Уилям Пол Йънг
Колибата (2) (Там, където можем да срещнем Бог…)

1.
Сливане на пътища

В средата на живота два пътя имаше пред мен —

чух един мъдрец да казва,

— поех по неотъпкания

и това беляза всяка моя нощ и всеки ден.

Лари Норман (С извинения към Робърт Фрост)

Март отприщи дъждовни порои след необичайно сухата зима. После се спусна студен фронт от Канада и в Пролома^[1], откъм Източен Орегон, дълго бучаха вихрени ветрове. Въпреки че пролетта щеше да настъпи всеки момент, богът на зимата не бе готов да отстъпи властта си без съпротива. Нова снежна пелена се белееше горе по Каскадните планини^[2], а дъждът замръзваше още при допира със скованата от студ земя — достатъчна причина Мак да се сгуши у дома с книга и чаша ябълково вино и да се наслаждава на топлината на припукващия огън.

Но вместо това, той прекара по-голямата част от предобеда в работа. Седнал удобно в кабинета си, по долнище на пижама и тениска, провеждаше обичайните телефонни разговори с клиенти, главно от източното крайбрежие. Често оставяше слушалката, заслушваше се в барабаненето на кристалните дъждовни капки по перваза на прозореца и гледаше как всичко навън бавно се обвива в дебел слой лед. Дъждът неумолимо превръщаше собствения му дом в леден затвор, но това му харесваше.

Има нещо радостно в бурите — те прекъсват порочния кръг на рутината. Снегът или поледицата могат отведнъж да ви избавят от всичките очаквания, преследването на цели и тиранията на уговорените срещи и графиците. За разлика от болестта, природната стихия е по-скоро колективно, отколкото индивидуално преживяване. Човек почти може да чуе всеобщата въздишка на облекчение на близкия град и околностите му, където природата се е намесила, за да даде отдих на уморените човешки същества, изнемогващи от работа. В този момент всички засегнати се обединяват от едно оправдание и в сърцето им се прокрадва неочаквано задоволство. Няма да бъдат нужни извинения за отмяната на срещите. Всеки разбира и споделя това общо оправдание и внезапното освобождаване от натиска за все по-голяма продуктивност носи радост.

Разбира се, бурите нанасят вреди на бизнеса и докато някои компании успяват да припечелят нещо благодарение на извънредните обстоятелства, други губят значителни приходи — което означава, че има и хора, които не виждат нищо радостно във временната промишлена парализа. Но те не могат да винят никого за спирането на производството или за това, че не успяват да стигнат до работното си място. В такива моменти, просто защото капчиците дъжд замръзват при допира си със скованата от студ земя, човек има възможността да се почувства господар на своя свят, макар това да продължава само ден или два.

При такива условия и най-баналните дейности се превръщат в истински приключения и често се изживяват с по-ясно съзнание. Късно следобед Мак се облече дебело и излезе навън, решен да се пребори със стотината метра по алеята до пощенската кутия. Ледът щеше да превърне тази проста ежедневна задача в героично предизвикателство към стихиите, но той бе готов да се изправи срещу суровата мощ на природата и дръзко да се изсмее в лицето й. Това, че нямаше кой да забележи и оцени подвига му, нямаше значение — самата мисъл за преживяването го караше вътрешно да се усмихва със задоволство.

Дъждовните капки жилеха бузите и ръцете му като ледени сачми, докато той предпазливо ситнеше по криволичещата алея. Предполагаше, че отстрани прилича на пиян моряк, който се клатушка към следващата кръчма. Но по време на ледена буря човек не може да крачи с достойнство и непоколебима увереност. Стихията само това чакаше, за да му изиграе лоша шега. И все пак Мак се озова на земята два пъти, преди най-сетне да прегърне пощенската кутия като скъп приятел, когото се радваше да види след дълго отсъствие.

Придържайки се за нея, се озърна, за да се наслади на красотата на заобикалящия го свят, облян в кристални отблясъци. Всичко отразяваше светлината на късния следобед и сияеше. Дърветата в земите на съседа сякаш бяха забулени в мрежести воали и всяко от тях се открояваше на фона на небето, неповторимо и същевременно в хармонична композиция с другите. За един кратък миг бляскавата прелест на света повдигна бремето на Безутешната тъга от плещите на Мак.

Отне му почти минута да разчупи леда, запечатал вратичката на пощенската кутия. Наградата за усилията му бе един-единствен плик с първото му име, напечатано на него. Нямаше марка, нито клеймо, нито адрес на подателя. Обзет от любопитство, той откъсна края на плика, което не бе никак лека задача за вкочанените му от студа пръсти. Застана с гръб към пронизващия вятър и успя да извади и разгъне малък правоъгълен лист. Печатният текст на него гласеше следното:

Макензи,

Мина доста време. Липсваш ми.

