Уилям Пол Йънг
Колибата (17) (Там, където можем да срещнем Бог…)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shack, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Уилям Пол Йънг

Заглавие: Колибата

Преводач: Валентина Атанасова-Арнаудова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Ангелин Мичев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0947-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3525

История

  1. — Добавяне

16.
Една тъжна утрин

Безкрайният Бог е способен да даде всичко на всяко от Своите деца. Той не раздава по частица от Себе Си, а изцяло се отдава на всяко едно същество, сякаш не съществуват други.

Е. У. Тоузър

Мак току-що бе заспал дълбоко, без да сънува, когато усети нечия ръка да го разтърсва.

— Мак, събуди се, време е да тръгваме.

Беше познат глас, но сякаш подрезгавял от сън.

— А? Колко е часът? — промърмори Мак и се опита да си спомни къде е и какво прави там.

— Време е да тръгваме! — прошепна отново гласът.

Макар и да не получи отговор на въпроса си, с пъшкане се измъкна от леглото и пипнешком потърси ключа на лампата. Когато най-сетне го намери и го натисна, светлината го заслепи и му бяха нужни няколко мига, докато успее да погледне с притворени очи ранния сутрешен посетител.

Пред него стоеше мъж, който леко напомняше на Татко; едър и внушителен, по-възрастен и по-висок от Мак. Имаше дълга сребристобяла коса, вързана на конска опашка, прошарени мустаци и малка брадичка. Карираната риза с навити ръкави, дънките и туристическите обувки издаваха, че вероятно се е подготвил за поход.

— Татко? — попита Мак.

— Да, сине.

Мак поклати глава.

— Все още си с мен?

— Винаги — отвърна той с топла усмивка и отговори на следващия му въпрос, преди да бъде зададен. — Тази сутрин ще имаш нужда от баща. Хайде, да вървим. Всичко, от което се нуждаеш, е на стола и масата до леглото ти. Ще те чакам в кухнята, за да хапнеш нещо, преди да тръгнем.

Мак кимна. Не си направи труда да попита къде ще ходят. Ако Татко искаше, щеше да му каже. Бързо облече приготвените дрехи и чифт туристически обувки, които му бяха точно по мярка. Мина набързо през банята, за да се измие и освежи, и влезе в кухнята.

Исус и Татко стояха до шкафовете и изглеждаха далеч по-отпочинали, отколкото се чувстваше той. Тъкмо понечи да заговори, когато Сараю влезе през задната врата, нарамила голям продълговат вързоп. Приличаше на спален чувал с каишка, вързана за двата края, за да се носи по-лесно. Подаде го на Мак и той долови приятна смесица от ухания на цветя и ароматни билки, която му се стори позната. Усети и мирис на канела, мента, соли и плодове.

— Това е подарък за по-късно. Татко ще ти покаже как да го използваш.

Тя се усмихна и го прегърна — или поне така му се стори. При нея всичко бе толкова недоловимо.

Моят подарък ще почака тук, докато се върнете — усмихна се Исус и също го прегърна, този път Мак бе сигурен, че е истинска прегръдка.

Сараю и Исус излязоха през задната врата и той остана насаме с Татко, който приготвяше бъркани яйца и пържен бекон.

— Татко — попита Мак, изненадан колко лесно вече го наричаше така, — ти няма ли да закусваш?

— Не искам да си създавам ритуали, Макензи. Ти се нуждаеш от храна, аз не — усмихна се той. — Но да не я излапаш като гладен вълк. Имаме предостатъчно време, а и бързото ядене е вредно за храносмилането.

Мак започна да се храни бавно и мълчаливо, наслаждавайки се на присъствието на Татко.

По едно време Исус влезе през задната врата, за да съобщи на Татко, че е сложил инструментите, които ще им бъдат нужни, отвън на верандата. Татко благодари на Исус, който го целуна по устните и отново излезе.

