Уилям Пол Йънг
Колибата (13) (Там, където можем да срещнем Бог…)

12.
В търбусите на зверовете

Хората никога не вършат зло с такова усърдие и задоволство, както когато го правят в името на религията.

Блез Паскал

Забранете Бог и правителството ще се превърне в Бог.

Гилбърт Честъртън

Докато вървеше по пътеката към езерото, Мак усети и липсата на едно друго присъствие. Постоянната му спътница — Безутешната тъга си бе отишла, сякаш напълно се бе разтворила в мъглата на водопада. Отсъствието й го караше да се чувства странно, някак неловко. През последните години я бе приемал за свое нормално състояние. „Нормалното е мит“, помисли си той.

Безутешната тъга вече нямаше да бъде част от неговата идентичност. Знаеше, че Миси не би му се разсърдила, ако отхвърли това бреме от себе си. Тя не би искала завинаги да остане забулен в този саван и би страдала за него, ако станеше така. Запита се кой ще бъде от този момент нататък, как ще живее всеки ден без чувството за вина и отчаянието, които бяха изсмуквали цветовете от всичко.

Когато наближи поляната при езерото, Исус хвърли последно камъче по повърхността на водата и тръгна към Мак, за да го посрещне.

— Здравей отново. Мисля, че най-доброто ми постижение бяха тринайсет скока — похвали се той. — Но Тайлър ме победи с три, а Джош хвърли едно толкова силно, че не можахме да преброим колко пъти подскочи. — Прегърна го и добави: — Имаш необикновени деца, Мак. Заедно с Нан сте ги отгледали с много любов. На Кейт в момента й е трудно, знаеш, но нещата не приключват дотук.

Умилението, с което Исус говореше за децата му, дълбоко трогна Мак.

— Отидоха ли си?

— Да, върнаха се в съня си. С изключение на Миси, разбира се.

— А тя…? — понечи да попита нещо Мак.

— Беше изпълнена с радост, докато беше близо до теб, и е истински щастлива, че вече си по-добре.

Мак положи усилие да запази самообладание. Исус усети това и смени темата:

— Е, как мина срещата със София?

— София? А, ето коя е била жената! — възкликна Мак. На лицето му се изписа озадачение. — Но в такъв случай не ставате ли четирима? Тя също ли е Бог?

Исус се засмя.

— Не, Мак, само трима сме. София е олицетворение на мъдростта на Татко.

— О, като в Притчи Соломонови, където мъдростта е представена като жена, която вика по улиците, но няма кой да я чуе?^[1]

— Това е тя.

— Но… — Мак замълча, докато завързваше обувките си. — … изглеждаше толкова реална.

— Напълно реална е — отвърна Исус, огледа се — сякаш за да се увери, че никой не слуша — и прошепна: — Тя е част от мистерията около Сараю.

— Обичам Сараю — извика Мак, докато се изправяше, някак изненадан от собствената си откровеност и плам.

— Аз също! — прочувствено заяви Исус. Застанаха на брега и мълчаливо се загледаха в колибата отвъд езерото.

— Беше и ужасяващо, и много вълнуващо да разговарям със София — най-сетне отговори Мак на въпроса на Исус, зададен по-рано. Изведнъж осъзна, че слънцето все още е високо в небето. — Колко време прекарах там?

— По-малко от петнайсет минути, не се забави много — отвърна Исус и прочел недоумението по лицето му, добави: — При София времето тече различно от нормалното.

— Хм! — промърмори Мак. — Съмнявам се, че при нея има нещо нормално.

— Всъщност… — заговори Исус, но направи пауза, за да хвърли камъче по водата. — … с нея всичко е нормално и съвършено просто. Когато си твърде объркан, а освен това независим, сам създаваш усложнения и затова дори простотата й ти се струва безкрайно трудна за разбиране.

— О, значи аз съм сложен, а тя е напълно ясна. Ама че работа! Наистина всичко в моя свят е наопаки. — Мак вече бе седнал на падналото дърво и сваляше обувките и чорапите си, за да премине обратно през езерото. — Би ли ми обяснил нещо? Пладне е, а децата ми бяха тук в съня си. Как е възможно? Има ли нещо реално в това, или и аз сънувам?

