Уилям Пол Йънг
Колибата (19) (Там, където можем да срещнем Бог…)

18.
Кръгове по водата

Вярата никога не знае накъде я водят, но познава и обича Онзи, който я води.

Осуалд Чембърс

Мак чу познат глас, идещ сякаш от много далеч, който нададе радостен вик:

— Той стисна пръста ми! Усетих го! Честна дума!

Не можа да отвори очи, но вече знаеше, че Джош седи на леглото до него и държи ръката му. Опита се да стисне пръста му още веднъж, но мракът го погълна и едва след цяло денонощие отново дойде в съзнание. Имаше чувството, че не може да помръдне никой мускул в тялото си. Струваше му се непосилно да повдигне дори единия си клепач, но когато успя, го възнаградиха радостни викове. Един след друг, цяла върволица хора се изредиха пред единственото му отворено око, сякаш надничаха в дълбок кладенец, в който се криеше безценно съкровище. Каквото и да виждаха, явно им носеше огромна радост, защото веднага след това хукваха да разпространят новината.

Някои лица му бяха познати, а останалите, както Мак скоро разбра, бяха на лекари и медицински сестри. Често спеше и всяко отваряне на очи бе повод за ликуване. „Само почакайте да си отворя устата“ — помисли си той.

Усещаше болки навсякъде. Те особено се усилваха, когато някоя от сестрите раздвижваше крайниците му или го обръщаше на другата страна, за да не получи рани от залежаване. Това явно бе рутинна процедура при хора, лежащи повече от два дни в безсъзнание, но това не правеше болките по-поносими.

Отначало Мак нямаше представа къде се намира и как се е озовал на това място. Не можеше да си спомни кой е. Лекарствата не му помагаха, макар и да бе благодарен, че морфинът притъпява болката. През следващите два дни умът му бавно започна да се прояснява и гласът му — да се връща. Продължаваше шествието на роднини и приятели, дошли да му пожелаят скорошно възстановяване и може би с надеждата да изкопчат някаква информация. Джош и Кейт прекарваха най-много време край него. Понякога пишеха домашните си, докато Мак подремваше, а когато бе буден, отговаряха на все същите въпроси, които през първите два дни не спираше да задава.

След известно време проумя всичко, въпреки че неведнъж му бяха казали, че е бил в безсъзнание почти четири дни след ужасна катастрофа в Джоузеф. Нан му даде да разбере, че по-нататък ще трябва да дава доста обяснения, но за момента първата й грижа бе неговото възстановяване, а не отговорите, които се нуждаеше да получи. В паметта му цареше пълна мъгла и макар да имаше откъслечни спомени, не можеше да ги свърже в някаква логична последователност.

Смътно си спомняше пътуването до колибата, но след пристигането там спомените бяха разпокъсани. Образите на Татко, Исус, Миси, играеща край езерото, София в пещерата и светлинното празненство на поляната проблясваха в сънищата му като парчета от счупено огледало. Всеки от тези откъслеци предизвикваше вълни на наслада и радост, но той не бе сигурен дали са реални спомени, или са халюцинации, породени от мозъчна травма или лекарства, циркулиращи в кръвта му.

На третия ден след като беше дошъл в съзнание, се събуди следобед и завари до леглото си Уили, който го гледаше доста навъсено.

— Идиот! — промърмори приятелят му.

— И аз се радвам да те видя, Уили — прозина се Мак.

— Къде си се учил да караш?! — занарежда приятелят му. — А, да, забравих, че си селско момче, което не е свикнало да кара по пътища с кръстовища. Доколкото чух, Мак, би трябвало да си подушил алкохолния дъх на другия нещастник от километър разстояние. — Мак лежеше, слушаше го и се напрягаше да разбере какво му говори, но не успяваше. — Сега — продължи Уили — Нан ми е бясна и не ми говори. Обвинява ме, че съм ти дал джипа си и съм те пуснал да отидеш до колибата.

— Защо съм ходил в колибата? — попита Мак, мъчейки се да събере мислите си. — Всичко ми е като в мъгла.

Уили отчаяно въздъхна.

— Трябва да й кажеш, че се опитах да те разубедя.

— А ти опита ли се?

— Не ми причинявай това, Мак. Казвах ти…

Мак се усмихна, докато слушаше гневните му укори. Един от малкото спомени, които имаше, бе, че този човек истински държи на него. Изведнъж Мак се стресна, защото Уили се бе навел над лицето му.

— Кажи ми, Мак, той беше ли там? — прошепна приятелят му и бързо се огледа, за да се увери, че никой не слуша.

— Кой? — попита го Мак, също шепнешком. — И защо шепнем?

— Не се ли сещаш? Бог — настойчиво го подкани Уили. — Чакаше ли те в колибата?

Мак взе това за някаква шега и реши да отвърне в същия тон.

— Уили — прошепна отново той, — не е тайна, че Бог е навсякъде. Така че — да, беше в колибата.

