Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Стубьо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Det som aldri skjer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Ане Холт

Заглавие: Мотив за убийство

Преводач: Надежда Станимирова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: „Унискорп“

Художник: Борис Драголов

ISBN: 978-954-357-194-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3332

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

— Ако ми позволиш да го кажа, Ингер Йохане, тази вечер изглеждаш страхотно. Наистина. Наздраве!

Сигмюн Барли вдигна чашата с коняк. Ни най-малко не се притесняваше, че пие само той. Зачерви се около очите и се усмихна широко.

— Невероятно колко много може да направи една нощ сън — отбеляза Ингвар.

— По-скоро три четвърти ден — поправи го Ингер Йохане. — Не съм спала толкова, откакто бях последна година в гимназията.

Застанала зад Сигмюн, попита с жестове мъжа си защо е довел за поредна вечер през седмицата колегата си вкъщи.

— Жената на Сигмюн ще отсъства известно време — обясни Ингвар високо и благо. — А този човек не е достатъчно разумен да яде сам, ако храната не е сервирана пред него.

— Ех, ако само се хранех така всеки ден — въздъхна Сигмюн и потуши едно оригване. — Досега не съм ял такава вкусна пица. Трудно ли е да се направи? Ще ми дадеш ли рецептата за жената?

Грабна последното парче в момента, в който Ингвар вдигаше чинията.

— Не предпочиташ ли бира? — попита Ингер Йохане уморено и погледна към бутилката с алкохола върху перваза на прозореца. — Ако ще ядеш още, искам да кажа. Не е ли по-подходящо?

— Конякът върви почти към всичко — отговори Сигмюн доволно и изгълта останалото в чинията му. — Страшно хубаво е тук. Благодаря.

— Заповядай — примири се Ингер Йохане. — Гладен ли си още?

— Стига ми толкова — изкиска се гостът и прокара пицата с остатъка от алкохола.

— Господи — промърмори Ингер Йохане и отиде до тоалетната.

Сигмюн имаше право. Сънят й се отрази добре. Сенките под очите й вече не бяха сини, макар и очертани по-ясно, отколкото й се искаше. Сутринта си позволи да вземе вана. Погрижи се за косата си. Направи си маникюр. Гримира се. Най-сетне се почувства готова да иде да прибере Рагнхилд, но преди това поспа още час и половина. Майка й настоя отново да вземе внучката си за уикенда. Ингер Йохане поклати глава, но усмивката на по-възрастната жена недвусмислено говореше, че няма да се откаже толкова лесно.

Какво им има на майките, помисли си Ингер Йохане. И аз ли ще стана такава? Също толкова безнадеждна, изпълнена с планове, провокираща и благословено умела да разчитам децата си? Единствено на нея мога да оставя дъщерите си, без да се страхувам и притеснявам. Кара ме да се чувствам отново като малко дете. От време на време имам нужда от това — не аз да съм отговорната, към мен да няма изисквания. Не искам да стана като нея. Имам нужда от нея. Какво им има на майките?

Дълго, дълго остави студената вода да се стича по ръцете й.

Най-много от всичко й се искаше да си легне. Хубавият сън от предната нощ напомни на тялото й, че може да спи, сега то пищеше за още. Но часът беше едва девет. Избърса се внимателно, сложи си очилата и неохотно се върна в кухнята.

— … или какво ще кажеш, Ингер Йохане?

Кръглото лице на Сигмюн се усмихваше с очакване към нея.

— За какво? — попита тя и се опита да отвърне на усмивката.

— Сега трябва да е по-лесно да се направи профил на извършителя. Ако вземем всичките ти теории насериозно, разбира се.

— Всичките ми теории? Аз нямам много теории.

— Не издребнявай — намеси се Ингвар. — Сигмюн има право, нали?

Ингер Йохане взе бутилка с минерална вода и отпи; завъртя капачката обратно, замисли се и се усмихна леко:

— Във всеки случай имаме много повече, на което да се опрем, отпреди. С това съм съгласна.

— Хайде тогава!

Сигмюн бутна химикалка и листове хартия към нея. Очите му блестяха, беше нетърпелив като дете. Ингер Йохане раздразнено погледна празните листа.

— Проблемът е Фиона Хеле — започна тя проточено.

— Защо? — попита Ингвар. — Смятах, че единствено с нея нямаме проблем. В нейния случай разполагаме с извършител, признание и ясен мотив, който го подкрепя.

— Именно — потвърди Ингер Йохане и седна на свободния стол. — Така погледнато, тя не се връзва с останалите.

Взе три листа и ги постави един до друг върху плота. Върху първия написа ФХ и го бутна настрана. Взе втория, написа ВХ с големи букви и го постави пред себе си. За малко остана неподвижна, захапала химикалката, преди да напише ВК на последния лист и да го остави до другите два.

— Три убийства. Две неизяснени.

Говореше на себе си. Замисли се. Мъжете мълчаха. Внезапно написа под инициалите вторник, двадесети януари; петък, шести февруари и четвъртък, деветнадесети февруари.

— Различни дни — промърмори тя. — Няма ритъм в интервалите.

Устата на Ингвар се отваряше и затваряше, докато изчисляваше мълчаливо.

— Седемнадесет дни между убийство едно и две — каза той. — Тринадесет между последните две. Тридесет между първото и последното.

— То поне е кръгло число — намеси се Сигмюн.

Ингер Йохане бутна листа с ФХ настрани, после го дръпна към себе си.

— Нещо не е наред. Нещо съвсем не е наред.

— Защо не вземем за изходна позиция предположението, че някой стои зад всичко? — попита Ингвар нетърпеливо и върна листа на мястото му. — Да си представим, че някой е повлиял на Мац Бохюс. Същият човек е накарал други да убият Вибеке Хайнербак и Вегар Крог. Нека…

Ингер Йохане сбърчи нос.

— Звучи съвсем невероятно. Не разбирам…

— Но нека поне опитаме — настоя Ингвар. — Кой си представяш? Що за човек би могъл…

— Трябва да е човек с напълно необикновена прозорливост за човешката психика — подхвана тя, все едно говореше на себе си. — Психиатър или психолог. Опитен полицай, може би. Побъркан свещеник? Не…

Пръстите й потупаха листа с инициалите на Фиона Хеле. Прехапа устната си. Примигна и си оправи очилата.

— Чисто и просто не мога да видя истинската връзка тук — прошепна тя. — Не и ако… Ами ако…

Рязко се изправи. На един рафт до телевизора се намираше тетрадката със записките й. Яростно я разлисти на път към стола и намери снимката на Фиона Хеле. Седна, сложи я над листа с инициалите на жертвата.

— Този случай всъщност е напълно ясен. Фиона Хеле е предала сина си. Не би могла да бъде обвинена за случилото се през 1978 година, когато е родила Мац, а майка й е взела съдбоносно за три поколения решение. Но не само аз разбирам силната реакция на Мац Бохюс към случилото се после. Човек храни различни чувства към странната връзка, която хората, изглежда, имат с биологичните си родители, но…

Погледът й не се отделяше от снимката. Свали си очилата, вдигна я и внимателно я разгледа.

— Става дума за мечти и големи очаквания — уточни тя тихо. — Често, във всеки случай. Когато нещата не вървят, а животът изисква твърде много от теб, мисълта, че там някъде се намира истинското ти аз, истинският ти живот, понякога е толкова привлекателна. Превръща се в утеха, в мечта, понякога дори те обсебва. Мац Бохюс е имал по-труден живот от повечето хора. Майка му се е отрекла напълно от него и това навярно го е прекършило. Можела е да предложи всичко, но не е дала нищо. Мац е имал мотив да я убие. Убил я е.

