Ане Холт
Мотив за убийство (17)

Седемнадесета глава

Изпитваше определено задоволство от това, че се страхуваха.

Виждаше страха им, макар вече да не проверяваше така често както преди време. Всяка вечер към седем часа качваха бебето в колата и караха два километра до къщата на родителите на Ингер Йохане. Странното момиче, което винаги мъкнеше една пожарникарска кола със себе си, въпреки че беше твърде голяма за такива неща, живееше при баща си. Често идваше на гости в двуфамилната къща, но доколкото Венке Бенке успяваше да прецени, никога не оставаше там за през нощта.

Това нямаше кой знае какво значение.

Нещата отдавна се бяха променили.

Всичко се бе променило.

Сутринта в неделя, двадесет и първи март, тя обикаляше из апартамента си и разчистваше. Напоследък имаше доста ангажименти. Не само работеше здраво върху ръкописа, но и даваше интервюта, появяваше се по телевизията. Това отнемаше време. Едвам сварваше да се прибере, за да се преоблече. Дрехите й стояха нахвърляни по столовете във всекидневната и по пода в спалнята.

Стари приятели се появиха отново. Без да са станали по-интересни с времето, сега, поне се държаха по друг начин. Това всъщност нямаше особено значение. Тя свиваше рамене пред всички, които отново чукаха на вратата й, привлечени от оказваното й внимание.

Важното беше, че най-после я взимат насериозно. Тя се издигна до нивото на експерт. Не по небивалици, а по действителността. Вече не представляваше образец за комерсиализъм и повърхностност, запазена марка на една западаща култура. Превърна се в опозиция и скептик; авторитететен, проницателен и елегантно изразяващ се опонент.

В нея трудно откриваха старата Венке Бенке. Дори самата тя се затрудняваше.

Спря се в банята. Огледа се в огледалото. Изглеждаше по-стара. Сигурно, защото отслабна. Бръчките вече не приличаха само на усмихнати стрелки от ъглите на очите. Простираха се и върху скулите, като че ли кожата по лицето й е прекалено дебела.

Няма значение. Възрастта добавяше тежест към анализите й, придаваше значение на многобройните коментари, които я молеха да прави, а тя с удоволствие се отзоваваше. Вече не искаха мнението й само за серийните убийства. Изчезнал човек в западна Норвегия, грозно изнасилване в Трондхайм, сензационен банков обир в Ставангер. Всички изявяваха желание да чуят експерта Венке Бенке.

Всичко започна с убийството на Фиона Хеле.

Венке Бенке отвори чекмеджето с новите гримове. Нямаше навик да употребява такива неща. Неуверено се опита да прокара четчицата на спиралата по късите си мигли.

Не успя.

При мисълта за Фиона Хеле ръцете й винаги се разтреперваха. Наложи си да диша по-спокойно, завъртя крана. От студената вода върху ръцете главата й се проясни.

Всъщност не се зарадва на убийството, когато прочете за него преди цял един живот, както й се струваше сега. Тогава изпита по-скоро дълго стаяван гняв, насочен към жертвата. Спомняше си вечерта толкова ясно. Една сряда през януари. Във въздуха се носеше миризма на асфалт, бяха поправяли пътя пред къщата. Не я свърташе на едно място, но нямаше сили за друго, освен да се мести от стол на стол пред големия панорамен прозорец с изглед към залива и Кап Фера.

Ужасната интернет връзка почти я отказа да провери новините от Норвегия. Най-после успя да се свърже и остана пред компютъра цяла нощ.

Нещо се беше случило.

Не нервност, не желание за предизвикателство я обзе тогава, а всепоглъщащ гняв.

Фиона Хеле продаваше чуждите съдби, за да си осигури успех. Предаването й се присмиваше на нея, на Венке Бенке, защото се занимаваше с биология и нескончаеми лъжи. Върху нея плюеше Фиона Хеле, когато в рамките на едночасово, лековато телевизионно шоу забавляваше зрителите си с мечтите на раними хора, мечтите на Венке Бенке, каквито бяха някога, без тя изобщо да се осмелява да го признае.

Трябва да се науча да го правя, помисли си и натопи четчицата на спиралата в гъстата черна течност в блестящия сребърен цилиндър. Още не съм толкова стара. Имам още много работа, в процес на промяна съм. Вече не съм наблюдател, мен ме наблюдават. Трябва да се науча да изглеждам добре.

Преди десет години бе открила истинската си история в пожълтял документ. Тогава вече беше парализирана. Крачка я делеше от това да стане невидима. Никъде не се чувстваше у дома си. Никой не искаше и да знае за нея; пишеше книги, които всички четяха, но никой не си признаваше. Баща й, един паразит, искаше пари, пари, пари. Неистинската й майка почти не говореше с нея и не разбираше нищо от това, което наричаше грозните драсканици на Венке.

