Ане Холт
Мотив за убийство (2)

Втора глава

Над двуетажната къща, обитавана от две семейства в квартал „Тосен“, цареше нощта. Зад дъсчената ограда по протежението на уличката се намираха три самотни улични лампи. Буйни деца отдавна бяха потрошили електрическите им крушки с топки мокър сняг. Изглежда кварталът приемаше насериозно призива да се пести електричество. Небето беше безоблачно и мрачно. На североизток, над връх Грефсеносен, Ингер Йохане различаваше познато съзвездие. Това я караше да се чувства съвсем сама на този свят.

— Пак ли си тук? — попита Ингвар кротко.

Той стоеше в рамката на вратата към антрето и сънено се чешеше по слабините. Боксерките прилепваха по бедрата му. Широките му голи рамене почти докосваха двете вертикални страни на касата.

— Колко дълго възнамеряваш да продължаваш така, скъпа?

— Не знам. Лягай си.

Ингер Йохане отново се обърна към прозореца. Преходът от живот в жилищен блок към вилна зона се оказа по-труден, отколкото тя очакваше. Беше свикнала с шума от водопроводните тръби, с просмукалия се в стените бебешки плач, с кавгите на тийнейджърите, със звука от телевизора на първия етаж — съседката, вече пооглушала, често заспиваше на късните програми. В един жилищен блок човек можеше да си свари кафе през нощта. Да слуша радио. Дори да води разговор. Тук едвам се осмеляваше да отвори хладилника. Сутрин усещаше миризмата от нощното изпикаване на Ингвар в банята, защото му забрани да смущава съседите отдолу с шума от казанчето за вода преди седем сутринта.

— Само сновеш насам-натам — продължи той. — Не можеш ли поне да седнеш?

— Не говори толкова високо — смъмри го тихо Ингер Йохане.

— Стига. Не е толкова страшно. Та ти си свикнала със съседи, Ингер Йохане!

— Да. С много. Повече или по-малко непознати. Тук всичко е прекалено близо. Тук сме само ние и те, става толкова… Не знам.

— Но ние толкова харесваме Гита и Самюел! Да не говорим за малкия Леонард! Ако не беше той, Кристиане едва ли щеше да има дори един…

— Виж това тогава!

Ингер Йохане протегна крак и сдържано се усмихна.

— Преди никога на съм имала домашни пантофи! Сега без тях едва се осмелявам да стана от леглото!

— Сладки са. Приличат на гъби.

— Те и трябва да приличат на гъби! Не можа ли да я накараш да избере нещо друго? Зайци? Мечета? Или най-добре съвсем обикновени кафяви чехли?

Паркетът скърцаше при всяка крачка, която той правеше към нея. Тя сбърчи нос, преди още веднъж да се обърне към прозореца.

— Не е никак лесно да контролираш Кристиане — отбеляза той. — Но е време да престанеш да се страхуваш толкова. Нищо лошо няма да се случи.

— И Исак разправяше същото, когато Кристиане беше бебе.

— Това е друго. Кристиане…

— Никой не знае какво не й е наред. И никой не може да знае дали нещо не е наред с Рагнхилд.

— Значи сме съгласни за Рагнхилд?

— Да.

Ингвар я прегърна.

— Рагнхилд е напълно здраво осемдневно бебе — прошепна той. — Събужда се по три пъти на нощ, суче и после веднага заспива отново. Точно както трябва. Искаш ли кафе?

— Пази тишина, де!

Той понечи да каже нещо. Отвори уста, но само едва забележимо поклати глава, взе един пуловер от пода и го нахлузи през главата си на път към кухнята.

— Седни тук. Ако на всяка цена няма да спиш цяла нощ, поне да свършим нещо полезно.

Ингер Йохане придърпа стол до кухненския плот и се уви още по-плътно с халата. Разсеяно разлисти дебелото досие, което не биваше да се намира в кухнята.

— Сигмюн не се отказва — разтърка тя очи под очилата.

— Не. Но е прав. Случаят е интересен.

Той се обърна рязко и водата в бутилката се разклати.

— Отскочих до службата само за час — заоправдава се той. — Отиването и връщането ми отне…

— Успокой се! Всичко е наред. Напълно разбирам, че от време на време имаш нужда да излизаш. Трябва да призная…

Най-отгоре в папката се намираше снимка — красив портрет на жена, станала жертва на убийство. Разделената по средата коса правеше тясното лице още по-слабо. Иначе почти нищо, свързано с Фиона Хеле, нямаше вид на старомодно. Предизвикателен поглед, пълни устни, самоуверено усмихващи се на фотографа; тежък грим около очите, но странно — не изглеждаше вулгарно. Като цяло снимката някак привличаше, имаше нескрито еротичен елемент, в остър контраст с образа на практична, щастлива семейна жена, толкова успешно изграден благодарение на предаването й.

