Ане Холт
Мотив за убийство (10)

Десета глава

Завеждащият психиатричното отделение ги поздрави дружелюбно, макар и малко сдържано. И него го вдигнаха от леглото по нечовешко време. Когато покани Ингвар Стубьо и Сигмюн Барли да седнат на един сивкав диван, извън прозорците на кабинета му все още беше тъмно като в рог. Силно начервена жена в зелена болнична престилка им донесе кафе. На излизане след нея остана ухание на пролет и Сигмюн не успя да прикрие усмивката си, обърнат към вратата. Тя плавно и безшумно се затвори след нея. Кабинетът беше подреден и почти уютен. На един рафт зад стола на бюрото имаше скулптури, които напомняха на Ингвар за Африка, маски и много дебели безглави богини. Детска рисунка в рамка със стъкло блестеше с ярки цветове.

— Разбирам — кимаше лекарят, докато Ингвар му обясняваше защо е необходимо да говорят с него. — Питайте. Аз ще отговарям, доколкото мога. Щом формалностите са наред.

Ингвар отпи от кафето. Беше вряло. Погледна над чашата доктор Боньор, вероятно попрехвърлил четиридесетте. Изглеждаше обаче добре с тази къса коса, още по-къса и от неговата, с мургавото си лице и кафявите си очи. Името му предполагаше, че е чужденец, но говореше без акцент. Беше строен; пъргаво отиде до малък хладилник, сипа мляко в една кана и им го подаде. И двамата отказаха.

— Толкова рано сутринта имам нужда от всичкото гориво, до което мога да се докопам — засмя се Ингвар.

Сигмюн се прозя, без да закрива устата си с ръка. Очите му се насълзиха, рязко тръсна глава.

— Цяла нощ не съм спал — обясни той.

— Разбирам — кимна лекарят; близко разположените му очи проблеснаха и Ингвар внезапно изпита неприятното усещане, че го оценяват.

— Мац Бохюс — подхвана той. — Какво не е наред с него?

— В момента?

— Ами… Останах с впечатлението, че често пребивава тук. Не съм съвсем на ти с психиатричните термини, затова не знам дали тези болести… Тази… Има ли диагноза?

— Да. Биполярно разстройство. Той е маниакалнодепресивен. О да, може да се каже, че често идва тук. Мац Бохюс никога не се страхува да помоли за помощ. Така погледнато, е образцов пациент. За съжаление, обикновено идва прекалено късно.

— Роден е на 13 октомври 1978 година — прочете Ингвар от бележника си и го затвори. — Вярно ли е?

— Да. Дойде тук за пръв път, когато беше на около осемнадесет години. Изпрати го общопрактикуващият му лекар, който няколко месеца се мъчил с него. Оттогава той… често е тук.

— Кога идва — когато е маниакален или когато е депресивен? — попита Сигмюн.

— Когато е депресивен — усмихна се доктор Боньор. — Не е обичайно някой да изпитва нужда от помощ, когато е маниакален. Тогава обикновено е способен да завоюва света с гръм и трясък. Поне така го чувства самият той. Искам да ви предупредя, че…

Ингвар отново усети изучаващия поглед на лекаря върху себе си, все едно го мереха и претегляха.

— Мац е много интелигентно момче — отбеляза лекарят. — Не е бил особено прилежен ученик като малък, но родителите му са се оказали достатъчно проницателни да го преместят в по-малко училище, частно. Не ме разбирайте погрешно, не заемам някаква позиция относно точно този проблем…

Усмихнат вдигна ръце. Ингвар забеляза, че малкият пръст на дясната ръка липсва. На неговото място имаше само пънче, розово на фона на иначе мургавата ръка.

— Но що се отнася до Мац, частното училище „Стайнер“ е чудесно решение. Той е…

Отново прояви колебание, сякаш претегля всяка дума.

— Той е съвсем необичаен млад човек. Много начетен. Играе шах като майстор. Освен това е сръчен.

Ингвар забеляза шахматна дъска малко навътре от вратата, поставена на собствени крачета, а квадратите изглеждаха направени от абанос и слонова кост върху благородно дърво, фигурите бяха оставени по средата на недоиграна партия. Стана и отиде до масата. От устата на белия кон на С3 много реалистично избиваше пяна. Копитата му бяха вдигнати над пешката до него — прегърбен, облечен в палто мъж с тояга в ръка.

— Отварящата партия в Рейкявик — констатира Ингвар и се усмихна. — Когато най-после започнаха след всички проблеми. Спаски играеше с белите.

— Вие играете шах — доктор Боньор го изгледа дружелюбно и отиде до масата.

— Играех. Вече нямам време. Знаете… Но световното в Исландия беше нещо невероятно. Големи играчи. Следях го внимателно. Тогава.

Ингвар повдигна дамата.

— Прекрасно — промърмори той, възхищавайки се на наметалото със сини камъчета и короната с венец от кристали.

— Но доста непригодно за игра — отбеляза лекарят и се засмя за кратко. — Предпочитам класическа дървена дъска. Тази ми я подариха за четиридесетия рожден ден. Всъщност не я използвам, kо е красива.

— Един от симптомите на биполярното разстройство не е ли липсваща способност да се съсредоточиш? — попита Ингвар и внимателно върна дамата на мястото й. — Не се връзва с играта на шах.

— Така е — кимна лекарят. — Но отново ще го кажа — Мац Бохюс е много специален млад човек. Невинаги може да играе. През добрите му периоди обаче му доставя голямо удоволствие да изиграе една партия. По-добър е от мен. Понякога идва да играе с мен дори когато не е хоспитализиран. Вероятно му е много забавно да ме бие.

