Уилям Пол Йънг
Колибата (14) (Там, където можем да срещнем Бог…)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shack, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Уилям Пол Йънг

Заглавие: Колибата

Преводач: Валентина Атанасова-Арнаудова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Ангелин Мичев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0947-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3525

История

  1. — Добавяне

13.
Среща на сърцата

Лъжата има безброй много проявления, а истината съществува в една-единствена форма.

Жан-Жак Русо

Когато наближи колибата, Мак долови апетитен аромат на кифлички или нещо подобно. Може би бе изминал по-малко от час, откакто бяха обядвали с Исус, но поради игрите на Сараю с времето му се струваше, че не е ял от часове. Дори и да бе сляп, лесно би намерил кухнята по миризмата. Ала когато стигна до задната врата и я отвори, с изненада и разочарование видя, че тя е празна.

— Хей, има ли някого тук? — извика той.

— На верандата съм, Мак — чу се глас през отворения прозорец. — Вземи си нещо за пиене и ела.

Мак си наля кафе и излезе на верандата. Татко седеше със затворени очи на стар стол с висока облегалка и се наслаждаваше на топлината на слънцето.

— Какво виждат очите ми? Нима Бог има време да хване някой и друг слънчев лъч? Нямаш ли по-важни занимания този следобед?

— Мак, нямаш представа с какво съм заета точно сега.

Имаше още един стол срещу нея. Мак се приближи и докато сядаше, тя повдигна клепачи. На малката масичка между тях имаше поднос, отрупан с апетитни закуски, и съдове с прясно масло, сладка и конфитюри.

— Ммм, ухае страхотно! — възкликна той.

— Заповядай. Взех рецептата от прапрабаба ти. Направих от нищо нещо — усмихна се тя.

Мак се зачуди какво има предвид Бог под „направих от нищо нещо“, но се отказа да пита. Взе си кифличка и отхапа от нея. Все още бе топла и направо се топеше в устата му.

— Много е вкусно! Благодаря!

— Не на мен трябва да благодариш, а на прапрабаба си, когато се видиш с нея.

— Искрено се надявам да не е скоро — отбеляза Мак с пълна уста.

— Не ти ли се иска да узнаеш какво е отвъд? — закачливо му намигна Татко и отново затвори очи.

Докато хапваше втора кифличка, Мак като че ли събра смелост да излее душата си.

— Татко? — заговори той, за първи път наричайки Бог така, без да му се струва странно.

— Да, Мак — отвърна тя, отвори очи и му се усмихна доволно.

— Бил съм много жесток с теб.

— Хммм, явно добре сте си поговорили със София.

— Да! Нямах представа, че съм се превърнал в твой съдник. Сега ми се струва толкова безочливо.

— Така е — отвърна Татко с усмивка.

— Съжалявам. Наистина не предполагах… — Мак поклати тъжно глава.

— Но това вече е в миналото, където му е мястото. Не искам да се терзаеш, Мак. Искам само отсега нататък да вървим напред заедно.

— Моето желание е същото — каза Мак и посегна към друга кифличка. — Ти няма ли да хапнеш от тези?

— Не, яж колкото искаш. Нали знаеш как е: когато започнеш да готвиш, опиташ от това, опиташ от онова — и загубиш апетит. Явно ти харесват.

Тя побутна подноса към него. Мак си взе още една и се облегна назад да я изяде с наслада.

— Исус каза, че идеята да ми позволите да видя Миси днес следобед е била твоя. Нямам думи, с които да ти благодаря!

— А, пак заповядай, скъпи. Беше голяма радост и за мен! Нямах търпение да ви събера, едва дочаках.

— Жалко, че Нан не беше там.

— Тогава мигът щеше да е съвършен! — съгласи се Татко с вълнение. Мак седеше безмълвен, колебаеше се какво да каже в отговор. — Миси е необикновено момиче, нали? — Тя поклати глава. — О, милата, толкова я обичам.

— Аз също!

