Дарлийн Фридет
Шоколадови целувки за Коледа (5)

Пета глава

— Ако си мисли, че ще се появи в града с танцова стъпка и аз веднага ще се хвърля в краката му, значи е луд. — Канди тръшна подноса с бонбони, приличащи на царевични зърна, върху работната маса.

— Какво ти става днес? — Вирджиния се облегна на рамката на отворената врата към пекарната. — Цяла сутрин се държиш откачено. А сега дори си говориш сама.

— Много неща са ми на главата.

— Да не би Колин отново да те е притеснявал?

Канди хвърли един поглед към приятелката си. Дали знаеше за проблема й с банката?

— Не, брат ми няма нищо общо с настроението ми. — Нямаше смисъл да се преструва. Познаваха се от толкова дълго време, че Вирджиния винаги можеше да каже кога Канди лъже. — Заради нашия Дядо Коледа е.

Вирджиния се намръщи.

— Когато дойдох сутринта, каза, че си намерила желаещ за ролята. — Тя влезе в пекарната. — Но не каза кой е той.

— Джаксън си предложи услугите.

— Изисканият мъж, който беше тук снощи, е предложил да носи онези тежки панталони и яркочервено палто върху костюма си „Армани“? Нима наистина мислиш, че ще се хвана на това?

Канди се разсмя и напрежението в раменете й се стопи.

— Добре, не си е предложил сам услугите. Може би използвах и някаква доза убеждаване.

Другата жена повдигна вежди и облегна лактите си върху работната маса, като постави брадичка върху дланта си.

— Човек трябва да е сляп, за да не забележи искрите, които прехвърчаха между вас снощи. Определено имаше някаква неизказана химия във въздуха — и тя се засмя. — Кажи ми. Какво му предложи в замяна?

— С Бернар май имате нужда от една нощ без децата, защото си много далеч от истината. Между нас няма нищо. — Канди хвърли по едно червено, бяло и зелено бонбонче към приятелката си. — Отчаяно се нуждаехме от Дядо Коледа и Джаксън спомена, че ще е в града за няколко дни. Помолих го да поеме ролята като услуга към семейството ми.

— Децата пристигат. — Стив подаде глава иззад касата на вратата. — Кога ще се появи човекът в червено?

— Кажи им, че пътува насам.

Канди стисна мислено палци. Моля те не ме предавай, Джаксън. Не го беше виждала от снощната им среща. Тази сутрин тоалетните й принадлежности бяха акуратно подредени пред вратата й. Надявайки се да избегне въпросите, които без съмнение се въртяха в главата му, дори не си направи труда да измие лицето или зъбите си, преди да тръгне към магазина. Облече се и излезе от хотела, колкото се може по-бързо, след това се освежи в банята на сладкарницата.

— Отричай колкото си искаш. Знам, че между теб и сексапилния господин Фрост става нещо. — Приятелката й се запъти към вратата, където се блъсна в солидна стена.

— Да не би някой да спомена името ми? — Джаксън намигна на изненаданата жена.

— Аз… ъъм… Канди… ние…

— Току-що обяснявах на Вирджиния, че си се съгласил да бъдеш Дядо Коледа. — Канди се притече на помощ на своята заекваща приятелка.

— Да, и аз казах колко щедро е това от ваша страна, особено след като миналата вечер споменахте, че нямате възможност да останете. — Тя завъртя очи по посока на шефката си. — Отивам да помогна на Стив с децата. — Направи реверанс, придържайки краищата на късата си зелена пола на елф.

— Приятелката ти наистина е сладка. — Джаксън се усмихна, докато Вирджиния подскачаше надолу по пътеката в червените си островърхи ботушки.

— Тя е забранена зона. — Канди отиде до шкафа и свали от закачалката затворена с цип торба за дрехи.

— Не ревнувай. Приятелката ти не ме интересува. Имам очи единствено за красивия елф, който е застанал точно пред мен. Който, това го знам със сигурност, е абсолютно зашеметяващ и без никакви дрехи. — Джаксън се ухили широко, а очите му бяха пълни с толкова много страст, че покритите с шоколад череши върху поставката за охлаждане едва не се разтопиха.

Ама че наглост!

— Закъсня! — Канди му тикна калъфа. — Това е костюмът ти.

Мъжът отстъпи крачка назад.

— Чакай, наистина ли си мислиш, че ще мина през всичко това?

— Ако някога искаш да бъдеш отново неженен, ще вземеш тази торба и ще се преоблечеш в тоалетната… сега! — Децата чакаха, а и от липсата на сън не беше в настроение да спори.

Той остана неподвижен за няколко секунди и тогава, без никакво предупреждение, затвори вратата зад себе си. Грабна калъфа от ръцете й и го хвърли върху работната й маса.

Канди затаи дъх.

Очите му горяха от копнеж. Гръдният му кош се разшири, като че ли се опитваше да контролира дишането си.

Всеки нерв в тялото й трептеше в очакване. Гласът в главата й казваше да бяга, но въпреки това краката й стояха като заковани върху пода. Чакаше… надявайки се Джаксън да я придърпа в прегръдките си.