— Знам това, празноглавецо — избухна Уили. — Нищо ли не си спомняш? Дори бележката? Не се ли сещаш? Онази от Татко, която намери в пощенската си кутия в деня, когато се подхлъзна и пострада.

В този миг паметта на Мак се проясни и разпокъсаната история започна да се подрежда. Умът му свърза всички събития и ги допълни с подробности: бележката, джипа, пистолета, пътуването до колибата и всеки миг от вълнуващия уикенд. Мощен поток от образи и спомени прииждаше с огромна сила в съзнанието му. По страните му потекоха сълзи.

— Мак, съжалявам — разтревожено промълви Уили. — Не исках да те наранявам с глупавите си приказки.

Мак протегна ръка и докосна лицето на приятеля си.

— Няма нищо, Уили… Вече си спомням всичко. Бележката, колибата, Татко, Миси. Помня всичко.

Уили застина, изпаднал в объркване. Боеше се, че е предизвикал пристъп на безумие у приятеля си. Но после се окопити и попита:

— Значи твърдиш, че наистина е бил там? Имам предвид — Бог.

Мак се смееше и плачеше едновременно.

— Да, Уили, беше! О, почакай да ти разкажа. Няма да повярваш. Господи, и аз самият не съм съвсем сигурен, че вярвам. — Мак замълча за миг, сякаш да се ориентира в спомените си. — А, да. Каза ми да ти предам нещо.

— Какво, на мен? — Мак забеляза как тревогата по лицето на Уили се смени с недоверие. — Какво каза да ми предадеш? — Той отново се наведе напред, целият в слух.

Мак не отговори веднага, търсеше думи.

— Каза: „Предай на Уили, че съм много привързан към него“.

Замълча, загледан в приятеля си. Видя как лицето му се изопна и очите му се насълзиха. Устните и брадичката му се разтрепериха и Мак знаеше, че полага усилия да се владее.

— Сега трябва да тръгвам — прошепна Уили с дрезгав глас. — Но непременно трябва да ми разкажеш за това.

Обърна се и излезе от стаята, оставяйки Мак насаме с въпросите и спомените.

След малко при него влезе Нан и го завари седнал в леглото, облегнат на възглавницата и ухилен до уши. Той не знаеше откъде да започне и остави нея да заговори първа. Тя му помогна да си спомни някои подробности, които все още му убягваха, доволна, че най-сетне съпругът й може да възприема информацията. Разминал се на косъм от смъртта при катастрофа, причинена от пиян шофьор, и претърпял спешна операция заради множеството фрактури на кости и наранявания на вътрешни органи. Лекарите се опасявали, че може дълго да остане в кома, но събуждането му разсеяло всички тревоги.

Докато я слушаше, Мак си мислеше какво странно стечение на обстоятелствата е да пострада при катастрофа точно след като е прекарал уикенд с Бог. Може би това беше израз на привидната хаотичност на живота, за която му бе говорил Татко?

Чу Нан да казва, че злополуката е станала в петък вечерта.

— Искаш да кажеш — в неделя, нали? — попита той.

— Неделя? Знам много добре какво говоря! Докараха те тук в петък през нощта.

Думите й го объркаха и за миг се запита дали събитията в колибата все пак не са били сън. Или пък ставаше въпрос за изкривяване на времето, както би го нарекла Сараю.

Когато Нан разказа всичко, което знаеше за събитията, Мак започна своята история. Но първо поиска прошка, задето я бе излъгал. Това изненада Нан, но тя отдаде откровеността му на травмата и действието на морфина.

Цялата история на този уикенд — или ден, както тя не преставаше да му напомня — Мак разгърна бавно, не пропусна нито една нишка от нея. На моменти лекарствата надделяваха и той се унасяше в дрямка по средата на изречението. Нан се стараеше да бъде търпелива и внимателна и доколкото й бе възможно, избягваше да изразява недоверчивостта си. В действителност смяташе, че разказът му не е нищо повече от бълнуване в резултат на неврологични увреждания. Все пак яркостта и дълбочината на спомените му я трогваха и бавно разколебаваха нейната обективност. Тя си даде сметка, че каквото и да се е случило, въздействието му върху съпруга й е било дълбоко и преобразяващо.

Скептицизмът й отстъпи дотам, че се съгласи Мак да поговори с Кейт. Мак не й разкри причината да настоява и това я смущаваше, но все пак реши да му се довери. Изпрати Джош да свърши нещо и останаха в стаята само двамата с дъщеря им.

Мак протегна ръка и Кейт я пое в своята.

— Кейт — започна той с дрезгав и все още неукрепнал глас, — искам да знаеш, че те обичам с цялото си сърце.

— И аз те обичам, тате.

Явно състоянието, в което го виждаше, я караше да бъде малко по-мила.

Той се усмихна за кратко, но после отново придоби сериозно изражение.

— Искам да поговорим за Миси.

Кейт се отдръпна назад като ужилена и лицето й помръкна. Инстинктивно се опита да освободи ръката си, но Мак я задържа, въпреки че му костваше доста усилия. Момичето се озърна. Нан се приближи и я прегърна през раменете. Кейт трепереше.

