Ане Холт
Мотив за убийство (5)

Пета глава

С посещението в апартамента на Вибеке Хайнербак Ингвар не надмогна предразсъдъците си, но поне си спести изкушението да си представи как точно ще протече възпоминанието. Паркира малко встрани. Автомобилите, спрели много близо един до друг по протежение на канавката, буквално задръстваха тясната уличка.

Бившият председател на партията бе предоставил щедро дома си на разположение. Огромната вила на морския бряг стоеше настрани, спасила се от замърсяването и самолетния шум след тъй желаното преместване на главното летище. С десет еркера, големи тераси и две йонийски колони, внушителната необитаема къща се издигаше подобно на птицата феникс в градина, засега покрита само с пръст и камъни, прашносиви и безснежни, върху склона надолу към фиорда.

Облечените в черно опечалени бяха страшно много.

Ингвар Стубьо се ръкува с една жена на прага и за всеки случай промърмори няколко съболезнователни думи. Нямаше представа коя е. Вътре в антрето едва не се спъна в поставка за чадъри. Поне петнадесет човека чакаха да оставят връхните си дрехи. Внезапно усети как някой го дръпна за ръкава и преди да успее да се обърне, млад мъж с тънка шия и зле завързана вратовръзка вече му помагаше да си свали палтото и дружелюбно го побутна към една от многобройните стаи.

Незнайно как в ръката му се оказа пълна доvполовината висока чаша. Понеже му предстоеше да шофира, объркано се заоглежда къде да я остави.

— Безалкохолно е — прошепна нечий глас.

Веднага разпозна жената.

— Благодаря — кимна той смутено и мина по-встрани, за да не пречи при влизането. — Значи и вие сте тук.

Опита се да преглътне последното изречение и почувства как се изчервява.

— Да — погледна го жената приветливо; все още говореше тихо въпреки шума наоколо. — Повечето от нас са тук. Това не е политика. Това е трагедия и тя засяга всички ни.

Тясната й черна рокля контрастираше с късата й светла коса, правеше я да изглежда по-бледа отколкото по телевизията. Ингвар погледна надолу, главно от смущение, и забеляза, че погребалното настроение не е попречило на председателката на Социалистическата лява партия да облече твърде къса пола, много по-подходяща за момиче поне с десет години по-младо от нея. Краката й обаче бяха хубави. След кратък миг той вдигна поглед.

— А вие сте приятел на Вибеке? — озадачи се жената.

— Не.

Покашля се и протегна ръка. Тя я пое.

— Ингвар Стубьо. Крипо. Централата на Криминалната полиция. Приятно ми е.

Погледът й беше син и зорък, а в начина по който наклони глава, докато преместваше чашата си от едната в другата ръка, се четеше любопитство, но бързо се овладя и кимна.

— Дано разплетете случая — подхвърли тя и се обърна към вътрешността на стаята, където наскоро оттеглилият се председател на партията Шел Мюндал вече стоеше зад подходяща за случая трибуна, вероятно взета от някой хотел.

— Драги приятели — прозвуча след привличащо вниманието покашляне. — Приветствам ви с изключително добре дошли в нашия дом по повод възпоминанието, което сметнахме за правилно и нужно да направим.

Отново се покашля, този път по-силно.

— Извинете — промърмори той и продължи: — Изминали са само два дни, откакто получихме ужасната новина, че Вибеке е била толкова жестоко откъсната от нас. Тя…

Ингвар можеше да се закълне, че по лицето на възрастния мъж се стичат сълзи. „Истински сълзи“, учуди се той. Истински, солени капки мокреха пред очите на всички суровото лице на човека, който в продължение на три десетилетия се бе доказал като най-жилавият, най-хитрият и най-гъвкавият политик в Норвегия.

— Не е тайна, че Вибеке беше…

Мюндал замълча. Пое си дълбоко въздух, сякаш му предстоеше състезание по бягане.

— Няма да кажа като моя собствена дъщеря. Имам четири дъщери и Вибеке не е една от тях. Но тя беше много близък за мен човек. В политически план, естествено — въпреки младостта й много години работихме заедно, — но и в личен план. В тази степен, в която човек в политиката може…

Направи нова пауза. Цареше непробиваема тишина. Никой не отпиваше от чашата си. Никой не скърцаше със стола, никой не потропваше с обувки по тъмния под от черешово дърво. Като че ли никой не се осмеляваше и да диша. Ингвар плъзна поглед из помещението, без да помръдне глава. В дъното до една от приемните зали, притиснат между голямо кресло и двама непознати на Ингвар мъже, стоеше председателят на Комитета по външните работи с ръце, пъхнати дълбоко и неуместно в джобовете. С гримаса, изразяваща очакване, се взираше с присвити очи през прозореца, все едно се надяваше Вибеке Хайнербак да изненада всички, като им помаха от борда на корабчето, което се приближаваше към кея под къщата. Най-младата представителка на Работническата партия стоеше до ваза с бели лилии и открито, но тихо плачеше. В качеството си на член на финансовия комитет навярно познаваше Вибеке Хайнербак по-добре от останалите, финансовият министър стоеше с наведена глава малко встрани от трибуната. Дискретно оправи очилата си. Министър-председателят държеше една жена за ръката. Ингвар отвърна поглед и заключи, че в момента вилата на Тайствайен вероятно е една от най-неохраняваните цели на евентуална терористична атака. Потръпна леко. Идвайки насам, видя единствено самотна полицейска кола без отличителни знаци малко встрани от пътя.

— В тази степен, в която политиката е дружелюбно място — довърши мисълта си старият човек. — А тя може да бъде такова място. Радвам се, че…

Ингвар кимна леко на светлокосата жена с хубавите крака, а тя бързо и тъжно му се усмихна в отговор. Бавно се отдръпна назад, докато мъжът отпред продължаваше възпоменателната реч.

— Извинете — шепнеше той на раздразнените лица, докато се приближаваше към вратата. — Извинете ме. Трябва само…

Най-накрая се озова в празното антре. Внимателно затвори двойната врата зад себе си и тежко въздъхна.

Изпита съмнение дали постъпи мъдро, като дойде. Надяваше се възпоминанието да му помогне да си създаде по-пълна представа за Вибеке Хайнербак. Явно беше много повече от това, за което се беше представяла. Той не хранеше никакви илюзии и знаеше, че образът на публичните личности, така, както го рисува общественото мнение с краски без нюанси, не е нито истински, нито пълен. Неслучайно огледът на местопрестъплението преди два дни му направи по-силно впечатление, отколкото искаше да си признае. По-рано днес, докато вадеше чиста бяла риза от гардероба, си помисли дали пък хората от обкръжението на Вибеке Хайнербак няма да покажат по време на едно импулсивно възпоминание толкова скоро след смъртта й повече от себе си, а и от нея. Само десет минути след началото разбра колко наивно е разсъждавал. Това беше ден на възхвала. На хубави мисли и красиви спомени, на мъка, изразена от общност, надхвърляща политическите граници.

