Ане Холт
Мотив за убийство (8)

Осма глава

След утихналата буря още духаше свеж вятър, но между разкъсалите се на юг облаци се виждаха светлосини ивици небе. Мръсният сняг в градините от двете страни на улиците се топеше след дъжда. Ингер Йохане се стремеше да избягва най-големите локви, докато буташе количката по тесния тротоар по протежение на магистрала „Маридалсвайен“. От оживеното улично движение и автобусите около нея се носеше тътен. Това не й харесваше. Свърна по улицата, съседна на Бадебакен, за да стигне до река Акешелва. Джак дърпаше каишката си и искаше да помирише всичко.

Температурата щеше да се понижи. Според прогнозата вечерта щеше да вали сняг. Ингер Йохане спря, оправи си шала и продължи. Носът й замръзваше, подсмръкна. Защо ли не си сложи шапка, преди да излезе. Поне на Рагнхилд й беше достатъчно топло, така завита като пашкул с овча кожа отдолу и вълнено одеяло отгоре. Личицето й едва се виждаше, когато Ингер Йохане внимателно дръпна края на завивката. Биберонът й пулсираше, от движението зад тънките нежни клепачи ставаше ясно, че сънува.

Седна на една пейка пред детската градина до парк „Хефтиельока“. Пусна Джак да тича. Той се втурна към реката и започна да лае по патиците, но те не му обръщаха почти никакво внимание. Само плуваха там, където нямаше лед. Кучето лаеше и скимтеше, по едно време колебливо пъхна лапа във водата.

— Престани — промърмори Ингер Йохане от страх да не събуди бебето.

Студът я пронизваше през дебелия вълнен плат, но й харесваше да седи така — сама, люлеейки количката напред-назад, напред-назад с една ръка. Беше вторник, седемнадесети февруари, можеше да се обади в дванадесет часа. „Тоест след осем минути“, констатира, когато извади мобилния си телефон. Най-добрата приятелка на Фиона Хеле беше казала, че тогава ще е отново на работа. Изглеждаше озадачена, но благосклонна. Ингер Йохане не се представи като работеща в полицията, но не е изключено неясното й обяснение да е създало у Сара Брюбак впечатлението, че обаждането е официално.

Лошо.

Това не беше типично за нея. „Всъщност искам да престана да се занимавам с този случай — помисли си тя, — а не да задълбая още повече в него. Съвсем не и с методи на границата на допустимото.“

Избърса си носа. Беше на път да настине, както очакваше.

По почти безлюдната пътека, пухтейки, се приближи бегач, заобиколен от облак пара. Кимна към нея и се усмихна, но се стресна, когато Джак изскочи от храстите и се хвърли към него.

— Дръжте кучето си на каишката — извика той и продължи нататък.

— Ела тук, Джак.

Махайки с опашка, кучето й позволи да го завърже за количката и легна на земята.

Стана дванадесет часа. Тя избра номера.

— Ингер Йохане Вик на телефона. Говорихме вчера сутринта и…

— Да, здравейте отново. Само изчакайте да седна. Тъкмо влизам от вратата и…

Пращене. Стържене. Силен удар.

— Ало?

— Още съм тук — отвърна Ингер Йохане.

— Вече съм на място. За какво става дума всъщност?

— Имам въпрос относно гимназиалните години на Фиона Хеле. Младостта й. Били сте в един клас, нали?

— Да, както вече ви споменах при миналия ни разговор, с Фиона учехме заедно от първи клас. Бяхме неразделни. Приятелки завинаги. Беше толкова ужасно след… До преди една седмица нямах сили да ходя на работа. Излязох в болнични. Шефът ми е толкова…

— Разбирам — прекъсна я Ингер Йохане. — Няма да ви тормозя дълго, обещавам. Само бих искала да разбера дали Фиона някога е… отсъствала от училище? За по-дълго време имам предвид?

— Отсъствала от училище…

— Да. Не за няколко дена поради настинка, а за по-продължителен период?