Замислено постави снимката върху листа. Закачи ги с кламер. Стоеше мълчаливо и гледаше снимката на красивата телевизионна звезда с пленителните очи, правилен нос и провокиращата чувствена уста, без да забелязва присъствието на другите.

Сигмюн хвърли поглед към бутилката на перваза. Ингвар кимна.

— Ами ако си представим — подхвана пак Ингер Йохане с доловима пламенност в гласа, — че не става дума за три случая в една поредица?

— Какво! — възкликна Ингвар.

— А? — попита Сигмюн и напълни чашата си с коняк.

— Би трябвало — опита се да започне Ингвар.

— Чакай — прекъсна го рязко Ингер Йохане.

Нареди листовете един върху друг. Дланта й лежеше върху лицето на Фиона Хеле.

— Този случай е разрешен — обяви тя. — Убийство. Разследване. Заподозрян. Заподозреният има мотив. Признава си. Признанието му се потвърждава от останалите факти по случая. Случаят е разрешен.

— Не разбирам накъде биеш — обърка се Ингвар. — В началото ли се върнахме? Да не би всичко да се дължи на случайност и да става дума за три независими…

— Ами символиката? — прекъсна го Сигмюн. — Ами лекцията, която си слушала преди тринадесет години и която…

— Чакайте. Чакайте!

Ингер Йохане се изправи и тръгна да обикаля кухнята. От време на време спираше пред прозореца, поглеждаше невиждащо към улицата, все едно чакаше някого без особено желание.

— Езикът — натърти тя. — Отрязаният език е изходната точка. Ключът.

Обърна се към двамата мъже. По бузите й избиха червени петна, стигащи до очилата, които се замъглиха. Ингвар и Сигмюн стояха напълно неподвижно, дълбоко съсредоточени, като зрители на опасна каскада.

— Бяхме там още първия ден — напомни Ингер Йохане напрегнато. — Първия ден, когато намериха Фиона Хеле с отрязан, красиво опакован език, бяхме там. Видяхме, че е толкова просто. Проста, лесна за разбиране символика, сякаш взета от евтина книга за индианци. Ти сам го каза, Ингвар, онзи ден… В световната история имало безброй много примери на трупове с отрязани езици. Прав си. Ти си напълно прав. Убийството на Фиона Хеле няма нищо общо с лекцията, която слушах един горещ предобед в аудитория в Сан Франциско. Толкова е…

Покри лицето си с ръце и се олюля леко.

— … банално — изрече полугласно. — Толкова ясно. Господи.

Ингвар объркано се взираше в нея.

— Не ме докосвай — предупреди го тя. — Остави ме да продължа.

Сигмюн вече не пиеше. Стоеше с леко отворена уста и влажни червени устни. Погледът му шареше от Ингер Йохане към Ингвар и обратно. Джак беше влязъл в стаята. Дори кучето стоеше неподвижно със затворена уста и вибриращи ноздри.

— Тези три случая имат редица общи черти — заключи Ингер Йохане накрая и отпусна ръцете си, — но вместо да търсим повече от тях, нека се запитаме: какво ги различава един от друг? Какво прави случая с Фиона Хеле по-различен от другите два?

Ингвар не беше откъсвал поглед от нея, откакто започна да обикаля из стаята. Чак сега си позволи да се пресегне за бутилката с вода. Ръцете му трепереха леко, докато отвърташе капачката.

— Той е разрешен — напомни той кратко.

— Именно! Именно! Той можа да бъде разрешен!

Джак замаха с опашка и изскимтя около краката й. Тя случайно настъпи купичката му с храна на път към кухненския плот, около който бяха насядали другите. Кучето зави.

— В случая с убийството на Фиона Хеле намерихте отговор — уточни тя, без да обръща внимание на животното, и взе снимката. — Помъчихте се малко, препъвахте се и се изгубвахте по пътя, но отговорът беше там. Докладът от аутопсията съдържаше информация, която доведе до стара и тъжна история, а тя на свой ред — до Мац Бохюс. Убиеца. Мотив и възможност. Всичко си беше там, Ингвар. Всичко. Както е обикновено. Такива убийства по принцип се разрешават тук.

Сигмюн отпи от чашата си.

— Ехо! И аз съм тук!

— Но погледни другите случаи — Ингер Йохане хвърли снимката на плота и взе листовете с инициалите ВХ и ВК. — Попадал ли си някога през цялата си кариера на случаи, толкова лишени от заподозрени? Толкова хаотично изпълнени със заблуждаващи следи и заобиколни пътища? Трон Арнесен… Момче. Има си кирливи ризи като всички останали. Но, естествено, не я е убил. Алибито му издържа, дори с дупката от час-два за изневяра.

— Рудолф Фюр продължава да е интересно име — напомни Сигмюн.

— Рудолф Фюр — въздъхна тя. — Господи. И той не е ангел. Ангели не съществуват. Като цяло…

Ингвар сложи ръка върху нейната; тя стискаше здраво двата листа хартия. Погали гладката кожа.

— В тези два случая — кимна към листовете тя и се дръпна, — ще извадите наяве само мръсните тайни на хората, нищо повече. И понеже полицията никога не се предава, ще започнете да преобръщате съдбите им, но все по-далеч от убитите. Преди най-накрая да прозрете, че никога няма да откриете убиеца, ще разрушите и погазите толкова много животи, ще…

— Успокой се, Ингер Йохане — прекъсна я Ингвар. — Седни. Знам, че искаш да те разберем, но в такъв случай вземай завоите по-бавно.

Тя седна неохотно. Напразно отметна косата си зад ушите. Непрекъснато падаше напред, бретонът й беше пораснал твърде много.

— Имаш нужда от питие — заяви Сигмюн високо. — От това имаш нужда.

— Не, благодаря.

— Виното е отговорът — съгласи се Ингвар. — При всички положения аз ще си сипя.

Край къщата с трясък мина кола. Джак вдигна глава и изръмжа. Ингвар извади бутилка от ъгловия шкаф, задържа я на една ръка разстояние от себе си и кимна доволно. Спокойно, без някой да възрази, сложи три чаши на плота и отвори бутилката. Сипа на себе си и Ингер Йохане.

— Съгласен съм с разликата, която правиш — кимна той. — Случаят с Фиона Хеле е по-… обикновен, така да се каже, от другите два.

— Обикновен, та обикновен — промърмори Сигмюн и напълни чашата си чак до ръба. — Какво му е обикновеното да режеш езици от устата на хората?

Ингвар пренебрегна забележката му, отпи глътка и скръсти ръце на гърдите си.

— Само не разбирам каква връзка виждаш в…

Усмихна й се приветливо, опасявайки се да не я провокира. Но точно това се случи.

— Слушай — гласът й прозвуча малко по-високо от обикновено, с нотка на страх, пламенност и гняв. — Първият случай е отключил другите два. Само така всичко се връзва.

— Отключил — повтори Ингвар.

— Отключил?

Наострил уши, Сигмюн бутна чашите малко по-далеч от себе си.

