Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Стубьо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Det som aldri skjer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Ане Холт

Заглавие: Мотив за убийство

Преводач: Надежда Станимирова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: „Унискорп“

Художник: Борис Драголов

ISBN: 978-954-357-194-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3332

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Къщата на края на гората беше типична за времето си. Неголяма, напротив по-скоро малка. В средата на симетричната фасада над дървената каса на вратата от петдесетте години имаше самотен прозорец. На тесничката веранда пред входната врата стоеше по една пейка от всяка страна. Средното стъпало на каменната стълба се нуждаеше от поправка. Иначе строежът се държеше добре. Застанал до пътя близо до портата, Ингвар Стубьо оглеждаше новия покрив. Направи му впечатление червеният цвят на дървения материал — толкова плътен, че лунната светлина се отразяваше в него.

Лампата върху единия стълб на вратата беше счупена. Понеже от техническата служба отдавна снеха всички следи, той спокойно повдигна капака от ковано желязо, за да види зад счупеното стъкло самата крушка. Тя също беше строшена. От фасунгата стърчеше само един покрит със стъкло ръб от нея. Прокара показалец по дъното на лампата. Миниатюрни парченца фино матово стъкло полепнаха по кожата му. На светлината от фенерчето установи, че жичката е цяла. Изключи го, сложи си ръкавицата и остана неподвижно няколко секунди, та очите му да свикнат с тъмнината.

Под покрива на верандата, непосредствено над вратата, имаше още една лампа. Тя не работеше. В ясната и студена вечер луната висеше над голите дървета в градината, точно наполовина пълна, сякаш някой ловко я е срязал на две. Лунната светлина позволяваше да се виждат подробности от къщата, по чакълената пътека и в разхвърляния двор, макар най-близкият източник на светлина — една улична лампа — да се намираше на петдесетина метра по-нагоре по улицата.

— Тук е много тъмно — ненужно отбеляза Трон Арнесен.

— Да — съгласи се Ингвар. — А преди седмица е било още по-тъмно. Тогава дори не е имало луна.

Трон Арнесен подсмръкна. Ингвар сложи ръка на рамото му.

— Слушай — подхвана той тихо, а дъхът му застиваше на синьо-бели облачета между тях. — Невероятно трудно е, наясно съм. Просто искам да ти кажа следното, Трон… Мога ли да те наричам Трон?

Мъжът кимна и навлажни устните си с език.

— Ти не си заподозрян. Окей?

Онзи отново кимна и прехапа устна.

— Знаем, че през цялата вечер на убийството си бил на ергенско парти. С Вибеке сте били щастливи заедно. Чух, че сте щели да се жените през лятото. Всъщност бих искал да ти кажа толкова много, че…

Дискретно се огледа наоколо.

— Обикновено никога не издаваме подобна информация — прошепна той, без да сваля ръка от рамото на другия, — но цялото семейство на Вибеке е извън всякакво подозрение: родителите й, брат й, ти. Всъщност теб първо зачеркнахме от списъка. Първо. Чуваш ли?

— Да — промърмори Трон Арнесен и покри очи с напъханата си в ръкавица ръка. — Но аз наследявам… Получавам тази къща и прочее. Имахме…

Тих, жален плач прекъсна думите му. Ингвар плъзна длан по гърба му. Придържаше го здраво. Младият мъж, с една глава по-нисък от полицая, се опря на него, захлупил лице с ръце.

— Договорът ви за съвместно съжителство само доказва колко разумни сте били — продължи тихо да нарежда Ингвар. — И престани да се страхуваш толкова много, Трон. От страна на полицията не те заплашва нищо. Нищо, разбираш ли?

По време на разпитите годеникът на Вибеке Хайнербак се уплаши толкова, че дознателят едва удържа смеха си, въпреки трагичните обстоятелства. Русият мъж в розова маркова риза, здрав, късо подстриган, седеше вкопчен в ръба на масата и се наливаше с вода все едно три дни след ергенското парти продължаваше да го държи тежък махмурлук. Едва отговори къде живее и кога е роден.

— Съвземи се, Трон — повтори Ингвар. — Сега спокойно ще отидем в спалнята. Там вече е разчистено. Кръвта я няма, окей? Всичко е почти както си е било преди… Чуваш ли какво ти говоря?