Смехът на децата отекна откъм магазина и прекъсна мислите й.

— Двамата с теб трябва да си изясним някои неща, които са доста неясни в главата ми, но очевидно, първо имам да свърша една работа. — Измъкна се от палтото си и отвори ципа на калъфа.

— Можеш да се преоблечеш… — Канди спря. Никакъв ли срам нямаше? Джаксън издърпа синята риза с дълги ръкави през главата си и свали черните си панталони. Застана пред нея само по черна тениска и подхождащи й по цвят боксерки.

Бузите на младата жена пламнаха, но не можеше да откъсне поглед. Той беше красив, дори повече отколкото си спомняше. Тънката тениска беше плътно прилепнала към широкия му гръден кош. Краката му бяха дълги и мускулести. Ако Джаксън искаше да я накара да се почувства неудобно, беше успял. Неспособна да отдели очи от него, тя го наблюдаваше как обува червените панталони и плъзва ръцете си в палтото. Прикрепи натъпканата в торба възглавница, изпълняваща ролята на корем, и се започна неумело да закопчава копчетата по ръба от изкуствена кожа.

Панталоните му бяха къси, но не чак толкова, че ботушите да не ги прикрият. Палтото прилягаше плътно върху широките му рамене, а панталоните бяха приятно прилепнали към задника му. Канди пое дълбоко дъх и му подаде перуката и пухкавата бяла брада. Джаксън завъртя очи, докато слагаше фалшивата коса и довърши дегизировката си, като надяна падащата надолу червена шапка.

— Как изглеждам?

Със сигурност щеше да спечели децата, но някакво странно чувство присви стомаха й, когато си представи малчуганите, борещи се с майките си кой да седне пръв в скута на Дядо Коледа.

— Точно като веселия стар Свети Ник^[1] — отвърна тя. Но много по-секси!

Джаксън потри облечените си в ръкавици ръце.

— Не се притеснявай. — Канди изчетка мъха от раменете му. — Ще се справиш. Знаеш как да очароваш хората, така че това не ти е проблем. Питай ги какво искат за Коледа, но не им обещавай, че ще им го донесеш. Болшинството хора в града изпитват затруднения, откакто ски лифтът затвори. Нямам желание родителите да ме гледат накриво, когато вървя из града.

— Без обещания. Разбрано.

— След това им дай по едно лакомство от тази чувал. — Подаде му огромен, червен чувал.

Джаксън надникна вътре и премлясна. Извади украсена торбичка, пълна със захарни бастунчета, пръчици и листенца имел, както и бонбонки, приличащи на царевични зрънца.

Канди го плесна през пръстите.

— Това е за децата. Вирджиния, елфът, ще занимава всички, които чакат на опашка, а Стив, еленът, ще прави снимки.

— А с какво ще е зает този малък елф тук? — Той подръпна червената й велурена пола.

— Да пълни родителските стомаси с фъдж.

— Няма ли да е по-забавно, ако ти си Госпожа Коледа?

— Спри да говориш. — Канди го завъртя към вратата. — Слагай ръцете си върху този твой корем и кажи възможно най-доброто Хо-хо-хо!, което можеш.

Докато отваряше вратата, очите на Джаксън се разшириха и бузите му изгубиха цвета си.

— Канди, не мога…

Тя го блъсна напред по пътеката, преди да има шанс да се втурне към предната врата.

— Момичета и момчета, вижте кой пристигна току-що.

Бурните радостни възгласи и високите писъци почти го оглушиха. Джаксън с труд преглътна буцата в гърлото си.

— Хо-хо-хо — прошепна Канди зад него.

Той й хвърли бърз поглед през рамото си.

— Какво?

Тя кимна към дългата опашка от деца.

— Хо-хо-хо — пресипнало каза Джаксън.

Младата жена го мушна с пръст в гърба.

— Хо-хо-хо! — повтори той с много повече ентусиазъм и децата отново закрещяха.

Сладкият елф стоеше до шумните малчугани, а не чак толкова сладкия елен посочи един огромен червен стол. Гирлянди и коледни играчки висяха, увити около низ от лампички, а ароматът на пресни шишарки изпълни ноздрите му. Изключително празнична сцена.

Джаксън седна на кадифеното кресло. Капчици пот се изтърколиха надолу по слепоочията му, а брадичката и бузите го сърбяха от изкуствената брада. Стисна ръкохватките на стола. Студена тръпка се спусна по гръбнака му. Когато Канди се обърна, за да се върне в пекарната, той поклати глава, надявайки се да разбере безмълвната му молба. Тя отпрати другия елф с махване на ръка и зае мястото на Вирджиния близо до опашката.

Стив беше застанал зад фотоапарата и Канди преведе първото дете през бариерата от червено въже. Малко момиченце с руси къдрици застана пред него, поставило ръка на хълбока си.

Джаксън му се усмихна.

— Как се казваш?

То се начумери насреща му. Беше грешка да приеме тази роля.

— Дядо Коледа — прошепна Канди, нервно потупвайки с пръсти краката си.