Исус отново се засмя.

— Как е възможно ли? По-добре не питай, Мак. Обяснението е малко объркващо. Има нещо общо с преминаване между измеренията. Едно от чудесата на Сараю. Времето, както ти го наричаш, не поставя никакви ограничения за Онзи, който го е създал. Можеш да попиташ нея, ако искаш.

— Не мисля да я разпитвам сега. Просто бях любопитен — засмя се той.

— Що се отнася до въпроса ти беше ли реална тази среща — да, беше далеч по-реална, отколкото можеш да си представиш. — Исус замълча за миг и изостри докрай вниманието му. — Може би е по-правилно да попиташ: „Какво е реалността?“.

— Започвам да си мисля, че нямам никаква представа какво представлява тя — призна Мак.

— Ще бъде ли всичко това по-малко „реално“, ако се окаже сън?

— Ще бъда разочарован.

— Защо? Мак, тук се случват далеч повече неща, отколкото си способен да възприемеш. Мога да те уверя, че случващото се с теб е далеч по-реално от живота, който познаваш.

Мак се поколеба дали да зададе породилия се у него въпрос, но реши да поеме риска:

— Все още има нещо, което ме безпокои… относно Миси. — Исус се приближи и седна до него. Мак се наведе напред, опря лакти на коленете си и се загледа в камъчетата по брега пред себе си. Най-сетне каза: — Не преставам да мисля за нея, сама в онзи пикап, обезумяла от ужас, толкова…

Исус сложи ръка на рамото му. Успокояващо заговори:

— Мак, тя никога не е била сама. Аз не съм я оставял нито за миг. Не бих изоставил нито нея, нито теб, както не бих изоставил себе си.

— Тя знаеше ли, че си там?

— Да, Мак, знаеше. Отначало не: страхът я бе обсебил и беше в шок. Бяха нужни часове, за да стигнат от къмпинга дотук. Когато Сараю я обгърна, Миси се успокои. Дългият път ни даде възможност да поговорим.

Мак се опитваше да проумее всичко това. Бе онемял.

— Въпреки че е едва на шест години, с Миси сме приятели, говорим си. Тогава тя нямаше представа какво ще се случи с нея. Повече се тревожеше за теб и другите деца, защото знаеше, че ще я търсите. Молеше се за вас, за вашето спокойствие.

Мак зарида, по бузите му се търколиха нови сълзи. Този път им даде воля. Исус ласкаво го притегли в прегръдката си.

— Мак, не мисля, че би искал да узнаеш всички подробности. Това със сигурност няма да ти помогне. Но мога да те уверя, че не е имало нито миг, в който да не съм бил с нея. Тя намери успокоение чрез мен и трябва да се гордееш с нея. Беше толкова смела!

Сълзите бликаха неудържимо, но този път тъгата му бе различна. Вече не бе сам. Без смущение поплака на рамото на човека, когото истински бе обикнал. Усещаше как напрежението постепенно изчезва, за да бъде заменено от дълбоко чувство на облекчение. Накрая въздъхна дълбоко и вдигна глава.

После, без да продума, стана, окачи обувките си на рамо и нагази в езерото. Макар и да бе леко изненадан, че стъпи на дъното и водата достигна глезените му, не го бе грижа. Спря се, нави крачолите си до над коленете — за всеки случай, направи още крачка и леденостудената вода стигна до средата на прасците му, а при следващата — почти до коленете. Обърна се назад към Исус, който стоеше на брега със скръстени ръце и го гледаше.

Мак хвърли поглед към отсрещния бряг. Не знаеше защо този път не се получава, но твърдо реши да продължи. Исус бе там, така че нямаше за какво да се безпокои. Перспективата за дълго плуване в студената вода не бе твърде примамлива, но знаеше, че ще успее, ако се наложи.