Трон Арнесен се изправи. Покашля се леко зад свития си юмрук, приглади косата си и след две дълбоки вдишвания се усмихна бледо, обявявайки:

— Готов съм.

Чакълът, примесен със сняг и лед, хрущеше под краката им. Трон се спря още веднъж до стълбите, сякаш събираше сили да продължи. За момент се залюля на пръсти. Пак приглади коса — явно безпомощен жест — оправи си шала и подръпна якето си. Накрая изкачи стълбите наведнъж. Униформен полицай го съпроводи до спалнята. Ингвар ги следваше. Мълчаха.

Стаята беше разтребена. Върху леглото имаше само две възглавници, а над предната му табла висеше грамадна репродукция на „Историята“ от Мунк. По рафтовете до едната стена стояха грижливо сгънати чаршафи, няколко кърпи за ръце и две шарени възглавници.

По чистия матрак не се виждаха следи от кръв. От наскоро измития под се разнасяше лек мирис на течен сапун. Ингвар извади сноп снимки от един уплътнен плик. Замислено си потърка носа, докато мълчаливо ги разглежда в продължение на няколко минути. После се обърна към Трон Арнесен, жълтеникаво бледен на ярката светлина от лампата, и дружелюбно попита:

— Готов ли си, Трон?

Той преглътна, кимна и пристъпи напред.

— Какво искате да направя?

* * *

Бернт Хеле беше вдовец от двадесет и четири дни. Внимателно следеше времето. Всяка сутрин зачеркваше предишния ден с червен кръст на календара, който Фиона бе закачила в кухнята, та Фиорела да се научи по-лесно да различава понятията ден, седмица и месец. Над всяка дата имаше по едно същество от Муминдален[1]. Тази сутрин зачеркна Сниф, увесил числото дванадесет на сребърна верижка около врата си. Бернт Хеле нямаше представа защо постъпва така. Всяка сутрин — нов кръст. Всеки час — още една стъпка по-далеч от раната, за която му казваха, че времето ще излекува.

Всяка вечер празно двойно легло.

„Днес е петък, тринадесети“, помисли той и погали тъща си по главата.

Приживе Фиона беше толкова суеверна. Страхуваше се от черни котки. Заобикаляше отдалеч подвижните стълби. Някои числа й носеха късмет; смяташе, че червеният цвят прави хората неспокойни.

— Още ли си тук? — попита Ивон Кнутсен и отвори очи. — Трябва да вървиш вече, разбираш ли?

— Не, не трябва. Тази вечер Фиорела е с майка ми. Петък е, нали знаеш.

— Не — отвърна тя объркано.

— Да, спокойно…

— Не знаех. Тук дните са еднакви. Дай ми малко вода.

Пи жадно през сламката.

— Мислила ли си някога — подхвана Бернт спонтанно, — че Фиона има… че като че ли тя…

Ивон спеше. Във всеки случай пак беше затворила очи, дишаше равномерно.

Бернт така и не успя да разбере напълно какви са религиозните чувства на Фиона. Поне да беше ставало дума за Църквата, Норвежката протестантска църква, в чийто дух бе възпитан самият той и все още без угризения на съвестта си позволяваше да присъства на сватби, погребения и някоя и друга коледна служба. Но Фиона не принадлежеше към никоя Църква. Нито към някоя секта, слава Богу. Към никакво паство или духовна общност; принадлежеше единствено на себе си, със склонност да изпада в нещо, което не желаеше да сподели с него. В ранната им младост той намираше страстта й към четенето за впечатляваща. Четеше много: за религии, за философията на Изтока, за мислители и великите им мисли. За кратко, някъде в началото на деветдесетте, се заигра с духовното движение ню ейдж. За щастие не продължи дълго. После, след като повече от десетгодишното търсене на религиозен пристан приключи, тя се отчужди още повече. Не за постоянно и не във всички аспекти на живота. Когато Фиорела най-сетне се роди, избликна толкова силно чувство на общност, че организираха повторна сватба, петнадесет години след първата.

Веднъж, в един от редките случаи, когато я попита, тя нарече иронично състоянието, в което изпадаше, „неизлечима самота на душата“. Тогава се затвори, първо се усмихна, без топлината да стигне до очите й, а после и лицето й се затвори.