— Защо? — едва прошепна тя.

— Кейти, ти нямаш вина.

Момичето го погледна удивено, сякаш бе разкрил най-съкровената му тайна.

— За кое нямам вина?

Беше нужно ново усилие, за да изрече думите достатъчно ясно.

— Че загубихме Миси. — Сълзите потекоха по бузите му, докато се бореше с тези прости думи. Кейт отново се отдръпна и се обърна с гръб към него. — Скъпа, никой не те обвинява за случилото се.

Мълчанието й трая само няколко секунди.

— Но ако тогава бях внимавала с кануто, нямаше да се наложи ти да…

Гласът й бе изпълнен със себененавист. Мак сложи ръка на рамото й.

— Опитай се да проумееш, скъпа. Ти нямаш вина.

Кейт зарида. Думите на баща й бяха достигнали до разкъсваното й от болка сърце.

— Винаги съм чувствала, че вината е моя. Мислех, че вие с мама ме обвинявате, а аз не исках…

— Никой от нас не е искал това да се случи, Кейт. Но то се случи и трябва да се научим да живеем със спомена за него. Ще се научим заедно, нали?

Кейт не знаеше как да отговори. Разтърсвана от плач, тя се отскубна от ръцете на баща си и се втурна навън. Нан, също обляна в сълзи, погледна с тревожни, но благодарни очи към Мак и побърза да настигне дъщеря си.

Следващия път, когато Мак се събуди, видя Кейт да спи, сгушена до него. Беше спокойна. Очевидно Нан бе й помогнала поне донякъде да се пребори с болката си. Когато забеляза, че очите му са отворени, Нан се приближи съвсем тихо, за да не събуди дъщеря си, и го целуна.

— Вярвам ти — прошепна тя.

Мак кимна и се усмихна, давайки си сметка, че дълго време е очаквал да чуе това. Може би лекарствата изостряха емоционалността му.

* * *

През следващите няколко седмици състоянието на Мак бързо се подобри. По-малко от месец след изписването му от болницата с Нан се обадиха на новоназначения заместник-шериф на Джоузеф — Томи Далтън, за да обсъдят възможността да се отиде до каменистата местност отвъд колибата. Щом колибата бе възвърнала предишния си порутен вид, питаше се Мак, дали останките на Миси все още не бяха в пещерата? Трудно щеше да обясни на полицията как е разбрал къде е скрито тялото на дъщеря му, но бе уверен, че Томи ще се наеме да провери, независимо от резултата.

Томи бе изключително отзивчив човек. Дори да беше убеден, че невероятният разказ на Мак за уикенда се състои от съновиденията на все още скърбящия баща, той се съгласи да отидат до колибата. И без това искаше да се срещне с Мак. Личните му вещи бяха извадени от смачкания джип на Уили и връщането им бе подходящ повод да прекарат малко време заедно. И така, в едно приятно хладно утро в началото на ноември Уили откара Мак и Нан с новия си джип до Джоузеф, където към тях се присъедини Томи, и четиримата поеха към резервата.

Томи се изненада, когато Мак подмина колибата и се спря до едно дърво в началото на горска пътека. Точно както им бе обяснил по пътя, посочи малка червена дъга в основата на ствола. Все още леко накуцвайки, поведе групичката на двучасов поход през пущинака. Нан не каза нито дума през цялото време, но лицето й ясно разкриваше силата на емоциите, с които се бореше при всяка крачка. Откриваха същата червена дъга върху дървета и скали. Преди да стигнат до откритата камениста местност, Томи вече бе започнал да вярва — не толкова в странната история на Мак, колкото че вървят по нарочно маркиран от убиеца на Миси маршрут. Без да се колебае, Мак навлезе сред лабиринта от камъни и стърчащи от земята скали.

Без помощта на Татко може би никой никога не би открил скривалището. На върха на купчината камъни пред входа на пещерата стърчеше онзи с червената дъга. Когато Мак си спомни, че Татко го бе сложил там, едва не се усмихна.

Томи, най-сетне напълно убеден, че са открили мястото, където се намира тялото на Миси, не им позволи да разместят камъните и да влязат в пещерата. Мак разбираше, че това е важно за разследването, и макар с известна неохота, се съгласи да оставят всичко непокътнато. Върнаха се в Джоузеф, където Томи уведоми криминолозите и съответните власти. По пътя обратно заместник-шерифът отново изслуша разказа на Мак, този път без предишния скептицизъм. Даде също така съвети на приятеля си как да издържи неизбежните разпити. Въпреки че Мак беше извън подозрение, щеше да му се наложи да отговаря на много въпроси.

На следващия ден криминолозите извадиха останките на Миси от пещерата и прибраха чаршафа и всички други веществени доказателства, които намериха, в найлонови пликове. Бяха нужни само няколко седмици, за да хванат следата на Убиеца на момиченца и да го арестуват. Властите успяха да открият телата и на другите му невръстни жертви, защото се оказа, че е маркирал със същия знак пътя до гробовете им.