкалипти. Докато бях там, с една парна яхта дойдоха на разходка губернаторът на Нови Южен Уелс лорд Хампден и семейството му. Естествено, закотвената близо до кея „Спрей“ веднага развя флагчето си. Той беше може би най-нищожният кораб, който е развявал американското знаме в тези води. Изглежда, компанията на губернатора беше добре осведомена какво търси там „Спрей“, а и каква беше историята му изобщо. Още щом чух негово превъзходителство да казва: „Представете ме на капитана!“ (а може би каза „Представете ми капитана!“) — аз веднага се озовах в компанията на джентълмен и приятел, който много се интересуваше от моето плаване. А ако имаше някой от свитата му, който да се интересуваше повече и от самия него, то това беше дъщеря му Маргарит. На тръгване лорд и лейди Хампден обещаха да се срещнем на борда на „Спрей“ на Парижкото изложение през 1900 г.

— Ако сме живи — условиха се те.

— Като изключим опасностите на морето — допълних аз.

От Бюти Пойнт „Спрей“ посети Джорджтаун близо до устието на Теймър. Това селище е построено на мястото, където за пръв път на Тасмания са стъпили бели хора, макар че то никога не е успяло да се разрасне и си е останало едно селце.

Смятах, че все нещо бях видял от света, и затова като срещнах хора, които се интересуват от приключения, аз изнесох в един малък салон беседа. Пътуващ комедиант, който блъскаше клавишите на съседското пиано и изпълняваше песента „Томи Аткинс“, ме спасяваше от тежки ситуации. Дойдоха хора от много далеч и от входната такса се събраха общо три лири стерлинги. Собственичката на салона — една любезна шотландка — не искаше и да чуе за наем, така че моята беседа от самото начало се оказа успешна.

От това приятно и закътано местенце отплавах към Девънпорт — един процъфтяващ град на реката Мърси, който се намира само на няколко часа плаване в западна посока. Той много бързо се превърнал в най-важното пристанище на Тасмания. Там сега влизат огромни параходи и отнасят товари от селскостопанска продукция. „Спрей“ обаче беше първият кораб, който развя американското знаме в пристанището, както ми каза портовият началник капитан Мърей, а това беше записано в пристанищните регистри. На „Спрей“ бяха оказани много почести, докато се полюляваше закотвен и покрит от носа до кърмата с платнище.

От „Малуна“ — къщата на съдията, която беше построена на носа на залива — го поздравиха с британското знаме и на идване, и на излизане от пристанището. Добрата госпожа Ейкънхед, господарката на „Малуна“, ме запаси с всякакви видове мармалади и желета, опаковани в каси и приготвени от плодовете на собствената й градина. Те бяха в такова количество, че щяха да ми стигнат за целия път до дома, че и да ми останат. Госпожа Ууд, която живееше малко по-нагоре край пристанището, ми опакова бутилки с малиново вино. На това място се ядеше и пиеше повече отвсякъде другаде, където бях ходил! Госпожа Пауъл ми изпрати лютеница, приготвена, „както я приготвяме в Индия“. Тук имаше в изобилие риба и дивеч, а от Пардо — едно градче навътре в острова — за мен пристигна една огромна буца сирене. И въпреки това хората питаха: „С какво живеехте? Какво ядяхте?“

Бях очарован от красотата на околния пейзаж, от диворастящите папрати, които тогава бяха на изчезване, от куполообразните високостъблени дървета, растящи по склоновете. Имах щастието да видя и човека, който се беше посветил на изкуството да отрази красотите на своята страна. Той ми подари много репродукции от своята колекция от картини, както и много оригинали, за да ги покажа на приятелите си.

Друг един господин ме натовари да разказвам за прелестите на Тасмания по всички чужди земи и при всеки удобен случай. Това беше доктор Макол, член на законодателното събрание. Докторът ми даде полезни съвети за моите беседи. Аз съвсем не бях лишен от опасения, когато се впуснах в това ново начинание, и мога да кажа, че само благодарение на любезността на симпатизиращите ми слушатели моят ораторски кораб плаваше безметежно. Скоро след първата ми беседа любезният доктор дойде да ми изкаже одобрението си. Както при много други мои начинания, и с това се бях захванал незабавно и без много да му мисля.

— Човече — каза докторът, — голямата нервност е само признак на ум и колкото повече ум има един човек, толкова по-дълго време му трябва да преодолее смущението си. Но вие ще го преодолеете — добави той.

Аз от своя страна смятам, че би било честно да призная, че още не съм се излекувал.

