Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Sweet Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 31 гласа)
Форматиране
in82qh (2018)

На дъщеря ми Кристин, която обича Коледа, толкова колкото майка си.

Това е за теб, малката ми!

Първа глава

— Тази година Дядо Коледа няма да дойде?

Висок глас отекна в ушите на Канди. Тя се взря в малкото момиченце, което стискаше крачолите на панталоните си, а сълзите се спускаха по порозовелите му бузки.

Викът на Минди Хупър привлече вниманието на останалите деца, намиращи се в „Шоколадовите вкусотии на Кейн“. Всички бяха вперили поглед в Канди, очите им се навлажняваха, долните им устнички потреперваха. Единственото изключение беше Ралфи, който звучно смучеше шоколадова близалка с вид на Дядо Коледа.

Канди застана на едно коляно, за да може очите й да са на нивото на тези на Минди. Избърса сълзите от бузките на малкото момиченце и прибра една руса къдрица зад ухото й.

— Разбира се, че Дядо Коледа ще дойде.

— Но Вирджиния каза, че е болен и не може да дойде. Чух я!

Младата жена насочи обвинителен поглед към служителката.

— Съжалявам — промълви виновницата.

Погледът на Канди мина покрай щендера с фъдж. Майката на Минди беше в предната част на магазина, оглеждайки таблата с шоколадови сладки за дегустация. Госпожа Хупър мушна една карамелена топка в устата си и се обърна към групата деца, които се бяха събрали близо до щанда, около собственичката и Вирджиния.

Канди вдигна ръка, след което посочи към децата, надявайки се да я накара да разбере, че държи ситуацията под контрол. После се усмихна на момиченцето:

— Наистина е така, миличка. Дядо Коледа не се чувства много добре днес, но утре ще бъде тук.

Минди я изгледа косо:

— Няма да идва днес?

— Страхувам се, че не.

— Но защо? — проплака детето.

— Не се чувства много добре. Дядо Коледа ще си почине хубаво днес и обеща утре да е тук.

Подсмърчанията и хленченията спряха. Канди събра децата и ги поведе обратно към мястото за четене на приказки.

Стив се облегна на облечения с червен велур стол, като в едната си ръка държеше поднос с кутийки сок, а в другата — книжка с приказки.

— Кой иска да чуе за двете смели мишки, които не се изплашили от снежната буря и се прибрали навреме у дома за Коледа?

Децата нададоха радостни възгласи и се настаниха на постелките около огромния стол, вдигайки главици в очакване.

Канди вдигна палец в знак на одобрение, преди да се върне до щанда.

— По дяволите, разминахме се на косъм — прошепна тя на Вирджиния и се усмихна на майките, които бяха седнали в другата част на помещението.

„Часът на приказките“ винаги протичаше по един и същ начин. Всеки ден майките пристигаха с децата си в единадесет, отпочиваха с чаша кафе за сметка на заведението, и се наслаждаваха на лакомствата от подноса с безплатни сладки. Канди не беше сигурна дали жените идват повече заради удоволствието на децата си, или заради своето собствено. Цял час можеха да си споделят съвети за изработка на кувертюри или да обсъждат последните клюки.

— Съжалявам — каза Вирджиния. — Нямах представа, че Минди стои зад нас.

— Този път имахме късмет. Нека бъдем по-внимателни за в бъдеще. — Младата жена провери касовите бележки от сутрешните продажби.

— Ъъм… каза им, че дядо Коледа ще бъде тук утре.

— Направих го, нали? — Канди направи гримаса.

Андрю Хейли, приятел-наклонена черта-гадже, изпълняваше ролята на Дядо Коледа през последните четири години, заемайки мястото след пенсионирането на баща й. Но Андрю беше позвънил по-рано през деня, едва прошепвайки извиненията си. Тежка форма на ларингит щеше да му попречи да изпълнява задълженията си през следващите няколко дни.

— Какво ще правим в такъв случай? Кой друг може да извикаме? — Вирджиния барабанеше с нокти по щанда.

— Не знам. — Канди поклати глава. Персоналът в закусвалнята на Андрю винаги го покриваше, когато трябваше да излезе за няколко часа, за да изиграе ролята на Дядо Коледа. — Не мога да помоля никой друг от града да жертва следобедите си за цяла седмица. Имат си свои собствени задължения.

— Ами Стив? Той с удоволствие ще изпълни ролята.