За щастие, когато отново пристъпи напред, вместо да навлезе по-дълбоко, леко се издигна и с всяка следваща крачка се доближаваше до повърхността. Исус го настигна и заедно продължиха към колибата.

— По-добре е, когато вървим заедно, а? — попита Исус и се усмихна.

— Явно има още какво да уча. — Мак също му се усмихна. Вече нямаше значение дали трябва да преплува, или да извърви разстоянието, колкото и да му харесваше второто. Важното бе, че Исус е до него. Може би най-сетне започваше да му вярва, макар още твърде плахо. — Благодаря ти, че си с мен, че разговаряме за Миси. Не съм говорил за трагедията с никого. Струваше ми се смазващо и ужасяващо. Сега сякаш вече няма същата сила.

— Мракът скрива колко големи са страховете, лъжите и угризенията в действителност — обясни Исус. — Истината е, че те са по-скоро сенки, отколкото реалност, и затова изглеждат по-големи. Когато светлината проникне до онези кътчета в теб, където живеят, започваш да ги виждаш такива, каквито са.

— Но защо всички таим в себе си подобни гадости? — попита Мак.

— Защото вярваме, че така сме по-защитени. И понякога, когато си дете, опитващо се да оцелее, наистина е така. После порастваш външно, но вътре си оставаш все същото хлапе, заобиколено от чудовища в тъмната пещера, и по навик продължаваш да натикваш нови там. Всички събираме неща, които са ценни за нас, нали?

Това накара Мак да се усмихне. Знаеше, че Исус намеква за онова, което Сараю бе казала, когато бе взела сълзите му.

— А как може да се промени някой като мен, който е изгубен в мрака?

— Най-често това става доста бавно — отвърна Исус. — Помни, че не можеш да го постигнеш сам. Някои хора се опитват да си изградят какви ли не механизми за самозащита и стратегии. Но чудовищата си остават там и само чакат удобен момент да излязат.

— Какво да правя тогава?

— Това, което вече правиш, Мак — научаваш се да живееш обичан. Не е лесно за хората. Трудно ви е да споделяте каквото и да било. — Засмя се и продължи: — Да, нашето желание е да се „върнете“ при нас, да ни приемете в себе си и да споделяме. Приятелството е нещо реално, не въображаемо. Замисълът е да изживеем този живот, твоя живот, в единство и заедно да изминем пътя. Ще споделяш нашата мъдрост и ще се научиш да обичаш с нашата любов, а ние ще се вслушваме в мърморенето и оплакванията ти и…

Мак се засмя и побутна шеговито Исус.

— Спри! — извика Исус и застина на мястото си. Отначало Мак си помисли, че може би го е обидил, но после видя, че Исус се взира във водата. — Видя ли я? Отново ще излезе.

— Коя?

Мак се приближи към него и засенчи с ръка очите си, за да вижда по-добре.

— Виж! Виж! — прошепна му Исус. — Прекрасна е! Сигурно е дълга половин метър!

Най-сетне Мак я зърна — огромна езерна пъстърва, която се плъзгаше само на трийсет-четирийсет сантиметра под повърхността и очевидно не си даваше сметка за вълнението, което предизвикваше.

— От седмици се опитвам да я хвана, а тя идва само да ме изкушава — засмя се той. Мак го загледа с изумление, когато хукна да преследва рибата. Накрая Исус се отказа и го погледна, развълнуван като малко дете. — Биваше си я, нали? Може би никога няма да успея.

Мак бе смаян от разигралата се сцена.

— Исусе, защо не й заповядаш да… не знам, да скочи в лодката ти или да налапа въдицата? Нали си Господар на Вселената?

— Да — отвърна кратко Исус, наведе се и прокара ръка по водата. — Но няма да бъде забавно.

После вдигна поглед и се усмихна.

Мак не знаеше дали да се засмее, или да заплаче. Наистина бе обикнал силно този човек, който беше и Бог.

Исус се изправи и заедно продължиха към пристана. Мак се осмели да зададе още един въпрос:

— Може ли да попитам защо не ми каза за Миси по-рано — снощи или преди година, или…?