В Девънпорт „Спрей“ беше вдигнат на хелинг и внимателно огледан от горе до долу. Оказа се, че подводната част е съвършено чиста от пагубния морски червей, а корпусът беше здрав във всяко едно отношение. За да бъде предпазен и в бъдеще, дъното беше намазано още веднъж с медна боя, защото предстоеше да прекоси Коралово и Арафурско море, преди отново да бъде докуван. Той беше подготвен да се справи с всички познати опасности. Но аз очаквах със съжаление деня на отплаването от страната, където завързах толкова много приятни познанства. Ако е имало момент в моето плаване, когато съм се замислял дали да не се откажа, това е било точно там. Но понеже не се намери нито едно вакантно място за някаква по-добра службица, на 16 април 1897 г. вдигнах котва и отново излязох в морето.

Летният сезон беше вече свършил; зимата настъпваше откъм юг и ветровете за плаване на север станаха по-благоприятни. Зимният вятър подгони „Спрей“ и той прелетя около нос Хау, а на другия ден стигна чак до нос Бъндуро, като се връщаше по обратния си път на север. Това беше прекрасен преход! Той предвещаваше сполука през дългия път, който ме чакаше до дома. Моите стари приятели от нос Бъндуро се размърдаха, когато за Коледа за втори път приближих към техния нос. Ние отново си разменихме сигнали, както преди, докато „Спрей“ плаваше в гладките води близо до брега.

Времето беше чудесно! Небето остана чисто до края на прехода до Порт Джексън (Сидней), където „Спрей“ пристигна на 22 април и хвърли котва близо до входа на залива Уотсън, на дълбочина осем сажена. Целият залив от входа до устието на Парамата и нагоре по реката гъмжеше повече от всякога от лодки и яхти от всички видове. Това беше такова оживление, каквото едва ли можеше да се види в която и да е друга част на света.

След няколко дни заливът се покри с разпенени вълни и само здрави съдове останаха под ветрила. По това време аз бях отседнал в един пристанищен хотел да си лекувам невралгията, която бях пипнал на брега. Тъкмо бях зърнал кърмата на един голям и тежкоподвижен параход, който бавно дрейфуваше към носа, когато пиколото се втурна в стаята ми и се развика, че „Спрей“ е „изтърбушен“. Изскочих бързо навън. „Изтърбушен“ означаваше, че един голям параход се беше блъснал в него и това беше същият параход, чиято кърма зърнах от прозореца. Неговият нос беше ударил „Спрей“. Оказа се обаче, че няма щети, освен загубата на една котва и котвената верига, която при сблъскването се беше скъсала при клюза. В края на краищата нямаше от какво да се оплаквам, защото капитанът обра котвата и откара „Спрей“ навътре в пристанището, далече от всякакви опасности. После отново го върна под командата на един офицер и трима моряци на стоянката му в залива, придружен от любезна бележка, че ще заплати всички нанесени щети. Горкият, как се клатеше и блъскаше о вълните, когато си дойде с чужденец на щурвала! Неговият стар приятел, лоцманът на „Пинта“, не би могъл да бъде обвинен в съучастие в толкова непохватно управление! За моя най-голяма радост, те оставиха „Спрей“ на котвената стоянка, а невралгията веднага ме отпусна и беше забравени. Капитанът на парахода като истински моряк изпълни обещанието си. Неговият агент, господин Колишо, още на другия ден ми връчи парите за загубената котва и верига с нещичко отгоре за тревогите, които ми причиниха. Спомням си, че ми предложи дванайсет лири. Но тъй като моето щастливо число беше тринайсет, ние закръглихме сумата на тринайсет лири и с това уредихме сметката.

На 9 май отново вдигнах ветрила, подгонен от силен югозападен вятър. Той любезно откара „Спрей“ чак до Порт Стивънс, където попаднах в безветрие, а след това вятърът стана насрещен. Времето обаче се задържа прекрасно в продължение на много дни, което беше съвсем различно от предишните бури, които вилняха тук няколко месеца.

Чувствувах се спокоен, тъй като имах пълен комплект от адмиралтейски карти за брега и за Големия Бариерен риф. Капитан Фишър от военноморския флот на Великобритания, който беше минавал през проходите на Големия Бариерен риф с кораба „Орландо“, още в началото ме посъветва да тръгна по този маршрут. Сега никак не съжалявах, че се върнах и тръгнах по него.