— Нищо друго не обяснява нещата — поясни Ингер Йохане. — Първото убийство се е случило точно както ни се струва в момента, Фиона Хеле е разбила мечтите на Мац Бохюс. Той я е убил, отрязал е езика й и го е разцепил на две като символ на бушуващите в него чувства — тя е излъгала за най-важното нещо в живота си. Представяла се е за помощник на копнеещите, спасител на попадналите в трудно положение. А когато собственият й син е имал нужда от нея, това се е оказало само фасада. Огромна лъжа в неговите очи.

Джак излая. В този момент се отвори кухненският прозорец. Студеното течение изгаси свещите. Ингвар се изправи и изруга.

— Трябва да сменим дограмата — той затръшна прозореца, извади кутия с кибрит и отново ги запали.

— Така че там някъде трябва да има някой — продължи Ингер Йохане, все едно нищо не се е случило. — Някой, който е слушал лекцията на Уорън за Proportional retribution. После се е заел да я копира. И го прави.

Настъпи продължителна тишина.

Пламъците на свещите все още трептяха от течението. Най-накрая Джак се успокои. Сигмюн дишаше през устата. Между тримата около кухненския плот се носеше приятен аромат на коняк.

Така трябва да е, помисли Ингер Йохане. Някой е бил… вдъхновен. Някой се е възползвал от възможността, след като е било извършено първото убийство, а езикът е бил отрязан и опакован. Първата тухла е била поставена. Мац Бохюс се е оказал нищо неподозиращ, случаен ускорител.

Продължаваха да мълчат.

Никога не съм чувал за нещо подобно, мислеше си Ингвар. През всичките години, с целия ми опит, от нищо, което съм чел и учил, никога, ама никога не съм чувал за такъв случай. Изключено е да бъде вярно. Просто не може да бъде истина.

Никой не нарушаваше тишината.

Тя е чудесна жена, помисли Сигмюн. Но сега напълно превъртя.

— Добре — обади се Ингвар накрая. — И какъв би бил мотивът за нещо подобно?

— Не знам.

— Опитай — подкани я Сигмюн.

— Не знам какъв е мотивът.

— Но какъв…

— Убиецът трябва да е над средното ниво на интелигентност. Много над средното ниво на начетеност. Трябва…

Почти недоловимо се премести по-близо до плота, до другите.

— Става дума за човек, много сериозно запознат с полицейската работа, както оперативно-техническата, така и тактическата, с процедури и установен ред. Засега не сте намерили нито една значима биологична следа. Нищо. Хващам се на бас, че няма и да намерите такава. По отношение на тактиката също сте в застой. Той явно е човек без способност да изпитва съчувствие. Ранен човек. С личностно разстройство, но добре адаптиран, вероятно. Не е нужно да има криминално досие. И не мога да се отърва от…

Хвърли на Ингвар неясен и търсещ поглед с белези на зараждащо се отчаяние.

— Трябва да е полицай — промълви тя обезсърчено. — Или някой, който… Как може да знае толкова много? Нали трябва да е слушал лекцията на Уорън? Едва ли случайно избира същата символика.

Задържа дъха си. Бавно издиша през стиснати зъби.

— Търсим човек, направил престъпленията своя професия — обобщи тя равно и глухо. — Извратен, прилежен резервоар на информация.

— Значи въпреки всичко не е накарал друг да извърши убийство? — попита Сигмюн. — Отказваме ли се от тази теория?

— Сам го е направил. Определено.

Ингер Йохане не изпускаше погледа на Ингвар.

— Няма доверие на никого — продължи тя. — Презира останалите. Вероятно води самотен живот, без да се набива на очи. Хората всъщност не го интересуват. Действията му сами по себе си са жестоки, а копирането на символиката — толкова извратено, че дори не е нужно да има сериозни възражения против Вибеке Хайнербак и Вегар Крог.

— Що се отнася до последния — промърмори Ингвар, — то убиецът ще да е бил единственият, който е нямал нищо против него. Но в такъв случай какъв е мотивът му? Що за мотив, по дяволите, би могъл да има някой, за да…

— Чакай!

Ингер Йохане сграбчи ръката на Ингвар и я стисна.

— Не е задължително мотивът да е да накаже Вибеке или Вегар — продължи тя, пламенно и рязко, сякаш се опитваше да улови мисъл, която й убягва. — Може да са избрани чисто и просто, защото са известни. Убиецът е искал престъпленията му да привлекат вниманието както първото — убийството на Фиона Хеле! Този случай…

— Вегар Крог не беше знаменитост — прекъсна я Сигмюн. — Аз, например, не знаех кой е, преди да го убият.

Ингер Йохане пусна ръката на Ингвар. Тя си сложи очилата и отпи от чашата с вино.

— Прав си. Наистина си прав. Не ми е ясно как…

— В някои кръгове е бил доста добре познат — възрази Ингвар. — Давали са го по телевизията и…

— Сигмюн има право. По-малката известност на Вегар Крог е слабо място в теорията ми. От друга страна…

Внезапно замълча със замислена физиономия, обзета от колебание дали да сподели нещо, което й се струваше твърде неясно.

— А мотивът? — повтори Ингвар. — Щом още отначало целта не е била да се накажат Вибеке или Вегар, каква е била тогава? Да си играе с нас?

— Шшт! Шшт!

Ингер Йохане застана нащрек.

— Чухте ли това? От…

— Това е само Кристиане. Аз ще отида — стана Ингвар.

— Не. Остави на мен.

Ингер Йохане стъпваше на пръсти, когато се озова в коридора. До следващото хранене на Рагнхилд оставаше около час. От стаята на Кристиане долитаха неразгадаеми звуци.

— Какво правиш, момичето ми? — прошепна тя, когато отвори вратата.

Кристиане седеше по средата на леглото, облякла чорапогащник и пуловер. На главата й имаше зелена тиролска шапка с перо, която Исак бе донесъл навремето от Мюнхен. Около нея на леглото лежаха четири кукли Барби. Детето държеше нож и се усмихваше на майка си.

— Какво… Кристиане! Какво…

Ингер Йохане седна на леглото и внимателно измъкна ножа от ръката на дъщеря си.

— Не бива… Опасно е…

Чак сега видя всъщност куклите — и четирите обезглавени. Косата им — отрязана и пръсната по одеялото като златиста коледна украса.

— Какво…

Заекна.

— Защо си съсипала куклите? — попита тя строго.

Кристиане се разплака.

— За нищо, мамо. Просто ми беше скучно.

Ингер Йохане остави ножа на пода. Придърпа дъщеря си, сложи я в скута си, свали смешната шапка от главата й и я притисна към себе си. Люлееше се напред-назад. Целуна разрошената коса.

— Не бива да правиш така, съкровище. Не е редно да ти хрумва да правиш такива неща.

— Просто ми беше толкова ужасно скучно, мамо.

Прозорецът беше отворен. Ингер Йохане усети как цялата настръхва. Хвърли остатъците от куклите в ъгъла, бутна ножа по-навътре под леглото и вдигна одеялото. Легна с детето, притискайки корем до гърба на дъщеря си. Остана така, като шепнеше мили думи в ухото на Кристиане, докато сънят най-накрая не обори плачещото дете.

* * *

Кари Мюндал не разбираше твърде много от сметки. От друга страна, беше умна, с развит усет за хора и почти сигурна какво търси. Не защото някой я съветваше, а защото през седмиците след смъртта на Вибеке използва дългите си разходки, точно от шест и десет сутринта, докато се прибере вкъщи при мъжа си и току-що приготвеното кафе, за да мисли.