— Не си мисли, че не опитахме. Забелязал ли си, че в мъката си мислиш най-лошото за мен? Говоря ти от доста време. Днес за първи път ме чуваш, но всички предишни опити не са били напразни. Те разрушаваха малко по малко стената, с която се беше обградил, докато станеш готов за срещата ни в днешния ден. Нужно е време, за да разореш почвата, ако искаш да поеме семената.

— Не знам защо толкова ти се съпротивляваме — замислено каза Мак. — Сега ми се струва глупаво.

— Всичко опира до внимателното избиране на точния момент, Мак — продължи Исус. — Ако във Вселената имаше едно-единствено човешко същество, щеше да бъде много лесно. Но добави само още едно и… знаеш историята. Всеки избор отеква във времето и взаимоотношенията и повлиява на други избори. Създават се нишки от избори, които изглеждат ужасно заплетени, но от тях Татко изтъкава прекрасна тъкан. Само той е способен на това и го прави с милост и изящество.

— Значи единственото, което трябва да направя, е да го следвам — заключи Мак.

— Да, това е смисълът. Вече започваш да разбираш какво означава да бъдеш истински човек.

Стигнаха до пристана, Исус се качи и се обърна да подаде ръка на Мак. Заедно седнаха на ръба, потопили босите си крака във водата, и се загледаха в движението на малките вълни по повърхността. Мак пръв заговори:

— Рая ли видях? Мястото, където беше Миси, много приличаше на него.

— Мак, бъдещият ни дом не е онзи Рай, представата за който носиш в ума си. Нали се досещаш, с порти от бисери и улици от злато. Той е нова, пречистена Вселена и в него ще бъде почти същото като тук.

— А портите от бисери, златните улици и прочее?

— Това, братко — започна Исус, легна по гръб и примижа на ярката светлина на слънцето, — са описания на мен и моята възлюблена. — Мак го погледна, за да види дали се шегува, но очевидно не бе така. — Моята невеста е Църквата: общество от хора, обединени в духовен град, през който тече жива река, на двата бряга на която растат дървета, раждащи плод, способен да изцели страдащите и да облекчи мъката на народите. Портите на този град винаги са отворени и всяка порта е от по един бисер^[2]… — Исус повдигна клепачи и срещна погледа на Мак. — Това съм аз! — Прочел следващия въпрос в очите му, обясни: — Бисер, Мак. Единственият скъпоценен камък, създаван с болка, страдание и накрая… смърт.

— Разбирам. Ти си пътят, но… — Мак замълча и потърси най-подходящите думи. — Говориш за Църквата като за любима жена, но аз не я познавам. — Леко извърна глава. — Не ходя на неделна служба — каза той почти на себе си, не знаейки какво може да си позволи да изрече на висок глас.

— Мак, така е, защото виждаш само институцията, която е система, създадена от човечеството. Не нея дойдох да изградя. Аз пък виждам само хората и живота им, живата, дишаща общност на всички, които ме обичат — не сградите и службите.

Мак бе леко учуден, че Исус говори за Църквата по този начин, но донякъде бе очаквал подобно нещо. Изпита облекчение.

— Как мога да стана част от твоята църква? — попита той.

— Просто е, Мак. Всичко се корени във взаимоотношенията и споделянето на живота. Трябва да бъдем отворени и отзивчиви към другите около нас — в момента двамата правим точно това. Моята църква е за хората, а най-важното в техния живот са взаимоотношенията. Вие не можете да я изградите сами. Това е моя работа, в която съм доста добър. — Исус се засмя.

За Мак тези думи бяха като глътка свеж въздух! Прости и ясни, не като безконечните проповеди, които бе свикнал да слуша, взирайки се над главите на хора, които дори не познава. Просто споделяне на живота.

— Но почакай… — Безброй въпроси се рояха в съзнанието му. Може би не бе разбрал правилно. Изглеждаше твърде просто! Отново си даде сметка, че може би хората са толкова чужди на божественото знание и независими, че превръщат простото в сложно. Отказа се да усложнява онова, което тъкмо бе започнал да разбира. Ако започнеше да задава въпроси сега, би било равностойно на това да хвърли буца пръст в съвършено бистра вода. Затова каза само: — Няма значение.