Няколко дни след като отминах Порт Стивънс, Сийл рокс и нос Хок вятърът се задържа слаб и точно насрещен. Тези места се бяха запечатали в паметта ми от времето, когато няколко месеца по-рано лавирах около тях. Сега имах на борда си добър запас от книги и четях денонощно, като се откъсвах от това приятно занимание само за да нагласям ветрилата, да сменя галса, или пък да легна да си почина, докато „Спрей“ гълташе миля след миля. Опитвах се да сравня моето състояние с положението на старите мореплаватели. Те са плавали точно по същия маршрут, по който бях тръгнал от островите Зелени нос, но за сравняване не можеше да става и дума. Техните трудности и романтични избавления (говоря, разбира се, за тези, които са избягнали смъртта и страданията) нямаха нищо общо с моите преживявания на самотен околосветски мореплавател. Аз мога да разказвам само за приятни преживелици, и то така, че приключенията ми доскучават и звучат прозаично.

Току-що бях свършил да чета за някои от най-интересните някогашни плавания на сполетени от беда кораби и бях наближил Порт Макари, когато на 13 май забелязах модерна едномачтова яхта, изпаднала в беда и закотвена до брега. Приближих се и разбрах, че това беше кутерът „Акбар“^[1], който беше отплавал от залива Уотсън около три дни преди „Спрей“ и веднага беше изпаднал в беда. И нищо чудно! С него се беше случило това, което може да се случи с бебетата в гората или с пеперуди в морето. Собственикът му, който за първи път излизаше с него, беше абсолютен новак. Капитанът, който се различаваше по огромната яхтсменска шапка на главата, сигурно беше ловил китове в Мъмърбиджи^[2], преди да поеме управлението на „Акбар“, а щурманът, бедният, беше глух като пън и почти толкова скован и неподвижен. Тези трима хубавци представляваха екипажът. Те познаваха морето и корабите толкова, колкото едно пеленаче познава света. Казаха, че са тръгнали за Нова Гвинея, и може би стана по-добре, че такива новаци никога не стигнаха дотам.

Собственикът, с когото се бяхме виждали, преди да отплава, искаше по пътя да се състезава с бедния стар „Спрей“ до остров Тързди. Аз, естествено, отклоних това предизвикателство под предлог, че не е честно да се състезават трима млади яхтсмени на клипер със стар моряк, който плава съвсем сам на грубо скован съд. Освен това аз за нищо на света нямаше да се състезавам в Коралово море.

— Ало, „Спрей“! — викнаха сега всички в един глас. — Какво ще е времето? Ще духа ли? Не е ли по-добре да се върнем за ремонт?

Помислих си: „Ако някога се върнете, не ремонтирайте!“ — но им казах:

— Дайте ми края на едно въже и ще ви влача до онова пристанище по-нагоре. И, за бога — настоях аз, — не се връщайте през нос Хок, защото на юг от него е вече зима!

Те се канеха да се отправят към Нюкасъл под импровизирани ветрила, защото гротът им беше разкъсан на парцали, а такелажът беше целият изпокъсан. С една дума, „Акбар“ беше корабокрушенец.

— Вдигайте котвата — викнах аз, — вдигайте котвата и да ви закарам в Порт Макари на дванайсет мили оттук.

— Не — извика собственикът, — ще се връщаме в Нюкасъл. По пътя за насам го пропуснахме. Не видяхме фара, макар че мъглата не беше много гъста.

Той изкрещя силно всичко това уж за да го чуя аз, но всъщност го каза на ухото на щурмана. Отново се опитах да ги убедя да ги завлека до пристанището, което беше толкова близо. На тях това щеше да им струва само да си вдигнат котвата и да ми подадат въжето. Но колкото и да ги убеждавах да направят това, те отказваха, без да разбират, че за тях беше най-разумното.

— На каква дълбочина сте? — попитах аз.

— Не знаем, загубихме лота. Цялата верига е спусната. Мерихме дълбочината с котвата.

— Елате с лодката и ще ви дам лот.

— И лодката загубихме — извикаха те.

— Бог е добър, иначе щяхте да си загубите и главите. Сбогом! — това беше всичко, което можех да им кажа.

Дребната услуга, която им предлагаше „Спрей“, щеше да спаси яхтата им.

— Съобщи за нас — крещяха те, докато се отдалечавах. — Съобщи, че са ни отнесени ветрилата, но ние не даваме пет пари и не ни е страх.

— Тогава за вас няма надежда.

Аз отново им казах сбогом и обещах, че ще съобщя за тях, и го направих при първата възможност от хуманни подбуди.