Вибеке Хайнербак поначало беше проект на Кари Мюндал. Именно по-възрастната жена откри таланта на седемнадесетгодишното момиче. През последните петнадесет години не един и двама перспективни таланти преминаха през партията. Никой от тях не спази обещанията си. Двама открито се противопоставиха на стария председател Шел Мюндал. Вън. Други, подмамени от крайния либерализъм, се оказаха крайно неподходящи да работят упорито, та партията да се превърне в новата партия на народа, същинската партия на народа, със строги, държавни правила относно най-важните обществени области. Като имиграцията например.

Либералите — вън. Остана Вибеке Хайнербак.

Откри я Кари Мюндал. Седемнадесетгодишното момиче от сателитното на Осло градче Грурюд дъвчеше дъвка и връзваше изрусената си коса на смешна конска опашка. Но имаше син и буден поглед и умна глава. Освен това стана дори красива, когато я накара да си смени прическата и да се откаже от дрехите в пастелнорозово.

А и беше вярна на Шел, непоколебимо вярна. Винаги.

Твърде трудно обаче се оказа да се сближиш с Вибеке. Въпреки годините, през които се виждаха почти всеки ден, Кари и Вибеке така и не станаха истински довереници. Не и в личен план. Навярно разликата във възрастта слагаше бариери. От друга страна, както Кари Мюндал виждаше нещата, Вибеке не беше напълно открита с почти никого. Дори с парадиращия със себе си годеник, с когото се сдоби. Според госпожа Мюндал в момчето нямаше хляб, но мъдро си замълча. Във всеки случай изглеждаха добре заедно. И това не беше малко.

Политически погледнато, работите стояха другояче. Доколкото Вибеке Хайнербак въобще споделяше как вижда собственото си бъдеще, а и това на партията, тя се държеше здраво за Шел и Кари Мюндал. Тримата отдавна изготвиха дългосрочна стратегия за партията, извън програмата, зад гърба на доверения апарат. Предвиждаше се Шел Мюндал да я ръководи. За пръв път в историята след изборите през 2005 година партията щеше да бъде управляваща, а Стария — да се завърне като неин председател. В перспектива, през 2009, страната трябваше да е готова да приеме за министър-председател млада жена от Партията на прогреса.

Рудолф Фюр обаче се очертаваше като проблем.

Още миналото лято го забелязаха: партийният апарат проявяваше към него обезпокоителна благосклонност. Печелеше популярност в различните райони в страната; пътуваше много — вътрешната политика му беше специалност. Лесно се обещаваха милиарди в парични преводи, когато партията е в опозиция, а Рудолф се славеше като майстор в тази дисциплина. За момент изглеждаше, че състезанието между двамата кандидати за поста ще е по-ожесточено, отколкото им се искаше на съпрузите Мюндал. Въпреки това Кари успя да намери разрешение. Прошепна няколко добре подбрани думи в определени уши за отношението на Рудолф към жените и работата се уреди. Мъжът явно се затрудняваше да завърже по-продължителна връзка. Имаше нещо съмнително в начина, по който се появяваше на премиери и празненства с известни личности, винаги с нова жена подръка. Чисто и просто не подхождаше на мъж на неговата възраст.

Вибеке смяташе, че Рудолф е необходим на партията, и изглеждаше доволна да има такъв заместник-председател въпреки всичко. С острия си нос, трениран и фино настроен след години в ролята на най-близък съветник на Шел обаче, Кари Мюндал разбираше, че Вибеке крие нещо. Неизменно заставаше нащрек в присъствието на Рудолф. Кари така и не разбра какво означава този блясък в очите и изостреното й внимание, а Вибеке избегна да й го обясни, независимо че няколко пъти я пита.

— Навярно се радва, задето всички са толкова щастливи да имаме ново седалище на партията и не го следят — отбеляза Вибеке небрежно при последния им разговор. — Рудолф добре се справи като ръководител на комитета по строежа, но трябва да бъде дяволски предпазлив!

Последните си думи изрече с неприкрит гняв. Като участник в телевизионен дебат Рудолф Фюр грубо бе нарушил една уговорка между тях. Преди време стигнаха до съгласие временно да се държат приятелски по време на управлението, защото не оставаше много до отчета на държавния бюджет. Имаха план. Уговорка. Той я бе нарушил.

— Този мъж трябва да внимава — очите й станаха черни: — Ще го смачкам като въшка, ако поискам. Под краката му гори. Или по-точно над главата му, ако трябва да сме буквални.

После хукна на заседание и така Кари не разбра какво има предвид. Две седмици по-късно, преди да успеят да се срещнат отново, тя беше мъртва. Повтори думите на Вибеке пред Рудолф по време на помена в къщата на полуостров Снаройя, но той я увери, че не разбира за какво говори. Ала по бузите му избиха трескави петна и силно се смути, когато срещнаха заблудения полицай в коридора.

Преди три дни отиде на гости на Рудолф Фюр в квартал „Фрогнер“, за да остави някои документи от Шел. Тогава за пръв път най-накрая намери обяснение за избухването на Вибеке, преди да умре. Крайно изнервен от посещението й, Рудолф нямаше търпение тя да си тръгне. Въпреки всичко го помоли да използва тоалетната. Той ядосано погледна часовника си, но нямаше как да й откаже. И именно там, докато държеше насапунисаните си мършави и жилави ръце под топлата вода, разбра къде да търси.

Точно над кабинета на Рудолф Фюр се намираше счетоводният отдел. Името създаваше погрешно впечатление. Не можеше да се говори за никакъв отдел, а за хубава малка стая с жълти като яйчен пунш тапети и архивен шкаф от черешово дърво. Светлината падаше през голям прозорец върху бюрото, където на непълен работен ден седеше Хеге Хансен и завеждаше документите както за партията, така и за акционерно дружество „Квадратюрен“.

— Под краката му гори — изсъска тогава Вибеке. — Или по-точно над главата му, ако трябва да сме буквални.

Беше късно, къщата — почти празна. Кари Мюндал изпи цял термос с чай. Нямаше никаква практика с числа и сметки. Не се занимаваше дори с данъчните декларации. Шел се грижеше за тези неща. Въпреки това любопитството я накара да се опита да разучи от корица до корица счетоводството, свързано с колосалния ремонт: от главните документи до най-малките приложения. От време на време спираше, оправяше си очилата, взираше се по-продължително в някоя фактура, леко поклащаше глава и продължаваше да разлиства нататък.

Спря.

Разл. Водопроводна работа.

ПСтарк порцелан.

Арм. и др.

Раб. Се ок 03.

Общо: 342 293 крони.

ДДС: 82 150 крони и 32 йоре.

Да се изплатят: 424 443 крони и 32 йоре.

От всички безнадеждно неясни и меко казано нищо неговорещи й приложения, които разглежда през последните пет часа, това беше най-зле. С думите порцелан и водопроводна работа не се затрудни, но чак след няколко секунди съобрази, че Арм. означава арматура, а между „се“ и „ок 03“ всъщност има празно място. Да не би някой да е огледал работата и да е преценил, че е ОК през 2003 година? Какво значи ПСтарк? Постскриптум тарк? И защо един послепис се намира толкова нагоре във фактурата?

ДДС-то беше отчетено и платено.

Сметката — одобрена.

Се ок 2003.

„Се ок“, замисли се Кари Мюндал.

Септември-октомври 2003 година, може би? Интересен начин на съкращение.

