Джошуа Слокъм
Сам около света (11)

Единадесета глава

Когато швартовахме „Спрей“, островитяните се върнаха към кафето и поничките. Аз бях особено поласкан, когато те не пренебрегнаха и моите кифлички, както направи професорът от Магелановия проток. Между кифличките и поничките имаше известна разлика само в названията. И двата вида бяха пържени в лой и това беше най-важното им качество, защото на острова не се отглеждаше никакво друго животно, освен козата, а месото на козата е твърде постно. Като видях, че тук ще стане търговия, веднага закачих кантара на гика и започнах да отмервам сланина. Тук нямаше митничар да ми каже: „Защо правиш това?“ — и преди да залезе слънцето, всички островитяни бяха научили изкуството да правят кифлички и понички. Аз не вземах много пари за стоката си, но някои от старите и редки монети, с които ми заплащаха, бяха извадени от останките на галеон, потънал в залива в незапомнени времена. По-късно ги продадох на антиквари за повече от номиналната им стойност. По този начин си осигурих добра печалба. От този остров отнесох пари с най-различна стойност — може би всичките, които тамошните хора имаха.

Като междинно пристанище Хуан Фернандес е очарователно място. Планините са гъсто обрасли с гори, долините са плодородни, а в многобройните проломи текат потоци бистра вода. На острова няма змии, а от дивите животни има само кози и прасета, от които видях доста. Имаше може би и едно или две кучета. Хората живеят, без да познават рома и бирата. Сред тях нямаше полицай или адвокат. Островната икономика имаше най-проста структура. Парижките моди не оказваха никакво влияние на островитяните — всеки се обличаше според собствения си вкус. Макар че нямаше лекар, всички жители бяха здрави, а децата — хубави. На острова живееха всичко 45 души. Възрастните бяха главно преселници от Южна Америка. Една жителка, родом от Чили, която уши летящия кливер на „Спрей“ срещу заплащане в сланина, би минала за красавица в Ню Порт. Блаженият остров Хуан Фернандес! Никога няма да разбера защо Александър Селкирк^[1] го е напуснал!

Един голям кораб, пристигнал тук целият в пламъци, беше заседнал на носа на залива. Вълните го разбили на парчета върху скалите. След като пожарът бил угасен, островитяните прибрали шпангоутите и ги използвали при постройката на къщите си, които, естествено, бяха добили корабен вид. Къщата на Мануел Кароса — „краля“ на Хуан Фернандес — освен че приличаше на Ноевия ковчег, беше украсена с лъскаво месингово мандало на единствената зелено боядисана врата. Пред този внушителен вход беше забит пилон, а близо до него имаше китоловна лодка, боядисана в червено и синьо — най-голямата радост за „Краля“.

Аз, разбира се, посетих едновремешния наблюдателен пост на върха на планината, където Селкирк прекарал много дни с очи, вперени в далечината за кораба, който най-после дошъл. От една плоча, прикована в скалата, преписах следните думи, написани с големи букви:

В ПАМЕТ НА

АЛЕКСАНДЪР СЕЛКИРК,

МОРЯК,

РОДОМ ОТ ЛАРГО, ГРАФСТВО ФАЙФ, ШОТЛАНДИЯ, КОЙТО Е ЖИВЯЛ НА ТОЗИ ОСТРОВ В ПЪЛНО УЕДИНЕНИЕ ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ЧЕТИРИ МЕСЕЦА. ТОЙ Е БИЛ ОСТАВЕН НА ОСТРОВА ОТ КОРАБА „СИНК ПОРТС“ С ВОДОИЗМЕСТВАНЕ 96 ТОНА И 18 ОРЪДИЯ ПРЕЗ 1704 Г. И БЕШЕ ПРИБРАН ОТ КАПЕРА^[2] „ДЮК“ НА 12 ФЕВРУАРИ 1709 Г. СЕЛКИРК ПОЧИНА КАТО ЛЕЙТЕНАНТ НА КОРАБА НА Н.В. „УЕЙМУТ“ В 1723^[3] Г. НА 47-ГОДИШНА ВЪЗРАСТ.

Тази плоча е била поставена близо до наблюдателния пост на Селкирк от комодора Пауъл и офицерите от кораба на Н.В. „Топаз“ в 1868 г.

Пещерата, в която Селкирк живял, докато бил на острова, се намира на носа на залива, който сега се нарича Робинзон Крузо. Това е един стръмен бряг западно от сегашния пристан. Там също са се закотвяли кораби, но мястото не е много удобно. И двете котвени стоянки са изложени на северните ветрове, но те не са много силни. Тъй като в източния край на залива дъното е добро, там заставането на котва може да се смята за безопасно, макар че понякога подводното течение силно клатушка кораба.