— Какво трябва да признаеш? — попита Ингвар.

— Че…

— Че намираш случая за ужасно интересен — засмя се той, тракайки с чашите. — Само да отида да си обуя панталоните.

Историята на Фиона Хеле беше не по-малко вълнуваща от портрета й. „Магистър по история на изкуството“, прочете Ингер Йохане. Едва двадесет и две годишна се омъжва за водопроводчика Бернт Хеле, получава вилата на родителите му в квартал „Льоренскуг“ и тринадесет години няма деца. Появата на малката Фиорела през 1998 година явно не е пречка нито за амбициите, нито за кариерата й. По-скоро обратното. От водеща позиция в предаването със средно качество „Готино изкуство“ по канал „ННТ2“^[1] постепенно се прехвърля в развлекателния отдел. Следват няколко сезона в късно токшоу и най-после си намира мястото. Или поне така се изразява в безбройните интервюта, дадени през годините, „Фиона в действие“ е един от най-големите успехи на държавния канал от шестдесетте години насам, когато хората не са имали друг избор, освен да се съберат пред телевизионния екран, да гледат един-единствен канал и заедно да преживяват съботните вечери в Норвегия.

— Ти харесваше предаванията й! Голям мъж си, а плака!

Ингер Йохане се усмихна на Ингвар. Той вече стоеше в кухнята, облечен в червен вълнен пуловер, сив анцуг и оранжеви вълнени чорапи на краката.

— Съвсем не плаках — възрази той и сипа кафе в чашите. — Бях развълнуван, признавам. Но да плача? Никога!

Приближи стол до нейния.

— Беше епизодът за германчето — спомни си той. — Трябва да имаш сърце от камък, за да не те трогне тази история. Тероризиран и малтретиран по време на цялото си детство, като тийнейджър заминава за САЩ. Мие подове в Световния търговски център още от самото му построяване, а на единадесети септември за пръв път в живота си отсъства по болест. Винаги му е липсвало норвежкото съседче, което…

— Да, да — промърмори Ингер Йохане и понечи да отпие от кафето. — Шшт!

Настръхна.

— Рагнхилд — промълви тя напрегнато.

— Не — той се опита да я спре, преди да е хукнала към детската стая.

Прекалено късно. Прехвърча почти безшумно покрай него и изчезна. В помещението остана само усещането за тревожност. Спазъм в стомаха го накара да сипе още мляко в кафето.

Неговата история беше по-тъжна от нейната. Да ги сравнява беше не само грозно, а и невъзможно. Няма как да премериш болката, нито как да определиш загубата. И въпреки това не съумяваше да спре съвсем да го прави. След като се срещнаха през една драматична пролет преди почти четири години, прекалено често се улавяше колко го дразни терзанието на Ингер Йохане, задето Кристиане е различна.

Въпреки всичко тя имаше дете. Здраво дете с жажда за живота. Чудата, но по своя собствен начин, Кристиане беше мило и най-вече живо дете.

— Знам — подхвана ненадейно Ингер Йохане, появила се иззад ъгъла на коридора, без той да забележи, — твоята мъка е по-голяма. Дъщеря ти почина. Би трябвало да съм благодарна. И съм.

Долната й устна едва забележимо потрепери в полумрака и това я накара да замълчи. Покри очи с ръка.

— Всичко наред ли е с Рагнхилд? — попита Ингвар.

Тя кимна.

— Просто толкова ме е страх — прошепна тя. — Когато спи, ме е страх, че е мъртва. Когато се събуди, ме е страх, че ще умре. Или че нещо друго не е наред.

— Ингер Йохане — въздъхна той и потупа мястото до себе си. — Ела тук. Седни.

Бавно седна до него. Започна да я гали нагоре-надолу по гърба някак трескаво.

— Всичко е наред — увери я той.

— Изнервен си.

— Не съм.

— Напротив.

Ръката му се плъзна и леко стисна гърлото й.

— Не съм, ти казвам. Но сега…

— Защо не ме оставиш на мира…

— Знаеш ли — прекъсна я той с престорено бодър глас. — Съгласни сме, че с децата всичко е наред. И двамата не можем да спим. Нека отделим един час на това… — пълните му пръсти потупаха лицето на Фиона Хеле. — А после ще проверим дали няма да успеем да поспим малко, а?

