Ане Холт
Мотив за убийство (12)

Дванадесета глава

От няколко века хората вървят по тези тесни улици между ниски, разкривени, притиснати една към друга къщи. Стълбите водят към още по-малки улички. Година след година крака са стъпвали по каменните плочи на едно и също място и са оставили след себе си гладко полирана пътека, която тя на няколко пъти се наведе, за да докосне. Лъскавите вдлъбнатини бяха студени на допир. Близна пръстите си и усети солен вкус.

Облегна се на южната стена. Сиво-синята мъгла се сливаше с морето и небето. Нямаше хоризонт, само безкрайност без перспектива, от която й се завиваше свят. Дори тук, горе, на върха на планината не духаше вятър. Кисела влажност обгръщаше средновековния град Езе. Беше сама.

Мястото сигурно е нетърпимо през лятото. Въпреки прозорците, затворени с кепенци за зимата, и негостоприемните врати на магазините, следите от летния туризъм личаха ясно. Павилионите за сувенири се издигаха нагъсто един до друг, а по няколкото миниатюрни площадчета в центъра на града видя следи от столове и безбройни фасове по паважа. Докато вървеше по протежението на стената към морето, си представяше шума от летните орди — бърборещи японци и шумни, почервенели от слънцето немци.

Наистина се превърна в скитница. Постепенно намери пътеките и се научи да избягва непрекъснатия бучащ трафик по опасните главни пътища без тротоари.

Новият й туристически екип беше топъл, без да е прекалено дебел. Купи го в Ница заедно с три панталона, четири пуловера, няколко ризи и дамски костюм, който не знаеше дали ще се осмели да облече. Бе пристигнала във Франция малко преди Коледа с два чифта обувки. Вчера вечерта решително ги пъхна в пластмасов плик и ги изхвърли в контейнера за смет, въпреки че купи едните преди по-малко от половин година — кафяви, солидни, съвсем практични обувки, напълно подходящи за жена на средна възраст.

Екипът й беше бежов, а обувките марка „Кампер“ — удобни. Продавачката дори не я погледна странно, когато изрази желание да ги пробва. На яркожълта табуретка до нея седеше момче, което пробваше същите обувки. Погледите им се срещнаха и то й се усмихна приятелски. Дори кимна одобрително. Купи два чифта. Стояха й добре на крака.

Шляеше се.

Докато вървеше, мислеше по-лесно. По време на дългите, тежки преходи по брега на морето, в планините и по стръмните хребети между Ница и Кап д’Ейл усети най-добре, че наистина живее. Понякога, обикновено вечер, усещаше умората в мускулите като благословено напомняне за собствената си сила. Събличаше се и обикаляше гола из къщата, получавайки потвърждение от отражението си в прозорците за промените, настъпили в нея. Пиеше вино, но никога много. Храната й харесваше; или си готвеше сама, или отиваше в някой ресторант, където учтиви келнери я разпознаваха — вече винаги я разпознаваха, — държаха й стола да седне и си спомняха, че обича да пие по чаша шампанско преди ядене.

Последните дни изпитваше благодарност.

Кара без прекъсване от Копенхаген, където колата й стоеше на неплатен паркинг, докато тя пътуваше с ферибота да Осло и обратно. Списъкът на пасажерите си беше чист майтап. На борда се подвизаваше като Ева Хансен и стоя в каютата си. И в двете посоки. След една нощ, прекарана в хотела, силите й стигнаха да седи тридесет и пет часа зад кормилото, без дори за момент да почувства истинска умора. По време на кратките почивки — малки отклонения от пътя, за да зареди с дизел и да хапне в кръчмата на някое немско селце по протежението на река Рона, усещаше, разбира се, скованост в мускулите и ставите, но не се нуждаеше от сън.

Остави колата на мароканския сервитьор от „Кафе дьо ла Пе“. Добре му се отплати, задето я нае на свое име. Едва ли повярва напълно на обяснението й, че е много настинала и иска да си почине преди пътуването към Ница. Но понеже му предстоеше да се върне в Мароко, в новия ресторант на баща му, прие парите с усмивка и без да задава въпроси.

После се прибра пеша. Щом усети хладните чаршафи до кожата си, заспа веднага и в продължение на единадесет часа не сънува нищо.