Замисли се за миналата есен, когато работата по къщата изглеждаше в застой. Мазето, покривът и фасадата създаваха най-големите проблеми. Поради погрешно избраната боя стената не можеше да диша. Наложи се да направят всичко наново. Освен това и оттичането се оказа не наред. След пороен дъжд мазето се наводняваше. Поради пораженията от влагата разбиха пода на първия етаж и го наредиха отново — скъпа, времеемка операция, на път да провали плановете за голямо коледно откриване на къщата.

Тоалетните обаче завършиха още през юни.

ПСтарк.

Филипе Старк[1].

Когато те обновяваха къщата си на Снаройя, най-малката й дъщеря я затрупа със списания за обзавеждане. „Мисли съвременно, мамо“, мрънкаше тя и показваше вани, които Кари Мюндал не харесваше, и тоалетни чинии с форма на яйца. „Не желая да се чувствам като кокошка всеки път, като ходя до тоалетната“, скастри тя дъщеря си и спорът приключи.

Ремонтираха голямата къща в квартал „Квадратюрен“ грижливо и почтително. Тоалетните бяха старомодни: с казанчета под тавана и порцеланови дръжки на златни верижки.

При Рудолф обаче, в новообзаведената му баня, всичко отговаряше на духа на времето. Филипе Старк. Беше там и го видя. От току-що откритата документация дланите й се изпотиха и тя решително изпи остатъка от хладкия чай.

Взе приложението от папката и тръгна да търси ключа за стаята с ксерокса. Отвори вратата и тишината в коридора я посрещна като стена. Поколеба се за миг, заслуша се. Изглежда, беше сама.

Възможно ли е Рудолф да е убил Вибеке?

Не би било чудно със сметка от 424 443 крони и 32 йоре. Не би могъл да го направи. Дали?

Наясно ли е, че тя знаеше? Беше ли го заплашвала? Затова ли накрая всичко протече толкова добре — преди изборите най-неочаквано Рудолф оттегли кандидатурата си и помоли поддръжниците си да подкрепят Вибеке?

Рудолф Фюр не би могъл да е убил Вибеке. Би ли могъл?

Кари Мюндал пъхна копието в малка кафява ръчна чанта, върна всички документи по местата им и тихо заключи след себе си вратата на великолепната къща в квартал „Квадратюрен“.

* * *

Жената, прекарала зимата на Ривиерата, пътуваше обратно към Норвегия. Това донякъде я радваше. Отначало не разпозна чувството. Напомняше й неопределено и неясно за нещо от детството й, дори се колебаеше дали го намираше за приятно. Притесняваше се, дразнеше се, че времето минава твърде бавно. Чак когато самолетът рязко се издигна към небето и видя как Бе дез Анж изчезва под стоманеносивите облаци, се усмихна. Тогава разбра, че това, което изпитва, е очакване.

Пътуваше в петък, двадесет и седми февруари, в пълен само наполовина самолет. Седеше сама на реда; благодари и прие предложеното от стюардесата вино. Оказа се прекалено студено. Остави бутилката между краката си и се облегна назад в стола. Затвори очи.

Нямаше път назад.

Сега всичко щеше да стане много по-силно. Много по-интензивно.

По-опасно и по-добро.

* * *

Улрик Йемселунд беше уплашен до смърт. Лудият гигант, арестувал го преди почти седмица, дойде лично да го вземе от затвора. Улрик се опита да протестира. Предпочиташе да си седи в килията, докато изгние, само да не прекара още малко време с едрия, плешив мъж, на когото явно не му пукаше за нищо и никого. Особено за Улрик Йемселунд и правата, които той въпреки всичко имаше в една правова държава.

По дяволите, изруга наум той, докато го бутаха в стая за разпити в участъка в Осло. Хванаха ме с малко кокаин и един проклет джойнт. Една седмица! Цяла седмица! Кога мислят да ме пускат да си ходя? Защо адвокатът ми не прави нищо? Обеща да съм навън за уикенда. Трябва да си намеря нов. Искам един от най-добрите. Искам навън. Сега.

— Сигурно си озадачен защо те държим толкова дълго — подхвана полицаят неочаквано благо и му посочи стол. — Разбирам те. Но знаеш, не е никак трудно да накараме съдиите да ни разрешат някои неща, когато не сме напълно доволни от заловените хулигани. Веднъж хванах…

Засмя се гръмогласно, затвори вратата зад себе си и седна на стол, който не изглеждаше готов да понесе тежестта му.

— … едно леке. Много приличаше на теб. Спипах го с три грама хашиш в джоба. Три грама, отбележи. Стоя тук две седмици. Долу в задния двор. За три грама! Само защото не разбираше, че… — внезапно се наведе напред и се усмихна. Блеснаха равни и съмнително бели зъби, — че аз всъщност съм свестен пич.

Улрик преглътна.

— Пич — повтори полицаят. — Точно сега аз съм най-добрият ти приятел на света. И знаеш ли, разочаровам се, когато… — престорено оскърбен прокара ръка по темето си — ти само ме отхвърляш. Не искаш да отговаряш на въпросите ми или каквото и да е било друго.

Улрик започна да си играе с ръкава на пуловера. Напипа разплетен конец и започна да го навива на пръста си, после се опита да го пъхне между бримките.

— Адвокатката ти сигурно ти е обещала страшно много неща — продължи полицаят. — Такива са си те, нали знаеш. Но за нея ти си само един от многото. Едно леке. Тя си има друга работа, освен…

— Ще си намеря нов адвокат — прекъсна го енергично Улрик и се дръпна към стената. — Искам Тур Едвин Стаф.

Полицаят отново се засмя.

— Тур Ерлинг Стаф[2] — поправи го той и се ухили широко. — Той сигурно си има по-вълнуваща работа, мисля аз. Но чуй ме…

Наведе се толкова ниско над масата, че Улрик усети дъха му. Чесън и стар тютюн. Арестантът притисна глава до стената и се вкопчи за ръба на масата.

— Сигурно се чудиш защо те държа тук — продължи мъжът; пак изглеждаше отстъпчив, почти дружелюбен. — Добре те разбирам. Та ти не си убил някого, нали? Но ще ти кажа нещо. Става дума за това, което аз наричам… хубава екология на престъпността.

Най-сетне се изправи. Изглеждаше озадачен, едва ли не смутен от последните си думи. Улрик върна стола обратно на предишното му място и се осмели да си поеме дъх.

— Елегантен израз — самодоволно го изгледа мъжът. — Хубава екология на престъпността. Никога преди не съм го използвал. Нали знаеш, всичко е свързано помежду си — там навън, на свобода.

Махна неопределено към стената с големия си юмрук, сякаш дивата природа е скрита точно зад керамичните плочки.

— Ако има много комари, има много храна за птиците. Ако има храна за птиците, те снасят яйца. Змиите и белките изяждат яйцата. Ако има много белки, има много палта. Ако има много палта… Между другото, отглеждат и питомни белки, нали? Норки?

За момент замислено примижа към Улрик. Синьото му око беше почти затворено. Кафявото гледаше свирепо. След това сви рамене и рязко поклати глава.

— Разбираш какво имам предвид — заключи той. — Всичко е свързано. И с престъпността е така. Най-малкото наркоманско леке е свързано с най-страшните банкови обирджии, с най-бруталните убийци. Или по-скоро е по-правилно да кажа… Действията им са свързани. Образува се мрежа, разбираш ли. Необикновено фина мрежа от…

Сви се, вдигна лакти и започна да гърчи пръсти, все едно се опитваше да изплаши дете.