Истинската й майка, жената, родила я с много болка и после умряла, щеше да се гордее с нея. Щеше да я обича въпреки тежкото й тяло и некрасивото й лице, въпреки че с годините ставаше все по-затворена.

Майка й щеше да постави романите й в библиотеката във всекидневната и навярно щеше да събира статии от вестници и списания за нея.

Не намери сили да разбере повече за нея. Венке Бенке не знаеше нищо за жената, умряла двадесет минути след раждането на дъщеря си. Вместо това започна да наблюдава другите. Стана още по-добра писателка.

И ставаше все по-невидима.

Светът не я засягаше, точно както тя явно не засягаше него.

Но това беше тогава. Не сега.

Нямаше смисъл да се гримира. Ръцете й изглеждаха прекалено големи, несвикнали с миниатюрната четчица от кутийката с очни сенки. А и червилото й се стори твърде ярко, прекалено червено.

Спомни си, че онази вечер във Вилфранс остро миришеше на асфалт. Дъх на мокра, жилава смола, примесен със солено море и нощен дъжд. На зазоряване си легна, но така и не заспа. Преследваше я някаква неуловима мисъл. Едва след осем дена разбра какво е. Всичките тези години, всичките тези години безсмислена работа, донесла й единствено пари и комфорт. А ето че то лежеше пред нея като блестяща нова възможност. Подготовката беше направена. Просто й оставаше да започне. Отрязаният език на Фиона Хеле бе грижливо увит с хартия. Прочитайки новината, Венке Бенке се усмихна студено, смя се яростно и си спомни за друг случай, от друг свят, преди шест години. Спомни си как мъж с ослепителни очи и безкрайна енергия разказваше интригуващи истории. Спомни си как на всяка следваща лекция сядаше все по-напред в аудиторията, задаваше въпроси и правеше умни разсъждения. Той само се усмихваше за малко и се навеждаше към слаба брюнетка, докато цитираше Лонгфелоу и затваряше очи. Венке Бенке му подари книга с почтително посвещение. Мъжът я забрави на катедрата. Вечер го следеше. Ходеше в пъб, където той вдигаше шум и разказваше истории, заобиколен от жени, които се редуваха да го изпращат до вкъщи.

Още тогава вече беше прекалено възрастна, невидима, а той хвалеше Ингер Йохане Вик.

Запомни всичко това и най-накрая разбра какво трябва да направи. Вече не искаше да чака това, което никога няма да се случи. Искаше тя да предизвиква нещата да се случват.

И успя.

А сега ще се научи да се гримира, за да покаже колко е обновена. Просто не биваше да мисли прекалено много за миналото, да не се вълнува твърде силно.

Забрави за Фиона Хеле!

Венке Бенке затвори чекмеджето в банята и отиде в спалнята. По пътя събра дрехите си. Постоянно добавяше нови тоалети в гардероба си. Пазаруваше често, почти всяка седмица, вече не се страхуваше да иска съвет от продавачите.

В шкафа с архива лежаха съдбите на повече от сто човека. Погали леденостудената дръжка. Сложи пръст върху ключалката. Облегна се на солидния тежък метал.

Наблюдава, анализира и каталогизира навиците на хората, техния ритъм, желания и потребности. Венке Бенке ги познаваше по-добре от самите тях, тя беше специалистът, който студено регистрираше всичко. Разполагаше с достатъчно информация за над сто човека, лесна за прикриване, решеше ли да отнеме живота им с химикалка и хартия. Знаеше живота им наизуст. Когато една слънчева януарска сутрин се събуди във Вилфранс и реши да превърне измислицата в реалност, имаше голям избор.

Тогава, а и сега, знаеше, че трябва да избира наслуки. Случайните жертви са най-безопасни. Но изкушението се оказа твърде голямо. Вибеке Хайнербак я дразнеше открай време, макар да не разбираше напълно защо. Но преди всичко защото можеше да бъде взета за расистка. Всичко трябваше да се връзва. Редно е да даде възможност на Ингер Йохане Вик да разбере. Ако не след първото убийство, то поне впоследствие.

А по този начин щеше да падне и Рудолф Фюр.

Толкова е жалък.

Венке Бенке отвори стоманения шкаф. Извади една папка и се зачете. Усмихна се на това колко добре помни, колко лесно си спомня всичко, което е видяла и записала.