Ако искаш да се видим, ще бъда в колибата следващия уикенд.

Татко

Мак се вцепени и в него се надигна гадене, което бързо премина в гняв. Съзнателно избягваше да мисли за колибата, а когато случайно се сетеше за нея, мислите не бяха никак приятни. Ако някой беше решил да си направи жестока шега с него, наистина бе надминал себе си. А подписът Татко в края правеше нещата още по-ужасни.

— Идиот! — промърмори той, мислейки за пощальона Тони — много приветлив италианец с голямо сърце, но не особено тактичен. Защо му беше дори да оставя в пощата подобно глупаво писмо? Че и без марка? Мак ядосано пъхна плика и бележката в джоба на палтото си и се обърна, готов да поеме по хлъзгавия път обратно към къщата. Силните пориви на вятъра, които го бяха забавили преди, сега съкратиха времето за прекосяване на малкия ледник, който не спираше да расте под краката му.

Справяше се доста добре до момента, в който стигна до един участък от алеята, който леко се спускаше надолу и правеше извивка вляво. Без да иска, ускори ход, защото подметките на обувките му нямаха никакво сцепление и се хлъзгаха по нанадолнището — чувстваше се като патица, която се опитва да кацне на повърхността на заледено езеро. Размахвайки ръце в отчаян опит да запази равновесие, Мак залитна към единственото голямо дърво край алеята, чиито клони бе подкастрил само преди няколко месеца. Сега то се изправи пред него, полуголо, сякаш нетърпеливо да го посрещне и да го възнагради със своето малко възмездие. За част от секундата Мак реши да постъпи като страхливец и съзнателно да падне, позволявайки на краката си да се отделят от земята — нещо, което те съвсем естествено сториха. По-добре бе да натърти задника си, отколкото да вади трески от лицето си.

Но приливът на адреналин го бе накарал да направи твърде отривисто движение, вследствие на което Мак като на забавен каданс видя краката си да се издигат пред него, сякаш хванати от примка в джунглата. Приземи се болезнено — удари силно тила си — а после се плъзна по леда и се спря в ствола на заскреженото дърво, което сякаш се надвеси над него, проблясвайки със злорадство, примесено с неприязън и известно разочарование.

За миг го обгърна непрогледен мрак. Остана да лежи зашеметен, гледаше в небето и примигваше, докато леденият дъжд бързо охлаждаше пламналото му лице. За миг усети странна топлина и спокойствие, сякаш ударът беше изкарал и гнева заедно с въздуха му.

— Е, кой е идиотът сега? — промърмори той на себе си, надявайки се никой да не го е видял.

Студът бързо проникваше през палтото и пуловера му и Мак знаеше, че ледът, който се топеше от топлината на тялото му и веднага след това замръзваше под него, скоро щеше да му причини сериозни проблеми. Пъшкайки като старец, той успя да се обърне и да застане на колене и лакти. Едва сега видя червената диря, която беше оставил от мястото на падането до там, където се намираше. Сякаш събудена от внезапното осъзнаване, че се е наранил, тъпа пулсираща болка пропълзя по тила му. Инстинктивно посегна към раната и по ръката му остана кръв.

Хапещият лед и острите връхчета на дребния чакъл по алеята му причиняваха болка, но Мак успя с пълзене и чести подхлъзвания да стигне до равен участък. С голямо усилие най-сетне се изправи несигурно и сантиметър по сантиметър измина останалото разстояние до къщата, борейки се с леда и гравитацията.

Щом влезе в преддверието, Мак започна методично да съблича няколкото ката дрехи с полуизмръзналите си пръсти, които дотам бяха изгубили гъвкавостта и ловкостта си, че ги усещаше като дървени. Реши да остави дрехите, прогизнали и изцапани с кръв, на пода в антрето и измъчван от болка, влезе в банята да се погрижи за главата си. Безспорно заледената алея го бе победила. От дълбоката рана на тила бликаше кръв, а в кожата около нея имаше забити малки камъчета. Вече се бе образувала голяма цицина, която се подаваше като гърбат кит сред вълните на оредяващата му коса.

Трудно бе да се закърпи, гледайки отражението на тила си в малко джобно огледало, докато стоеше с гръб към огледалото в банята. След няколко безполезни опита се предаде, стигнал до извода, че не ще успее да улучи вярната посока с ръцете си, защото не можа да установи кое от двете огледала го лъже. Зарови треперещи пръсти в напоената с кръв коса, опипа около раната и успя да отстрани по-едрите камъчета, но по едно време болката стана твърде силна. Грабна някакъв мехлем от комплекта за първа помощ, намаза раната, доколкото можа, сложи отгоре й марля и уви около главата си кърпа. Погледна се в огледалото и му хрумна, че изглежда като грубоват моряк от романа „Моби Дик“. Тази мисъл го разсмя, но в следващия момент се присви от болка.