— Дяволска работа — изсъска той. — Ти купуваш дрога. Някой трябва да я продава. Те забогатяват. Стават алчни. Крадат. Убиват, ако се наложи. Продават дрогата. Младежите се пристрастяват. Ограбват стари жени на улицата.

Продължаваше да се прави на огромен рак. Пръстите му шаваха пред очите на Улрик. Ноктите му бяха нахапани до кръв.

Този е напълно луд, помисли Улрик. Никой ли не знае, че съм тук? Той заключи вратата. Затворена е.

— И така, стигаме до причината да не те пусна на свобода, след като ти прибрах запасите миналата събота — завърши мъжът и изведнъж придоби нормален вид. — Разбираш ли сега?

Улрик не посмя да отговори. Явно нямаше никакво значение дали ще го направи, или не.

— Защото, когато изникна името Трон Арнесен, вече не ставаше дума само за наркотици за лична употреба и марихуана — продължи полицаят. — Защото всичко…

Спря и с ръка подкани събеседника си.

— … е свързано — промърмори Улрик.

— Браво! Точно така! Имаме напредък, момче! А сега ще видиш какво открих у вас онзи ден. Наложи се да се разходя малко допълнително, разбираш ли? До хубавия ти, скъп апартамент.

Потупа задната част на панталона си, грейна и извади бележник от горния джоб на ризата си.

— Ето го — заяви той доволно. — И така… Доколкото разбирам, това е счетоводството ти.

Улрик отвори уста да протестира.

— Млъквай — изсъска мъжът. — Затварял съм такива като теб още преди на баща ти да му поникнат косми по пишката. Това е счетоводството ти, а тук са клиентите ти.

Показалецът му посочи инициалите в полето на случайно отворена страница.

— Тук имаме телефонни номера и такива ми ти работи, много от тях вече съм идентифицирал. Странно, ей, с какви тайни се движат хората! Но вече почти нищо не може да ме изненада.

Цъкна с език и поклати глава. Изглеждаше напълно потънал в малкия бележник.

— Но не всички — съобщи той рязко. — Липсват ми три имена. Искам да знам кой е АК. И АПЛ и РФ. А и, Улрик…

Надигна се бавно. Почеса се по мустаците, протегна се. Подръпна ухото си. Усмихна се и изведнъж стана сериозен. Дланите му силно удариха по масата. Улрик буквално подскочи на стола.

— Не се будалкай с мен — предупреди го мъжът. — Дори не се и опитвай. Това са клиентите ти, а аз искам да знам кои са те, окей? Нищо не пречи да седим тук, докато изгрее слънцето, но ще бъде дяволски неприятно. И за двама ни. Най-вече за теб. Затова говори сега. Хайде.

Ръката му внимателно обви гърлото на Улрик. Стисна. Не прекалено силно. Охлаби хватката, но ръката си остана там, огромна и парещо гореща.

— Не ни губи времето.

— Арне Кристиансен и Арне-Петер Ларшен — прошепна Улрик задъхано.

— РФ. Кой е РФ?

— Рудолф Фюр — едва изрече Улрик. — Но не съм го виждал отдавна. Поне от две години. Най-малко.

— Добро момче. Какво ти казах?

Безмълвен, Улрик се взря нямо в него, кръвта го блъскаше в слепоочията, потеше се.

— Какво ти казах? — повтори мъжът дружелюбно. — Не бъди толкова глупав.

— Че всичко е свързано — прошепна Улрик бързо.

— Всичко е свързано — кимна мъжът. — Запомни това. За следващия път.

* * *

— Този е в състояние да накара майка Тереза да се изповяда за тройно убийство — заяви впечатлено Сигмюн Барли и потупа доклада на полицая, написан след разпита на Улрик Йемселунд. — Или Нелсън Мандела да признае геноцида. Или Исус да…

— Схванах, Сигмюн. Успял е от раз, тоест.

Разхождаха се. Ингвар настоя първо да минат през парка „Фрогнер“. Сигмюн протестираше по целия път. Нямаха време. Валеше суграшица. Беше кучешки студ. Обувките на Сигмюн пропускаха, а жена му се сърдеше за допълнителната работа. Той не разбираше защо трябва да изгубят двадесет минути в парк, пълен с грозни статуи и настървени бездомни псета.

— Имам нужда от чист въздух, за да мисля — обясни Ингвар. — А е дяволски трудно, когато мрънкаш като петгодишно дете. Млъкни сега. Радвай се на движението. И двамата имаме нужда от него.

Ингер Йохане греши, разсъждавайки, той ускори крачка. Усещаше странна болка в гърдите. Никога не се бе съмнявал в способностите й. Възхищаваше им се. Имаше нужда от тях. Имаше нужда от нея, а тя му се изплъзваше. Инстинктите й не откликваха точно. Безсънните нощи и лакомото бебе помрачаваха интелекта й. Теорията не се връзва. Ако убиецът иска внимание, шум и публичност, не би избрал Вегар Крог. Вибеке Хайнербак, добре. Всички я познаваха. Но Вегар Крог? Загубен човек на изкуството, квазиинтелектуален шут, за когото почти никой не е чувал. Ингер Йохане греши, а ние сме в пълно неведение. Нямаме представа къде се намираме и накъде да продължим.

— Защо просто не призовем човека? — измрънка Сигмюн кисело.

Доста по-нисък от Ингвар, той подтичваше до колегата си.

— Защо трябва непрекъснато да ходим по домовете на хората? По дяволите, Ингвар, хвърляме на вятъра парите на данъкоплатците с цялото това губене на време!

— Парите от данъците на хората отиват и за по-лоши неща от нашия опит да открием изход от задънената улица, в която се намираме — отговори Ингвар. — Престани вече. След малко ще стигнем.

— Не вярвам на този Йемселунд. Рудолф Фюр не е педераст, да знаеш. Не изглежда такъв. Защо, по дяволите, ще плаща за секс с момче? А? Едър, хубав мъж с такъв успех сред жените! Жена ми чете такива списания, нали знаеш, със снимки от премиери, празненства и тем подобни; този не е педераст.

Ингвар спря. Пое си дълбоко дъх. Студът прободе гърлото му.

— Сигмюн — изгледа го спокойно. — Понякога оставам с впечатлението, че си отчайващо глупав. Понеже знам, че не е така, ще те помоля…

Стопли ушите си с ръце. Пак си пое дълбоко дъх и внезапно кресна:

Да млъкнеш!

Тръгна отново.

Подминаха богато украсената порта към магистрала „Ширкевайен“ в пълно мълчание. Два туристически автобуса стояха паркирани малко извън оградата. Ингвар уви шала по-плътно около гърлото си. Група традиционно облечени африканци в широки, пъстри дрехи се качваха в единия от автобусите. Сигмюн трудно разбираше защо туристите идват в Норвегия. А през февруари, с вятър, духащ от всички страни, и киша до прасците, си беше истинско безумие.

— Във всеки случай трябва да признаеш, че дрехите им са смешни — промърмори той.

— С кожени гащи, яркочервено болеро и сребърни катарами на обувките и ти не изглеждаш прекрасно — подхвърли Ингвар. — Но това не те спира да носиш националната носия, доколкото знам. Сигурно е официално мероприятие. Колко е часът?

— Почти шест — оплака се Сигмюн. — Вкочанясал съм се. Освен това не е бол… болеро, а вълнен елек.

Единадесет минути по-късно Ингвар прокара показалец по редица с имена, изписани върху стоманена табелка до една сива врата.