Мак засия, когато си спомни за своята малка принцеса зад водопада. Принцеса? Водопад? Ха! Татко го наблюдаваше с интерес, докато парчетата от някакъв пъзел се подреждаха в съзнанието му.

— Очевидно знаеш за слабостта на дъщеря ми към водопадите и особено към легендата за индианската принцеса. — Тя кимна. — Това ли е замисълът ти? Трябвало е да умре, за да ме преобразиш?

— О, Мак. — Татко се наведе напред. — Не постъпвам по този начин.

— Но тя обожаваше тази история.

— Разбира се. Чрез нея се научи да цени това, което Исус е направил за нея и цялото човечество. Историите за човек, готов да жертва живота си за другите, са златна нишка във вашата култура, от която имате нужда и която разкрива моето сърце.

— Но ако тя не беше загинала, аз нямаше да бъда тук сега…

— Мак, това, че сътворявам нещо невероятно добро дори от неописуеми трагедии, не означава, че режисирам трагедиите. Не си и помисляй, че щом мога да използвам нещо зло за добро, значи аз съм го причинил или съм имал нужда от него, за да постигна целите си. Така си създаваш погрешна представа за мен. Божията милост не се нуждае от страдание, но там, където има страдание, можеш да я откриеш в различни проявления.

— Думите ти ми носят облекчение. Непоносимо беше да мисля, че аз съм причината животът й да бъде толкова кратък.

— Миси не беше изкупителна жертва, Мак. Винаги е била и ще бъде твоя радост. Това е достатъчен смисъл за нея.

Мак се отпусна в стола си и зарея поглед в пейзажа.

— Чувствам се толкова пълен!

— Ами изяде почти всички кифлички.

— Знаеш, че нямам това предвид — засмя се той. — Светът ми се струва хиляди пъти по-светъл и сякаш съм хиляди пъти по-свободен.

— Наистина е така, Мак! Не ти е било лесно да бъдеш съдник на целия свят.

Усмивката на Татко му вдъхна увереност, че е поел по правилния път.

— И на теб също — добави той. — Бил съм толкова заблуден… повече, отколкото съм си давал сметка. Напълно погрешно съм разбирал ролята ти в живота ми.

— Не чак толкова, Мак. Изживели сме и прекрасни мигове заедно. Нека не преувеличаваме.

— Но винаги съм смятал Исус за по-добър от теб. Струваше ми се толкова милостив, а ти толкова…

— Жесток? Тъжно, нали? Той дойде при вас, за да ви разкрие моята същност, а повечето хора вярват само в неговата добрина. Все още често гледат на нас като на доброто и лошото ченге, особено духовниците. Когато искат да накарат хората да правят това, което те смятат за правилно, имат нужда от строг Бог. А когато имат нужда от опрощение, тичат при Исус.

— Точно така — съгласи се Мак, повдигайки пръст.

— Но в него живеем всички. Той напълно разкри сърцето ми. Обичам ви и ви призовавам да отвръщате на любовта ми.

— Но защо и мен? Искам да кажа, защо обичаш и Макензи Алън Филипс? Как можеш да обичаш някого, който така се е издънил? След всички лоши чувства, които съм таил в сърцето си към теб, и всички хвърлени обвинения, защо изобщо се опитваш да достигнеш до мен?

— Защото това прави любовта — отвърна Татко. — Помни, Макензи, аз не се чудя как ще постъпиш или какви избори ще направиш. Знам го предварително. Да кажем например че искам да те науча да не се криеш зад лицемерието и лъжите, хипотетично, разбира се — каза тя с намигване. — И да кажем, зная, че ще бъдат нужни четиридесет и седем ситуации и събития, преди истински да ме чуеш — тоест, преди да ме чуеш достатъчно ясно, за да се съгласиш с мен и да се промениш. Затова, когато не ме чуеш от първия път, не се разочаровам или разстройвам, а се изпълвам с радостно очакване. Остават само още четиридесет и шест опита. Първият път е само първия каменен блок от моста към изцелението, който някой ден ще изградя, за да минеш по него. Всъщност точно това се случи днес.