В залива Робинзон Крузо отидох с лодка и с доста трудности се добрах през прибоя до сушата близо до пещерата. Влязох в нея и видях, че е суха и удобна за живеене. Тя се намира в едно красиво място, защитено от жестоките бури с високи планини. Бурите обаче не са чести, защото островът лежи на 35° южна ширина, близо до границата на пасатите. Островът е дълъг от изток на запад около 14 мили и широк — около 8. Планините му се извисяват на повече от 3000 фута. От Чили, към което принадлежи, го делят 340 мили.

Едно време Хуан Фернандес служел за каторга. Влажните и нехигиенични пещери, в които държали затворниците, вече не се използваха за нищо, а на острова не се изпращаха престъпници.

Най-приятният ден, който прекарах на острова, и едва ли не най-приятният в цялото ми плаване, беше последният. Заедно с всички деца от малкото общество отидохме да събираме диви плодове за път. Открихме дюли, праскови и смокини и децата набраха по една кошница от всяко дърво. На децата им трябва много малко, за да са доволни, и тези малчугани, които никога в живота си не бяха чули някаква дума на друг език, освен испански, огласяха хълмовете с веселите си смехове при всяка английска дума. Те ме питаха за названията на какви ли не неща на острова. Стигнахме до една дива смокиня, отрупана с плодове, и аз им казах как се наричат те на английски. „Figs, figs“ — развикаха се те, докато пълнеха кошниците си. Но когато им казах, че козата, която ми посочиха, на английски е goat, те се разкискаха и се затъркаляха по тревата в необуздан възторг.

Първото дете, родено на острова, беше станало красива жена, а сега и майка. Мануел Кароса и добрата душа, която го беше последвала тук от Бразилия, бяха погребали на седем години своята единствена дъщеря в малкото гробище на носа. На същия половин акър сред назъбените скали от лава имаше и други купчини пръст, някои от които бяха гробове на родени на острова деца, а други бяха вечното жилище на моряци от минаващи кораби, останали болни на брега да изживеят дните си и да попаднат в моряшкия рай.

Най-големият недостатък, който открих на острова, беше липсата на училище. Класът, естествено, нямаше да е голям, но някой човек с добро сърце, който обича децата и тишината, би могъл да прекара няколко прекрасни години на острова като учител.

Сутринта на 5 май 1896 г. отплавах от Хуан Фернандес, след като видях много неща. Най-интересното между тях беше посещението на пещерата-убежище на Робинзон Крузо. От острова „Спрей“ взе курс на север и отмина остров Свети Феликс, преди да достигне зоната на пасатите, които все още се бавеха да задухат. Но когато се появиха, те връхлетяха така вихрено, че ние наваксахме загубеното време, и „Спрей“ ту под един, ту под два рифа летя пред щорма безкрай много дни с кокал в уста^[4] на запад към Маркизите, които се появиха на четиридесет и третия ден. През тези дни аз бях постоянно зает, но не с щурвала. Струва ми се, че нито един човек не може да обиколи света, ако непрекъснато стои на щурвала. Занимавах се с по-интересни работи; седях и четях книги, кърпех си дрехите, готвех и си ядях манджите, необезпокояван от нищо. Вече бях разбрал, че не е хубаво човек да е сам, и затова си правех компания с всичко наоколо, понякога с вселената, а понякога и с моята незначителна особа. Но дори и всички други да ме изоставеха, книгите пак щяха да останат мои вечни приятели. Нямаше нищо по-леко и по-спокойно от моето плаване по пасатите!

Ден след ден плавах с попътен вятър и отбелязвах положението си на картата със значителна точност, което по-скоро се дължеше на интуицията ми, отколкото на уморителни изчисления. В продължение на цял един месец моят кораб следваше вярно своя курс, а аз нямах дори и лампа в нактоуза. Всяка нощ виждах Южния кръст на борда, а слънцето всяка сутрин изгряваше зад кърмата ми и залязваше пред носа на „Спрей“. Не желаех да се водя по никакъв друг компас, защото слънцето и звездите бяха най-добрият компас. В случай на съмнение в изчисленията си след дълъг преход в открито море можех да ги сверя по часовника високо горе — дело на великия творец, — а той беше винаги верен.

Този странен живот си имаше и забавна страна. Събуждах се понякога, а слънцето вече беше огряло каютата ми. Чувах водата да шурти съвсем близо до ухото ми, от бездната ме отделяше само една тънка дъска и аз си казвах: „Какво става?“ Но всичко беше наред: аз бях на своя кораб и той плаваше по курса си, както никой друг кораб не е плавал по света. Шуртенето на водата покрай бордовете ми показваше, че „Спрей“ плава с пълна скорост. Знаех, че човешка ръка не върти щурвала; знаех, че „моряците“ на бака бяха добре и на кораба нямаше бунт.