Докато помагаше в миенето на съдовете, Мак попита:

— Истински го обичаш, нали? Имам предвид — Исус.

— Знам кого имаш предвид — засмя се Татко. Спря да търка за миг наполовина измития тиган и отговори на въпроса: — Обичам го с цялото си сърце! Той е моят необикновен Единороден Син. — Намигна на Мак и продължи: — Затова го познавам и обичам по неповторим начин.

Довършиха миенето на съдовете и Мак последва Татко навън. Над планинските върхове се развиделяваше и цветовете на изгрева започваха да се открояват сред пепелявата сивота на отиващата си нощ. Мак взе подаръка на Сараю и го метна на рамо. Татко му подаде кирката, която беше подпряна до вратата, и вдигна на гръб голяма раница. В едната си ръка взе лопата, а в другата — тояжка, и без да каже нито дума, закрачи покрай градината и овощните дръвчета към десния бряг на езерото.

Когато стигнаха до горската пътека, вече бе достатъчно светло, за да се ориентират лесно. Тук Татко се спря и посочи с тояжката си към едно дърво край пътеката. Мак едва различи малката червена дъга, с която някой бе маркирал кората му. Този знак не означаваше нищо за него, но и Татко не му обясни, а пое по пътеката, без да бърза.

Подаръкът на Сараю бе сравнително лек за размерите си. Мак използваше кирката за подпиране. Пътеката пресече един от потоците и ги отведе навътре в гората. Мак бе благодарен, че обувките му не пропускат вода, защото, докато прескачаше по камъните в потока, се подхлъзна и стъпи във водата до глезените. Чуваше Татко, който вървеше отпред, да тананика някаква непозната мелодия.

По време на похода Мак мислеше за всички невероятни неща, които му се бяха случили през последните два дни. Разговорите с тримата, заедно и поотделно, срещата със София, беседата за духовността, взирането в нощното небе с Исус, разходката по повърхността на езерото. А празненството предишната вечер надминаваше всичко — помирението с баща му предизвика толкова дълбоко изцеление с толкова малко изречени думи.

Докато размишляваше върху преживяното и наученото, Мак осъзна колко много въпроси има все още. Може би щеше да успее да зададе част от тях, но усещаше, че сега не е моментът. Знаеше само, че никога вече няма да бъде същият, и се питаше как ще се отрази тази промяна на Нан и децата му, особено на Кейт.

Но един въпрос не преставаше да го терзае и се нуждаеше от незабавен отговор. Мак наруши мълчанието:

— Татко?

— Да, сине.

— Вчера София ми помогна да разбера много неща за Миси. Помогна ми и разговорът с Татко… искам да кажа, с теб. — Мак се смути, но Татко спря, усмихна му се с разбиране и той продължи: — Странно е, но изпитвам нужда отново да поговоря с теб, този път като с баща.

— Разбирам, Макензи. Кръгът се затваря. Прошката, която даде на баща си снощи, беше важна, за да можеш да ме опознаеш като Отец днес. Едва ли има нужда от обяснения.

По някакъв начин Мак знаеше, че наближава краят на дълго пътуване и Татко му помага да измине последните няколко крачки.

— Както знаеш, няма начин да постигнеш свобода, без да платиш определена цена за нея. — Татко погледна незаличимите белези на китките си. — Знаех, че светът, който създадох, ще се опълчи срещу мен, че ще избере независимостта и смъртта, знаех също какво ще ми коства да направя необходимата крачка към помиряване. Вашата независимост отприщи нещо, което вие определяте като хаос, непредсказуем и страховит. Можех ли да предотвратя случилото се с Миси? Отговорът е „да“. — Мак го погледна в очите с въпрос, който не бе нужно да изрича на глас. Татко продължи: — Първо, ако не бях създал нищо, тези въпроси нямаше да възникнат. Второ, можех активно да се намеся в обстоятелствата. Първото не подлежи на обсъждане, а втората възможност беше изключена поради причини, които сега не можеш да разбереш. В този момент всичко, което мога да ти предложа, е любовта и добротата ми. Не съм замислил аз смъртта на Миси, но това не означава, че не мога да я използвам за нещо добро.