Ингвар стоеше с гръб към стаите и се чудеше как да си намери палтото. През затворената врата глухо се дочуваше речта на бившия председател, прекъсвана от паузи и някое и друго покашляне.

Отляво, от друга врата, леко открехната, навярно към кухнята, се чуваше как някаква жена шепне напрегнато и съскащо, докато всъщност предпочита да крещи, но го намира за неуместно предвид обстоятелствата. Ингвар, на път да издаде присъствието си, се сепна от репликата на дълбок и агресивен мъжки глас:

— Да върви по дяволите това!

Звукът от стъкло, ударено в масата бе последван от ясното подсмърчане на жената. После тя каза нещо. Ингвар различи само безсмислени откъслечни думи. Колебливо пристъпи към лъча светлина от полуотворената врата.

— Внимавай — повиши тон жената. — Сега наистина трябва да внимаваш, Рудолф!

И толкова внезапно излезе в антрето, че Ингвар, без да се замисли, направи крачка назад.

— Господи! — възкликна той и се усмихна. — Наистина ме уплашихте. Да ви се представя: Ингвар Стубьо!

Тя пропусна един мъж след себе си, затвори внимателно вратата, пое ръката на Ингвар и отвърна на усмивката му. Полицаят се озова пред впечатляващо ниска жена, но със стройна талия, подчертана от тясна черна пола до под коленете. Сивата копринена блуза с къдрички около шията и надолу по гърдите й придаваше вид на миниатюрна версия на Маргарет Тачър. Имаше голям и гърбав нос и остра брадичка. Очите й бяха достойни за една желязна лейди: леденосини и бдителни, въпреки че останалата част от лицето й изглеждаше отпусната и любезна.

— Кари Мюндал — промърмори тя. — Приятно ми е. Поне да ви кажа добре дошли. Въпреки обстоятелствата. Навярно познавате Рудолф Фюр?

Мъжът изглеждаше поне двойно по-висок от нея и на половината от възрастта й. Очевидно му липсваше тренинг в укриването на мисли. Ръката му беше потна, когато стисна десницата на Ингвар. В продължение на няколко секунди стрелка поглед напред-назад, докато накрая се съвзе и се усмихна. Същевременно кимна, почти се поклони, явно разбрал, че ръкостискането не е минало особено успешно.

— Да ви помогна с нещо? — попита Кари Мюндал. — Тоалетната? Тя е натам. А когато свърши възпоминанието ще поднесат закуски. Не очаквахме толкова много хора, естествено. Но това е хубаво. Все пак Вибеке беше…

Бързо поглади косата си.

Кари Мюндал имаше славата на идол за добрите домакини от миналото — посветила се изцяло на дома, тя се грижеше за четирите си дъщери, тримата сина и съпруга, комуто дори не хрумваше да крие, че вярната му съпруга е основната причина за неговото продължително присъствие на политическата сцена.

— Всеки трябва да има по една Кари вкъщи — повтаряше често той по време на интервюта, упорито неподатлив на пламенните домогвания на по-младите жени. — Една Кари вкъщи е по-добра от десет в службата.

Повече от четиридесет години Кари Мюндал се грижеше за къщата и децата и гладеше ризи. Любезно се появяваше по страниците на списания и съботни забавни телевизионни предавания, а особено след като съпругът й се оттегли от политиката, се превърна в своеобразен национален талисман: политически некоректна, но дружелюбна и остроумна дребничка баба.

— Тоалетната ли търсехте? — попита отново тя.

— Да — кимна Ингвар. — Неудобно се получи да напусна възпоменателната реч на мъжа ви, когато…

— Щом се налага, значи се налага — прекъсна го Кари Мюндал. — Рудолф, да влизаме!

Рудолф Фюр отново се поклони, сковано и с явно притеснение. Последва по-възрастната жена, отворила вратата към стаята. Тя се затвори безшумно след тях.

Ингвар остана сам.

Гласът отвътре имаше дикция на свещеник по време на литургия. Зачуди се дали хората няма да започнат да пеят. Погребението на Вибеке Хайнербак се отлагаше за дълго време, защото полицията бе задържала трупа за аутопсия. В този смисъл нямаше нищо особено в подобно възпоминание. И все пак за пръв път, откакто пристигна, го осени мисълта за някаква безвкусица — в частен дом да се проведе такова внезапно свикано, но явно добре планирано събрание.

Погледна през вратата към помещението, където Рудолф Фюр и Кари Мюндал се бяха карали шепнешком, и подозрението му се потвърди. Огромната кухня сякаш бе построена със замисъл точно за такива случаи. По масата и кухненския плот, сред купи със салати от разнообразни свежи зеленчуци, стояха наредени сребърни подноси, отрупани с хапки, сандвичи и вкусни ордьоври. Върху перваза на прозореца, широк поне половин метър и дълъг не по-малко от два, се виждаха впечатляващ брой бутилки с червено и бяло вино. Някои вече бяха отворени.

Ингвар внимателно повдигна прозрачното фолио над един поднос и лапна три парчета пиле.

После излезе от кухнята.

Погледът му попадна на малка стая в дъното на коридора. Докато дъвчеше енергично и търсеше палтото си из купчината връхни дрехи, шапки и шалове, му хрумна, че госпожа Мюндал не го попита кой е и защо е тук. Едва ли го познаваше отпреди. Само веднъж позволи на държавните медии да го интервюират. На следващия ден обеща както на себе си, така и на началниците си това никога да не се повтори.

Най-накрая си намери палтото и излезе навън.

„Кавга“, помисли си Ингвар, когато суровият морски въздух го удари в лицето.

Кавга в ден като този. Между дребничката госпожа Мюндал и Рудолф Фюр, заместник-председателя на партията, а според вестниците несъмнения наследник на Вибеке Хайнербак. Разногласие, явно толкова съществено, че не бяха останали да чуят възпоменателната реч на Шел Мюндал в големия салон.

От силния полъх на вятъра пешовете на палтото му изплющяха зад краката му. Той се присви и тежко се затича по грубия чакъл.

Не беше задължително, естествено, поведението на двамата да има особено значение.

При влизането в колата чу пристигащи хеликоптери. Бяха два: единият кацна върху хълма на изток, другият се снижи над водата на около стотина метра от сушата. Корабчето до кея също се оказа на полицията. По протежението на улицата преброи пет униформени полицаи, всичките въоръжени.

Събранието вътре протичаше в безопасност.

„Доколкото някой въобще може да бъде в безопасност“, помисли той и включи двигателя.

Наложи му се да кара петдесет метра, преди да обърне.