— Сега се чувствам виновен — призна той.

— Няма нужда да ми казваш как се чувстваш — засмя се Татко. — Вината, Макензи, никога не ще ти помогне да намериш свобода в мен. Най-доброто, което може да ти донесе тя, е да те накара още по-упорито да се придържаш към някаква външна етика. Аз съм вътрешността, сърцевината.

— Прав си в онова, което каза за криенето зад лъжи. Мисля, че съм го правил по един или друг начин през по-голямата част от живота си.

— Скъпи, ти се опитваше да оцелееш. Няма от какво да се срамуваш. Баща ти беше жесток с теб. Животът те накара да страдаш. Лъжите са най-лесното убежище. Те ти дават чувство на сигурност, място, където разчиташ само на себе си. Но това място е тъмно, нали?

— Много тъмно — промълви Мак и поклати глава.

— А готов ли си да се откажеш от силата и сигурността, която ти обещава то?

— Какво искаш да кажеш?

Мак вдигна поглед към Татко.

— Лъжите са малка крепост; в нея можеш да се чувстваш силен и защитен, да се опитваш да управляваш живота си и да манипулираш другите. Но за да я създадеш, трябва да издигнеш стени. И започваш да зидаш. Винаги намираш оправдания за лъжите си. Нали разбираш, правиш нещо, за да защитиш някого, когото обичаш, да му спестиш болка. Използваш всякакви похвати, за да не се чувстваш гузен заради лъжите.

— Не казах на Нан за бележката, защото щях да й причиня огромна болка.

— Виждаш ли, Мак? Ето как се оправдаваш. Току-що изрече безочлива лъжа, а не го осъзнаваш. — Тя се наведе напред. — Искаш ли да ти кажа каква е истината?

Мак знаеше, че Татко вижда и в най-дълбоките кътчета на душата му. Едновременно изпитваше облекчение, че най-сетне може да говори за това, и го напушваше смях. Вече не се срамуваше.

— Неее — провлачено отвърна Мак със самодоволна усмивка. — Кажи я все пак.

Тя също му се усмихна, а после прие сериозно изражение.

— Истината, Мак, истинската причина да не кажеш на Нан, не беше, че се опитваше да й спестиш болката. Истинската причина бе, че се страхуваше, че няма да се справиш със своите и нейните чувства. Чувствата те плашат, Мак. Излъга, за да предпазиш себе си, а не нея!

Мак се отпусна в стола си. Татко беше абсолютно прав.

— Освен това — продължи тя, — подобна лъжа не е проява на обич. Твоята мнима загриженост се превърна в бариера помежду ви и попречи на връзката й с мен. Ако беше й казал истината, може би сега и тя щеше да бъде тук с нас.

Думите на Татко му подействаха като удар в корема.

— Искал си Нан да дойде с мен?

— Двамата щяхте да решите, ако й бе дал шанс. Няма да узнаеш какво би се случило тогава, защото беше твърде зает да я предпазваш.

Чувството за вина го сграбчи отново.

— Тогава какво да правя?

— Кажи й, Макензи. Изправи се срещу страха да излезеш от тъмното си убежище, кажи й и я помоли за прошка — тя ще бъде твоето изцеление. Кажи й да се моли за теб, Мак. Поеми риска на честността. Следващия път, когато сгрешиш, отново поискай прошка. Животът е достатъчно чист, скъпи, и не бива да бъде помрачаван от лъжи. Аз ще те обичам въпреки лъжите ти, помни го. Но това не ги оправдава и не намалява вредата и болката, която причиняват на другите.

— А ако тя не ми прости?

Този дълбок страх живееше отдавна у Мак. По-лесно бе да трупа нови лъжи върху нарастващия куп стари.

— Това е рискът на вярата, Мак. Вярата не расте в почва на сигурност. Няма да те уверявам, че Нан ще ти прости. Може би няма да може, но благодарение на моя живот в теб, рискът и несигурността ще те преобразят чрез собствените ти избори в откровен човек, което ще бъде по-голямо чудо от възкресяване на мъртвец.