През онези години понякога се чудеше дали не пази някаква тайна. Затрудняваше се да си го представи. Познаваха се открай време. Разстоянието между къщите, където пораснаха, едва ли имаше двеста стъпки. През тийнейджърските им години почти не си говореха, бяха прекалено различни. И най-неочаквано — вече двадесетгодишни — случайно се срещнаха в едно заведение в Осло. Той не повярва на късмета си. Току-що завършил, работеше във фирмата на баща си. Затегна здраво колана си — тя не биваше да забележи, че е леко пълен, Фиона, дългокоса, руса, следваше в университета в Осло. Събраха се още същата вечер. След това Бернт Хеле не беше имал друга жена.

От една страна, не я свърташе на едно място, от друга, се вкопчваше във всичко трайно и установено.

— Не биваше да го правя — обади се Ивон изведнъж и рязко отвори очи — Не биваше да го правим.

— Ивон — наведе се над нея той.

— О — промълви тя. — Сънувах. Вода, моля.

„Започнала е да бълнува“, заключи той уморено.

Тя отново заспа.

„Вече не е възможно да водя истински разговор с нея“, помисли той. Нямаше значение. Те споделяха голяма мъка. Това стигаше.

Надигна се и погледна часовника. Наближаваше полунощ. Тихо облече якето си и оправи одеялото на Ивон. Тя явно нямаше нужда от нищо повече. Двамата се справяха със загубата всеки по свой начин: тя, като се бореше с всички сили да напусне живота.

Той, напротив, се надяваше един ден да успее да се пребори и да се върне към него.

* * *

Възстановката приключи. Повечето от присъстващите напуснаха местопрестъплението. Само Ингвар Стубьо и Трон Арнесен останаха все още в спалнята. Младият мъж не можеше да се откъсне. Погледът му нескончаемо обхождаше стаята, обикаляше наоколо и докосваше вещите, сякаш да се увери, че още са си по местата.

— Намирате ли за странно желанието ми да се върна тук? — попита той, без да погледне Ингвар.

— Ни най-малко. Според мен е напълно естествено. Това беше вашата обща къща. Това все още е домът ти, независимо че Вибеке е мъртва. Разбрах, че си й помогнал при декорацията?

— Да. И за тази стая.

— Така ли си я спомняш?

— Не.

— Опитай се. Спалнята изглежда по същия начин.

Ингвар разпери ръце и продължи с известно колебание:

— Нашите хора само са я почистили. За съжаление, нямаше как да спасим чаршафите и одеялата. Иначе, доколкото знам, всичко е както преди. Така ще я помниш. Ти ще живееш тук, Трон. И навярно ще живееш дълги години. Намери начин да оставиш другаде картината на вечерта отпреди седмица. Напълно разбирам какво ти е. И те уверявам — преминава. Бил съм в твоето положение, Трон. Преминава.

Младият мъж го погледна. Очите му бяха сини с намек за зелено. Чак сега Ингвар забеляза, че русата коса на Трон Арнесен има червеникав оттенък, а по челото му се забелязваха светли лунички въпреки зимната бледост.

— Какво имате предвид? — изненада се той.

— Намерих семейството си мъртво в градината — изрече Ингвар бавно, без да изпуска погледа му. — Нещастен случай. Бях сигурен, че никога няма да мога да се доближа до мястото. Исках да се преместя, но не ми стигаха сили. Един ден, някъде след около два месеца, отворих вратата към терасата и излязох навън. Не смеех да отворя очи. Но се заслушах.

Трон седеше на леглото — със сковано и напрегнато тяло, сякаш се съмняваше, че то ще го издържи. Подпря се на матрака с две ръце.

— Какво чухте?

Ингвар бръкна в горния джоб на ризата си, извади тубата с пура и започна да я опипва.

— Толкова много — отговори той глухо. — Чух толкова много. Птиците още бяха там, както, когато се нанесохме в къщата като младоженци много отдавна. Бяхме само на двадесет, разбираш ли. Първо наехме къщата, после я купихме. Те пееха.

Рязко си пое дъх.