— Рудолф Фюр — промърмори той и натисна бутона.

Никой не отговори. Сигмюн потропваше с крака и мърмореше неразбираемо. Към тях се приближи млада жена с чанта през рамо. Извади връзка ключове и лъчезарно се усмихна на Ингвар.

— Здравей — поздрави тя, сякаш го познава.

— Здрасти — отвърна той.

— Искаш да влезеш ли?

Задържа вратата отворена и Ингвар я хвана. След червенокосата жена остана аромат на свеж въздух и лек парфюм, когато, подскачайки и свирукайки си, се заизкачва по стълбите като малко момиче.

— Приятен уикенд — изгука тя.

Чуха как една врата се отваря и затваря.

— Ето че сме тук — обяви Сигмюн и погледна нагоре.

— На четвъртия етаж — уточни Ингвар и отиде до стар асансьор с решетки от ковано желязо. — Не съм сигурен дали ще ни издържи.

— Максимум 250 килограма — прочете Сигмюн на емайлирана табелка. — Да рискуваме, а?

Влязоха. Едвам. Асансьорът скърца и стена, и спря на половин стъпка от четвъртия етаж. Ингвар се измъчи, докато отвори вратата. Решетките се бяха зацепили за пода.

— Надолу предпочитам да сляза по стълбите — простена той, когато най-после успя да излезе навън.

Въпреки древния асансьор блокът беше хубав. По широките стълби имаше килим. Разделените на сини и червени квадрати прозорци към задния двор хвърляха цветни отблясъци по стените. Между двете врати на четвъртия етаж висеше картина в рамка — жълто-кафяв пейзаж от Южна Европа.

Преди Ингвар да успее да звънне на вратата на Рудолф Фюр, съседната се отвори.

— Здравейте — поздрави ги около седемдесетгодишна жена.

Сигмюн я прецени като аристократично красива. Слаба и доста ниска, с хубава коса. Пола и пуловер, чифт хубави кожени пантофи. Кършеше ръце и изглеждаше много притеснена.

— Нямам намерение да се намесвам — подхвана тя. Чак сега Ингвар забеляза, че въпреки старомодния си раболепен вид има зорки очи. Двамата мъже отдавна бяха претеглени и премерени.

— Приятели на господин Фюр ли сте? Колеги, може би?

Усмивката й изглеждаше достатъчно истинска, притеснението й — искрено.

— Ще ви призная, че седях и слухтях дали няма да дойде някой — обясни тя, преди да успеят да отговорят. — Веднъж да се радвам на шума от онова там.

Тънък пръст с добре поддържан нокът посочи асансьора.

— Разбирате ли, Рудолф е истинско съкровище за този блок. Грижи се. Урежда неща. Когато преди Коледа си счупих крака…

Повдигна леко левия си крак — хубав, слаб и здрав.

— … всеки ден ми пазаруваше. Добри съседи сме, Рудолф и аз. Но сега… Извинете.

Затвори вратата зад себе си и направи няколко крачки към двамата мъже.

— Халдис Хелеланд — представи се тя.

Двамата мъже промърмориха фамилиите си.

— Толкова съм притеснена. Снощи Рудолф се прибра към девет часа. И аз се прибрах по същото време. Беше ходил на театър с приятелка. Рудолф и аз винаги се заговаряме, когато се засечем. Понякога идва у нас за по едно кафе. Или питие. Винаги е толкова…

Прилича на невестулка, помисли Ингвар. Умна, любопитна невестулка с живи ръце и зорък поглед. Вижда всичко.

Тя оправи косата си, покашля се.

— … мил — довърши тя.

— Но не и вчера — тонът на Ингвар беше въпросителен.

— Не! Почти не отговори на въпросите ми. Изглеждаше блед. Попитах го дали не е болен; не бил. Сега нещата стоят така, че…

Усмивката й я подмлади с десет години. Между добре поддържаните зъби проблесна злато; имаше дълбоки трапчинки.

— Той е мъж в разцвета на силите си, а аз — възрастна вдовица. Добре разбирам, че невинаги е в достатъчно добро настроение да ми отдели време, но…

Поколеба се.

— Поведението му е било странно — помогна й Ингвар. — Изглеждал е по-различно от обикновено.

— Точно така — съгласи се благодарно госпожа Хелеланд. — А след това, колкото и да ме е срам да си го призная, подслушвах малко.

Гледаше Ингвар право в очите.

— Не е хубаво, естествено, но тук всичко се чува доста добре и аз смятам, че всички трябва… да се грижим едни за други.

— Напълно съм съгласен — кимна Ингвар. — Какво чухте?

— Нищо — възкликна тя развълнувано. — Това е проблемът! Обикновено чувам стъпките му. Музика. Телевизорът може би. Единственото…

Бръчката на челото й отново се появи.

— Телефонът звъня — заяви тя убедено. — Четири пъти. Звъня ли, звъня.

— Вероятно пак е излязъл — предположи Сигмюн.

Халдис Хелеланд го погледна с укор, все едно я обвиняваше, че спи на пост по време на военна служба. Посочи два вестника до изтривалката пред вратата.

— Сутрешното и вечерното издание — изгледа го многозначително. — Този мъж е вманиачен по вестниците. Ако не се е измъкнал навън през нощта, докато съм спала, си е вкъщи. Дори не си взима вестниците!

— Може и така да е направил — допусна Ингвар. — Да е излязъл през нощта.

— Ще се обадя на полицията — отсече тя. — Ако не сте в състояние да разберете, че познавам Рудолф Фюр достатъчно добре, за да виждам нещо не наред в ситуацията, ще се обадя на силите на реда.

Рязко се обърна и тръгна към вратата си.

— Почакайте — спря я Ингвар спокойно. — Госпожо Хелеланд, ние сме от полицията.

Отново се обърна рязко.

— Какво?

Прокара бързо ръце през косата си, усмихна се облекчено и добави:

— Естествено. Онази ужасна история с Вибеке Хайнербак. Отвратително. Дълбоко засегна Рудолф. Вие сте тук, за да получите информация, разбира се. Но тогава…

Главата й се накланяше от едната на другата страна, бързо и рязко. Вече наистина приличаше на невестулка с остър нос и малки живи очи.

— Тогава да влизаме вътре — заключи тя. — Само ще ви помоля да ми покажете значките си. Един момент, да взема ключа.

Изчезна, преди двамата полицаи да успеят да кажат нещо.

— Не ми харесва тази мисъл — промърмори Ингвар.

— Коя? — попита Сигмюн. — Та тя има ключ! И разправяй каквото щеш, но казва доста разумни неща.

— Не ми харесва мисълта какво можем да намерим.

Халдис Хелеланд се върна. Хвърли бърз поглед на значките им и кимна.

— Миналата есен Рудолф прави ремонт на банята си — обясни тя и пъхна ключа в ключалката. — Стана наистина разкошна. Докато работниците идваха и си отиваха, беше добре и аз да имам ключ. Човек не знае на кого да има доверие. После си остана у мен. Ето!

Вратата се отвори.

Ингвар влезе в тъмен коридор. Вратите към другите помещения бяха затворени. Потърси пипнешком електрически ключ и намери един.

— Всекидневната е натам — упъти го госпожа Хелеланд с по-слаб глас.

Мина под ръката на Ингвар и отиде към дъното на антрето. Спря пред двойна врата.

— По-добре отворете вие — кимна тя към Ингвар.

Той отвори.