— Мил си — погледна го тя и продължи: — Този случай е по-сложен, отколкото се опасявате.

— Аха.

Той си изпи кафето, бутна чашата настрана и разстла листовете от папката по широката маса. Снимката лежеше между тях. Прокара показалец по носа на Фиона Хеле, описа кръг около устата й, замисли се за малко и вдигна фотографията с присвити очи.

— Какво всъщност знаеш за това, от което се страхуваме?

— Не разполагате с никакви следи. Прехвърлила съм всичко.

Започна да търси някакъв документ, но не го намери.

— Като за начало — подхвана тя и подсмръкна — следите в снега са почти безполезни. Наистина, намерени са три отпечатъка в алеята към къщата и вероятно са на извършителя, но ниските температури, вятърът и снегът от вторник вечерта силно намаляват тяхната стойност. Единственото сигурно нещо е, че извършителят е носел чорапи върху обувките.

— След проклетия случай Урдерюд дори най-дребните крадци използват този трик — промърмори той.

— Внимавай какво говориш.

— Те спят.

— Носи обувки между четиридесет и първи и четиридесет и пети номер. Ще рече 90% от мъжкото население.

— И малка част от женското — усмихна се той, а Ингер Йохане пъхна краката си още по-навътре под стола.

— А и трикът с носенето на по-големи обувки вече е доста добре известен. По дълбочината на следите не е възможно да се определи теглото на извършителя. Чисто и просто той е имал късмет с времето.

— Или тя.

— Може би тя. Но честно казано, изисква се значителна сила да надвиеш Фиона Хеле — добре тренирана жена в разцвета на силите си.

Отново погледнаха снимката. Външният вид на жената съответстваше на възрастта й. Четиридесет и двете й години бяха оставили ясен отпечатък около очите. Над устата също се забелязваха бръчки — тънки линии под грима. Въпреки това имаше нещо свежо в лицето, в директния поглед, в опънатата кожа по врата и скулите.

— Езикът е отрязан, докато е била още жива — продължи Ингвар. — На този етап приемаме, че е припаднала от задушаване след отрязването му. При толкова обилно кървене няма как да е била мъртва. Изглежда, извършителят грижливо е избрал този начин на действие или може би…

— Не е възможно да се прецени такова нещо — възрази Ингер Йохане и сбърчи чело. — Имам предвид задушаване до безсъзнание, а не смърт. Навярно я е помислил за мъртва.

— При всички случаи причината за смъртта е задушаване. Трябва да е извършил всичко с ръце. След като е отрязал езика.

Ингвар потръпна и попита:

— Виждала ли си тези?

Взе един плик, погледна го, разколеба се и го остави неотворен.

— Хвърлих им един поглед. Обикновено снимките от местопрестъплението не ми влияят, но сега, след Рагнхилд…

Очите й се насълзиха и тя покри лицето си с ръце.

— За нищо не плача — гласът й се изви във фалцет, но бързо се съвзе: — Подобни снимки наистина не ми влияят. Обикновено. Виждала съм…

Бързо и ядосано избърса очи и се усмихна малко насила.

— Съпругът има непоклатимо алиби.

— Нито едно алиби не е непоклатимо — възрази Ингвар.

Отново сложи ръка на гърба й. Усети топлината на тялото й през тънката коприна.

— Това е. Или поне почти, във всеки случай. Гостувал е на майка си с Фиорела. Наложило се е да дели една стая с дъщеря си, защото сестра му също е нощувала там със съпруга си. Освен това сестра му е имала стомашно-чревна инфекция и почти не е спала цяла нощ. А и…

Тя отново закри очи с ръка. Ингвар се усмихна, прокара палец под носа й и небрежно изтри ръка в крачола на анцуга си.

— А и абсолютно нищо не намеква за нещо повече от съвсем банални съпружески конфликти — довърши тя. — Нито по любовни, нито по финансови въпроси. В това отношение цари равновесие. Той печели повече, тя притежава по-голямата част от къщата, фирмата му изглежда стабилна.

Хвана го за ръка. Кожата беше груба, ноктите — изрязани. Палецът й докосна неговия и започна да го обикаля в кръг.

— А са минали и осем дена, без да сте успели да направите друго, освен да изключите неколцина от очевидно заподозрените.

— Все пак е някакво начало — защити се той кротко и си дръпна ръката.

— Много слабо начало.

— Какво мислиш ти тогава?

— Разни работи.

— Например?

— Да започнем с езика — предложи тя и стана, за да си сипе още кафе.