— Лежа в клиника „Модум Бад“. В десети клас. Доста дълго отсъства тогава.

— Какво?

Ингер Йохане вече не замръзваше. Премести телефона в дясната си ръка и отново попита:

— Какво казахте?

— Фиона получи нервен срив, мисля. Не говореха за това, така де. След лятната ваканция предстоеше отново да започнем училище. Помня, че прекарах цяло лято във Франция със семейството. Нямах търпение да видя Фиона отново и да… Тя не дойде. Оказа се хоспитализирана.

— В „Модум Бад“?

— Дааа… Знаете ли, не съм сигурна. Винаги съм мислила, че е била в „Модум Бад“, но може и да е просто защото не знаех за друго място, където хоспитализират хора заради такива неща. Нерви имам предвид.

— Откъде знаете, че е ставало въпрос за нерви?

Мълчание.

После пак се чу пращене, този път по-слабо.

— Като ме питате така — Сара Брюбак доста провлачи отговора си, — наистина не съм сигурна. Освен че отсъстваше. Дълго време. Върна се чак за Коледа. Или… О, да, прибра се малко по-рано. Имахме изпити, а те винаги започваха в началото на декември.

— Изпити? Веднага след нервен срив?

Джак изръмжа дълбоко срещу един надменен паток. Той изпърха с криле и се опита да клъвне парче хляб на два метра от муцуната на кучето.

— Мирно — нареди Ингер Йохане.

— Моля?

— Извинете. Говорех на кучето. Значи Фиона е била на… Каза ли защо е отсъствала?

— Да. Всъщност не… Беше много отдавна — отвърна тя с нотка на съжаление. Същевременно се усещаше, че жената наистина иска да помогне. — Вече ви казах, бяхме най-добри приятелки. Доверявахме си всичко, както правят всички най-добри приятелки. Но помня, че малко се засегнах, защото Фиона не пожела да сподели нищо определено около отсъствието си — къде е била, какъв е бил наистина проблемът. Точно за това съм сигурна, понеже мама ме посъветва да я оставя на мира, спомням си. Сигурно не било лесно с този вид… болести.

— Но историята за нервния срив и „Модум Бад“ вероятно е основана само на ваши заключения, а не на някакви конкретни факти — заключи Ингер Йохане.

— За съжаление и аз мисля така.

— А спомняте ли си как изглеждаше, след като се върна?

— Не… Изглеждаше? Напълно нормално всъщност. Както преди. Нали не я бях виждала от… пет месеца. От Еньовден до ноември. На тази възраст човек бързо се променя. Но бяхме добри приятелки. Все още, имам предвид.

Подминаха я група деца от детска градина. Облечени в прекалено големи гащеризони, вървяха две по две, ръка за ръка, клатушкайки се по пътеката. Мъник с шапка, нахлупена над очите, и сополив нос плачеше горчиво. Възрастна жена го хвана за ръката и извика:

— Само още малко, деца. Хайде!

— Възможно ли е да е била бременна? — попита Ингер Йохане.

— Бременна? Бременна?

Сара Брюбак се засмя леко.

— Не, забравете за това! Господи, с времето се оказа, че има големи проблеми със забременяването, Фиона зачена с инвитро, нали знаете.

Ингер Йохане не знаеше. Твърде голяма част от историята на Фиона Хеле оставаше извън изпълнените с информация папки на криминалната полиция.

— Освен това — добави Сара Брюбак — Фиона сто процента щеше да ми сподели такова нещо. Бяхме като сиамски близнаци. Бременна? Не. И дума да не става.

— Но вие не сте я виждали пет месеца — възрази Ингер Йохане.

— Да. Но бременна? Твърдо не.

— Окей. Много ви благодаря.

— Това ли е всичко?

— Засега. Благодаря.

— Ще успеете ли да разрешите случая?

— Обикновено успяваме — отговори Ингер Йохане уклончиво. — Просто отнема време. Разбирам, че ви е трудно — на семейството и на приятелите.

— Да. Обадете се, ако има нужда. Ужасно много искам да помогна.