Мак тъжно поклати глава.

— Прав си. Не разбирам напълно. За секунда ми просветва, но после тъгата и чувството за загуба отново се надигат и ми казват, че това, което мисля, че съм видял, просто не може да е истина. Но наистина ти вярвам… — Изведнъж бе стигнал до изненадващо прозрение. — Да, Татко, вярвам ти!

Лицето на Татко засия.

— Знам, сине, знам.

След тези думи Татко се обърна, тръгна отново по пътеката, а Мак го последва, малко по-спокоен и с по-леко сърце. Скоро започнаха плавно изкачване и леко забавиха крачка. На моменти Татко се спираше и потупваше по някоя гладка скала или ствол на дърво, показвайки на Мак поредната малка червена дъга. Но преди Мак да успее да зададе логичния въпрос, Татко се обръщаше и продължаваше.

След малко дърветата започнаха да оредяват и Мак виждаше през тях оголени склонове, където свлачища бяха отнесли части от гората още преди да бъде проправена пътеката. Спряха за кратка почивка и Мак пийна от студената вода, която Татко бе налял в манерки. По-нататък пътеката стана по-стръмна и още повече забавиха темпото. Когато излязоха на открито, Мак прецени, че са вървели близо два часа. Пътеката се виеше по планински склон далеч пред тях, но първо трябваше да прекосят обширна камениста равнина.

Татко отново спря, свали раницата си и извади водата.

— Почти стигнахме, синко — рече той и подаде манерката на Мак.

— Нима? — попита Мак, обхождайки с поглед пустата камениста местност пред тях.

— Да! — бе краткият отговор на Татко и Мак реши да не го пита къде точно ще стигнат скоро.

Татко избра голям камък близо до пътеката, остави раницата и лопатата си и седна на него. Изглеждаше угрижен.

— Искам да ти покажа нещо, което ще ти причини болка.

— Добре. — Мак почувства как стомахът му се сви на топка, остави кирката, седна и сложи вързопа на Сараю в скута си. Уханията, засилени от утринното слънце, изпълниха сетивата му с известно спокойствие. — Какво е то?

— За да го видиш, искам да се освободиш от още нещо, което тежи на сърцето ти.

Мак моментално се досети какво има предвид, сведе очи и сякаш започна да дълбае с поглед земята в краката си.

Татко заговори ласкаво и успокояващо:

— Синко, няма от какво да се срамуваш. Не желая ничие унижение, вина или наказание. Те не носят и капчица добро, те бяха гвоздеите, с които Исус бе прикован към кръста.

Изчака, докато Мак осмисли думите му и поне донякъде се освободи от чувството на срам, и продължи:

— Днес вървим към изцелението, което ще сложи край на тази част от пътуването ни — не само за теб, а и за други. Днес ще хвърлим голям камък в езерото и вълните, предизвикани от него, ще достигнат до места, за съществуването на които не си и подозирал. Вече знаеш какво искам, нали?

— Боя се, че да — промълви Мак, а чувствата му напираха да излязат от тъмницата на сърцето.

— Синко, трябва да говориш, трябва да го назовеш.

Мак не можа да сдържи горещите сълзи, които потекоха по лицето му, и ридаейки, започна изповедта си.

— Татко — промълви той, — как бих могъл да простя на кучия син, който уби моята Миси? Ако сега беше тук, не знам какво щях да направя. Разбирам, че това не е правилно, но искам да се мъчи като мен… искам справедливост, отмъщение.

Татко просто изчака пороят да отшуми.

— Мак, за да простиш на този човек, трябва да го оставиш в моите ръце и да ми позволиш да се погрижа за спасението му.