— Мак, не е нужно да търсиш обяснение за всичко. Просто бъди с мен.

След миг Мак реши да се изтегне по гръб като Исус, сложи ръка над очите си и се загледа в облаците, които бавно пълзяха по небето в ранния следобед.

— Честно казано — призна той, — не съм твърде разочарован, че голямата награда не е „улици от злато“. Винаги ми се е струвало малко скучно и не така прекрасно, както да бъда тук с теб.

Възцари се почти пълна тишина, Мак се остави на опиянението от мига. Чуваше тихото шумолене на дърветата, галени от вятъра, и смеха на близкия поток при вливането му в езерото. Денят бе великолепен, гледката би накарала всеки да затаи дъх.

— Наистина искам да разбера защо се оказа толкова различен от създадения с добри намерения религиозен образ, който така добре познавам.

— Макар и да е създаден с добри намерения, знаеш, че религиозната система понякога мачка хората! — каза Исус с нотка на огорчение. — Много от делата, които се вършат в мое име, нямат нищо общо с мен и често, макар и непреднамерено, противоречат на целите ми.

— Не одобряваш особено религията и институциите? — каза Мак, несигурен дали задава въпрос, или прави заключение.

— Не съм създавал институции — и никога няма да го направя.

— А бракът като институция?

— Бракът не е институция, а връзка между хора. — Исус замълча за миг, а после продължи спокойно и търпеливо: — Както казах, не създавам институции; това е дело на онези, които искат да подражават на Бог. Наистина не си падам особено по религията — каза той с леко саркастичен тон, — както и по политиката и икономиката. — Той едва забележимо посърна. — Защо да ги одобрявам? Те са създадени от хората средства за терор, опустошават земята и карат онези, които обичам, да тънат в заблуди. Нима има душевно страдание и безпокойство в човешкия живот, което да не е свързано с тази „троица“?

Умът на Мак отказваше да асимилира казаното. Забелязал объркания му поглед, Исус обясни:

— Казано по-просто, тези средства за насилие са прилагани от много хора, които искат да подхранват илюзиите си за сигурност и контрол. Човекът се страхува от неизвестността, страхува се от бъдещето. Всички институции, всички структури и идеологии са плод на напразните усилия за постигане на чувство за сигурност. Но те са измама! Никоя система не може да ви даде сигурност, само аз мога.

Илюзията на Мак, че човек може да владее и направлява живота си, бе разбита на пух и прах.

— Тогава… — луташе се отчаяно умът му, докато най-накрая мисълта му се оформи в съвсем прост въпрос: — Тогава?

— Нямам план, Мак. Точно обратното — дойдох да ви дам Живота в неговата пълнота. Моят живот. Простотата и чистотата на радостта от едно израстващо приятелство.

— Мисля, че започвам да разбирам!

— Ако се опитваш да живееш без мен, без да водиш постоянен диалог и да споделяш с мен, ще трябва да се научиш да ходиш сам по водата. Няма да можеш! Колкото и добри да са намеренията ти, ще потънеш. — После Исус, макар добре да знаеше отговора, го попита: — Опитвал ли си се някога да спасиш човек, който се дави?

Нещо пристегна гърдите на Мак. Не желаеше да си спомня за Джош и случката с кануто. Забравеното чувство на паника изведнъж отново нахлу в него.

— Изключително трудно е да спасиш някого, ако не желае да ти се довери.

— Да, така е.

— Само едно искам от теб. Ако започнеш да се давиш, позволи ми да те спася.

Молбата бе проста, но Мак бе свикнал да бъде спасителят, а не давещият се.

— Исусе, не съм сигурен, че знам как да…

— Нека ти покажа. Съхрани малкото доверие, което имаш в мен, и заедно ще му помогнем да израсне.

Мак започна да обува чорапите и обувките си.