Противният Рудолф Фюр няма да издържи на вниманието на полицията. Ако не го пречупи това, други неща щяха да го довършат. Неговата папка съперничеше по обем с тази на Ингер Йохане Вик. За момент дори обмисляше да го направи своя първа жертва. После се отказа. Би било твърде просто. Рудолф Фюр може сам да си сложи въжето.

Оказа се права. Той не издържа на бурята.

Венке Бенке затвори папката. Намери друга, много по-тънка. Погледна името върху нея, но не я отвори. Малко по-късно я върна на мястото й и затвори шкафа.

Вегар Крог заслужаваше да умре. Не искаше да мисли за него. Вече го няма.

Влезе в разтребената всекидневна. Един букет цветя от преди няколко дни ухаеше силно. Получи го от ръководството на Студентската общност след дебат на тема химична кастрация.

Отвори вратата към верандата. Студеният въздух погали лицето й; имаше чувството, че изтрива бръчките, които преди малко оглеждаше на ярката светлина в огледалото.

По неизвестна причина не успя да се примири, че пожертва никаквицата в Стокхолм. Една курва повече или по малко на площад „Брункебергс торг“, естествено, няма значение. Въпреки това изпита нещо като близост към нея. Навярно заради приликата им във външния вид. Не й отне много време да я намери, курвите са всякакви. Тази беше едра, въпреки строгата диета, на която очевидно се подлагаше, с накъдрена и суха коса. Дори очилата й, толкова специални, че сигурно бяха крадени, приличаха на нейните.

Така или иначе жената се остави да я измамят.

Не избяга с кредитната й карта. Нищо не й пречеше да изхарчи колкото си иска, преди да блокира картата, а онази да избяга. Но повярва на обещанието, че ще получи много пари, ако направи каквото я помоли: да се навечеря хубаво, да вземе такси, да пазарува от някоя и друга улична будка и да се върне в хотела малко преди полунощ. Да я видят, без да казва дума.

Срещнаха се на сутринта. Курвата изглеждаше почти щастлива: чиста, похапнала добре, спала цяла нощ — без клиенти — в топло легло.

Пари, естествено, не получи.

Съвсем нормално, заплаши да отиде в полицията. Не беше толкова глупава да не е наясно, че направеното й предложение изглежда подозрително. Не направи, разбира се, нищо. После опита хероина, предложен й от Венке Бенке като доброжелателна компенсация за прилежно свършената работа.

Както се очакваше, умря от дрогата.

А сега беше мъртва, кремирана и прахът й вероятно лежеше в безименен гроб.

Застанала на терасата си, Венке Бенке сбърчи чело при мисълта за мъртвата курва. Вдигна лице към небето и реши никога повече да не мисли за никаквицата.

Започна да ръми. Над Осло се носеше мирис на пролет, газове и гниещи боклуци.

Смъртта на Ховар Стефансен чисто и просто се налагаше. Ингер Йохане Вик я разочарова — не схвана схемата. Налагаше се да я направи още по-ясна. В резултат Венке Бенке най-после се озова под светлината на прожекторите.

И остана там.

Хората я разпознаваха на улицата. Усмихваха й се, някои я молеха за автограф. В съботното издание на вестник „VG“ бяха отделени цели три страници на портрета на експерта по криминалистика, международно известната писателка на криминални романи Венке Бенке: снимки пред компютъра в разхвърляния й кабинет, с вдигната чаша в ръка пред голяма, красиво подредена маса, на терасата, където сканирана се усмихваше на фотографа, а зад нея се виждаше градът. Един стилист й помогна с грима.

Не им позволи да видят спалнята й.

Отново влезе във всекидневната. Цветята разпръскваха задушаващо ухание. Занесе вазата в кухнята, изхвърли водата, а букета пъхна в един плик.

Скоро книгата щеше да бъде готова.

Най-отдолу в шкафа, където никой не би я намерил, преди да умре, се намираше най-важната папка. Върху нея с големи, равни букви пишеше:

АЛИБИТА.

Седемнадесет години бе проучвала и обмисляла. Доброто алиби е предпоставката за успешното престъпление, истинската основа на един хубав криминален роман. Създаваше и измисляше, преценяваше и отхвърляше. Папката набъбваше бавно. Преди да замине за Франция, прегледа съдържанието. Тридесет и четири документа. Тридесет и четири възможни алибита — някои, вече използвани, други очакваха нови ръкописи, по-подходящи истории. Нито едно от тях не беше съвършено, защото съвършено алиби не съществува.

Но измислените от нея бяха много, много добри.

Три от тях никога нямаше да може да употреби в някоя от книгите си.

Намери им по-добро приложение.