— Спасение? — Гневът на Мак отново пламна като пожар. — Не искам да го спасяваш! Искам да го накараш да страда, да го накажеш, да го пратиш в ада… — Гласът му секна. Татко търпеливо чакаше емоциите да утихнат. — Нямам избор, Татко. Просто не мога да забравя стореното от него, нали? — продължи Мак с умоляващ тон.

— Да простиш не означава да забравиш, Мак, а да се смилиш над някого, когото си сграбчил за гърлото.

— Мислех, че ти забравяш греховете ни.

— Мак, аз съм Бог. Нищо не забравям. Знам всичко. Да избера да забравям би означавало да си поставя ограничения. Сине… — Татко сниши гласа си и Мак впери поглед в тъмнокафявите му очи. — … благодарение на Исус, няма закон, който да ме задължава да изтъквам греховете ви. Те остават в миналото и не представляват пречка във връзката ми с вас.

— Но този човек…

— Той също е мой син и искам да бъде спасен.

— Тогава какво да направя? Просто да му простя и да станем приятели? — попита Мак меко, но не без сарказъм.

— Ти нямаш взаимоотношения с този човек, поне засега. Прошката не създава близост. Чрез Исус аз простих на всички хора за греховете им към мен, но само някои от тях избраха да живеят с мен. Макензи, нима не виждаш невероятната сила на прошката, сила, споделена с нас, сила, която Исус дава на всеки, който го приеме в себе си? Когато той прости на мъчителите си, те вече нямаха дълг нито към него, нито към мен. Никога няма да напомня на онези мъже какво са сторили, да ги накарам да изпитат срам или вина.

— Не мисля, че аз съм способен на това — тихо отвърна Мак.

— Искам да се научиш. Прошката е за теб, прощаващия — отвърна Татко, — избавление от нещо, което те яде отвътре, което те лишава от радост и способност да обичаш пълноценно и открито. Нима мислиш, че онзи човек го е грижа за болката и страданието, което си преживял? Дори мисълта, че страдаш, може да му доставя удоволствие. Нима искаш това да продължи? Ако престанеш да изпитваш този мъчителен гняв, ще го освободиш от бремето, което носи, независимо дали го знае или не, признава или не. Изборът да простиш на някого е проява на истинска обич.

— Не изпитвам никаква обич към него.

— Днес не. Но аз го обичам, Мак. Не обичам чудовището, в което се е превърнал, а страдащото дете с изкривено от болка съзнание. Искам да ти помогна да разкриеш у себе си тази същност, която намира повече сила в любовта и прошката, отколкото в омразата.

— Това означава ли — попита Мак, отново разгневен заради посоката, която приемаше разговорът, — че трябва да простя на този човек и да му позволя да си играе с Кейт или с първата ми внучка след време?

— Макензи… — Тонът на Татко бе сериозен и строг. — Вече ти казах, че прошката не води до сближаване. Докато хората не се научат да изричат истината за това, което са сторили, и не променят нагласите и поведението си, взаимоотношения, изградени върху доверие, са невъзможни. Когато простиш на някого, ти преставаш да го съдиш, но без истинска промяна не можеш да създадеш истинска връзка.

— Значи прошката не изисква от мен да се преструвам, че нищо не се е случило?

— Как би могъл? Снощи прости на баща си, но нима ще забравиш какво ти е причинил?

— Не мисля.

— Но сега можеш да го обичаш — въпреки всичко. Промяната в него направи това възможно. Прошката по никакъв начин не изисква да имаш доверие на онзи, на когото прощаваш. Но ако накрая той признае грешките си и се покае, ще откриеш в сърцето си чудо, което ще ти позволи да започнеш да изграждаш мост на помирение помежду ви. И понякога, дори и сега да ти се струва непонятно, този мост може да ви отведе до чудото на напълно възстановеното доверие.

Мак се плъзна по камъка, на който седеше, и седна на земята, облегнал гръб на него. Загледа се в пръстта между краката си.