* * *

Физическата болка, макар и силна, се понасяше. Свикна с нея. Множествената склероза опустошаваше тялото й повече от двадесет години. Неотдавна навърши шестдесет и седем; знаеше, че краят й наближава. Вече нищо не функционираше. Раните от залежаване кървяха и боляха. Тялото на Ивон Кнутсен представляваше обвивка около нещо, едва наподобяващо живот. Лежеше изпъната върху легло в неуютна стая в институция, винаги предизвиквала отвращението й. Мъката прогонваше и последните й сили.

Бернт беше мил, разбира се. Всеки ден идваше с Фиорела. Стояха дълго, въпреки че Ивон постоянно задрямваше. От известно време започнаха да й дават по-силни лекарства.

Искаше да умре, а Господ категорично отказваше да я прибере.

Лежиш ли болен, най-лошото нещо е времето. Точи се бавно, а човек не е в състояние да направи нищо. Върти се в кръг, в криви, в издължени дъги и пак се връща в изходната точка. Тя не искаше това. Нейното време на Земята трябваше вече да е изтекло. Отдавна. Мъката правеше конвулсивното вкопчване на крехкото й тяло в живота още по-нетърпимо.

Фиона беше добра дъщеря. Имаше и кавги, естествено, както при всички майки и дъщери. Понякога отношенията им охладняваха, но какво друго да очаква човек. Така или иначе скоро всичко си тръгваше постарому. Фиона беше толкова мила. Приятелките на Ивон й го бяха повтаряли много пъти, преди, когато все още се грижеше за себе си, сервираше кафе и дори ги угощаваше на вечеря в някой от по-добрите си дни:

— Ти си късметлийка, Ивон.

Фиона никога не я разочарова.

Те имаха тайна, двете. Толкова дълбока, че беше станала невидима.

Както времето минава от само себе си, когато е лишено от смисъл, така тайните стават дълбоки, невидими. В началото лежеше между двете като преграда. Не успяха да намерят разрешение и тогава учудващо лесно се съгласиха: „Да забравим за това.“

Ивон Кнутсен още чуваше гласа си тогава — твърд, майчински, с остра нотка на решителна потребност да предпази детето си.

— Да забравим за това.

И те забравиха.

Сега Фиона беше мъртва и самотата вдъхна нов живот на тайната. Преследваше я, особено нощем, струваше й се, че я вижда като сянка до прозореца: тих отмъстител, най-сетне намерил причина да я измъчва, когато вече няма друг, с когото да забравят заедно.

Ако Господ само я оставеше да последва Фиона…

— Мили Боже — прошепна тя.

Но сърцето й продължаваше да бие упорито в измършавелите й гърди.

* * *

Дневната светлина скоро щеше да угасне. Наближаваше четири часът следобед, понеделник, девети февруари. Тридесет и седем годишен мъж се катереше, в разрез с всякакви мерки за сигурност, по един строителен кран. Жълт, над двадесет метра висок, кранът стърчеше над хаос от строителни материали, булдозери, багери и други подемни машини. Мъжът усети как суровият вятър се промъква през дрехите му още когато се озова над хълма. Ръкавиците му бяха твърде тънки. Приятелят му го предупреди: металът е леденостуден. Не се осмели обаче да вземе нещо по-топло — предпочиташе да има контрол върху пръстите си.

Не съумяваше да се движи достатъчно бързо. Спътникът му вече бе изминал половината път. Но беше по-млад, а и по-трениран.

Вегар Крог се опита да мисли позитивно.

В действителност нямаше сили за подобни начинания. Наближаваше четиридесетте, обзет от тягостно чувство: така и не получи признанието и заслужената популярност. За себе си смяташе, че пише и достъпно, и саркастично, но най-вече стойностно. Критиците, и то критици извън местния вестник, за който работеше, изразяваха единодушно мнение: Вегар Крог притежава собствен стил, оригинално и саркастично перо. Дори го нарекоха талант. Оттогава поостаря, но и се превърна в значим писател. Добре го знаеше — имаше важни неща за казване. Неговият талант разцъфтя преди години, време беше да се е утвърдил, да се е превърнал в човек, чийто авторитет да зачитат. На дъската за съобщения в дома му имаше рецензия за третия му роман, поместена във вестник „Моргенбладет“. Не твърде голяма, само на две колонки, вече опърпани и пожълтели след няколко години висене в кухнята, но изразът „силен, жизнен и понякога направо брилянтен“ продължаваше да се набива на очи.

Читателите обаче го разочароваха напълно.

Не мисли! Катери се!

Съжали, задето не си облече гащеризона. Между пуловера и панталона зееше оголена ивица и студът го бодеше като с ледени висулки в кръста. С една ръка се опита да напъха пуловера в панталона. Помогна само за няколко секунди.

Предстоеше да разбере дали ще успее да се справи с това. Не знаеше откъде черпи енергията. Без да мисли за студа, без да се замисля за увеличаващото се разстояние до хълма отдолу, без да мисли за опасността за живота си, свързана с проекта, който сега беше твърдо решен да довърши, той се концентрира върху това да поставя единия крак пред другия, да повдига едната ръка стъпка нагоре, докато другата се вкопчва здраво в метала. Отново и отново. Да поддържа темпото. Да не се предава.

Изкачи се до върха.

Усещаше как силният вятър клати крана. Погледна надолу. Затвори очи.

— Не гледай надолу — извика спътникът му. — Не поглеждай надолу още, Вегар! Гледай мен!

Клепачите бяха залепнали за очите му.

Искаше да погледне, но не се осмеляваше. Гаденето го обхвана с неистова сила.

— И преди си го правил — чу гласа на спътника си, вече много по-близо. — Ще мине добре, знаеш.

Нечия ръка го хвана за лакътя. Стисна го.

— Съвсем същото е като миналото лято — продължи гласът. — Единствената разлика е във времето.

„И в пълното пренебрегване на мерките за сигурност“, помисли Вегар Крог и се опита да отпъди миналото.

Работата във вестник „Класекампен“ се оказа еднопосочна улица. Твърде дълго остана там. Вероятно поради възможността да пише каквото си иска. „Класекампен“ беше важно издание. Взимаше страна. Вестниците трябва да заемат позиция, на честна и политическа основа, а на Вегар Крог му позволяваха да пуска стрели, колкото иска. „Стига да са насочени в правилната посока“, както се изразяваше редакторът. Понеже „Класекампен“ и младият Вегар Крог имаха почти еднакво разбиране за норвежкия културен живот, той получаваше пълна подкрепа от редакцията за своите жилещи, красноречиви рецензии, гневни анализи и грубо хулещи коментари. Продължи така няколко години, но накрая — вече изтощен — разбра, че почти никой не чете „Класекампен“.

По тази причина не го бяха дали под съд.

След време го взеха в канал „ТВ2“ като сътрудник по въпросите на културата. Изглеждаше, че всичко ще тръгне добре. За около година се превърна в култова фигура за обвиняващите млади хора, наясно къде се намира и накъде трябва да върви Норвегия. Вегар Крог беше един от тях, леко поостаряващ може би, но със сигурност един от тях. Първо стана известен като репортер на сензационни новини в предаването „Млад и градски“, после поддържаше славата си чрез собствена гневна десетминутна рубрика в „Абсолютно забавление“ всеки четвъртък.