— Децата веднага ще го познаят. — Една шоколадовокафява къдрица се беше измъкнала от хванатата на опашка коса на Канди и тя затъкна непокорния кичур зад ухото си. — Този град е преживял прекалено много беди. Няма да позволя децата да останат и без Дядо Коледа. — Мина покрай Вирджиния към пекарната, след което спря и погледна приятелката си през рамо. — Дядо Коледа ще бъде тук утре — прошепна тя. — Дори ако се наложи самата аз да облека този проклет костюм.

Затвори вратата след себе си и извади шоколадово-карамелените бонбони и пръчиците-близалки от хладилника. Занесе ги до работния си плот, после се обърна и отвори шкафа с продуктите. Избра торбички с огромни червени точки за карамелените сладки, а за близалките такива с десен от листа на бодлива зеленика[1]. Подредила всичко необходимо на работната си маса, Канди си сложи гумените ръкавици и се зае с опаковането на лакомствата.

Коледата беше най-натовареният празник за „Шоколадовите вкусотии на Кейн“ и тази година печалбата трябваше да бъде най-високата, достигана досега. Ако продажбите продължаваха да намаляват, липсата на Дядо Коледа нямаше да бъде единственият й проблем. Вече беше прекарала цялата сутрин в разговори… не, в пререкания с банката за възможните решения.

Канди залепи връзките на близалките и ги постави на рафта заедно с останалите опаковани бонбони. Сложи в кутия шоколадовата торта, която госпожа Потър беше поръчала, и украси буркана, пълен с шоколадови претцели[2], за господин Марли. Следваща задача: да нареже приготвения от предната вечер фъдж, започвайки от този с ядки и маршмелоу, както и с ваниления с ядки.

Всяка сутрин ставаше в шест часа, за да помогне на Вайълет и Сам Райт да приготвят закуската в „Редфорд Фолс Ин“. Като тийнейджърка, между часовете в училище, Канди помагаше в хотела почти толкова, колкото и в магазина за шоколадови изделия. Вайълет и Сам бяха станали нещо като чичо и леля за нея и брат й Колин.

Когато приготвеха закуската, почистваше някоя и друга стая, преди да тръгне за магазина, за да опакова сладкишите, които беше изпекла предишната вечер. По време на обедната почивка на Вирджиния, Канди заемаше мястото й на касата и дозареждаше рафтовете. Ако й останеше време преди вечерята, обикновено приготвяше още няколко сладкиша, преди да затвори, след което отиваше отново в хотела да помогне с храната. За жалост, този сезон там бяха отседнали само две двойки, което поне позволяваше на Канди да се връща в магазина, преди да е станало много късно.

Вечер приготвяше фондан, торти, близалки, какаови топчици, шоколадови трюфели и каквито и да било други изделия, от които имаше нужда в магазина. Когато извадеше една тава от огромната фурна, поставяше следващата. И докато изпечените се изстудяваха, Канди декорираше първата партида шоколадови лакомства със захарни пръчици, ароматизирана глазура или пудра захар. Обикновено вечер работеше до късно, не се връщаше в хотела, преди да е минало единадесет часа или дори полунощ, ако се подготвяше за някой празник.

Покрай пазаруването на продукти за магазина и документацията рядко намираше време, което можеше да отдели за себе си. Но тя обичаше работата си и не би променила нищо.

Ръководеше семейния бизнес откакто баща й се оттегли преди четири години. Всяка вечер той печеше сладките в малката им кухня, и когато Канди се прибереше у дома от хотела, му помагаше да добавя съставките, разбърква, вади топлите тави от фурната или да декорира творенията им. През годините бе споделил с нея всичките си рецепти и я научи на всичките си тайни. А с течение на времето, Канди им придаде свой собствен стил.

Преди три години, когато бижутерийният магазин до тях затвори, Канди видя открилата се възможност. Край на печенето в малката кухня на родителите й. Голяма част от спестяванията отидоха за закупуването на имота и за наемането на строителна бригада, която да направи свързващ ги вход и професионална пекарна.

Бизнесът вървеше добре, особено през зимата, докато работеше ски лифтът. Но когато в големия град се появиха огромните молове, близките градчета пострадаха. Редфорд Фолс не беше изключение. Първо обяви банкрут ски лифтът, скоро след това го последваха още няколко дребни бизнеса. Туризмът тръгна главоломно надолу. Все повече и повече хора изоставяха чара и спокойствието на малкия град заради глъчката и развлеченията в големия. Населението на Редфорд Фолс намаля. Децата го напускаха веднага щом завършеха гимназия, за да търсят късмета си някъде другаде.

В началото Канди работеше в магазина сама, но печенето, докато обслужва клиентите на щанда, доведе до много изгорени шоколадови бисквити. Не особено привлекателен аромат за клиентите. Нае Вирджиния, а след това, след като намери начин да си подсигури надежден поток от постоянни посетители, нае и Стив. Планът й проработи. Децата си тръгваха след „Часът на приказките“ с торбички безплатни лакомства, но не преди майките им да са си купили любимия подбор от сладки от подноса за дегустация.