— Разбирам. Довиждане.

Детската кавалкада се изгуби някъде между тухлените блокове по улицата. Патиците, вече поуспокоени, лежаха върху ледените късове на малки групи със свити под себе си крака и си чистеха перата с човки.

Ингер Йохане тръгна с леки стъпки нагоре по брега на реката.

Дълго време около този случай нямаше тайни, помисли си тя. Джак послушно подтичваше до нея. Случай, озадачаващо лишен от омраза и тайни. И ето че изникнаха. Както винаги, при всички случаи, след всички убийства. Лъжи. Полуистини. Прикрити факти и забравени, скрити истории.

Рагнхилд заплака. Ингер Йохане погледна под козирката на количката. Беззъбата уста зееше в силен рев. Майката успокои бебето с биберона. Настъпи тишина.

Дълго беше размишлявала как така и в двата случая — и на Фиона, и на Вибеке — досега излязоха наяве необичайно малко противоречия и скрити конфликти.

Забърза. Вятърът духаше студен и силен. Рагнхилд наистина щеше да се събуди скоро. Време беше да се прибират.

И преди отхвърлянето от майката е правило хората убийци, помисли тя, борейки се с ръба на тротоара, за да качи количката. Но защо почти двадесет и шест години по-късно? Детето, порасналото дете, чак сега ли е узнало истината? Възможно ли е разкритието на старо предателство да даде основание за такава омраза? Възможно ли е да даде сили за подобно убийство, за така жестока и дълбоко символична екзекуция? Или…

Спря. Джак я погледна изненадано с изплезен език. Край нея профуча автобус. Поради газовете от ауспуха му тя се закашля и се обърна настрани.

Не е задължително отхвърлянето да е било толкова отдавна.

Мисълта я осени едва предната вечер, когато Ингвар я предупреди да не прави лекомислени догадки. Изоставеното от Фиона Хеле дете можеше да е потърсило биологичната си майка съвсем наскоро. „Каква ирония — помисли си Ингер Йохане — Фиона да е станала обект на копнежи, върху които е градила кариерата си, като се е възползвала от тяхната пикантна страна.“

Не бива да правя догадки. Ингвар е прав. Нямам основания за това. А и ако детето наистина съществува…

— Какво, по дяволите, би искал такъв човек от Вибеке Хайнербак? — запита се тихо тя и поклати глава.

Трябваше да става дума за двама убийци.

Или може би не?

Напротив. Двама. Или само един?

Трябва да се откажа, помисли си тя. Това е грешно. Непрофесионално. Един профайлър разполага със съвременни компютърни програми. Работи в екип. Има достъп до архиви и специалисти. Аз не съм никакъв профайлър. Аз съм случайна жена, тръгнала на разходка с бебето и кучето си. Но има нещо, нещо, което…

Започна да подтичва. Рагнхилд се дереше от рев в количката, която се клатеше, скърцаше и почти се прекатури, защото Ингер Йохане се подхлъзна и се спъна в буца лед на завоя към близката улица.

Най-накрая се прибра вкъщи. Заключи вратата, сложи райбера и си свали връхните дрехи.

* * *

Трон Арнесен не можеше да спи. Минаваше два часа след полунощ срещу сряда. Няколко пъти става да пие вода, усещаше устата си пресъхнала, без да знае защо. По телевизията не даваха нищо. Във всеки случаи нищо, годно да задържи интереса му или поне да го накара да поразсъждава, та за няколко минути да го откъсне от мислите, които го връхлитаха, въртяха се в главата му и му пречеха да заспи.

Отказа се. Стана за четвърти път. Облече се.

„Разходка — реши той. — Ще изляза да глътна малко въздух.“

Към осем часа вечерта заваля сняг и покри с чисто, леко покривало хълма, гниещите листа и зимните отпадъци, сиво-черните купчини сняг и мръсните пътища. Чакълът хрущеше под краката му, портата изскърца при отварянето й. Заизкачва се по хълма, сякаш привлечен от лампата на билото.

Няма начин да каже истината.