Така, след прекалено много подадени жалби срещу него, не стигнали до съда благодарение на изключително добродушния и готов да се извинява шеф на канала, го свалиха от екран. Канал „ТВ2“ беше също толкова отворен, колкото вестник „Класекампен“ за това, което невежите наричат простащина. Всъщност, като се замисли, се радваше, че го уволниха. „ТВ2“ беше изцяло комерсиален телевизионен канал от най-лошия американски тип.

Най-после се осмели да погледне надолу.

— Виждаш ли я? — извика спътникът му. — Върху оранжевата плоча?

Вегар Крог погледна надолу. Вятърът превръщаше анорака му в балон, в голям мехур, който му пречеше да вижда.

— Давай — изсъска той.

— Трябва да отидем малко по-нататък по стрелата на крана — изкрещя спътникът му и го пусна. — Ще се справиш ли?

Най-после се намираше на точното място. Опита се да се успокои. Пренебрегна студа. Забрави за височината. Устреми поглед към книгата там, долу — почти незабележим правоъгълник върху голямата оранжева плоча. По лицето му се стичаха сълзи, обвини за това вятъра и извика на помощ собствените си сили. Вляво, върху купчина блокове от аерирана глина, стоеше спътникът му. Фотографът беше нахлузил качулката на главата си. Вегар Крог вдигна ръка и му даде знак. Ярка светлина го заслепи, трябваха му няколко секунди, за да намери подходящото място за приземяване.

Ремъците бяха правилно захванати. Спътникът му ги провери за последен път.

— Готово — обяви високо той. — Скачай.

— Сигурен ли си, че въжето ще издържи? — извика Вегар Крог.

— Всичко е като по учебник — увери го спътникът му. — Три пъти те теглих, преди да го избера, по дяволите! Мерих крана за последен път вчера! Скачай! Умирам от студ!

Хвърли последен поглед към фотографа. Качулката с вълча кожа по краищата покриваше половината камера. Обективът гледаше право към двамата там, горе. В далечината се чуваше сирена. Приближаваше се.

Вегар Крог се насочи право към книгата, последния сборник с негови есета — почти невидима точица върху кръглата плоча с портокалов цвят.

Скочи.

Падането му се стори прекалено бавно.

Имаше време да мисли. Имаше време да мисли за ужасно много неща. Замисли се, че скоро ще стане на четиридесет години, че жена му не се оказа особено плодовита — след тригодишни опити да си направят дете, резултатът беше само ежемесечни разочарования, за които вече даже не говореха. Замисли се, че още живеят в двустаен апартамент в квартал „Грьонланд“, а спестяванията им се свеждат до дребни суми.

На половината път надолу спря да мисли.

Вече се движеше твърде бързо.

„Прекалено бързо“, помисли фотографът; обективът следеше падането на мъжа към хълма.

Книгата нарастваше пред очите на Вегар. Не съумяваше да види нищо друго, освен бялата корица, която непрекъснато се уголемяваше. Протегна ръце, насочи се към хълма и накрая помисли: „Движа се прекалено бързо.“

Вятърът отнесе вълнената му шапка, а в мига, когато светлата му, оредяла по челото коса докосна плочата, Вегар Крог разбра, че всичко е свършило. Нежно, сякаш разполагаше с цялото време на света, пое книгата и я притисна до сърцето си. Усети как главата му се удря съвсем леко в твърдата повърхност, перчемът му близна дървената плоча, отразяваща светлината.

Въжето го дръпна обратно нагоре. Движението се пренесе в тялото му: силно напрежение в ходилата, стягане от прасците нагоре към бедрата, сякаш гръбначният му стълб се бе разтегнал от силното дърпане.

Засмя се.

Крещеше, люлеейки се нагоре-надолу, от едната на другата страна. Хълцаше от смях. В това време полицията вкарваше патрулната кола в строежа на заден ход, а фотографът, събирайки вещите си, тичаше към дупката в оградата на обекта.

Вегар Крог никога не се беше чувствал толкова жив. Ако филмът се получи, всичко ще бъде съвършено. Скокът се реализира точно според очакванията му — какъвто трябваше да бъде, каквато беше книгата, какъвто самият той смяташе, че винаги е бил — смел, опасен и предизвикателен, винаги действащ на ръба на позволеното.

Този понеделник в средата на февруари той не умря, напротив почувства се безсмъртен, докато висеше под яркожълтия кран над една оранжева дървена плоча, осветен от силната синя светлина от полицейската кола, която виеше срещу него долу на хълма. Вегар Крог се носеше между ярки цветове в един сив и ветровит следобед, притискайки към себе си първия екземпляр на новата си книга: „Скок с бънджи“.

Смъртта на Вегар Крог беше отложена с една седмица и три дни, но той, естествено, не го подозираше.

* * *

При цялото си желание Ингер Йохане не успяваше да хареса поне малко Сигмюн Барли. Човекът беше отвратителен. Бъркаше си в носа без притеснение; непрекъснато пускаше газове, но дори веднъж не помоли за извинение; чоплеше си ушите, гризеше си ноктите пред очите на всички, а тъкмо сега късаше на парчета хартиена салфетка, без да се замисля, че течението ги поема и падат по пода.

— Добро момче е — отбелязваше обикновено Ингвар уморено по повод хладното отношение на Ингер Йохане към него. — Просто е малко невъзпитан. Но пък единствен Сигмюн говореше с мен след смъртта на Елисабет и Трине.

Последният аргумент беше неоспорим. След неочакваната смърт на първата му жена и дъщеря му Ингвар се срина почти тотално. Едва не се отказа от работата си, изпадна в сериозна, разрушителна депресия. Тогава Сигмюн прояви трогателна загриженост и благодарение на своята настойчивост успя да го върне към живот, придобил нов смисъл едва преди две години, когато срещна Ингер Йохане и започна отначало.

— Какво е един засъхнал сопол на крачола в сравнение с истинската преданост? — беше попитал Ингвар, а в резултат въпросният човек сега седеше в дома им, току-що нахранил се обилно с пиле и три порции салата от глухарчета.

— Много хубаво готвиш — отбеляза той и се усмихна широко на Ингвар.

— Благодаря — обади се Ингер Йохане.

— Аз направих заливката — уточни Ингвар. — Заливката е най-важното. Но тя е права. У нас готви Ингер Йохане. Аз съм само… дегустатор. Грижа се за детайлите. Всичко, което издига едно обикновено ядене на нивото на…

Засмя се и вдигна отбранително ръце, защото тя го нападна с една кухненска кърпа.

— Не търпи да я дразниш — подхвърли той и я придърпа към себе си. — Но дълбоко в себе си е добра.