Канди знаеше, че е късметлийка. Служителите й работеха много повече, отколкото се очакваше от тях. Докато тя тичаше напред-назад между магазина и хотела, те идваха рано на работа, рядко си вземаха почивка и оставаха до късно и всичко това без някога да се е налагало да ги моли. Вирджиния се грижеше за клиентите и стоеше на щанда, докато Стийв зареждаше рафтовете, помагаше с опаковането и отговаряше за „Часът на приказките“.

Нещата вървяха добре с месеци, докато братът на Канди, който също така беше и банковият управител, започна внимателно да я предупреждава. С два имота с ипотеки и продажби по-ниски от всякога, предупрежденията на Колин скоро се превърнаха в изисквания. Съветът му тази сутрин? Да уволни Стив и да намали часовете на Вирджиния наполовина. Не можеше да им причини това. Момчето се беше върнало от големия град, за да се грижи за боледуващата си баба, а съпругът на Вирджиния беше съкратен от работата си като строител. С две деца, за които да се грижат, те имаха нужда от пълния размер на нейното възнаграждение. Колин да върви по дяволите с предложението си да се отърве от работниците си!

Канди спря да реже фондана и се облегна на лакти върху масата, хващайки главата си в ръце. Намаляването на персонала не беше опция. Но какво щеше да стане, ако нямаше друг избор? Сърцето й натежа в гърдите. Ако само успееше да спечели достатъчно, за да покрие зимните разходи, коледните продажби можеше да й помогнат да преодолее от най-лошото. А след това какво?

Канди се изправи, въздъхна и взе ножа. Имаше достатъчно време да се тревожи за това след празниците. Точно сега трябваше да намери Дядо Коледа.

 

 

Стомахът на Джаксън се беше свил на топка. Не страдаше от безпокойство, тогава какво бе предизвикало тази студена пот? Караше взетата под наем кола по наскоро почистената магистрала, накланяйки глава наляво-надясно, за да намали напрежението във врата си. Излезе от магистралата, завивайки по отбивката, водеща към Редфорд Фолс, и стомахът му се разбунтува отново. По дяволите, какво ми става?

За него, седмицата преди Коледа обикновено означаваше топъл климат, празнуване с приятели, сърфиране по вълните и излежаване край някой басейн, заобиколен от красиви жени. Последната му бизнес сделка щеше да му донесе милиони. Толкова много, че би трябвало да си прекарва така, както никога досега. Но вместо това, той шофираше през снежната буря на път за малък град в горските пущинаци в средата на нищото.

Бяха изминали седем години откакто видя Редфорд Фолс за последен път. Скара се с баща си и оттогава не си говореха. Нито пък поддържаше връзка с по-малкия си брат, който вече имаше съпруга и три деца: петгодишна племенница и тригодишни близнаци, с които Джаксън трябваше тепърва да се запознае. Единствената му връзка със семейството беше майка му, но и техните празни разговори бяха малко на брой и много редки.

Да се изправи пред тях след всичките тези години беше стресиращо, въпреки че Джаксън копнееше да го посрещнат с отворени обятия. Не беше ли това начинът, по който трябваше да се държат семействата? Да прощават и забравят? Ами ако не го направеха? Много добре се справяше и сам през последните седем години. Ако не го посрещнеха добре у дома, щеше да се обърне и да напусне града толкова бързо, колкото и първия път.

Но най-смешното беше, че цялото това пътуване обратно към Редфорд Фолс нямаше нищо общо със семейната драма. Не, семейството му не беше причина за негово завръщане. Тя беше!

Стисна здраво волана, докато кокалчетата му побеляха. Мускулите във врата му бяха опънати до скъсване. Всяка разумна част от него му казваше да обърне колата и да се качи на онзи полет за рая. Винаги можеше да се върне през пролетта, когато времето не беше толкова ужасно студено и депресиращо. Затвори за миг очи, обмисляйки тази възможност. Секунда по-късно ги отвори, но беше прекалено късно, когато някакъв заек изскочи на покрития със сняг път точно пред него. Джаксън завъртя волана надясно, после наляво и обратно надясно преди предната част на колата да се удари в натрупания отстрани сняг. По дяволите! Дръпна лоста и изключи от скорост, докато виновникът спря, за да погледне към колата, след което заподскача към гората. Ако не беше с всичкия си, можеше да се закълне, че заекът току-що му се бе ухилил насреща. Ама че работа!