— Те пееха — повтори той, този път по-високо. — Птиците пееха както винаги. А сред песните, сред проклетото чуруликане чувах… Трине. Дъщеря ми. Чувах как ме вика, когато беше само на три и плачеше сърцераздирателно, защото е паднала от люлката. Чувах потракването на леда в чашите, когато жена ми носеше сок. Смехът на Трине, докато си играеше с кучето на съседите, се чуваше толкова ясно, струваше ми се, че чувам цвърченето от грила в късните вечери и… изведнъж усетих миризмата им. На жена ми. На дъщеря ми. Отворих очи. Това беше нашата градина. Градина, изпълнена с най-хубавите ми спомени. Естествено, че не можех да я напусна.

— Още ли живеете там?

Трон се беше поуспокоил. Леко попрегърбен, подпря лакти на коленете си.

— Не. Но това е друга история.

Ингвар се засмя и пъхна тубата обратно в джоба.

— Случват се много истории — продължи той. — Винаги се случват нови истории, Трон. Такъв е животът. А междувременно ти предстои отново да завоюваш тази стая. Къщата. Мястото. Твое е. И е изпълнено с хубави спомени. Помни ги. Забрави ужасната вечер.

Трон стана, протегна се, наклони глава първо на едната, после на другата страна, пооправи си крачолите на панталона и се усмихна леко:

— Вие сте приятен полицай.

— Повечето полицаи са дружелюбни.

Младият мъж продължи да се усмихва. Огледа се наоколо за последен път и се запъти към вратата.

Трон Арнесен най-после бе готов да си тръгне.

По средата на пътя се поколеба, спря, направи още една крачка, обърна се и отиде до нощното шкафче от лявата страна на леглото. Дръпна едно чекмедже бавно и колебливо, все едно очакваше да намери нещо страшно.

— Нали нищо не е пипано? — попита Трон. — Само е почистено? Нищо не е махнато?

— Да. Не и оттук. Взехме някои документи и компютъра, разбира се, но те предупредихме и…

— Но нищо оттук?

— Не.

— Часовникът ми. Беше на нощното шкафче. И книгата.

— А?

— Имам часовник на водолаз. Голям. Не мога да спя с него, затова го оставям тук вечер.

Почука с пръсти по плота на нощното шкафче.

— Но ти не си си лягал! Бил си на…

— Именно — прекъсна го Трон. — Облякох се официално. Всички носехме смокинги, на шега. Не вървеше да отида с голям часовник от черна пластмаса. Затова го оставих тук…

— Сигурен ли си? — попита рязко Ингвар.

Трон Арнесен се обърна към него. В гласа му се усети раздразнение, когато обясни:

— Книгата и часовникът ми бяха тук. Върху нощното шкафче. Вибеке беше…

При споменаването на името й остротата в тона му изчезна.

— Вибеке беше малко алергична. Не допускаше в спалнята да има книги. Позволяваше ми да държа тук само тази, която чета в момента. В случая — последната книга на Бенке. Бях по средата. Стоеше тук.

— Е, добре… Но съм длъжен да попитам още веднъж — сигурен ли си напълно?

— Да! Часовникът ми… Обичах този часовник. Подари ми го Вибеке. Специален подарък. Никога не бих…

Сепна се. По челото му се появи едва забележима червенина. Разсеяно си подръпна ухото.

— Разбира се, мога и да греша — каза той уморено. — Не съм напълно сигурен, аз…

— Но смяташ, че помниш…

— Смятам, че помня… Къде другаде да оставя книгата? Чета само в леглото, аз…

Вторачи се в Ингвар, видимо отчаян. „Едва ли има нещо общо с книгата“, помисли си по-възрастният мъж. За момент Трон Арнесен си беше позволил да повярва, че всичко може да бъде както преди. За няколко минути Ингвар му помогна да си въобрази, че образът на разпънатата в леглото Вибеке един ден би могъл да бъде изтрит и да изчезне.

— Къде другаде, а? Не и книгата. Не е изключено да съм оставил часовника на друго място, но…

— Ела — подкани го Ингвар. — Ще разберем какво се е случило. Сигурно просто са преместени. Хайде, да тръгваме.