Целуна я и не пожела да я пусне.

— Караницата в кухнята — впусна се в разсъждения Сигмюн, смутено навивайки салфетката, преди да я бутне встрани, без да е напълно наясно къде да дене накъсаните остатъци, — може да е била за някоя дреболия.

— Да — съгласи се Ингвар и пусна Ингер Йохане. — Въпреки това е редно да допуснем вероятността там да има нещо. Кари Мюндал и Рудолф Фюр не само се бяха хванали за гушите; поради караницата те пропуснаха добре заучената възпоменателна реч на Шел Мюндал. Не е типично за Кари да се лиши от такава възможност да уважи и подкрепи мъжа си. А Рудолф Фюр изглеждаше доста обезпокоен.

— Политиката — вметна Ингер Йохане, — не е неделно училище, както е известно. Ако ожесточените дискусии зад политическите кулиси са основание за подозрение в убийство, щяхте да сте затънали до гуша в работа!

— Въпреки това…

Ингвар премести стол до кухненския плот и се настани, облягайки ръце върху плота.

— Имаше нещо в цялата ситуация — припомни си той тихо. — Нещо… — поклати глава. — Отбелязано е. Но ще го оставим настрана. В момента имаме други неща, за които да се хванем.

— В момента нямаме почти нищо — възрази Сигмюн намръщено. — За нито един от двата случая.

— Преувеличаваш. Все пак разполагаме с нещо — опита се да го ободри Ингвар.

— Нещо — повтори Сигмюн.

— Но нищо не се връзва — уточни Ингвар. — Нищо не води нанякъде. За това съм съгласен. Не намираме други връзки между двете жени, освен очевидните, които веднага установихме. И прехвърлихме хиляда пъти. Жестокостта на убийствата. Полът на жертвите. И двете са известни личности. Мястото, където живеят.

Прозя се дълго и продължи:

— Но е доста съмнително да търсим убиец с определено отрицателно отношение към квартал „Льоренскуг“. Вибеке и Фиона не са се познавали лично, не са имали общи приятели и познати, освен тези, на които ще разчитаме да се появят в една толкова малка страна като нашата. Не са имали обща работа. Водели са доста различен живот: едната неомъжена купонджийка, другата семейна с малко дете. Изглежда, въпреки всичко…

— … въпреки всичко става въпрос за два отделни случая — довърши Ингер Йохане, докато държеше чайника под течащата вода. — Но и двамата убийци трябва да са силни. Вибеке е убита извън къщата и донесена в спалнята. Фиона е била надвита.

— Често ли говорите така? — попита Сигмюн.

— Как?

— Довършвате си изреченията. Като близнаците на сестра ми.

— Ние също сме близнаци, духовни близнаци — пошегува се Ингер Йохане и се усмихна, защото Сигмюн не долови закачката. — Непрекъснато мислим и чувстваме по един и същи начин. Кафе?

— Да, благодаря. Но ако…

Сигмюн закри устата си с ръка и се опита да потисне едно дълбоко оригване.

— … ако случаите са два, значи вторият убиец, този, дето е пратил на оня свят Вибеке Хайнербак, е възнамерявал да създаде впечатление, че е част от поредица.

— Две убийства не са кой знае каква поредица — изкоментира Ингвар. — По-скоро изглежда малко жалко. Най-напред обаче трябва да се съгласим, че не става дума за един и същи извършител.

— Рано е да го направим — отсече Ингер Йохане. — Но съм съгласна, че макар приликите да са много, техният характер не навежда на мисълта непременно за серийно престъпление.

— Чудех се — подхвана Сигмюн, изчервявайки се като тийнейджър, чиято глава е пълна с неразгадани въпроси относно сексуалния живот. Почеса се по крака и неловко наклони глава. „За момент изглежда сладък“, помисли си Ингер Йохане. Изсипа горещата вода в кафеварката, напълни една кана с мляко и постави кафява захар в една купа.

— Само се чудя — опита Сигмюн наново, — как това профилиране, профайлинг…

Колебаеше се как точно да се изрази и разтърка нос.

— Спокойно можеш да кажеш профилиране — окуражи го Ингер Йохане. — Профайлинг звучи… все едно е взето от криминален сериал. Не мислиш ли?

Той си наля твърде много кафе и си сръбна от врялата течност, преди да вдигне чашата.

— Ау! Ау!

Потърка силно горната си устна и изсумтя:

— И ние умеем разни неща. Доста неща. Но понеже ти си учила специално във ФБР и прочее, от онзи топ пич, си мислех…

— Мляко? — прекъсна го Ингвар и без да дочака отговор, наля в чашата на Сигмюн, при което кафето преля. — Захар? Ето!

— Профилирането означава много неща — обясни Ингер Йохане и подаде кърпа на Сигмюн. — По правило всяко убийство съдържа елементи, характеризиращи виновника. Такова профилиране всъщност се прилага при всички разследвания. Просто терминът не се употребява.

— Имаш предвид — разсъждаваше на глас Сигмюн, бършейки безцелно плота пред себе си, тъй като млякото от кафето се беше разтекло във всички посоки, — че когато намерим мъж в доста мръсния му дом с нож в слабините, а обадилият се на полицията тип стои мъртвопиян в ъгъла и реве, правим профил? Профил от рода: „извършителят се скарал с близък роднина в пияно състояние, ножът си е бил там, не искал да го убие, ужасно съжалява, а после позвънил за помощ“?

Ингер Йохане се засмя сърдечно и избърса остатъците от светлокафявата течност с хартия.

— По-добре не бих го обрисувала и аз — призна тя. — Току-що направи профил, но той е обикновен и лесен за съставяне и на вас, полицаите, ви отнема точно тридесет секунди да заключите, че пияният в ъгъла е извършителят. Ти и Ингвар обаче не попадате на много такива случаи. Крипо се занимава с по-сложни загадки от тази.

— Но, Ингер Йохане — въодушеви се Сигмюн. — Изхождам от това, че ти анализираш всеки случай, като разчленяваш…

— Анализира се начинът на извършване — помогна му тя. — Разчленяваме, както казваш ти, престъплението на отделните му съставни части. После правим заключение въз основа както на отделните факти, така и на общото впечатление. В анализа придаваме особено значение на произхода, на предишното поведение на жертвата — субективно и обективно — и на самото убийство. Цялостна работа. И…

Парата от чашата замъгли очилата й.

— … едва ли има по-несигурна, трудна и ненадеждна наука от профилирането.

— Това, което описваш, в основата си прилича на оперативно разследване — отбеляза Сигмюн с доза съмнение.

— Има известна прилика, да — кимна Ингер Йохане и добави: — Разликата е, че оперативното разследване се придържа към… Как да се изразя… неоспорими факти в по-голяма степен от профилирането. Профайлърите са и психолози. Целта на едно оперативно разследване е да се намери извършителят, а задачата на профайлъра е да открие психологически модел, адекватен на извършителя. Така погледнато, профилирането е само помощно средство в оперативното разследване.