По Хаугесвай бавно се движеше кола. От ниското бръмчене стъклата на витрината на шкафа в ъгъла потракваха. Фаровете хвърлиха светлина върху тавана на стаята и кратко проблясване се плъзна в голямото полутъмно помещение.

— Езикът — повтори той унило, сякаш предпочиташе да забрави неприятния факт.

— Да. Езикът. Методът. Омразата. Планирането. Вазата…

Ингер Йохане направи кавички във въздуха с пръсти.

— Направена е предварително. В къщата не откриха червена хартия. В доклада е отбелязано, че за да се направи нещо такова, са необходими осем минути и то при положение че имаш опит.

За пръв път изглеждаше наистина ентусиазирана. Отвори един шкаф и взе две бучки захар от сребърна купа. Лъжичката почукваше по порцелана, докато разбъркваше.

— Кафе, когато не можем да спим — промърмори тя. — Хитро.

Вдигна очи.

— Да отрежеш езика на някого е символично действие, толкова красноречиво, насилствено и ужасно, че трудно би се охарактеризирало като нещо различно от омраза. Много силна омраза.

— А всички обичаха Фиона Хеле — отбеляза Ингвар сухо. — Вече разбърка захарта, мила.

Тя облиза лъжичката и отново седна.

— Все пак някой я е мразел, а проблемът, Ингвар, е, че е невъзможно да се разбере кой е той. Понеже семейството, приятелският кръг, колегите… всички около нея, както изглежда, са я харесвали, убиецът трябва да се търси другаде.

Насочи показалец към прозореца. Лампата в банята на съседите светеше.

— Нямам предвид тях — усмихна се тя. — А общественото пространство.

— Господи — промърмори Ингвар.

— Фиона Хеле беше една от най-известните телевизионни личности в Норвегия. Едва ли има човек без собствено мнение за предаването й; както и мнение, правилно или не, за самата нея.

— Тоест, над четири милиона заподозрени.

— Не точно.

Отпи от кафето и остави чашата настана.

— Извади всички под петнадесет години, всички над седемдесет и около един милион, които си падаха по нея.

— Колко мислиш остават?

— Нямам представа. Примерно два милиона.

— Два милиона заподозрени…

— Които вероятно дори никога не са говорили с нея — добави тя. — Не се налага да има дори една предварителна връзка между Фиона и извършителя.

— Или извършителката.

— Или извършителката — съгласи се тя. — Успех! А що се отнася до състоянието на езика… Шшт!

От новообзаведената детска стая долетя едва доловим плач. Ингвар се изправи, преди Ингер Йохане да успее да реагира.

— Просто е гладна — отново я прегърна той. — Ще ти я донеса. Седни на дивана.

Тя се опита да се овладее. Изпитваше страх, осезаем като инжекция със стимулиращо лекарство. Пулсът й се учести, бузите й се зачервиха. Вдигна ръка и разгледа дланта си; потта по линията на живота отразяваше светлината от лампата. Избърса се в халата и тежко седна.

— Гладно ли е бебенцето? — Ингвар тихо говореше на малката. — Ей сега мама ще те нахрани. Няма, няма.

Облекчението при вида на отворените очи и търсещата уста предизвикаха нов изблик на плач.

— Сякаш полудявам — прошепна тя и даде на бебето да суче.

— Не полудяваш. Просто си малко притеснена и уплашена, само толкова.

— Езикът — промърмори Ингер Йохане.

— Няма да говорим повече за това. Успокой се.

— Разцепен е на две.

— Няма, няма.

— Лъжи — подсмръкна тя и вдигна очи към него.

— Лъжи?

Прошепна нещо на детето и отново срещна погледа му.

— Раздвоен език. Означава само едно. Някой е смятал Фиона Хеле за лъжкиня.

— Та ние всички лъжем понякога — Ингвар внимателно прокара пръст по мъхестата главичка на бебето. — Виж! Пулсът се вижда на фонтанелата!

— Някой е смятал Фиона Хеле за лъжкиня — повтори Ингер Йохане. — Според него тя лъже толкова системно и грубо, че заслужава да умре.

Рагнхилд пусна зърното на гърдата й. Гримаса, наподобяваща усмивка, накара Ингвар да падне на колене и да приближи лице до топлата, влажна буза на детето. По горната устна на Рагнхилд пълзеше розово мехурче, пълно с течност. Малките мигли бяха почти черни.

— В такъв случай трябва да е било ужасна лъжа — заключи Ингвар. — По-голяма, отколкото съм в състояние да си представя.

Рагнхилд се оригна и заспа.

* * *

Никога не би избрала мястото сама.