Мак отново се облегна назад и се замисли върху думите й.

— Моля те да ми простиш — най-сетне каза той.

— Отдавна съм ти простила, Мак. Ако не ми вярваш, попитай Исус. Той беше там.

Мак отпи глътка кафе и се изненада, че все още е горещо, както когато го бе налял.

— Но аз толкова упорито те изключвах от живота си.

— Хората ревностно пазят скъпоценната си въображаема независимост. Вкопчили са се в тази болест. Градят идентичността си и чувството си за значимост чрез покварата и я бранят с всички сили. Нищо чудно, че прошката и милостта са толкова непопулярни. Затова и ти се опитваше да заключиш вратата на сърцето си отвътре и не ме допускаше.

— Но не успях.

— Да, защото моята любов е много по-силна от твоята глупост — намигна му Татко. — Използвах изборите ти по най-добрия начин, за да постигна целите си. Има много хора като теб, Макензи, затворили себе си в някое тясно кътче с чудовище, което накрая ще ги предаде и те никога не ще получат това, на което са се надявали. Но дори докато са в своя ужасяващ затвор, те все още имат възможност да се върнат при мен. Искрицата доверие, която носят в себе си, ще ги освободи.

— Значи използваш болката, за да принудиш хората да се върнат при теб?

Очевидно Мак не одобряваше това.

Татко се наведе напред и леко докосна ръката му.

— Скъпи, простих ти дори мисълта, че съм способен на подобно нещо. Разбирам колко ти е трудно — заради обърканите ти представи за реалността и измамната убеденост в преценките ти. Ти все още ни най-малко не проумяваш какво е истинска любов и доброта. Истинската любов никога не принуждава.

Тя стисна ръката му и се облегна назад.

— Но доколкото разбирам от думите ти, болезнените последици от нашия егоизъм са нужни, за да се освободим от заблудите и да те намерим. Затова ли не се противопоставяш на злото? Затова ли не ме предупреди, че Миси е в опасност, и не ни помогна да я намерим?

Тонът на Мак вече не бе така укорителен.

— Де да беше толкова просто, Макензи. Никой не знае от какви ужаси съм спасил света, защото хората не могат да видят това, което не се е случило. Всяко зло произтича от независимостта, а независимостта е вашият избор. Ако можех просто да отменя всеки избор, произтичащ от тази независимост, светът — такъв, какъвто го познавате — щеше да престане да съществува и любовта — да загуби смисъл. Този свят не е игрална площадка и аз не пазя децата си от сдружаване със злото. Злото е хаосът на тази епоха, който вие предизвикахте в сътворения от мен свят, но той няма да има последната дума. Сега от него страдат всички, които обичам — и онези, които ме следват, и останалите. Ако залича последиците от изборите на хората, ще унищожа възможността да съществува любовта. Любовта по принуда не е никаква любов.

Мак прокара пръсти през косите си и въздъхна.

— Толкова е трудно за разбиране.

— Скъпи, ще ти разкрия една от причините да ти се струва непонятно. Имаш ограничена представа за това какво означава да бъдеш човек. Ти и всички други човешки същества сте невероятни, независимо дали го разбирате, или не. Въображението ви не е достатъчно, за да си представите колко сте прекрасни. Това, че правите чудовищни и разрушителни избори, не означава, че заслужавате по-малко уважение заради своята дълбока същност като венец на творението. Вие сте най-скъпи на сърцето ми.

— Но… — понечи да заговори Мак.

— Освен това — прекъсна го тя, — не забравяй, че сред най-голямата болка и страдание вие сте заобиколени от красотата, чудото на Мирозданието, изкуството, музиката и културата, смеха и любовта, шепота на надеждата и празненствата, новозараждащия се и възраждащия се живот, помирението и прошката. Те също са последици от изборите, които правите, и всеки един избор е от значение — дори тайният. Чии избори трябва да отменим, Макензи? Може би изобщо не трябваше да създавам света? Може би Адам трябваше да бъде спрян, преди да избере независимостта? Може би трябваше да попреча на теб да имаш още една дъщеря или на баща ти — да бие сина си? Искате независимост, а сте недоволни, че ви обичам достатъчно, за да ви я предоставя.