Джаксън провери панталоните си, очаквайки да види, че са се скъсали или че има потни петна по тях. Нищо! Отново погледна към Канди, която сочеше към малкото момиченце. Устните на детето бяха здраво стиснати. Очевидно не беше много щастлива от поведението му.

Помощ! Сви рамене и отново насочи вниманието си към Канди. Какво не правеше както трябва?

Младата жена завъртя очи и пристъпи напред.

— Дядо Коледа, това е Минди. — Повдигна малкото момиченце и го постави в скута му.

— О, точно така! — Джаксън широко се усмихна на детето. — Извинявам се. Днес Дядо Коледа е малко бавен.

— Няма нищо, Дядо Коледа. Канди ни каза, че не си се чувствал добре. Когато съм болна, аз също се чувствам уморена. — Минди се размърда върху коляното му.

Канди му намигна окуражително след трудното начало.

Минди бърбореше за това, което искаше за Коледа, и Джаксън се настани по-удобно на стола. Всеки път, когато хвърлеше поглед към редицата от чакащи деца, Канди му се усмихваше мило.

Децата идваха и си отиваха. Болшинството сядаха в скута му, но няколко бяха прекалено притеснени и избраха да застанат прави до крака му. Еленът правеше снимка след снимка, докато Джаксън не започна да си мисли, че едва ли ще може да вижда отвъд дребната точка от заслепяваща светлина.

За негова изненада, в гърдите му се настани тъга, когато опашката намаля. Джаксън слагаше писмо след писмо в торбата си, опитвайки се да запомни различните коледни желания. Даваше лакомствата и пожелаваше на всеки весели празници. Кой можеше да предположи, че два часа щяха да се изнижат толкова бързо?

До момента, в който последното дете се настани в скута му, вече беше усъвършенствал своето Хо-хо-хо! Името й беше Кларис, каза му тя, и беше на пет. Поколеба се, преди да заговори отново, хапейки долната си устна и избягвайки да го погледне в очите. Джаксън й подсказа някои от играчките, които другите деца бяха поискали, въпреки че не беше чувал никога преди това за тях. Когато малкото момиченце отново проговори, желанието й го хвана напълно неподготвен.

— Искам си татко — каза тя.

Джаксън я изгледа косо.

— Искаш да ти донеса татко за Коледа?

— Не, глупав Дядо Коледа! — Кларис спря да дъвче устната си, за да се усмихне. — Искам си моят татко. Той е зает с работата си и не може да си идва у дома, за да ме завие. — Тя се наведе по-близо към него и прошепна: — Мама не може да пее като татко. Той издава много смешни звуци.

— Аз… ъъм… — Джаксън хвърли поглед към Канди, която си приказваше с висока, тъмнокоса жена. В очите й се четеше същата тъга, като в тези на момиченцето. Провален брак? Какво, за Бога, можеше да каже? — Сигурен съм, че баща ти скоро ще ви посети.

Кларис се намръщи.

— Татко трябваше да си намери още една работа, защото нямаше достатъчно коли. Сега се прибира у дома късно. Мама е тъжна и плаче много. — Сълзи напълниха красивите й зелени очи. — Ако донесеш на татко малко коли, той ще може да се прибира у дома както преди.

Джаксън не можеше да я разбере напълно, освен че баща й очевидно работеше на две места и се прибираше късно у дома. Не знаеше какво да каже. Трябваше ли да излъже и да й разбие сърцето? Или да й каже истината и така да й разбие сърцето?

— Ще направя всичко възможно. — Насили се да се усмихне.

Кларис го прегърна и побърза да се присъедини към майка си.

Когато Джаксън стана от стола си, Стив го потупа по гърба:

— Децата те харесаха страшно много.

— Предполагам. — Въздъхна тежко, докато малката сладурана отиваше към вратата. Тя се обърна и размърда пръстчета си. Махна й в отговор.

— Видя ли, казах ти, че децата не хапят. — Канди му се усмихна широко. — Беше страхотен. Освен това, аз си знаех, че така ще стане.

— Това ми липсваше — отвърна й младият мъж. — Винаги си имала вяра в мен много повече, отколкото всеки друг. — Хвана бузите й в дланите си и леко я целуна по устните. Червеното въже се изплъзна от ръцете на Канди. Очите на Стив едва не изскочиха от орбитите си. Джаксън й намигна: — Малко съм уморен. Ще имаш ли нещо против, ако изчезна за известно време?

— Ъъм… разбира се, че не. Работата на Дядо Коледа приключи за днес. — Отговорът на младата жена дойде като шепот.

— Страхотно. — Той нежно стисна ръката й. — Беше ми приятно да работя с теб, Стив. — Потупа елена по гърба. — Утре по същото време?

Прехвърли чувала на Дядо Коледа през рамо и се отправи към пекарната. Обърна се и погледна посетителите, които все още се мотаеха из магазина. Всички бяха усмихнати, но очите им казваха друго, точно като на Кларис и майка й. Джаксън усещаше огромна тежест в гърдите си — знаеше, че семейството на малкото момиченце не беше единственото, което страдаше заради тежката икономическа криза.