Върху масата за хранене лежеше полилей с оплетени една в друга висулки. Самотно стъклено парче се полюшваше от ръба й. От куката в тавана, където полилеят явно е стоял доскоро, в центъра на голяма гипсова розетка на едно въже висеше Рудолф Фюр с посинял и подут език и отворени очи. Трупът беше почти неподвижен.

— Идете в апартамента си и чакайте там — отпрати я Ингвар.

Халдис Хелеланд още не бе посмяла да влезе в стаята. Подчини се, без да пита, без дори да се опита да хвърли поглед навътре към помещението. Външната врата остана отворена. Чуха стъпките й по стълбищната площадка. Вратата към апартамента й се затвори.

— По дяволите — изруга Сигмюн Барли и отиде до мъртвия.

Вдигна крачола на панталона му и докосна бялата кожа.

— Съвсем студен.

— Виждаш ли писмо?

Ингвар не помръдваше. Просто стоеше напълно неподвижно и наблюдаваше слабото полюшване, предизвикано от допира на Сигмюн. Трупът се въртеше изключително бавно около собствената си ос.

На пода имаше прекатурен стол.

При всички положения Ингер Йохане има право за едно. Този случай ще ни струва скъпо. Прекалено скъпо. Препъваме се без посока. Тук вдигаме част от завесата на един живот, там дръпваме някоя нишка. И всичко се разплита. Но не намираме каквото търсим. Можем обаче да продължим нататък. Рудолф Фюр не е успял. Кой му е казал? Улрик? Улрик ли се е обадил да предупреди стар клиент, че тайната му е разкрита? Че вече няма смисъл да обикаля наоколо с жени под ръка и да се прави на светски човек?

— Тук няма никакво писмо, във всеки случай.

— Търси по-старателно.

— Но аз…

— Търси по-старателно. И се обади на дежурния патрул! Веднага!

Рудолф Фюр не е убил Вибеке Хайнербак, помисли Ингвар. Не можеше да помръдне. Когато убийството е било извършено, е вечерял със свои съпартийници в квартал „Баерум“. Алибито му е солидно. Никога не е бил заподозрян. Въпреки това не го оставихме на мира. Никога не можем да оставим нещата на мира.

— Няма никакво писмо — обади се Сигмюн Барли изнервено. — Обесил се е, защото не е искал да го хванат по бели гащи. Не е повод за хвалба, най-вероятно.

— И точно защото Рудолф Фюр навярно е плащал за секс на любовника на Трон Арнесен, ще си замълчим — промълви Ингвар и най-накрая отиде до трупа, вече спрял да се върти — Трябва да има граница на пораженията, които нанасяме върху живота на хората и тяхната памет — довърши Ингвар. — Това ще си остане между нас, окей?

Погледна към лицето на Рудолф Фюр. Широката, мъжествена брадичка сега изглеждаше още по-голяма, очите му бяха кръвясали. Напомняше му на изхвърлена на брега дънна риба.

— Окей — съгласи се Сигмюн. — Хубаво. Полицията е на път. Ще дойдат до десет минути.

Дойдоха за осем.

* * *

Четири часа по-късно Кари Мюндал вдигна телефона, раздразнена, че някой се обажда в единадесет часа в петък вечерта, но само след минута се свлече бавно върху един стол до малката махагонова библиотека в антрето. Изслуша съобщението на партийния секретар и едвам успя да отговори на въпросите му. Разговорът най-сетне приключи, ала тя продължи да седи на неудобния стол. Наоколо беше полумрачно и хладно и въпреки това не намери сили да се изправи.

Вчера се обади на Рудолф Фюр. Не можеше да остави нещата така. След безсънната нощ между сряда и четвъртък, по време на която в главата й се въртяха предимствата и недостатъците на това да вдигне шум, или не, взе решение.

Сега разбираше колко фатално се е оказало то.

Без да е сигурна иска ли да продължи да се рови, му се обади. Без да прецени дали партията, а следователно и Шел Мюндал, биха понесли подобен скандал, му съобщи, че знае.

Бях толкова ядосана, помисли си тя, чувайки собственото си бързо и повърхностно дишане. Толкова разочарована и бясна. Не разсъждавах ясно. Просто исках да му дам да разбере, че опасността не е преминала. Трябваше да знае, че тайната му не е погребана с Вибеке. Бях толкова бясна. Толкова ужасно разочарована.

— Какво има, скъпа?

Шел Мюндал стоеше до нея. Светлината падаше през двойната врата право в очите й. Мъжът представляваше просто тъмна фигура с лула в едната ръка и вестник в другата.

— Рудолф е мъртъв — обяви тя.

— Рудолф?

— Да.

Тя все още чуваше само собственото си дишане, собствения си пулс. Той включи лампата, светлината я заслепи. Разплака се.

— Какви ги говориш? — попита той и хвана ръката й.

— Рудолф се е самоубил — прошепна тя. — Не знаят точно кога. Изглежда вчера. Не знаят. Не знам.

— Самоубил се е? Самоубил?

Шел Мюндал изрева.

— Защо, по дяволите, би се самоубил този идиот?

Не са намерили писмо, съобщи й партийният секретар. Нито в апартамента, нито на компютъра. Щяха, естествено, да продължават да търсят, но засега не бяха намерили нищо.

— Никой нищо не знае — промърмори Кари Мюндал и пусна ръката му. — Засега никой нищо не знае.

Надявам се да не си написал писмо, Рудолф. Дано клетата ти майка никога не разбере колко те е било страх — толкова, че не си искал да живееш повече.

— Имам нужда от едно питие — въздъхна Шел Мюндал и изпсува. — Ти също.

Последва го, без да каже нищо повече.

Вечерта се оказа натоварена с телефонни разговори и много посещения. Никой не забеляза, че за пръв път през дългия си живот пъргавата жена не пророни нито дума. Всички говореха, някои бяха отчаяни. Отделни хора плачеха. Идваха и си отиваха до късно през нощта. Кари Мюндал прави кафе и чай, смесва силни питиета и маза филии хляб с масло до полунощ. Но не каза нищо.

На зазоряване, след като Шел най-накрая заспа, тя стана и слезе на първия етаж. В ръчната й чанта, в един от джобовете на голямото й портмоне се намираше копието на една компрометираща фактура. Извади я и отиде до камината. Запали клечка кибрит. Пусна хартията, чак когато огънят близна пръстите й.

Два дена по-късно излъга, че пак има работа в счетоводството. Веднага намери каквото търсеше. Скъса оригиналната фактура на малки парченца и я пусна в тоалетната на третия етаж — старомодна тоалетна с казанче на стената и порцеланова дръжка на златна верижка.

Така и не намериха писмо. Известно време двама полицаи обикаляха из Осло с мисълта, че знаят защо Рудолф Фюр се е обесил в собствената си всекидневна тъй скоро, след като с такова ликуване го избраха за водач на една от най-големите политически партии в Норвегия. Никога не казаха нищо. След няколко години този епизод изчезна от съзнанието им, забравиха го.

Само една по-възрастна жена на полуостров Снаройя, западно от Осло, знаеше истинската причина за самоубийството.

Тя никога не я забрави.

Бележки

[1] На френски и норвежки Филипе се пише Philippe, затова инициалите му съвпадат със съкращението за постскриптум. Филипе Старк (р. 1949) е известен Френски проектант. — Бел.прев.

[2] Стаф, Тур Ерлинг (р. 1933) — нашумял съвременен норвежки адвокат. — Бел.прев.