Понеже не бяха перфектни, я държаха нащрек и жива. Всяка сутрин усещаше страха. Усещаше го, когато се звънеше на вратата или телефонът писукаше, когато непознат спираше на отсрещния тротоар, замисляше се за момент и тръгваше към нея. Тогава си спомняше колко ценен е станал животът за нея.

Спря на път към стълбищната площадка. Отиваше да изхвърли мъртвите цветя, но се поколеба. Книгата, която взе от спалнята на Вибеке Хайнербак, се намираше в шкафа за обувки в антрето. Разлисти я миналата нощ. Докосна хартията, усети вълнение от това, че пипа същите страници, които младата политическа деятелка бе чела в леглото, в автобуса, навярно дори по време на скучни пленарни заседания и безсмислено чакане в Стуртинга.

Този екземпляр принадлежеше на Рудолф Фюр.

Искаше да я изхвърли. Пусна я в шахтата за боклук заедно с цветята. Застоя се за момент: слушаше как тежката книга се удря в металните стени на шахтата. Звукът долиташе все по-слабо и по-слабо и накрая завърши с глухо, почти недоловимо шляпване.

Имаше риск някой да я намери и да се зачуди защо книга с екслибрис знака на Рудолф Фюр се намира в шахтата за боклук на блока, където живее и пише Венке Бенке. Не беше откъснала страницата с името на притежателя. Нищо не й пречеше да я изгори, да я изхвърли другаде.

Но тогава нямаше да има никакво напрежение.

Венке Бенке живееше на ръба. Рееше се във въздуха. Беше се хвърлила от най-високата скала.

* * *

— Три седмици — въздъхна Сигмюн Барли. — Трите ни седмици изтекоха.

— Да — кимна Ингвар Стубьо. — А не разполагаме с нищо. Абсолютно нищо.

На бюрото пред него лежаха две купчини разпечатани документи. Едната съдържаше извлечение за движението по трите банкови сметки на Венке Бенке за периода от първи януари до втори март, когато Ховар Стефансен беше убит. Другата съдържаше данни от „Теленор“.

— При убийството на Вибеке Хайнербак — започна Ингвар — Венке Бенке се е намирала в Стокхолм, както повтори в няколко от проклетите интервюта. Колко се била шокирала, като прочела за убийството, колко… Хитра е като лисица.

Три седмици Сигмюн и Ингвар работиха сами. Получиха постановление за съдебно извлечение въз основа на съставена с много въображение и отчасти лъжлива молба. После следиха Венке Бенке по петите ден и нощ; прибираха се вкъщи едва ли не само да се преоблекат и да дремнат по няколко часа, преди отново да се захванат с трудната работа да реконструират живота на една жена, позовавайки се единствено на изхарчените от нея пари, телефонните й обаждания и посетените интернет сайтове.

Венке Бенке разполагаше с достатъчно пари, но харчеше изненадващо малко. Наистина беше подновила гардероба си, преди да се прибере вкъщи, но дори около Коледа се оказа, че е харчила шокиращо премерено. Не се обаждаше почти на никого, а и на нея рядко й звъняха други, освен издателите й из Европа. Нямаше регистрирани разговори с баща си от Коледа.

В Стокхолм се беше срещнала с издателя си, така обясняваше във вестниците — кратко посещение, за да планират есенното турне за новата й книга. Сигмюн се обади, представяйки се за журналист, и бързо получи потвърждение за посещението. Изглеждаше тревожно безразличен към нарастващото количество лъжи, до които се принуждаваха да прибягват. Ингвар обаче се измъчваше сериозно. Не само си играеха със системата, а и престъпваха всичко, което беше учил и представлявал толкова дълго в полицията.

Венке Бенке се превърна в мания.

Цели осем дена се опитваха да отгатнат как би могла да стигне от Стокхолм до Осло на шести февруари. Ден и нощ жонглираха с часове, разглеждаха карти и четяха списъците с пътниците, издействани от Сигмюн с учтивост, заплахи и лъжи от самолетните компании. През нощта обикаляха по коридорите и лепяха по стените жълти бележки с написани на тях часове и ги съпоставяха. Опитваха се да намерят дупки и недостатъци, поне малка пролука в масивната стена от невъзможни часове според сметката на Венке Бенке в банката.

— Не става — заключваше Сигмюн към четири часа всяка сутрин. — Чисто и просто не става.

Беше се настанила в хотела в три часа следобед. Пазарувала в един павилион в пет и седемнадесет. Взела такси малко преди седем вечерта. Двадесет и пет минути преди полунощ, горе-долу когато според доклада от аутопсията Вибеке Хайнербак е била убита в дома си в „Льоренскуг“, Венке Бенке беше платила солена сметка за вечеря в ресторант близо до националния театър „Драматен“ в центъра на Стокхолм.