Другите, всеизвестно безпаричните, внезапно решиха, че три седмици на Ривиерата ще им се отразят добре. Какво ще правят там през декември представляваше загадка поначало, но все пак изрази желание да тръгне с тях. Във всеки случай щеше да е някаква промяна.

След смъртта на майка й баща й стана нетърпим. Хленчеше, оплакваше се и се вкопчи в нея. Миришеше на старец — смесица от мръсни дрехи и изгубен контрол над пикочния мехур. Пръстите му, докосващи гърба й по време на изключително неприятните сбогувания, бяха станали отблъскващо мършави. Дългът я принуждаваше да го посещава поне веднъж месечно. Апартаментът в квартал „Сандакер“ никога не бе имал славата на дворец, но откакто баща й остана сам, не приличаше на нищо. След няколко писма, гневни телефонни разговори и много притеснения накрая успя да му намери домашна помощница. Не помагаше много. Тоалетната чиния продължаваше да е покрита отвътре с изпражнения. Храната си стоеше в хладилника дълго след изтичането на срока й на годност и при всяко отваряне направо ти прилошаваше. Будеше недоумение как така общината е неспособна да предложи на един стар, добросъвестен данъкоплатец нещо по-добро от момиче, на което не може да се разчита и което едва се научи как да пуска съдомиялната машина.

Идеята да прекара Коледа без баща си я изкуши, макар да гледаше скептично на пътуването. Особено при положение че и децата щяха да дойдат. Днешните деца, изглежда, имаха алергия към всякаква полезна храна. „Не обичаме, не обичаме“ — това тяхно непрекъснато хленчене я изнервяше. Мантра преди всяко хранене. Нищо чудно, че са кожа и кости като малки, а после навлизат в пубертет, когато телата им са безформени и ги измъчват модерни хранителни разстройства. За най-малкото, момиченце на три-четири години, все още имаше някакъв шанс. Жената пред компютъра обаче просто не понасяше братята и сестрите му.

Но в просторната къща предназначената за нея стая имаше впечатляващ вид. С голям ентусиазъм й показаха брошури. Подозираше, че разчитат тя да плати по-голямата част от сметката. Догаждаха се за финансовите й възможности, без, разбира се, да са наясно с колко пари разполага.

Ако трябваше да е честна, тя избра да прекъсне връзките с повечето си познати. Потънали в собствения си незначителен живот с преувеличени проблеми, те по никакъв начин не съумяваха да предизвикат интереса на когото и да е било. С времето намери за нужно да си направи равносметка относно общуването си с другите: балансът се оказа в неин ущърб — даваше много повече, отколкото получаваше. Понякога се замисляше и стигаше до заключението, че е срещнала само шепа стойностни хора.

Тези тук настояваха да отиде с тях, а тя нямаше сили да посрещне още една Коледа с баща си.

Така стоя тогава на летище „Гардермуен“ — с билетите в ръка, когато джиесемът й иззвъня. Най-малкото дете, онова момиченце, постъпило в болница по спешност.

Побесня. Естествено, приятелите й не можеха да изоставят малкото дете, но защо се обадиха само четиридесет и пет минути преди излитането на самолета? Нали усложнението бе настъпило четири часа по-рано? Тогава все още щеше да има избор.

Замина.

Нека останалите си платят своята част от наема — достатъчно ясно им даде да го разберат още по време на телефонния разговор. Всъщност дори беше започнала да се радва малко, че ще прекара три седмици в компанията на хора, които така или иначе познава още от детството си.

След деветнадесет дена собственикът на къщата й предложи да остане да я ползва до месец март. Нямал други наематели за зимата, а не обичал къщата му да стои празна. Навярно за предложението допринесе това, че изчисти всичко основно, преди той да дойде. И докато обикаляше от стая в стая, уж проверявайки електрическата инсталация, сигурно забеляза, че се използва само едно легло.

Тук лаптопът й вършеше същата работа като вкъщи. А и не плащаше наем.

Намери славата на Ривиерата за прехвалена.

Вилфранс й се стори измислен град, приспособен за туристи. Отдавна му липсваше всякаква истинност, дори няколкостотин годишната крепост до морето изглеждаше направена от картон и пластмаса. Нещо трябваше наистина да не е наред с това място, щом френски шофьори на такси говореха сносен английски.

Страшно много я изнервяше пълният застой в разследването на полицията.

От друга страна, случаят беше сложен. А норвежката полиция никога не е давала повод за особена гордост — провинциални, невъоръжени евнуси.

Тя обаче се смяташе за експерт.

Нощите бяха станали по-дълги от дните.