— Е, ако трябва да кажеш нещо за убийството на Фиона Хеле само по себе си и за момент напълно да забравиш за Вибеке Хайнербак, какво е то? — попита Сигмюн, обзет от силна възбуда.

Ингер Йохане погледна към него над чашата си.

— Не съм съвсем сигурна — замислено провлачи отговора си тя. — Всичко това изглежда много… ненорвежко. Не харесвам този израз, защото мина времето, когато можехме да кажем, че подобни жестоки убийства са ни спестени. Но въпреки това…

Въздъхна тежко и отпи от чашата.

— Все пак — подхвана след няколко секунди тя — е възможно да се различат характеристиките на два доста различни профила. Да вземем първо общите черти: убийството на Фиона Хеле е добре планирано. Очевидно става дума за обмислено действие и за човек, способен подробно да планира чужда смърт. Хартиената ваза едва ли има друга функция, освен езика да бъде пъхнат там. Пасва идеално. Допустимо е да пренебрегнем, че някой е мислил да отреже езика на жертвата, без да я убива. Времето на убийството също е добре подбрано. Вторник вечер. Всички знаят, че тогава Фиона Хеле винаги е сама. Освен това в много интервюта се е хвалила, че „Льоренскуг“ е спокоен оазис извън шума на големия град.

С два пръста направи кавички във въздуха.

— Малко клиширано — вметна Ингвар.

— И доста глупаво да разгласиш на всички, че не е нужно да заключваш вратите в малката задънена улица, защото всички се пазят взаимно и никой не е лош.

Сигмюн изсумтя и вметна:

— Точно този коментар накарал момчетата от полицейски район „Румерике“ да й се обадят. Да я предупредят, чисто и просто. Но след това нищо не се променило. Отвърнала нещо от рода на „Не бива да се поддавам на злите сили“. Господи…

Промърмори нещо неразбираемо на чашата за кафе.

— Както и да е — продължи Ингер Йохане и взе един скицник, който Ингвар беше намерил в огненочервената кутия за играчки на Кристиане. — Убийството е планирано. Така вече сме направили крачка напред.

Подпря лакти на високия плот.

— Има основание за още едно относително сигурно заключение — такова убийство носи печата на силна омраза. Както планирането, тоест твърдата престъпна цел, демонстрирана от извършителя, така и методът…

Последва кратка тишина. Почти незабележимо Ингер Йохане сбърчи чело и насочи ухо към антрето.

— Няма нищо — успокои я Ингвар. — Нищо.

— Да удушиш някого, да го вържеш, да му отрежеш езика…

Ингер Йохане вече говореше ниско, напрегнато, все още нащрек.

— Омраза — заключи тя. — Но тук започват проблемите. Драматизмът, разцепеният език, оригамито… Всъщност цялата сцена…

Бавно очертаваше кръгове върху хартията с червен молив.

— Би могла да е прикритие. Пиеса. Камуфлаж. Символичността е толкова натрапващо се банална, толкова…

— … детинска — предложи Сигмюн.

— И така може да се каже. Във всеки случай прекалено проста и елементарна, почти изглежда като опит за прикриване на нещо. Целта вероятно е да заблуди. Тогава можем да говорим за необичайно коварен човек, който е мразел Фиона Хеле доста силно. А при това положение не сме направили напредък…

— Обратно към изходната позиция — подхвърли Ингвар уморено. — А ако символиката носи дълбок смисъл?

— Чудесно… Нима индианците не използват израза „Бял човек говори с два езика“? Да допуснем, че извършителят е осквернил трупа, за да каже нещо на заобикалящия го свят. Следователно трябва да означава, че Фиона Хеле не е това, за което се представя. Тя е лъжкиня. Предателка. Поне според убиеца. А в този доста свободен и напълно неизползваем профил той подозрително прилича на… напълно луд.

— Жалко — въздъхна Сигмюн и звучно и открито се прозя, — разполагаме само с незначителни подробности за живота й. Никакви големи конфликти, малко завист тук-там. А беше преуспяла жена все пак. Спор с данъчните преди две години. Разправия със съседите заради една елха, която хвърляла сянка върху кабинета й. Незначителни неща. Между другото, отсекли дървото, без да се стига до съд.

— Впечатляващо е… — започна тя, но замълча. — Сега пък какво има?

Притеснението й ясно пролича, когато погледна Ингвар.

— Няма нищо — повтори той. — Успокой се. Тя спи.

Ингер Йохане склони Рагнхилд да спи в спалнята, поне когато имат гости.

— Впечатляващо е — повтори тя колебливо, — че не намирате нищо в живота на Фиона Хеле, което дори да прилича на мръсотия. Изключително впечатляващо. Тя беше на четиридесет и две години. Трябва да сте пропуснали нещо.

— Пробвай се ти тогава — предложи Сигмюн кисело. — Петнадесет от нашите хора се занимават с въпроса вече няколко седмици без резултат. Може би жената просто е пример за добродетелен човек.

— Такива не съществуват.

— А профилът?

— Кой профил?

— Който щеше да направиш — уточни Сигмюн.

— Не мога да направя профил на убиеца на Фиона Хеле — погледна го Ингер Йохане и изпи остатъка от кафето на един дъх. — Поне не и нещо смислено. Никой не би могъл да го направи. Но ще ви дам добър съвет. Потърсете лъжите в живота й. Намерете лъжата. Тогава едва ли ще е нужен профил. Тогава ще откриете мъжа.

— Или жената — вметна Ингвар с лека усмивка.

Тя дори не благоволи да му отговори и се измъкна към спалнята.

— Винаги ли е толкова притеснена? — прошепна Сигмюн.

— Да.

— Не бих издържал.

— Та ти едва виждаш семейството си!

— Стига. Прекарвам вкъщи повече време, отколкото повечето ми познати.

— Което не означава особено много.

— Галош.

— Идиот — усмихна се Ингвар. — Още кафе?

— Не, благодаря. Но това…

Сигмюн посочи към проблясващата в жълто-кафяво бутилка върху кухненския плот.

— Няма ли да караш?

— Жената взе колата. Отиде на родителска среща или нещо подобно.

— Ето, виждаш ли.

Ингвар сипа коняк в две големи чаши.

— Наздраве.

— Нямаме особен повод — отбеляза Сигмюн и отпи.

Ноктите на Джак затракаха по паркета. Животното се спря в средата на стаята, протегна се и се прозя продължително.

— Сякаш се смее, по дяволите — промърмори Сигмюн.

— Точно това прави — съгласи се Ингвар. — На нас може би. На грижите ни. Той мисли само за храна.

Кучето помаха леко с опашка и отиде в кухнята. Спря пред кофата за боклук до вратата и изскимтя. Наведе муцуна към пода и лакомо започна да облизва трохите.