Явленията на океанската метеорология представляваха интересен проблем за изследване дори тук, в пасатната зона. Аз забелязах, че на всеки седем дни вятърът се усилваше и се изместваше на няколко румба от определената посока. От изток-югоизток той се навърташе на юг-югоизток, а през това време от югозапад се надигаше силно вълнение. Всичко това означаваше, че в зоната на антипасатите бушуваха бури. След това, ден след ден, вятърът променяше посоката си, докато се върнеше в нормалната си точка на духане — изток-югоизток. Това горе-долу е постоянното състояние на зимните пасати на 12° южна ширина. Както знаем, слънцето е създателят на пасатите и на цялата система от ветрове по земята. Според мен, океанската метеорология е най-прекрасната наука. През целия път от Хуан Фернандес до Маркизите бях свидетел на шест промени в тези огромни пулсирания на морските ветрове и на океана, които бяха резултат от далечни бури. Да познаваш законите, които управляват ветровете, и да знаеш, че ги познаваш, ти дава голяма увереност при едно околосветско плаване; в противен случай ще трепериш при появата на всеки облак. Процесите при пасатите важат с още по-голяма сила в зоната на променливите ветрове, където промените са по-резки.

Когато пресича Тихия океан дори и при най-благоприятните обстоятелства, човек в продължение на много дни се оказва в най-голяма близост с природата и осъзнава безпределността на океана. Бавно, но сигурно върху щурманската карта чертата на курса на моя малък кораб пълзеше през Тихия океан. И „Спрей“, макар и с пълна скорост, бавно пореше морската шир. На четиридесет и третия ден, откак напуснах сушата — един твърде дълъг период за самотно плаване — при красиво и ясно небе и достатъчно разстояние от слънцето, аз извадих секстанта си, за да определя височините. След дълга борба с таблиците и в резултат на трите наблюдения разбрах, че дължината се различава само с пет мили от моите предвиждания.

Това беше чудесно, макар че и двете изчисления можеха да са грешни. Но аз някак си бях уверен, че те са точни и че след няколко часа ще видя суша. Така и стана — скоро се появи високият силует на Нукухива, най-южния остров на Маркизкия архипелаг. По него установих, че истинската дължина беше средно число между двете изчисления. Това беше удивително! Всички мореплаватели ще ви кажат, че за един ден всеки кораб може да се отклони от начертания курс на 5 мили. А колкото до лунните наблюдения дори и за специалистите-астрономи се смята постижение, ако грешката в изчисленията им не надхвърля осем мили. Надявам се, че показвам достатъчно малко претенции за изключителен ум, но аз не разчитам на робски изчисления при определяне на курса си. Неведнъж съм подчертавал, че поне географската ширина намирах изключително по интуиция. Отзад винаги влачех механичен лаг, но влиянието на теченията и дрейфът беше толкова голямо, че данните му бяха само приблизителни. В края на краищата трябваше да се поправят по лична преценка, която е резултат от опита, натрупан в хиляди плавания. Но дори и тогава капитанът на кораба заповяда да измерват дълбочината и вахтеният да си отваря очите.

На палубата на „Спрей“ ми се случи нещо толкова необикновено, че ми се струва оправдано да го опиша. То е свързано с морската астрономия. Според една серия наблюдения, за които споменах, се оказа, че сме на много стотици мили западно от моите изчисления. Знаех, че това не може да е правилно. След около един ден направих нова серия наблюдения с възможно най-голямо внимание и средният резултат се оказа почти същият, както при предишните наблюдения. Аз се запитах защо при всичката ми прехвалена самостоятелност не мога да постигна по-добър резултат. Тогава потърсих грешката в таблиците и я открих. Така разбрах, че колоната от цифри, от които бях получил важен логаритъм, беше сбъркана. Тук явно не можеше да има съмнение и когато отчетох грешката, разликата в изчисленията изчезна. Поправих таблиците и продължих плаването си с непоколебима самоувереност. Тенекиеният ми часовник отдавна не работеше. Резултатът от тези наблюдения, естествено, погъделичка суетата ми, защото аз знаех какво е да стоиш на палубата на огромен кораб и с двама помощници да правиш лунни наблюдения с не особено голяма точност. Като един от най-бедните американски моряци аз се гордеех с малкото си постижение на този шлюп, пък дори и да е било случайно. Със заобикалящата ме природа бях в хармония. Носех се върху едно огромно течение и чувствувах замаха на ръката на този, който е създал всички светове. Осъзнах математическата истина за техните движения, която е толкова добре изучена, че астрономите съставят таблици за положенията на небесните светила за цели години, дни и дори минути. При такава точност човек, който плава по моретата, дори след пет години може с тяхна помощ да изчисли стандартното време на който и да е меридиан на земята.

Да се изчисли местното време е още по-просто. Разликата между местното и стандарното време е географската дължина, изразена във време. Всички знаем, че четири минути представляват един градус. Това накратко е принципът, по който се изчислява дължината без хронометър. Работата на астронома, макар че при наличието на хронометри днес се практикува рядко, е красива и поучителна. В областта на корабоводенето няма друга област, която да изпълва сърцето с по-голямо възхищение.