— Татко, мисля, че разбирам думите ти. Но ми се струва, че ако простя на онзи тип, той ще продължи да си живее свободен. Как да оправдая онова, което стори? Честно ли е спрямо Миси да престана да изпитвам гняв към него?

— Макензи, прошката не оправдава. Повярвай ми, онзи човек не е никак свободен. И ти не си длъжен да раздаваш правосъдие. Остави го на мен. Що се отнася до Миси, тя вече му е простила.

— Така ли? — Мак дори не вдигна поглед. — Как е могла?

— Чрез моето присъствие в нея. Истинската прошка е възможна единствено по този начин.

Мак усети как Татко седна до него на земята, но не го погледна. Когато ръцете му го обгърнаха, заплака.

— Наплачи се — чу го да прошепва и даде воля на сълзите си. В съзнанието му отново нахлуха ужасяващи спомени за Миси: видения с книжки за оцветяване, пастели и разкъсани червени роклички, изпоцапани с кръв. Рида, докато се избави от всичко тъмно в себе си, от скръбта и чувството за загуба, докато не остана нищо.

Със затворени очи, поклащайки се напред-назад, промълви с умоляващ тон:

— Помогни ми, Татко! Помогни ми! Какво да направя? Как да му простя?

— Кажи му го.

Мак вдигна глава, очаквайки да види срещу себе си убиеца, но нямаше никого.

— Как, Татко?

— Просто го изречи на глас. Думите, които изричат децата ми, имат голяма сила.

Мак зашепна — отначало колебливо и неохотно, но после с нарастваща увереност:

— Прощавам ти… Прощавам ти. Прощавам ти!

Татко го прегърна.

— Макензи, толкова се радвам за теб.

Татко му подаде мокра кърпа, за да измие лицето си. Мак се изправи, леко олюлявайки се.

— Ама че работа! — промълви Мак с дрезгав глас, търсейки думи да опише емоционалното пътешествие, което току-що бе завършил. Чувстваше се жив. Върна кърпата на Татко и попита: — Нормално ли е все още да изпитвам гняв?

Бързо получи отговор:

— Разбира се! Стореното от него е ужасно. Причини огромна болка на много хора. Гневът е нормална реакция към такава жестокост. Но не допускай този гняв и болката от загубата да ти попречат да му простиш. — Татко грабна раницата си и я вдигна на гръб. — Сине, първия ден може да се наложи да изречеш думите за прошка стотици пъти, през втория отново, но на третия няма да има нужда от толкова повторения. С всеки следващ ден те ще намаляват, докато в един миг осъзнаеш, че си му простил напълно. Тогава ще започнеш да се молиш за спасението му и ще го оставиш в моите ръце, за да залича с любовта си всяка следа от поквара в живота му. В момента ти се струва невъзможно, но може би един ден ще опознаеш този човек в различна светлина.

Мак издаде болезнен стон. Колкото и мъка да му причиняваха думите на Татко, знаеше, че са истина. Заедно се изправиха и Мак понечи да тръгне по обратния път.

— Мак, не сме приключили тук — каза Татко.

Той се спря и се обърна.

— Наистина ли? Мислех, че си ме довел за това.

— Да, но не си ли спомняш, че исках да ти покажа нещо. Нещо, за което ме помоли. Тук сме, за да отнесем Миси у дома.

Изведнъж Мак започна да разбира. Погледна подаръка на Сараю и се досети за какво е предназначен. Някъде сред този пущинак убиецът бе скрил тялото на Миси и бяха дошли тук, за да го изровят.

— Благодаря ти — бе единственото, което Мак можа да каже на Татко, защото гърлото му се стегна и сълзите отново потекоха по лицето му, сякаш извиращи от неизчерпаем извор. — Мразя това, да лея сълзи и да пелтеча като идиот — промърмори той.

— О, дете — ласкаво заговори Татко. — Не забравяй, че сълзите ти са чудо. Те могат да бъдат целебна вода и освежаващ порой. Понякога са най-добрите думи, които сърцето може да изрече.