— Докато съм с теб, не ми се струва толкова трудно. Но сетя ли се за нормалния си живот у дома, не знам как да поддържам вярата си, че нещата са толкова прости, колкото твърдиш. Дълбоко въвлечен съм в борбата за контрол, както всички други. Политика, икономика, социални системи, сметки, семейство, ангажименти… понякога е непосилно. Не знам как да променя всичко.

— Никой не иска това от теб! — ласкаво каза Исус. — Сараю ще се погрижи, тя знае как да го направи, без да бъде жестока към никого. Това е процес, а не еднократно събитие. Единственото, което искам, е да ми се довериш, доколкото можеш, да израснеш в любовта си към околните и да ги обичаш, както аз обичам теб. Не е твоя работа да ги променяш или убеждаваш в каквото и да било. Свободен си да обичаш, без да преследваш някаква цел.

— На това искам да се науча.

— И вече напредваш — намигна му Исус. Изправи се, протегна се и Мак го последва.

— Чувал съм толкова много лъжи — сподели той.

— Зная, Мак. Аз също. Просто не им вярвам.

Заедно закрачиха по пристана. Когато наближиха брега, забавиха ход. Исус сложи ръка на рамото му и го накара да се обърне. Застанаха лице в лице.

— Мак, устройството на света е такова, каквото е. Институциите, системите, идеологиите и всички суетни, безполезни усилия на човечеството, които ги съпътстват, са навсякъде, така че сблъсъкът с тях е неизбежен. Но аз мога да ти дам свободата да надвиеш всяка властова система, в която попаднеш, било то религиозна, икономическа, социална или политическа. Ще имаш свободата да съществуваш във всякакви системи и безпрепятствено да се движиш из тях и между тях. Заедно, ти и аз, можем да живеем, без да бъдем обсебени.

— Но толкова много хора, на които държа, сякаш са се сраснали с религиозната система!

Мак имаше предвид свои приятели, църковни служители, които обичаха него и семейството му. Знаеше, че обичат Исус, но се поддават на религиозни предразсъдъци.

— Мак, аз ги обичам. А ти погрешно съдиш мнозина от тях. Трябва да намерим начин да обичаме и онези, които са обсебени от системата, и да им помагаме, не мислиш ли? — попита Исус. — Помни, хората, които ме познават, са свободни да живеят и да обичат без никаква принуда.

— Това ли означава да бъдеш християнин?

Въпросът на Мак прозвуча някак глупаво, но умът му се опитваше да стигне до някакво обобщение.

— Кой говори за християнство? Аз не съм християнин.

Идеята се стори на Мак толкова странна и неочаквана, че не можа да сдържи усмивката си.

— Щом казваш.

Стигнаха до вратата на работилницата. Исус се спря.

— Обичат ме хора от всички съществуващи системи. Сред тях има будисти и мормони, баптисти и мюсюлмани, демократи, републиканци, както и мнозина, които не гласуват и не ходят на църква в неделя. Имам последователи, които са били убийци, и много, смятали се по-рано за безгрешни. Някои са банкери и чиновници, други — американци или иракчани, евреи или палестинци. Нямам желание да ги направя християни, но искам да бъда с тях по пътя на духовното им преобразяване, докато станат синове и дъщери на моя Татко, мои братя и сестри, моята Възлюблена.

— Това означава ли — попита Мак, — че всички пътища водят към теб?

— Нищо подобно — усмихна се Исус и посегна към дръжката на вратата. — Повечето пътища не отвеждат никъде. Означава, че ще измина всеки път, за да ви намеря. — Замълча. — Имам малко работа за довършване, после пак ще си поговорим.

— Добре. Какво искаш да направя сега?

— Прави каквото ти искаш, Мак, имаш цял следобед на разположение. — Исус го потупа по рамото и широко се усмихна. — Само да ти кажа още нещо. Помниш ли, когато ми благодари, че ти позволих да зърнеш Миси? Идеята беше на Татко.

След тези думи се обърна и помаха през рамо, докато влизаше в работилницата.

В същия момент Мак осъзна какво искаше да върши и се отправи към колибата да потърси Татко.