Когато Нан се прибереше, щеше да получи истински медицински грижи; това бе едно от многото предимства на брака с квалифицирана медицинска сестра. Освен това знаеше, че колкото по-зле бе раната, толкова по-силно щеше да е съчувствието към него. Често, ако е достатъчно проницателен, човек може да съзре във всяко изпитание някаква компенсация за страданията си. Мак глътна две таблетки от аптечката, за да притъпи пулсиращата болка, и затътри крака към антрето.

Дори за миг той не забрави бележката. Претършува купчината мокри и окървавени дрехи и я намери в джоба на палтото си. Прочете я още веднъж и се отправи към кабинета си. Откри телефонния номер на местния пощенски клон и го набра. Както обикновено, слушалката вдигна Ани — едрата и властна началничка, пазителка на тайните на всеки от района.

— Здравейте, случайно Тони да е там?

— Здрасти, Мак! Ти си, нали? Познавам гласа ти. — Тя познаваше всички. — Съжалявам, но Тони все още не се е върнал. Всъщност току-що се чух с него по радиостанцията и ми каза, че е стигнал едва средата на Уайлдкет Роуд, все още е далеч от твоята къща. Да му предам ли нещо, или да му кажа да ти се обади?

— О, Ани, ти ли си? — Мак не можа да се сдържи да се пошегува с нея, въпреки че акцентът й, характерен за Средния запад, не оставяше и следа от съмнение. — Извинявай, за секунда се разсеях и не чух и дума от това, което каза.

Смехът й прозвуча в слушалката.

— Хайде, Мак, знам, че си ме чул добре. Опитваш се да баламосваш не когото трябва. Да не съм вчерашна? Какво искаш да предам на Тони, ако се върне жив?

— Всъщност вече отговори на въпроса ми.

От другата страна последва мълчание.

— Всъщност въобще не си спомням да си ми задавал въпрос. Какво те прихваща, Мак? Все още ли прекаляваш с тревата, или се напушваш само в неделя сутрин, за да изтърпиш църковната служба?

Ани се разсмя на собственото си остроумие.

— Престани, Ани, знаеш, че не пуша трева. Никога не съм пушил и нямам подобно намерение. — Разбира се, Ани нямаше как да знае това, но Мак държеше да уточни, защото не можеше да предвиди в какво ще се трансформират спомените й от този разговор след ден-два. Неведнъж чувството й за хумор беше сътворявало чудновати измислици, които после се разпространяваха като „истина“ от уста на уста. Вече си представяше как хората говорят за него като за един от най-големите грешници. — Нищо важно, друг път ще поговоря с Тони.

— Добре, тогава си стой у дома, където е безопасно. Нали знаеш, че хората с възрастта губят чувството си за равновесие. Ти не си в първа младост и не бих искала да се подхлъзнеш и да паднеш — това ще нарани достойнството ти. Ако нещата вървят все така, може би Тони няма да успее да стигне до вас. „Нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито нощната тъма биха спрели куриера по предначертания маршрут“^[3], но този замръзващ дъжд е истинско предизвикателство.

— Благодаря, Ани. Ще се опитам да запомня съвета ти. Дочуване.

Пулсиращата болка се беше усилила още, сякаш чук го удряше по главата в ритъма на сърцето. „Странно — помисли си той, — кой би дръзнал да сложи нещо подобно в нашата пощенска кутия?“ Болкоуспокояващите все още не бяха подействали достатъчно, за да изпита облекчение, но притъпяваха тревогата, която постепенно го обземаше. Изведнъж се почувства много уморен. Отпусна глава на бюрото си и тъкмо когато му се струваше, че започва да се унася в дрямка, телефонът го стресна.

— Ало?

— Здравей, скъпи. Да не те събудих?

Беше Нан. Макар гласът й да звучеше необичайно весело, той долови отново онази тъга, която винаги се таеше под повърхността. Тя обичаше лошото време почти колкото него. Мак включи настолната лампа, погледна часовника и с изненада установи, че е спал цели два часа.

— Май съм заспал.

— Звучиш уморено. Всичко наред ли е?

— Да, добре съм. — Въпреки че навън се беше почти стъмнило, той видя през прозореца, че бурята все още не е утихнала. Ледът бе станал с няколко сантиметра по-дебел. Клоните на дърветата вече се огъваха под тежестта му и Мак знаеше, че някои от тях ще се пречупят, особено ако вятърът се усилеше. — Имах малко премеждие, когато излязох да взема пощата, но иначе всичко е наред. Къде си?