Не я каза дори в началото, когато още имаше възможност там, в душната стая с полицая, който едва не се разсмя.

Онзи петък го направи за съвсем последен път и се оказа толкова лесно да забрави.

Докато Бор не се намеси.

Идиотът му с идиот.

Трон пъхна ръце в джобовете на якето. Вървеше бързо. По това време нямаше никой навън, хората в тъмните къщи от двете страни на пътя отдавна си бяха легнали. Една котка се промъкна по улицата, спря, стрелна го с жълтите си светещи очи и се шмугна в храстите от другата страна на пътя.

Вибеке му липсваше. Усещаше празнота между ребрата си, непознат, неизпитван досега копнеж, който му напомняше колко много тъгуваше за майка си, когато беше на лагер като малък.

Вибеке беше толкова силна. Тя щеше да оправи всичко.

Сълзите оставяха леденостудени следи по бузите му.

Подсмръкна, спря и се изсекна с пръсти. Тук именно отби таксито, за да повърне. Макар и покрито със сняг, той позна мястото. С върха на ботуша си разрови внимателно снежната покривка. Виждаше се добре благодарение на лампите, разположени на всеки петдесет метра. Снегът проблясваше като синьо-бели диаманти, когато го разрита.

Показа се часовникът му.

Наведе се озадачен.

Беше неговият часовник. Издуха го, избърса снега от него и го вдигна пред очите си. Три без десет. Голямата стрелка упорито се движеше, дисплеят с датата показваше осемнадесети.

Леденостудената пластмаса опари кожата му, когато си го сложи на ръката.

Усмихна се зарадван. Часовникът му напомняше за Вибеке; обви ръка около черната каишка и я стисна.

Трябва да каже.

След шума, който вдигна заради часовника, се чувстваше длъжен да уведоми Ингвар Стубьо, че го е намерил. Чисто и просто е сгрешил. Не го е оставил вкъщи, а го е носил на купона и го е изпуснал, докато е стоял приведен и е повръщал.

Навярно полицаят търси часовника под дърво и камък. А Трон не искаше това. Той искаше спокойствие и възможно най-малко контакти с полицията.

Един есемес щеше да разреши въпроса. Имаше телефонния номер на Ингвар Стубьо и позволението да му се обажда по всяко време. Един есемес е нещо напълно безопасно. Ежедневно, недраматично текстово съобщение, модерен начин да предадеш тривиална, незначителна информация.

Намерих часовника. Бях го загубил. Съжалявам за безпокойството!

Трон Арнесен

Готово. Обърна се. Няма да обикаля цяла нощ по улиците. Ще потърси някое дивиди, за да убие времето. Или ще вземе от хапчетата за сън на Вибеке. Никога не ги беше пробвал, с две сигурно ще се отнесе напълно. Изглеждаше изкусително.

Не му пукаше за изгубената книга. Рудолф Фюр щеше да си купи нова.

* * *

— Ингвар.

Побутна го.

— Хмм…

Ингвар се обърна на една страна.

— Страх ме е.

— Не се страхувай. Спи.

— Не мога.

Той въздъхна демонстративно и покри лице с възглавницата.

— От време на време трябва да спим — прозвуча хладно оттам. — Просто така, от време на време.

Надникна изпод възглавницата и се прозя.

— От какво те е страх сега?

— Събудих се, защото мобилният ти изписука и…

— Звънял е телефонът? По дяволите, трябва…

Ръцете му пипнешком потърсиха ключа на лампата върху нощното шкафче. Чашата с вода, оставена там, се прекатури.

— По дяволите — простена той. — Къде…

Светлината от лампата го заслепи. Направи гримаса и седна в леглото.

— Не звъня — уточни Ингер Йохане. — Изписука. И… Ингвар забърника телефона. Зелената светлина проблесна.

— Господи — промърмори. — Що за време да пратиш есемес. Горкото момче. Сигурно не може да спи. Изглежда малко страхлив, ако трябва да съм честен.

— Кой?