Трон Арнесен отново отвори чекмеджето. Беше празно. След това отиде до другата страна на леглото. И там не намери каквото търсеше. Втурна се в банята с почти налудничав поглед. Ингвар остана на място. Чуваше как се отварят и затварят чекмеджета и шкафове, затръшването на нещо — вероятно похлупака на кофата за смет, — хлопане, тракане и трополене.

Изведнъж младият мъж се озова там, в рамката на вратата, с обърнати нагоре празни длани.

— Само разхвърлям — тъжно констатира той.

Сведе поглед и последва Ингвар навън от спалнята.

— Вибеке непрекъснато повтаряше, че съм проклет разпилянко.

* * *

„Злото е илюзия“, помисли тя.

Стоеше до бронзовия бюст на Жан Кокто — размазана творба с разтекли се черти, сякаш деца са си играли с разтопен восък и на някого изведнъж му е хрумнала идеята да увековечи бездарното упражнение. Скулптурата се намираше в края на кея, недалеч от малък параклис, украсен лично от Кокто. Вътре се влизаше с билет. Затова тя успя само да хвърли поглед на фреските. Беше по Коледа и в пристъп на празнична носталгия поиска да посети някой божи храм. Не понасяше намиращата се малко по-нагоре по хълма църква „Сен Мишел“ с католическия й кич и монотонното мърморене на падрето. Но да плати за среща с бог, в когото никога не е вярвала, смяташе за още по-лошо. Обзе я желание да напомни на дебелата жена пред входа на параклиса на Кокто за влизането на Христос в храма. Киселата вещица седеше зад маса с прости сувенири на безбожни цени и искаше две евро за вход. За съжаление ограничените й познания по френски я принудиха да се задоволи с една тиха псувня.

Беше късно в петък на тринадесети февруари. Виждаха се значителните поражения след пролетния прилив: изпочупени от морето панорамни прозорци на ресторантите по плажа; потрошени на трески столове; една маса се носеше по вълните на няколко метра от ръба на кея; повечето корабчета, преживели бурята, лежаха на една страна в залива. По-лошо беше положението с четири-пет привързани към кея лодки; в развълнуваното, сиво-черно море се виждаха само остатъци от носещи се по водата дъски и въжета. Млади мъже по бели ризи, мръзнейки, подтичваха напред-назад, грабнали шперплатови плоскости, които не особено успешно използваха като временна защита от студа и вятъра.

Облегна се на Жан Кокто и отново си помисли:

„Злото е илюзия.“

Нейната работа беше да открива тъмната страна на хората. Никога не я претупваше. Напротив, знаеше маса неща за предателството, злобата и духовната нищета.

Преди изпитваше своеобразна гордост от това.

В началото, преди деветнадесет години — тогава беше двадесетинагодишна — забеляза колко лесно й се удава това, от какъв скрит и изненадващ талант може да се възползва. Дори изпита възторг. Ентусиазъм. Радост. Поне така го помнеше. Даже не съжаляваше за безполезните години образование, за пропиляното усърдие в университета, чиято цел всъщност беше да накара времето да тече по-бързо. Разбра колко напразни са били всички усилия, но нищо нямаше значение, когато тя, двадесет и шест годишна, най-после намери своята ниша в живота.

Тогава се усмихна на израза.

Една вечер през март 1985 година седеше с разпечатка на банковата си сметка пред себе си и халба бира в ръка. Опитваше се да си представи своята ниша — уникално леговище върху въображаем рафт на стената на живота. Тази ниша сигурно щеше да я превърне в нещо специално и стойностно, само за себе си. Смя се с глас на изтърканата метафора, представяше си купища хора — всеки търси своето място, пълзи наоколо, за да открие свободна ниша.

Морето вече беше по-спокойно. Температурата на въздуха — няколко градуса над нулата. Но и те се изгубваха при порива на вятъра от юг. Момчетата с ризите, запушили най-големите отвори, явно нямаха сили за друго. Млада двойка в тъмни дрехи вървеше към нея. Изкикотиха се и прошепнаха нещо неразбираемо, когато я подминаваха. Тя се обърна и ги проследи с поглед, докато се препъваха по хлъзгавия паваж и се изгубиха в мрака.

Приличаха на норвежци. Той носеше раница на гърба си.