И двамата се засмяха. Сигмюн Барли се прозяваше ли, прозяваше.

— За какво става въпрос наистина? — попита доктор Боньор; тонът му изведнъж се промени, а Ингвар изправи гръб.

— Предпочитам да не го коментирам засега.

— Мац Бохюс е много уязвим.

— Разбирам и уважавам това. Но ние също сме… уязвими. По друг начин, естествено.

— Има ли нещо общо с убийството на Фиона Хеле?

Сигмюн изведнъж се събуди.

— Защо питате?

— Сигурно знаете, че Мац е осиновен.

— Да…

Ингвар забави отговора си.

— Той обичаше предаванията й — продължи доктор Боньор и леко се усмихна. — Записваше ги на видеокасети. Гледаше ги многократно. Не е знаел нищо за осиновяването си, преди да навърши осемнадесет. Тогава осиновителят му умира, а майка му решава да му каже истината. Понякога го обсебваха истории като тези във „Фиона в действие“. Майка му също умря, между другото. Преди година или някъде там. Мац непрекъснато повтаряше, че иска да разбере откъде идва. Кой е, както се изразява той.

— Успя ли?

— Да разбере кой е?

— Да.

Бърза усмивка пробяга по лицето на доктор Боньор.

— Опитах се да му внуша, че ключът да разбере себе си е в живота с осиновителите му, а не да търси някого, който случайно му е дал живот.

— И намери ли биологичните си корени?

— Доколкото знам, не. Някой друг лекар вероятно го е насочил какво да направи, за да разбере. Никога не стигна по-далеч, мисля.

— Защо тогава попитахте дали посещението ни има нещо общо с Фиона Хеле? — поинтересува се Сигмюн и потърка очи с кокалчетата на пръстите си.

— Значи правилно съм се досетил? — лекарят продължи да гледа към Ингвар.

После вдигна една пешка, замисли се и я върна на мястото й. Ингвар взе същата фигура.

— Как се проявява болестта му? — попита той, докато внимателно прокарваше пръст по тоягата.

— През последната година интервалите между фазите му станаха по-кратки. Това, разбира се, е изтощително за него. Малко преди Коледа проявяваше изключителна маниакалност. Последва много добър период. На…

Отиде до бюрото и се наведе над него. Разлисти купчина документи. Прокара пръст по един лист и спря.

— На 21 януари сутринта дойде тук — допълни той.

— Рано?

Лекарят отгърна на другата страница.

— Да. Много рано. Дошъл е тук към седем сутринта. Много покрусен.

— Мислите ли, че той…

Ингвар остави пешката и хвърли поглед към ръчния си часовник.

— … вече е буден?

— Да. Обикновено се събужда към пет часа. Седи сам в стаята за занимания, докато дойдат другите. Предпочита да бъде сам. Поне в случаите, когато е потиснат колкото сега.

— Може ли? — попита Ингвар и посочи с ръка затворената врата.

Доктор Боньор кимна и мина пред него. Отключи вратата зад тях и го поведе към асансьора. Всички мълчаха. Влязоха вътре.

— Длъжен съм да ви обърна внимание на факта…

Асансьорът спря. На половината път по коридора лекарят се обърна и довърши:

— Длъжен съм да ви обърна внимание на факта, че Мац Бохюс има… странен външен вид.

— Аха — кимна Ингвар озадачен.

— Има проблем с обмяната на веществата, затова е едър. Дебел. Освен това е роден със заешка устна. Опериран е, естествено, но не особено сполучливо. Няколко пъти сме му предлагали нова операция. Не иска.

Без да чака коментар, продължи. Отвори една врата и влезе.

— Здравей, Мац! Имаш гости.

По средата на стаята, пред една маса, седеше Мац Бохюс. Задникът му буквално се изливаше извън седалката, краката му трудно се вместваха под плота. Беше облечен в безформен анцуг. На масата имаше редица красиви животни. Ингвар видя лебед, когато се приближи. Жираф. Два лъва с щръкнали гриви и отворени усти. Слонът беше жълт и блестящ, с вдигнат хобот и големи, прозрачни уши.

— Какво правиш? — попита Ингвар тихо, заставайки до масата; другите двама все още стояха на прага.

Мац Бохюс не отговори. Ръцете му бързо работеха с опаковъчна хартия. От мястото си Ингвар проследи как се създава кон с анатомични детайли чак до копитата и вдигнатата опашка.

— Ингвар Стубьо — представи се той накрая. — От полицията.

Мац Бохюс стана. Ингвар се изненада колко лесно бутна стола назад, сложи коня между лъвовете и жирафа, направи крачка настрани и се обърна към полицая.

— Да, вие трябваше да дойдете — каза той, без да се усмихва. — Но ви отне много време.

Над тънката му устна имаше широк и червен белег. Единият преден зъб се виждаше, макар да държеше устата си затворена. Имаше малък нос и безформена брадичка, спускаща се на гънки към шията, която не се виждаше.

Очите му представляваха абсолютно копие на очите на Фиона Хеле: леко дръпнати, яркосини, с дълги, тъмни мигли.

— Не съжалявам — заяви Мац Бохюс. — Не мислете, че съжалявам.

— Разбирам — отвърна Ингвар Стубьо.

— Не. Едва ли разбирате. Ще вървим ли?

Вече беше на половината път към вратата.