— Трон Арнесен. Забрави. Не е важно.

Стана сковано и подръпна боксерките си.

— Добре, че най-после се съгласи Рагнхилд да спи сама. Иначе всички щяхме да обикаляме като зомбита. Сякаш и сега не го правим.

— Не се сърди. Къде отиваш?

— Водата — измърмори той кисело. — Ще донеса парцал.

— Остави. Само вода е.

За момент се поколеба, но сви рамене и охотно се пъхна под одеялото. Намали светлината на лампата и протегна ръка към Ингер Йохане. Тя се приближи до него.

— От какво те е страх? Рагнхилд е добре.

— Не е това. Тези случаи…

— Знаех си — въздъхна уморено той и се настани по-удобно.

Светлината продължаваше да дразни очите му.

— Не биваше да те замесвам в тази каша. Ама съм един глупак! Може ли да изгася светлината?

— Ммм. Просто не мисля, че разполагате с особено много време.

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах.

— Всички знаем, че времето е най-големият ни враг — обобщи той през продължителна прозявка. — Но от друга страна, понеже не откриваме пресни следи, по-добре е да сме внимателни. Да не оставяме никой камък необърнат.

— Ами ако…

Той се дръпна рязко и седна в леглото.

— Скоро ще стане три часа. Искам да спя! Не може ли да оставим това за сутринта?

— Ами ако извършителят е искал да убие само едната жертва? — попита тя провлачено. — Ако например е искал да убие Фиона, а Вибеке е станала жертва само за да прикрие истинските си мотиви.

— Ехо — повиши глас Ингвар и изду бузите си с въздух. — Живеем в Норвегия, за Бога! Камуфлажно убийство! Чувала ли си някога наистина за такова нещо?

— Да. Много пъти.

— Но не и тук!

Удари ръцете си в одеялото с тъп звук.

— Не и в малкото кралство Норвегия, където хората обикновено се убиват с нож, когато са пияни! Освен това едно убийство е много жалък камуфлаж, ако питаш мен. А сега трябва да спим!

— Шшт!

— Ще говоря толкова високо, колкото си искам.

— Съгласна съм, че едно убийство е лош камуфлаж. Затова нямате време.

Той скочи на пода и паркетът изскърца под тежестта му, а водата се разплиска. Ингвар изпсува. Чашата бавно се търкулна под леглото. Той дръпна одеялото си и тръгна към вратата.

— Ти се справяш с изключително малко сън — гласът му трепереше, все едно едва се сдържаше да не заплаче. — Но аз не мога. Ако те е страх…

Раменете му увиснаха. Взе и чаршафите си. После си пое дълбоко въздух и каза:

— Тогава можеш да ме събудиш, естествено. Но трябва наистина да те е страх. Да си изплашена до смърт. Отивам да спя в леглото на Кристиане. Лека нощ.

Вратата след него се затръшна. Рагнхилд се разплака.

— Не — прозвуча глухо от коридора. — Неееее!

* * *

Вегар Крог не харесваше горичката, през която минаваше, за да стигне до къщата на майка си. Като малък се осмеляваше да върви по пътеката само посред бял ден и то за предпочитане с други хора. Разправяха, че там бродели призраци. На това място навремето имало гробище. През седемнадесети век го изравнили със земята без капчица уважение към покоя на мъртъвците. Според децата от квартала полтъргайстите си отмъщаваха, като неуморно преследваха всеки, дръзнал да влезе в гората по мрак.

Глупости естествено, а и Вегар Крог нямаше желание да мине по заобиколния път. Беше късно вечерта, деветнадесети февруари. Снегът, натрупал се през последните дни върху голите клони и между дърветата, за щастие смекчаваше мрака. Поне виждаше краката си.

Носеше две торби с дизайнерски дрехи. Взе от майка си 15 000 крони назаем. Този път тя нито се колеба, нито с обичайното хленчещо мъмрене му обясни, че един възрастен и женен мъж трябва сам да се грижи за парите си. Напротив, даде му парите с блясък в очите. В замяна й обеща да прекара няколко вечери при нея. Чудесно: вкусна храна на масата и безплатно вино в чашата.