През всичките тези години, изпълнени с грижливо планиране, прилежно събиране на информация и съвестни проучвания, нямаше друго удоволствие от работата си — самата работа я удовлетворяваше. Трябваше да е в кондиция за това, за което й плащаха. Беше опитна и никога не я хванаха в грешка. Никой не можеше да каже, че е сбъркала някъде, претупала нещо, била е повърхностна или се е щадяла.

Въпреки всичко изпитваше благодарност за безжизнените години. Благодарение на тях натрупа опит и проницателност.

Помнеше достатъчно, въпреки че картотеката се намираше в Норвегия. В големия стоманен шкаф трупаше информацията за разследваните от нея хора. Познати и непознати. Звезди и знаменитости наред с пощальона от град Ота, който винаги пълнеше кутията й с реклами, независимо от табелката с ясното предупреждение, че подобни неща са нежелани. Беше въвела слабостите и навиците им, желанията и нуждите им, любовния им живот, тайните им и обичайните им маршрути във файлове и бе събрала всичко това в един голям, сив метален шкаф.

Не претупваше нищо. Тайната на нейната работа беше, че знаеше. Паметта никога не й изневеряваше.

Мъртвите години не бяха изгубени. Сега изпитваше благодарност за тях. Умееше да сглобява автомат със затворени очи и да подкара автомобил с подръчни средства за тридесет секунди. Нуждаеше се от по-малко от седмица, за да се сдобие с фалшив паспорт, върху скандинавския пазар с хероин имаше поглед, на който дори полицията би завидяла. Познаваше хора, които никой друг не искаше да познава, познаваше ги добре, но никой от тях не я познаваше.

Застудя. Надолу по хребетите завя силен вятър и разнесе мъглата над морето. Екипът не й държеше достатъчно топло, побърза да се спусне по планинската пътека. Беше твърде студено за дълга разходка до вкъщи. Ако автобусът дойде на време, ще я закара. Ако ли не, може да си позволи такси.

Напоследък стана по-щедра.

На небето на север неочаквано се появи цветна точка. Един човек ритмично се люлееше от едната на другата страна под оранжев параглайдер. Над хребета забеляза още един — червен и жълт със зелен, нечетлив надпис. От внезапната турбуленция изплющя, загуби височина и рязко падна петдесет-шестдесет метра надолу, но пилотът го овладя и бавно се спусна към долината под нея.

Тя ги проследи с очи и тихо се засмя.

Въобразяват си, че предизвикват съдбата.

Винаги намираше екстремните спортове за провокативни, най-вече защото смяташе занимаващите се с тях за жалки. Не на всички, естествено, им е дадено да живеят вълнуващо. Напротив. По-голямата част от шестте милиарда хора на Земята, мнозинството от хората в Европа и повечето норвежци живеят спокоен живот. Ако борбата за оцеляване се свежда до снабдяването с достатъчно храна, за да оцелееш, здраве за децата, добра работа и най-новия автомобил в квартала, съществуването на хората беше и си остава тривиална дреболия. Смяташе за израз на западно декадентство приумиците на нахални и разглезени младежи да предизвикват смъртта със скокове и падане, катерене по стръмни планински склонове и каране с висока скорост. Винаги го беше ненавиждала.

Отвращение.

Изпитват отвращение от живота, защото смятат, че заслужават нещо друго, по-добро, повече от това, което животът всъщност представлява за повечето хора — незначителен отрязък от време между раждането и смъртта.

Въобразяват си, че са способни да избягат от безсмислието на съществуването, помисли тя, като скочат от Тролвеген^[1] с парашут от ненадежден текстил; като направят експедиция до Южния полюс; като изкачат непокорима планина. Искат по-високо, по-далече и по-дръзко. Не забелязват еднообразието, което непрекъснато ги преследва, сиво и подигравателно. Не го виждат, преди да кацнат, защото се чувстват сигурни, у дома си. И отново повтарят занятието, правят нещо друго, все по-опасно, все по-безразсъдно, докато накрая разберат, че животът не се оставя да го предизвикат, или не срещнат смъртта си в опит да докажат противното.

Параглайдърите, спуснали се долу, кацнаха върху склон с ниски лози на дълги редици. Стори й се, че дочува смеха им. Въображение, естествено: вятърът вееше от противоположната посока, а долината се намираше далеч. И все пак видя как се потупват по гърба и подскачат въодушевено. От плоския хребет тичешком изникнаха две жени. Щастливо им помахаха с ръце.