Мак отстъпи и погледна Татко. Никога не бе виждал лице, изразяващо толкова чиста доброта, любов, надежда и жива радост.

— Но ти обеща, че един ден вече няма да плача. С нетърпение чакам този ден.

Татко се усмихна и изтри с ръка влажните следи по бузите му.

— Макензи, светът се дави в сълзи, но ако си спомняш, ти обещах, че Аз ще изтривам твоите сълзи от лицето ти.

Мак успя да се усмихне, докато душата му се разтапяше и къпеше в изцеляващата любов на своя Отец.

— Вземи — каза Татко и му подаде манерката, — пий колкото можеш. Не искам да затрепериш като заек, преди всичко това да свърши.

Мак се опита да сдържи смеха, който му се струваше крайно неуместен, но като се замисли, реши, че точно от това се нуждаеше. Смехът му съдържаше надежда, възвърната радост… чувство на завършеност.

Татко тръгна напред. Преди да се отклонят от пътеката, която бяха следвали до този момент, и да поемат по малка пътечка сред камънаците, Татко спря и почука с тояжката си по голям заоблен камък. Обърна се към Мак и му даде знак да се вгледа по-внимателно в него. Отново същата малка червена дъга. Едва сега Мак разбра, че пътят, по който вървят, е маркиран от човека, отнел живота на дъщеря му. Когато продължиха, Татко обясни, че телата на момичетата не са били открити, защото убиецът е избирал затънтени места, където да ги скрие, понякога месеци преди отвличанията.

В средата на каменистата местност Татко се отклони от пътеката и навлезе сред лабиринт от големи скали, след като отново, за пореден път, бе посочил познатия знак на гладката повърхност на близка скала. Мак си даваше сметка, че ако човек не знае за какво да следи, знаците лесно могат да останат незабелязани. Десет минути по-късно Татко спря пред една скала с цепнатина. В основата й имаше купчина камъни.

— Помогни ми — каза той на Мак и започна да отмества по-големите. — Прикриват вход на пещера.

Когато камъните бяха разчистени, двамата се заловиха да разкопават втвърдената пръст и чакъла под тях. Изведнъж пред тях се откри входът на малка пещера, може би някогашна бърлога на животно. Мирис на разложение лъхна отвътре и на Мак му се догади. Татко посегна към единия край на вързопа на Сараю и издърпа оттам парче плат. Върза го като маска на носа и устата му и силният приятен аромат, с който беше напоено, веднага надделя над зловонието от пещерата.

Входът беше широк колкото да пропълзят през него. Татко извади от раницата си мощно фенерче и се промъкна вътре пръв. Мак го последва с вързопа на Сараю.

Само след две минути откриха своето съкровище. В една ниша Мак видя тялото, което знаеше, че е на неговата Миси. Лежеше с лицето нагоре, увито в мръсен и изгнил чаршаф. Мак си помисли, че това телце прилича на захвърлена стара ръкавица, изоставена от ръката, която й е вдъхвала живот. Знаеше, че истинската Миси не е в пещерата.

Татко отвори вързопа на Сараю и бърлогата веднага се изпълни с живи сладостни ухания. Макар и изтънял, чаршафът около тялото на Миси издържа достатъчно, за да я повдигнат и сложат върху цветята и ароматните билки. Татко внимателно я уви и я отнесе до входа. Мак излезе пръв и Татко му подаде скъпоценния товар. Мак го изчака, докато излезе и сложи раницата на гърба си. Не бе изречена нито дума, освен непрекъснато повтаряното от Мак шепнешком: „Прощавам ти… Прощавам ти…“.

Преди да напуснат мястото, струпаха отново камъните пред входа и Татко постави един с червена дъга отгоре. Мак забеляза това, но не обърна много внимание, зает със собствените си мисли, притискайки тялото на обожаваната си дъщеря близо до сърцето си.