Въпросните 15 000 не му стигнаха задълго. Но все пак остана доволен. Докато пишеше в блога си, се изкуши да спомене поканата. Не го направи. „По-добре да се спазва дискретност“, помисли си тогава и се задоволи да опише обиколката на магазините. Крайният резултат се яви под формата на иронично послание за бутици със съвсем малко дрехи и двама продавачи, дотолкова отегчени от живота, че бяха готови да се гръмнат всеки момент.

Най-важните читатели вероятно щяха да разберат защо той, който обикновено носи дънки и блузони, похарчи цяло състояние в „Камикадзе“ и „Фернер Якобсен“^[1], където най-накрая изнамери нещо не само делнично, но и елегантно според него.

В сайта си публикува три от есетата от „Скок с бънджи“. Не се консултира с издателството. Те така и така не правеха кой знае какво за разпространението на книгата. Много им здраве. Утре ще публикува още две. Хората веднага им се нахвърлиха. Само след два часа се разгоря първата дискусия. Особено оживен дебат предизвика есето за налагащата се повърхностна култура. Използваше кутия за мляко като метафора в една история за ненужните масови продукти в държавата на благоденствието. Те бяха безвкусни, не облагодетелстваха никого и се намираха навсякъде в лесни за разпознаване опаковки, които политически коректно се рециклираха до безкрай. За есето, озаглавено „Каймачена култура“, даде линк във вестник „Дагбладет“ и дискусиите тутакси започнаха.

Вегар Крог вървеше с леки стъпки. Носеше нови и удобни ботуши. Дебелите подметки му позволяваха да пружинира по хлъзгавата пътека.

Защо не сключи договор с ННТ? Предаването „Голямото студио“ не го задоволяваше — прекалено несериозно и твърде повърхностно. Все пак шоуто вървеше добре, макар понякога много грубо и твърде светски да се задържаше на екрана, пък и Ане Линдму беше хубава жена.

Трябва да се постарае повече, за да получи работата.

Наближаваше. Зад лекия завой над нисък хълм, където едно време си бе направил колиба в клоните на стар дъб, съвсем в края на гората, се намираше родният му дом. Майка му обеща вечеря, дори да закъснее.

Усети, че зад него върви човек. Страхът го стисна за гърлото. Обзе го познат ужас — същият, който изпитваше, когато като малък тичаше задъхано през гората, все едно го гонят призраците.

Обърна се спокойно, но все пак стисна торбите по-силно, сякаш се боеше да не му откраднат новите дрехи.

Човекът не се оказа зад него. Излизаше от гората измежду дърветата, там, където нямаше пътека, а следите се превръщаха в поредица черни, неравни дупки в наскоро падналия сняг. Различаваше единствено очертанията на фигурата в твърде необичайно облекло: бял скиорски костюм, покриващ цялото тяло. И малко след това ярка светлина от ръчен прожектор почти го заслепи. Чуваше се леко скърцане. Страхът му се поуталожи.

— По дяволите — възкликна Вегар Крог и вдигна ръка, за да си предпази очите. — Плашите хората, като се промъквате така.

Лъчът на прожектора смени посоката и освети лицето на фигурата отдолу нагоре. Така най-смелите батковци плашеха навремето по-малките в полумрака на летните вечери и ги караха да тичат из някогашното гробище.

— Ти? — озадачено и раздразнено Вегар Крог присви очи, за да разгледа лицето по-внимателно. — Ти? Ти ли…

Наведе се напред, вече ядосан.

— Ти ли си? Какво… по дяволите…

Не умря, когато двукилограмовият прожектор се стовари върху слепоочието му с голяма сила. Просто се свлече и падна на колене.

Прожекторът го удари отново, този път по тила, с хрущящ, плътен звук. Навярно би го впечатлил, ако можеше да чува. Но Вегар Крог не чуваше. Умря, преди тялото му да падне върху хлъзгавия леденостуден хълм.