Една сутрин, след шестнадесет часа непрекъсната и безрезултатна работа, Сигмюн ядосано се качи на самолет за Швеция. Върна се с подвита опашка още същия следобед. Портиерът на нощна смяна нямаше никакви колебания, че е видял Венке Бенке да се прибира в хотела около полунощ през въпросната вечер. Кимна утвърдително на показаната от Сигмюн нейна снимка. Не, не били разговаряли, но си спомняше, че жената от 237 стая си взела кубчета лед от машината във фоайето, понеже същата нощ нещо не било наред и се наложило да бърше вода от пода след нея. Освен това следобед оставила малко дрехи за пране. Когато ги върнал рано сутринта на следващия ден, чул висока музика от стаята.

Изнесла се от хотела около десет часа сутринта.

Единственото странно нещо, свързано с посещението на Венке Бенке в Стокхолм беше, че там е похарчила повече пари от обикновено.

Иначе нищо не можеше да се оспори. Ингвар и Сигмюн заложиха всичко, а не получиха нищо в замяна. Срокът изтече.

— Какво ще правим? — попита Сигмюн тихо.

— Да, какво ще правим…

Ингвар прелисти принтираните страници. На пръв поглед изглеждаше, че по време на убийството на Вегар Крог Венке Бенке се е намирала във Франция. Два дена по-рано изтеглила голяма сума, после четири дена нямаше никакви трансакции по сметката. Следващото извлечение беше от магазин за риба в Стария град в Ница.

Развълнувани от този прозорец от време, Сигмюн и Ингвар го разглеждаха четири дена. Имаше теоретична възможност парите да са й стигнали за пътуване до и от Норвегия. Ако се пренебрегнеше фактът, че името й не фигурираше в нито един списък на пътници и в нито една агенция за продажба на самолетни билети в Ница.

По-трудно се сдобиха със списъците от Стокхолм. Не изключваха да е откраднала кола. След три седмици денонощна работа в офиса двамата следователи знаеха същото, в което бяха убедени още преди да започнат — Венке Бенке се е подвизавала в Осло по време на убийствата.

Но все още нямаха представа как е успяла да го направи.

Можеха да продължат да търсят още по-надълбоко.

Трябваше да го направят. И двамата много искаха да продължат.

Но за това се нуждаеха от разрешение.

Определеният им срок изтече; колегите им започнаха да ги вземат на подбив. Широко се усмихваха, когато двамата, бледи и изтощени, отиваха да обядват. Сядаха встрани от останалите и се хранеха мълчаливо.

По време на убийството на Ховар Стефансен на долния етаж Венке Бенке беше писала на компютъра си. Яви се като свидетел и обясни всичко подробно. Нито видяла, нито чула нещо необичайно, била твърде задълбочена в работата си. Няколко часа се ровила в интернет, за да научи повече за южноамериканските паяци. Чак когато станало време да качи куфарите на тавана след дългия си престой в чужбина, забелязала отворената врата, надникнала вътре и открила трупа. Обадила се на полицията. Данните от „Теленор“ подкрепяха версията й. Това трудно можеше да се нарече алиби, но пък не им даваше и нищо, за което да се хванат.

А Венке Бенке цъфтеше. Беше навсякъде, очакванията, насочени към новия й роман през есента, непрекъснато нарастваха.

Ингвар внезапно се изправи. Събра документите на куп.

— Загубихме — обяви той и хвърли купчината в една кутия с книжа, предназначени да бъдат унищожени.

Поглади главата си и добави:

— Венке Бенке спечели. Резултатът от седмиците непосилна работа доказва, че… — засмя се, тихо и неохотно, не му се искаше да довърши изречението.

— … че жената е невинна — довърши Сигмюн бавно. — Три седмици работихме ден и нощ и не успяхме да докажем нищо друго, освен… нейната невинност. Доказахме невинността на Венке Бенке!

— Точно това направихме — съгласи се Ингвар и се прозя продължително. — Така е планирала всичко. Знаела е, че ще стане така. А ти…

Заобиколи бюрото. За момент замръзна и се загледа в отслабналия Сигмюн. Лицето му още беше кръгло, брадичката — месеста, но дрехите му стояха по-свободно. Бръчките над носа му личаха по-ясно и изглеждаха по-дълбоки от преди; гледаше с кръвясали очи. Ингвар му подаде ръка, за да му помогне да стане от стола, и го лъхна кисела миризма на пот.

— Ти си най-добрият ми приятел — каза той и го прегърна. — Наистина си моят Санчо Панса.