— Храната ти е в купата — скара му се Ингвар. — Бау!

Джак излая остро и заръмжа към вратата на шкафа.

— Не го дразни, де! Уф, Джак!

Ингер Йохане стоеше на прага с будната Рагнхилд на ръце.

— Абе чух аз нещо — не скри тя триумфа в гласа си. — Мокра е. Иди да й смениш памперса. Джак! Върви да си лягаш!

— Малката принцеса на татко — забърбори Ингвар и внимателно пое дъщеря си. — Мъничката ми принцеска е мокра.

— Напълно се е размекнал — констатира Сигмюн.

— На това му се вика добър баща.

Ингер Йохане се усмихна и проследи Ингвар с поглед, докато той изчезна в банята. Джак го последва с клепнали уши. Спря до разделителната стена към всекидневната и отново я погледна умолително.

— Лягай си — подкани го тя и кучето изчезна.

От първия етаж се чуваше приглушена музика. Подовата изолация поглъщаше по-голямата част от мелодията. Само думкането на басите стигаше до горе. Ингер Йохане се понамръщи, после се залови да слага мръсните чинии в съдомиялната машина.

— Тук се чува всичко — констатира Сигмюн, без да дава признаци, че има намерение да си ходи. — Може ли?

Посочи бутилката с коняк.

— Да, да. Разбира се. Да ти е сладко.

Музиката постепенно се усили.

— Трябва да е Селма — промърмори тя. — Тийнейджърка. Сигурно е сама вкъщи.

Сигмюн се усмихна и пъхна нос в чашата. „Отпуснах се“, помисли си той озадачено. Навярно бе заради нещо в атмосферата на този дом — тонът, светлината, мебелите; нещо, свързано с Ингер Йохане. В службата шушукаха, че е много строга. „Грешат“, реши той и потопи опарената си устна в алкохола. Бодеше приятно; отпи.

„Ингер Йохане не е строга. Тя е силна“, заключи Сигмюн, макар да се притеснява твърде много за бебето. Всъщност не беше толкова необяснимо, като се има предвид по-голямата дъщеря — чудато, крехко дете, на вид с три години по-малко от истинската си възраст. Два пъти Ингвар я води в офиса и там тя изпонаплаши хората до смърт. В един момент се държеше като тригодишно дете, в следващия философстваше като студент. Нещо с мозъка й не беше наред, но не можеха да го определят.

Сигмюн открай време харесваше Ингвар. Чувстваше се приятно в компанията на по-възрастния си колега. Въпреки това рядко прекарваха свободното си време заедно. Сигмюн го видя малко след нещастния случай — дъщерята на Ингвар беше паднала заедно с дървената стълба върху майка си при опит да почисти улуците на къщата и двете бяха загинали. Помнеше светлината от ниското слънце през короните на дърветата, двата трупа в градината, Ингвар, който не казваше нищо, не плачеше, не говореше. Просто стоеше там с плачещия си внук на ръце, все едно притискаше самия живот и беше на път да се пречупи.

— Амюн още ли идва през уикенда? — попита той внезапно.

— По принцип идва при нас всеки втори уикенд — обясни Ингер Йохане, изненадана от въпроса. — Но сега с бебето и всичко това… Първоначално уговорката е била Ингвар да помогне на зет си.

— Не — поправи я Сигмюн.

— Моля? — обърна се тя към него.

— Друга беше причината — обясни той спокойно. — Тогава говорих много с Бярне. Зетят.

— Знам как се казва зетят на Ингвар.

— Естествено. Както и да е… Уговорката целеше да се помогне на Ингвар. Да му даде нещо, за което да се залови, заради което да живее. Двамата с Бярне страшно се притеснявахме, разбираш ли. Хубаво е да се види…

Изпи остатъка от коняка на един дъх и с умиление се огледа наоколо.

— Хубав дом имате — обяви той с неочаквана тържественост в гласа и с насълзени очи.

Ингер Йохане поклати глава и тихо се засмя. Сложи ръце на кръста си, наклони глава и проследи как той си сипа тройна доза в чашата и с драматично плясване сложи тапата.

— Така, стига толкова за днес. Наздраве за теб, Ингер Йохане. Ти си изискана жена, трябва да ти го призная. Ще ми се да се прибирам всеки ден вкъщи при жена си, сигурен, че тя се интересува от работата ми, че разбира нещо от нея. Като теб. Ти си едно прекрасно момиче. Наздраве отново.

— А ти си странна птица.

— Е, не. Само леко чудат. Ехо!

Вдигна чаша към Ингвар, който триумфално плесна с ръце над главата си.

— Едно бебе, едно деветгодишно дете и един грозен звяр спят като кютюци. Сухи и доволни до един.

Тръшна се на стола.

— Празнуваш ли, Сигмюн? В понеделник?

— Да, иначе няма кога — отговори Сигмюн, започнал вече да хълца. — Но ей, Ингер Йохане…

— Да?

— Ако трябваше да си представиш най-лошия… най-сложния сериен убиец… За залавяне имам предвид. Ако трябваше да направиш профил на перфектния сериен убиец, как щеше да изглежда той?

— Нямате ли си достатъчно проблеми с реално съществуващите престъпници? — попита тя и се облегна на плота.

— Хайде — подкани я Ингвар. — Кажи какъв би бил той.

Свещта върху перваза на прозореца догаряше с ядовито съскане. Парченца сажди се носеха пред отраженията им в тъмното стъкло. Ингер Йохане извади нова свещ, сложи я в свещника и запали фитила. Няколко секунди стоя и изучава пламъка.

— Щеше да бъде жена — започна тя бавно. — Чисто и просто, защото винаги имаме предвид мъж. Трудно ни е да си представим прероденото зло в образа на жена. Странно наистина. Историята категорично ни е показала, че и жените могат да бъдат зли.

— Жена — повтори Ингвар и кимна. — Друго?

Ингер Йохане се обърна към тях и бързо изброи, прегъвайки пръстите си:

— Начетена, проницателна, интелигентна, коварна, безскрупулна. Обикновено са такива. Но най-лошият вариант, най-лошият би бил…

Имаше вид на човек, изведнъж сетил се за нещо друго, все едно търсеше убягнала й мисъл. Двамата мъже отпиваха от коняка на малки глътки, от улицата се чуваха гласовете на група момчета. Една лампа у съседите угасна. Тъмнината извън кухненския прозорец стана по-плътна, отраженията — по-ясни.

— Точно като… — подхвана тя и оправи очилата си. — Като че ли… Този случай ме кара да изпитвам чувството за… дежа ву. Само не мога да…

Отново се загледа в пламъка на свещта. Той танцуваше на течението от прозорците — още нямаха пари да ги сменят. Бърза усмивка премина по лицето й.

— Забравете. Сигурно са просто глупости.