Удари с юмрук по таблото. Девет месеца подготвя тази сделка. Сделка, която щеше да му изкара повече пари, отколкото някога можеше да си представи. Сега всичко беше поставено на карта, заради една жена и някакъв си лист хартия.

Плъзна ръка в горния джоб на палтото си, извади документа и го разгърна върху таблото. Думите изглеждаха истински, а и адвокатът му беше потвърдил автентичността им.

Чистачките се движеха напред-назад, размазвайки ивици от влага и почиствайки белите снежинки от предното стъкло. Вдигна глава и огледа скритата под снега местност. Ако не се раздвижеше, скоро щеше да го затрупа. Джаксън превключи на задна, пожела си гумите да не забуксуват и когато те се задвижиха, се усмихна. Измъкна колата от снега и се върна на шосето, и за да е сигурен, провери два пъти, че пакостникът вече не е там. Този проклет заек беше изключително неприятен, но не чак толкова, колкото завръщането му у дома. Мушна документа обратно в джоба си. Шофирането щеше да изисква пълното му внимание. Стресът и тревогата, които изтощаваха мускулите и мислите му, много скоро щяха да изчезнат.

Двадесет минути по-късно, Джаксън паркира седана в едно ъглово парково място пред магазина за шоколад. Табела от орехово дърво във формата на шоколад, висеше над вратата. Той вдигна яката на палтото си и стъпи на тротоара. Снегът беше спрял, но северният вятър брулеше голото му лице. Джаксън сгуши брадичката си още по-дълбоко в яката и пъхна ръце в джобовете си.

Точно когато влизаше, някаква жена с дълга до раменете с руса коса, обърна табелата на витрината.

— Затваряме, но няма проблем да разгледате и ако си харесате нещо, само ми кажете.

Определено видя нещо, което му хареса. Като в мъгла, в съзнанието му изникна картина на жената, облечена оскъдно, да лежи на плажа. Обаче златната халка на пръста й бързо прогони блуждаещите му мисли. Значи е омъжена. Но това не означаваше, че не може да пофлиртува.

— Благодаря ви. — Измери я с поглед от главата до петите. — Всъщност търся Кандис Кейн. Ако не ме лъже паметта, тя едва ли не живееше тук.

Сладураната се изчерви:

— Тя е в пекарната. Ще я доведа.

Джаксън се усмихна, докато гледаше полюляващия й се ханш, когато тръгна към някакво помещение надолу по пътеката. Почисти снега от раменете си и свали яката на палтото си.

Блондинката се завърна, водейки висока слаба жена. Тя избърса дланите си от някаква кафеникава субстанция в престилка на червено и зелено каре. Усмивката й изчезна в секундата, в която погледът й попадна върху него.

Джаксън отстъпи назад. Това не беше момичето, което си спомняше. Онова момиче имаше къса, гарвановочерна коса и носеше огромни очила, които се свличаха надолу по носа му. Съвсем обикновено беше най-добрият начин да я опишеш. Това тук… тази жена, която стоеше пред него, изобщо не приличаше на онова грозно патенце. Той попиваше шоколадовокафявата коса, кобалтовосините очи, правилния нос и сочните розови устни. Мръсната престилка, завързана плътно около тънката й талия, подчертаваше вдлъбнатината между твърдите й, сметанови гърди и дългите крака, които сякаш нямаха край.

Гледката го остави без дъх.

Топката в стомаха му се сви още повече. Джаксън заекна и се задави.

— Кандис Кейн!?

— Е, и ако това не е Джаксън Фрост! — Изгледа го от главата до петите, положила ръка върху хълбока си. — Какво, за бога, те води обратно у дома?

Бележки

[1] Бодливата зеленика е свещено дърво в християнската култура. Асоциира се с Рождество и с Разпятието на Христа. В древния Рим е било посветено на Сатурн и е било символ на здравето и щастието. Вероятно заради това е избран от първите християнски общини за украшение на Рождественските празници. И до ден-днешен е един от основните символи на Рождество. В западните култури се използва широко по време на зимните празници за украса на помещенията и празничната трапеза, както и като материал за изработване на коледни венчета. От него се правят коледни украси, венчета за стени или за празничната коледна трапеза. С него дори украсяват коледните сладкиши, изпечени в специални форми. — Б.пр.

[2] Претцел е тип печен хляб, приготвен от тесто, лесно разпознаваем заради интересната си форма на възел. Претцелите са познати в цяла Европа. Традиционно се счита, че рецептата произхожда от Германия. Характерното е поръсването на повърхността с едра сол, но е възможно да се добавят и различни видове сол, захар, семена или ядки. — Б.пр.