Продължаваше да изпитва ненавист към случайната игра със смъртта.

Рискуваха само живота си.

Смъртта не е нищо друго, освен приятен край на еднообразието. А ти осигурява и преувеличено уважение, защото езикът на некролозите е хвалебствен, неискрен. Умреш ли млад, животът не успява да те направи стар и грозен, дебел или мършав. Който не успее да остарее, оставя след себе си усещането за трагедия. В този разкрасен разказ трагичното се превръща в нещо вълнуващо, а грозното — в красиво.

„Вегар Крог“, помисли тя и прехапа език.

Не искаше да чете повече за него. Статиите лъжеха. Журналисти и познати, приятели и семейство, всички допринасяха да бъде нарисуван портретът на човека на изкуството Крог. Безкомпромисен и храбър борец за истинското и вярното. Богата душа, неуморим боец в служба на важната и неподкупна култура.

Изпсува на глас и започна да подтичва надолу по пътеката. Автобусът вече тръгваше от спирката на главния път, но шофьорът спря, когато я видя, че се приближава тичешком. Плати и тежко се отпусна на една празна седалка.

Скоро ще се върне в Норвегия за постоянно.

При всички случаи трябва да освободи вилата във Вилфранс. Договорът изтича на първи март. Само след седмица ще бъде бездомна, освен ако не се прибере вкъщи.

Представи си апартамента, подреден с вкус, твърде голям за сам човек. Единствено стоманеният шкаф в спалнята „се биеше“ с мекия стил, който копира от едно списание за обзавеждане. Купи повечето мебели от ИКЕА, но се снабди с някой и друг специален предмет на търг.

И въпреки всичко не подхождаше на апартамента си.

Рядко посреща гости, не се нуждае от пространство. Докато стои вкъщи, прекарва по-голяма част от времето в разхвърляния работен кабинет. Затова ни най-малко не се радва, че останалата част от жилището изглежда добре. Всъщност там никога не се чувства като у дома си. Не я напуска усещането, че живее в хотел. По време на многобройните си пътувания до Европа често обитава стаи, много по-гостоприемни, топли и уютни от нейната спалня.

Като цяло Норвегия не й подхожда. Не е за такива като нея. Високопарните приказки за равенство я задушават. Чувства се отхвърлена от затворения, придаващ си изключителност елит. Норвегия не е достатъчно голяма за човек като нея, не я виждат такава, каквато е, затова избра да се защити под анонимната мантия на недостъпността. Невидимостта. Не искат да я видят. При това положение и тя не иска да им се показва.

Автобусът тръскаше ужасно. Пружините на седалката бяха френски, прекалено еластични. По едно време затвори очи поради гаденето.

Да рискуваш да умреш не е никакъв подвиг. Покорителите на върхове и въздушните акробати, самотните гребци в малки лодки насред Атлантика и мотоциклетистите, изпълняващи главозамайващи каскади пред публика, която въодушевено очаква нещо да се обърка катастрофално, се излагат на опасност, но тя е ограничена във времето на самото действие — три секунди или осем седмици, минута или дори година.

А тя рискува самия живот. Напрежението никога да не се приземиш, никога да не стигаш до целта, я прави уникална. Рискът нараства с всеки изминал ден, точно както го желае и иска: постоянен, интензивен и живителен — опасността да я заловят и разкрият.

Облегна чело о стъклото на прозореца. Свечеряваше се. Светлините по плажната ивица за разходки долу вече горяха. Поради лекия ръмеж асфалтът изглеждаше по-тъмен.

Нищо не намекваше, че се приближават. Въпреки следите, които им остави, въпреки ясната покана в избраната от нея схема, полицията се луташе в тъмното. Беше изнервящо и същевременно засилваше увереността й, че нещата ще продължат. Съвсем скорошното раждане на жената, естествено, пообърка сметките й. Моментът не беше най-подходящият, знаеше го още когато започна всичко, но нейният контрол се разпростираше все пак в определени граници.

Добре е да си отиде вкъщи. Да бъде по-наблизо.

Да увеличи риска.

Автобусът спря и тя слезе. Вече валеше като из ведро. До къщи тича по целия път. Беше вторник вечерта, двадесет и четвърти февруари.