— Карай по-нататък — настоя Сигмюн. — Досега само изреди очевидното. Какво още е необходимо, за да се превърне такава жена в неуловима? Не са ли винаги малко или много луди?

— Не и луда.

Ингер Йохане твърдо поклати глава.

— Разстроена. Изолирана. Допускам разстройство на личността. Но далеч не е луда. Според схващането на правосъдието убийците всъщност рядко са невменяеми. Нещата наистина биха се затруднили, ако… Залавянето й би било почти невъзможно, освен ако не я хванат на местопрестъплението…

— Което тази супер жена, разбира се, няма да допусне — прекъсна я Ингвар и разтри врата си.

— Именно — съгласи се тя лаконично.

Гласовете на момчетата вече не се чуваха. В къщите на Хаугес вай светлините постепенно гаснеха. Долу най-сетне всичко стихна. Само една от обичайно присъстващите в градината котки измяука и изчезна. Ингер Йохане усети тишината и сигурността в къщата; за пръв път, откакто се нанесоха, наистина се почувства у дома си. Озадачено прокара ръка по плота. Напипа грапавина. Явно Кристиане си е играла с нож в рядък момент, когато е била без надзор. Огледа стаята. По паркета имаше драскотини от ноктите на Джак, следи от плъзгачите на люлката на Рагнхилд. Светлочервена рисунка с туш на небостъргач стигаше от пода до перваза под прозореца.

Подуши. Миришеше на храна и по-слабо на затворено помещение, на чисто бебе и мръсно куче. Лек полъх на коняк мина край нея, докато Ингвар отпиваше последната си глътка. Наведе се да вдигне паднала бебешка играчка в ъгъла до съдомиялната машина и забеляза, че Кристиане си е написала името на пода с разкривени букви.

Най-сетне се бяха установили, помисли си тя. Това вече е техният дом.

— Най-лошото — продължи тя, въртейки несъзнателно една лъвска глава, заобиколена от гумени пръстени, предназначени за бебета, на които им никнат зъбки — би било убиец без мотив.

Издиша дълбоко, остави играчката настрана и си свали очилата. Докато ги триеше с края на ризата си, насочи късоглед поглед към Ингвар и повтори:

— Най-труден за залавяне е убиецът без мотив. Опитен, интелигентен убиец без помен от причина да желае зло на жертвите си. Цялото модерно оперативно разследване в крайна сметка започва с намирането на мотив за престъплението. Възможно е даже сериозно душевноболен убиец да бъде разкрит, защото дори в абсурдния, наглед случаен подбор на жертвите има една или друга форма на скрит модел, свързаност. Когато това липсва, когато няма причина, когато няма връзка и логика — колкото и извратена да е тя — сме поставени пред шах и мат. Такова убийство може да ни прави на глупаци… безкрайно дълго.

Свещта на перваза затрептя по-силно и угасна. Ингер Йохане си сложи очилата, хвана дръжката на прозореца и го затвори напълно.

— Всъщност никога не съм чувала да се говори за такива модели — подхвърли тя. — Искам да си лягам. Още въпроси?

Нямаше.

* * *

Рудолф Фюр чистеше банята.

Часът беше три след полунощ във вторник. Застанал на четири крака, непохватният мъж миеше фугите на плочките по пода. Използваше четка за зъби и амонячна сода. Острата миризма дразнеше носа му. Кашляше, търкаше, псуваше и отмиваше с вода, прекалено гореща за ръцете му. Беше приключил наполовина. Светли рамки — светлосиви фуги на фона на стоманеносиня керамика — обграждаха плочките от мивката чак до тоалетната чиния. Странно как една баня можеше да се изцапа толкова за по-малко от половин година. „Ще мина и стените“, помисли си той и избърса прокапалия си нос. Ще изпразни шкафовете, за да измие чекмеджетата. Дори вътрешността на казанчето ще почисти. Имаше още много време, докато тръгне за работа.

Не можеше да спи.

Сигурно ще изпразни и библиотеката, та да мине книгите една по една с прахосмукачката. Така времето ще се изниже по-бързо.

Разбирайки за смъртта на Вибеке, той изпита физическо, ликуващо облекчение. Това се случи в събота преди обед и продължи дванадесет минути. Когато осъзна парадокса, че Вибеке представлява по-добра застраховка жива, отколкото мъртва, се почувства буквално сразен. Опита се да се надигне от дивана, но коленете му поддадоха. По тялото му се стичаше студена пот. Мислите му се объркаха. Накрая се съвзе под душа, а после нахлузи костюм, подходящ за извънредното заседание на парламентарната група.

Бяха го гледали странно.

Дискретно.

Рудолф Фюр огледа четката за зъби.

Космите почти никакви ги нямаше. Подпря се на колене и започна наслуки да рови в кофата за боклук. Не намираше нищо. Буцата в гърлото му нарастваше. Рязко дръпна едно чекмедже на шкафа в банята и лошо се поряза, докато вадеше неизползвана четка от пластмасовата опаковка. Амонячната миризма беше станала нетърпима. Не намираше лейкопласт.

— Добри съпартийци — беше се усмихнала малко неестествено Вибеке, когато прекалено любопитни журналисти се опитаха да задълбаят в отношенията между тях. — Двамата с Рудолф се сработваме толкова добре.

Опита се да диша по-дълбоко.

Изправи гръб, изпъчи гръд, стегна корема като на плажа миналата година — онова прекрасно лято с чудесно време, когато още нищо не беше решено; когато беше сигурен, че ще стане председател на партията веднага щом титулярят най-после сметне за подходящо да се оттегли.

Въобще не можеше да диша.

Пред очите му играеха червени звезди. Всеки момент щеше да припадне. Залитайки, с ръце, опрени на стената, излезе от банята. В коридора се почувства по-добре. Догади му се, но не повърна. Продължи, клатушкайки се нататък, към стаята, към вратата на терасата. Оказа се заключена. Опита да се успокои, пантите заяждаха, трябваше да ги повдигне малко, ето така. Кръвта чертаеше странни фигури върху перваза. Вратата се отвори.

Леденостуденият въздух го облъхна живително.

Отвори уста и вдъхна дълбоко.

Бяха го гледали толкова странно.

„Впечатляващо“ — сигурно са си мислили. — Странно защо Рудолф Фюр явно е най-пряко засегнат от жестоката смърт на Вибеке Хайнербак.

Кари Мюндал беше най-лошата от всички.

Хората не подозират каква е в действителност. Мислят я за добре възпитана, дребничка, остроумна домакиня.

Е, умна — малко съмнително, но остра — определено.

„В най-добрия случай нищо няма да се случи“, помисли Рудолф Фюр и дълбоко вдиша чистия въздух. Вече по-спокоен, закопча ризата си с леко треперещи ръце. Кръвта постепенно се съсирваше. Внимателно засмука пръста си.

Трябваше да направи по-слаб разтвор с амонячна сода.

В най-добрия случай абсолютно нищо няма да се случи.