Мак се усмихна.

— Не за първи път чувам това.

Татко отвърна на усмивката му и си взе кифличка.

— Знаех си, че София ще влезе под кожата ти. Макензи, целите ми не са съобразени с моето или твоето удобство. Моите избори са винаги и единствено израз на любов. Целите ми са да създавам живот от смъртта, да освобождавам страдащите от болката и да превръщам мрака в светлина. Това, което ти виждаш като хаос, аз виждам като фрактал. Всяко нещо трябва да се развива, въпреки че така всички, които обичам, попадат в свят на ужасни трагедии, дори най-близките ми.

— Имаш предвид Исус, нали? — тихо попита Мак.

— Да. Обичам това момче. — Татко отмести поглед встрани и поклати глава. — Всичко дължите на него, знаеш ли? Един ден вие, хората, ще разберете какво е пожертвал. Просто няма думи за това сега.

Мак се развълнува. Докато Татко говореше за сина си, нещо в думите му дълбоко го трогна. Поколеба се дали да зададе въпроса, който отдавна се оформяше в съзнанието му, и накрая наруши мълчанието:

— Татко, ще ми помогнеш ли да разбера нещо? Какво точно постигна Исус, умирайки на кръста?

Тя все още се взираше в гората.

— О — махна с ръка, — нищо особено. Само установи същността на всичко, което целеше любовта от самото начало, още преди Сътворението — обясни Татко с делови тон, а после се обърна към него и се усмихна.

— Това е твърде общо. Би ли ми разяснил по-конкретно? — помоли го Мак доста дръзко, или поне така си помисли веднага щом изрече тези думи.

Вместо да се подразни, Татко го възнагради със сияйна усмивка.

— Виж ти, вече вирваш нос. Дайте на човек педя земя — и започва да се мисли за владетел. — Мак също се усмихна, но устата му бе пълна и не каза нищо. — Както вече казах, всичко дължите на него. Исус е центърът на Мирозданието и историята. Той е фокусната точка на замисъла ни и чрез него ние приехме човешки облик, така че нашият замисъл и вашата съдба са свързани завинаги. Може би ще кажеш, че сме възложили твърде големи надежди на един човек. Няма резервен план.

— Наистина изглежда доста рисковано — замислено отбеляза Мак.

— От твоята гледна точка — да, но не и от моята. Аз никога не съм се съмнявала, че ще постигна целите си. — Татко се наведе напред и скръсти ръце на масата. — Скъпи, питаш ме какво е постигнал Исус на кръста, затова сега ме слушай внимателно. Чрез неговата смърт и възкресение аз се помирих с човечеството.

— С цялото човечество? Може би имаш предвид онези, които вярват в теб?

— С цялото човечество, Мак. Помиряването е двустранен процес и аз изпълних своята част — изцяло и окончателно. Не е в природата на любовта да принуждава, но е в природата й да отвори пътя.

След тези думи Татко стана и започна да събира съдовете, за да ги отнесе в кухнята.

Мак поклати глава.

— Значи аз не разбирам напълно това помирение и се страхувам от чувствата. Това ли са проблемите ми?

Татко не отговори, обърна се и се отправи към кухнята. Мак я чу да мърмори, сякаш на себе си:

— Мъже! Понякога са такива идиоти!

Трудно му бе да повярва на ушите си.

— Нима Бог ме нарече идиот? — извика той през мрежата на вратата.

Видя я да свива рамене, преди да свие по коридора, а после гласът й долетя откъм кухнята:

— Само да се познаваше по-добре, скъпи. Само да се познаваше…

Мак се засмя и се облегна назад. Умът му бе претоварен, както и стомахът. Отнесе останалите съдове в кухнята, стовари купчината върху плота, целуна Татко по бузата и се отправи към задната врата.