— Все още съм у Арлийн и с децата смятаме да останем да пренощуваме тук. Добре е за Кейт да бъде сред роднини… Изглежда, това донякъде възвръща спокойствието й. — Арлийн, сестрата на Нан, живееше отвъд реката, в щата Вашингтон. — Освен това, навън е такава поледица. Дано до сутринта времето омекне. Съжалявам, че не тръгнах, преди да стане толкова страшно… — Тя замълча. — Как е положението около къщи?

— Приказно красиво, но далеч по-безопасно за гледане, отколкото за ходене, повярвай ми. Щом и при вас е така, по-добре не си подавайте носа навън. Засега няма никакви изгледи за подобрение. Дори не вярвам Тони да успее да донесе пощата.

— Нали каза, че си я взел?

— Всъщност не съм. Мислех, че Тони вече е минал, и излязох да я взема, но… — Мак се поколеба, хвърли поглед към бележката, която все още лежеше на бюрото. — … нямаше нищо. Обадих се на Ани и тя каза, че Тони най-вероятно няма да успее да изкачи хълма. А и не възнамерявам да излизам отново, дори и да е успял. Както и да е. — Той бързо смени темата, за да избегне още въпроси. — Как е Кейт?

Последва пауза и дълбока въздишка. Когато Нан заговори отново, сниши гласа си до шепот и Мак си представи как закрива устата си с ръка до слушалката.

— Ще ми се да знаех, Мак. Сякаш говоря на стената; както и да се опитвам, не мога да стигна до нея. Когато сме сред близки, донякъде излиза от черупката си, но после отново се затваря. Не знам какво да правя. Не преставам да се моля на Татко да ни подскаже как да се държим с нея, но… — Отново замълча. — … той сякаш не ме чува.

Отново Татко. Така Нан обичаше да нарича Бог и в това прозвище влагаше цялата си радост от дълбоката лична връзка, която имаше с Него.

— Скъпа, сигурен съм, че Бог си знае работата. Всичко ще се оправи.

Тези думи не носеха утеха на него, но се надяваше да облекчат тревогата, която долавяше в гласа й.

— Знам — въздъхна тя. — Просто ми се иска това да стане по-скоро.

— На мен също — бе единственото, което Мак можеше да каже. — Е, стойте на топло с децата, предай поздрави на Арлийн и Джими и им благодари от мое име. Живот и здраве, ще се видим утре.

— Добре, любов моя. Ще отида да помогна на другите. Търсят свещи, в случай че токът спре. Може би и ти трябва да направиш същото. Сещам се, че има няколко над мивката в мазето. Има и малко пай с месо в хладилника, който можеш да си притоплиш. Сигурен ли си, че си добре?

— Да, най-вече пострада гордостта ми.

— Почивай си тогава и да се надяваме, че ще се видим сутринта.

— Добре, скъпа. Пазете се и ми се обадете, ако имате нужда от нещо. До скоро!

Това, последното, беше пълна глупост, помисли си той, когато затвори. Празни мъжкарски приказки — сякаш можеше да им помогне, ако се нуждаеха от нещо.

Мак седна и втренчи поглед в бележката. Беше мъчително и объркващо да се опитва да разгадае вихрената какофония от тревожни чувства и мрачни образи, които замъгляваха разсъдъка му. Безброй мисли преминаваха през съзнанието му с главоломна скорост. Накрая се предаде, сгъна листа, пъхна го в малката метална кутия, която държеше на бюрото си, и угаси лампата.

Притопли си ядене в микровълновата фурна, хапна набързо, а после грабна няколко одеяла и възглавници и се отправи към хола. Хвърли бърз поглед към часовника — любимото му шоу с водещ Бил Мойър, което се стараеше да не пропуска, тъкмо беше започнало. Мойър бе един от малкото хора, с които Мак би се радвал да се запознае — остроумен и открит човек, който умееше да проявява както дълбоко състрадание към хората, така и да говори истината с необикновена яснота. Една от темите тази вечер бе изненадващото решение на петролния магнат Бун Пикънс да инвестира в сондирането за вода.

Почти несъзнателно, без да откъсне поглед от телевизора, Мак посегна към ъгловата масичка, взе една снимка на малко момиче, поставена в рамка, и я притисна към гърдите си. С другата ръка придърпа завивките до брадичката си и се сгуши под тях на дивана.

Скоро из стаята се разнесе тихо похъркване, а по телевизията започна репортаж за гимназист в Зимбабве, пребит заради изказванията си против правителството. Но Мак вече бе излетял от стаята, за да се бори със сънищата си; може би тази вечер нямаше да го споходят кошмари, а съновидения за лед, дървета и гравитация.