За щастие последната й снимка датираше от преди горе-долу дванадесет години. Тогава беше по-слаба. Много по-слаба, а косата й — дълга. Снимката, която от време на време разсеяно поглеждаше, беше на някой друг. Така трябваше да мисли. Сега носи очила. Дългата коса вече не й отива. В огледалото вижда как животът безмилостно е оставил своя отпечатък върху някога обикновеното й, непривлекателно лице. Носът, още тогава твърде малък, сега прилича на копче. Очите й никога не са били големи, но бяха поне кафяви и поради това не съвсем като на другите. Сега почти се губеха зад очилата и прекалено дългия бретон.

Представата за уникалност се оказа измамна.

Хората толкова много си приличат, по дяволите!

Не знаеше кога точно осъзна истината. „Вероятно прозрението е дошло постепенно“, помисли тя. С времето повтарящият се характер на работата й я направи нетърпелива, без да е в състояние да определи какво точно й се иска да промени. Всеки план, естествено, беше специален; всяко престъпление — само за себе си. Обстоятелствата — различни; жертвите никога не бяха еднакви. Използваше силата си, никога не претупваше работата. Въпреки това възприемаше всичко като изнервяща поредица от повторения.

Вече не съумяваше да накара времето да минава по-бързо.

Просто минаваше, от само себе си.

„Досега“, помисли тя и си пое дъх.

Всички са толкова еднакви.

Времето, което хората бяха толкова заети да „запълват“, представляваше безсъдържателно понятие, съчинено да придаде измамно значение на безсмисленото — това да си жив.

Жената нахлупи вълнена шапка на главата си и започна бавно да се изкачва по стълбата, притисната между много старите каменни къщи. Из тесните улички цареше необичайна тъмнина. Навярно бурята бе прекъснала електрическото захранване.

В резултат от изучаването на човешкото поведение в един момент прозря, че загрижеността, солидарността и добротата не са нищо друго, освен празен израз на желано поведение, предавано като Божиите заповеди, като обещания за вечен живот на монаси, като войнствено настроени арабски пророчества, философски размисли или разкази от устата на измъчен евреин.

„Злото е единственото наистина човешко“, разсъждаваше тя.

Злото не е нито работата на дявола или грехопадението, нито диалектически резултат от материална нужда и несправедливост. Никому не би хрумнало да нарича лъвицата зла, когато оставя болното малко, без да я е грижа, че го чака болезнена смърт. В описанието на зоолозите на това как мъжкият алигатор убива собственото си потомство, защото инстинктивно усеща, че хабитатът не може да понесе по-голямо натоварване, няма укор.

Спря се в уличката до скромната врата на „Сен Мишел“. За момент се поколеба. След изкачването на стълбите дишаше тежко. Внимателно постави ръка върху дръжката на вратата, сви рамене и продължи нататък. Време беше да се прибира вкъщи. Пак беше започнало да вали — лек, нежен ръмеж, който навлажняваше кожата й.

„Няма смисъл да се заклеймява естественото поведение — помисли тя. — Затова животните са свободни. Щом без култура, без наставления, без забрани и заплахи за изправителни наказания хората биха се унищожили взаимно, уместно е да се дамгосат челата на онези каиновци, които нарушават нормите и следват природата си.“

— При всички положения не би било зле — прошепна тя и се опита да си поеме въздух на Плас дьо ла Пе.

Оформената като кръст табела на аптеката мигаше в отровнозелено срещу пустото, затворено кафене от другата страна на улицата. Спря пред витрината на брокерите на недвижими имоти.

Краката я боляха — постоянна, слаба болка, въпреки че едва ли бе изкачила повече от двеста стъпала. Усещаше вкус на пот над горната си устна. Плюската на лявата й пета пареше. Толкова отдавна не беше изпитвала удоволствието от физически усилия. Слабата болка я караше да се чувства жива, да усеща присъствието си. Вдигна лице към небето и остави дъждовната вода да се стича по вътрешната страна на яката, по деколтето, по кожата; зърната й се втвърдиха.

Всичко се промени толкова много. Самият живот придоби непозната за нея осезаемост, стана по-интензивен. Най-после беше уникална.

Бележки

[1] Мястото, където живеят Муминтролът и неговите приятели — герои в детските книжки на финландската писателка Туве Янсон (1914–2001). — Бел.прев.