На следващия ден размених сигнали с парахода „Шерман“, който отиваше на юг. Съобщих за яхтата в бедствие и им казах, че биха направили едно хуманно дело, ако я завлекат някъде по-далеч от открития бряг, където беше хвърлила котва. Яхтата обаче не се съгласила да бъде взета на влекало от парахода, и то съвсем не поради липса на средства, тъй като собственикът наскоро наследил няколкостотин лири и имал пари. Плаването до Нова Гвинея е било предприето с цел да се огледа островът за евентуалното му закупуване. Отново чух за „Акбар“ чак след осемнайсет дни, когато на 31 май влязох в Коктаун на реката Индевър, където прочетох следната новина:

„На 31 май яхтата «Акбар» от Сидней, управлявана от тричленен екипаж, е потънала при нос Кресънт на път за Нова Гвинея. Екипажът е спасен.“

Все пак им трябваха няколко дни, за да потопят яхтата!

След срещата ми с нещастния „Акбар“ и с „Шерман“ аз продължих плаването си. Дни наред не се случи нищо интересно, ако не се смята приятното събитие, когато на 16 май размених сигнали с жителите на остров Саут Солитъри — една мрачна каменна купчина до самия бряг на Нови Южен Уелс на 13°12’ южна ширина.

— Какъв е този кораб? — попитаха те, когато яхтата се изравни с острова им.

В отговор вдигнах американското знаме. Те свалиха сигналните флагове и незабавно вдигнаха британския флаг, с който усърдно започнаха да ме поздравяват. От това разбрах, че са познали моя кораб и знаят всичко за него, защото не зададоха вече никакви въпроси. Те дори не попитаха дали обиколката „ще си струва труда“, а приятелски ми пожелаха приятно плаване, на каквото в този момент наистина се наслаждавах.

На 19 май „Спрей“ минаваше покрай устието на река Туид и от нос Дейнджър ми сигнализираха (хората там, изглежда, се безпокояха за здравословното ми състояние), за да ме попитат дали „всички на борда са добре“. Отговорих им само с „да“.

На другия ден „Спрей“ заобиколи големия Пясъчен нос и навлезе в зоната на пасатите, което е забележително събитие в едно плаване. От сега нататък тези ветрове щяха да го съпровождат в продължение на много хиляди мили, като силата им варираше между умерения щорм и лекия летен бриз, с изключение на редките интервали помежду им.

На носа имаше внушителен фар, чиято светлина се виждаше на двайсет и седем мили. След него „Спрей“ мина покрай фара Лейди Елиът, който се издига на един остров като страж на входа на Големия Бариерен риф. Оттам нататък „Спрей“ навлезе в свободния проход, който водеше на север. Поетите обичат да пишат за фарове, но виждал ли е някога някой поет как в тъмна нощ сред море с корали проблясъкът на фар се появява по курса. Ако наистина е виждал такова нещо, то той е знаел за какво пише.

От часове „Спрей“ плаваше наслуки, очевидно срещу някакво течение. Почти побеснял от съмнения, аз сграбчих щурвала, за да го насоча по-далеч от брега, когато отпред в морето лумна светлината на фара. „Екскелибър“^[3] — извика радостно екипажът и корабът продължи курса си. Сега „Спрей“ плаваше в защитено море с гладка вода — първото, в което беше топнал кила си след Гибралтар. Имаше голяма разлика между него и бурния, така наречен „Тих“ океан.

Този океан, общо взето, не е по-бурен от другите океани, макар че със сигурност мога да кажа, че е тих само на име. Той често се разбеснява на едно или друго място. Аз познавах един писател, който пишеше красиви неща за морето, но след като преживя един тихоокеански ураган, стана напълно друг човек. Но пък ако няма необуздани вълни, къде в края на краищата ще отиде поезията на морето? Сега „Спрей“ се намираше сред истинско коралово море. Самото то е гладко, но кораловите скали са винаги груби, остри и опасни. Бях се оставил на благоволението на създателя на рифовете, като същевременно внимавах за опасности от всякакъв характер.

И все пак е знаменито! Та това е самият Бариерен риф с различно оцветени води и осеян с омагьосани острови! Ако не ме лъжеха очите, между тях аз виждах и много сигурни стоянки. От нос Дейнджър яхтата беше правила по сто и десет мили на денонощие и на 24 май навлезе в канала Уитсънди, като цялата нощ плава сред островите. Когато на другата сутрин слънцето изгря, погледнах назад и съжалих, че съм минал оттам през нощта, защото зад кърмата ми се разкриваше очарователна гледка.